• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

16 July 2019, 09:48:13

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9363
  • Total Topics: 1117
  • Online Today: 46
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 1
Guests: 18
Total: 19

Домът на някогашните българи

Started by Hatshepsut, 24 July 2018, 20:50:20

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut


Hatshepsut

Как са строили своите къщи нашите предци?


Моята баба, която е стара балканджийка и в момента е жива на 96 години веднъж ми разказа, как са живеели хората на село едно време. Тя ми разказа, че когато на някой от селото му се случило нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. Това е било целия му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да минават от къща в къща. И от всяка къща му давали по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човека завършил с повече добитък отколкото първоначално имал. Това е било истинската ,,социална държава", при която човек помага на ближния си когото познава, а не днешното държавно насилие и чиновнически произвол които отнемат от тези които работят и дават на други, които не искат да работят само защото отговарят на определени ,,социални критерии". В старата жива и органична селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример който са видели от дедите си.
Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, и да направи кирпич от глината на двора, както и цяло село се  вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си. В днешното време на индивидуализъм и себичност сме изгубили тези реалности, затова сме поробени в една система в която заробването към банки и кредитори задушава и строителството и свободата на развитие.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=32211

Hatshepsut

Старите майстори в Добруджа благославяли градежа на къщите с магически слова


"Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии!", провиква се мъж, който се е качил на билото на покрива на току що построена къща. На една от гредите е забоден дървен кръст, превързан с пешкир, а отдолу, в двора край градежа, се е събрала цялата многолюдна фамилия. "Чорбаджията майсторите сайдиса, Бог него да дари! Колкото звезди в небето, толкоз овце в полето! Колкото са на ризата жичките, толкоз да са му жълтичките", благославя човекът от покрива. Силният му глас се извисява над групата и достига до всички къщи, накацали като бели лястовички в добруджанската равнина. След минути цялото село се стича край новото жилище. Всеки е взел нещо от своя дом - я пешкир, я риза, я чорапи... Хората се появяват с усмивка и окачват  даровете на кръста, до който стои баш майсторът и реди благословии. 
Всички отиват на градежа. Не се допускат отклонения, защото индивидуализмът в традиционното общество не е развит, обяснява Лена Кирилова, уредник в отдел "Етнография" към РИМ Добрич. Припомня, че приказката: "Какво ще кажат хората.", тръгва точно от тези времена.
В представите на старите българи само мъж, който е построил сам дома си, имал право да се нарича стопанин и домовладика. А изграждането на дом било свещено действие.

Първо се търсело подходящо място. Добре било, ако теренът вече е усвоен, т.е., там вече някой е живял и пространството си има дух и сайбия (б.а. стопанин). Ако пък мястото не е било обитавано, то трябвало да е поляна, ливада и въобще равен терен. Никога не се строи върху самодивско игрище, защото се знае, че там трева не никне.
В Добруджа къщите винаги се градят около естествени водоизточници, или там, където водата може лесно да се добие. Когато строиш на неусвоено пространство, предната вечер посипваш мястото с пепел, разказва Лена Кирилова. На сутринта се гледа какво животно е оставило следи, защото то ще е духът покровител на дома. Най-често в ролята на дух покровител влизала змията, защото за древните българи тя е била символ на мъдростта, знанието и дълголетието.
Традицията повелява основите да се копаят винаги на изток, преди изгрев слънце, на "лек ден" и на нов месец. Неписаните езически правила изискват първата копка да се направи от баш майстора или от самия стопанин. После се извършва жертвоприношение. Кръвта на закланото животно трябва да изтече в темелите на бъдещата къща, а костите и главата му да се положат в основите на строежа. Там се оставя и сребърна пара. В християнско време е прибавен и обичаят в основите да бъде зазидано и шише със светена вода. Записват се имената на стопаните, на майсторите и кога е била градена къщата. Тези данни се заравят в земята. Често се хвърлят и пари в основите на дома. След това започва градежът.

Когато къщата е завършена, се прави обичаят "викане". "Чорбаджията нас подари, златен дар, златен бакшиш", провиква се дюлгеринът и пожелава късмет, добруване, много жито на полето и много бъчви в мазето. Думите съзнателно се изреждат на висок глас, защото се знае, че словото има магическа сила. Надошлите да чуят благословията комшии и роднини оставят подаръци, а майсторите премятат даровете през кръста или на въже, опънато на покрива. Обичаят изисква майсторът да обявява всеки дар и да съобщава името на дарителя. Викането завършва с думите: "Който донесе - благодарим, който не донесе - пак благодарим...". Е, понякога дюлгеринът изтърсва: "Който не донесе - до довечера да го втресе..."  Но рядко. Зидарят основно се проявява като добър орисник, а когато приключи с пожеланията, стопаните дружно извикват: "Амин!"
Следва предаването на ключовете от баш майстора на стопанина, но това също трябва да стане на "лек ден", което значи понеделник или сряда, или "когато месечината се пълни". А щом поеме ключовете, домовладиката дава пари извън уговорената заплата.
По правило първият, който прекрачва прага на новата къща, е най-старият член на семейството. Той ръси зърно и пари на входа и влиза тържествено, а едва след него могат да пристъпят всички останали.

Първото нещо, което трябва да направиш в новото жилище, е да запалиш огнището, защото огънят е символ на дома. Там където има огън, има живот. Загасне ли огънят, свършва животът. Огнището може да бъде запалено от свекъра, от свекървата или от майстора, строил къщата. Вярва се, че като се накладе първият огън, къщата получава своя сайбия. Това е невидимият дух - закрилник на дома. За да се чувства добре сайбията, огънят  трябва да се поддържа 40 дни. Заедно с огъня в дома се внасят хляб, вода, сол, икона и най-важните предмети от покъщнината. Този обред поставя началото на усвояването на къщата. Коли се курбан и се прави водосвет. По-заможните стопани колят теле, овен или агне, а сиромасите - пиле. Според обичая, стопанинът трябва да заколи курбана над огнището, до източната стена на къщата или на прага й. Може и под плодно дръвче в двора. На първия голям празник (Св. Богородица, Димитровден) се приготвя богата трапеза, канят се роднини и съседи, които носят дарове за новия дом - котли, сахани, тави, черги или хранителни продукти като брашно, фасул.

Добруджанските къщи

Най-древните добруджански къщи били направени от пръти, измазани с пръст. Наричали ги уземни, защото били вкопани в земята. Жилището се състояло от помещение с огнище, където се приготвяла храната и стая за спане, наречена соба. Векове по-късно къщите станали наземни. Правели ги от кирпич, дърво, камък. Глинените постройки не задържали мухъл, били прохладни през лятото, топли през зимата и устойчивина земетресения. Основата им била от трамбована пръст, а покривът имал четири стрехи.

Традиционната добруджанска къща е едноетажната, защото е построена в равнина. Няма смисъл да е на няколко ката, както в планината. Най-често сградите са двуделни, но през Възраждането почнали да се появяват и богаташки триделни къщи. Сградите на заможните добруджанци имали полуподземен етаж, в който съхранявали стопанските уреди или го ползвали за зимник, а над него изграждали етаж за живеене.
Между приземието и жилищния етаж се оформил един леко издигнат каменен цокъл, а откритото пространство по цялата дължина на предната фасаса наричали сундурма или пруст. Но не в архитектурните детайли, а в цветовете е красотата на добруджанските къщи. Сградите белеят от замаската с вар, на чийто фон на контрастират дървените части - греди, дограма,  боядисани в охра, синьо, зелено и червено.
Огромни цветни градини опасвали къщите, но двуметрови зидани огради спирали лошите очи към дома. Във вътрешната част обаче във всички дворове имало междинна врата, наречена комшулук. Тези междусъседски портички били използвани основно, когато зли хора или разбойници тръгнат да ограбват и да безчинстват сред населението. Настъпела ли такава опасност, фамилията хуквала навън, минавала през всички комшулуци, излизала извън селото и търсела спасение при роднини от други села.

https://belejnik.bg/presechki/starite-maistori-v-dobrudzha-blagoslavyali-gradezha-na-kashtite-s-magicheski-slova

Hatshepsut

24 July 2018, 21:57:22 #18 Last Edit: 25 December 2018, 07:47:55 by Hatshepsut
Култът към предците у българите

Култът към предците играе много важна роля в езическия свят на европейците. Почитта към умрелите е една от най-древните изяви на религиозност и се среща у всички народи на Стария континент. Благоговението пред прадедите е по същество благоговение пред кръвната връзка между настоящето и миналото. Сред българите е запазена представата, че всяка къща има свой дух покровител, който най-често се нарича ,,стопан", ,,наместник", ,,дядо". Самото му название подсказва, че този дух е праотец и има за задача да се грижи и да поддържа реда, та поради това не е случайно, че той се явява пазител на семейството и неговото имущество. Той осигурява здраве, помага за леко раждане и донася плодородие. Смята се, че стопанът е бил един от предшествениците на рода, който е бил по-изтъкнат и по-отличителен човек, който продължава да следи живота на потомците си. Понякога се представя и като смок (или змия), който обитава под прага или огнището на къщата, но със забрана да бъде убиван. По-често обаче се определя като невидим дух. Усещането за присъствието му в дома говори за дълбокото уважение, което е хранело всяко семейство към своя прародител. От своя страна това е водело до поддържането на реда, който включвал стародавни обичаи, отношения и разбирания, както и до стремежа на всеки човек да върши достойни дела. Отношение към култа към предците има разбирането, че основна грижа на всеки мъж и жена е да се ожени и да има много и здрави деца. За бездетните се смята, че те носят бремето на стари клетви на свои роднини и затова на тях не се гледа с добро око и не се разрешава да участват в обредите. Неслучайно е възникнала поговорката: ,,Къща без деца - огън да я гори!" Понякога умрелите се явяват в съня на някой член на семейството (обикновено най-стария), за да го предупредят за настъпващи премеждия и напасти, а друг път имат за задача да донесат вестта за щастие и плодородие. За да се поддържа благоразположението на духа порковител, се изпълняват различни обредни практики. По време на големите празници всяко семейство кани стопана на трапезата. Първите плодове се посвещават именно на праотците. В тяхна чест се раздава храна, дрехи, пали се огън и се играе хоро. На много места е отбелязван ежегоден празник, посветен на предците, който е бил честван около зимното слънцестоене. Тогава, а и в случаи, когато стопанът се яви на сън или се умолява за здравето на някой болен, се приготвя специална жертвена храна, която включва няколко сложни етапа на приготовления. Обикновено се използва мълчана вода, мита на реката пшеница, с които се замесват и се приготвят погачи и млин. Коли се черна кокошка, петел или овен над предварително изкопана до огнището малка дупа, като целта е кръвта да изтече в нея, след което се запечатва с кал. Накрая животното се вари или изпича цяло. На трапезата се нарежда, освен месото и тестените изделия, и вино. Половината от виното се излива в огъня в чест на праотеца, а от всяка храна първо се откъсва парче за него. Отделеното за духа покровител се поставя в четирите ъгъла на най-горната част на къщата. Вместо обичайната наздравица на този ден, преди да се отпие от виното, се излива малко от него и се изричат думите: ,,Цъфти, къщо, весели се, стопане!"

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1120441367993695&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater

Hatshepsut

Традиции и обредност при строеж на нова къща

Един от трудовите обичаи, запазени от миналото до към 50-60-те години на миналия век, е строителството на нов дом.

В деня, определен за започване на строежа, стопанинът коли кокошка или агне. Клането се прави над основите, за да може кръвта да попие в тях. Ако се коли агне, главата му се заравя в земята, където ще бъде прагът.

При строеж на къща с нови основи, стопанинът поставя в тях пепел от огнището и вода. Съществува предание, че новата къща няма да преуспее, ако в основите и не се зазида кръв от животно. Курбанът за нова сграда е свързан със стремежа за умилостивяване на злите духове и запазването на домочадието от различни злини. Смята се, че закланото животно става курбан на къщата, тъй като според поверието първият, пристъпил прага на новата къща, ще умре. За да не умре човек от домакинството, се коли животно, което всъщност заменя домакина, който пръв трябва да влезе в новия дом.

Когато се запълнят основите с ломен камък, майсторът взема дялан камък, оформен с чук, и започва да го върти в един от ъглите на строежа, качва се върху него и казва на стопанина: "Стопанино, виш камък, кюшето не уйдисва, трябва му камъ/клин/". Стопанинът през това време го дарява с бакшиш и майсторът почва зидането на основите.

След строежа на стените започва покривната конструкция. На най-високата вертикална греда се заковава дървен кръст, над който във вид на дъга се заковава липова кора. Както кората, така и целият кръст се украсяват с цветя и започва викането на такия/благословия/. През това време стопанката дарява майстора с нова капанска риза и той се качва при кръста, обръща се на изток и започва със силен и ясен глас да вика такия. Всеки стих от нея се отделя с удължаване на последните срички. Ако баш майсторът няма силен глас викането се осъществява от друг майстор. Чрез викането на такия се предупреждават стопаните и комшиите, че строителството е към своя край и който желае, може да дари майсторите. Даренето продължава до покриването на сградата/около 2 дни/. При всеки донесен подарък се вика такия. Обикновенно наред с другото, всички комшии и близки даряват майсторите с капански пешкири/кърпи/. Накрая всичко дарено се поделя между майсторите. Ризата по традиция се полага на баш майстора.

Викането на такия е било в този вид:

Слушайти майстуре
и вий калфи и чираци
и наокулу кумшй-и-и-и. . .
Тъй какту съ върти тислътъ,
Тъй съ круй бинътъ
Нъ зиленатъ муравъ
Пуд сихунту нибе-е-е.
Съйбията пудари нъ пустройкатъ идин бакшиш
Бял кът сняг и червен кът гюл.
Дъ му пумогни Бог дъ иди на святу мясту,
Дъ запиши баща и майкъ, род и руднини
и наокулу кумшйи-и-и.
Блъгударим къжети майстуре нъ тос, койту дунсе
И на тос, койту ни дунсе пак блъгударети-и-и. . .
Елем тос, койту дунсе, нъ онзи свят гюлевъ
Сянкъ дъ бъди нът глъвътъ му-у-у.


Когато семейството се пренесе в новата къща, се извършва ритуал/в по-старо време/. Пръв е трябвало да влезе възрастен човек, който не е член на семейството, като носи в ръце ръжен, маша и стомна с вода. Влизането ставало преди изгрев слънце. Този човек пръв запалвал в огнището огън, след което семейството вече можело да се нанесе в новия дом.

Целият цикъл от обреди и обичаи по строежа на новата къща завършвал с нейното тронясване/освещаване/. За случая домакинството избира подходящ ден/обикновенно Рангеловден, Димитровден или Петковден/. На този ден се коли агне или теле и под формата на Курбан се прави троняската на къщата. Вярва се, че неосветената със светена вода къща няма да бъде здрава и в нея ще витаят зли духове. Близки и роднини се поканват чрез калесник, носещ бъклица с вино. Всеки идващ носи подарък и свещи, които запалва по стените на къщата.

Свещеник ,,очита" трапезата, посветена на новия дом, като им пожелава дълъг живот в него. При влизане в дома кръстникът/който също се кани/ хвърля шепа стотинки. Всички обичаи и жертвоприношения при строителството на нов дом са свързани с магическото действие, подчинено на една цел: здраве, плодородие и изобилие в къщата.

Полагане на основния камък

Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: ,,Изграждането на този дом започна (упоменава се датата - ден, месец и година) при майстор строител ...., планът е проектиран от ...., постройката се ръководи от ...., в присъствието на ...(вписват се имената на присъстващите)", като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите.  Понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.

На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени ,,темели", те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове.

Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване на строежа, имената на майстора, проектанта и стопанина.

Пренасяне на жертва и преданието за вграждане



Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците.

Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този ,,суров" обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.

Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище).

Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.

Обичаят ,,викане" или ,,дакия"

В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави ,,викане" или ,,дакия,,. Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:

"Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!"

След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват ,,Амин,,. Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.

Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:

"Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш - 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!"

Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът на сградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че ,,той е обичан човек в селото".

https://bgnasledstvo.org/bg/

Hatshepsut

24 July 2018, 22:00:28 #20 Last Edit: 25 December 2018, 07:49:11 by Hatshepsut
Сватбите по българските земи


Българска сватба - картина на Васил Горанов
https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598705330207692.1073741830.597717253639833/1433082433436640/?type=3&theater

ватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.

Професор Стоян Генчев - изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: ,,Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира." Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.

Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.

Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите - участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.

В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.

След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 - 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 - 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 - 28 години се смята за ,,стар ерген".


Сватбено знаме

Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство - Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 - 13 до 18 години за момичетата и от 14 - 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.

През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.

По време на военния период (1912 - 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 - 1920 г., като желание за ,,демографска компенсация" от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 - 24 години, а при мъжете в групата 25 - 29 години.

Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен ,,Девойко мари хубава", в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :

Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да правя, юначе,
и имам дари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам служба да служа, девойко.
и имам коща да градя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.

Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. - архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: ,,Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство". Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.


Мома с косатник ® картина Мария Илиева

Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише:

,,Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена". Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.

В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е ,,здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост" .

В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата - предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като ,,засевки" или ,,меденик". Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен.

До вземането на невестата се правят т.нар. ,,прощални вечери" или ,,вечерници". Този обреден комплекс виждаме и в песните:

Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой баща, слънчице!
А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!

Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича ,,байрак", ,,пряпор", ,,огурлица" и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не ,,повторят" младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото - червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.

https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/