• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 May 2020, 03:18:37

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10627 Posts

Шишман
1931 Posts

Panzerfaust
339 Posts

Лина
293 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 14097
  • Total Topics: 1248
  • Online Today: 47
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 23
Total: 23

avatar_Hatshepsut

Кирил Христов

Started by Hatshepsut, 20 March 2019, 08:35:23

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

20 March 2019, 08:35:23 Last Edit: 06 July 2019, 09:09:05 by Hatshepsut
Кирил Христов


Христов, Кирил Генчев (Стара Загора, 23.07.1875 – София, 7.11.1944). Баща му e убит в Стара Загора по време на Руско-турската война (1977–1878), а майката, отведена в Одрин, умира. Отгледан е от вуйчовците си – ген.-лейтенант Георги Абаджиев и проф. Стефан Киров. Учи в Стара Загора, Самоков, Велико Търново, София. През 1895 се записва в Морското училище в Триест (тогава в Австро-Унгария), за което получава стипендия от Военното министерство. Занятия посещава веднъж. Учи италиански език и чете италианска поезия – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Габриеле Д'Анунцио. През 1896 се връща в България и издава първата си стихосбирка – ,,Песни и въздишки". През 1897–1898 живее в Брюксел (като студент по право), Лайпциг и Неапол. През 1897 издава стихосбирката ,,Трепети", през 1899 – ,,Вечерни сенки". През 1900 преподава стилистика в Педагогическото училище в Шумен. През 1901 издава сбирката ,,На кръстопът". Същата година се мести в София. След отпечатването на стихосбирките му придобива шумна слава на поет. Става един от редакторите на сп. ,,Наш живот" през първата му годишнина (1901–1902). През 1903 излизат ,,Избрани стихотворения" с предговор от Иван Вазов. През 1904 К. Христов се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война поетът е член на редакцията на военните издания в. ,,Военни известия" и сп. ,,Отечество", техен сътрудник и кореспондент. Напуска България през 1922 и се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература, а по-късно се мести в Йена. През 1929 се заселва в Прага и от 1930 до 1938 преподава български език и литература в Карловия университет. Завръща се в България през 1938. На 27 юни 1943 пропада изборът му за академик. Умира от рак на белия дроб.

Кирил Христов работи в широко литературно поле – лирика, драма, епос. Творчеството му е голямо по обем (около 40 издадени книги), несъбрано и неиздадено пълно досега с критически коментари. Мемоарите му ,,Затрупана София" (1944), ,,Ад в рая" (автобиографичен роман, 1997) и ,,Време и съвременници" (1999–2001) съдържат ценна информация за литературния бит, за литературните и обществените нрави, за характерите на българските писатели от края на ХІХ и първата половина на ХХ век. Атанас Далчев нарежда К. Христов сред петимата големи български поети заедно с Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов.

Подобно на Ив. Вазов и Ст. Михайловски, К. Христов също не намира ценности и смисъл в обществения живот след Освобождението (,,Станси", 1897; ,,Далеко е народний съд!...", 1899). Той е в конфликт с обществото (това дава основание на Ив. Вазов да пише за песимизма на К. Христов) и търси свой път. Чрез лирическия персонаж на скиталеца поетът изрича своя философия за съществуването – ,,Скитник" (1897), ,,Химн" (1897). Животът се преодолява чрез опиянението от мига, от красотата на емоционалното изживяване. Чрез опиянението мигът се превръща във вечност – ,,Неаполитанска вечер" (1897), ,,Пепина" (1897), ,,Черните очи" (1897). В паметта на скиталеца има единствено свое време и своя вечност. Преживените мигове на красота се трупат в памет. В старостта тази памет ще бъде изживявана и чрез спомена, така отново ще бъде преодоляван животът.

Кирил Христов представя индивидуализма в българската лирика в края на ХІХ – началото на ХХ век. В модерното време индивидът се осъзнава като по-ценен от обществото. Чрез лирика се изричат различни философии за живота и решения за съществуването. Мига на красота, съвършенство и вечност лирическият аз улавя, изживява и изрича в пейзажната поезия – ,,Есенен мотив" (,,Ясна звездна нощ...") (1897), ,,На връх тополата" (1899) и др.

Кирил Христов е автор на поеми – ,,В пламъците на Стара Загора" (1897), ,,Иванко" (1898), ,,Хоро" (1900), ,,Милкана и Рале" (1902), ,,Първа любов" (1902), ,,Гюрга" (1903), ,,Призраци" (1903), ,,Младоженци" (1903); на балади, сонети, гражданска лирика, патриотична лирика, писана през войните (1912–1918), сатирична поезия, епиграми и афоризми. Издава ,,Антология" (1922) от свои поетични текстове. В последните му стихосбирки – ,,Симфонията на Прага" (1932), в превод на чешки от В. Шак, ,,Вълнолом" (1937), ,,Игра над бездни" (1941), ,,Последни пожари" (1944), намира поетичен изказ тъгата по родния край, състояния на скръб, мъка, болка, потъване в мисълта за смъртта.

Епическата му поема ,,Чеда на Балкана" (1928) е вдъхновена от историята на войните за обединение на българските земи от началото на ХХ век.

Поетът има изключително чувство за детайла, за цвета, за звука, за преходните състояния, за пространство, изразено в лирическите му текстове. Майстор е на звукописа, на стиха (напр. ,,Един обърнат сонет", 1901), на словесния експеримент, на стилизациите на фолклорно творчество (стихосб. ,,Самодивска китка", 1904). След езиковата норма на Ив. Вазов той пръв създава нов поетичен език, нови поетически топоси, свързани с морето.

Кирил Христов е автор и на романите ,,Тъмни зори" (1920) и ,,Бездна" (1995) (завършен през 1926), в които решава модерния за онова време (след Ото Вайнингер) проблем за сексуалността. Сред най-известните негови драми са ,,Боян Магесникът" (1914), ,,Старият воин" (1914), ,,Ръченица" (1917), ,,Охридска девойка" (1918).

Автор е на сборници с разкази, очерци и документална проза – ,,Огнен път" (1917), ,,Разкази" (1919), ,,Кротки и буйни луди" (1937), на пътеписи – ,,Три дни с миноносец ,,Дръзки" (1918).

Кирил Христов пише първата българска научнофантастична драма – ,,Откривател" (1933), разказваща за съдбата на български учен, открил тайнствени ,,сини лъчи".

Преводач е на лирика и драми от руски, чешки, немски, италиански и френски автори, сред които С. Я. Надсон и Ал. Н. Плешчеев, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, Е. Ростан, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.

Негови творби са преведени на итал., рус., фр., чеш. ез.

Псевд.: Сеньор Салваторе, Signor Salvator, В. С-ва, К., К. Х.

http://www.dictionarylit-bg.eu/

Hatshepsut

Пролет

Ти чул ли си как свири чичопей,
когато пролетта се кичи в бяло,
синигерът със страстните му трели,
цвъртеж на лястовичка полетяла.

Упойван ли си с мирис на трева,
с ухание на теменужки диви,
куп бисерчета в тъмната гора,
с които се закичват самодиви.

Целуван ли си ти във ранно утро
от слънцето окъпано в росата,
когато леко тих ветрец подухва
и нежно те погалва по косата.

Заспиваш ли си вечер уморен,
когато вънка влюбен славей пее,
от пролетта погълнат, покорен,
в далечната луна очи зареял.

Hatshepsut

Българските равноапостоли Кирил и Методий


Ако значението на този или онзи велик син на нашия народ остава мъчно съзнавано от широките народни маси, понякога дори и след векове – когато ползата от неговата деятелност се е превърнала в един установен духовен капитал на нацията – то значението на солунските братя, на равноапостолите Кирила и Методия, можем с положителност да твърдим, че е достъпно и добре съзнавано не само от най-просветените, но абсолютно от целия народ, от всички българи. Те са върховните представители на най-важната епоха, която българският народ е преживял от своето появяване на света, та докогато Бог му е отредил дни на земята; те стоят на върха на онази планина, която разделя езическия мир от християнския, българското варварство от българската култура. И затова са и ще бъдат видими от всички поколения.

Каква културна картина представляваше България и изобщо славянството преди Кирила и Методия? За да си представим това, достатъчно е да си спомним класическите думи на летописеца Черноризец Храбър: ,,Прежде оубо словене не имеахон кънигъ, а чрътами и резами чътеахон и гатаахон – погани съще". Ще рече въпреки това, че българите и други  и други славянски народи са били успели вече преди Кирила и Методия да образуват силни господарства, тия народи при все туй са се намирали в своята предистория. Защото, както и друг път сме твърдели на това място, не е достатъчно един народ да завладее обширни територии, а да има етичната сила да образува и закрепи непоколебимо яка държава. Липсват ли тези условия, и най-силният народ в най-щастливия случай остава като онзи тъмен спомен, който имаме за необозримата империя на хуните.

На старите българи и изобщо на славяните липсваше тъкмо онова, което липсваше на хуните и на редица други варварски народи (кумани, печенеги, татари и пр.), които вършеха завоевания в Европа, без да бъдат в състояние да образуват трайно господарство: липсваха им широките морални хоризонти на християнската идеалистическа философия.  И може би славяните и българите щеше да сполети същата участ на изчезналите днес гореспоменати народи, ако Кирил и Методий не преобразиха издъно моралния мир преди всичко на Борисовата България, а после чрез нея и на останалото славянство, което блуждаеше в големия мрак на едно примитивно езичество, лишено от светлите легенди на Египет, на юдейството, на Атина или Рим.

От появяването на Кирил и Методий върху българската историческа сцена, България престава да бъде варварска азиатска държава и само в няколко десетилетия, във времето на цар Симеона, постига едно такова държавно и културно развитие в кръга на идеите на християнството, което развитие я поставя наред с най-напредналите тогавашни държави. И ако нашата земя не беше на прага на Азия и на пътя на толкова варварски нашествия; ако нам историята не беше предопределила тежката участ да загинем, спирайки с телата си тия нашествия, които застрашаваха да унищожат европейската просвета, нашето държавно и културно развитие щеше да продължава дори и днес, и ние сега бихме представлявали един от най-големите върхове на световната цивилизация.

Ако българската книга и възприетото от славянството чрез България християнство послужиха едвам да ни спасят от изчезване като народ, у другите славянски, па и неславянски земи, те дадоха безценни плодове. С изобретената от Кирила и Методия славянска азбука и с книжовните трудове на българските равноапостоли започва културната история и на Русия, и на Моравия, и на Сърбия, а е известно, че и румънците до неотдавна са си служили с нашата азбука и с нашия църковен език.

Из книгата Бурни години. 1913-1916, София 1916, с. 137-140.



Кирил Христов (1875 – 1944) е български поет, писател и преводач. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. ,,Военни известия". През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938 г. Отначало пише стихове в социален дух, но сетне настъпва идеен прелом – свързва се с кръга ,,Мисъл". Създава поезия, чужда на декадентството. Езикът му е предметен, земен, веществен. Връща се към миналото, към големите национални проблеми на българина – епопеята Чеда на Балкана. Автор на книгите: Песни и въздишки. 1896;  На кръстопът. Стихотворения. 1901, Слънчогледи. Химни на зората. 1911 (1939); Към Цариград. Песни, 1912; На нож! Нови песни и стихотворения. 1913; Боян Магесникът. Историческа трагедия в стихове. Затрупана София. Спомени. 1944  и др.

http://kultura.bg/

Hatshepsut

А така  :bravo:

Внучката на Кирил Христов е националистка като дядо си


Режисьорката Невена Христова създаде литературен салон с името на бележития поет и амбицията сбирките му да се прочуят като тези на Султана Рачо Петрова

Когато пътувал в чужбина, големият български поет Кирил Христов (1875-1944) винаги носел със себе си едно мраморно камъче от Стара планина и торбичка пръст от родната земя. Същото правел и неговият син - академик Владимир Христов. Тази традиция продължава и внучката му, режисьорката Невена Христова. Живял дълги години в доброволна емиграция (от 1922 до 1938), Кирил Христов никога не забравя своите корени, приятелите и роднините си.

------------------



"Дядо ми и баща ми вървяха по различни пътища, но са дали много на страната ни", казва дъщерята на Владимир - Невена. Тя си спомня как двамата всеки неделен ден се събирали след семейния обяд на дълъг разговор. Тя попивала всичко с широко отворени очи, а дядо й я поглеждал и казвал: "Това дете добре слуша, значи е много умно." Невена признава, че по-късно като режисьор това й качество й е било от полза. От 1966 г. тя работи в националната телевизия и е

една от създателките на предаването "Лека нощ, деца"



Днес г-жа Христова работи упорито в памет на дядо си. Тя обикаля България с интересното си представление "На чаша вино с Кирил Христов", което се радва на голям успех.

Създава в дома си литературен салон "Кирил Христов", чийто патрон е поетът Йосиф Петров. Мечтата й е салонът да има същата слава и притегателна сила като салона на Султана Рачо Петрова. В него вече са се събирали значими български творци. Тук е представена последната книга на големия ни поет Александър Геров. Имало е вечери на изтъкнати творци като Радой Ралин, Димитър Вълчев и др. Известният художник авангардист Иван Яхнаджиев е направил изложба там.

Невена подготвя за печат и писмата между Кирил Христов, неговата съпруга Невенка Палашева и останалите роднини. Според нея на романите на Кирил Христов "Бели дяволи", "Тъмни зори", "Бездна", "Ад в рая" и др. трябва да се обърне истинско внимание, тъй като те са пророчески за онези години.


Г-жа Христова е учила режисура в Прага през 60-те години



В пражката телевизия се запознава с бъдещия президент Вацлав Хавел. Докато живее в чешката столица, Невена се среща често с втората жена на дядо си - Ноеми Молнарова. Тя става най-добрата й приятелка. От нея момичето научава много за дядо си, който е починал, докато тя е още дете. Ноеми й разказва за изключително трудния живот на Кирил Христов в чужбина. Споделя и историята на тяхната женитба.

От Лайпциг, където е ръководител на семинара по български език и литература, поетът се премества да живее и работи в Прага. През 1930 година организира свободни курсове по българска литература в Пражкия университет. Запознава се с чехкинята Ноеми, която е с цели 26 години по-млада от него и с шест месеца по-малка от сина му Владимир. Ноеми е поетеса и работи като преводачка във външно министерство. Родителите й не одобряват връзката между двамата.

Притиснат от носталгията, от парични проблеми и от неприятностите със семейството на любимата си, Кирил Христов решава да сложи край на живота си. Той пуска газта от печката, но в квартирата му пристига Ноеми и го спасява на косъм. Тогава двамата си обещават вечна любов и приятелство. Действително в съвместния им живот има повече радост, отколкото страдания и несгоди. Ноеми разбира отлично сложния характер на твореца и подпомага всячески писателската му работа. Двамата четат нашумели западни книги, обсъждат първите варианти на написаното от Кирил, слушат музика и имат добри семейни приятели. Ноеми е жената, с която Христов работи дори когато вече е много болен. Не случайно чехкинята напуска България едва 4 години след неговата смърт и е в чудесни отношения с децата на мъжа си.

Невенка Палашева е първата съпруга на поета



Двамата се разделят твърде рано, но запазват приятелството си. Тя умира много млада - на 28 години. Децата им Владимир и Анна обикват Ноеми, а Невена я нарича моята истинска баба.

Едно от най-хубавите стихотворения на Кирил Христов се казва "Над люлката на моя син". Владимир Христов (1902-1978) дава много поводи за гордост на баща си. Той расте като смайващ математик. Увлича се от астрономия и музика. На 17 години заминава да следва със стипендия в Лайпциг, на 24 става доктор на астрономическите науки. През 1958 г. вече е академик и

световноизвестен геодезист и астроном



Дълги години е професор и ръководител на Катедрата по висша геодезия във Висшия инженерно-строителен институт в София. Директор е на Централната лаборатория по геодезия и геофизика. Автор е на 80 теоретични труда в областта на координатите в геодезията и по-специално на Гаусовите координати, публикувани главно в Германия. Именно тези му публикации печелят световно признание. Академикът работи до края на живота си и върху използването на наблюденията от изкуствените спътници на земята за геодезически цели.

Когато се връщал от научни срещи в чужбина, той казвал на дъщеря си Невена: "Погледни към Витоша, като нея няма никъде!" Владимир е работохолик като баща си - пише дори когато е болен. Кабинетен и тих човек, той съветвал единственото си дете да върви със собственото си име напред.

Дъщеря му Невена се утвърждава като професионалист, без да използва името на дядо си и баща си. Разказва даже куриози по тази тема. Един ден в телевизията я настига неин колега и я пита дали наистина е внучка на Кирил Христов. Когато Невена потвърждава това, той я моли да му ходатайства нещо лично пред счетоводителя. Оказва се, че счетоводителят се казва също Кирил Христов. "Голям майтап беше, защото колегата ми беше разочарован, че дядо ми е поет, а не счетоводител", казва г-жа Христова.

Баща ѝ често ѝ казвал, че

най-голямата лотария в живота е бракът -



ако се ожениш сполучливо, значи си улучил шестица. Владимир явно е улучил - съпругата му Йордана Стефанова е талантлива пианистка, която прекъсва кариерата си, за да се посвети на своя мъж и на дома си. Невена разказва, че никога не е виждала майка си да се показва пред баща й по пеньоар, размъкната или болна. Тя винаги била изискана, в добро настроение и правела атмосферата вкъщи повече от приятна. Невена разказва, че у тях на масата се сяда едва след като баща й вече е седнал , а тя, като дъщеря, е сервирала всичко. Режисьорката твърди, че в къщата им никога не се е повишавал тон, а добрите обноски между родителите й остават до края на живота им.

След смъртта на баща си Владимир контактувал често с най-добрия му приятел - академик Михаил Арнаудов. Според Невена и близките й Арнаудов е написал най-проникновената монография за Кирил Христов.

Внучката подозира, че

дядо ѝ е бил за известен период масон



В някои от писмата си към него академик Арнаудов, който също е масон, се обръщал с думите: "Брате, Кириле!"

Режисьорката била привързана изключително много и към своята леля Анна (1904-1995) - българска филоложка. Тя носела в себе си духа и жизнелюбието на Кирил Христов. Нямала потомство. Дълги години работила в Народната библиотека "Св. Кирил и Методий", пенсионирала се в справочния отдел на БТА.

Синът на Невена и правнук на Кирил Христов е "дете на своето време" - изключително работлив и увлечен от техниката. Също като знаменития си роднина е поклонник на жените, но само в лицето на собствената му съпруга. Засега голямата му мечта е да живее със семейството си в къща с двор.

Невена казва, че е националистка като дядо си. Кирил Христов наистина често е критикувал слабостите на българския народ. Понякога е даже доста краен. "Но чуя ли другиго, особено чужденец, да се гаври, и благодушно макар, с шопа, бих бил способен да бъда жалък герой на най-отвратителен шовинистичен скандал", признава поетът.

И твърди, че българин, който не защитава националността си, е достоен за презрение.

http://old.segabg.com/article.php?id=189293

Hatshepsut

20 March 2019, 08:50:16 #4 Last Edit: 22 April 2020, 06:55:07 by Hatshepsut
От нашата Download-секция може да свалите статията на Кирил Христов "От нация към раса":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=650

...а също и негите стихотворения:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=648

...както и романа му "Тъмни зори":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=649

Hatshepsut

На коварна Сърбия

Е, изверги, стана ли тясно вам?
Не гледайте със ужас към небето:
То празно е сега над вас. Където
Вий гинете – днес Бог го няма там!

Че видя той с покрусени сърца
Избягали в гори и по балкани
Вдовици и девойки поругани,
И старци и безпомощни деца.

Две годин как от Вардарския край
При нас търчат безкрай озлочестени.
Но има мзда, но има Провиденье,
Що сърбинът тепърва ще познай.

Бог праща там днес българский юнак
Да срине подлия с мах непостижен
Във гроба, що копал бе той за ближен ! –
И има на земята правда пак !

Възмездье страшно то е за кръвта
На толкос мъченици – родни братя, -
Издъхнали със пламени проклатья
И свити от велика скръб уста.

О, свет ден на отплата и на гняв !
О, провиденье, що троши ръката,
Която се е дигала на брата,
Чрез нас, чрезъ нашия юмрък корав!

Народ от изроди, чиято мощ
Измената е ! Слава и победи ?
Вас в ямата коварството доведе,
В дълбоката на ново робство нощ!

Заслушан с трепет в страшните тръби,
Днес вярвам аз, че ако се размине
За Сърбия, ако тя не загине –
С цял свят до века гаврила се би!

Но тоя низък род не ще умре
От смърт човешка ! Тъй е то по-харно:
Агонья страшна и тегло безмярно,
И сълзи, сълзи горестни – море.

Ний видяхме, как жив мъртвецът гний.
Днес свършва се ! На сърбите съдбата
Като с клещи днес вади им душата–
И само тъй сме отмъстени ний!

Из стихосбирката на Кирил Христов "Победни песни", 1916г.

Hatshepsut

Англофренците в Македония

Зъл дух ви тук устреми-
да умрете в нашите земи!
Британец, френец пъстрокож -
Посрещнахме ви ний на нож!

Вий сърбина назвахте брат-
Злодея, хищника познат?
Но види Бог- и в лютий бой
от вас отвърна поглед Той!

Ще помните вий Криволак,
И славний български юнак!
Ний бойни лаври обрахме там,
А вий покрихте се със срам!

Гробове ви позор са днес
Във Македонский край злочест!
И до когато слънце грей,
Над тех проклятие ще тегней!

"Победни песни", Кирил Христов

Hatshepsut

КИРИЛ ХРИСТОВ ЗА ЕДНА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ГЕРОИЧНИ ЗАДАЧИ НА МИНОНОСЕЦА ,,ДРЪЗКИ" ПРЕЗ 1918 Г.


Още от детските години е останал незаличим споменът ни от мига когато за пръв път сме стъпили с трепет на героичния ,,Дръзки", гордо стоящ в Морската градина във Варна. До ден днешен торпедния миноносец ,,Дръзки" напомня и съхранява неувяхващата слава на военноморския ни флот от времето на Балканската война (1912-1913).
Подвигът на неговия екипаж на 8 ноември 1912 г., когато под командата на лейтенант Георги Купов торпилира турския крайцер ,,Хамидие" напомня библейския Давид, който поваля Голиат. Заедно с другите български миноносци ,,Летящи", ,,Смели", ,,Строги"  ,,Дръзки" охранява черноморското ни крайбрежие от всички нашественици до края на Първата световна война. Тогава военноморския ни флот е ликвидиран с Ньойския мирен договор.
През войната матросите от ,,Дръзки" участват и в боевете за освобождението на цяла Добруджа, когато са прогонени от българска територия румънските, руските и сръбските войски, намиращи се на Добруджанския фронт. Те служат и под командата на генерал Иван Колев в боя при Первели. Тук, заедно с кавалерията на генерал Колев българскитe матроси и морскa пехотa, доказват, че еднакво успешно могат да воюват както на море, така и на суша. В последните месеци на войната ,,Дръзки" с неговия екипаж, този път под командата на лейтенант Борис Станев получава задачата да разминира южното ни Черноморие от поставените руски мини.

Три дни от тази последна задача, която трябва да изпълни ,,Дръзки" е описана от брилянтното перо на един от нашите най-големи поети - Кирил Христов. Този изключително интересен спомен не е само емоционален разказ на родения в Стара Загора лирик. През 1895 г. Кирил Христов завършва курса на италианското Морско училище в Триест, където е изпратен със стипендия от Военното ни министерство.
Този негов разказ е включен в неговите дневници и спомени ,,Време и съвременници", които публикувахме през 1999 година заедно с Ива Бурилкова.

Цочо В. Билярски



Кирил Христов
ТРИ ДНИ С МИНОНОСЕЦ ,,ДРЪЗКИ"

На 14 февруари 1918 г., разхождайки се из крайбрежната градина в Бургас узнах от един морски офицер, че миноносец ,,Дръзки" бил в пристанището; възложено му било да провери дали русите не са поставили мини по морския път от Созопол до Резово, на новата турска граница. Издействах си тутакси разрешение от началника на укрепения пункт да взема участие в тоя опасен поход и преди един часа, когато миноносецът трябваше да замине, аз бях на борда.
,,Дръзки" е една малка, но могъща морска единица. Стоманената му броня не му пречи да лети като чайка над водите. Машините му са силна и в същото време крайно деликатна работа. Те се движат с дестилирана вода. През стотина тънки тръбици 1500 килограма вода в три минути се превръща на пара и пак на вода. Тоя миноносец е свързан с най-славните борби на българския народ. Историята на българската флота, може да се каже, почва с негов подвиг. Предният му комин и сега носи една двойна дупка от граната, минала през него от ляво на дясно. Отвътре коминът е, разбира се, закърпен, но отвън тая благородна рана е запазена. Над изходното отвърстие е поставено бронзово отличие, на което се чете: ,,Получена на 8 ноември 1912 г. от 47 м/м снаряд при атаката на турския крайсер ,,Хамидие". Върху единия от апаратите за хвърляне мини е приковано тоже бронзово отличие, на което пише: ,,На 8 ноември 1912 г. от тоя апарат е стрелял мичман Минков с мина № 3893, която удари турския крейсер ,,Хамидие". Тоя герой мичман Минков свърши своя млад живот при експедиция тъкмо като тази, на която ние днес сме тръгнали. Той бил пратен в края на ноември 1916 г. да чисти руски мини между Варна и Балчик. Изпълвайки възложената му работа, той, заедно с няколко войника, бива хвърлен във въздуха от една мина.
Точно в 1 часа ,,Дръзки" се отдели от Бургаския кей и се отправи към изхода на залива. Раздадоха се отсечени команди:
- Десет надясно!
- Нула!
- Десет наляво!
- Петнайсет!
- Юг двайсет изток!
През февруари Черно море обикновено бива много неспокойно. Но тоя ден копринените му води бяха тъй гладки, като в самото пристанище. Дълбоко синьо небе, пълно със слънце, се хвърляше в тяхното безпределно огледало, което миноносецът и придружаващите го три моторни лодки оставяха почупено зад себе си.
На борда всеки бе зает мълком със своята служба. В шума на машините и на разсипаната вода се чуваха само твърдите команди на капитана:
- Десет наляво!
- Тъй дръж!
- Юг 76!
- Бинокълът да се даде!
С една бързина тридесет и пет километра в час, която превръщаше водата пред носа на миноносеца и при кормилото в белоснежна пяна, ние, минавайки през нашите минни заграждения, се озовахме в открито море. Надясно от нас синее остров Св. Анастасия със своя строен фар; далеко вляво се е белнало Анхиало с развалините на колосалната си мраморна черква. Колкото повече се отдалечаваме, Бургас, светнал на слънцето, изглежда сякаш по-голям и по-хубав.
Отвъд Св. Анастасия се подава нос Монопетра. Там е каменоломната, от която е построено бургаското пристанище. От камъните на Монопетра са въздигнати и множеството хубави сгради в Бургас, които съперничат с най-новите постройки на столицата. Ето и нос Атия. Моряците показват там на една изхвърлена в пясъците руска мина, която тия дни трябва да възпламенят. Морето изтласква откъснатите мини най-вече тука и край по-отвъдния нос Св. Никола. Бургас в бурно време често чува детонации, прилични на изстрели на големокалибрени морски оръдия. Нощем те раздрусват къщите и правят прозорците да звънтят.
Далеко пред нас се показва Созопол със своите дъсчени сгради, струпани така, като че се подигат една зад друга на пръсти да гледат морето. Най-големият остров (български) в Черно море, Мегалонизи, и по-малкият Св. Иван притулят пристанището от ветровете. Благодарение на тия два острова Созополският залив е най-добрият от Бургас до сегашната ни турска граница, а чини ми се дори до самия Цариград. Застигнатите от буря кораби по тия места само там могат да намерят прибежище. Навярно това е дало името на града: Созопол на български значи спасение. В тоя залив през Кримската война се криели съюзните флоти на Англия, Франция и Турция.
— Юг 77 изток!
Лодките напущат миноносеца и в строен ред се отправят за Созопол. Натам отиваме и ние, забавяйки своя ход. Часът е два и нещо следобед; денят като че малко се е помътил и премрежил. На миноносеца днес не предстои повече никаква работа, понеже онова, за което иде, трябва да бъде свършено за един ден, като се смята да може до вечерта да се прибере пак назад в Созопол. Той ще остане на котва тука и утре в тъмно ще потеглим надолу към турската граница да издирим и възпламеним мините, които би се попаднали по морския път.
Заливът е почернял от хиляди морски кокошки. Подплашени от приближаващите се моторни лодки, те бягат на всички страни и оставят лъчеобразни бразди по водата. На пристанището се виждат купчини хора. Пристигането на миноносеца и лодките е цяло събитие за местното население.
Островите остават вляво и ние хвърляме котва на стотина метра от сушата. В това време лодките са вече на пристанището. В една от тях влезе офицер и тя потегли назад към миноносеца. Това е комендантът на града, който иде да посети капитана. Раняван на няколко пъти, този герой отбива и тука тежка повинност, бидейки и комендант на Созопол, и началник на пограничната войскова част при Резово. Бледното му лице странно контрастира с мъжествения му открит поглед и енергичните му движения. Запознахме се и се сприказахме. Останах приятно изненадан, че излязохме съграждани и съмахленци.
Капитанът дава своите разпореждания на екипажа и напущаме миноносеца, отправяйки се с моторната лодка към пристанището, дето все още чакаха групи любопитни. След като върнахме визитата на коменданта, ние направихме една разходка из градеца. Тесни, криви улички, ужасни калдъръми, вехти дървени къщи. Общият вид ми напомня малките крайморски италиански градчета. Разликата е тая, че вместо от камък, тука всички постройки отвън са обковани с дъски; строено е не за векове, а от днес за утре. Където се спре погледът, следи от занемареност, запустение, някаква ориенталска умора от живота. Това тъй малко хармонира с хубавото благосъстояние, на което, както уверяват, се радвал тоя градец.
В лицата на хората, които срещаме, се чете покрай любопитството една с мъка скривана под изкуствена скромност и почтителност неприязън. Това са такива ,,елини", каквито са почти всички български гърци: т. е. изгубени не преди много поколения българи. Учителите в града ми разправяха типични истории за тия ренегати, чиито деца сега малко по малко се връщат към своя народ. Болшинството от по-възрастните созополци били преселници от български села. В много къщи най-старите още знаели по-добре български, отколкото гръцки. Множество фамилни имена най-добре свидетелстват от какъв произход са тия ,,елини". Тъга свива сърцето, като мисли човек, че държавата ни не е имала до днес време да се погрижи за тия хора да бъдат те върнати към своето същинско отечество, а ги оставя да живеят с враждебни към него чувства или най-малко с безучастие към съдбините му. Сърбите на наше място за един месец биха дали сръбска физиономия на градове като Созопол. Защо ние, които сме тъй зли и безпощадни към своите - дори към най-висшите представители на българския дух, да бъдем спрямо чуждите най-толерантният народ в света? Та това не е толерантност, а биволодушие! Сякаш е свръх разбиранията ни елементарната истина, че една от най-сигурните мерки за големите качества на един народ е неговата асимилативна мощ. Созопол и всички гнезда на гърцизма в България имат все същото оръжие за запазване на своето неестествено положение в тая страна: те са с всяко правителство. Ето ви една от многото слаби страни на иначе отличния, но не у дома си основен закон. За няколко депутатски мандата, които най-враждебно настроените към държавата чужди елементи с готовност дават на дирещите парламентарно болшинство правителства, ние всякога сме ги менажирали, ние не сме с нищо съдействали за тяхното асимилиране. И те благоденстват и растат дори повече от нас. Аз видях по улиците на Созопол толкова много деца, колкото не можете срещна надвечер нито в Ючбунар. А какви изпитани от иай-културните народи средства има всичкото това население да се превърне на българско в по-малко от две десетилетия. Турнете например в такива градчета по една дружина най-жилави българи, особено шопи и балканджии. Настанете във всяка по-заможна къща по двама-трима български войника. Само една рота в Созопол за десетина години ще направи чудеса, може би по-големи от чудесата на просветата!
Минаваме край училището и излизаме на върха на полуостровчето, което се заема от Созопол. Там е морският наблюдателен пункт, в който живеят няколко войника от флотилията. Пред нас се открива необятност. Оттука България изглежда много по-голяма и по-могъща. На такива места в земята ни трябва да живеят българи, и само българи. Няма нищо по-велико и по-възвишаващо духа от простата черта на морския хоризонт. На морския бряг умът не е зает с дребнавости: тука и на най-примитивната душа се приобщават големите въпроси на битието и благороднейшата от страстите; страстта към скритите зад далечните неща.
Прибуленото с тънки равни облаци небе взе да потъмнява. Ние пресякохме пак градеца и излязохме на шийката на полуострова. Това ниско място някога е било прокопано и морето, което се синее от двете страни, се е съединявало с канал, правейки от Созопол остров. Над канала е имало подвижен мост, който нощем се е дигал. Сега по тия пясъци надвечер се разхождат созополци и созополки.
Увлечен в разговор с учителите, които, работили от десетина години в това селище на заблудени родоотстъпници, имаше какво да разказват, аз не усетих как притъмня. Почна да ръми и трябваше да се върнем на борда. В пристанището между две изправени надлъж рибарски лодки бе накладен буен огън, около който бяха насядали неколцина от нашите моряци. Това са стражите, които ще бдят през цялата нощ. Приближихме към тях и се спряхме в непроницаемата тъма зад една от изправените лодки. Те по се пропираха, не се заяждаха, не се ругаеха, както обикновено правят нашите хора, щом се съберат неколцина наедно, а си приказваха като най-добри приятели. Не е ли и това великата сила на далечните хоризонти, които свързват хората по-здраво дори от афинитета на кръвта?
Когато се качихме в лодката, над водите бе тъй тъмно, че миноносецът не се виждаше нито като призрак. Чак когато го доближихме, той изведнъж израсна пред нас.
В каюткомпанията бе топло и светло. Помощникът на капитана нави грамофона и в закътаното моряшко гнездо се раздаде гласът на Карузо, който пееше прочутата ария от ,,Pescatori di peril".
След вечерята капитанът и началникът на миночистачната рота приготвиха своите съобщения до управлението на флота във Варна и безжичната станция на миноносеца заработи. А към 10,30 часа ние приехме берлинския бюлетин, предаван на ,,Османие" в Цариград, и узнахме ония новини, които софиянци ще четат по вестниците на другия ден. Ние се приготвихме за спане чак след като в 1 ч и 45 м. биде приет по радиотелеграфа и парижкият бюлетин.
На 15 февруари миноносецът бе готов за път преди първата руменина на зората. Когато излязох на покрива от осветената вътрешност на парахода, над водите още беше нощ. Не се виждаха ни островите, ни градът. Бе студено. Загънат в своя вълчи кожух, аз потропвах, приятно възбуден от новите обстоятелства, всред които се намирах. И други път съм посрещал зората над море, но то бе тъй отдавна, в моите най-ранни младини, когато бях студент по мореплаване в Триест.
Бреговете на залива, силуетът на града и тъмната грамада на двата острова почнаха да се открояват в едва побелялото небе. На парахода се раздаде команда:
- Веригата да се прибере! Петнайсет на вода да остане!
До краката ми на пода се отвори една светла дупка и от нея се подаде стар моряк. На миноносеца настана трескава работа. Котвата биде изтеглена и дадена бе команда за тръгване. Моторните лодки се извиха една подир друга в голям полукръг около островите. Облаци диви кокошки пръпнаха подплашени. Повечето кривваха встрани, но някои упорито продължаваха да се носят пред лодките и миноносеца. Крилата тъй малко им служеха, че нозете им се влачеха по водата и чертаеха дълги прави бразди. Ония, които миноносецът застигаше, гуркаха се и изскачаха далеко настрани.
Когато извихме зад островите, изток бе заруменял далеко на морския хоризонт. С приближаване на зората пред миноносеца се появиха два делфина.
Те се преметнаха няколко пъти и пак изчезнаха. Ние плавахме почти на изток по обагрените на утрото води. В края на морето се бе изпречил един дълъг, тесен пояс от облак и отделяше двата застилващи се пожара - в небето и във водите. На едно място в горния крайчец на облака взе да блика ослепителна светлина, която изведнъж се изля в морето на огнен път от края на хоризонта до миноносеца. Слънцето бавно изгряваше над облака. Водите едвам трепкаха на утринния ветрец.
Часът е осем. Ние сме наравно със село Кюприя, курс право на Агатопол. Моряците се строят на две редици, една срещу друга, пред мостчето на капитана. Той ги поздравлява, те отговарят дружно със силни гръдни гласове. Звънецът бие, всички на парахода свалят шапки и знамето се издига. Слънцето свети пролетно, а морето е тъй кротко, като че никога по него не е минавала буря.
Под Кюприя стигнахме на старата турска граница. Виждат се сградите на предишните постове.
Тука имахме малък инцидент. Срещу ни откъм Агатопол се зададе един голям тримачтов турски параход. Той мина встрани на стотина метра от миноносеца. Всички от ветрохода гледаха насам и ние гледахме нататък. Според моряшките традиции ветроходът трябва пръв да поздрави с трикратно спущане на знамето, на което миноносецът трябва да отговори еднократно. Обаче неизвестно по какви причини чуждестранният кораб отминаваше. Тогава капитанът пипна въжето на парната свирка, която издаде няколко къси и остри звуци. На ветрохода никой не мръдна от мястото си. Свирката пак запищя, тоя път по-настоятелно. Тогава на ветрохода се разтичаха и знамето биде свалено на три пъти. Веднага се отговори на поздрава и всеки продължи пътя си. 
Стигаме наравно с Агатопол. Градецът, населен сега с наши бежанци, е обърнат към изток със своите дървени къщи и много прилича на Созопол. Онзи ден дотук миноносецът и моторните лодки са проверили един 150 метра широк морски път, без да попаднат на мини. Днес тази проверка трябва да продължи до Резово.
Лодките, които до Агатопол пътуваха закачени една зад друга за миноносеца, сега минаваха на около 70 метра пред нас. Те се изравниха напреко на по 75 метра една от друга. Уредите за издирване на мини се пуснаха във водата, закачени за плаващи зад всяка лодка кухи металически тела. На известна дълбочина, паралелно с повърхността на морето, между трите лодки се движи едно въже. Мините се поставят обикновено на 2 - 2 1/2 метра под водата. Те могат да бъдат засегнати и възпламенени от миноносеца, но не и от моторните лодки, които плават на 30 сантиметра дълбочина. Обаче въжето между тях непременно ще кръстоса връзката на мината с пуснатата на морското дъно тяжест, която я държи на едно място и на една и съща дълбочина от повърхността. В такъв случай тутакси един апарат, наречен грайфер (хващач), улавя тая връзка, а на повърхността плаващите тела в двата края на въжето се отделят от лодките и отбелязват мястото на мината. След това възпламеняването е лесно. То става по една жица, дълга няколко стотин метра. За миноносеца и лодките, застанали на такава далечина, няма никаква опасност от взрива, който хвърля на възбог грамаден стълб вода и убива по 80 до 100 килограма риба.
Лодките тръгнаха с най-бавен ход. Стражникът от миноносеца, правейки красиви движения с флагчета, им предаде: ,,Минете толкова и толкова мили пред носа!" Всички са във възбуждение. Предават се наблюдения и запитвания от лодките на миноносеца и обратно. Малката ескадра стигна на успоред с нос Галайо. Всички чакаме с нетърпение да светне червена ракета в лодките, което ще означава, че е закачена мина. Обаче, оказа се, че оня път от 150 метра ширина, по който ние приближавахме границата, бе чист от мини. Ето, вижда се вече рекичката, на отсамния бряг на която е българското погранично село Резово, а на оттатъшния - Стефано, в турска територия. Мнозина изглеждат разочаровани. Моето участие в тая работа съвсем губи смисъл. Няма червена ракета, няма мини. Но затова пък има нещо друго, може би по-страшно.
Ние сме на крайния пункт. Капитанът бе казал още сутринта, че ще отидем с лодките чак в пределната рекичка; ще обядваме при нашите граничари, па ще имаме време и да посетим турския пост. Обаче тъкмо щяхме да завием към там, зад нас се изпречи тъмна стена. От далечните извивки на брега и от морето бързо идеше насам дъжд. Към изток, между появилите се от невидяло разбъркани облаци пробиваха на цветни стълбове слънчеви лъчи. Наоколо бе зловеща тишина.
Барометърът от неотдавна сочеше на буря, обаче никой не можеше да предполага, че тя тъй скоро ще дойде. Изведнъж, като че току-що се е откъснал някъде отблизо, духна силен западен вятър и взе да пръска дъжд. По заповед на капитана миноносецът възви, моторните лодки бидоха пак закачени за него и ние бързо се отправихме назад. Обаче бурята още по-бързо пристигна. Вятърът взе да се мени. От западен той стана северозападен, после северен и към 12,30 часа се обърна източен. Капитанът забележи, че сме попаднали в областта на далечен циклон и че трябва да очакваме голямо вълнение. Действително това тъй кротко и светло днес сутринта море сега бе неузнаваемо. Прииждаха една от друга по-големи вълни, които нанасяха на парахода удари като от твърд предмет. Положението на търчащите подире ни лодки се затрудни. Напразно бедните правеха усилия да се извиват срещу по-големите вълни и да ги разсичат с носа си. Те взеха да се пълнят.
- Стражник! Да им се предаде влезлата вода да изхвърлят!
Флагчетата се размахаха и заповедта биде предадена. От лодките отговориха, че на едната помпата не работи, но водата се изхвърля с тенекии.
Бурята от миг на миг се засилваше. Всред гигантските пръски на вълните от последната лодка се съобщи, че не може да се издържа бързината, с която се движат. Отговаря се, че при малка бързина ще бъде още по-опасно.
Вълнението се развиваше извънредно бързо. След няколко минути бе невъзможно да се пътува така. Лодките грозеше явна гибел. В случай че те потънеха, ние не бихме могли всред тия вълни да спасим никого от намиращите се в тях моряци. При кърмилото на последната лодка отново се появи сигналистът. Той издигаше и разперваше ту едната, ту двете си ръце тъй напрегнато, като в страстна молитва. Сърцето се свиваше от мъка. Всички от миноносеца гледаха с безкрайно участие към погиващите. Ще могат ли тия малки лодки да издържат такава страшна буря, когато вълните прехвърляха вече и миноносеца?
От последната лодка предадоха, че положението е отчаяно и че моторът не работи добре. Миноносецът отговори: ,,Лодките да бъдат отвързани и да минат на завет от лява страна!"
Тутакси те се наредиха една зад друга успоредно с парахода, на 10-15 метра от него. Това сравнително го облекчи. Те сега можеха по-свободно да се извиват и посрещат вълните. С извънредно бавен ход, притулвайки лодките, ние трябваше да гоним Созопол, понеже никъде другаде не бихме могли да се укрием от все по-засилващата се буря. Миноносецът сам бе почнал да се люшка като лодка. Неколцина млади моряци, които пръв път пътуваха в таквоз време, се превиваха, хванати от морската болест.
Измокрен и вкочанясал, правейки големи усилия на волята да спра мъчителните подигания в стомаха, аз слязох в каюткомпанията да се стопля. Обаче там бе още по-непоносимо. По пода бяха наскачали множество едри и дребни предмети и бягаха насам-нататък като живи, блъскайки се ту в една, ту в друга стена. Бе хаос и трясък. Стените се навеждаха по на 45 градуса и невъзможно бе човек нито да лежи, без да се е хванал здраво за нещо. Аз почувствах, че тука не мога да се противопоставя на морската болест. Бързо легнах на гръб и затворих очи. Настъпи едно късо успокоение в стомаха, но след малко каюткомпанията изпълни отвратителна остра миризма. Отворих очи. До мене от пода и канапето се дигаше дим. Мина през ума, че само една дъсчена стена дели каюткомпанията от машините, и настръхнах. Скочих и отичах по тясната стълбица горе. Да извикам, че гори, ще причиня паника и ще отклоня мнозина от работата им, която те сега трябваше да изпълняват с най-голяма съсредоточеност. Самообладавайки се, аз се приближих до помощника на капитана, един млад мичман, началник на машините, и тихо му казах, че долу, струва ми се, има пожар. Спуснахме се в каюткомпанията. Острата миризма и димът ни посрещнаха още на стълбите. Тая закътана приветлива стаичка бе се превърнала на ад. От дъсчената стена насреща, зад която шумяха машините, иконата на св. Никола гледаше през дима към нас. Мичманът бързо се ориентира какво се е случило. Между предметите, които скачаха по пода, бил и акумулаторът за осветлението. Като се блъснал няколко пъти в стените, той се разбил и сярната киселина се разляла. Щом разбра това, без да загуби присъствие на духа, офицерът се спусна в кухнята, грабна кофа с вода и я разля, да разреди киселината. После се наведе, извади сръчно напречните железни пръчици, които прикрепят краката на масата сред каютата в неподвижни металически чашки, и разтреби пода. След това почна бързо да отваря капаците, от които той се състоеше, и да полива вода. Там били снарядите, върху които от междините между капаците се бе стекла сярна киселина.
Св. Никола гледаше със своя благ поглед към нас.
Макар опасността да бе избягната, в помещението не бе възможно да се остане, понеже острата миризма на киселината извикваше нетърпими подигания в стомаха, а капаците на стълбата не можеха да се отворят, защото отгоре би се втичала вода.
Аз отново излязох на покрива. Зрелището бе зловещо. Побеснели вълни се хвърляха от всички страни върху миноносеца и лодките, в които се виждаха посинели и вцепенени от студ моряци. Между нас и лодките се премятаха цяло стадо делфини. Смисълът на тяхната злорадна игра бе ясен. В тия отвратителни риби сякаш бе влязъл зъл дух. Те ни обикаляха с видимо нетърпение и с надежда за богата плячка.
След дълга и изтощителна борба със стихията, движейки се едва с три-четири мили, за да запазим лодките, ние минахме за повече от шест часа едно разстояние, което, ако миноносецът бе сам, би го взел най-много за два.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Притъмняваше, когато влязохме в Созополския залив. Обаче аз напразно мислех, че сме се отървали от властта на бурята. Вълнението и в залива не бе слабо. Ние хвърлихме котва на 15 метра дълбочина, ала веригата бе пусната на 35 метра, за да пружинира, та да е по-малка възможността, че ще се откъсне.
Събрахме се в каюткомпанията. Капитанът, командирът на миночистачната рота и началникът на машините решиха, че за лодките ще е по-добре да отидат на брега и да бъдат здраво привързани на дървената скеля. В такъв случай техният прям началник трябваше да спи в града. Ние всички бяхме поканени там на угощение още вчера и трябваше да слезем за няколко часа. Обаче капитанът не можеше да напусне в такова време парахода си, а аз се чувствах извънредно уморен и исках по-скоро да легна да спя. Така че на брега отидоха двамата млади офицери, а капитанът и аз останахме на парахода, който все по-неспокойно и по-неспокойно се люшкаше, извивайки се под променлив ту северен, ту североизточен вятър.
Хапнахме набързо, разговаряйки се за възможните евентуалности през нощта, и аз отидох да спя, без да чакам тоя път берлинския и парижкия бюлетин. Моят събеседник ми бе казал при вечерята, че в такава буря ние не сме твърде сигурни в това пристанище; че ако се скъса котвата - което е много възможно, - за да не бъде разбит миноносецът в скалите, ние трябва и посред нощ да тръгнем за Бургас, макар при най-голям риск. Обаче бях така прекапал от умора, че щом легнах, и заспах, без да мисля за близките опасности.
Към 11 и половина часа ме събуди оглушително бучене на един извънредно нисък тон, който тресеше парахода. Бучението ту отслабваше и замираше, ту отново се усилваше и в него се появяваше един тънък и печален писък, като че от вятъра, а едновременно с това едно отсечено тревожно свиркане, сякаш на локомотив. После тия три тона се превръщаха на един уморително продължителен дълбок звук, който правеше целия параход да трепти като корда. Работеше безжичната станция. Командирът на миноносеца, макар да не бе слязъл нито минута от капитанското мостче, макар да беше най-измореният човек днес, вместо да почива, приготвил своя доклад за изминалия опасен ден и сега той се предаваше шифрован във Варна.
Мисълта ми се съсредоточи върху личността на този необикновено симпатичен момък, лейтенант Борис Станев, артилерийски офицер, преди да свърши морското училище. Каква енергия и какво самообладание лъхаше през целия ден от бронзовото му лице и от набитата му възкъса снага! И какво детинско добродушие във всичко, що върши и говори, когато не е на капитанското мостче. Тоя човек е рядко съчетание на моряшки добродетели. При една спокойна, безтрепетна храброст той никога в бурния си живот не почувствал нужда да изпуши една цигара или да изпие чаша вино. Напразно се смята, че моряците трябва да пиянстват. Истинският моряк е възвишен по своя въздържан живот. Този човек е роден моряк, с душа, открита като самото море. Има хора, които узнаваме изведнъж, от един поглед; чиято цяла природа е на лицето. Ето, аз едвам вчера се запознах с капитана на ,,Дръзки", а чини ми се, че сме живели години под един покрив. И мислейки за него, аз изпитвах едно чувство на гордост за българина. Ако можем да бъдем такива моряци, България заслужава да има три морета и най-силната флота на полуострова.
Събуди ме твърд блъсък на вълна в стената, до която бе опряно огледалото. Миноносецът се люшкаше като вчера в открито море. Помислих, че пътуваме. Около ми бе непроницаем мрак, но през цепките на не добре притворената врата в каюткомпанията светеше. Там се чуваше гласът на капитана. Облякох се набързо, политайки насам-натам, и излязох вън. Лейтенант Станев бе готов. Пред него стоеше един подофицер, комуто той даваше заповеди.
- Как спахте?
- Много добре. А вие?
- Аз не съм лягал, както и всички стари моряци.
- Тъй ли? - почудих се. - Защо така?
- Гледайте как се дърпа миноносецът. Ние чакахме на всеки миг да се скъса котвата.
Качих се на покрива да погледна морето. Бе предутринна дрезгавина. Вятърът пищеше във въжетата, вълните се мятаха върху миноносеца, който се теглеше и извиваше ту на една страна, ту на друга. Той приличаше на вързан добитък, нападнат от глутница вълци. Прекрачих да отида към носа, но вятърът ме тласна и аз се улових с две ръце за гърлото на едина от минните апарати. Моторните лодки се съзираха на пристанището, ала не се разбираше що става там с тях.
Върнах се в каюткомпанията да узная какво ще правим.
Положението ни бе по-лошо, отколкото предполагах. Барометърът бързо се подигал. В таквоз време това означавало извънредно голямо развитие на бурята. И наистина вятърът и вълнението видимо се усилваха. За двамата останали на брега офицери бе невъзможно да се върнат на борда, защото нито в моторната лодка можеха да слязат, нито тук да се качат на миноносеца.
- Колко дена обикновено продължава таквоз време? - запитах аз.
- Ако вятърът спре и завали дъжд, в ден-два морето ще се успокои. Добре е и ако духне противоположен вятър. Но така може да отиде и седмица.
- Значи ние трябва да стоим тука, на това ужасно люление?
- Там е работата, че не можем. Ако останем днес, котвата непременно ще се скъса.
- Но можем ли в тая буря да се върнем в Бургас?
- Ще се опитаме.
- Ами лодките?
- За тях е абсолютно невъзможно да излязат от залива. Ще заповядам да ги изтеглят на суша, за да не се разбият.
Лейтенант Станев стоеше като закован на стола си със сериозно спокойно лице и със замислен поглед. Той позвъни. Яви се предишният стар моряк.
- Да ми се докладва всеки петнайсет минути как върви барометърът.
- Слушам, г-н лейтенант.
Вятърът пищи, парното отопление шуми така, като че се пържи масло, вълните бият твърдо, сякаш параходът се блъска в скали. А времето върви тъй бавно, тъй непоносимо бавно! Погледна часовника - минали са едвам пет минути, пък мене ми се струва часове. Аз лягам на канапето, неможейки повече да понасям люлението. Капитанът е наведен над масата и пише нещо. Докладват му, че барометърът се качва. Той отговаря спокойно ,,добре" и продължава да работи. После прибира книжата си и отива горе. Времето почва да тече още по-бавно. Опитах се лежешком да запиша някои впечатления. Отначало не вървеше, после се увлякох и не усетих как часът станал десет.
Лейтенант Станев се върна.
- Няма да завали.
- Как е барометърът?
- Дига се. Снощи беше 749, а сега е вече 761. Това бива в два-три дена, но за една нощ е твърде много. Не може да се остане тука. Трябва да вървим.
Той почна да си облича кожухчето.
- Пътувал ли е някога миноносецът в такава буря?
- Не. Недопустимо е освен в извънредни случаи.
Сякаш говореше за най-обикновени неща. Обаче готвейки се да тръгне, аз забелязах едно леко протягане на ръцете, като че те бяха се схванали. А-ха! Значи опасността е голяма. Правилото е признато: най-храбрите хора или се прозяват в съдбоносни моменти, или се протягат.
- Ами мините? Вие вчера казахте, че се късали в такава буря. Откъснати, те наистина плават, но кои очи ще ги видят в това запенено море?
- То е най-малката опасност сега - отговори той с една откровеност, която ме поласка, понеже ми показа, че не ме счита човек неспособен да преживее и най-големия ужас с прилично самообладание.
В съзнанието ми проби една мисъл, която не ме напусна докрай. ,,Ако имаш още работа в живота, наслаждавай се спокойно на несравнимата красота на разюзданата стихия! Ако пък няма защо повече да живееш, съдбата ти праща поне една красива смърт."
- И тъй, тръгваме при условия, при каквито ,,Дръзки" никога не е пътувал?
- Да.
- Това е една дързост, достойна за ,,Дръзки"...
- Нали? - отговори командирът на миноносеца, преди аз да прибавя ,,и за негова капитан".
Той нахлупи фуражката си и отича по стълбичката. Последвах го.
Бе извънредно трудно да се ходи по мокрия покрив при люшкането на парахода и буйните удари на вятъра. Аз едвам пристъпвах, държейки с две ръце за какъвто неподвижен предмет ми се изпречи.
Котвата биде прибрана и машината заработи.
Щом островите останаха зад нас, миноносецът заподскача по водата като книжна ладийка. Великански вълни, каквито има само в океаните и в Черно море, се спущаха на групи, улавяха стоманения параход и го хвърляха зад себе си, за да го грабнат пък други. Когато миноносецът се спущаше от върха на една вълна по отвъдния й склон, той се друсаше и трещеше като талига по камънак. Моряците тичаха насам-натам по работата си, съсредоточени и сериозни. Личеше, какво всеки разбира, че е застанал пред лицето на смъртта. И това съзнание не ги отслабваше, а туряше в движение всички пружини на могъщата им природа. Величавата твърдост, която лъхаше от командите, от погледа, от цялата набита фигура на капитана, изправен на най-опасното място, лице срещу лице с бурята, действаше върху им заразително. Вцепен с посинели ръце за дървената кутия, в която под стъкло бе разгъната картата на морския път, той, надвиквайки бурята, даваше своите заповеди така, както завчера при най-спокойно море. Пред него двама наблюдатели, цели измокрени, впиваха очи напред и докладваха каква вълна иде. Всред тях върху носа на миноносеца се стоварваха цели тонове вода.
Ръцете и нозете не можеха повече да ме одържат: бяха премръзнали. Слязох долу. Там бе друга картина. Всичко пукаше, като че миноносецът се трошеше треска по треска. Вмъкнах се в първата каюта до стълбата и блъскан на всички страни, едва можах да легна. Шумът бе тъй голям и тъй зловещ, че аз си бих затиснал ушите, ако не трябваше да се държа с две ръце о високия перваз на леглото, за да не бъда изхвърлен от него и хласнат в стената. Мина през ума за аеропланните нападения на София и за неотколешните земетресения. Каква разлика! Онова бе проста проба на нервите, а това проба на духа.
Щом се постоплих, аз пак излязох на покрива.
Приближаваме в безконечни зигзаги най-опасното място - завоя на нос Св. Никола, дето има силно течение и дето и при малък вятър морето е неспокойно.
Край мене мина моряк и се поспря.
- Как ви се вижда? - запита той.
- Хубаво е!
Момъкът едва ли подозираше онова раздвоение на личността, което позволява и ясно да съзнаваме опасността и да се наслаждаваме на ужаса; обаче отговорът ми очевидно му хареса и той се усмихна. В това време вълна дигна миноносеца на гръб и го преметна зад себе си. Студени пръски шибнаха двама ни като с разплетен камшик и буен поток мина по покрива.
- Е, тая го съвсем прекалява - казвам аз с желание да му покажа, че и на сушата има хора, които не се боят от морето и бурите му.
- Такова си е нашето Черно море, какво ще го правиш - отговаря той и отминава по работата си.
Аз стоя още, доде измръзна и отново сляза долу, за да се изкача след малко и пак да се заловя за минния апарат, дето намерих най-сгодно място.
Имаше редица едва поносими моменти. Особено когато две вълни подемеха миноносеца. Те, тия великански вълни, не идеха на по 100-150 метра една от друга, а едва на 20-25. Така че случваше се параходът да се озове като мост върху две вълни, които го издигаха и бързо го тръшваха долу.
Един особено опасен случай имахме, преди да стигнем до Св. Никола. Върху носа на миноносеца се хвърли вълна; преди да се оттече, стовари се втора и тутакси трета. Цялата предна част на миноносеца бе във водата и той се наведе, като че полетя в пропастта. Капитанът даде заповед машините да спрат; водата се оттече и носът на парахода се издигна.
Но най-опасните моменти, от които според мнението на самия командир на миноносеца ние излязохме с рядко щастие, настъпиха, когато трябваше при Св. Никола да завием така, че да оставим вълните да ни гонят. Тая извивка не можеше да се направи с голям параход толкова бързо, щото да не се изложим на странични удари, които най-лесно превръщат и потопяват. И тука от фланга иде най-голямата беда. Ала благодарение на сръчното маневриране на капитана издебна се така, че получихме удари от първите вълни на една група, не от най-големите, които биха захлупили минононосеца като обикновена лодка. При все туй и от тях той на няколко пъти се наклони във водата с цялата си дължина, додето от противоположната страна биде буйно залян.
След тоя завой идеше друга опасност: трябваше да кръстосаме пътя на откъснатите наши мини, каквито немислимо бе да няма и каквито действително имаше, както после се уверихме. Те не можеха да бъдат съгледани навреме дори от най-опитен наблюдател. Всички биха видели плаващата мина само когато тя е до парахода и когато е вече късно.
Пресичайки тоя тайнствен път на смъртта, аз се мъчех да си представя как в един миг се би разхвърчал миноносецът на късове. И изведнъж през ума ми мина: какво биха казали в такъв случай ония, които по една или друга причина имат зъб на мене. Най-възможното обяснение на факта, че без да ме кара някой, съм взел участие в едно такова пътуване, сигурно ще е: ,,Острата критика на еди-кого си - или еди-кой си - за последната му книга е понижила чувството на самосъхранение и той е отишъл да се самоубие по един театрален начин." О-хо, лъжете се, приятели! Ако всеки завистлив некадърник може да ме доведе дотам, моята песен в живота отдавна би била изпята. Какви по-зъбести са се заяждали - и то, както и сега, тъкмо за най-доброто, което съм могъл да сторя. На моя път само смъртта - по нейна собствена инициатива - може да застане, никой друг! Ала очевидно тя не бърза да ми пречи на работата.
Аз отново слязох на топло в първата каюта до стълбата.
Върху покрива на парахода се раздаде силен удар, който ясно се отдели от останалите шумове. Ослушвам се, не се повтори. Какво ли е паднало с такава сила? Надигам се и пак бързо лягам; изглежда, че стомахът няма да удържи докрай и морската болест ще ме хване. Доде правя усилия да надделея, при мене иде един от моряците.
- Да видите какво ни сполетя!
- Какво?
Сепвам се и подиганията на стомаха спират. Излизаме на покрива. По пода, вляво от предния комин и мостчето на капитана, объркани въжета и железария. Лейтенант Станев ме гледа усмихнат, а на лявата му страна край окото и над веждата е надуто. От лудешкото люшкане върхът на мачтата се строшава и 80-100 кг желязо от безжичния телеграф полетяват не във водата, а върху покрива на парахода, тъкмо на това място, дето и аз, и мнозина други не еднъж от вчера насам сме се спирали на завет. Префучавайки край главата на капитана, когото само едно въже жулва по лицето, острите железа падат на две крачки от група матроси. Ако тая тяжест, полетяла от петнайсетина метра височина, попаднеше в главите им, те до един биха останали на мястото си!
Всички са радостни и съзират добро предзнаменование в щастливия случай. А и Бургас вече се вижда. Вълните все тъй бясно налитат на миноносеца, но той върви сега по-леко. Очевидно, като се е махнала оная буца железа от върха на мачтата, центърът на тежестта е паднал по-ниско и устойчивостта се е увеличила.
Бургас! Ето го хе! Вижда се ясно как вълните прехвърлят вълнолома. Ние летим към входа па пристанището. Върху топлия от машината металически под между комините са насядали в живописни пози незаетите с работа моряци и пеят в хора. Обърнатите им към белналия се град очи светят от детинска радост.
Влизаме в пристанището и изведнъж миноносецът добива непоклатимостта на супердреднаут.
- А-а, тука е друг Господ! - обажда се някой.
Чува се възбуден говор и смях.
Оттатък океански вълни се блъскат във вълнолома и грамадна покъсана бяла дантела, три-четири метра широка, прескача по цялото му протежение. В края на вълнолома стълбове вода се дигат до околчестата галерия на кулата. А тука, в пристанището, съвсем мънички вълни, като в най-кротко езерце.
Когато миноносецът биде привързан на кея, вместо да отида да се порадвам на неподвижната земя, аз слязох в каюткомпанията и останах там няколко часа. За тия три дена така бях се сродил с миноносеца, с всяко нещице в него, както и с хората му, че не ми се излизаше. При нас дойдоха комендантът на порта и капитанът на търговския параход ,,София" и приказвайки с лейтенант Станева и с тях, аз се чувствувах тъй добре, като съвсем между близки хора, като у дома си. Отидох си чак надвечер.
След полунощ един силен гръм разтърси прозорците на квартирата ми и събуди града. На утрото друг. През деня още няколко. На другия ден също. Това бяха откъснатите наши мини, които се разбиваха нататък, към Св. Никола. Очевидно, пресичайки пътя им, ние бяхме минали край тях, може би съвсем близко.
След като хубаво си отспах и починах, отидох да посетя лейтенант Станева на миноносеца. Матросите бяха струпани на покрива, едни приведени, други прави около им. Те обърнаха приветливи лица към мене. Един се обади, сочейки нещо на пода.
- Я рибата, дето вчера щеше да ни яде. Да я хапнем ние сега, че да види!
Заливът бил препълнен с риба, избягала от бурята, която още вилнееше, и те бяха ходили на ловитба.
Ето и лейтенант Станев, пъргав, бодър, силен. Всяко движение издава удоволствие от живота. Слизаме в каюткомпанията, приказвайки един през друг като отдавнашни приятели. Господи, как всичко в тая като кутийка стаичка ми е мило, родно! Не, това няма да бъде моето последно посещение на славния миноносец ,,Дръзки", макар че утре си заминавам за София.
Публ. в К. Христов, Време и съвременници. Ч. 2. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 1999, с. 6-20.

https://www.sitebulgarizaedno.com/

Similar topics (1)