• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 June 2019, 20:53:13

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 36
  • Latest: Silvia
Stats
  • Total Posts: 9196
  • Total Topics: 1106
  • Online Today: 69
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 3
Guests: 58
Total: 61

Алеко Константинов

Started by Hatshepsut, 03 September 2018, 15:52:52

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Алеко Иваницов Константинов (01.01.1863, Свищов - 11.05.1897, край с. Радилово, Пловдивска област).



Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872-1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Съдия (1885-1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема "Правото за помилване по повод на новия наказателен закон" (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество "Славянска беседа", на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм - изкачването на "Черни връх", 27. 08. 1895). Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов - идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. "Библиотека 'Свети Климент'". Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов (1896); участвува в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му (1894). Убит от наемници по политически причини.


Паметник на лобното място на Алеко Константинов

Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема "Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня" (1883). Първата зряла творба на Константинов е "До Чикаго и назад". В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност - темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество. Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. "До Чикаго и назад" е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление. С книгата "Бай Ганьо" Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време - пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност. Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да "прави" политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му - национална или социална - са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип - изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.

В "Бай Ганьо" е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на "другите". Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж - поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи. Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите "Невероятно наистина, но факт...", "Какво? Швейцария ли?", "В Българска Швейцария" и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство.

Като ученик в гр. Николаев Алеко пише фейлетони, белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла "Проза в стихове") (лятото на 1894). До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява. Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната "игра", създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон - от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните "Страст" и "Честита Нова година", където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност. В цикъла "Разни хора, разни идеали" частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена Българияя, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенската му система. Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действува като морална сила. Наред със способнастта да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт. Той превежда произведения от А. С. Пушкин ("Бахчисарайски фонтан", "Полтава", "Цигани"), М. Ю. Лермонтов ("Демон", "Беглец"), Н. А. Некрасов ("Руските жени", "Кой е строил железния мост?"), Молиер ("Тартюф"), Фр. Копе ("Отче наш"), В. Сарду ("Партиите в Монако") и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на XIX в. (естонски, руски, сръбски) и нач. на XX в. (немски, полски, френски, чешки и др. езици).

https://www.slovo.bg

Hatshepsut

Алеко Константинов - Щастливеца


На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели, Алеко Константинов. Той пише оригинални и прекрасни творби, описващи следосвобожденската действителност в България, като не спестява и отрицателните й черти.

Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Още от малък проявява интерес към самоусъвършестването си. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен ученик в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874-1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След приключване на войната заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 г. След това записва и завършва право в Одеса и се връща в родината.

В България започва работа в столицата. Практикува като съдия (1885-1886) и прокурор (1886 г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896 г.). Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски магистрати.  Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема ,,Правото за помилване по повод на новия наказателен закон" (1896 г.) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.

Алеко обича да пътешества и посещава различни части на света, взема участие в международните изложения в Париж (1889 г.), Прага (1891 г.) и Чикаго (1893 г.). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. От тези визити авторът черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина. Въпреки това обаче творецът продължава силно да вярва в България и да работи за нея.

Алеко Константинов развива активна обществена дейност.Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество ,,Славянска беседа", Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата,  Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България - поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894г. Не остава безразличен и към политическия живот в страната - членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата  й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. ,,Знаме" от създаването му (1894 г.).


Алеко при първото организирано изкачване на Черни връх през 1894 година

Творчеството на Алеко е посветено най-вече на не дотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, авторът започва творческата си кариера с поезия. Стихотворенията ,,Огледало" (1880 г.) и ,,Защо" (1881 г.) са изпратени от град Николаев и публикувани във вестниците ,,Целокупна България" и ,,Свободна България". В тях авторът не крие отношението си към политическата обстановка в родината и проявява чувствителност към социалните пороци.

Първата му зряла творба е добре познатият пътепис ,,До Чикаго и назад" (1893 г.). Тя е изпълнена с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 г. ,,До Чикаго и назад" е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите ,,Невероятно наистина, но факт...", ,,Какво? Швейцария ли?", ,,В Българска Швейцария" и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

Докато обаче те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му ,,Бай Ганьо" носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето -- пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат за болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.
Друга важна част от Алековото творчество са разказът ,,Пази, боже, сляпо да прогледа", фейлетоните ,,Разни хора, разни идеали", ,,Страст", ,,Честита Нова година!". Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес - Щастливеца.


Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите ,,Бахчисарайски фонтан", ,,Полтава" и ,,Цигани" от А. С. Пушкин; ,,Демон" и ,,Беглец" от М. Ю. Лермонтов; ,,Руските жени" и ,,Кой е строил железния мост? " от Н. А. Некрасов и ,,Тартюф" от Молиер.

Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 г. при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец  Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.

Така на 34 г. си отива Алеко Константинов - юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.

В памет на големия българин са именувани редица места като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността и туристическия център ,,Алеко" на Витоша.

https://bulgarianhistory.org/aleko-konstantinov-shtastliveca/

к-н Петко

14 September 2018, 11:03:54 #2 Last Edit: 14 September 2018, 11:17:41 by к-н Петко
Всъщност Алеко Константинов става адвокат по принуда. Веднага след завършването си той става прокурор и много бързо напредва в кариерата, но следва логичен сблъсък с управлението на Стамболов и специално със Захари Стоянов,  каза адвокат Васил Василев и разказа за малко познатия епизод с кратката бележчица върху визитка от Захари Стоянов до Алеко Константинов, която съдържала указание един редактор да бъде непременно обвинен и осъден - позволил си да пише срещу властта. Алеко скъсал и хвърлил бележката, след което останал без работа. Станал адвокат, благодарение и на един друг малко известен факт - негови братовчеди са Найчо Цанов и брат му, адвокатът на ботевите четници Илия Цанов.

"През 1888 година в Княжество България властта има едно име - Стефан Стамболов.
Кое е правилно, какво не е полезно за народа и кой пречи на просперитета на младата държава за обществено сведение и съобразяване най-често и вместо ,,президент- министра" - съобщават Захарий Стоянов и Димитър Петков (Свирчо). Естествено от страниците на правителствения вестник ,,Свобода".
Княжество България и новият владетел са с неясно положение на картата на международните отношения, но ,,умиротворяването" в страната върви с пълна сила - след смазване на русофилските бунтове повечето от оцелелите политически противници на Стефан Стамболов са в емиграция, въпрос на време е останалите да бъдат затворени в ,,Черната джамия"

Във вихъра на промените из върховете на държавата се озовава и Захарий Стоянов. И погледът му за нещата от живота се променя, други стават приказките му, делата му често са повод за стъписване. През 1888 година Захарий Стоянов е подпредседател, а от 13 декември същата година - и председател на V-ото Обикновено народно събрание, без уговорки е сред главните фигури на управляващата партия, редактира съвместно с Димитър Петков - Свирчо правителствения вестник. Думата му тежи и често е по-важна от разните закони и разпорежданията на полицейските и административни органи.
Оценките, които дава, са сигурен знак за необходимо поведение. С волята на Захарий Стоянов съвременниците свързват нтернирането на редактора на в. ,,Народна воля" Н. Пиперов и екстернирането на сътрудника В. Пекарски. Публично някогашният борец за народни правдини се радва, че Петко Каравелов е пребит от бой в ,,Черната джамия" и недоволства, че за статия против Фердинанд Георги Кърджиев е осъден само на пет месеца затвор. ,,Малко му е - пише правителственият редактор в брой 194 от 1 септември 1888 година на в. ,,Свобода". Затвори го без срок с това условие: дордето княз Фердинанд стои в България и той да лежи в затвора, като му съобщава всяка заран смотрителя - князът е още тука. Щом си замине той, тогава го освободи". Беди застигат и този, който се осмелява да припомни на Захарий Стоянов, че безропотно и със задоволство се е оставил да бъде накичен от княза с орден, след като дълго е клеймил всеки, получил отличието в нарушение на Търновската конституция. Бившият съратник на Захарий Стоянов от Чирпан Никола Касабов изпраща с копие до вестниците писмо, в което не пести оценките си за настоящето на подпредседателя на Народното събрание - ,,Другарите на падналите тук за Съединението на Северна с Южна България съзаклятници, днес, като празнуват тържествено 6-ти септемврий, считат за нужно да поднесат презрение към вашата мизерна личност, която с ,,Анна на шею", фрак и цилиндър, смуче народний пот и заедно с полицейщината тъпче и задушава честното и благородното в България". Отговорът на редактора на ,,Свобода" пристига чрез ,,органите на реда" - Никола Касабов е арестуван, а после и интерниран в Трявна. На 6 февруари 1888 година в София излиза първият брой на вестник ,,Народни права", издание на Либералния клуб на Васил Радославов и при редакторството на Георги Риболовски. Не стига, че е опозиционен и ,,посяга" на правителството и първия министър Стефан Стамболов, ами отделя и специално внимание на Захарий Стоянов. Джендо е прогласен за автор на ,,глупави статии и блюдкаво разбъркани подлисници", охарактеризиран е като притежател на скромен характер и носител на слаб ум, за което дори приятелите му го наричали ,,овчедушие".
Прошка няма.
Пак в брой 4 от 17 февруари 1888 година авторите на опозиционния вестник информират и за случилото се зад кулисите - ,,Научаваме се от доста вярно място, че подпредседателя на Нар. Събрание, г. Захарий Стоянов щом прочел първия брой от в. ,,Народни права", веднага телеграфирал на Д. Петкова да настои пред г. Стамболова, щото да се спре този вестник по административен начин, за да се не побърка нещо на ,,почнатото дело", в трудните времена, когато се спасява България".
На 1 март 1888 година първият отговорен редактор на вестник ,,Народни права" Георги Риболовски застава пред Софийския окръжен съд. В навечерието на делото на ,,Народни права", в III-и полицейски участък е настанен под стража и вторият отговорен редактор на вестника Манол Ненов. И за да не се губи време, а и с надежда за повишение полицейските пристави Антонов и Кротев - ,,един малък, дебел човек", нанасят жесток побой на поредния вестникар, попаднал в ръцете им.
Само ден по-рано Захарий Стоянов получава писмо от своя приятел и доскорошен политически съмишленик Петър Пешев, брат на обесения през 1876 година председател на Севлиевския революционен комитет Стефан Пешев. ,,Твоите Записки са прекрасни - пише впечатленият от втория том бъдещ министър. В тях се вижда твоята дарба, която ти създаде име". И дружески се опитва да отрезви някогашния революционер - ,,От политическата борба ти загуби доста, защото се увлече твърде много, та покрай защитата на отечеството, написа куп статии, които чернят името ти като свободолюбец... Ти пишеш, че ще дойдеш до крайност с моите политически приятели... Тези ви крайности наситиха вече всички. Доста е. Те не спазват независимостта, а само я погребват".

Уви, реалностите са вече други и надежда за вразумяване няма. Предстои разглеждане на делото срещу отговорния редактор на вестник ,,Народни права" Георги Риболовски на втора инстанция, от Софийския апелативен съд, и подпредседателят на Народното събрание не изпуска от очи поредната си жертва. Няколко дни преди заседанието помощник-апелативният прокурор, който трябва да участва в него, получава визитната картичка на олилиицетворяващия властта. На нея е надраскан текст, който не допуска противене - ,,Умолявате се, г-н прокуроре, да се постараете за строгото осъждане редактора на в. ,,Народни права".
Помощник-апелативният прокурор обаче се оказва Алеко Константинов (каква среща само из кривините на историята!), един от малкото българи с юридическо образование в младата държава, бъдещ автор на ,,Бай Ганьо" и ,,До Чикаго и назад", все още ,,някой си Константинов" не само за развилнелия се биограф на Ботев и Левски.

Реакцията на Алеко Константинов е далече от желаното и очакваното, но е изцяло в духа на всичко, което е бил и остава ,,Щастливеца" не само в произведенията си, но и през краткия си живот. ,,Един негов другар го сварва една сутрин да се разхожда из стаята си бледен и с гневно стиснати устни - описва Пенчо Славейков случката с визитната картичка на подпредседателя на Народното събрание. - На масата беше смачкана визитната кртичка на Захария Стоянов... Никога този другар не бе и не е виждал човека с бохемски нрави да дава воля на своята сиромашка гордост с такива енергични и безцеремонни думи по адрес на политическия мазник".  На 24 март 1888 година Алеко Константинов заема прокурорското място в съдебната зала и с поведението си вбесява и Захарий Стоянов, и министър-председателя Стефан Стамболов, да не говорим за Димитър Петков - Свирчо и цялата управляваща гвардия. ,,Прокурорът на този съд, някой си Константинов, се явил в съда повече като
защитник на ,,Народни права", отколкото прокурор - блюстител на законите - отбелязва моментално официозът ,,Свобода".

Четири дни след статията в ,,Свобода" - на 30 март 1888 година - Алеко Константинов е уволнен10. ,,Но не бе доста само отмахването му от служба: онзи, който е пряк виновник за това, се нахвърли върху му с остървението на бясно псе и през колоните на тогавашния официоз ,,Свобода" изсипа по негов адрес куп мръсотии" - разказва Пенчо Славейков.
Алеко Константинов прави опит да се защити. На 5 април 1888 година пише отворено писмо до редакцията на в. ,,Търновска конституция", което е публикувано в броя на вестника от 7 април същата година. ,,В последните броеве на в. ,,Свобода" аз съвсем неочаквано станах предмет на жестоки нападки и подли клевети от страна на редактирующите тоя вестник - изненадан е от отмъстителността на бъдещите си герои Щастливеца. -
"Такива феномени като редакторите на в. ,,Свобода" могат да бъдат продукт само на едно крайно анормално време, съпрежено с отчаяната апатия, инертност и търпеливост на средата, в която те изникват и съществуват. Инак не може да се обясни такова явление в едно общество, каквото е деморализующата и разлагающата деятелност на поменатите личности, проявена в колоните на редакткируемия от тях вестник. Не, господа, помислете наистина над този крайно печален, но забележителен социален факт: среди нас живеят няколко лица, които ни позорят, псуват, безчестят, развращават подрастающото поколение, убиват в корен всяко благородно проявление на умствените и нравствените сили на всяка личност, угодяват на най-низките страсти на грубите и подивели натури и възвеждат в идеал всичко нечестно, безнравствено и разлагающе, които явно се стремят да изтребят всички условия, необходими за правилния ход и прогрес на нашето общество, а ний... ний всички в о т д е л н о с т виждаме и съзнаваме ужаса на развращающата и антисоциална деятелност на тия личности, но съберат ли се двама българи те дълго-дълго ще се подушват, додето се решат да споделят своето отвращение към горнето явление; дойде ли при тях третий - гробно мълчание и впадат пак в своето обично състояние на апатия, махат с ръка и казват: ,,а бе, нейсе, ний ли ще оправим света".
,,Нечестното, безнравственото и разлагающето" обаче задължително няма умора.
И в брой 143 от 9 април 1888 година в. ,,Свобода" продължава с ругатните си (не е чудно, че след време бай Ганьо минава и през вестникарството):
,,Тю, дявол да го вземе, ходим, ходим, и все негде ще да сбъркаме. Ето на, изтървахме ,,съвестния" и ,,честния" Алеко Константинов. Язък! Когато не умеем да се ползуваме от хората си, тъй то. А какво добро и симпатично момче беше тоя Константинов Алеко. Просто прелест! Неведе главичката си надоле и като каже две думи, цяла България се развълнува... Възмущава се той, че във всички владеяло апатия и че никой не го поддържал. Ай, сиромаха Алеко! Възмутил се той сега и пише в ,,Т. К." писмо върху тоя предмет, осъжда ,,Свобода", че не му дала живот да съществува, плаче и оплаква главата си и по всяка вероятност мисли да стане мъченик! Де, бе, Алечко, де бе, чоджум, ха да те видим и тебе. Морал смешен се видяло на негова дребна милост, че сме казали: ,,Който иска да служи, трябва да служи честно". А бе, чоджум, ами ти как мислиш, зер ще да оставят хората и тебе да злоупотребяваш с положението си? Можеш ли се обърна ти на припек? Знаеш, от тебе ще се уплаши правителството. Колко атове са го ритали, та нищо, че от дългоухите ли ще се уплаши? Ще та видим и тебе утре с ,,Вр. съд. правила" под мишка да ходиш и да се свиваш. Беки от тебе ще се уплаши, мислиш, правителството? Плюй си в пазвата ти, чоджум. Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов...".

,,След като видя с какви хора има работа - продължават спомените на Пенчо Славейков за приятеля му Алеко Константинов - млъкна и не счете за нужно дори да извади на свят визитната картичка на ,,великия медвенски патриот"... Ала тоя патриот и подир това не забрави своята жертва. Нему вероятно се дължат и някои от по- послешните пречки, с които Алеко имаше да се бори, при желанието си да залови частна работа"."

Hatshepsut

24 December 2018, 09:36:17 #3 Last Edit: 16 January 2019, 19:13:39 by Hatshepsut
От нашата Download-секция може да свалите книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item286

както и неговия пътепис "До Чикаго и назад":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item652

Hatshepsut

Създават музей на Бай Ганьо в родното му село



Идеята е на неговия наследник Румен Сомов

В казанлъшкото село Енина създават първия музей на Бай Ганьо. Алековият герой е бил реална историческа личност. Там за първи път може да се види печата на Бай Ганьо от изложението в Чикаго, издирен от неговия наследник, който ще прави музея. Той ще разкаже как Ганьо Сомов, който е бил известен розотърговец, успява да убеди големи държави да признаят България след Съединението.

,,Бай Ганьо е споменат за първи път в ,,До Чикаго и назад". Там  е споменат от Алеко Константинов като бай Ганьо Сомов. Той е роден в село Енина. Това е родното място на прототипа на станалия толкова известен герой. Той е присъствал в Чикаго в един от павилионите, които представят български стоки", обясни Румен Сомов.

https://nova.bg/news/view/2019/04/29/248764/създават-музей-на-бай-ганьо-в-родното-му-село/