Български Националистически Форум

Българска култура и духовност => Родово наследство => Topic started by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:18:05

Title: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:18:05
Голяма част от територията на областния град /приблизително2/3-ти/, а именно площ от 1720 дка е защитена територия и с Решение на Министерски съвет № 627 от 28.12. 1971 г. е обявена за Национален архитектурно-археологически резерват "Дуросторум-Дръстър-Силистра" с уникални паметници от римската и средновековната българска епоха. Сред тях е и втората по големина базилика в страната - първата патриаршеска църква в българската държава. Границите на резервата са актуализирани с протокол на Националния институт по опазване паметниците на културата от 1992 г. В резервата са включени всички археологически разкопки в града, като най- голям интерес предизвикват тези в Дунавския парк. Там е открита патриаршеската базилика на патриарх Дамян (втората по големина базилика в страната- първата патриаршеска църква в българската държава), както и част от колона на хан Омуртаг, което според изследователите доказва, че все още неоткритият "преславен дом на Дунава", построен от него се намира именно в Силистра. През 2000 г. е реставрирана и експонирана в градска среда северната крепостна стена на средновековния Дръстър.

Най - известният в страната и чужбина античен паметник на Дуросторум е Силистренската гробница от първата половина на IV век.

(https://i.newsroom.bg/uploads/photo_assets/2016/2016-07-26/640_2-f277cfce09.jpg)

Тя се смята за емблематично творение на късноантичната цивилизация и присъства във всички сериозни изследвания, посветени на тази епоха. Тя е уникален паметник на късноримската архитектура и живопис. Богатата стенописна украса (геометрични, животински и човешки фигури, ловни сцени, семейна двойка и техните прислужници) е повлияна от традициите на Елинската епоха и е от изключителна художествена и историческа ценност. Това е една от най-запазените и най-богато декорираните късноантични гробници в Добруджа и на Балканите от началото на ІV в. Представлява еднокамерно правоъгълна засводена гробница с размери 3,30/2,60/230 м. Без изключение цялата вътрешност е покрита с фрескова живопис, която е напълно съхранена във вида, който е имала при стенописването. Върху стените се оформени 9 правоъгални пана, като централното е заето от фигурата на господаря и знатната му съпруга, а върху останалите са представени прислужници. Върху източния люнет са изобразени двойки гълъби, а върху западния - пауни с кантерос - символ на безсмъртието. Според последните изследвания гробницата е построена към втората четвърт на ІV в. като заупокойно жилище на римски патриции - езичник от Дуросторум. Това личи от патрицианските одежди и патрицианската грамона-кодицил, връчена му от Императора (Константин Велики или наследниците му) в началото на ІV в. Знатният гражданин на Дуросторум е бил член на сената в Константинопол и се смята, че произхожда от източните провинции на Империята (Сирия, Египет)

Тя е уникален по своите стенописи паметник със световно значение, без аналог в територията на Късноримската империя, единствен по рода си от късноантичната епоха в Европа.

Меджиди табия
(https://bulgariatravel.org/data/media/158_001_Krepost_Medjidi_Tabiya.jpg) Намира се южно от гр.Силистра. Меджиди табия е най- запазеният от шестте укрепителни пункта на фортификационната турска система изиграла важна роля в руско- турските войни от 1853-56 г. и 1877-78 г.

Нейното построяване е наложено от необходимостта за допълнително укрепяване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя.

Идеята за построяването на тази система от военни укрепления е дело на немския военен инженер фон Молтке, посетил града през 1837 г. Крепостта е градена през периода 1841-1853 г. Строена е от принудително събрани 300 българи. Главните майстори-каменоделци са от Дряново и региона. По време на строителството на крепостта те строят и първите монолитни възрожденски храмове в Силистренско - в Алфатар (1846 г.) и Калипетрово (1847 г.)

 През 1847 г. е посетена от султан Абдул Меджид, проявил интерес към нея и по този повод тя е наречена на негово име- Меджиди табия

Крепостната стена има формата на шестоъгълник и достига на височина до 8 м. Непосредствено до нея има ров, служил едновременно за препятствие и маскировка. Крепостта е била завършена по времето на областния управител Саид паша в навечерието на Кримската война.

Етнографската експозиция в Алфатар
(https://bulgariatravel.org/data/media/DSCF1110_4430.jpg)

Открита през 1984г., етнографската експозиция в Алфатар показва традиционна уредба на добруджанско жилище в периода от края на XIX до средата на XX век. Къщата, в която е подредена експозицията, е строена след Освобождението (около 1893) характерна за времето архитектура. Тя е едноетажна постройка с ниско приземие и етаж, с покрито пространство отпред пруст и издаден напред кьошк. В къщата има четири помещения: къща със соска'помещение  огнище', соба 'помещение за посрещане на гости и за спане', одая и горняк. Зад одаята, с вход откъм двора, е дамът за добитъка, долепен до него е пишникаи(пещник) 'лятна кухня'.

В помещението с огнище е подредена цялата покъщнина на тогавашната домакиня: паници, сахани, тигани, тасове, нощва, пакода за хляба, гърнета,тави, менци за вода.

В помещението "горняк", покрай стените направо на пода са наредени делви, оцетарници, гърнета за мас и динен мед, качета за сирене. По стените са забити дървени куки, на които са окачени мъжки и женски дрехи, торби, прежди.

В пишника се изнася животът на семейството през летните дни. Тук се пече хлябът, приготвя е хлябът, хани се семейството.

В одаята е показан интериор от 30-те- 40-те години на XX век. Това е време, когато в селското жилище навлизат елементи от градския интериор: кревати и масички със струговани детайли, скринове, грамофони, тоалетки с красиви огледала, столове с високи и извити облегала, дребни, но изящни предмети за украса, оригинални тъкани и плетива.

В дама е разгърната експозиция на лозаро-винарството, с характерни оръдия и сечива за обработка на земята, съдове за прибиране на гроздето и съхранение на виното.

В местността се намира средновековна българска крепост от ІХ- ХІ век, охранявала древния стратегически път между столиците Плиска и Велики Преслав с р.Дунав. местността е свързана и с пребиваването на мюсюлманския светец Демир Баба /Железния баща/ в средата на ХVІ век /около 1550- 1555г./, описано в житието му "Виляетнааме".

Картал Кале


"Картал Кале"/Орлова крепост/ е разположена на причудливо недостъпно място на един от меандрите на река Сенебир,пресъхнала през 18 век.Тя е построена към началото на 10 век при царуването на Симеон Велики.Издигната е  върху руините на малко тракийско селище и късноантично укрепление.Има триъгълна ветрилообразна форма с площ около 35 декара.Стените са зидани от големи полуобработени камъни с дебелина от 3 метра до 3,30.Пред нея има 5 кули и дълбок ров.Личат два входа с порти -единият при недостъпната шийка,а другият в южната страна,където укреплението е с двойна стена.От там се осъществява връзката с голяма предградие.То представлява селище с площ от близо 40 декара.Северно от "Картал Кале",само на 2 километра,се намира втора старобългарска крепост с площ от около 25 декара.Между двете крепости има средновековен скален манастир. Така оформената структура от две селища,крепост и манастир се явява една от най-големите агломерации от епохата на първото българско царство.

В"Картал Кале" са разкрити 20 жилища/землянки/,оръжия,земеделски сечива,керамика,битови предмети,църковни кръстове и медальони от 10 век.

Крепостта е разрушена при нашествието на руския княз Светослав през 969-970 година.В края на 10 век е възстановена,но окончателно е разрушена и напусната завинаги след печенежкото нашествие през 1036 година.

Тутракан

(https://www.bulgariainside.com/images/galleries/th_641x426/_w_7f6c2f61f578b205471e421894b6700c.jpeg)

През своето хилядолетно съществуване Тутракан е свързан неизменно с риболова, с плетенето на рибарски мрежи и с лодкарските си работилници.С този древен занаят и поминък са се занимавали цели родове и фамилии. В началото на века в Тутракан има повече от 5000 рибари, на рибарския пристан е могло да се видят над хиляда лодки.

Този поминък създава специфична атмосфера и облик на града. В Тутракан е единственото в страната естествено обособило се по поречието на реката рибарско селище. Със своята самобитност, чистота и възрожденски дух "Рибарската махала", съхранена за поколенията в своя автентичен вид, с рибарските мрежи, с лодкарските работилници и рибарските къщи, напомня като жива легенда за този най- стар поминък на нашите прадеди, предава се от поколение на поколение, за да може и до днес Тутракан да не загуби същността си като най- виден риболовен и лодкостроителен център на съвременна България по река Дунав.

Днес в Тутракан съществуват главно два вида рибарски къщи

-Къщи, построени на маза, дълбока 1,5- 2 м. Основата на къщата е изградена от камък, върху която е построено самото жилище. Отпред има пруст, който заобикаля от север- изток- юг къщата чрез продължаване на покрива. Прустът се нарича още приспа. От пруста започва коридор, който в повечето къщи е малък салон. В салона има два входа - един за гостната и друг за тиндата, където живее семейството. Тези къщи имат най- много до три стаи- тинда, салон и гостна. Прозорците са изградени близо до вода на 30-50 см височина, така,че като се седи на леглото, да може да се наблюдава какво става навън. Стаите са с дъсчен или глинен под.

-Къщи, строени от греди в хоризонтален план. Отпред има пруст /одая/ с една врата и ниша за джамал, която не се обитава от семейството. Останалите стаи са: малък салон, тинда и стая за гости. Цялото семейство живее в една скромно наредена стая. Мебелировката й се състои от едно легло без дюшек, покрито с рогозка или черга, където спят възрастните; една кръгла маса и няколко трикраки столчета. У бедните рибари подът е застлан с рогозка, а у по- заможните - с черга. Има още долап за съдове и хляб, малка етажерка с чаши, кратунка със сол и лъжичник. На източната стена е окачена икона на Свети Никола. Когато стопанинът е на риболов, под нея мъждука кандило.

Най- характерно за рибарските къщи е липсата на дворно място - семействата на рибарите не са се занимавали със земеделие.

Напълно закономерно е тази основна характеристика на града от миналото- риболовът и лодкостроенето, да са отразени в единствената у нас и по цялото поречие на Дунав експозиция на Етнографски музей "Дунавски риболов и лодкостроене".
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:19:01
Калиакра

Калиакра се наричала Тиризис по името на тракийско племе


(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/c9/Nos_Kaliakra.jpg/800px-Nos_Kaliakra.jpg)

Най-ранните поселения на носа датират от IV век пр.Хр.

Калиакра е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североиточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров. Той е природен и археологически резерват. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и арки, до които може да се стигне само откъм морето.

 Най-ранните поселения на носа датират от IV век пр.Хр., когато областта е била населявана от тракийското племе Тиризи. Те дават и първото му име - Тиризис. Античният географ Страбон, описвайки Калиакра, казва, че


 тук е била

 столицата на

 цар Лизимах

 един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия. Той криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени още при походите срещу Персия.

 В елинистичната епоха по-навътре към сушата е била построена втора крепостна стена, а в римско време тракийската крепост е разширена. През 341-342 година се дострояват кръгли кули, има вече външен и вътрешен град. Във втората половина на IV век още по-навътре от края на носа е изградено трето укрепление с 10-метрови стени, дебели 2,90 м. През V-VI век крепостта придобива значението на укрепено ядро срещу прииждащите варварски племена и е един от 15-те града на провинция Скития. През 513 г. край Калиакра се разразява битка между въстаналия военачалник Виталиан и Византийския император Анастасий I (491-518 г.).

 Името Калиакра произлиза от гръцки - красив/добър и нос/крепост, т.е. "красив нос". В източници от X век се срещат славянските имена Тетрасида и Тетрасиада; Тетрисиас, Триса, Тириза и Тириста.

(https://bghotelite.com/images/zabelejitelnosti/1/9/1.jpg)

 Най-голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV век, когато е


 столица на

 Карвунското

 княжество  (деспотство) на българските владетели Балик и Добротица.

 Днес на носа има останки от крепостните стени, съхранени са още част от водопровода, баните и резиденцията на княза. Деспотите на Калиакра първи от родните владетели започват изграждането на военноморски флот. Галерите на Добротица участват в успешни бойни операции в Черно море. През 1393-1394 г. Карвунското княжество става едно от последните български владения, които попадат под османско владение.

 През 1402 г. влашкият войвода Мирча Стари завзема земите около Калиакра, но по-късно същата година отново е окупирана от османските войски. През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на полският и унгарски крал Владислав III Варненчик в похода си срещу Османската империя. В старите турски законници Калиакра се споменава като пристанище с митница Килагра или Челигра бурун.

 На 31 юли 1791 г. край Калиакра се разразява най-голямата морска битка в Черно море. Руската ескадра, водена от адмирал Фьодор Ушаков, разбива многократно превъзхождащата го турска армада на Хюсеин паша. С тази победа завършва Руско-турската война от 1787-1792 г. На носа е поставена плоча с барелеф на руския адмирал, а по повод 215 години от победата, на 10 август 2006 г. е издигнат и негов паметник. Монументът представлява фигура в цял ръст и е поставена на възвишение, от което се вижда морето.

 Калиакра е една от първите защитени територии в България, обявена за природен резерват през 1941 г. Днес защитената зона обхваща сухоземна територия и акватория с обща площ 687,5 хектара. Калиакра е


 единственият у

 нас резерват с

 морска акватория

 Природния резерват е единственото място в България, където се срещат степни тревни съобщества (степта Калекайря). През 1981 г. в морските пещери под носа все още се среща тюленът-монах. Тук могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк, дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.

 На север от Калиакра се намират две малки влажни зони - Болата и Тауклиман ("Птичия залив"). Тук гнездят интересни водолюбиви птици - малък воден бик, малък гмурец, патици.

 Неизмеримо богати са тези места по време на прелет, когато повече от 150 вида птици спират за почивка и хранене. Околните скални масиви са убежище на бухала, белоопашатия мишелов, застрашени от изчезване влечуги, включени в Червената книга на България.


Като ято жерави полетели 40-те български девойки

 Най-известната легенда, свързана с нос Калиакра, е тази за 40-те български девойки, който завързали косите си и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители:

 Като плячкосали земите наоколо, турците взели в плен и четирийсет девойки - най-красивите, които срещнали. Докарали пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да разделят хубавиците помежду си. Девойките, събрани от различни села, не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да стане играчка в ръцете на завоевателите. Оплаквали през целия ден своята младост и неживян живот и не виждали никакъв път за спасение. Най-смелата от тях обаче им разкрила, че има път да спасят честта си, като посочила прозореца: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх - млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но повечето смело решили - по-добре смърт отколкото безчестие. И за да не се откаже някоя страхливка, заплели плитките си една за друга. А когато слънцето вече клоняло на запад и разсипало червените си лъчи по морската шир, те се изправили и огънали редицата си надве - в средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Как са се побрали на този прорез и как са успели да полетят едновременно към морските дълбини, не се знае. Но когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето.

 Сега в началото на нос Калиакра има обелиск, наречен Портата на 40-те девици.

http://www.vestnikataka.bg/show_news.php?id=210253&cat=11 (http://www.vestnikataka.bg/show_news.php?id=210253&cat=11)
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:19:28
Българската твърдина Ново село и румънските митове

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fnews%2F2012%2F08%2F29%2Ftn%2F134622113237335.jpg&hash=37bab3b5e9e2b56c3be6e53e636ea156)
Руините от средновековната българска крепост Ново село

Средновековната крепост се извисява на границата между добруджанската и морската шир

Сред плодородната равнина на Северна Добруджа, опряла в крайбрежните лиманни езера, зад които пък е морската шир, на хълм над езерото Разим се издига средновековна крепост. Тази твърдина е известна в българската историография с името Ново село, а румънците използват турското й название - Ени сала. Крепостта е строена вероятно още по времето на Аспарух или наследниците му, когато се изграждат множество отбранителни съоръжения.

Твърдината е част от укрепената линия Емона - Варна - Кранея (на нос Екрене) - Карвуна (дн. Балчик) - Калиакра - Преславец - Исакча (град на десния бряг на Дунав). Предназначението на тази крепостна линия било да пази черноморското крайбрежие от евентуален десант по море, както и да охранява сухоземните пътища в Добруджа - към Бесарабия и Влашко. А също и да се противодейства на нашествията на степни варварски племена от север - печенеги, узи, руси, татари и т.н.

Румънците днес усърдно разпространяват измислената теза, че крепостта е генуезка - от ХІІІ или ХІV век. Това твърдение не почива на каквито и да е исторически факти. Мотивировката, че многоъгълният план на една от кулите е характерен за Средиземноморието е абсолютно несъстоятелна.

Нито в грамотите на българските царе, нито в договора на Добруджанското деспотство с генуезците има данни да е давано право на строеж на крепости. Не са известни факти, които да навеждат на предположението, че генуезците насилствено са превзели и укрепили част от територията на Добруджа.  Напротив - известно е, че добруджанският деспот Добротица завладява Ликостомо (нелокализирана до момента крепост, която се е намирала вероятно в самата делта на Дунав) и присъединява този град към Варненската епархия.

Ромейското присъствие в Северна Добруджа след падането на България под византийска власт е предимно военноадминистративно. Етническият характер на населението тук остава преобладаващо български, каквото е било и в предходните столетия.

След въстанието на Асеневци и възстановяването на българската държава, Северна Добруджа отново е включена в пределите й. Всички хронисти от ХІІІ-ХІV век определят именно Долния Дунав и Северна Добруджа като граница на Второто българско царство.
Бурните политически процеси през втората половина на ХІІІ век оказват своето влияние и в Северна Добруджа. През 1263 г. българският цар Константин Асен-Тих (1257-1277) в съюз с татарите разбива войските на ромейския император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282).

10 години по-късно обаче настъпва обрат - темникът Ногай се жени за незаконната императорска дъщеря Ефросина и татарите нахлуват масирано в Добруджа и източните предели на българското царство. Именно тогава от номинална, татарската власт на юг от Дунав става реална, а и без това отслабеното българско влияние в периферната зона на царството се компрометира. С позволението на Ногай Източната Римска империя установява свое присъствие в редица важни крепости в делтата на Дунав, а през 1281 г. Генуа получава право на търговски фактории.

Събитията обаче се развиват бурно - през 1282 г. Михаил VІІІ Палеолог умира и отношенията на Ногай с Константинопол се влошават. Татарите предприемат поход в Източна Тракия, но са разбити.

Златната орда установява пряка власт в Дунавската делта и Северна Добруджа, принуждавайки българския цар Георги І Тертер (1280-1292) да се признае за безусловен васал. Така в продължение на 20 години в края на ХІІІ и началото на ХІV век ромеите нямат никакво влияние в делтата на Дунав и няма как Генуа да се позове на Нимфейския договор от 1261 г. за свободен достъп в басейна на Черно море. Още по-малко пък генуезците са имали шанс да строят крепости.

През 1296-1298 г. Ногай влиза в остър конфликт с Генуа в Крим и това несъмнено има тежки последствия за генуезките позиции в Дунавската делта. През 1299 г. Ногай умира, а синът му Чака е убит в Търново от Теодор Светослав (1299-1322). За тази услуга - ликвидиране на претендент за престола на Златната орда, българският цар получава от хан Токту (1299-1312 г.) правото да администрира Маврокастро (Белгород Днестровски) и редица други градове в Северна Добруджа и Дунаво-днестровското междуречие.

Татарите запазват за себе си основните крепости. Всъщност, би трябвало да говорим по-скоро за съвместно българо-татарско управление в Северна Добруджа и Дунавската делта. Тъй като крепостта Ново село не е сред най-главните пункове, е твърде вероятно да е била предадена на българите. През 1307 г. избухва война между татарите и Генуа, а през 1316 г. генуезците влизат в остър конфликт с Теодор Светослав и дори издават официална писмена ,,Забрана за посещение на Загора/България".

От казаното дотук става пределно ясно, че няма как генуезците да имат свои крепости в Северна Добруджа. Българският цар Теодор Светослав умира през 1321 г. Данните обаче сочат, че българското присъствие в Северна Добруджа и делтата на Дунав се запазва и след кончината му. Според арабски и ирански източници граница между Златната орда и България е градът Маврокастро (днес Белгород Днестровски), според други - Вичина и Дунав. Според Никифор Григора цар Михаил III Шишман (1323-1330) ,,получил властта над българите отсам Истър" (т. е. Дунав). Така че и след 1321 г. търновските владетели все още имат позиции в региона. Това статукво се запазва повече от две десетилетия. Към средата на ХІV век обаче позициите на България в Дунавската делта отслабват.

През 1362 г. татарите са разбити от литовците в битката при р. Синюка. Това поражение води до намаляване на влиянието им по Долния Дунав. От тази ситуация се възползва добруджанският деспот Добротица, който не крие аспирациите си към Дунавската делта. Между деспотството и генуезката република избухва война. След отслабването на татарските позиции в Добруджа в хегемон в региона се превръща полунезависимото българско феодално образувание на деспотите Балик, Добротица и Иванко.

В началото на своето съществуване то обхваща териториите около двата големи черноморски центъра - Карвуна (дн. Балчик) и Калиакра. След това обаче разширява влиянието си в северна и западна посока, като овладява дори могъщата крепост Дръстър (дн. Силистра). Добруджанското деспоство придобива контрол и над важни твърдини в Северна Добруджа, сред които е и Ново село.

От казаното дотук става ясно, че няма каквито и да е исторически данни - преки или косвени, за генуезки характер на крепостта нито през ХІІІ, нито през ХІV век.
Румънската теза е с чисто пропаганден характер и целта й е да неглижира доказателствата за българския етнически облик на Добруджа през Средновековието.   

Категорични в тази посока са и доказателствата на източниците. С българското си име крепостта Ново село е спомената в руски ,,Списък на близките и далечни градове" от края на ХІV век: ,,А се Болгарские гради. А на усть Дуная - Новое село, Аколякра (дн. Калиакра)". С това име крепостта е просъществувала и през ХV век. Това се потвърждава и от Влад Цепеш (Дракула), който в писмото си до унгарския крал Матиаш I Корвин (1458-1490) от 11 февруари 1462 г. назовава крепостта Новасел и посочва, че тя е разположена при вливането на Дунав в морето.

След османското нашествие в Добруджа турците започват да наричат крепостта Ени сала (от турското "ени" - ново, и трансформация на българското ,,село"). С това название крепостта е спомената в османски документи, където е посочено, че султан Мехмед І (1402-1421) се насочил срещу власите и възстановил разрушените от тях крепости Исакча, Ени сала и Гюргево.
Това е една от добре запазените крепости в Добруджа. Тя се разпростирала върху площ от 3500 дка.

Външните укрепления не са съхранени.
Добре е запазена обаче цитаделата, чието предназначение било да даде последен отпор на нападателите, ако преминат външната крепостна стена. Вътрешното укрепление разполага с пет кули, като най-впечатляваща е масивната петстенна кула, охраняваща южния вход. Тя е най-добре запазена и придава изключително ефектен вид на крепостта, стърчаща на хълм на самата граница между добруджанската и морската шир.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fnews%2F2012%2F08%2F29%2F134622120035788.jpg&hash=0e475fa7b259e4c2c1c5bd0ad52a03b7)
Петстенната масивна кула е характерна за много фортификационни съоръжения
от онова време

Историческите превратности са отредили днес това старо българско укрепление да е на територията на друга държава. Румънските екскурзоводи не пропускат случая да залъгват туристите с лъжливата версия, която няма нищо общо с истината, че става въпрос за средновековна българска крепост. Те ревниво крият и факта, че Северна Добруджа в продължение на повече от хилядолетие е била неразривна част от българската държава и етническото землище на народа ни.

http://www.desant.net/show-news/25308/ (http://www.desant.net/show-news/25308/)
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:20:02
История и легенди за нос Калиакра

Нос Калиакра e скалист полуостров, който е издаден навътре в морето. Той отдалеч привлича погледа на туристите със своя особен силует. По него има много природни пещери, които приличат на стаи. От последната "стая" в скалата се открива сводест прозорец над шеметна пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част е наречена "врата на четиридесетте моми".

Легендата за произхода на това име гласи:

Преди векове, по време на османското нашествие, нападателите успели да завладеят крайморските селища. Те ограбили и плячкосали всичко, което срещнали по пътя. Взели в плен четиридесет девойки. Избрали най-красивите, които срещнали. Отвели пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да предадат хубавиците на най-изявените воини, като награда за храбростта им.

Девойките, събрани от различни села не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. Най-смелата от тях им разкрила пътя, чрез който да спасят честта си, като посочила прозореца и казала: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да попаднем в ръцете на войниците.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/Kaliakra_Arka.jpg)
Съвременна декоративна арка на нос Калиакра

Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх - млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си - по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили. В средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси. Паднали четирисетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

Втората легенда за нос Калиакра е свързана със Св. Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга. Така се е образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. Сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишски манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук.

Тук се е разразила най-голямата морска битка. Руската ескадра, водена от контраадмирал Ушаков разбива турската армада и с тази победа завършва Руско-Турската война от 1787-1791 г. Кръвта на защитниците на крепостта се пропила в скалите и затова те са с пурпурно-червен цвят. Археологически останки от крепостта Калиакра могат да се видят и сега на полуострова.

Факти

Калиакра (произнася се Калиа̀кра, на гръцки Калѝ А̀кра) е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североизточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров, представлява природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. На носа има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция, метеорологична станция и параклис.

https://www.bulgarianhistory.org/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0/
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:20:44
Дръстър - славният дворец на Дунав

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2016/04/1423854207_IMG_2343-F-F-658x381.jpg)

На самия край на България, в центъра на днешния град Силистра, се намират останките на средновековния град Дръстър. Наследник на древния Дуросторум, наречен от византийците Доростол, той е една от най-древните крепости на територията на страната ни. Разкритите обекти ни дават повод отново да се възхищаваме на българските средновековни строежи, а проучванията в последните години карат историците и археолозите да се запитат дали не са открили местонахождението на дунавския дом на хан Омуртаг.

Градът възниква като селище още по времето на траките и оттогава животът в него никога не е спирал. В началото на  I век става част от Римската империя. Първото му споменаване е през 106 година в заповедта на император Траян за преместването на IX Клавдиев легион от Панония в Дуросторум, което свидетелства, че градът вече е съществувал като силна крепост. Близо три века легионът квартирува там. Градът преживява своя разцвет през I-II век. През 169 година при император Марк Аврелий той става самоуправляващ се град муниципиум. Крепостта е важно административно и стопанско селище, а също и митническа станция. Римляните издигат големи обществени сгради, базилики, бани, водопроводи и жилищни постройки. В Дуросторум е роден спасителят на Рим - Флавий Аеций, наречен ,,последния римлянин", който през 451 година разгромява Атила в битката при Каталунските полета.  Градът е известен и със своите дванадесет светци, застигнати от мъченическа смърт между 303 и 307 година, които се превръщат във фундамент за християнството в българските земи.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2016/04/roman-art-final-600x430.jpg)
Мраморен бюст на Марк Аврелий

През III век крепостта за пръв път е разрушена от варварски племена, които я разграбват и отвеждат жителите ѝ в робство. За няколко века градът запада, докато през VI век не се появяват славяните, вероятно като федерати, и не го възстановяват. Те му дават и ново име - Дръстър, което в превод означава ,,як, силен". За тяхното силно присъствие свидетелства голямото количество славянска керамика, намерена при археологически разкопки.

След идването на Аспарух Дръстър е един от първите градове, включени в пределите на българската държава. Най-ранното му споменяване е в Български апокрифен летопис от XI век ,,... и този цар Испор създаде велики градове: на Дунава Дръстър град ..." . Това, разбира се, не трябва да се тълкува буквално. Всъщност, до сега не са намерени значими следи от българско присъствие по време на първите български владетели. Същинското използване на града от българите започва по времето на хановете Крум и Омуртаг. За това историците съдят по самата архитектура на крепостта. Дребни находки и част от керамиката свидетелстват за мащабно строителство в града. Практиката, по която е изградена и преправена северната крепостна стена, е характерна за крепостното строителство в Плиска и Преслав. Строителните похвати са пренесени в най - чист вид при изграждането на източната дръстърска порта, която е идентична с тези на двете български столици. Също така, на много места по крепостните стени е открит емблематичният знак IYI. Друго доказателство са надписите, намерени в и около Силистра. Единият е нанесен на голяма мраморна плоча на гръцки език и вероятно датира от времето на хан Омуртаг. В него се разказва за събития от управлението на хан Крум: за похода на император Никифор, за победата при Версиникия. Описан е и походът на българския владетел срещу Константинопол, когато той извършва жертвоприношение пред самите порти на имперската столица. В сградата, която се смята за двореца на хан Омуртаг, е открит фрагмент от колона, изваяна от сицилианска бречка, на която се чете ,,кана сювиги Омуртаг".  Съществуват и още няколко намерени надписа, които и до сега не са разчетени. Така Дръстър става градът, в който са намерени най - много надписи с летописно съдържание след двете български столици. По правило това е характерно за аулите на владетелите.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2016/04/61177887-600x338.jpg)
Реконструкция на Дръстър

От всички археологически разкопки най - голям интерес предизвикват тези в Дунавския парк на Силистра, на брега на Дунава. На самия бряг, до северната крепостна стена, е открита масивна внушителна сграда в триделен план. Тя е сходна с представителни сгради в Плиска, Преслав и Аула на Омуртаг. Интересно е също, че до нея е построена баня, което е практика при владетелските и епископски резиденции. Това, че банята е далеч от базиликата и патриаршеската резиденция, навежда на мисълта, че е свързана и с друга високопредставителна институция, като владетелска резиденция. През 2006 година приблизително в центъра на крепостта е открито езическо светилище /капище/, с размери около 21х21 метра, което го превръща във втория по големина езически храм в държавата, след този в Плиска. Така погледнат, по план, разположение и размери, целият комплекс е сходен с този на Аула на хан Омуртаг до село Хан Крум, Шуменско. Именно заради тези факти, историците днес са на мнение, че преславния дворец, споменат на каменната колона в църквата ,,Св. Четиредесет мъченици", се намира в Дръстър.

Безспорно е, че през Средновековието градът се налага като един от най-значимите политически,религиозни и културни центрове в ханството. Богат и проспериращ, той постепенно се превръща в едно от най-важните защитни съоръжения на държавата от север и близо XII века служи за отбрана от чужди племена. Също така продължавал да бъде важен търговски център - по реката от запад пристигали кораби с кожи, мед, восък, мед и сол, за да бъдат отправени към Плиска и Константинопол. Разкрито е пристанище, което свързвало българските земи с всички крайдунавски народи и по време на мир, и по време на война.

След покръстването градът станал важен център на християнската вяра. Като старо седалище на епископ и най - стара епархия, той е признат като пръв между епископските градове в България. Преди десетилетие беше открита базилика, която се оказа един от седемте катедрални храма, построени от княз Борис. По градеж и план храмът е подобен на Голямата базилика в Плиска. През своята дълга история той няколко пъти е бил престрояван, за да бъде използван и по време на Второто българско царство. В него са служили българският архиепископ и патриарх, тъй като в Дръстър се намирали техните резиденции.

Крепостта доказва своите качества, когато зад стените ѝ цар Симеон удържа тежката обсада на маджарите и предприема разгромителния поход срещу тях. През 969 година обаче, киевският княз Светослав е пред стените на града и успява да го превземе. На 24 юли 972 година Дръстър отново е превзет, но този път от император Цимисхий, който го нарича Теодорупол. Патриарх Дамян е принуден да напусне града и да отиде в Охрид при цар Самуил, който през 976 година освобождава отново града и той остава българско владение до края на хилядолетието.

След падането на България под византийско робство Дръстър е средище на византийската тема Паристрион /Подунавието/. Интересен момент от този период е, че през 1070 година градът фактически става столица на една самостоятелна държава, начело с печенежкия вожд Татуш, който не признава властта на Константинопол. През 1088 година император Алексий Комнин решава да го върне под властта на империята, но добре укрепените и непристъпни стени дават възможност на опълчението да се организира и да принуди ромеите да напуснат. Едва двадесет и една години по-късно василевсът успява да разгроми печенегите и да превземе Дръстър отново.

След успешното въстание на Асеневци през 1185 година градът става част от пределите на Втората българска държава и отново е сред проспериращите държавни центрове. В началото на XII век той е митрополитски център и митрополитът му взема участие в Бориловия събор против богомилите. По време на Второто българско царство крепостта отново е арена на политически и военни сблъсъци. През пролетта на 1279 година Ивайло прави три месечна обсада в нея. В края на XIV век в засилен период на разделение и борби за власт, Дръстър е превърнат в център на самостоятелно феодално княжество, управлявано от деспот Йоан Тертер, който сече сребърни и медни монети. При археологическото проучване са открити гробове на членове на династията на Тертеровците. По емблемата и монограмите върху намерените златни обеци археолозите предполагат, че тук са погребани съпругата и една от дъщерите на цар Георги Тертер.

Краят на средновековния град е през 1391 година, когато той преминал в ръцете на османците, които също оценяват неговите достойнства и качества.

Укреплението Дръстър е поредното доказателство, че България е имала велика история, както и смели мъже, които да се борят за страната си.

Ако имате път към Силистра, не подминавайте руините на крепостта, които са част от нашия многовековен дух и култура. Там ще имате шанса да се докоснете до славното българско минало, изпълнено с възходи и падения, което и днес ни кара да се гордеем с него.

https://www.bulgarianhistory.org/bit-i-kultura/zada-lzhitelni-destinatsii/drustur-slavniqt-dvorec-na-dunav/
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 01 August 2018, 13:21:11
Една експедиция по българските места в Северна Добруджа

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fnews%2F2017%2F07%2F11%2Ftn%2F149979147433182.jpg&hash=572585987be997212efdc72b0999573e)
Средновековната българска крепост Ени сала

Членове и симпатизанти на ВМРО от Добрич, Балчик и Варна проведоха през изминалите почивни дни традиционната си експедиция в Северна Добруджа. Целта на пътуването бе да се установи състоянието на все още съхранени свидетелства за хилядолетното присъствие на народа ни в тази изконна българска земя - люлка на държавата ни на Балканите.

Експедицията бе водена от народния представител от парламентарната група на "Обединени патриоти" Йордан Йорданов. Посетени бяха общо десет обекта - доказателства за българския характер на Северна Добруджа през вековете - от Средновековието до средата на 20-тото столетие.

Първата спирка бе Мурфатлар, където е запазен скален манастир от IX век. По стените на древната обител и до днес могат да се видят надписи, изписани с древнобългарски руни и на старобългарски език.

След това експедицията посети международното военно гробище в с. Мирча вода, където са погребани костите на около 150 български войници, загинали за освобождението на Добруджа от румънска окупация през Първата световна война. Родолюбците от Добрич, Варна и Балчик поднесоха цветя и сведоха чела пред подвига на българските воини, положили живота си в името на идеала за обединение на Отечеството.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fimages%2FGrobi6te_o.jpg&hash=57b1f6d81bfaa2da1281cbb38da4bdfa)

Посетен бе и Бабадаг - един от възрожденските български градове в Северна Добруджа. В двора на тукашната църква "Свети Димитър" има две цивилни надгробия на местни българи, живели в средата на 19-ти век. В църковния двор през 1916 г. са погребвани и български войници, загинали за освобождението на Добруджа. През 1917 г. временното българско управление поставя бетонен пилон с надпис в прослава на отдалите живота си за Родината.

Впоследствие нашия паметник е бил "дообогатен" с каменна скулптура, която съвсем "случайно" закрива кирилския текст.  Войнишките надгробия са унищожени напълно. На няколко километра от Бабадаг е и средновековната българска крепост Ново село (наречена от турците Ени сала), позната от историческите извори, които категорично посочват нейния характер. Крепостта е имала охранителни функции през Първото и Второто българско царство. Според румънските историци обаче тя е строена чак през XIV век и е... генуезка.

Както всяка година в дните около годишнината от рождението на Васил Левски, патриотите поднесоха цветя пред паметната плоча на Апостола в село Еникьой (днес Михаил Когълничану), която бе поставена през 2011 г. по инициатива на ВМРО. Тук през зимата на 1866-67 г. Апостола е бил учител и е пял в местната църква. Паметната плоча е поставена върху сградата, в която се е помещавало училището, която днес е превърната в здравен пункт.

Българската делегация бе посрещната от Михай Салтан - заместник-кмет на община Михаил Когълничану. След поднасянето на цветя пред паметната плоча участниците в експедицията се отправиха към църквата, в която е пял Левски. Иконите в иконостаса са от 60-те години на XIX век, рисувани от българските зографи от Тревненската школа Захария Цанюв и баща му Цаню Захариев. Надписите върху изображенията, естествено са на български.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fimages%2Fhram.jpg&hash=20af456a1d8fdbba70dbe38daf9b8124)

Експедицията посети и тулчанското село Аджигьол. Тук, в центъра на селското гробище се издига уникален български войнишки паметник от 1918 г. Изграден е от камъни, във формата на пресечена перамида. Около него са били погребани 35 български войници, загинали през 1917 г. и 1918 г. по време на позиционната война с руснаците. Следа от отделните надгробия няма, върху гробовете на българските войници са извършени цивилни румънски погребения.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.desant.net%2Ffiles%2Fimages%2FAdjiGiol.jpg&hash=9af9eda6e6d66b26c87e872c71194cc1)

Преди три години уредникът на Военното гробище Радослав Симеонов алармира, че паметникът в Аджигьол е застрашен от срутване - основата бе компрометирана. След направени постъпки пред епископията в Тулча е получено съгласие за реставриране на уникалния монумент. Средствата за реставрацията са осигурени с лични дарения от българката Юлияна Гианти. Така бе спасен този уникален български военен паметник. Запазена в относително добро състояние е и каменната маса, върху която са опявали загиналите български войници.

Последната спирка в първия ден на експедицията бе Тулча - градът, който с основание си е спечелил славата на крепост на българщината през Възраждането. В една от къщите в стария български квартал е живял и видният български революционер и войвода Стефан Караджа. Мястото е обозначено с паметна плоча на български, но имотът в момента е необитаем и това затруднява достъпа до паметния знак.

Върху една от сградите в центъра на Тулча все още се вижда надпис, удостоверяващ изграждането на българското девическо училище през 60-те години на XIX век и посочващ имената на дарителите - българи. В съседство е храмът "Св. Георги". В притвора, над входа на църквата четем отлично запазения надпис: ,,Тулча 1854 г., майя 20. Съзидан храм святаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарското общества".

Едва ли някой би могъл да оспори националната принадлежност на този надпис, категорично и недвусмислено доказателство, че Тулча преди век и половина е бил български град. По традиция в двора на църквата са погребани най-големите дарители, спомогнали за съзиждането на храма.
През втория ден от експедицията бяха посетени четири обекта.

На около 30 км. югозападно от Тулча е разположено село Никулицел. Тук според мнозина български историци е бил Онгъла - укрепеният лагер на Аспарух, люлката на българската държава край Дунав. Отлично се вижда описаната от хронистите подковообразна долина, в която през 680 г. българите разбиват войските на Източната римска империя и завинаги се установяват на Балканите.

В центъра на селото пък е църквата "Св. Атанас Летни" - най-старият запазен в автентичния си вид православен храм в Северна Добруджа. Той е умалено копие на Боянската църква. Строен е през ХIV век от местен български феодал.

Последният обект в експедицията бе родната къща на поета Панайот Станчев или известен в северната ни съседка като Панаит Черна. Негова родственица посреща под чардака гостите на къщата-музей, която пази богат снимков и документален материал за живота и личността на румънския национален поет, живял във времето 1881 - 1913 г. Българинът е роден в село Черна, Мачинско.

http://www.desant.net/show-news/40606 (http://www.desant.net/show-news/40606)
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 02 September 2018, 14:20:25
Тулча - крепост на българщината

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8a/Sveti_Georgi_Tulcha_1917.jpg)Българската църква ,,Свети Георги" в Тулча, началото на 20 век

Пламен Николов

Пристигаме в Тулча по тъмно. Градът е атрактивна туристическа дестинация заради делтата на Дунав. През 19-и и началото на 20-и век Тулча е бил космополитен град с преобладаващо българско население. Изключително важно е значението на Тулча през българското Възраждане. Градът е бил икономически, културен и духовен център, стожер на българщината в Добруджа. Тук е основано първото българско училище в Добруджа - през 1859 г. То носи името "Светла България". Учители са били възрожденските ни просветители Сава Доброплодни, Тодор Икономов, Кръстьо Мирски. През 1859 г. е създадено и българското читалище "Съгласие", което развива многостранна културна и просветна дейност. През 1869 г. е основано и българското женско дружество "Надежда". То обединявало 150 българки и се е занимавало основно с благотворителност. Българите в Тулча не остават встрани и от национално-освободителното движение. През 1861 г. е сформиран Тулчанският революционен комитет. Негов основен двигател е Георги Карловски - сподвижник на Раковски. Със съдействието на революционния комитет през 1862 г. от Тулча са изпратени няколко бойци за Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев. Местните българи са били изключително заможни благодарение на възможностите, които дават огромните площи обработваема земя, многобройните езера и Дунав. В града са живеели още гърци, липовани - старообредци, подгонени от Русия заради вярата си, турци и татари. Румънци се появяват едва през 20-и век. Утрото в Тулча е слънчево и приятно. Поемаме по следите на българщината в този град. Пресичаме централния площад в Тулча. Минаваме край внушителен паметник на средновековен воин. Върху постамента е изписано "Мирча чел Бътрън". Веднага се сещаме, че става въпрос за воеводата Мирчо Стари, който в края на 14 век след превземането на България от турците се обявява за независим феодал. Факт е обаче, че той носи само титлата деспот или воевода /областен управител/ на Влахия /област, която през Средновековието е била почти винаги в състава на българската държава/. Мирчо Стари признава властта на двамата български царе Иван Шишман и Иван Срацимир и дори се съюзява с първия в битката при Никопол /1396 г./ и със сина на Иван Срацимир - Константин, през 1403-1404 г., когато се създава силна антиосманска коалиция под егидата на унгарския крал Сигизмунд І от българи, сърби и босняци. През 1404 г. Мирчо Стари и Константин предприемат широко настъпление в Подунавието. Влашкият в оевода успява да завладее част от Добруджа . Че в Тулча от векове живеят българи свидетелстват и писанията на арабския пътешественик Абул Феда, който посещава града в 1322 г. и разказва, че той се обитава от християни и мюсюлмани. По това време турците са далеч от Балканите /те ще стъпят на полуострова три десетилетия по-късно/. Налага се изводът, че заселилите се по делтата на Дунав мюсюлмани всъщност са волжски българи, потърсили убежище в Дунавска България, след като монголо-татарските орди на Тамерлан разоряват градовете им край Волга. Стигаме до българската църква "Св. Георги". До нея се издига двуетажната сграда, която сега е търговски обект. Върху зданието обаче ясно се вижда добре запазен надпис на български, който носи изключително много информация: "Това здание, назначено за българско народно девическо училище, положи му са основний камък от хаджи Велико Стефанов, българин от град Тулча на 11 мая 1881 г. и ся нарече на славянските просветители Свети Кирила и Методия, съзидено с капитала на българското женско дружество "Надежда" в Тулча, подпомогнато от българското читалище "Съгласие" от завещаната скромна помощ на почивший наш съгражданин българин Костандин Марков. Боже, увековечай трудовите на участвующите в това свято дело, упокой усопшите от тях и благослови настоящий дом за успеха и славата на българския народ. Доискарано и осветено на 11 майя 1882 г. Тулча. " Влизаме в храма. В притвора над входа четем още един отлично запазен надпис: "Тулча, 1854 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества". За да се притъпи в известна степен това ясно доказателство за националната принадлежност на създателите на храма, над надписа е поставена плоча на румънски. Старателно прикрита зад една от масите е и друга плоча, на латиница. На румънски е обяснено, че изписаните имена са на дарители от 1927 г. А ето и самите имена: Иван Русев, Марин Николов, Стоян Казаков, Тодор Гинчов, Захария Джендов, Симеон Райнов, Митю Недев, Крум Кръстев, Христо Иванов, Марин Галчев, Борис Тончев, Васил Яков, Сава Савов, Георги Жеков, Димитър Добрев, Христо Николов... В самата информационна табела за църквата - на румънски и на английски, е написано, че храмът е граден през периода 1854-1857 г. по време на османското господство. Ктитори са хаджи Велико Стефанов, Димитраки бей Теодоров, Стефанаки Теодоров...След това четем изумителното пояснение, че църквата е изградена в румънски стил и е подобна на "Св. Георги" в Добрич. Писмените доказателства обаче безспорно сочат какви са били по националност градителите на храма. В иконостаса имената на някои от светците са изписани на български. Излизаме в двора. Зад църквата, която наистина прилича много на храма "Св. Георги" в Добрич, е гробът на хаджи Велико Стефанов. Надписът върху надгробния паметник е подробен и категоричен: "Този, който съзижда църкви и училища като лежащий тука спомоществовател и родолюбив българин хаджи Велико Стефанов и със съпругата си Анастасия заслужава вечна хвала и благодарност от бъдещите поколения. Тури основата на българския храм "Св. Георги" и помогна за съзиждането на девическото училище - затова нека всички, които за народ милеят "Вечна памет" задружно му запеят. Роден на 1806 г. в Бейдаут, а починал на 25 декември 1882 г. От признателното българско общество в град Тулча". В църковния двор съгласно православната традиция е погребан и друг дарител - Димитраки Теодоров със съпругата си Султана. Тук са гробовете и на други българи - вдясно от църквата се издига каменен кръст, върху който е написано: "Тук почиват костите на Ангелина Стоянова и Иван Радев, роден в 1872 г. - октомврий, 27, предал Богу дух през 1893 г.". Наоколо са разхвърлени счупени и покрити с пръст още няколко надгробни кръста. Четат се само отделни фрагменти от надписите. Успяваме да разберем, че едно от надгробията е на 58-годишен мъж, родом от Лясковец, починал на 29 септември 1887 г. Българско военно гробище е имало и в двора на църквата "Свети Георги" в Тулча. Днес от него няма и следа. Последната ни спирка в Тулча е къщата, в която е живял Стефан Караджа. Намира се на няколко минути от центъра на града, в горната част на стръмна калдъръмена уличка - тук навремето е била българската махала. Върху къщата е монтирана плоча, която обяснява, че тук е живял в продължение на 6 години българският национален герой и революционер Стефан Караджа. Именно в Северна Добруджа бъдещият воевода се формира като личност. Заедно със семейството си Стефан Караджа напуска много малък родното си село Ичме, Ямболско и се преселва близо до делтата на Дунав - първо в Бейдаут, после и в Тулча. През 20-те и 30-те години български патриоти създават Добруджанския младежки съюз и избират Стефан Караджа за свой патрон. Съюзът всъщност е младежката структура на ВДРО - освободителната организация на българите в Добруджа. Така приключва посещението ни в Тулча - градът-крепост на българщината допреди няколко десетилетия. Поемаме на юг през безбрежната добруджанска шир. Спираме в с. Долна Чамурла пред църквата "Св. Лука". Вече знаем къде да търсим следи от българи - по гробовете в двора. Забелязваме няколко скромни надгробни камъка, боядисани в жълто. Надписите се разчитат изключително трудно - под боята едва личат отделни кирилски букви. Над входа на църквата стои надпис на румънски. От него разбираме, че храмът е граден през периода 1912-1914 г. Показателни са обаче имената на хората от инициативния комитет. Като негов председател е посочен Василе Топал, а секретар - Иван Черкез. По-нататък четем Стоян Иванов, Иван Данчу, Георги Топал, Стоян Сърбу, Данчу Михал, Стоян Тончу, Вълчо Влаху, Василе Марку, Колю Батан. Нужно е само да добавим "забравените" от румънците окончания -ов и -ев и ще получим известни в Добрич и областта фамилии като Сърбов, Топалов, Батанов, Черкезов, Влахов...В центъра на Долна Чамурла забелязваме паметник на загиналите във Втората световна война жители на селото. Половината от имената са български. А става въпрос за периода 1941-1945 г., когато тук не би трябвало да има българи. Трябва да се отбележи, че румънците за разлика от останалите ни съседи все пак са съхранили нещо. Доказателствата за вековното българско присъствие в тази благодатна земя се заличават бавно и тактично, разчита се времето да свърши своята работа. Паметта за дедите ни, оставили толкова ярки доказателства в цяла Северна Добруджа, трябва да бъде съхранена. И точно тук е ролята на държавата. Не е толкова скъпо да се поставят паметни плочи, да се подновят надгробните надписи, да се реставрират стенописите и иконите и в крайна сметка - да се възстановят българските военни паметници. Крайно време е Северна Добруджа да престане да бъде забравената българска земя и да се превърне в място за поклонение пред историческата ни памет.
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 08 June 2019, 23:08:34
УЧЕНИЦИ ОТ ДОБРИЧ МИНАХА ПО СТЪПКИТЕ НА ГЕРОИТЕ, ПАДНАЛИ ЗА СВОБОДАТА НА ДОБРУДЖА ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

(https://www.dobrichonline.com/media/news/53043/20190522_160411.jpg)

Повече от 100 години по-късно любознателни ученици от Добрич преминаха по стъпките на българите дали живота си за свободата на Добруджа през Първата световна война

Над 50 възпитаници на 5 училища, заедно със своите преподаватели се включиха в образователен тур, организиран от Регионалния исторически музей в Добрич, свързан с местата на памет от Първата световна война  в Добруджа.  Те посетиха местата на българската бойна слава, за да видят онези кътчета, които ни дават повод за гордост, за да се запознаят с онези страници от българската история, които не са забравени, но могат да имат един нов и по-различен прочит.

,,Идеята ни беше да накараме децата да видят това, което е около тях, да разберат, че Добруджа е място, разположено на кръстопът, в което другият - чужденецът, никога не е бил възприеман като лош човек, като нещо чуждо и враждебно. С местата на памет, които се съхраняват в Добруджа и днес ние доказваме, че хората живеещи в равнината са хора - толерантни, хора, които смятат, че мъртвите не са ни врагове, както е казал поета, че в отношението ни към войната и към случилото се преди повече от 100 години ние трябва да намерим онези устои, онези истини, които да ни направят повече хора, които да ни покажат кой е верният път, защото ако вървим към една истинска обединена Европа  ние трябва наистина да се вслушаме в заветите на предците ни, да знаем, че те са ни завещали един урок по родолюбие, но също така и един урок по човечност", каза музейният специалист от РИМ - Добрич Надя Иванова, която е един от организаторите на екскурзията.

(https://www.dobrichonline.com/media/newimages/62067525_2819683171436496_9144545608718090240_n.jpg)

Първата спирка на любознателните младежи беше Военното гробище в Добрич, което е един от най-ярките примери за хуманизъм, толерантност и човечност.

Общата му площ е над 10 декара, което го превръща в най-голямото по територия Военно гробище в нашата страна. Погребаните в него над 3 500 войници и офицери не са групирани по националност, а са положени един до друг без обособяване на сектори и парцели по национален признак. Именно този факт превръща добричкото Военно гробище в уникален и неповторим исторически паметник,  който демонстрира по най безапелационен начин толерантността и хуманността. Само една малка част от погребаните на територията на гробището са положени в единични гробове, докато всички останали са в братски. На територията му има изграден параклис, който носи името на "Св. Архангел Михаил". Той e построен от признателните добруджанци със собствени средства. В прилежащия музей може да бъде разгледана постоянната експозиция ,,Добричката епопея 1916 година".

,,Намирате се в мемориалния комплекс ,,Военно гробище", който е свързан с участието на България в Първата световна война, за която сте учили в часовете по история. Тук са погребани българи, румънци, сърби, руснаци, турци и германци. Нашите прадеди са полагали всички загинали смесено, без да правят разлика между свой и чужд. Ето по този начин показваме и хуманизма на нашите прадеди, които са давали пример за европейско мислене и за толерантност към инакомислещия, към противника", разказа на децата музейният специалист към РИМ Добрич Живко Марков.

,,За първи път посещавам Военното гробище, въпреки че съм от Добрич и наистина това как българите са погребали своите румънски съперници и са ги почели, бидейки мъртви, много ме впечатли от гледна точка на хуманизма, който са проявили", сподели единадесетокласничката Снежана Стоянова  от СУ ,,Св. Св. Кирил и Методий". Тя заяви, че би препоръчала на свои познати да посетят Военното гробище в Добрич, за да се потопят в атмосферата му, особено ако са истински почитатели на историята и на темата за Първата световна война.

Чешмите на Добруджа винаги са били обвити в легенди за любов между двама млади, било то щастлива или невъзможна. Те пазят спомена за сладките приказки, веселите празници и хубавата студена вода, която утолявала жаждата на преминаващите. Следващата спирка на учениците  беше ,,Каралезката чешма" в с. Стефан Караджа.  Всеки,който докосне нейните каменни плочи може да усети храбростта на войниците, сражавали се за родината.

(https://www.dobrichonline.com/media/newimages/62311696_2491820847536565_2739860556964954112_n.jpg)

Върху ,,Каралезката чешма" може да се види плоча с изобразен стилизиран кръст за храброст с надпис  ,,Добричка епопея 5 - 7 септември 1916 година". Историята разказва, че на 4-ти септември 1916 година варненските войски под командването на генерал Тодор Кантарджиев са посрещнати като освободители от добричките жители след като румънските войски напускат панически града, но ситуацията изисква незабавно нашите войски да вземат позиция северно от града в очакване на многоброен противник и наистина рано сутринта на 5 септември 1916 година войските от 47-и Руски корпус, под командването на генерал Зайончковский, съвместно с отстъпилата предния ден 19-а Пехотна румънска дивизия правят опит  повторно да завладеят град Добрич. Този ден остава в Българската военна история като първия сблъсък между руски и български войски в нашата най-нова история. Място на полесражението е именно районът около ,,Каралезката чешма", наречена така по името на съседното село Каралез. В тази битка победата е на страната на храбрите и самопожертвователни войни от варненските войски, които удържат под напора на руската кавалерия и пехота. Повечето от загиналите в Битката военни са погребани в района на тази чешма.

,,Такива са били каменните чешми на Добруджа - протягат снага по кръстопътищата и всъщност  са място романтично и обвито с легенди, но са и място, където хората да сложат своите надписи както тук. Използвали са чешмата, за да напишат, че части от 8-и Приморски полк водят самоотвержена битка срещу румънските  и руските войски за отбраната на Добрич. Тези възпоменателни надписи край чешмите не са единични. Те ни говорят затова,че в крайна сметка през всичките тези векове чешмата е средище на социума", сподели Надя Иванова.

,,Харесва ми, че ни показват исторически места, но всъщност и ни разказват, с какво са свързани те и каква е историята им, а тя е много силна и трябва да се помни. Чешмите на Добруджа присъстват в много разкази и много човешки истории са свързани с тях, кой се е срещнал там, кой кого е загубил и т.н. Всеки е ходил на чешма!", сподели впечатленията си Йоанна Костадинова от 11 клас в ЕГ ,,Гео Милев".

След това децата се насочиха към един добруджански град, който гордо носи името на героя от Първата световна война - видния родолюбец ген. Стефан Тошев. В град Генерал Тошево учениците разгледаха изключително интересната експозиция в историческия музей и отдадоха почит към генерала пред паметника му в центъра на града.

,,Генерал Стефан Тошев е известен с това, че през Първата световна война, командвайки Трета армия тук в Добруджа и освобождава цялата територия от румънското владичество, но апогей в неговата военна кариера се смята превземането на непревземаемата тутраканска крепост. След това той се оттегля от военна служба.  Умира на 27 октомври 1924 година в Пловдив, погребан е в София. Интересен факт е, че цар самият Борис III върви след оръдието, на чиито лафет е положено тялото на Стефан Тошев, от църквата до Централните софийски гробища, разказа директорът на ИМ - Генерал Тошево Цветелина Христова.

,,Намираме се в моето родно градче - Генерал Тошево и това е паметника на ген. Стефан Тошев. Той е един виден българин, той е голям родолюбец и аз съм горд, че съм от този град и той е нашият патрон", сподели единадесетокласника от ЕГ ,,Гео Милев" Петър Христов.

(https://www.dobrichonline.com/media/newimages/61922224_299168720963990_5373193237655715840_n.jpg)

Любознателните гимназисти посетиха и новоизградения монумент на 6-а пехотна Бдинска дивизия край с. Козлодуйци. Те останаха много впечатлени от това магнетично място, което пази спомена за отминали битки и герои, дали живота си за свободата на Добруджа. Техните имена са изписани на стените от бял камък, опасващи монумента. Ако затвориш очи тук в съзнанието ти ще изплуват войниците, които тичат храбро и спират враговете с гърдите си. 

,,Много ми харесва нетрадиционния начин, по който е построен този монумент, с тези специфични стени. Аз в първия момент го асоциирах с нещо като градина, но е наистина много интересен", каза Самуил от 11 клас от СУ ,,Св.св. Кирил и Методий". ,,Много е хубаво да се разглеждат такива места, защото ако човек не е запознат с разнообразието на културното наследство в родния си край може да остане с впечатлението, че мястото, на което живее не е хубаво или е скучно, което разбира се не е така, допълни единадесетокласника.

Първата световна война отведе добричките ученици непосредствено до румънската граница. Те посетиха още едно място, пазещо славата и героизма на падналите в боевете за Добруджа, а именно Военното гробище в Силистра.  Тук бойни действия не е имало, но някога се е намирала военната болница, в която са починали от раните си много смели знайни и незнайни войници. На това място те са били погребани с почести.

,,Гробището е изградено през Първата световна война, когато в него са положени костите на паднали войници по северния фронт. По обясними причини в Силистра няма бойни действия, тъй като фронтът е бил към Тутракан,а след това се пренася в Северна Добруджа.  В града е съществувала още от турско военна болница, която след това е била преустроена във второкласна градска болница с доста добри условия за времето си. През войната  тя става военно-полева и  всички, ранени на северния фронт са били изпращани за лечение в нея. Много от починалите от раните си са били погребани тук във Военното гробище. Запазени са 16 надгробия, на които за съжаление няма написани имена", разказа Вера Милева от Регионалния исторически музей в Силистра. 

В лявата част на гробището има изградено копие на мюсюлманско тюрбе, а в дясно - християнски кръст, понеже много от загиналите, които лежат там са били от двете религии. Авторите на целия паметник са искали да наблегнат на идеята, че независимо от вярата, която изповядват героите, паднали за Родината трябва да се почитат еднакво.

"Със сигурност този монумент е запазен доста добре и ще продължи да бъде пазен за следващите поколения. Като размери, вярно, не е особено голям, но със сигурност пази спомени за предците на хората. Всички исторически места, според мен, един истински българин трябва да ги посети, да ги оцени и да помисли какво носят те със себе си", сподели Георги Новачев от ЕГ ,,Гео Милев".

Следващата спирка беше църквата ,,Св. Троица" в град Алфатар, където се намира гробът на поручик Владимир Мусаков. С изключителен интерес детските очи оглеждаха малката каменна църква, след което учениците положиха цветя на паметната плоча на героя, останал завинаги в този малък, но красив град.

До 1981 година тази част от българската история е била напълно забравена, но през следващите години тя отново пламва. Гробът и плочата в двора на храма са разкрити от д-р Иван Гагов и Георги Атанасов по спомени на стария клисар на църквата Йордан Златев. Владимир Мусаков е интелектуалец, поет и драматург, владеещ 4 езика. Роден е на 25 октомври 1887 година в град София. Завършва право в Московския държавен университет през 1912 година. След завършването си в България той работи като адвокат, но успоредно с това се занимава и с литературна дейност. През 1915 година завършва школата за запасни офицери и е произведен в чин подпоручик. Мусаков участва в сраженията на Южния, а по-късно и на Добруджанския фронт като взводен командир в 41-ви Пехотен полк. При първия щурм на укрепената Кубадинска позиция е ранен на 19 септември 1916 година в боя при село Кокарджа. На 28 септември 1916 година умира от тетанус във военно-полевата болница в Алфатар. Произведен е посмъртно в чин поручик.  На фронта Владимир Мусаков създава книгата ,,Кървави петна", с която остава в българската литература. Тя  представлява сборник с писма от личен дневник с реалистично и  ярко антивоенно съдържание.

,,За мен това е много ценна екскурзия, защото виждаме едни нетолкова известни места в нашия роден край. Честно казано се впечатлих от тази църква, която се намира зад нас, защото изглежда наистина стара и запазена и виждам, че е много добре поддържана", сподели Никола Петров от ЕГ Гео Милев.   

(https://www.dobrichonline.com/media/newimages/61968776_369604980335158_7114598744410030080_n.jpg)

оследната дестинация от това невероятно пътешествие назад във времето ни отвежда пред паметника на генерал Иван Колев в с. Карапелит, който е изграден на 3 септември 2009 година.

Недалеч от това китно добруджанско село българската кавалерия постига една от своите най-зашеметяващи победи през Първата световна война.  Тя вдъхновява Йордан Йовков, който по това време е военен кореспондент на фронта, да напише блестящите разкази ,,Триумф" и ,,Белия ескадрон".

,,Впечатленията ми от тази екскурзия са много добри, понеже видях интересни паметници, които са от нашия регион и са свързани много тясно с неговата история. Бих препоръчал този исторически маршрут, през който преминахме днес, защото е важно човек да знае по какви земи живее и кои хора са дали животите си за свободата, сподели Бурак от 11 клас в ЕГ ,,Гео Милев".

,,Най-ярко впечатление ми направи това, че сме се отнасяли като с равни със загиналите войници от чуждите армии, това, което видяхме във военните гробища в Добрич и в Силистра", сподели в завършек Никола Петров от ЕГ Гео Милев.   

По стъпките на героите, паднали за Добруджа в Първата световна война ученици от Добрич научиха един урок за толерантността, човечността и хуманизма на своите прадеди.  Освен обектите, които посетиха, великите личности и техните истории запалиха у децата пламък на гордост и историческа памет, който не ще бъде угасен. 

https://www.dobrichonline.com/novini/53043/uchenitsi-ot-dobrich-minakha-po-stpkite-na-geroite-padnali-za-svobodata-na-dobrudzha-prez-prvata-svetovna-voyna
Title: Re: Добруджанска Твърд
Post by: Hatshepsut on 26 August 2019, 22:49:55
Многовековна Силистра

(https://i.postimg.cc/ydSMrrGj/image.jpg)
Римска гробница - Силистра

Разхождам се из улиците на Силистра, моят град, и сякаш всеки път го гледам с нови очи. Някой може да ме опровергае и да каже, че няма какво толкова ново да се види в един сравнително малък град, но съм готов да поспоря за това. Защото не новото прави Силистра уникална, а именно магичната комбинация от многовековна история, хората и елегантния градски чар, които съчетавайки се, създават пъстроцветното многообразие на този град.

Разходката ми започва от крепостта ,, Меджиди табия".

(https://i.postimg.cc/FHRnBBdS/image.jpg)

Крепостта започва да се строи в 1841 година. Според спомените на Дерменджи Вълчо, който е работил на строежа на крепостта, спомени предадени от Боян Янков в неговия отчет за Силистренското педагогическо училище от 1899 година, започването на строежа е предшествано от подобаваща церемония. Събрал се е много народ и войска. Тук бил силистренският големец Ибрахим паша, кадията, управителят на града Саид паша, много майстори и ръководителят на строежа турският инжинер Али бей. Пред всички Саид паша копнал три пъти. През това време били дадени три топовни изстрела и бил заклан един овен. След това и Ибрахим паша копнал три пъти. Отново били дадени три топовни изстрела и бил заклан друг овен. Същото станало и когато кадията копнал три пъти. Според Боян Янков крепостта била работена 7 години, а според Никола Маринополски - 12 години и била завършена в навечерието на Кримската война. / ,,Силистренски алманах, 1899 година,стр.39/
Според спомените на Дерменджи Вълчо строежът е бил ръководен от турският инжинер Али бей, който е имал двама помощници - надзиратели над работещите - Шакир ефенди и Сина ефенди.
Според Никола Маринополски на крепостта всеки ден са работили по 300 души до 70-годишна възраст, докарани тук на принудителен труд от разни крайща на България, но най-много от тях са били от близкостоящото село Калипетрово.
През 1847 година град Силистра е бил посетен от Султан Меджид. В чест на това крепостта била наречена на негово име.
Крепостта е имала тайни входове, които са излизали на брега на Дунава / някои са открити при копане, като тоя в двора на училище ,, 10 февруари", сега Общински съвет-Силистра/. Целият план на крепостта е бил известен само на главния инжинер Али бей, който според преданието, след завършването на строежа е бил умъртвен, за да не разкрие плана.

Слизам в града и се отправям към Римската гробница.

Гробницата е открита случайно през 1942 година в югоизточните покрайнини на града, само на 70 см дълбочина. По начина на направа тя не с8е различава от разпространения тип римски сводести гробници, градени с камъни и хоросан засводени с тухли. Но нейната вътрешност смайва с богатството и разнообразието на украсата. Не е останало кътче, до което не се е докоснала четката на художника. Над белия цокъл е разположен фриз от 11 правоъгълни полета, включени в керемиденочервена рамка. Те са по три на всяка стена, с изключение на източната, където мястото на средното поле е заето от входа. Съпружеската двойка господари на гробницата са изобразени в дъното заедно с още две фигури. Мъжът и жената са представени фронтално, леко извърнали глави един към друг, с чувствително скъсени тела и неестествено едри глави. При фигурите на западната страна също се наблюдава интерестна оптическа измама. Съпружеската двойка излиза извън правоъгълната рамка, така че създава илюзията за два плана. Тя се засилва още повече, когато включим в обсега на нашия поглед и двете прислужнички. Стенописите на Силистренската гробница се отнасят към ІV в.н.е. Италиянският учен Антонио Фрова изхожда до тази датировка най-вече от украсата на облеклото. Заедно с него в изследванията си като горна граница на изписване 376 - 378 година слагат и други двама посветени на Силистренската гробница учени - Борда и Бианджи Бандинели. Академис Димитър П. Димитров, изхождайки от фигурите на прислужниците, е склонен да даде по-нова датировка на стенописите. За разлика от останалите, единият прислужник има дълги, падащи на плещите коси. Това е прическа, която не бихме намерили в римския портрет. Успоредици се намират изключително в прическите на телохранители на служба в гвардията на императора, изобразени върху някои паметници. На първо място тук трябва да се има мисорсиумът на император Теодосий І, който е датиран към 388 година. Там са изобразени 4-те телохранители с такива коси. Същите коси имат и телохранителите върху постамента на обелиска в Цариград, който е датиран също кам времено на Теодосий. Приема се, че телохранителите са от готски произход. През втората половина на ІV век Тракия била наводнена от роби готи, когато получили разрешение да се преселят отсам долния Дунав. В такъв случай не бива да се учудвме, че в стенописите на една гробница, които се отличават с такъв реализъм, е намерил място и типичният образ на един домашен роб гот. Според академик Димитър П. Димитров гробницата е подготвена не по-рано от 376 година. Стиловият анализ на стенописите не само подкрепат тезата, но дават възможността да се стигне и до още по-точно датиране на паметника - последните две десетилетия на ІV век, времето на император Теодисий І / 378-395 г. /. Именно това прави Силистренската гробница сигурен опорен пункт за датиране на късноантичната живопис на полуострова и прилежащите земи Илирия и Панония.

Разходката ми продължава до Археологическия музей -

място където могат да се чуят завладяващите истории на един древен град, за да се почувства миналото. Обичам да се връщам тук! Вътре ме очаква Римската колесница.
Това е една от уникалните находки от онова време, която сега е национално достояние. Колесницата е открита през 1969 година в южната част на Силистра и е недвусмислено доказателство за класовото разделение на тогавашното общество.
Погребението е на знатен магистрат. Той е бил положен в оловен ковчег заедно със своя ликторски жезъл. Мечът му е бил поставен в ножница, която е богато инкрустирана със скъпоценни камъни. Намерен е и масивен златен пръстен с изображение на богинята на рола Диана. До саркофага на магистрата е открита неговата колесница. Тя е била теглена от четири коня с богато украсена амуниция. Зад колесницата е открит скелетът на кочиаша. Там се били поставени още три щита, къс меч и връх от копие. Дървените части са биле богато украсени с изображения на хора и животни от бронз. Тази рядка находка е датирана благодарение на открита при скелета монета от времето на император Проб /272-282 г./

Преди време в Археологическия музей в Силистра ,,съживиха" уникалната римска колесница благодарение на американската фондация ,, Америка за България" и Американския научен център в София. Тя блесна с цялата си достолепност в залата на музея, където и е мястото и ще може да се разгледа от всички, които проявяват интерес към новата находка и ще бъдат изкушени от едно пътуване назад, в златните векове на Силистра.

На излизане сядам на пейка и се възхищавам на една от емблематичните сгради на Силистра - Педагогическото училище, днес Художествена галерия - Силистра.
Инициативата за построяването на Педагогическото училище била на Общината. На 4 март 1889 година кметът Дянко Коджабашев свикал общоградско събрание в салона на общинското управление за обсъждане на въпроса за откриване на Педагогическо училище в Силистра. Решило се за начало за строителството да се събере от градското население една сума от 10 000 лева, а от правителството да се поискат 35 000 лева. Протоколът от събранието бил изпратен в Министерския съвет. На 37-то заседание на Петото обикновено народно събрание министърът на просвещението Георги Живков защитил искането на силистренци и то гласувало закон за откриване на държавно педагогическо училище в Силистра,както и отпускането на кредит за построяването му. На 16 април Георги Живков пристигнал в Силистра и одобрил мястото избрано за построяване на училищното здание и обещал безрезервна покрепа на правителството. През 1890 година започнало строителството на училищната сграда на отчуждения терен, в който преди били разположени работилниците на ковачите. Архитектът бил от чешки произход. Стойността за построяване на сградата възлизал на 81 367.33 лева. Интересни подробности около строежа на сградата срещаме в годишния отчет на Силистренский окръжен инженер Манчовъ във вестник " Дели - орман " от 1894 година.

- доставка и поставяне на часовник - 1500 лева.

- за 5 гръмоотвода - 770 лева

- за 1 герб от мраморен камък - 100 лева

Обаче господин Манчовъ установява разминаване в първоначалната сметка и докладва : " Постоянната комисия не е известно по кое съображение в окончателната ситуация заплаща за часовника 3 000 лева, за 5-тях гръмоотвода -1 500 лева,за герба - 300 лева. За покриване на покрива с желязно тенеке / 202.80 квадрата/ с които са биле покрити четирите мансарди,комисията плаща 3.000 лева ". Сградата завършва със статуята на Прометей държащ в ръката си факел. Дворът бил просторен - 12.600 декара. Пред фасадата е имало цветна градина, а от северната страна /откъм Дунава/ - спортна площадка, зеленчукова и овощна градина. Сграда е на два етажа с 9 учебни стаи,салон за гимнастика,кабинет за ръчна работа,физика и химия, канцелария, учителска стая и библиотека.

На покрива на сградата е разположен един от архитектурните символи на града ни - Градския часовник.
Часовникът е монтиран върху вискокия купол и е производство на чешката фирма ,, Хайнц ,,-Прага. Той е с четири циферблата, всеки който е обрнат към една от посоките на света, с диаметър 1 метър. Историческите факти сочат, че той е завършен и заработил през 1896 година . За съжаление летописците от онова време не са оставили за поколенията нито датата, нито часа, кога за за първи път е прокънтял мелодичния му звън.

(https://i.postimg.cc/Cxqb5G9t/image.jpg)

Интересно, оригинално и сложно е устройството на тази уникална емблема на нашия град. Той е механичен и работи с верига и две противоположни тежести, всяка от която е 50 килограмова, а височината на механизма от машината до циферблата е 12 метра. Едно навиване на механизма е достатъчно часовникът да работи три деноннощия. Повече от столетие еднометровото махало прецизира времето с 10 килограмов диск. На всеки кръгъл час от този часовник силистренци разбират колко точно е часът, в зависимост от броя на ударите на специално монтираната камбана. Часовникът е издържал на земетресенията през 1977 и 1990 година, независимо ,че сградата се е понапукала тук-таме. В докладна записка от 1957 година, секретаря на Община-Силистра, Георги Кирилов , моли за отпускане на финансови средства за поправка на часовника,кайто не работи от румънско време. Силистренският работник в местният околийски промкомбинат Иван Кръстев, приспособил части и привел в изправност часовника. Но след някоя друга година той отново спира. По време на кметуването си Калин Георгиев / 1966-1968 / вика майстор-часовникар от Пловдив, който ремонтира часовниковия механизъм и той отново заработва.

Отбивам се до Дунавския парк, най- старият парк в България, пълен с артефакти. На брега на величествената река Дунав се намира Патриаршеския дворец.
През епохата на Първото българско царство Дръстър във военноадминистративно отношение е втори след столиците Плиска и Велики Преслав. Същевременно той се превръща и във важен духовен център. Според надпис, за който се предполага, че произхожда от Силистра, тук е било уредено епископско седалище веднага след покръстването в 865 година. По време на царуването на Петър / 927 - 969 / и до завладяването на града от византийците в Дръстър се е намирала резиденцията на българския църковен глава. Преместването на патриаршията от Преслав в Дръстър се обяснява с желанието на централната власт да придаде старинност на българската църква, като се представи за наследница на ранното християнство и се свърже с църковната история на един град, дал известни мъченици на вярата и седалище на епископ още при идването на славяните и прабългарите.
Именно оттук през 972 година първият патриарх на българите Дамян е бил принуден да бяга в Средец и оттам за Охрид. По време на Втората българска държава в 1204 година Дръстър е митрополитски център и митрополитът му участвува в Бориловия събор против богомилите. В 1360 година градът отново се споменава като митрополитски център, а неговият митрополит Захарий е участник в събора, свикан от цар Иван Александър в Търново.

В центъра на града ни се намира и църковния храм ,, Св. Св. Петър и Павел".

Борбата за построяването на този християнски храм е неразделна част от борбата на силистренци с гръцкото духовно влияние в региона. Дори в началото на подписката на бъдещия църковен строеж се приплита със спазаряването на част от градските първенци с гръцкия владика Дионисий - той ще даде благословията си за строежа, а те ще отстранят най-големия му противник народния учител Рашко Илиев Блъсков. И наистина един по един успяват да склонят първенците да отстранят даскала.
Огорченият Рашко Блъсков напуска и заминава, за да се отдаде на книжовна и издателска дейност в Болград, Плоещ , Букурещ и Гюргево. Помирението между силистренци и Дионисий става през януари 1860 година, веднага се открива и подписката за църквата. По заможните дават пари, а селяните от околните села помагат с труд и материали. В църковното настоятелство са Атанас Христов - Кьороглу, Минчо Лъсков, Димитър Петров, Гено Димитров и Никола Титев. За майстор на градежа е спазарен майстор Стойко, участвал в градежа на силистренската крепост ,,Меджиди табия ,, в навечерието на Кримската война.

Строи се скоростно, църквата е готова в навечерието на Никулден 1862 година. Но гръцкият владика се отмята от уговорката и отново се опитва да наложи поп, който да чете на гръцки. Българите се обръщат за помощ към Ибрахим паша, но той им помага едва когато го заплашват, че ще пратят телеграма до Драган Цанков и руския граф Игнатиев. Турчинът не иска неприятности и на 6 декември 1862 година в новата църква поп Христо Аврамов извършва богослужението на български език. Той завършва с думите, че каквого е било, не може вече да се върне, и че под този купол не може да звуча друга, освен българска реч.

В Силистра се намира и най-старата арменска църква в България " Сурп Аствадзадзин ,, / ,, Света Богородица ,, / . През 2020 година ще се чества 400-тин години от нейното построяване. Според достъпните източници, първата компактна група арменци се заселват в Силистра около 1605 година. Въз основа на един надпис, съхранен до наши дни, първият храм е бил издигнат през 1620 година и посветен на св. Григорий Просветител. През 1630 година в нея служи дякон Сафар. Разрушен при Руско-турските войни, но според арменски пътешественик бил възстановен през 1812-13 година. По време на Руско-турската война 1829-30 година църквата е отново разрушена. Възстановена е през 50-те години на 19-ти век във вид съхранен досега. Посветена е на св. Богородица и представлява трикорабна едноабсидна базилика с притвор на площ 150 кв.м. От двете страни на олтара са построни параклис и диаконикон. Тук е вграден камъкът от първата арменска църква. Най-старите икони в църквата са от втората половина на 19-ти век.

На самия център на града ни ръст издига ,, Куршумлу джамия". Тя е строена през първите десетилетия на 17-ти век от майстори, привлечени от т.н. Арбанаска земя / Албания /. Някои изследователи я свързват с школата на известния архитект Синан. Името си получава от оловните листове, с които е покрит куполът и. Както всяка джамия, строена през Османската династия, Куршумлу джамия е насочена към Мека. Тазе ориентация е посочена на южната стена чрез празна ниша - Михраб. За нея разполагаме и с автентично описание, направено от Евлия Челеби.
Това била втората по значение джамия в Силистра, след издигнатата в началото на 18-ти век Байраклъ джамия. Последната била най-голямата ислямска култова сграда в българските земи, но е разрушана през 1940 година след силно заметресение. Куршумлу джамия е от т.н. ,,Султански тип" - молитвеният салон с масивен каменен купол, върху квадратна основа и четири пандатива. Градежът е от дялани варокови квадри, на хоросанов разтвор. Куполът е двуслоен - камък и тухли, с дебелина 0,50 м и височина 15 метра. Стенописната украса датира от 1730-1800 година и е изключително професионално изпълнена. Подът е покрит с килими, наситени с цветове и фигури. Темите избрани за украса на стените, са цветя - рози, карамфили, лалета и др.

И така, разказът ми завършва дотук. Надявям се да е погъделичкал любопитството Ви, макар че още много има да видите в нашата древна Силистра и да усетите магията, носеща се тук още от едно време.

Марин Минев - АРТ Силистра, Духът на стара Силистра

https://www.facebook.com/ArtSilistra/posts/2955170924554373