Български Националистически Форум

Българска култура и духовност => История => Световна история => Topic started by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:31:47

Title: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:31:47
Индиански цивилизации

Ацтеки

Ацтеки е название на народи, населяващи долината Мехико малко преди завладяването на Мексико от испанците през 1521г. етонимът обединява доста племенни групи, говорещи езика науатл и имали известна културна общност, макар, че са създавали собствени градове-държави (по нататък ще използвам по-привичното ни, макар и не съвсем точно - полиси) и царски династии. Измежду тези племена първенствуващо положение заемали теночките и понякога с "ацтеки" се назовава само този народ. Говорейки за ацтеки някои имат пред вид и могъщия троен съюз, създаден от теночките от Теночтиталан, акоула от Тескоко и тепанаките от Тлакопан, установил господство в Централно и Южно Мексико между 1430 и 1521г.

Ацтекските полиси са възникнали на обширното планинско плато, наречено "долината Мехико", на мястото, където понастоящем е гр.Мексико. Тази плодородна долина с площ около 6500км2, е дълга и широка приблизително по 50км и е разположена на около 2300м надморска височина, обкръжена от планини с вулканичен произход, достигащи до 5000м височина. По времето на ацтеките своеобразност на ландшафта придавала веригата езера, най-обширно от които било Тескоко. Езерата се подхранвали от планински извори и ручеи, като, периодичните наводнения създавали постоянни проблеми за живеещото по бреговете им население. От друга страна - тези езера били източник на питейна вода, богати на риба, край тях гнездели водоплаващи птици, давали прехрана на множество бозайници, а били и удобен съобщителен път.

Тройният съюз подчинил огромна територия от северните области на днешно Мексико до границата с Гватемала, включваща разнообразни ландшафт и природни зони - сравнително сухите райони на северната чест на долината Мехико, планинските клисури на днешните щати Охака и Гереро, Тихоокеанските планински хребети, крайбрежните равнини на Мексиканския залив, влажните, буйни гори на п-в Юкатан. По този начин ацтеките получили достъп о разнообразни природни ресурси, които липсвали в районите на първоначалното им заселване.

Обитателите на долината Мехико и някои други ареали (напр. тлашкаланците от териториите на днешните щати Пуебло и Тласкала) говорели диалекти на езика науатл (букв. "благозвучие", "правилна реч"). Той станал език-посредник почти в цяло Мексико през колониалния период (1521-1821). Следи от този език се откриват в множество топоними от типа на Акапулко или Охака. Според някои оценки и днес езика науатл или негов вариант - науат, по-често наричан «мехикано», се говори от около 1,3 млн. човека. Езикът влиза в семейството макронауа от юто-ацтекския клон, разпространен от Канада до централна Америка и включващ към 30 родствени езика. Ацтеките били любители на словесността и събирали библиотеки от пиктографически книги (т.нар. кодекси) с описания на религиозни обреди, исторически данни или нещо като статистически годишници. Огромна част от тези кодекси била унищожена по време на конкистата или веднага след нея. В цяла Мезоамерика (така се наричат земите от северната част на долината Мехико до южните граници на Хондурас и Салвадор) са се запазили не повече от двадесетина индиански кодекса. Някои учени твърдят, че до нас не е достигнал нито един кодекс от доиспанско време; други предполагат, че са поне два.  Но и след конкистата ацтекската писмена традиция се прилагала за различни цели. Ацтекските писари фиксирали наследствените титли и владения, съставяли донесения до испанския крал, а най-често описвали бита и вярванията на съплеменниците си за испанските монаси, за да им облекчат задачата по християнизацията на индианците.

Европейците получават преки сведения за ацтеките по време на конкистата, когато Ернан Кортец изпраща пет писма-донесения до испанския крал относно хода на завоюването на Мексико. Около 40 години по-късно, участникат в експедицията на Кортец - войникът Бернал Диас дел Кастильо - съставил Historia verdadera de la conquista Nueva Espana (Истинската история на завоюването на Нова Испания), в която подробно описва теночките и съседните им народи. Информация за различни аспекти на ацтекската култура постъпва през ХVІ и началото на ХVІІв. От хрониките и етнографските описания направени от ацтекски първенци и испански монаси. Най-голяма стойност от тези съчинения има многотомната Historia general de las cosas de Nueva Espana (Всеобща история на нещата в Нова Испания) на францисканския монах Бернардино де Саагуна, съдаржаща различни сведения - от разказите за ацтекските богове и управници до описания на флората и фауната. Столицата на ацтеките - Теночтитлан - била разрушена до основи от завоевателите. Остатъците от древни съоръжения не привличали нечие внимание, докато през 1790г., при изкопни работи не били открити т.нар. Слънчев камък и 17тонното изваяние на богиня Коатликуе. Ахреологически интерес към ацтекската култура възникнал едва след като през 1900г. бил разкрит ъгъл от главния храм, но широко мащабни разкопки на храма са извършени едва през 1978-1982г. На археолозите се удало да открият седем отделни сегмента на храма и да извлекат от стотиците погребения повече от 7000 предмета на ацтекската култура и бит. По-късните археологически разкопки разкриват под мексиканската столица още редица големи и малки съоръжения.

Ацтекската култура била последно звено от дългата верига на развити и процъфтяващи и увяхващи цивилизации в до колумбова Мезоамерика. Най-древна от тях - олмекската - се развила по крайбрежието на Мексиканския залив през ХІV-ІІІв. Пр.Хр. олмеките подготвят почвата за формирането на последващите цивилизации, затова тяхната епоха е напечена предкласическа. Олмеките имали развита митология с голям пантеон, издигали масивни каменни съоръжения, били изкусни каменоделци и грънчари Обществото им се отличавало с йерархичност и тясна специализация. Напр. с религиозните, управленските и икономическите дела се занимавали специално обучени хора.

Тези черти на олмекското общество получили понататъшно развитие в следващите цивилизации Във влажните тропически гори от юга на Мезоамерика за сравнително кратък исторически срок разцъфтява цивилизацията на маите, оставила след себе си обширни градове и множество великолепни произведения на изкуството. Приблизително по същото време сходна цивилизация от класическата епоха възниква в долината Мехико - в Теотиуакан, огромен град с площ 26-28 кв.км и население към 100 000 души.

В началото на VІІв. Теотиуакан бил разрушен по време на война. След това дошло времето на толтеките, чийто разцвет бил през ІХ-ХІІв. Толтекската и останалите късно класически цивилизации (вкл. и ацтекската) продължават тенденциите, залегнали в предкласическата и класическата епохи. Излишъците от селскостопанска продукция помагали за ръста на населението и градовете, все повече богатство и власт се концентрират в горните слоеве на обществото, което довежда до формирането на наследствени династии управляващи полисите. Усложнявали се религиозните обреди, основани на политеизма. Възникват обширни професионални прослойки от хора, заети с интелектуален труд и търговия, а самата търговия, както и завоевателните походи, разпространявали конкретната култура на обширна територия и в крайна сметка довели до създаването на империи. Доминиращото положение на отделни културни центрове не пречело на съществуването на други градове и поселища. Тази сложна система от социални взаимовръзки трайно се установила из цяла Мезоамерика по времето на поява на ацтеките.
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:32:27
 :arrow:
Името ацтеки (букв. хора на Астлан) напомня за легендарната прародина на теночките, откъдето те извършили трудно пътешествие из долината Мехико. Ацтеките били едни от номадските или полууседнали племена на чичимеките, които мигрирали от пустинните райони на северно Мексико (а и от по-далече) към плодородните селскостопански области на Централно Мексико.

Исторически и митологически източници показват, че скитанията на теночките продължили повече от 200 години от началото или средата на ХІІв. до 1325г. Напускайки о.в Астлан (Обиталището на чаплите), теночките стигнали до Чикомосток (Седемте пещери), митичната отправна точка в странстванията на много номадски племена вкл. тлашкаланците, тепанеките, шошчимилките и чалко, всяко от които по едно или друго време тръгвало от Чикомостока в дълго пътешествие на юг, към долината Мехико или близко разположените долини.

От Седемте Пещери последни тръгнали теночките, водени от главното си божество Уицилопочтли (Колибрито от лявата страна). Пътешествието им не било плавно и непрекъснато. От време на време задълго се задържали, за да издигнат храм или с оръжие да решат някой вътрешно племенен спор. В долината Мехико теночките били посрещнати със смесени чувства от поселилите се преди това сродни тям племена. От една страна били добре дошли като храбри воини, които воюващите помежду си полиси биха могли да използват като наемници. От друга - ги порицавали за жестоките им обреди и обичаи. Първото си светилище теночките издигат на хълма Чапултепек (хълма на скакалеца), след това се местят от един в друг град, докато пред 1325г. не избират за свое поселище два острова в ез. Тескоко.

Този избор, обусловен от практическата целесъобразност, имал и митологическа основа. В гъсто населения островен басейн островите били единственото свободно място. Те можели да се разширяват за сметка на насипните изкуствени острови (чинампа), а лодките били лек и удобен транспорт. Има легенда, според която Уицилопочтли заповядал на теночките да се установят там, където видят орел кацнал на кактус със змия в ноктите (този символ влязъл и в държавния герб на Мексико). Тъкмо на това място бил основан и града на теночките - Теночтитлан.

От 1325 до 1430 г. теночките служили и като наемни воини в най-могъщия полис в Мехико - Ацкапоцалко. Като награда за службата получавали земя и достъп до природните ресурси. С необикновено трудолюбие бранели града и разширявали владенията си чрез чинампа. Най-често чрез бракове сключвали съюзи с управляващите династии на съседните народи идващи чак от толтекско време.

През 1428г. теночките влизат в съюз с аколуа от Тескоко, разположен на изток от Теночтитлан, въстават срещу тепанеките от Ацкапоцалко и ги разгромяват през 1430г. След това към военния съюз на теночките и аколуа се присъединяват тепанеките от близкия Тлакопан. Така се създала мощна военно-политическа сила - тройният съюз, с цел воденето на завоевателни войни и установяване контрол върху икономическите ресурси на огромна територия.

Вождът на теночките - Ицкоатл, първи оглавил тройния съюз и подчинил останалите полиси в Мехико. Всеки от петимата следващи владетели разширявал територията на империята. Впрочем, последният от ацтекските императори - Мотекусома Шокойотцин (Монтесума ІІ) - се занимавал не толкова със завладяването на нови територии, колкото с консолидация на империята и потушаване на въстания. Но на Монтесума, както и неговите предшественици, не се отдало да подчинят тараските по западните и тлашкаланците по източните граници. Като последните оказали огромна военна помощ на испанските конквистадори при завладяването на ацтекската империя.

Основни храни на ацтеките били царевицата, бобовите култури, тиквата, множеството разновидности на лютите чушки - чили, домати и др., а също и семената чиа и амарант, разнообразни плодове от тропическата зона и крушовидния кактус нопал от полупустините. Растителната храна се допълвала от месото на одомашени пуйки и кучета, дивеч и риба. От всичко това ацтеките умеели да приготовляват много хранителни и вероятно вкусни задушени блюда, каши, сосове. От зърната на какаото приготовлявали ароматно пенливо питие за важните особи. От сока на агавето се получавала алкохолната напитка пулке.

Агавето осигурявало също и дървесни влакна да груби дрехи, въжета, торби и сандали. По-тънки влакна се получавали от памука, който се култивирал извън пределите на Мехико и се доставял в столицата. Да носят дрехи от памучни тъкани имали право само знатните. Мъжките шапки и набедрени превръзки, женските поли и блузи често били изпъстряни с причудливи орнаменти.

Разположен на остров, Теночтитлан се разширявал за сметка на "плаващите градини" чинампа. Ацтекските земеделци ги строяли в плитчините от свързани кошници пълни с тиня и водорасли, укрепявайки ги по краищата с върби. Между изкуствените острови се образувала мрежа от свързани помежду си канали, които служели за напояване и транспорт, подържали еконишата на риби и водоплаващи птици. Земеделието върху чинампа било възможно само в околностите на Теночтитлан и в южните езера около полисите Шочимилко и Чалко, понеже изворите поддържали сладководието, докато в централните части на ез.Тескоко водата била по-солена и непригодна за земеделие. В средата на ХVв. ацтеките построили огромна дига през езерото, за да запазят сладката вода за Теночтитлан и да защитят града от наводнения. Инженерните и архитектурните постижения на ацтеките, не познаващи впрегатния добитък, колелото и металическите инструменти, били основани изключително на ефективната организация на труда.

Обаче чинампа и земята в долината Мехико не можели да изхранят растящото градско население. През 1519г. в Теночтитлан живеели 150 - 200 000 души, населението на втория по големина град - Тескоко достигало до 30 000, а в останалите градове живеели по 10 - 25 000. нараствал делът на аристокрацията, пък и сред останалите градски слоеве значителна част не били заети със земеделие - занаятчии, търговци, писари, учители, жреци, военачалници.

Продуктите се доставяли в градовете в качеството си на данъци, вземани от покорените народи или се докарвали на пазара от търговци и живеещи наблизо земеделци. В големите градове пазарите работели ежедневно, а в по-малките - веднъж на пет или 20 дни. Най-голям бил пазарът в сателитния на Теночтитлан град Тлателолко - по оценки на испанците ежедневно на него се събирали по 20 - 25 000 души. Можело да се купи всичко - от маисови питки и пера до скъпоценни камъни и роби. В услуга на посетителите винаги се намирали бръснари, носачи и съдии, следящи за порядъка и честността на сделките.

Покорените народи редовно - веднъж на тримесечие или полугодие плащали данъци на ацтеките. Доставяли в градовете на тройния съюз хранителни стоки, дрехи, войнско оборудване, полирани мъниста, пера от тропически птици, а също извършвали различни услуги в т.ч. конвоиране на пленници, предназначени за жертвоприношение.

Търговците предприемали дълги и опасни пътешествия, за да донесат в ацтекските градове ценни стоки и мнозина от тях натрупали добро състояние. Често търговците изпълнявали ролята на осведомители и посланици в извън имперските територии.
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:32:59
 :arrow:
Ацтекското общество било строго йерархично. Разделяло се на две основни класи - наследствена аристокрация и плебс. Знатните ацтеки живеели в разкош, в пищни дворци, имали много привилегии, в т.ч. и носенето на особени дрехи и значи за отличие, имали право на многоженство, чрез което се установявали съюзи с аристокрацията на други полиси. За знатните били запазени високите постове и най-престижните дейности вкл. военачалници, съдии, жреци, учители, писари.

Низшата класа включвала земеделците, занаятчиите, рибарите, търговците. В теночтитлан и съседните градове те живеели в обособени квартали - калпулли - своего рода общини. Всеки калпулли имал собствена земя, свой бог-покровител, собствено училище, плащал общински данък и "доставял" воини. Много калпулли били сформирани по професионална принадлежност. Напр. майсторите по обработка на птичи пера, каменоделците или търговците живеели в отделни райони. Някои от земеделците били прикрепвани към владенията на аристократите, на които плащали с труд и данъци повече, отколкото на държавата.

Обаче въпреки "здравината" си класовата бариера било възможно да се преодолее. Най-често път нагоре отваряла военната доблест и вземането на пленници. Понякога син на човек от простолюдието, посветен на някой храм, можел да стане жрец. Изкусните занаятчии, изработващи луксозни предмети или търговците можели, независимо от липсата на наследствени права, да заслужат благосклонността на владетеля и да забогатеят.

В ацтекското общество било разпространено робовладелчеството. Като наказание за кражба или неплатен дълг, виновния можело за известно време да бъде даден в робстно на пострадалия. Чести били случаите и на договорено робство, когато човек отдавал себе си или член на семейството си в робство. Понякога роби се купували от пазара само заради жертвоприношение.

Приблизително до 15 годишна възраст децата получавали домашно образование. Момчетата усвоявали военното дело и привиквали да управляват стопанството, а момичетата, които в тази възраст често били омъжвани, се учели да готвят, предат и водят домакинството. Освен това и едните, и другите получавали професионални навици в грънчарството и обработката на птичи пера.

Болшинството подрастващи след 15 година тръгвали на училище, макар че някои го започвали още на 8 годишна възраст. Децата на знатните се изпращали в калмекак, където под ръководството на жреци се обучавали на военно дело, история, астрономия, управление, обществено устройство, обреди. В задълженията им влизало и събирането на дърва, почистването на храмовете, участието в различни обществени работи, жертването на кръв по време на религиозните обреди. Децата на простолюдието посещавали телпочкалли - нещо като градски квартали - където се обучавали главно във военното дело. Юношите и девойките посещавали също и училищата куикакали (дом на песните), предназначени за обучение в литургическите песнопения и танци.

Жените като правило се занимавали с възпитаването на децата и домакинството. Някои се обучавали на занаяти и акушерство или се посвещавали в религиозните тайнства, след което ставали жрици. С достигането на 70 годишна възраст мъжете и жените били обкръжавани от почит и получавали редица привилегии, в т.ч. и разрешението да употребяват без ограничение алкохолното питие пулке.

Вярата в живот след смъртта се съпровождала от определени представи за това, какво го чака починалия. Воина, загинал в боя или принесен в жертва, го очаквала честта да съпровожда Слънцето по пътя му от изток до заник. Удавниците или убитите от мълния попадали в цъфтящ рай - обител на бога на дъжда Тлалокан. Болшинството от умрелите ацтеки се считало, че не напускат пределите на низшия подземен свят - Миктлан - където управлявали бога и богинята на смъртта.

Всеки от ацтекските полиси имал един или няколко управници наречени "тлатоани" (оратор). Властта се предавала по наследство от брат към брата или от баща на син. Унаследяването на почетните титли не ставало автоматически, а се изисквало одобрението на висшите кръгове градски нотабили. По този начин легитимността на властта на всеки нов управник се осигурявала както по божественото право на наследяване, така и с публичното признаване на неговите достойнства. Управниците живеели в разкош, но не и в безделие, поради задължението си да осъществяват управлението, да произнасят определения в сложните съдебни случаи, да наблюдават за стриктното изпълняване на религиозните ритуали, да защитават поданиците си. Доколкото някои от полисите били под властта на други, едни от управниците се смятали за по-висши от други, а най-висш бил управителя на Теночтитлан.

На служба при управителите имало съветници, военачалници, жреци, съдии, писари и други длъжностни лица. Имперските завоевания изисквали разширение на бюрократичния апарат - събирачи на данъци, началници на гарнизони. Покорените народи се ползвали с относителна свобода. На полисите като правило се позволявало да запазват управляващите ги династии при условие, че редовно си плащат данъците. Новите територии влизали в състава на империята по различни начини - едни народи били завоювани и принуждавани да плащат данъци, други били склонявани към съюз чрез преговори, брачни връзки и дарове. Полисите, покорени от тройния съюз в ранната епоха на съществуването му (в началото на ХVІв.) вече били дълбоко интегрирани в имперската структура. Техните управници участвали в завоевателните войни на теночките получавайки в замяна земи и титли.

Войната била важна сфера от обществената дейност на ацтеките. Успешните войни обогатявали империята и давали възможност на отделни воини да се придвижат нагоре по социалната стълба. Най-доблестно се считало пленяването на противник с цел жертвоприношение, взелия четирима военнопленника се повишавал в звание.

Ацтекския политеистичен пантеон включвал множество богове богини. Боговете-демиурзи се представят от Тецкатлипока (Димящото огледало), богът на огъня Шиутекутли и Кетцалкоатл (Пернатата змия) даваш на хората царевица. Тъй като животът на ацтеките зависел в голяма степен от земеделието, се покланяли на боговете на дъжда, плодородието, царевицата и т.н. Боговете на войната - напр. Уицилопочтли - теночките асоциирали със Слънцето.

На всяко божество ацтеките издигали храмове, където жреците и жриците изпълнявали култа. Главния храм в Теночтитлан (висок 46м) се увенчавал от две светилища, посветени на Уицилопочтли и бога на дъжда - Тлалок. Храмът се възвисявал сред обширна оградена територия, в която се намирали и други храмове, жилища за воини, жреческо училище и площадка за ритуалните игри с топка. Прецизираните религиозни ритуали включвали празненства, пости, песнопения, танци, кадене с благовония и каучук, както и ритуални драматургични изпълнения нерядко с човешки жертвоприношения.

Съгласно ацтекската митология Вселената се разделя на 13 небеса и 9 подземни свята. Сътворения свят преминал пред 4 епохи на развитие, всяка от които завършвала с гибелта на човешкия род: първата - от ягуари; втората - от урагани; третата - от световен пожар и четвъртата - от потоп. Съвременната на ацтеките епоха на "Петото Слънце", трябвало да завърши със страшно земетресение.

Човешките жертвоприношения, съставящи важна част от ацтекските религиозни обреди, се практикували с цел снабдяването боговете с енергия и така да се отсрочи неизбежната гибел на човешкия род. Човешките жертвоприношения, смятали ацтеките, са необходими за поддържане на устойчив жизнен цикъл; човешката кръв хранила Слънцето, предизвиквала дъждове и обезпечавала земното съществуване на човека. Някои форми на жертвоприношения се ограничавали до кръвопускане посредством шипове от магуей, но често жертвата била убивана от жреците - гърдите се разпаряли с нож и се изтръгвало сърцето. При някои обреди в жертва се принасял избраник, комуто се падала честта да въплъщава божеството, при други се убивали множество военнопленници

Ацтеките имали циклично отчитане на времето. Слънчевият 365 дневен календар го съчетавали с ритуалния 260 дневен. Съгласно първия годината се деляла на 18 месеца от по 20 дни всеки, като накрая се добавяли 5 т.нар. нещастни дни. Слънчевият календар се прилагал в селското стопанство и в основните религиозни обреди. Ритуалния календар, употребяван за пророчества и предсказване на човешките съдби, съдържал 20 назовани дни от месеца ("заек", "дъжд") и т.н. в съчетание с цифрите от 1 до 13. Новороденото, заедно с наименованието на деня на своето раждане (напр.: Две Елен" или Десет Орел") получавал и предсказание за съдбата си. Считало се например, че Две Заек ще стане пияница, а Едно Змия ще се сдобие със слава и богатство. Двата календара се обединявали в 52 годишен цикъл, след завършването на който изживените години изчезвали подобно на отнесения от вятъра сноп от 52 свързани тръстики, за да започне новия цикъл. Завършека на всеки такъв цикъл заплашвал с гибел на Вселената.

Ацтеките създали голяма по обем "устна литература", епическа, лирическа, химнова поезия; религиозни песнопения, драми, легенди, приказки. По тематика тази литература също е разнообразна и варира от възпяването на войнската доблест и подвизите на предците до съзерцанията и размишленията за същността на живота и предназначението на човека. Поетичните упражнения и диспути били постоянна практика в знатните кръгове.

Ацтеките се проявявали и като изкусни строители, скулптори, каменоделци, грънчари, ювелири, тъкачи. На особена почит било изкуството за изработка на изделия от ярките пера на тропическите птици. С пера били украсявани щитове, дрехи, знамена. Ювелирите работели със злато, жидеит, планински кристал и т.н., проявявайки изключително майсторство и в създаването на мозайки и орнаменти.
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:37:01
Маи

История

Източник: http://www.okolosveta.com/index.php?p=article&do=2&c=&src=298&k=nam&w=7

(https://www.travelgrove.com/blog/wp-content/uploads/Belize_caracol1.jpg)

Названието Месоамерика е използвано за пръв път от Киркхоф, за да характеризира определена територия като културно-географска единица. Месоамерика обхваща земите на мексиканските щати Юкатан, Кампече, Кинтана Роо, Чиапас, а също и страните Белиз, Гватемала, Хондурас и западните райони на Никарагуа и Коста Рика. На тази територия е процъфтявала забележителната цивилизация майа.


Никой не знае какво точно означава името "майа". Според испански източници от времето на конкистата в различни части на Юкатан то се превежда по различен начин. Погрешно е да се смята че "майа" се отнася само за неголяма територия със столица Майапан. За пръв път се среща написано от перото на Бартоломе Колумб, брат на прочутия мореплавател, когато той разказва за срещата с индианци от Юкатан. Те нарекли земята, от която идват, "майа". Някои специалисти превеждат "майа" като "безводна страна", други смятат че е производно на презрителното подвикване "ахмайа", което означава "безсилни хора". Тоест - това понятие е възникнало от самите испанци когато те наричали така племената на индианците от Месоамерика. Най-разумно е да се приеме, че значението на названието "майа" е неизвестно, но с него обозначаваме една цяла култура на сродни племена.

Историята на маите като цяло се припокрива с тази на Месоамерика, тъй като те са най-многобройното население на тази територия. Затова в широк смисъл се говори за история на месоамериканските култури, а в тесен - на самата цивилизация на маите. Условно тази история се дели на три периода - предкласически (1500 - 300 г.пр.н.е.), класически (300 г.пр.н.е. - 900 г. от н.е.) и следкласически (900 - 1530 г. от н.е.). Това разделение е направено от Силванъс Морли. Трябва да се подчертае, че първите следи на маите - отпреди 3500 г. - не са на някакви примитивни хора, които правят първите си стъпки към създаването на високоразвита цивилизация. Те се появяват като носители на култура: строят градове, измерват времето, правят скулптури, имат йероглифна писменост. Сякаш наистина са слезли от някакъв космически кораб или са се спасили от потъващата Атлантида. Това известно време озадачава изследователите, но в резултат на продължителни разкопки са намерени много стели и надписи с дати, които са по-стари от най-древната стела в Тикал. (Именно тя се е смятала за първата изсечена дата и затова от там условно започва да се периодизира историята на маите.)
При разкопки в Куельо, Белиз, са намерени стели и надписи от 2400 г.пр.н.е., а в стела номер 9, намерена в Уашактун, Гватемала, е изсечена датата, от която маите де факто започват своето летоброене: 13.0.0.0.4 ахау 8 кумху - т.е. 3113 г.пр.н.е. Ерик Томпсън е определил точната дата и на нея се опират повечето от съвременните изследователи - 11 август 3114 г.пр.н.е. На нея се опират и авторите на фантастичните хипотези като Ерих фон Деникен, който "определя", че това е момента на експлозия на планетата Х, обикаляла дотогава между Марс и Юпитер, и от която на Земята се спасили хора, сега познати като маите (?!?!).
Спорове за това дали тази хипотеза е истина или не все още има. Неоспоримо е обаче едно - истинската, "земната" култура майа, е периодизирана в трите периода, определени още от Силванъс Морли. Затова - нека се спрем именно на тях.


Предкласически период

Това е онази част от историята на месоамериканските култури, която се смята за времето на формиране и обособяване на съвсем отделна култура и цивилизация въобще. В началото, когато се е зараждала науката "майанистика", е имало спор за това кои са първите народи, създали развита култура на териториите на маите, тъй като някои находки от културата на олмеките са се оказвали по-стари от редица майански. (Тази култура учените наричат "Култура Ла Вента", на името на най-богатото находище от техни останки, тъй като има редица различия и между отделните племена олмеки.) За момента се смята, че маите в началния си период са "съжителствали" и са се развивали успоредно с олмеките, като по-късно олмекската цивилизация запада. Така остава само майанската.

Предкласическия период се разделя на три фази:

1. Нисша фаза - обхваща времето, когато икономическият живот се е основавал на събиране на хранителни растения и плодове, както и на лов и риболов. Постепенно се преминавало към домашно отглеждане на земеделски култури, към заседнал начин на живот и създаване на малки селища. От тази фаза са намерени малко находки на проста едноцветна керамика, украсена с декоративна пластика, както и произведения от обработен камък - остриета на стрели, копия и различни земеделски сечива. По-големи находки има на относно по-масови предмети като ножове, предмети от кост и дърво, използвани в бита, както и метате (каменни плоскости за смилане на царевица). Облеклото се състояло от тъкани, направени от памук и енекен (подобно на лен растение). Хората изповядвали анимистична религия с култуве към плодородието и смъртта.

2. Средна фаза - в нея царевицата се налага като основа на храненето и само се допълва от фасул, тикви и чушки. Появяват се първите села, церемониални центрове и жреци. (Това показва и по-високата степен на развитие на обществото, тъй като то вече не е заето само с мисълта за оцеляването си и може да създаде определен "излишък" - предпоставка за развитието на своеобразен управляващ елит. Намерените керамични предмети показват по-голямо разнообразие във формите, докато по отношение на цветовете произведенията продължават да са едноцветни. Изработват се украшения от нефрит. От особено значение в тази фаза е развитието на скулптурата. До нас са достигнали прочутите колосални каменни глави с негроидни лица, някои високи до три метра, и огромни олтари. В религията навлиза с "пъргави скокове" и ягуарът като бог на дъжда, по-късно превърнал се в основно божество на маите.

3. Висша фаза - това е периодът на формиране на церемониални центрове, значението на които непрекъснато расте. Увеличават се и боговете, които условно започват да се делят на богове на простолюдието и богове на управляващата класа. Строителството е на висота - строят се огромни пирамиди. Развива се и изкуството, особено скулптурата, създават се първите каменни стели, на които са изобразени сцени, йероглифни надписи, числа от двадесетичната система с точки и чертички (простия, елементарен начин на изписване на числата при маите), дати, основани на два вида календари - слънчев (от 365 дни) и ритуален (от 260 дни). През тази фаза се появява и богът на огъня.

Следва един преходен период, който се нарича протокласически. През него се обособяват характерните черти на отделните култури, социалното разслоение, изграждат се внушителни култови сгради, стенописи с йроглифи и дати. Появява се и многоцветната декорация, която масово заменя едноцветната керамика.


Класически период

Това е времето на най-голямо развитие и просперитет. Разделя се на две фази:
1. Ранна фаза - тук настъпва бурно развитие на техниката, науката и изкуството. Тогава се изграждат величествените церемониални центрове, храмове, дворци на владетелите. Появяват се и съоръженията (стадионите) за игра с топка, което от своя страна е белег за все по-голямото развитие на обществото. В районите на маите се създават многобройни скулптурни паметници с дати от "дългото броене" и навлиза сложния начин за изписване на числата (с йероглифи и изображения на човешки глави). Управлението е теократично, с добре изразени социални класи. Едва в тази фаза се установяват политически държавни единици с централизирана власт (своеобразни градове-държави). Въпреки това обаче този период е мирно време, между отделните метрополии не се водят войни и затова градовете от този период нямат защитни стени или други укрепления.

2.Късна фаза - тук процъфтяването достига своята кулминация, но най-силно в цяла Месоамерика то е в районите на маите. Продължава бурното строителство на церемониални центрове с много по-голямо архитектурно разнообразие. В изкуството, наред с религиозни елементи се забелязват и чисто граждански, които нямат сакрална стойност. Самата религия е сложна, с много божества - природни сили, растения, животни, космически тела, абстрактни концепции и прочие. Тази фаза се характеризира и с малките глинени фигурки, изобразяващи както божества и жреци, така и благородници, войни, играчи на топка, жени с високо обществено положение, обикновени хора и животни.

Последния перод е посткласическият (следкласически)


Следкласически период

Условно се нарича "период на дезинтеграция". Дели се също на две фази - ранна и късна:

1. Ранна фаза - по това време се засилва военният натиск на варваски племено по северните граници на Месоамерика, но все още не се зародила ацтекската цивилизация. Започват етнически преселения от централните райони на Мексико на юг и югоизток. Настъпва социално-икономически упадък, където силното разслоение и рязкото разделяне на класи на обществото си казва своето. Постоянно простолюдието се вдига на бунтове е възстания. Залинява културната дейност, но не и религиозната - основния стълб на тогавашното общество. Все повече се увеличават милитаристичните влияния и човешките жертвоприношения. Развиват се и нови държави. Около отделни градове вече се строят защитни стени и укрепления.

2. Късна фаза - това е просто продължение на предишната, като вече окончателно се формира ацтекския експанзионизъм и империализъм. Все повече територии на маите са покорени от младата ацтекска империя. Войните стават нещо обикновено. Около всички градове от това време се строят защитни укрепления. Изкуствата съвсем западат, като творците само копират стари мотиви и на практика няма развитие. Човешките жертвоприношения достигат абсурден връх, основно под ацтекско влияние. (Жертване на хиляди хора за един ден, в чест на бога на войната.) Тази фаза - а с това и историята на цяла Месоамерика - завършва с пристигането на конкистадорите.
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:38:55
 :arrow:
Краят

Краят на цивилизацията на маите е всъщност нещо много разтегливо. Не става дума за някакъв определен момент, а за цял период от време, започнал стотици години преди конкистата и завършил чак през 18 в. (?!?!), когато бил открит град Цибилчалтун. Оказало се че той все още се обитава, макар и в много упадъчно състояние.
В наше време е прието, че в голяма степен цивилизацията на маите залязва с идването на конкистадорите. Несъмнено тогава се доунищожава и разграбва по-голямата част от оцелялото до тогава културно наследство на маите. Затова - нека се спрем и на този мрачен и тъжен период.

Генуезкият капитан Кристобал Колон, известен повече като Христофор Колумб (1451-1506), на 12 октомври 1492г. достига един от карибските острови. Трите обрулени от бурите каравели "Ниня", "Пинта" и "Санта Мария" без особени поражения преминали Атлантическия океан и се оказали в напълно непознатите води на един напълно непознат континент. Това е момент, който ще промени целия свят, и то завинаги.
Колумб основал колонията Хвидад на остров Хиспаньола (дн. Хаити), смятайки че е достигнал островите около контитентален Китай. Той се завърнал там през 1496 г. но намерил колонията запустяла. През 1498г.отново предприел експедиция, този път към по-южната част на новооткритите земи. Неговият брат Бартоломео основал Санто Доминго на о. хаити, който бил и първата оцеляла колония. Като цяло атмосфера на униние и разочарование съпътствала първите открития на Колумб. Подправки и злато нямало, но кастилските благородници продължавали да търсят път към Индия, пробвайки по цялото крайбрежие на открития нов свят. Така те малко по малко започнали да откриват и самите маи, а тяхното залязващо общество и култура не отговаряли на очакванията и бляновете на испанците. Щяло да мине време преди да открият мощната и богата ацтекска империя, но през това време маите вече ще бъдат подложени на тотално ограбване, поробване и избиване.

(https://www.biography.com/.image/t_share/MTQ1MTQwNDU1Mjg4MzUwMTA0/hernan-cortes---mini-biography.jpg)
Ернандо Кортес

Всъщност още Колумб е щял да "открие" самите маи, но не е искал да обърне кораба си след малкия индиански търговски кораб, който той и екипажът му съзрели при четвъртото си пътешествие през 1502г. Де факто първият контакт (за който знаем) между маите и испанците станал през 1511г., когато каравелата на капитан Педро де Валдивия се разбил в коралови рифове до източния бряг на полуостров Юкатан, на ширината на о. Ямайка. Спасили се 12 човека, които попаднали сред племе човекоядци, които веднага изяли Валдивия и още 4 души, а останалите оставили да се угояват. Те обаче успели да се спасят и попаднали сред друго племе, което воювало с първото. Там те били приети по-гостоприемно (само като роби), но скоро болест убила всички с изключение на Джеронимо де Агуилар, свещеник, и Гонзало Гереро, моряк. Те заживели сред маите, близо до град Тулум, с неговите дворци и укрепителни съоръжения. Научили езика на маите, спечелили доверието им и се издигнали до ранга на съветници на местния владетел. Така, когато през 1519г. Ернандо Кортес предприел завоевателен поход към ацтекската империя първо спрял на Юкатанския бряг, където привлякъл Агуилар като преводач. Гереро отказал, тъй като добре знаел какво точно иска конкистадорът. Той предпочел да остане при маите, оженил се за индианка, имал три деца (първите метиси) и станал дори военен вожд. Бил се срещу бившите си сънародници и през 1536г. загинал в битка в западен Хондурас, превръщайки се в първия борец за свобода в Централна Америка.

Тогава започва и поголовното поробване на маите и безочливото им ограбване. Малко по малко испанците започват да създават все нови и нови селища, като по пътя си рушат, грабят, убиват и изнасилват. И то съвсем безсмислено. Постепенно цивилизацията на маите започва да изчезва. Разрушават се ценни произведения на изкуството, като цялото това мракобесие е отприщено след зловещото престъпление, станало на 12 юни 1562г. в юкатанския град Мани. Тогава всички намерени ръкописи, кодекси, статуетки, фигурки (керамични естествено; златните отдавна са претопени на кюлчета) и други "дела на дявола" са струпани на централния площад и са изгорени под зоркото око на Диего де Ланда, провинциалният духовен глава на Юкатан. "Намерихме у тях много книги. И тъй като те не съдържаха нищо друго освен суеверия и дяволски измами, всичките ги изгорихме, което те посрещнаха с много мъка и което им причини голяма болка."

Скоро след това в Мани пристига на инспекция епископ Торал, който веднага освобождава затворниците и изпраща главния виновник на съд. Де Ланда заминава за Испания и още по пътя започва да пише "Изложение за събитията в Юкатан", предназначено като оправдателна пледоария за неговите дела. Тази книга е една от двете най-подробни и най-пълни литературни творби от онова време, от които черпим информация за живота на маите, и колкото и невероятно да звучи - деветдесет и девет на сто от това, което знаем днес за маите, се дължи на тях. (Другата книга е "Истинската история за завоюването на Нова Испания" на Кортесовия войник Бернал Диас дел Кастильо.)
Така постепенно маите са почти напълно заличени от лицето на Земята и Месоамерика постепенно потъва в забрава.


Интерес към забравената култура

През 1836г. някакъв мексикански полковник на име Гарлиндо обикалял затънтени селца в Юкатан и Средна Америка, за да набира младежи за войската сред местното население. В рапорта си споменава за свое странно откритие: в бездънните глъбини на девствената гора внезапно се натъкнал на загадъчни, необикновено стари развалини, покрити с барелефи и обрасли с буйна растителност. Три години по-късно, неизвестно как, рапортът попаднал в Ню Йоркския адвокат Джон Лойд Стивънс, любител археолог, който бил пътувал вече в Египет, Арабия, Палестина и Гърция (и то минавайки през североизточните територии на мракобесната Османска империя, тоест - територията на днешна България). Той се запалил изключително много относно откритието на Гарлиндо и решил да предприеме експедиция към тези тайнствени руини, като убедил един свой приятел - художникът Фредерик Кейтърууд - да участва. През 1839г. експедицията достигнала границата между Хондурас и Гватемала. След като спечелвал местното население на своя страна и немалко препирни с бродещите въоръжени до зъби отряди на тримата различни претенденти за президент на страната, най накрая се добрали до Копан. Там те направили редица изследвания: измервали, описвали, а Кейтърууд рисувал. Така се родила изключително популярната книга "Събития през време на едно пътуване до Средна Америка, Гватемала и Юкатан". Тя се превърнала в сензация, но сериозните учени не повярвали веднага. Едва когато в 1842 французинът Ф. дьо Валдек издал "Романтично и археологическо пътуване из пронциите на Юкатан", което вече предизвикало историците-изследователи да се поразровят из старите испански източници за повече информация. Последвали ги редица учени - археолози, етнолози, историци, както и хора с не съвсем научен интерес. Важното обаче е, че така забележителната цивилизация на маите била извадена от зеленото блато на девствената американска джунгла и покритата с дебел слой прах история на Америка.

От началото на 20в. изследванията и разкопките в известните и новооткрити центрове на древни цивилизации в Мексико набират скорост. Развива се реставрацията и консервацията, което се поощрява от нарастващия международен интерес и туризма. Организират се експедиции, финансирани от американски университети, институти и фондации, както и от мексиканското правителство. Все по-често започват да се споменават имената на изтъкнати учени и специалисти, които пишат и ярки произведения. Наред с тях се появяват и редица автори на фантастични хипотези, гледащи на цялата наука като на "шарлатанство" (както и науката гледа на тях), които лансират редица хипотези, заключаващи се до това, че или маите са пришълци от друга планета, или че най-малкото са били посещавани от такива. Най-известният писател в тази сфера е безспорно Ерих фон Деникен, който е автор на редица бестселъри в тази област. Интересното при него е, че пари за експедициите си (както и за редица международни семинари, симпозиуми и срещи на тема "Астронавти в древноста") той печели от хонорарите за самите си книги.

Като сериозни научни трудове относно маите могат да се посочат редица книги. Например "Древни цивилизации в Мексико и Централна Америка" на всепризнатия авторитет по всички въпроси относно маите Джоузеф Хърбърт Спиндън, "Древните маи" на Силванъс Гризуолд Морли, както и редица книги на известния Ерик Томпсън. Можем да споменем и Майкъл Коу, който често противоречи на споменатите вече автори. Като учени безспорно на първо място трябва да се посочат Алберто Рус и Юрий Кнорозов. Те само участват в редица специализирани издания (без да пишат собствени книги), най-доброто от които е "Мексико през вековете".
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:42:35
:arrow:
Народът на маите

Какво са представлявали самите хора, живели на територията на Месоамерика? За това също се знае доста неща, но то се дължи главно на достигналите до нас произведения на Диего де Ланда "Изложение за събитията в Юкатан" и "Истинската история за завоюването на Нова Испания" на Кортесовия войник Бернал Диас дел Кастильо. Както можете да се досетите, за някои неща двамата "мисионери" доста са преиначили историческата истина.

Човекът майа бил нисък на ръст, средно около 1,65м., с кафеникава кожа, по-близо до цвета на медта. Широки лица с изпъкнали скули, полегати очи и дълги, прави, черни коси. Бръснарската професия не била развита поради твърде слабата окосменост, а самите бради се срещали рядко, тъй като майките още при раждането на детето му изгаряли лицето с горещи компреси, за да не растат косми. Това се отнасяло с еднаква сила както за управляващата каста, така и за простолюдието. Само че напълно противоположно било положението с дрехите.
Старото правило, че по дрехите може да се съди за човека, важи и за маите. Класовото разделение в тази цивилизация се прояваява и в начина на обличане. Господарите от аристокрацията покривали срамните си части от "кръста надолу и между краката" с набедреник (мастил или маштлатл) - широк и недълъг отрязък от тъкано платно, "висящо отпред и отзад". Носели още "шиколе" - нещо като шарен жакет, украсен с пера, големи квадратни наметала и различни видове сандали. Сановниците с висок ранг използвали и "тигрови" кожи (де факто от ягуар), украшения за ръцете и краката, както и много скъпоценности. Наистина дрехите били едно от нещата, по които сигурно бихте могли да разпознаете един представител на управляващата каста.
В контраст с това обикновените хора се задоволявали с по-скромни "дрехи" - прост набедреник. В хрониката "Изложение от Валядолид" се посочва, че "много от индианците ходят голи". Де Ланда потвърждава, че "сградите се строят от голи индианци, които за приличие носеха дълги ленти, наричани ех". Според стенописите такова било и облеклото на робите, пленниците и принасяните в жертва. Статуетките от остров Хайна свидетелстват, че от най-голямо значение за блясъка на облеклото са били прическите, шапките и украшенията за глава. На тях са изобразени всевъзможни тюрбани, диадеми, пера, плитки, широкополи шапки. Дори когато фигурата е почти гола, по главата може да се съди за класоват й принадлежност.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Finterlax-bg.com%2Fimg%2FPROGRAMI_POC%2FBIG_interlax-riviera-maya-2_1485335216971.jpg&hash=1c272386ad2a19c9728f1e45f5158e81)
Развалините на царския дворец в Тулум, североизточен Юкатан, Мексико

По-друго е положението с дрехите при жените. Ланда говори с по-големи симпатии за индианките от Кампече и Бакалар, които показвали повече почтеност в облеклото си: освен полите, които носели от кръста надолу, те покривали и гърдите си. Жените от другите райони използвали само дълги широко отворени блузи, стигаши до хълбоците, но и те не ходели съвсем разголени, защото никога не се разделяли с дългите си памучни наметала. С тях се завивали и нощем. Най-разпространеното женско облекло било разноцветна туника и пола до земята. Обути били във везани сандали. Колкото до самата женска фигура - де Ланда ги намира по-добре сложени от испанските, без широките кастилски ханшове. "Тези, които са хубави, са доста суетни и наистина не изглеждат лошо."
Самата красота е относително понятие. Особено когато говорим за маите. Например - какво красиво може да има в изкуственото подуване на носа, в пробитите големи дупки в ушите и особено в деформацията на черепа, но маите са на друго мнение. Археологическите паметници и испанските хронисти ни убеждават, че не става дума за наследствени или расови черти, а за предизвикани изменения. Много стенописи представят типичната глава на човека майа - силно сплеснато чело и орлов нос. Това ставало като няколко дни след раждането на бебето поставяли главата му, притисната между две дъски - на тила и на челото. Най-често обаче бебето умирало няколко дни по-късно. Друг начин за деформиране е силно стегната превръзка около горната част на главата - в резултат се постигала цилиндрична форма на главата. Естествено - ако детето оживее. Не се знае само дали такива неща са правили само управниците или и обикновените хора.

Не така стоят нещата обаче със скъпите инкрустации на зъбите. Повреждането на зъбите с козметична цел било широко разпространено сред тях - изпилени като остри планински хребети те се смятали за особено красиви. С това се занимавали някои от възрастните жени, като според Ланда те го правели "с някакви камъни и вода". Може това да ви изглежда жестоко, но сигурно и на тях така ще им се сторят жестоките диети, водещи до анорексия, които съвременните жени прилагат масово. А изпилените зъби се прилагали както от жени, така и от мъже. По-сложни били инкрустациите - обикновено нарези по зъбната повърхност, запълвана с обсидиан или нефрит. Това очевидно е било по силите само на управниците.
А освен това, като връзвали малко топче на къса връв за косата си, така че да виси пред челото им, маите постигали още един символ на красотата - кривогледството. По този начин зениците постепенно се "изкривявали" навътре, и се събирали от двете страни на носа. Също като на анимационните филми. Само дето това ги прави по-красиви, а не смешни.

Като цяло маите били доста чистоплътни. Дори смея да кажа много повече от нас в днешно време. (А какво остава за конкистадорите!!!) Те се къпели по няколко пъти на ден със студена вода или в парна баня. При това парната баня била повече за здраве отколкото за чистота. Къпели се мъже и жени заедно, без да се прави някакъв разбор. Мъж, който се връщал от работа и съпругата му не го посрещала с приготвена за къпане вода, имал право да я бие или накаже по друг начин. Испанците се видели принудени да признаят това право и в по-сетнешното си колониално законодателство. Като цяло те били моногамни, имали само по една жена. (А и тя - само по един мъж.) Това обаче било вярно само за "нисшите, вулгарните и грубите хора", докато при управляващата каста често се срещало двубрачие; хората имали по две жени.
Бракът е важно събитие в живота на всеки човек и на него маите гледали с необходимата сериозност, макар че практиката им в тази област било доста по-либерална отколкото в много съвременни страни. За нормална възраст се смятала 12 години. Родителите на момъка били тези, които търсели булка, а не обратно, като при намиране на подходяща девойка следвало договаряне. Викало се жрец за церемонията, който подробно разяснявал какво точно означава брака, какви са задълженията на двамата и след като освещавал къщата, в която ще живеят, си отивал. Бракът бил сключен. При това младоженецът имал едно много неприятно задължение - да поработи на тъста си четири или пет години; ако не изпълнел това - изхвърляли го от къщата и бракът се обявявал за невалиден.
Испанците много се възмущавали от лекотата, с която маите се развеждали. При това търсенето на нова булка започвала отначало, без ни най-малко бавене. Овдовелите се женели пак без пролем, но след една година от смъртта на партньора си. Любопитно е, че жените нямали право на наследство. Ако умре глава на семейство, и няма мъжка рожба, то имуществото отивало при друг мъж - брат или братовчед. Той обаче трябвало да се грижи за децата и съпругата на починалия.
Ланда говори с много осъдителен тон за пороците на маите, особено за пиянството им. Като се напият, пише той, вършат много лоши неща: убийства, подпалват къщите си, отнасят се с родителите си като с врагове, намъкват се в чужди легла и "бедните жени мислят че спят с мъжете си". (?!?!) Но освен да пият и веселят, маите много обичали да танцуват. Музиката се изпълнявала от дървени "тромпети", раковини, "флейти" от еленови кости или тръстика и различни видове барабани. Понякога в един танц учавствали по осемстотин души, като нито един от танцуващите не бъркали ритъма. Лошото било че танците продължавали по цял ден, без прекъсване. При това жените рядко участвали в общ танц с мъжете.

Погребенията и погребалните ритуали, както разкриват хрониките, били пряко свързани със социалните категории. Мъртвите от нисшата класа погребвали като просто заравяли трупа в земята, вътре в самата къща или близо до нея, като преди това напълвали устата на починалия с царевично брашно, с напитката койем и няколко от камъчетата, употребявани вместо пари. (Пари при простолюдието; търговците използвали какаови зърна.) В гроба хвърляли също идоли и някои от предметите, които покойникът обичал като жив.

Господарите и знатните лица се изгаряли и прахът им се запазвал в глинени урни. Освен индивидуално се е практикувало и колективно погребение. Това се правело при погребение на Истински човек или друга важна особа: близо до гроба се поставяли урни с праха или остатъци от скелети на принесени в жертва лица, които да го придружават в подземните му странствания. Социалните различия се установяват и от броя и качеството на предметите, погребани с трупа.
Също така важно било и кръщението на малките деца. При маите новороденото получавало името на деня и поредния му номер в месеца. Това кръщаване било повече или по-малко автоматично и се узаконявало с проста церемония в храм. Истинското кръщение обаче ставало значително по-късно, когато детето стигало пубертета, когато се налагало да бъде "родено отново". Затова и сложната церемоия се наричала "копутсихил" - раждане отново или нов живот, а самото тържество - "емку" - слизане на боговете. Подготовката за това започвала още от три годишна възраст. Тогава майките завързвали на момчетата бели памучни ленти на кичур коса, а момичетата получавали коланче, от което до срамните части висяла мидена черупка. Свалянето им до кръщението под какъвто и да било повод се смятало за грях. Самото кръщене - ставало с тържествена церемония, когато децата достигали дванадесет годишна възраст. Тогава децата, които ще се кръщават, се събирали в един двор - на човекът, който може да поеме разходите по кръщаването на всичките деца от "махалата", включително и неговото. Момичетата били придружавани от старици, а момчетата - от възрастни мъже. Тогава жрецът, след като им давал по няколко царевични зърна и ги поръсвал с чиста вода, прерязвал памучните ленти в косите на момчетата, а помощникът му им подавал няколко тютюневи листа. На момичетата се подавали цветя, а самите им майки прерязвали коланчето, с "охраняващата" девственоста им мидена черупка. След това всички се оттегляли.
Вече момчетата можели да пушат. Пушело се с лули, направени от глина, но за разлика от лулите извън териториите на маите, техните били богато украсени с птици, човешки глави или образи на животни. Някои били направо с формата на животни. Имало лули с "комини", продълговати или кръгли. В тях се слагал ситно нарязан тютюн, а в други тютюнът бил навиван на руло и запалван от единия край.

Колкото до правораздаването при маите - имало т. нар. "батат", който бил нещо като прокурор. Освен това си имало и нещо като съдии, които изслушвали страните и издавали истински присъди. Имало и хора, които играели роля на адвокати. Престъпленията били общо взето два вида - "обществени" и "личностни". При първите повече се заплащало парична сума, като ако провиненият не можел сам да я плати се разрешавало на роднини или приятели да му помогнат. При другите обаче наказанията били изключително сурови. Така например за убийство - умишлено или случайно - винаги се наказвало със смърт. Малолетният убиец ставал роб. Дори и най-дребната кражба се наказвала с робство за определен период от време, зависещ от стойноста на откраднатото. Ако крадецът не успеел да възстанови цялата сума, оставал роб завинаги.
За прелюбодеяние Ланда описва наказанието така: "След завършване на разследването и осъждането на мъжа за прелюбодеяние главните лица се събират в дома на вожда, където довеждат прелюбодеец, вързан за дърво, и го предават на съпруга на жената. Ако той му прости - отива си свободен; ако ли не - убива го, като хвърля отвисоко голям камък върху главата му." Жената прелюбодейка била наказвана със смърт, но често само я порицавали. Със смърт се наказвали още: изнасилване на девойка или омъжена жена, предателство срещу господаря, умишлено подпалване на пожар. Содомията се наказвала като виновникът се изгарял жив.
Като цяло най-любопитното относно правосъдието на маите е това, че то се прилагало еднакво за всички, независимо дали хората са от управляващата каста или от простолюдието. Това дори в нашето модерно общество все още е само един далечен блян.

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/bf/Temple_of_the_warriors_chichen_itza.jpg/1280px-Temple_of_the_warriors_chichen_itza.jpg)
Храмът на войните, Чичен-Ица

Интересно е да споменем и за "играта с топка" - "пок то пок". Тя си имала и отделен бог. Официалната версия е, че името й идва от характерния звук, който се чувал когато топката удря земята. Играело с два отбора от по двама или трима играчи. Целта била да се вкара топката (която е по-малка от футболната, но и доста по-тежка) в малък каменен пръстен, увиснал на известно разстояние над земята. Играчите имали право да удрят топката само с колена, лакти и таза си, но никога с ръце или крака. Забранено било и да пада на земята. Печелел отборът, който пръв прокара топката през пръстена - единствен на игрището.
Игрищата били много. Само в Чичен-Ица да десетина. Интересно е това, че някои са с наклонени стени, а други с отвесни. Най-голямото игрище за "пок-то-пок" се намира именно в Чичен-Ица, точно до Храмът на ягуара (основното светилище на бога на дъжда - Чак-Моол). То е с размери 100х40 метра. При това на него имало и малки храмове, които служели за приношенията след мача. Ложите се деляли на такива за знатни персони и простолюдието. Билети не се заплащали, всеки бил свободен да отиде на мач, щом пожелае. Най-интересното при точно това игрище е, че ако се изправите с лице към една от стените, обграждащи ложите, и кажете нещо, макар и тихо, то ще се чуе без проблем точно от другата страна на игрището, на срещуположната ложа.
Има запазени барелефи, на които се вижда как жрец принася в жертва играч, след като мачът е завършен. Тогава и топките се изгаряли ритуално. И тук възникват спорове: победените или победителите се принасят в жертва? Повечето подкрепят първата хипотеза, но сякаш по-вероятно е жреците да принасят победителите. Все пак, каква по-голяма чест би могъл да получи един човек от това да бъде изпратен направо при боговете, където го очакват вечен живот в блаженство и безкрайно щастие...
:arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:46:27
 :arrow:
Боговете на маите

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/94/MyanRainGodChac0180Rot.jpg/800px-MyanRainGodChac0180Rot.jpg)
Скулптура на основното божество на маите - Чак ("Богът на дъжда")
https://ru.wikipedia.org/ (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B0%D0%BA_(%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE))

Религията е един от най-познатите и добре изучени аспекти на месоамериканската култура. Знае се, че тези народи са имали идоли, храмове, светилища и многобройни ритуали, които конкистадорите унищожавали и преследвали. При това религиозната идеология е основен мотив за социална дейност, а не сфера на бита им, доминираща над целия живот. Конкистадорите, разбира се, имали впечатления от първа ръка за религията на маите и техните хронисти я описват доста подробно. Няма съмнение, че срещите с идоли и светилища, облени в кръв, човешки жертвоприношения и ритуален канибализъм поразяват нежните мисионерски души, които сякаш не са чували за "светата" инквизиция. Те са убедени, че имат работа с народи, тръпнещи в ноктите на демонични сили, така че грабителският характер на конкистата се маскира с плаща на възмутеното двуличие, невинното благоприличие и фалшивата добронамереност. Така насилственото налагане на християнската вяра и масовите кланета ни се сервират като предястие на голямата заблуда - митическата цивилизаторска мисия на испанците. Тук трябва да се отбележи и нещо друго: испанците идват в този период на майанската история, когато божествата (под ацтекско влияние) са станали "кръвожадни", когато се водят войни и се правят жертвоприношения. А това не е характерно за маите като цяло.

Простото описание на божествата и ритуалите само по себе нищо не обяснява. Маите са имали цял пантеон от видими и невидими богове в човешки и животински образи, в материална форма, които обясняват света, живота и природните явления. Боговете им не са само на небето - те са на земята, и под нея, и сред хората, които ги почитат; изобразени са на камък, керамика и стенописи, посвещават им се ритуали, отразяващи социалните отношения, труда и стремежите на хората, природата в нейното многообразие. Затова има видими богове в небето - Слънцето, Луната, Венера, звездите в Млечния път, богове в земята, в която животът изчезва и отново се ражда, богове на дъжда, вятъра, водите, огъня, на растенията, животните и храните, които са от жизнено значение за човешкото съществуване - на царевицата, солта, "пуке" (алкохолът е от жизнено значение), на различните билки. Към това трябва да се прибави и вярването че богът на някаква деятелност е и първият, който я е извършвал, автор, който държи "патента" на изобретението си. Богинята на раждането първа е родила, богинята на домакинството е първата жена, направила царевична питка, богът на риболова е измислил мрежите и въдиците. Като цяло това може да се илюстрира с мнението на Педро Караско: "Мексиканският пантеон е картина на мексиканското общество, в което разделението на труда, социалните слоеве, политичиеските и етнически общности, имат свои божествени копия."
Религията на маите прилича много на останалите месоамерикански религии. При това има сходства и в отделни ритуали и божества. Само че, за разлика от всички останали, при маите имаме много остро разделяне на божествата на две "групи": божества на народа и божества на управляващата класа. Има и спорни богове - например Ек Чуах - богът на какаото, е спорен. Като растение той не може да бъде далеч от селяните, но в същото време какаото е монополизиран продукт - зърната му служат за разменна монета, като един вид пари.

Богове на селяните

Боговете на селяните са свързани с основните елементи на човешкото съществуване. Земята е зловещо божество, което олицетворява смъртта, но също и възобновяване на живота. Нейният символ са оголените кости, човешкия скелет. В земните недра са разположени подземните светове, в които отиват не само умрелите, но и небесните светила - Слънцето при залез и Луната призори. Слънчевото божество Ах Кин, или Кинич Ахау, се изобразява като четирилистно цвете, е почитано зарадо благотворната му роля върху растенията, но е повече обект на страх: нали то предизвиква сушата.
Дъждът е от жизнено значение за селяните, поради което богът Чак Моол се среща най-често в кодексите и археологическите паметници. Изобразяван е най-различно - като дъждовни струи, в лодка, фигура, която изпразва съдове с вода. Когато е с брадва в ръка символизира гръмотевицата, а с факел - сушата. С него са свързани и някои животни - жаба, костенурка. Освен това Чак Моол има и помощници, които също са обожествени - вятърът, мълнията, гръмотевицата. Тези божества не са били изобразявани (освен като символи и изключението Циминчак, което е от времето на конкистата).
Друго важно божество е Луната - богинята Ишчел. Това е особено темпераментната съпруга на слънцето, която на всичко отгоре му изневерява с Венера. Обожавана е заради предполагаемото влияние върху растенията и здравето на хората. Тя е и богиня на тъкането и тъканите, а в по-широк смисъл - божество, свързано с жената, с нейния живот и философия. Но - тъй като често има навика да се оглежда в кладенци и езера - тя е и богинята на водата. Според Ерик Томпсън богинята на самоубийствата Иштаб, която в Дрезденския кодекс е изобразена обесена, е само друго име на Ишчел.
Царевицата също е обожествена. В кодексите се среща в образа на красив младеж, чиято глава е удължена като мамул или е украсена с царевични листа. Този младеж, освен че наглежда земеделските работи, е покровител и на числото осем и на деня кан, който в превод означава "зряла царевица".


Богове на управниците

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/7a/Chichen-Itza-Castillo-Seen-From-East.JPG/1024px-Chichen-Itza-Castillo-Seen-From-East.JPG)
Пирамидата на Кукулкан в Чичен-Ица

Главният бог на управляващата класа е Ицамна - създател на всичко съществуващо - небесните тела, земята, хората и техните познания, животните и растенията. Дори на останалите богове. За него само се знае от надписи, тъй като не е известно да са съществували ритуали, нито храмове в негова чест. Изобразяван е по различен начин: в Дрезденския кодекс е като двуглаво чудовище, змия с човешка глава; в Мадридския - двуглаво влечуго; в паметниците на Паленке - двуглава игуана. Като първа и последна инстанция, като божество с разностранни функции и възможности, към него често са отправяни молитви да прекрати някое бедствие или да се застъпи за нещо пред другите божества.

В представите на маите на небето живеят 13 бога - Ошлахун-ти-ку, по един за всяка от неговите части. Техни антагонисти са деветте бога на подземните светове - Болон-ти-ку, които са смъртни врагове на човека. Освен тях има и много по-малки и не толкова известни, съответно не толкова почитани, божества. Често те олицетворяват и по няколко неща наведнъж (с което съкращават и броя на божествата; представяте ли си за всяко нещо да има по един бог). Например - Лахун Чан (Десето небе) е Венера, която се олицетворява от още 4 божества; Шаман Ек е богът на Полярната звезда, но символизира и посоката север; Чикчан, покровител на числото девет, е свързан с дъжда и може да се смята за един от боговете на дъжда (чакооб).

Както е описано в библията на маите - "Попол Вух", Творецът, Образувателят са Тепеу и Гукумац (Кукулкан). Два бога участват в създаването на цялата вселена. После става ясно, че всичко е разпоредено от върховния бог, Сърцето на небето, името на който е Хуракан. Той е толкова силен и могъщ, че от него е останало и името на най-страшната буря - урагана. Оказва се обаче, че и Сърцето на небето не е един бог, а трима първородители. Понякога две или три лица говорят като едно, понякога един говори за трима. Доста объркващо, нали? Сякаш маите нарочно са правили всичко така, за да затрудняват работата на изследователите им по-късно.

Един от най-известните богове е богът на смъртта. Среща се под различни имена - Сисин (Зловоние), Уак Митун Ахау (Господарят от седмия кръг), Хун Ахау (Принц на всички демони) и други. Символът му не може да се сбърка - човешки скелет. Според вярванията на маите богът на смъртта често се придружава от куче, за да помага на мъртвите в подземното им пътешествие. Изобразяван е например заедно с бога на войната и човешките жертвоприношения, застанал до мъртвия труп на гола жена, яхнал богинята Ишчел и други. Живее в най-ниското равнище на подземния свят Шибалба. Интересно е, че за маите нямало такива неща като ад и рай, където да отиват душите на хората, след като умрат, в зависимост от това дали са били праведни или не. След смъртта те отивали направо в някой от подземните светове. Самите подземни светове от своя страна пък не били като някаква стълба от девет стъпала, водеща надолу. В действителност достигат на дълбочина само до петото стъпало и отново се издигат до земната повърхност. По подобен начин са ораганизирани и нещата при небесата: те се издигат само до седмото, след което се спускат обратно до земята. Самата земя се изобразява като четириъгълна повърхност, поддържана от чудовище във вода. Небето се крепи от четиримата богове бакаб, разположили се в краищата по линиите на четирите посоки на света, в компанията на дърво и птица в съответните цветове: за изток - червено, за север - бяло, за запад - черно и за юж - жълто. Небесният свят е представен като огромно дърво на живота и клоните му - небесата - са в сложно взаимоотношение с корените - подземните светове. Изглежда, че клоните и корените на това дърво са в постоянна битка помежду си, но не е есъвсем така. Оказва се, че боговете на небето и боговете на подземните светове са едни и същи. Не е лесно човек да се оправи в този лабиринт от символични представи, в който боговете променят личностите и функциите си и преминават от един свят в друг. Подбно на жизнените сокове от корените към клоните на дървото.
При това космогонията им и религиозната им философия е в основата си материалистична. Според тях животът произлиза от една сфера, в която неделими части са небето и земята. От тази сфера, от лисицата, койота и глигана, от сърцето на небето и земята, от езерото и морето се ражда човекът. Маите не вярвали в дух, за тях има само живот.

За да добием представа за това как маите обожествявали отделни животни може да ни послужи примерът с Циминчак. За него има легенда, има и факти. Виля Гутиерес смята, че всичко е легенда, други учени веднага възразяват, че фактите са безспорни. А те свидетелстват, че Циминчак не е никой друг, а конят на Кортес!

През есента на 1524г. победителят на ацтеките Ернан Кортес се отправил през джунглите на дълга, изморителна експедиция. Целта му била да достигне испанската колония Ибуерас в Хондурас. Там неговият пратеник Кристобал де Олид "забравил" кой му е началник и се обявил за самостоятелен управник, отказващ да се подчинява на Кортес. Затова той предприел дългата експедиция, по време на която заедно с войниците си достигнал до все още непокорения град Тайясал. Подобно на Теночтитлан, столицата на ацтеките, и Тайясал бил разположен на остров, в средата на езеро, в случая Петен-Ица. Индианците посрещнали брадатите конкистадори враждебно, приготвили се за бой; техният Истински човек не бил такъв фанатик като Монтесума, за да си въобрази, че вижда пред себе си Кукулкан, бога на слънцето. На бойците от Тайясал по-силно впечатление направили "гърмящите" коне, тъй като на тях им се струвало че самите коне стреляли, а не испанците, които ги яздят.
В крайна сметка до взаимно избиване не се стигнало, тъй като Кортес се проявил като "добър" допломат. Канек, вождът на тайясалците, приел властта на испанския крал и дори обещал да унищожи всички езически идоли в града. Оказало се, че Тайясалците добре знаели и къде се намира испанската колония, към която се бил отправил Кортес, така че последният незабавно се отправил към бунтуващия се Олид. Но, тъй като конят му бил ранен, испанците го оставили на тайясалците, да се грижат за него и да го лекуват. Намерението му било да се върне да си го прибере след като даде заслуженото на предателя, но в последствие решил да избегне тежкия преход през джунглата и се върнал по море. Така тайясалци потънали в забвение ...

... до 1618г, когато францисканските монаси Бертоломе да Буенсалида и Хуан де Орбита тръгнали от Мерида към Петен-Ица. Стигнали до Тайясал и местния управник им разрешил да се занимават с християнска пропаганда сред населението. Разглеждайки многобройните храмове, францисканците с удивление видели в един божеството Циминчак. Това било статуя на кон, седнал на задните си крака. За тях нямало и капка съмнение - това било конят на Кортес. А в Америка конят не е бил познат до идването на испанците.

Остана да споменем и за бога на слънцето - Кукулкан. Изглежда наистина странно - но не и за авторите на фантастични хипотези - но този бог не влиза в общоприетите схеми за религията на маите. Този факт може да се тълкува като косвено доказателство, че той е "вносно" божество, тоест пренесен е от нахлуващите толтеки около 1000г. Те наричали своята перната змия Кецалкоатъл, но освен това така се е наричал и тогавашния им владетел. И така постепенно се стигнало до равенството между Кукулкан и Кецалкоатъл. Според други Кукулкан е наследство от коренното население наоа. Факт е обаче че за него се говори много, има и археологически паметници, но някак си отсъства от религиозната йерархия, както е представена в литературата. За Деникен, Агрест и Казанцев обаче няма проблеми - това е просто пришълец от космоса. И с това сякаш нещата се изчерпват.
(Примери за такива несъответствия между сериозните учени и авторите на фантастични хипотези има много; например по повод на едно изображение от Тулум, на което е изобразен - според учените - "слизащият" или "падащият" бог, за който абсолютно нищо не се знае. Той не се среща на друго място. Идолът представлява падаща фигура надолу с главата, с разперени крака, птича опашка, криле и корона на главата. Според тях той олицетворява слънчевия залез. А според Деникен на точно това изображение е показано същество в скафандър и с шлем, което управлява някакво устройство с помощта на лостове и пeдали. Интересно, а?)
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:49:00
 :arrow:
Писмеността на маите

Диего де Ланда, човекът, който на 12 юли 1562г. на площада на град Мани изгаря изключително много културни и археологически ценности и безвъзвратно унищожава редица произведения на изкуството, е автора на "Изложение за събитията в Юкатан" - книгата, от която ние знаем и сме научили най-много за историята, бита и културата на маите. Това литературно произведение, замислено като оправдателна пледоария за неговите жестокости, отдавна е изгубено. Запазени са само преводи, които съдържат неточности и грешки при преписването. И все пак, въпреки че деветдесет и девет на сто от това, което знаем за маите се дължи на "Изложение..."-то, несъмнено скромната книжка е деветдесет и девет пъти по-малко от онова, което щеше да стигне до нас ако кладата - както и последвалите я подобни жестокости - не бяха превърнали в пепел историята на културата на маите.
С право можем да кажем, че това има главна рола в неразкриването и до ден днешен на писменоста на маите. В това трудно начинание има няколко "опорни камъка", които са изиграли своята ключова роля и без които до сега нямаше да сме разбрали абсолютно нищо за писменоста на маите.
Първият "ключ" към разгадаването на писменоста на маите се съдържа - като някаква странна шега на съдбата - още в книгата на де Ланда - главният отговорник за заличаването от лицето на земята на културата на тази удивителна цивилизация. Освен нея, имаме и няколко кодекса - рисувани книги на маите, както повечето ги наричат. Оригиналното им име е анахтес, но вече никой не ги нарича така. Най-известни са трите най-големи и най-запазени кодекса - Мадридския, Парижкия и Дрезденския, но освен тях има и други кодекси, достигнали до наши дни - Мендоса, Ботурини, Борджия, Нътол, Виндобоненсис, Ватикански (?!?!) и други. Освен това имаме и прочутия "Ръкопис от Чичикастенанго", или "Попол Вух" - "библията на маите", която е от неизвестен автор и представлява поетичен израз на космогонията и митологията на маите. И накрая - но не по смисъл - имаме редица ръкописи от различни краища на Юкатан, които носят името "Книга на Чилам Балам", последвано от името на града, в който е написана. Текстовете им съдържат някои исторически данни, обяснения на изчисленията на календара по т. нар. "кратко броене", религиозни и астрологически подробности и легенди.

Йероглифите

Още в своята книга де Ланда посочва азбука на маите, състояща се от 27 знака. Излиза проста тази нарзгадаема писменост, тъй като е имала фонетичен характер (един символ - един звук, като българската например). Така за латинската буква а - йероглиф, представляващ глава на костенурка; за в - следа от стъпка на човешки крак, съмволизираща път; за с - знакът на месеца Сек, и така нататък. Само че тази "азбука" е напълно несъстоятелна: това, което де Ланда е записал, са йероглифи, доближаващи се по транскрипция до испанската азбука. Несъмнено тези йероглифи са съществували, но те не са еквивалент на азбука - не се срещат никъде из кодексите, както и в никой досега известен надпис.
Към момента съществуват различни "школи", занимаващи се с разчитане на тази неуловима писменост. В зависимост от използваните методи те се наричат фонетична, календарна и идеографична. За съжаление в Мексико още не е намерен "Розетски камък", който, както в Египет, да съдържа текст с превод на друг, по-добре познат език. Трудностите произтичат не само от голямото разнообразие и многочисленост на йероглифите. Малко се знае и за самия език. Има различни версии за това колко точно са езиците на маите, а всеки език си има и по наколко диалекта, но едно е сигурно - майанските езици са свързани с останалите езици в Месоамерика. (Преди това се е смятало че езика е уникален, нямащ нищо общо с останалите езици.) Проблемът се усложнява и от факта, че едно звукосъчетание може да има няколко значения - това се среща и в наши дни. Често един и същи йероглиф може да има няколко значения, особено ако е свързан с друг йероглиф. Примери за объркващи ситуацийки могат да се посочат много: "четири" на майа се казва "кан", но с леко изменение в произношението - "к`ан" - означава "жълто"; поредното число - "първо" - "йакс" - ако се произнесе "иаакс" означава "зелено". Нефритът, смятан от маите за скъпоценност и символизиращ дъжда и водата - се е изписвал с йероглиф, означаващ още деветия ден от месец "мулук". Същия ден е имал и друг йероглиф - глава на митическата риба "шок". От своя страна "шок" означава и глагола "броя", както и съществителното "броене".
Упоритоста, с която йероглифите отказват да разкрият тайните си, подхранват всевъзможни теории, като някои са толкова фантастични, че направо "поразяват с въображението на автора си". Така например според Казанцев и Деникен писменоста на маите е няколко вида понеже част от нея е директно писменоста на "пришълците", друга част писменоста на "завареното земно поколение", а трета част - някаква странна смесица между двете. Освен това те много лесно боравят с астрономическите познания на маите, особено за затъмненията и изчислените с голяма точност данни за отделни небесни тела - главно планети. Все пак - няма проблеми едни извънземни, които могат да пътуват из космоса, да "сметнат" без проблем "годината на Венера", например. И като преки доказателства сочат именно достигналите до нас кодекси на маите.

"Рисуваните книги" на маите - кодексите - общо взето представляват нешироки, но дълги ленти от фина еленова кожа или хартия, направена от кора и корени на дърво. Изписани са от двете страни и могат да се сгъват като страници. (Поне досега не са намерени такива които да са навиват на рула, като древноегипетските свитъци.) Мастилото им било изцяло природен продукт, добивали го от различни видове растения, като направо получавали конкретния цвят, без да трябва да добавят някакви допълнителни неща към самото мастило. Изписването ставало хоризонтално и в колони. Четяло се както ние четем сега - отляво надясно и отгоре надолу. Като цяло кодексите могат да се разделят на 2 категории - от предколубовата епоха и следиспански, от колониалния период. Тематиката им е сравнително ограничена: история, религия, науки (предимно астрономия), обичаи, свързани с човешкия жизнен цикъл. Жреците не се разделяли с тях дори когато пътували надалеч от храма си и ги отнасяли в гроба си, за да има с какво да се занимават през странстванията си из деветте подземни свята на Шибалба. Колко високо са ценени тези анахтес от жреците ще ни стане ясно ако споменем че при аутодафето в Мани (а и при последвалите ги подобни клади) много жреци се самоубиват.
Според авторите на фантастични хипотези и самите жреци не са разбирали какво е написано там, и затова толкова "навътре" приемат изгарянето им. Де факто, според тях, това са неща, донесени от маите преди хилядолетия с тях при спасяването им от неизвестната планета Х, и оттогава те са "забравили" писменоста си. (?!?!)

(https://mmbiz.qpic.cn/mmbiz_jpg/y8FhDcUCcSO4iblia8nTxiak1VWQOIicbiaqEicZanuKqECPrDJuN3JNfNoNJWqqEib9z7GBtLibNiaH7m9lyZnvMgdnfdg/0?wx_fmt=jpeg)
Дрезденския кодекс

Най-известни са трите най-запазени кодекса. През 1859г. Леон де Роси, ботаник и специалист по японски език, спрял пред кофа за боклук в Нацоналната библиотека в Париж и измъкнал от кофата Парижкия кодекс на маите, дълъг само 1,45м. и широк 22 см. Не се знае как е попаднал в Париж, а още по-малко - в кофата за боклук на националната библиотека. Също толкова странна е и историята на Дрезденския кодекс - директорът на музея Йохан Кристиан Гетц го купил от непозната личност, като и в този случай не се знае как кодексът е попаднал в тази личност и се е запазил до момента на продажбата. Неговите 39 страници съдържат предсказания, таблица на движението на Венера и слънчевите затъмнения, дати и йероглифи. Само по чудо е спасен от бомбардировките през Втората световна война, убили стотици хиляди мирни жители (!!!). Мадридският кодекси, известен още с името Тро-Кортесиански, е открит от Абат Брасьор дьо Бурбур случайно в библиотеката на професор Хуан Тро-и-Ортелано, родственик на самия Кортес. През 1867г. някой си Хуан Паласиос предлага срещу солидна сума непознат, четвърти кодекс на маите, който по-късно се оказава, че е откъснатата половина от ръкописа, намерен в библиотеката на Ортелано.

Колкото до "Попол Вух" - тя е разчетена изцяло. В нея по удивителен начин се съчетаватвярванията на маите за създаването на света и човека, магия и действителност, легенди и история, символи и алегории, минало и настояще. А сюжетът й е с толкова фантастични елементи, че само той е достатъчен да се определят божествата на маите като пришълци от други светове. Според авторите на фантастични хипотези, разбира се.

Като цяло, ако се вярва на прекалено оптимистичните оценки, седемдесет или дори осемдесет процента от йероглифите на маите са разчетени. Сравнително лесно учените се справят с тези, отнасящи се до астрономически и математически понятия, но остават безброй текстове, които се срещат в изобилие по големи и малки центрове, по стели, скулптури, керамични съдове. Съмнения предизвикват и различията в преводите на едни и същи текстове. Авторитетни учени изразяват резерви към редица от тях, други направо ги отхвърлят. Като цяло най-голям напредък е постигнат при преводите на онези части от кодексите, свързани с календара, астрономията и религията на маите, но пълната победа е все още далеч.
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:50:32
 :arrow:
Числата

Както вече стана ясно, математиката и свързаните с нея понятия, са почти напълно разгадани. Така сега вече ние знаем как маите са пишели числата, как са смятали и проектирали. Ето накратко сведения за това:
Маите използвали двадесетичната система. Има различни теории за това как са достигнали до идеята за нея. Като например - пръстите на краката и ръцете общо са 20, и понеже първоначално са смятали на пръсти - системата, която се получава, е двадесетична. Само че - ние използваме десетичната; значи ли това че не сме забелязали пръстите на краката си? (В древна Индия броенето ставало с пръстите на двете ръце.) А какво да кажем за културите, които използват шестдесетичната система?! Според официалната версия на мексиканските историци жителите на Месоамерика не само че не обръщали внимание на краката си, ами и пренебрегвали едната си ръка. Според тях маите извели своята двадесетична система само с петте си пръста: от 1 до 5 - с отворена ръка, от 6 до 10 - със затворена, от 11 до 15 - пръстите отворени и присвити, като гребло, и от 16 до 20 - същото гребло, но затворено. Естествено, някои учени не го приемат. Самата поява на двадесетичната система се приписва на племената наоа - едно от майанските племена, но и за това споровете продължават.
Цифровата система на маите се смята за гениална, тъй като е изключително проста и по-ефикасна от нашата. Използва се позиционния принцип, като цифрите си имат тегло, също като при нашата, десетична система, но разположението е вертикално, а не хоризонтално. И при това имат само 3 знака: точка за единица, тире за петица и стилизирана морска раковина за нула. Раковината обаче се е използвала само в ръкописи; в каменните текстове се използват други знаци - например четирилистно цвете. Освен това, ръковината означава и 20. С точка върху нея става 21. Тъй като обаче тя се изписва сравнително по-трудно от точката и тирето - то когато някоя цифра е 20 пъти по-голяма от долустоящата, нулата направо се изпуска. (При нашата десетична система не е така.)
Така например, 5 се изписва само като тире, стоящо най-ниско; тоест - 5 с тегло единица. 19 се изписва като три тирета и четири точки върху тях - всичко това в най-ниското ниво; така имаме 3х5+4х1=19. 20 се изписва като 1 на второто ниво и раковина на първото; така имаме 1х20+0х1=20. 21 е точка на долното ниво и точка на второто: 1х20+1х1=21. 59 ще е три тирета и четири точки на първото ниво и две точки на второто, тоест: 2х20+19х1=59. Следващото число е 60: просто три точки на второто ниво и раковина на първото - 3х20=60.
Така теглото на първото ниво е 1, а на второто е 20. Само че тук има едно уточнение - теглото на третото ниво трябва да е 400 (20х20), а е само 360. Странно, нали? Нарушение на принципа?!?! Да, само че с практическа цел: това е броят на дните в една година: 18 месеца по 20 дни - общо 360 дни. По-нагоре принципът се възстановява: първоначалното число на четвъртото стъпало е 7200 (360х20), на петото 144,000 (7200х20) и така нататък. Някъде от височините на тази стълба може да се надникне в свещения град Копан. На една от стелите е разчетена още една начална дата от летоброенето на маите - 5,041,738 г.пр.н.е. Естествено, за сериозните учени тя е просто митическа, докато за авторите на фантастични хипотези - не е.

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/1b/Maya.svg/248px-Maya.svg.png)
Цифрите при майанската бройна система (отговарящи на нашите числа от 0 до 19)
https://en.wikipedia.org/wiki/Maya_numerals

Ако решите да проверите дали сте разбрали бройната система на маите можете да запишете числото 168421 по техния начин. Ако сте се справили - трябва да получите просто по една точка на първите пет стъпала от системата. А я сега пробвайте митическата дата, спомената по-горе ...

За да направят живота на учените, които ще ги изследват след време, по-сложен, маите създали още един вид записване на числата - с йериглифи, изобразяващи човешки глави. Числата от 1 до 12 се рисуват (по-точно се изсичат, тъй като това е начинът за записване на числа по стени на сгради или по стели) като в главата се изменя някой детайл. Нулата е почетена с отделна глава. Тези 13 ваианта на човешки глави съответстват на различни божества - покорители на съответните цифри. За останалите седем - от 13 до 19, се използват главите от 3 до 9, но без долна челюст. Символ на 20 е череп.
И колкото и смешно да ви се струва - има и трета система, която се ползвала в изключителни случаи, особено при жертвоприношения. Това е човешката фигура. Някъде по тялото на фигурата са разположени детайлите, символизиращи съответното число.

Това са фактите. Така са смятали и изписвали числата си. Независимо дали ще приемете хипотезите, че маите са пришълци от космоса или само са се развили под влияние на такива, или тези, че са просто една от силно развитите в древноста цивилизации - вие сигурно няма да сте сред изследователите им. Затова - какво друго ви остава - освен да се пробвате да напишете рожденната си дата по техния начин, например?!
Пробвайте...
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:53:29
:arrow:
Календарът на маите

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.webexhibits.org%2Fcalendars%2FimagesFolder%2Fimages2009%2Fshutterstock1830582Z.jpg&hash=5e60c2c6ccd3c77fff64667f47d13ccd)

Когато човек започне да се занимава, макар и чисто любителски, с културата и цивилизацията на маите, то на моменти със сигурност у него ще се породи съмнението, че едва ли не маите са правили всичко с едничката мисъл да затруднят максимално изследователите, които по-късно ще се заемат с тях. Това с пълна сила се отнася за каленадара им. Почти навсякъде из огромната им територия има надписи с изсечени дати, които майанистите по-късно трябвало да приравняват на датите от нашия календар. А това далеч не е приятна работа.

Маите са имали де факто два календара: Цолкин - свещен и ритуален календар, и Хааб - слънчев календар, отговарящ на Грегорианския. Основна единица и за двата календара е кин (ден). Двадесет кина образуват един уинал (месец), а осемнадесет уинала правят един тун (година). Петте липсващи дни образуват един нещастен месец, наречен Уайеб (безимен). Годината на маите започва на 23 декември, в деня на зимното слънцестоене, което астрономите им явно също добре са познавали. Някои учени предполагат, че маите са имали и по-малки подразделения на времето - часове, минути и секунди - но данни за това не са намирани. Други казват, че са нямали.

Ритуалният календар Цолкин се състои от 260 дни (13 месеца по 20 дни). Със собствено име разполага всеки ден от месеца, но поредните номера са само тринадесет, колкото са дните на седмицата. Номерът на четиринадесетия ден е пак 1, както и на 27-я. Затова в първия месец дните са били наредени така:



ДенИмеДенИме
1Имиш11Чуен
2Ик12Еб
3Акбал13Бен
4Кан1Иш
5Чикчан  2Мен
6Сими3Сиб
7Маник4Кабан
8Ламат5Еснаб
9Мулук6Кауак
10Ок7Ахау

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.historyonthenet.com%2Fwp-content%2Fuploads%2F2014%2F07%2F600px-Mayan_Zodiac_Circle.jpg&hash=de05481c3affeaa26a2c56ed90505d29)
Дните в един месец от Цолкин

Новият месец е просто продължение на стария: 8. Имиш, 9. Ик и т.н.

Слънчевият календар Хааб от 365 дни се образува от 18 месеца по 20 дни и един от 5. Те също са удостоени с наименования (и съответни йероглифи): Поп, Уо, Сип, Соц, Цек, Шул, Йашкин, Мол, Чен, Йаш, Сак, Сех, Мак, Кинкин, Муан, Паш, Кайаб, Кумху, Уайеб. Първият месец от годината е Поп, започва датата "0 Поп" и завършва с "19 Поп". (При маите първата цифра не е 1, а 0.) Последният ден на годината е "4 Уайеб".

Маите вярвали, че магическото число 13, в комбинация с 20, контролира жизнения път на човека от рождението до смъртта. За нормалното развитие на живота и времето било необходимо свещеният и слънчевият календар да се обединят, да тръгнат едновременно от първия си ден и да се срещнат на изходната си точка. Така се образува известното "календарно колело" на маите. Представете си го като комплект от две зъбни колела: едното с 260 зъба, а другото с 365. Двете колела се завъртата едновременно - малкото с първия си ден "1 Имиш", а голямото с "0 Поп". За да се срещнат отново трябва да изминат точно 18980 дни, или 52 години. Този 52 годишен цикъл за маите е век, възприет впоследстиве и от ацтеките. Самото число 52 добива магическо значение и с него са свързани редица церемонии и традиции.

Всички опити да се обясни произхода на ритуалния календар при маите остават напразни. Не е убедителна хипотезата, според която тези 260 дни са времето, необходимо да се приготви земята за засаждане на царевицата до прибирането на реколтата; просто периодът за подготовката на земята и отглеждането на царевицата е твърде разтеглив. Но, където науката е безсилна, бързо се наместват други хипотези. Особено енергични са авторите, които поддържат тезата, че маите са пришълци от друга планета (най-малко техните жреци или поне Кукулкан). За тях Цолкин е календар на друга планета. Който не вярва - да докаже обратното.

Колкото до отчитането на времето - маите имат няколко начина за това. Двата най-известни такива са т.нар. "дълго броене" и "кратко броене". Първото предизвиква истинско учудване с това колко всеобхватно е то: границите му обхващат периоди от един ден до милиони години. Ето я и самата система:

- винал (1 месец) - 20 дни 
- тун (година) - 360 дни
- катун (7200 дни / 19.72 години)
- бактун (144,000 дни / 394 години)
- пиктун (2,880,000 дни / 7,890 години)
- калабтун (57, 600,000 дни / 157,808 години)
- кинчилтун (1,152,000,000 дни / 3,156,154 години)
- алаутун (23,040,000,000 дни / 63,123,287 години)


Лесно е да се сметне, че един алаутун има почти 63 милиона години. Сигурно не е сложно да се изчисли колко алаутуна, кинчилтуна и прочие влизат в 90 милиона или 400 милиона години. А това са числа и дати, намирани в надписи от Киригуа. По-сложен е въпросът защо въобще ги има. (Естествено, не и за авторите на фантастични хипотези.)
За да датират отделни събития от своята история, маите трябвало да се опрат на някаква начална точка, от която да започнат своето летоброене. Ако вярваме на Киригуа за тази първа "митическа дата", маите са си избрали 13.0.0.0 4 Ахау 8 Кумху, или според нашия календар - съобразно общоприетата система за корелация - тя е 12 август 3113 г.пр.н.е. (Според други е 11 август 3114 г.пр.н.е.) За сериозните учени тази дата е митическа - с оглед на днешното равнище на познанията ни за културата майа, и такава ще си остане докато не се открият неопровержими археологически доказателства за обратното. От друга страна, според Ерих фон Деникен, Александър Казанцев, Юрий Морозов и други автори на фантастични хипотези това е датата, в която на планетата Х, кръжаща между Марс и Юпитер, е станал гигантски катаклизъм, планетата била разрушена, а населението й се е спасило на земята и днес ние го знаем като "маите". От самата планета са останали множество скални късове, които сега образуват астероидния пояс между Марс и Юпитер.

(Независимо дали ще повярвате на тази хипотеза или не - интересно е да знаете например, че астрономията отдавна е определила и възприела като научно доказана хипотезата, че астероидния пояс не се състои от остатъци на разрушена планета, а е по-скоро скупчване на "планетезималии", т.е. скални късове, които са щели да образуват друга планета, но за това е попречило мощното гравитационно поле на Юпитер.)

В края на IX в. от н.е. започва упадъкът на културата майа в централните райони и нахлуването на чужди завоеватели. През този период се губят много от познанията на маите, свързани с календарите. Така и жреците спрели да отчитат времето по системата на "дългото броене", а си служели с една опростена система, наречена "кратко броене". Един цикъл обхваща само 13 катуна - малко повече от 256 години. Катунът се изобразявал с деня, в който свършва - денят Ахау. С тази система се слага край на изумителната точност на календарите, тъй като се допускат грешки до десетина години.

Освен Цолкин и Хааб, които и без други системи за отчитане на времето създават на учените достатъчно главоболия, маите имали още начини за това. Ерик Томпсън, изучавайки йероглифите на някои паметници, стигнал до заключението, че съществувал и някакъв "езотерически" календар от 819 дни. Той се основавал на религиозните вярвания в различни божества - седем земни, девет подземни и 13 небесни. Комбинацията 7х9х13 дава и този цикъл от 819 дни.
Освен това има и един съкратен вариант на дългото броене, но той не е възприет като отделен календар. При него се отчитат само дати, наречени "финали" и представляват финалните дати на определени периоди, основно катуни. Ако при записването на датата се спомене поредния номер на катуна - то датата е край на един период от 949 бактуна, или някакви си 375,000 години. Ако обаче не се спомене поредния номер на катуна - то става въпрос за период от 949 катуна, тоест "само" 19,000 години.
Не случайно някои автори казват, че маите направо били обсебени от идеята за времето. Сякаш са живели само с единствената натрапчива мисъл за бъдещето, за миналото и като че ли подминавали с лека ръка настоящето.


Календарът на маите

Източник: Стефан Никитов - "Древните цивилизации"

Maите първи в света изобретяват нулата (цифрата 0) - близо 1000 години по-рано от Стария свят. Те използват двадесетична бройна система, чийто произход не е окончателно изяснен. На тази система се основава прочутият майански календар.

Основна единица е един ден (кин).
20 дни съставят един месец (винал)
360 дни съставят една година (тун)

Следващите единици за време са:

- катун (7200 дни / 19.72 години)
- бактун (144,000 дни / 394 години)
- пиктун (2,880,000 дни / 7,890 години)
- калабтун (57, 600,000 дни / 157,808 години)
- кинчилтун (1,152,000,000 дни / 3,156,154 години)
- алаутун (23,040,000,000 дни / 63,123,287 години)


За да бъде съставен този календар, в продължение на векове (а може би и хилядолетия) са записвани движенията на планетите и данните са нанасяни на специални карти, въз основа на които жреците съставяли точни таблици за предсказване на слънчевите и лунните затъмнения.

Продължителността на слънчевата година е определена с изключителна точност - 365.2420 денонощия, което е с 0.0002 по-малко от приетото днес значение за тропическата година и съответства на грешка от 1 денонощие за 5,000 години! Това прави календара на маите по-точен от Григорианския календар.

Жреците-астрономи са определили и продължителността на синодичния месец (времето между две едноименни лунни фази, което е 29 денонощия, 12 часа, 44 минути и 3 секунди). Според таблиците, намерени в гр.Копан, той е равен на 29.53020 денонощия, по тези от гр.Паленке - на 29.53086. Средната продължителност е 29.53053, или с 0.00006 дни по-кратка от приетата днес.

Особено внимание жреците отделяли на планетата Венера. Синодичният й период (времето, което й е необходимо два пъти последователно пяокрай Земята) варира между 580 и 588 дни, но маите са успели да изчислят, че неговата средна продължителност е 584 дни. Днес е установено, че средната му продължителност е 583.9 дни, така че грешката, допусната от жреците на маите е 1 ден на 3,000 години.

Маите всъщност имат две календарни системи - дълга година и кратка година. Дългата година  е в две модификации: 365 дни (хааб) и 360 дни (тун). В бита се е използвала само хааб, която се състои от 18 месеца по 20 дни. В края на годината се добавят 5 безименни дни, които се считат за нещастни. Отчетът на дните в месеца не започва с 1во число, както е при нас, а с нулев ден.
Кратката година (цолкин) е от 260 дни и има ритуално значение . Тя се дели на 13 месеца по 20 дни. "Седмиците" в този календар (цолкин) са не от 7, а от 13 дни.

В няякои случаи маите използват и лунен календар, всеки месец от който има 29 или 30 дни. Всеки месец започва с нулев ден. Точността на този календар също е висока. Според жреците 405 лунни месеца са равни на 11960 дни, а според съвременните изчисления този период е 11959.1 дни.

Началната дата на майанския календар е под въпрос - според Е.Томпсън е 3113 г.пр.Хр., според Спинден е 3373 г.пр.Хр., а според С.Морли е 3433 г.пр.Хр.

Според съвременните астрономи, за да се получат тези астромомически данни, необходими за съставянето на майанския календар, жреците би трябвало да записват движението на планетите в продължение на 10,000 години!
:arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 06:55:15
 :arrow:
Пътищата на маите

Общо взето от всичките теории, хипотези, предположения и догадки могат да се "изстискат" като от лимон (и то със съвсем същия вкус) следните две версии:

      1. Маите са нямали пътища.
      2. Маите са имали пътища, но са ги изполвали само за религиозни цели.

Първата верия е просто нелепа. Който пътува из Юкатан и не гледа само по върховете на пирамидите и дърветата неизменно ще ги забележи. Пътища е имало, и то толкова удивителни, че и днес те предизвикват у цивилизования, запознат с постиженията на науката и техниката човек истинско възхищение. (А какво остава за хора от преди 1000 години ...)
Широки, удобни, прави като струни пътища. Наричали се сакбе, в мн. ч. сакбеоб. Някои от тях са били дори с циментена покривка, и макар и да са по-нови от - например - римските пътища, то все пак са достатъчно стари и мащабни за да им се удивляваме. Най-дългият и най-известният сакбе - 99 километра - се намира в източната част на Юкатан, между градовете Йашуна и Коба. Забелязан е още от блестящия пътешественик Джон Стивънс, който бил особено впечатлен от ширината му - над десет ярда. (Един ярд е 0,9144м.) Този мащабен строителен проект е направо непонятен за Томас Ган и Ерик Томпсън: "Трудно е да се посочи каквато и да е причина за голямото изразходване на време и енергия, необходими за построяването на този дълъг сакбе, тъй като маите не са използвали впрегатни животни и транспортни средства на колела и пътят не пресича никакво блато, което без него в дъждовните периоди би станало непроходимо. Единственото възможно обяснение е, че той е построен като свещен път от жителите на Коба, който е град с доста голямо значение, за церемониалните шествия до свещения град Чичен-Ица и неговия сеноте (кладенец) за жертвоприношения".
Изследването на пътя по-късно доказва, че той въобще не води до Чичен-Ица, а завършва в Йашуна. Що се отнася до блатата и изобщо за "белия път" от Коба до Йашуна, мексиканския учен Алфонсо Виля Рохас е на друго мнение. През 1931г. той методично изследва всичките му деветдесет и девет километра, като изминава едва по пет километра на ден. И установява някои учудващи факти, макар и не толкова фантастични - като това, че пътищата са писти за кацане и излитане на летателни апарати.
Виля Рохас открива, например, че по протежение на цели 69 километра "белият път" не прави никъде завой и само на едно място има незабележимо отклонение - не повече от четири градуса. А "завоите" за всичките 99 километра са общо шест и нито един от тях не надвишава 10 градуса. Пътят освен това не следва топографията на местноста, тоест - няма наклони. Всичките 99 километра на пътя - както и всеки километър на всеки от останалите сакбеоб - са абсолютно равни. Строителите му го прекарват през блата, а близо до Коба и през езеро. (?!?!?!) Навсякъде е еднакво широк - 10,5м. и еднакво висок - насипите са от 60 см. до 2,5 м., в зависимост от терена.Всичките сакбеоб са строени по един и същ начин - прецизно, но никак просто. Като цяло техниката е същата като строенето на сградите. На дъното е полагана солидна подложка от чакъл, после бетоноподбона смес, ограничавана от двете страни с големи, дялани, бели камъни. След щателно трамбоване се полага бяла гипсовоподобна мазилка, и така целия път става бял, от където идва и името - "бял път".
Но тук изниква малкото въпросче: с какво са били трамбовани пътищата?
Алфонсо Виля Рохас смята, че пътят е бил построен през 613 г. от н. е., съдейки по датите на една стела, открита в Коба. А трамбоването се извършвало с ... валяк. Той открил огромно каменно "колело" с диаметър един метър и дължина четири метра. Тежко е близо пет тона(!!!). Странното в случая е, че маите, без да познават принципа на колелото са го предпочели пред по-тромавия четвъртит блок! За съвременните строители е необяснимо как маите със своята примитвна техника са строели сакбеоб толкова прави. (А какво остава за съвременния обикновен човек, който и понятие си няма за това как се строи един път.) Тук също има две версии:
1. С огньове, палени на две пирамиди, извисяващи се над растителноста, които се намират в два града - тези, между които трябва да се построи самия сакбе. Тогава главния строител заставал по средата на предполагаемото трасе, гледал огньовете, мерил на око и определял направлението на пътя.
2. Другата версия е още по-проста: главния строител излизал нощем и определял посоката на пътя по правата линия, която свързва две конкретни звезди на небето. Ако се допусне грешка или възникнат съмнения, звездите за сверка са му "подръка".Но естествено - трябва да засегнем и въпроса: защо въобще са строели пътищата? Тук има повече от две версии, и то като се почне от най-фантастичните и се стигне до прости и нелогични предположения. Една от версиите е че сакбеоб се позвали и служели за "постоянна комуникация между градовете", но се използвали главно за "религиозни цели". Само че - има сакбе на най-невероятни места, такива, които не съединяват два града. Има и такива с явно религиозно предназначение - например от площада пред пирамидата на Кукулкан до Свещения сеноте в Чичен-Ица.
Някои допускат, че пътищата се използвали и от търговците, но повечето автори (на нефантастични хипотези) смятат, че това е ставало случайно и подчертават религиозното им предназначение. По тях се движели богомолци от цялата страна, тръгнали на поклонение към такива важни центрове като Исамал, Коба и остров Косумел. В своята "История на Юкатан" испанският хронист Коголюдо споменава тези пътища, използвани от поклонници, които пристигали от цялата страна до брега на морето и оттам с лодки се прехвърляли на Косумел. Това ставало вече в залеза на майанската цивилизация, когато цялата им култура била в агония и пълен упадък, но въпреки това религията продължавала да играе важна рола в обществото.

От друга страна са авторите на фантастичните теории и хипотези, начело с прочутия Ерих фон Деникен. Те имат съвсем други обяснения за причините, техниката на строене и предназначението на сакбеоб. Наред с това критикуват и досегашните теории. Така например, за тях е смешна и абсурдна първата от двете версии, посочени по-горе: та нали главният строител е трябвало да отиде някъде по средата на пътя (който тепърва ще се строи - ?!?!) и от там да определя посоката на пътя. А огньовете се виждали само на няколко километра, най-много десетина. А има прави участъци от сакбе, дълги по 30-40 км.
Също така те сякаш с лека ръка отхвърлят и втората хипотеза. "... За да довършим списъка от безсмислени опити за обяснение, трябва да споменем още аргумента, че маите са ориентирали пътищата си по звездите. Но те светят само нощем, променят положението си, а в тази тропическа, влажна местност изобщо не се виждат през две трети от годината. Едва ли по тях могат да се трасират пътища."
 :arrow:
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:00:43
 :arrow:
Пирамидите на маите

Източник: http://mayans.hit.bg/Piramides_bg.htm

(https://i.ytimg.com/vi/Ec2YDuAgHXs/maxresdefault.jpg)
Пирамида от Коба
(обърнете внимание на хората и ще добиете представа за големината й)

Най-величествените постройки от древноста са безспорно пирамидите. Има ги навсякъде: от Египет до Китай, от Южна до Северна Америка. И всичките са удивителни, уникални. Почти вълшебни. Прав е арабският пътешественик, който е казал: "Всичко се бои от времето, но времето се бои от пирамидите.".
Най-известни са пирамидите в Египет, разбира се. Тях всеки е чувал. Но най-голямата пирамида е в Китай. Тя не е строена като египетските или американските (маи, инки, ацтеки). Представлява "одялан", "обработен" хълм, който в крайна сметка добива форма на пирамида, но с огромни размери. Колкото до пирамидите, строени от хора, най-висока е Хеопсовата (150м.), но пирамидата в Чолула, Мексико (висока само 54м.) е с по-голяма основа - едната й страна е дълга 439м., почти двойно тази на Хепсовата. Също много внушителна е Пирамидата на Слънцето в Теотиуакан, висока 72м. и с основа 240 на 255м. Но размерите са само част от нещата, с които ни впечатляват тези огромни, странни постройки. Нека се спрем по-подробно на нещата.

Египетските пирамиди са построени в един сравнително кратък период - 2800-2500г.пр.н.е. Почти всички от тридесет и петте значими египетски пирамиди се намират западно от Нил, в района на покрайнините на Либийската пустиня, на юг до Файрум. Строени са на групи - най-много са в Сахара, 12 пирамиди, но най-голямата е в Гиза. Те са служили като гробници на фараоните, макар че повечето са намирани празни.
Най-големите и най-известните пирамиди се намират в Египет и Мексико. За сега няма две мнения само по това, което се вижда с просто око: пирамидите са монументални каменни постройки на четириъгълна основа, с четири триъгълни страни, които се издигат под наклон и се събират в една точка, на определна височина. Това се отнася с пълна сила за египетските, но не и за мексиканските. Тяхната форма е, като цяло, малко по-друга: при тях върха е като отрязан, тоест - най-отгоре завършват с площадка, на която има храм или светилище, а на една от страните на пирамидата има стълбище, водещо до това светилище. Освен това страните на американските пирамиди рядко са гладки като тези на египетските. В повечето случаи те са със съвсем друга направа, което съответства и на коренно различна форма. Например, някои пирамиди са с откровено стъпаловидни стени, като например пирамидата на Кукулкан в Чичен-Ица (която е най-известната такава) или храмовете в древния Тикал. Тях дори може и да не ги определите като пирамиди - по-скоро приличат на три монолитни блока, поставени един върху друг (най-долния е най-голям, най-горния - най-малък), като върху третия е самото светилище. То самото е високо колкото трите блока, взети заедно. Все пак, като видите нещо такова, първата ви асоциация е именно такава - пирамида. Други представляват направо пресечен конус. Най-известната такава е Пирамидата на вълшебника в Ушмал - тя представлява два пресечени конуса, поставени един върху друг, като на върха на втория е светилището. Както се досещате - това е пирамида с "кръгло" тяло. Като изключим стълбището до върха, естествено.

Разнообразието от форми е изключително голямо; срещат се всякакви варианти. Например - пирамидата на Кукулкан в Чичен-Ица е с четири стълбища, по-едно от всяка страна. (На северното стълбище се получава прочутото явление "Кукулкан слиза от небето", при което слънцето така огрява стълбището, че се получава уникалната илюзия като че самият бог слиза по него.) При други светилището на върха е съборено от испанските "мисионери", а на тяхно място са издигнати католически катедрали. Такъв е случаят със споменатата пирамида от Чолула.
Американските пирамиди са строени в разстояние на много векове - най-древните са в Тикал, а най-късните - в Майапан и Чичен-Ица. Това обхваща практически цялата история на маите - над 3000 години. Пръснати са много по-голяма територия от египетските, и то без да броим ацтекските на север и инкските на юг. (Пирамиди са намирани и в бразилия, но значително по-малки.)

Всички египетски пирамиди са гробници. Тъй като мексиканските са имали (само някои от тях все още имат) светилища на върховете си - учените до скоро са ги считали само като храмове. По стените си светилищата нямат надписи. Дори олтарите са рядкост - те са само в храмовете на "кръвожадните" богове, и то по-скоро появили се под ацтекско влияние. При тях на върха на пирамидата има олтар, и след като на жертвата било изваждано сърцето жрецът просто я търкулвал по стълбището надолу, към тълпата.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.chuchotezvous.ru%2Fimages%2Fjoomgallery%2Foriginals%2F__28%2F__34%2F__87%2Fmayan-pyramids_18_20121109_1993105856.jpg&hash=b466da4d3963a4692f94882529412cf0)
Храмът с надписите, Паленке

В Паленке обаче има една пирамида, не много голяма - висока е около петнадесет метра, многостепенна, с десет тераси. На пръв поглед тя не е нещо кой-знае какво - просто още една от безбройните пирамиди, пръснати на тази огромна територия. Само едно нещо направило впечатление на историците - по вътрешноста на храма има надписи. Може би оттам идва и името на пирамидата - Храмът с надписите. Никъде другаде не са намирани надписи по вътрешноста на някоя сграда, а още по-малко на светилище на върха на пирамида - те нямат надписи. Всички намерени надписи по сгради са все по стълбища или по външни стени, но никъде вътре, в помещение. Сериозно се заел да изследва този храм един учен, Алберто Рус, като решил, че тук се крие някаква тайна. За разлика от другите паметници Храмът с надписите бил застлан с добре обработени каменни блокове. Един от тях, с шест вдлъбнатини по ръба, с които се прикрепял за съседния блок, леко се подавал над другите. Рус помислил че този блок или прикрива нещо, или нещо му пречи да легне като другите. Заповядал на работниците да го повдигнат и пред него се открил отворът на засипана до върха шахта. Това било началото на стълбище към вътрешноста на пирамидата, а годината била 1949.
Цели две години отнело разчистването на стълбището. Работело се в ужасни условия, въздухът не достигал, помещенията били изключително тесни. В крайна сметка се стигнало (дълбочината вече била шестнадесет метра - тоест под основата на пирамидата) до стена от камъни и хоросан. Следвал четириметров каменен блок. Когато и това препятствие било преодоляно - на 15 юни 1952г. - Алберто Рус влязъл в широка сведоста зала, над 9м. дълга и повече от 3м. широка, като било почти седем метра висока (?!?!). По стените имало 9 релефни фигури, наредени като че са на процесия, която обикаля цялата зала. Те изглеждали като охрана на масивен каменен блок в центъра на залата, леко подаващ се от пода. До него намерили две каменни глави, смятани за едни от най-съвършените художествените произведения в изкуството на маите.

(https://nereye.com.tr/wp-content/uploads/2018/07/b%C3%BCy%C3%BCk-kral-pakal-1.jpg)
Една от каменните глави, намерени до саркофага в Храмът с надписите, Паленке

И така - оказало се че това била гробница. Първото неопровержимо доказателство, при това великолепно доказателство, че някои пирамиди са имали и погребални функции. (Преди това в някои пирамиди са намирани погребални следи, но всичко се въртяло в сферата на догадките.) Саркофагът бил покрит с каменна плоча с размери 2,2/3,8 метра, с дебелина 25 см. Плочата тежала повече от 5 тона, а на нея имало - и все още го има - барелеф, в центъра на който се виждал маъж в необичайна поза - приведен напред, сякаш прави вещо с ръцете си. Левият му крак е бос, изтеглен назад, а около човека - знаци на земята, смъртта, властта, много йероглифи, като била изсечена и датата - 633г. от н.е. Разчетената част от йероглифите позволява да се определят годините на живота му - 655-694г. от н.е. Какво означава 633г. обаче никой не знае. Ръстът на човекът вътре е 1,73м., което е значително повече от средния ръст на маите.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fok-t.ru%2Fstudopedia%2Fbaza16%2F1361290202052.files%2Fimage092.jpg&hash=bce588c7b9ee765c5f926105bf958509)
Барелефът на каменния капак на саркофага, предизвикал толкова спорове, Храмът с надписите, Паленке

Авторите на фантастични хипотези, като например Александър Казанцев и Ерих фон Деникен, не виждат никакъв проблем в това. Например - 633г. "каца" (или катастрофира) космически кораб, като "оцеляват" (или просто на него са) само 2 "същества". Погребаният е роден в 655г. от някое от спасилите се същества, после умира в 694г., и тъй като е направил много за тогавашното майанско общество, те решават да го погребат. В барелефа тези автори виждат космонавт в космически кораб, който лети. Според Деникен така жреците са могли да опишат това, което са видели. В барелефа те откриват отделни елементи от кораба, като например антената, турбокомпресора, двигателя и соплата. Обяснението? Някой от извънземните е нарисувал на някой от жреците в общи линии устройството на кораба. Колкото и да е странно, точно този вариант на фантастичната хипотези има "косвени доказателства": намерени са 2 каменни глави, на които носът започва от над веждите (родителите на съществото ?!?!), а до погребания била намерена маска от нефрит, която изобразявала също такова лице - с нос, започващ от над веждите. А това определено не е майанско лице, и не е известно на Земята да има такива хора.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Fwww.referati.org%2Fufiles%2F2010-12-18%2F50088%2Fcivilizaciqta-na-maite_html_10a1a5e5.jpg&hash=08786b674975c4c180c711bbe043ab84)
Нефритената маска, покривала лицето на погребания в каменния саркофаг, Храмът с надписите, Паленке

Един от критиците на Деникен - Клифърд Уилсън - посочва иронично че едва ли космонавтът ще лети бос в космоса. Неговото обяснение е - кралска особа, седнала на трон, носен от мъже. Гордън Уитъкър, който е специалист по цивилизацията на ацтеките, казва, че това е знатен майа на трон, поставен върху черепа на бога на земята, който се готви да откъсне плод от Дървото на живота, с птицата кецал на върха му. В крайна сметка мнението си за фантастичните хипотези е дал и самият Алберто Рус: "Създателите им, макар и по най-различни причини са напълно еднакви в своето развинтено въображение, в неограничената гонитба на сензации и в извращаването на научните данни."

Споровете, естествено, продължават.
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:28:47
Културата Мочика в Перу

Източник: http://ru.wikipedia.org/ (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%87%D0%B5)

Мочика, или моче — доколумбова культура в Южной Америке, существовавшая с I века по VIII век на побережье Перу. Как и у культуры чиму, являвшейся преемницей мочика, её центр располагался в районе города Трухильо, позднее Пампа-Гранде. Южнее моче жили носители культуры наска.

Мочика населяли одиннадцать долин в засушливой прибрежной полосе северного Перу. Будучи земледельцами, они соорудили разветвлённую сеть оросительных каналов, удобряли землю с помощью гуано и выращивали кукурузу и фасоль. В орошённых долинах образовались независимые города с собственными правителями и священниками. Мочика оставили после себя Солнечную пирамиду (Huaca del Sol) и Лунную пирамиду (Huaca de la Luna), крупнейшие строения, когда-либо возведённые в древней Южной Америке. У мочика ещё не было собственной письменности, однако сохранившиеся пиктографические изображения позволяют восстановить живую картину их цивилизации. Говорили на вымершем языке «мочика» чимуанской семьи. На диалекте этого же языка говорили представители более поздней культуры Чиму.

Ремесла

У мочика были высоко развитые ремесла, одним из которых была обработка металлов. Помимо золота и серебра они умели обрабатывать медь. Им были известны способы изготовления различных медных сплавов, в том числе томпака. Они владели техникой нанесения золота на медные поверхности. В целом, по технологиям культура мочика была сопоставима с медным и бронзовым веком в Европе и на Ближнем Востоке. Высокоразвитым ремеслом была и керамика, отличавшаяся особенно приближенными к реальным формам изделиями. Примечательно, что весьма часто встречаются сосуды в форме эротических фигур, множество вопросов вызывает частота изображения гетеросексуального анального секса.

Жертвоприношения

При раскопках подтверждается, что у мочика существовали кровавые ритуалы. После изучения многих скелетов учёные пришли к выводу, что они были принесены в жертву богам, по-видимому, чтобы просить их о дождях, которые в этом регионе крайне редки. Также есть доказательства, что в культуре мочика высокие позиции занимали женщины. К примеру, на сохранившихся изображениях чаши с кровью жертв правителю подают именно они. Вопрос, кем были жертвы, является предметом споров среди ученых. По одной версии, они были проигравшими в ритуальных поединках среди элиты, по другой — пленными в вооруженных конфликтах с соседними племенами и городами-государствами. Существует теория, что закат культуры мочика был вызван именно религиозной ожесточенностью. Мочика вкладывали слишком много сил и ресурсов в свои ритуалы и приносили в жертву, как правило, молодых и продуктивных членов общества. Жертвуя своей молодежью, мочика сами лишали себя будущего.

Исчезновение культуры

Сделанные до сих пор находки обрываются на VII веке. По некоторым предположениям, несколько явлений Эль-Ниньо на протяжении 30 лет привели к очень сильным дождям и разрушению оросительной инфраструктуры. После этого имела место длительная засуха, которая заставила мочика покинуть крупные города и переселиться в более маленькие селения в глубине континента. Не исключено, что в эту эпоху дело дошло до гражданской войны за оставшиеся продовольственные и водные ресурсы. Войны и голод привели к исчезновению культуры мочика.

Этническая принадлежность

В царстве Мочика говорили на языке мочика (исчез в начале XX века). Предполагается, что родственным мочика был также народ каньяри, покорённый инками.

Предполагается, что от культуры мочика произошла, или как минимум испытала её сильное влияние, более поздняя и высокоразвитая Сиканская культура, а также культура Чиму.


Религията Мочика

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/mochika/

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F531%2Ffull%2Fmochica_map.jpeg%3F1329963163&hash=84d3f5438291ba3d655b432ce521700e)

Културата Мочика съществува от началото на нашата ера до VIII век и разцветът й е в периода III-VI век. Локализирана е първоначално в край повече от двадесет оазиса в долините Моче, Пакасмайо и Чикама край северното перуанско крайбрежие близо до днешния град Трухильо. Значително по-късно, вероятно към V в., мочики се заселват на юг в долините на реките Непеня и Хекетепеки.

Известен период от време мочиките от северните и южните поселения са били обединени в държава, след което са се разделили. Има данни дори за система, която наподобява теокрация. Със сигурност има йерархична система, управници и воини, както и жреческа прослойка.

Мочиките са имали добри иригационни съоръжения и металургия, културата им е известна с високо майсторство в областта на керамиката и ювелирните техники.

Главните култови места на мочиките са известните пирамидални храмове на Слънцето и на Луната - Уака дел Сол и Уака де ла Луна - в долината Моче до Трухильо ("уака" е свщено място, светилище). Друго свещено място на мочиките е Пакатнаму с петдесет и седем пирамиди.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F532%2Ffull%2Fmochica_ai_apek.jpeg%3F1329963284&hash=554dfbba4be1660b07db7b39c61b5451)
Аи Апек, изображение върху ваза

Върховното божество на мочиките е Аи Апек (,,Този, който създава"). То ,,заменя" почитаното в по-стари времена ягуароподобно божество. За специфичната културоформираща роля на Аи Апек може да се съди по митологичните представи за победата му над демоничните същества. Сред страховитите чудовища се ,,разпознава" например т. нар. ,,звяр от Рекуай", олицетворяващ хаотичното и предвождащ злите сили ,,антипод" на бога. Един от най-итересните и специфични моменти в този мит е, че заедно с чудовищата срещу божествата и покровителстваните от тях хора въстават и оживели вещи, от земята се надигат напр. камъни. Битката с демоничните същества представлява глобален катаклизъм, който има в митологичното съзнание функция сходна с тази на митовете за потоп. С победата над тях се ознаменува победа на реда над хаоса или претворяване, или - в по-друг аспект - тържество на културното над варварското. Битки се водят и с морски духове чудовища, но ,,след" установяването на претворения свят те вече не са възприемани като тотално враждебни.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F533%2Ffull%2Fmochica_ai_apek2_maska.jpeg%3F1329963366&hash=f3691b49d92f1912f2eaff01cd9eb67c)
Аи Апек, медна маска - реконструкция

Аи Апек установява култивирането на земята, почита се като ,,дарител на растенията", но и като господар над животните. Негова е властта и над множеството ,,низши" божества, предимно звероподобни: бог-лисица, бог-игуана, бог-колибри, бог-риба, бог-сова. Той е и воин и покровител на воините, а за мочиките е известно, че са водили много битки със съседни племена. Представите за облика на Аи Апек се реконструират по изображения върху керамика.

Особено място във вярванията на мочиките заема лунно божеството - Сребърната Луна (Си). Това личи по находките в Уака де ла Луна, а също и по това, че управниците са наричали себе си ,,си кич", лунни управници, т. е. имащи произхода си от Луната. Лунните петна са ,,разчитани" като различни силуети на живи същества, очевидно смятани за безсмъртни.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F534%2Ffull%2Fmochica_god.jpeg%3F1329963453&hash=ab88c94cc25d0ff84d3b81969adee245)
Божество на мочика

За ритуалите на мочиките не е известно много. Приношения на божествата са правени в керамични съдове, предимно червено-бели (за разлика от оцветяването на съдовете за всекидневна употреба). Жертвоприносителните и празничните ритуали са придружавани с музика и танци, които имат екстазен характер. Има данни за това, че са правени и човешки жертвоприношения.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F535%2Ffull%2Fmochica_jertvoprinoshenie.jpeg%3F1329963555&hash=132ee75827e71a143b073ca85e5060e6)
Жертвоприношение на мочиките

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F536%2Ffull%2Fmochica_jrez_jertvoprinositel.jpeg%3F1329963614&hash=75f32f5733160e1b3f3a15c97a7b9678)
Жертвоприносител, Музей на златото в Лима

Управникът е изпълнявал функции и на религиозен водач - тези заключения се правят по находките от погребението на т. нар. ,,управник от Сипан" от късния период на тази култура. Очевидно е имало и жестоки наказания, има изображения с деформирани лица и тела.

Не е преставало търсенето на причините за гибелта на културата мочика, от чието название, впрочем, идва и думата ,,мохикани". Крахът на тази култура според една от най-правдоподобните версии се дължи на преориентация от собствено религиозни принципи на живота към секуларни норми и икономическа ефективност - историята неведнъж е показвала, че това е сигурен път към гибелта на една култура, а оттук и към заника на нейните носители.

В съвременната фолклорна култура на Перу има подчертан интерес към традицията на мочиките и множество фолклорни илюстрации за възраждане на техни ритуални танци и музика, ежегодно се празнува и празник на мочиките (Мочика райми)
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:30:24
Културата Чавин

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/chavin/

Чавин е наречена културата на индианците с център Чавин (Чавин де Уантар) в северната планинска част на днешно Перу, съществувала в периода 1200-300 г. пр. Хр. Названието на селището означава ,,Синовете на ягуара с копия", то е разположено в източната част на хребета Кордилера Бланка, край река Мосна, приток на Мариньон, и до него се стига през тунел, прокопан в планината.

Културата от тази прединкска епоха е оценена по самостойността и значението си за първи път от видния перуански археолог Хулио Сезар Тельо, който провежда активни археологически изследвания тук от 20-те години на ХХ век. Данните за чавинската култура показват нейно присъствие в доста обширен район. Освен Чавин де Уантар (в днешния департамент Анкаш) има и други култови центрове, например Сачин. Но носителите на тази култура не са били обединени в единна общност от рода на възникналите по-късно по тези земи и в Мезоамерика империи. Разцветът на тази култура е около 800 г. пр. Хр. От около 300 г. пр. Хр. Чавин престава да бъде култово средище и с това се обозначава залеза на тази култура. Понастоящем руините на Чавин де Уантар и другите центрове на чавинската култура са в границите на Националния парк на Перу Уаскаран.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F515%2Ffull%2FChavin_map.jpeg%3F1329929425&hash=52288d65d2e717c3fd68221e4a464bc2)

Чавин де Уантар няма укрепления и военни съоръжения и очевидно е бил свещена ,,зона", пазена от самите божества. Култовите му съоръжения показват наличието на особени места на преход между този свят и света на божествата. Особеното значение на Чавин като свещена земя се потвърждава и от това, че не е разрушен от случващите се в тези райони земетресения.

Главното култово съоръжение е сложният по конструкцията си храмов комплекс. По-старата част на комплекса, главен храм вероятно до около 800 г. пр. Хр., е във формата на буквата U и е обърната на изток. В древните мезоамерикански религии тази подковообразна форма символизира прехода между ,,двата свята" - тукашния и отвъдния. Пред стъпаловидния храм, висок 13 метра, има кръгла площадка, която е била, както се предполага, първоначалното място на ритуали по очищение. На тази площадка е намерена стела, наречена ,,стела Раймонди" (по името на откривателя си) - изображенията на нея се тълкуват като представящи магични трансформации на човека в пума (ягуар) и обратно. ,,Стела Раймонди" носи символиката на световното дърво, т. е. представлява типичен аксиален (axis mundi) символ.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F516%2Fmedium%2Fchavin_stela_Raymondi.jpeg%3F1329929475&hash=7d7bc5c2841289899ead974b1c53a4a4)
Стела Раймонди

Две колони - черна и бяла (със символните цветове на севера и юга) с изображения на почитани звероподобни и птицеподобни духове пазят входа на храма и откъм горната им част има изображения на кондор, почитаната като свещената птица на Андите. От портала към високата част на храма водят спираловидни стълби). Върху стела до черно-белия портал е изображение на почитаното вероятно главно божество в "стария храм". То има антропоморфни черти, но и бивни и остри нокти, косите и веждите му са със змеевидна форма. Известно е и като "усмихнатият бог".

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F517%2Ffull%2Fchavin_god_zmeeviden.jpeg%3F1329929540&hash=e34e365f45772748d5a5fb42fb1866db)
Богът със змеевидни коси

Централното място на наземната част на по-късно въздигнатата храмова конструкция, наричана ,,ел кастильо" (замъкът), е голяма квадратна площадка, окръжена от плоскопокривни конструкции. Тук е намерен обелиск (обелиск на Тельо) със сложна композиция. В центъра му е божество с глава като на алигатор и рибя опашка, то е обкръжено от множество изображения на различни живи същества, по правило срещани в селвата, и вероятно цялата композиция илюстрира генеалогичен или креационистки мит. По стените на храма има различни изображения на божества, антропоморфни и тератоморфни (с черти на хищници от рода на котките и на птици).

През входове в подземни коридори, конструирани като лабиринти, се достига до най-светите места на храма. Витите стълби с охлювоподобна форма (т. е. конструирани на принципа на логаритмична спирала) носят символиката на златното сечение, а и символиката на лабиринта е устойчива в древните религиозни култури. Подземните лабиринти и зали имат съвършена акустика. Това усилва ефекта от звука на падащите подземни води - този звук, както се предполага, е съпровождал жертвоприносителните и посвещенски ритуали в недрата на храма. Една от залите тук е предназначена за жертвоприношения. А другата, светая светих, е в центъра на кръстообразно пресичане на подземните лабиринти и в нея е открит стела с изображение на божеството, наречено ,,Божеството върху острите копия", или просто "Ел лансон" (Копието). През малките отвърстия на покривната част на залата божеството е осветявано от слънчева светлина по време на пролетното и есенното равноденствие. Тази зала и днес се възприема като магическа или вълшебна: тук се осъществяват, придобиват зрим израз мислите.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F518%2Ffull%2Fchavin_el_lanson.jpeg%3F1329929593&hash=c6aee38cda021a2c4f54d2572bf76594)
Ел лансон

В подземните помещения са намерени и множество глинени фигури, вероятно с ритуално предзначение, както и плочи с различни изображения, включително и на жреци с използвани в ритуалите кактуси. Почитането на божества с черти на ягуар - животно, което не се среща в тези райони, дават основания за хипотези за възможна връзка с религията на мезоамериканската религия на олмеките, т. е. за възможен общ произход на тези религии.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F519%2Ffull%2Fchavin_god_heads.jpeg%3F1329929669&hash=5f51d59b55de1480c2949c885cbfe897)
Керамични изображения на божества с черти на ягуар, пума, птици

В религиозните ритуали е използван кактусът уачума, който има халюциногенни свойства. Ритуалната му употреба придава на жреците свръхестествена власт, той е средство за шамански екстаз, за ,,преход" към отвъдното. Този специфичен ,,психопомп" е наречен от католическите монаси ,,сан Педро", сигурно поради асоциацията с техния възглед за ролята на св. Петър като държащ ,,ключовете от Царството Небесно". В чавинските шамански практики жреците са преживявали трансформации, които им давали възможност да гадаят и да предсказват благодарение на съзирани и чувани в транса мистерални знания.

Загадка за изследователите е наличието на деформации на черепните кутии и ако това има култов смисъл, то вероятно се дължи на опити на човека да се уподоби на почитан тотем или божество, по своеобразен начин да се ,,отъждестви" по видими признаци с него.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F520%2Ffull%2Fchavin_san_pedro.jpeg%3F1329929766&hash=724995392424f07d23a57532dfa53a33)
Изображение на шаман с кактуса "сан Педро", текстил
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:31:14
Културата Наска

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Култура Наска (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_%D0%9D%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B0)

Културата Наска или цивилизацията Наска е южно-перуанска древна цивилизация, населявала платото Наска преди периода на инките - от 300 г.пр.н.е. до 800 г. Известна е преди всичко със загадъчните геоглифи - огромните линии в пустинята Наска в близост до еноимнния град. Намерени са кладенци и акведукти от това време, някои от които се ползват и до днес. Керамиката им е полихромна, изработена предимно от 4 цвята - преобладават черния и оранжевия, като белия и червения се използват за фон. Формите на изображенията са ъгловати, издължени и стилизирани. Изображенията са предимно на животни, хора и растения. Същата цветова гама присъства и на тъканите, изработени от вълната на лама.

Наска са религиозно индианско племе, и техните богове и вярвания са свързани преди всичко със земеделието и плодородието. Намерени са няколко гробници, като в някои от тях главата на мумията липсва и на нейно място има порцеланов съд с нарисувана глава. Едни от техните богове са митологическата косатка, петнистата котка, змия и други. Шаманите на племето по всяка вероятност да употребявали халюциногени (извличани от някои кактуси) за да предизвикват видения.

Геоглифите в пустинята Наска са се запазили до наши дни поради изключително сухия климат и отдалечеността на платото. те представляват геометрични фигури, както и фигури на животни и растения с огромни размери, които могат да се наблюдават само от въздуха.


Религията Наска

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/naska/

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F521%2Ffull%2Fnaska_map.jpeg%3F1329933281&hash=91be2dee94728fc5d7f7fd97cc12fc2a)

Наска е наречена културата, установена в периода I-V в. в района на долините на реките Наска, Ика и Писко до южното крайбрежие на днешно Перу.

Средище на културата Наска е Кауачи. Предполага се, че това е бил изключително култов център, без жилищни постройки. Храмовият комплекс на Кауачи, Ескакерия, е стъпаловиден и в центъра му има правоъгълна площадка, върху която са били подредени 12 реда по 12 стълба от дървото алгароба (възможно е тази конструкция да е свързана с ритуалния календар).

Почитаният в по-стария период върховен бог е с антропоморфно изображение с тератоморфни черти (на хищник от рода на котките). По-късно почитанието е насочено главно към женско божество - богиня на плодородието. Епохата Наска е характерна с полихромната си керамика. В керамичните изображения богинята на плодородието е с колоритно оцветено вазоподобно тяло. Срещат се и изображения на ,,летящ бог", вероятно божествен воин. В зависимост от интерпретациите данните за почитаните божества могат да бъдат обогатени на основата на ,,декодиране" на прочутите геоглифи.

Геоглифите, линии и геометрични фигури и изображения, придават особената слава на Наска и все още крият нейните тайни. Те са разположени на около 500 км от Лима, на север от Рио Гранде по протежение на пустинно плато и се простират на 50 км в посока север-юг и 5-7 км в посока изток-запад. За да се прокарат на такива разстояния линиите и полосите, които на места са успоредни, на места се пресичат, но следват точно пътя си през променящия се релеф, са нужни точни изчисления. Фигурите са направени ръчно, чрез отнемане на повърхностния земен слой, но няма следи от помощни средства, с които да е извозвана песъчливата земна маса.

Мария Райхе, една от най-известните изследователки на тези рисунки, отстоява ,,астрономическа теория" - според нея основните линии и полосите показват точки на изгряването на най-важни зведи и планети, а фигурите, изобразяващи животни и растения, вероятно представят форми на различни съзвездия (изображението на ,,паяка" например се асоциира с формата на съзвездието Орион). Ерих фон Деникен ги смята за писти за излитане и кацане; факт е, че носителите на тази култура са имали примитивни летателни апарати, но хипотезата е, меко казано, странна. Още по-странна е друга хипотеза - че става въпрос за изображения в резултат на среща с извънземни - и основен недостатък на такава хипотеза е, че за древните култури няма ,,разделение" на световете, космосът е цяло и е, при всички нюанси на схващанията, едно ,,божествено тяло".

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F522%2Ffull%2Fnaska_figures.jpeg%3F1329933384&hash=22c0cc7a208a3c733bb9239120a1e22c)
Фигурите в Пампа де Наска

Мнозина свързват тези геоглифи с наподобяващата свещник фигура, начертана върху планинския склон на полуостров Паракас - тя е на повече от 2000 години и представлява синтезиран неиконичен образ на земята - лявата страна на флората, дясната на фауната, цялата фигура прилича на човек, а обърната - на кръст. Смята се и че значението на тези изображения може да се свърже с огромното изображение на човешка фигура - Атакама - върху пясъчен склон на планината Солитари в Чили.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F525%2Ffull%2Fnaska_Parakas.jpeg%3F1329933556&hash=4d13fa5924ddfde18df1a7d95661414d)
Свещникоподобната фигура от Паракас

Последната международна експедиция от 2007 год. под ръководството на немския археолог Маркус Рейндел потвърждава като единствено възможно схващането за религиозно значение на фигурите. Вероятно те обозначават специални места за погребения и за поклонение на предците. В района няма данни за жилищни сгради, а погребването в пустинно място се свързва в различни интерпретации с ,,огигуряване на нетленност". До изображенията са намерени малки възвишения и данни за дървени съоръжения, вероятно жертвоприносителни олтари. Има също и морски раковини, които в предхристиянска Южна Америка символизират плодородието и богатството. Според Рейндел различните изображения биха могли да символизират различни социални групи и общности и това да е именно религиозна символика.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F527%2Ffull%2Fnaska_shaman.jpeg%3F1329933719&hash=ab230fee0333a9813c265806a83bc0af)
Шаман от Наска

Много от изображенията върху керамичните съдове съответстват на геоглифите. Разбира се, част от тези керамични съдове са ритуални, има такива, които са без плоско дъно и няма как да да се крепят стабилно иначе освен върху конструкция от рода на жертвеник или, както се добавя в допълнение към горната хипотеза, в улеите на земните рисунки. Тези съдове вероятно са пълнени масло или с ферментирала напитка от царевица и течностите са били запалвани по време на ритуалите. Според друга версия съдовете, използвани по същия ритуален начин, са били пълнени с вода.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F529%2Fmedium%2Fnaska_keram_sud2_head.jpeg%3F1329933893&hash=e0c3a5a089d9d31a5f12504730abd228)
Керамична глава
Очевидно в тази религиозна култура има особено почтително отношение към главата като най-важната част на тялото, свързана с духовното и оттук - с отвъдното. За това говорят многото керамични фигурки, а още и обстоятелството, че са мумифицирани глави на покойници, които са пазени като свещени реликви. Според изследване на Кристина Конли от Тексаския университет (публикувано през 2007 год.) ритуалното отделяне на глави (вероятно непосредствено след смъртта) и тяхното демонстративно присъствие в различни сакрални изображения подсказва, че хората вероятно са ги смятали за своебразна ,,свръхестествена метафора на ритуалната смърт". На едно от типичните за тази култура керамични изображения от черепа израства дърво и навярно пазейки главите, те са се надявали така да омилостивят боговете и да осигурят връзка с отвъдното, с очаквано възраждане. Така че в религиозен аспект е възможно те да са свързани с ритуали за плодородие, но и с очакване на лично и общностно възраждане.

От културата на Паракас са известни множество находки, показващи трепаниране на черепите още приживе. В периода Наска това явление не е така широко разпространено, но се вижда, че на местата на трепаниране са вградени златни пластинки, а златото се смята за средство за общение с боговете.

И в Паракас, и в Наска са намерени много мумифицирани тела - те са в утробна поза, което отново подсказва че в представите на хората от тези култури физическата смърт е свързана с ново рождение.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F530%2Ffull%2Fnaska_Kahuachi.jpeg%3F1329933980&hash=6d89ae637870cc20b2316976514ada71)
Храмът на Кауачи, реконструкция
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:31:43
Културата Тиауанако

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/tiauanako/

Културата Тиауанако датира от II до ХI век и е наречена така по името на центъра й - древният град Тиауанако, разположен на около 80 км от днешната столица на Боливия Ла Пас и на 20 км от езерото Титикака. Този забулен с мистериозност град е върху високото плато Алтиплано, на близо 3900 м над морското равнище. Началото на тази велика култура е свързано с превръщането на града в култов център през II век. През V в. той вече е център на империя с обширни граници и стопански просперитет. С тези хронологични граници се свързва класическата култура Тиауанако. Но градът е съществувал тук от дълбока древност. Един от известните изследователи на тази култура, проф. А. Познански, смята, че археологическите находки тук могат да бъдат отнесени към ХV в. пр. Хр. и според него до Х в. пр. Хр. той е бил предимно пристанище. Действително, градът е издигнат до брега на езерото, което тогава е било по-голямо, и по-късно при сеизмичните промени е останал на разстояние от него. През ХI век тази култура престава да съществува.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F539%2Fmedium%2Ftihauanaco_map.gif%3F1329964189&hash=4d5e2d7c2389f4b163c4f5ad4c912695)

Названието на града Тиауанако (Tiwanaku) на езика на местните индианци аймара означава ,,остани тук, малка ламо". Когато тук идват инките, намират града вече полуразрушен и в него няма жива душа. Названието Тиауанако (Tiahuanaco) на езика кечуа на инките, сроден с аймара, означава ,,мъртвият град".

Градът е невероятно внушителен по своята монументалност. Основната сграда, дворецът Каласасая (на аймара това означава ,,място на вертикално стоящите камъни"), е бил в класическия период храмов комплекс. Предполага се, че дълго време е бил и място за астрономически наблюдения. В центъра има голяма площадка, издигнати са тринадесет 4-метрови колони, има находки за определени точно изчислени места за наблюдение на небесни тела. Знаците говорят за това, че е бил разработен точен слънчево-лунен календар.

В съседство с Каласасая е храмът Пума Пункту (Врата на Пумата), издигнат в по-различен стил. Руините са огромни монолитни каменни блокове, колони и стели. Запазените монолитни блокове са от андезит (който е с твърдостта на гранита) и са обработени по висока технология, с прокарани улеи и отверстия с правилна форма и симетрични разположения. По размерите си приличат единствено на каменните блокове на египетските пирамиди, а обработката им не би могла да се постигне с прости каменни оръдия. При това очевидно са попаднали тук, пренесени най-малко от 6 км. разстояние.

В близост до Каласасая са и основите на огромна пирамида - Акапана - разрушена от испанските колонизатори.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F540%2Ffull%2Ftihauanaco1_vid.jpeg%3F1329964258&hash=7d72825a679540a19c83b2a966062782)

Слънцето и идващите тук божества и хора са посрещани при прочутите Двери на Слънцето (Инти Лунку). Дверите на Слънцето са изсечени от монолитен каменен блок, широки са 4 метра и са високи 3 метра. Върху тях са изсечени фризове. Централната фигура е богът на Слънцето в релефно изображение. Главата му има лъчеподобна корона-ореол. Около него са изобразени същества, предимно в свръхестествен облик, обърнати към него и изглеждащи устремени към него. Целият култов комплекс в началото навярно е включвал и Дверите на Слънцето.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F541%2Ffull%2Ftihauanaco_sun_doors.jpeg%3F1329964329&hash=bd1a208959ed0ce78a33ac9d98fdd6c5)
Дверите на Слънцето

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F542%2Ffull%2Ftihauanaco_sun_god.jpeg%3F1329964381&hash=02d45fa1fb2b94e831426ed54c22e973)
Богът на Слънцето
Сред колоните с изображения особено място заемат две. Едната, стела или монолит на Понсе (на името на открилия я Понсе Санхинес) е 7-метрова и е с образ на божество с положени на гърдите си ръце, с тюрбан на главата и с пояс, погледът му е като взрян право напред.

До нея има по-малка колона, стела на Бенет (на името на изследователя У. Бенет), на която е изобразено божество с брада (нетипична за индианците). Наричат я ,,белият" Виракоча и има различни хипотези за произхода на този образ.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F543%2Ffull%2Ftihuanaco_stela_Ponse.jpeg%3F1329964464&hash=3d3549974819e9b023f4d04697653fa4)
Стела на Понсе

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F544%2Ffull%2Ftihuanaco_stela_benet.jpeg%3F1329964559&hash=1d2632b7029b325c26efee68116de4d3)
Стела на Бенет

Не са ,,разчетени" кодовете и на полуподземния храм Кантатаита (Дворец на саркофазите). Той е вкопан на два метра в земята, при градежа му се редуват монолитни плочи и колони, плътно прилепени една до друга, а на стените му има множество скулптурни изображения на човешки глави.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F545%2Ffull%2Ftihuanaco_wall_temple.jpeg%3F1329964614&hash=2e433836762a54d3719ced36d233174e)
Стена на храма Кантатаита

Не е известно как изведнъж Тиауанако става култово средище. Не е известно и как е възникнал градът. До тайнствеността на произхода му се докосват митове и легенди. На въпроса на един от испанските нашественици и събирач на легенди за това как е издигнат този град местен жител само се усмихнал. Тукашните предания гласят, че градът е възникнал изведнъж, само за една нощ.

Според един от митовете бог Виракоча създал вселената и хората, които съградили Тиауанако. Но тъй като те не следвали напътствията му, той се разгневил и ги превърнал в камъни. Причинил потоп, а след като водите се оттеглили, създал Слънцето, Луната и другите небесни светила, мъжа и жената, животните и растенията. След време се очаква Виракоча да се завърне, за да даде на хората религия и ритуали, знания и закони, да ги раздели на племена и народи.

Легенди разказват, че на дъното на езерото Титикака (Каменната пума) има останки от два града, свързани със златна верига. Предприета е експедиция от Жак Ив Кусто, която действително открива каменни руини в езерото - очевидно има данни за по-древна култура на това място. Златна верига, разбира се, не е намерена. Както се знае, символиката на златната верига е свързана с божествено присъствие в човешкия свят, с принципа на златното сечение и тя е универсална за всички религии. (Оставям без внимание многобройните днешни окултистки и псевдоезотерични версии за културата на Тиауанако, свързани с лемурийски раси на великани и т. под., защото действителното величие на Тауанако се дължи на същинска святост и на автентичен култ.)

Два острова се възвисяват над повърхността на езерото Титикака - остров на Слънцето и остров на Луната. На острова на Слънцето има руини от храм на Слънцето и Свещен камък, който се смята за ,,пъп на света". Сложен лабиринт (чинкана) остава в подножието на храма. Според преданията този лабиринт отвежда до подземни тунели, чрез които островът е свързан със столицата на империята на инките, град Куско. Открити са и следи от тръстикови лодки, подобни на папирусните лодки в древен Египет. По този образец е направил лодката си ,,Кон Тики" (на името на бог Кон Тики Виракоча) Тур Хейердал.

Според един мит на Слънцето толкова му харесало езерото Титикака, че изпратило на него своите син и дъщеря. Именно от тях произхождат всички земни хора. На острова на Слънцето е можел да идва само Великият Инка, Синът на Слънцето. Самото Слънце слизало в разпъната шатра и Великият Инка разговарял с него. Светлината, отразяваща се в езерото, била толкова силна, че ако някой погледнел натам, щял са ослепее.

Това място е свещено за хората и днес и тук се извършват жертвоприносителни и шамански ритуали.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F546%2Ffull%2Ftihuanaco_jrez.jpeg%3F1329964765&hash=5bd03a4c9b735dd282c4b1833f43492a)
Жертвоприносителен ритуал на острова на Слънцето
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:32:46
Културата Чиму

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/chimu/

Културата Чиму съществува в периода 1200-1476 год., хронологичните рамки на съществуването на държавата Чимор в северната част на перуанското крайбрежие, в района на днешния град Трухильо. Възникването на тази култура е осветено с генеалогичен мит за нейните носители, а краят й настъпва с превземането на държавата от инките. В този район преди това се е развивала културата на мочиките, но дистанцията между двете във времето е сериозна. По-скоро вероятно са интегрирани компоненти на културата на Сипан (Ламбайек) с превземането на този град от Чиму. Самоназванието на носителите на тази култура не е известно; известно е, че управниците на държавата са наричани също чиму. Има сериозни изследвания върху езика на тази общност. Вероятно някои от принципите на организиране на държавата, а и част от културните традиции са заети от инките.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F547%2Ffull%2Fchimu_chan_chan_map.jpeg%3F1330155828&hash=0fdbf8b8114fec3283a8fb4d5cc4405b)
Чан Чан - Трухильо

Столица на Чимор е град Чан Чан, т. е. Домът на Дракона. Той е най-големият град в предколониална Америка и най-големият в света град от глина. Разположен е върху площ от близо 20 кв. км и сградите и съоръженията му са от неизпечена глина. Огражда го стена с формовани декоративни елементи. Разделен е на квартали и всеки квартал има свои административни и култови сгради. Има руини от четири пирамидални конструкции, за едната от които е установено, че представлява гробница на управник чиму; погребан е с много украшения, изделия от метал и тъкани, както и с принесени в жертва млади жени; няма данни за такъв тип гробници в предшестващите централноандски култури. Централната част на града е главното култово средище. Предполага се, че населението на града е било около 50 хиляди души. Майстори на глинените конструкции, сред които е и т. нар. велика перуанска стена (дълга е 100 км и се асоциира по функции с Великата китайска стена), жителите на Чимор остават особено известни и със съвършената изработка на изделия от метал, особено от сребро и злато.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F548%2Ffull%2Fchimu_god_gold_mask.jpeg%3F1330155891&hash=940e5a2e41aba20b219c526ae6dfa482)
Божество на Чиму, злато

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F549%2Ffull%2Fchimu_jrez_plastic.jpeg%3F1330155939&hash=52c4d247c9d71583ae4a589e1a3d22bf)
Жрец

В района на града са двата храма, известни от времето на мочика - Уака дел Сол, т. е. храмът на Слънцето, и Уака де ла Луна, храмът на Луната. Вероятно храмовете са престроявани, и култовото им по става по-различно от това при мочика. Двата храма, по които се съди за специфики на религията в Чимор, са храмът на Дракона, известен още като храмът Арко Ирис, и храмът Есмералда.

На бог Дракон е посветен едноименният храм. Божеството се изобразява във формата на небесна дъга, откъдето идва и другото название на храма - Арко Ирис. Смята се, че именно Драконът е сътворил Слънцето и Луната, съзвездията и съществата. Структурата на храма е пирамидална, стените са украсени с дъговидни изображения.

Според мит или древна легенда чиму са се заселили по тези земи, идвайки по вода отнякъде от север, предвождани от Наймлап. Двореца си той съгражда в Чот и установява почитание към зеления Дракон. Синовете на Наймлап съграждали и други дворци и храмове. Един след друг управлявали дванадесет наследници на легендарния Наймлап. Дванадесетият, Фемпелек, бил лош управник, той разрушил изображението на почитания зеления Дракон. Тогава върху хората се излял тридесетдневен дъжд. С това било прекратено и династичното управление на легендарните предци Чиму. Тази легенда, както и почитането на божествения Дракон се смятат за индикатор на връзка между мезоамерикански религии (по-специално на маите) и религиите Мочика и Чиму, при все че няма сигурни данни за придвижване на мезоамерикански индианци по вода до перуанското крайбрежие.

В центъра на Чан Чан е и крепостта Тшуди, смятана дълго само за административно средище. В нея е ,,залата на 24-те ниши" с отлична акустика - според една от хипотезите това също е храмова зала и в нишите й са били поставени статуи на божества.

Храмът Есмералда, или Изумруденият храм също е богато декориран и представлява култово средище на един от кварталите на Чан Чан.

Една от спецификите на религията Чиму се придава от важността на култа към бога на Луната (Си; Си Ан). Този култ е свързан с представите за нея като покровител на водите, на плодородието, на възраждането. Мощта на Си се изразява в способността й да закрива Слънцето, което действа опустошително. Затова слънчевите затъмнения са повод за празник на жителите на Чимор. А когато сянката на Слънцето пада върху Луната, управниците чиму обявяват траур. Затова храмът на Луната има важно важно значение в държавния култ и е мястото на кръвни жертвоприношения (принасят се човешки жертви, включително и деца, чиято кръв, както се смята, дава на Луната нови сили). Сред металите особено се цени среброто именно защото е свързано със лунната символика, най-често божествената Луна се изобразява върху сребърни пластини.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F550%2Ffull%2Fchimu_silver_moon_god.jpeg%3F1330156140&hash=89f0048b7e015e1203b10fa62257d015)
Божеството Луна, сребро

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F551%2Ffull%2Fchimu_god_tumi.jpeg%3F1330156212&hash=28ac6a40e90501a8318da84cb77f88dc)
Божество с крила - туми (нож за жертвоприношения)

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F553%2Ffull%2Fchimu_ritualni.jpeg%3F1330156343&hash=7e9d2ed4db9616005cc8946ab1f18581)
Ритуални принадлежности
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:33:12
Културата Чибча

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/chibcha/

Културата Чибча съществува в периода ХII-ХV век в земите на днешна Колумбия. Названието ,,чибча" идентифицира носителите на тази култура като езикова група. Говорещите чибча наричат себе си муиски, т. е. хора.

Муиските основават селища край реки върху платото Кундинамарка (Боготското плато) в северните и южните райони на Източните Кордилери. Има данни, че те са се заселили в тези райони от II век. През класическия период на културата си, определят от посочената по-горе хронологична рамка, заселеният от тях район вече е около 30 хил. кв. км и обхваща частично и земи на днешна Панама и Еквадор. Към ХV век тези селища са обитавани от близо един милион жители, обединени са в общини и в девет племенни съюза начело с вождове и са обединени на конфедеративен принцип.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F556%2Ffull%2Fchibcha_map.gif%3F1330160713&hash=6555b820104fd1c44222a2983e5775ff)

Стопанството на чибча е високо развито; те култивират много растения, добиват сол, правят памучни дрехи. Достигат високо майсторство в обработката на метални изделия както за бита, така и предназначени за религиозните ритуали. Прославят се с високото качество на изделията от злато, стават известни като една от ,,златните култури", в уменията си превъзхождат предшестващата ги култура Тайрон (т. е. ,,майстори на златните изделия").

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F557%2Ffull%2Fchibcha_sun_god.jpeg%3F1330160765&hash=4b50c71175f65271885d67bef2e147fd)
Богът на Слънцето Чиминигауа

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F559%2Fmedium%2Fchibcha_sun_place.gif%3F1330160824&hash=aa92f9dbd39ef225d0247f5067492529)
Светилище на Слънцето

Муиските се покланят на върховен бог на Слънцето, наричан Чиминигауа (или Немтерекветеба), и на богиня на Луната, съпруга на Слънцето - те живеят в небесните висини преди да бъдат създадени хората. Според основния им космогоничен мит бог Чиминигауа е създал светлината, като е пуснал безброй птици, от чиито човки се разпръсквали слънчеви лъчи. Така богът на Слънцето се разбира като създаващ принцип. Мъжът е създаден от глина, а жената - от тръстикови листа - така са се появили обикновените хора. Но има и хора с божествен произход и с това е свързан друг основополагащ мит на чибчите.

Според този мит веднъж от свещеното езеро Игуаке се явила богинята Бачуе (Достойната майка) с малко момче на ръце. Когато момчето станало мъж, тя станала негова съпруга. Родилите се от този брак много деца били научени да култивират земята, да поддържат огън, да се уважават и обичат. Те станали родоначалници на хората ,,с божествен произход" според представите на муиските. Когато станали съвсем стари, божествените съпрузи се върнали в езерото и се превърнали в змии. Този мит се тълкува и като мит за произхода на управляващите муиските вождове, но и като освещаващ произхода на самите муиски и тяхната култура. Във всеки случаи, известно е, че са имали респект към своите вождове, защото са ги смятали за въплъщение божествени въплъщения - затова са избягвали да ги гледат в очите.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F560%2Ffull%2Fchibcha_Bachue1.jpeg%3F1330160911&hash=4efe2c8b9582a966597d7094e24a0433)
Богинята Бачуе - Достойната майка

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F562%2Ffull%2Fchibcha_bochica.jpeg%3F1330161010&hash=5d32994edc6f69e866bc72d735e4cb44)
Бочика

Ритуалното средище на чибчите е в района на днешна Богота. Тук се утвърждава почитането на Бочика (Небесна дъга). Бочика е божество закрилник и има функция, която много напомня тази на културни герои от други традиции. Митът гласи, че когато хората се разселили по земята, от изток дошъл Бочика - закрилник на воините и на властителите. Той е описван като белокож, със светли коси, с брада и мустаци и с дълъг плащ, украсен с малки дървени кръстчета. Учел хората да добиват памук, да тъкат платна и да шият дрехи, като извезват върху тях кръстчета. За враг на Бочика се обявил Чибчачум, божественият покровител на всички онези, които боравят със злато, както и на търгуващите с него. Разгневен, Чибчачум залял с високи води платото на муиските. Тогава Бочика пробил скалите със златен жезъл и водата започнала да се оттича, но била толкова много, че и до днес тече като водопад - свещения водопад Текендама.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F563%2Ffull%2Fchibcha_jrez.jpeg%3F1330161059&hash=618374fed5d6164d58c2b8dd564bf06a)
Жрец чибча

На особено почтително отношение се радват и жреците на чибча муиските - шеке. В жертва на боговете те принасяли много различни дарове - тунхос. Названието ,,тунхос" произхожда от думата на муиските ,,чунсо", т. е. жертва. Става въпрос за различни ритуални фигури и изображеия - предимно направени от злато човешки фигури (предимно плоски), фигури на животни, сюжетни пластики.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F564%2Fmedium%2Fchibcha_jrez_mask.jpeg%3F1330161104&hash=e5ceab4dbb06f56da02435d8b2a09341)
Маска на жрец

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F565%2Ffull%2Fchibcha_tunhos.jpeg%3F1330161155&hash=778d6ccd605ec62b6a2bf992c151da93)
Тунхос - дарствена фигура

В жертва се принасят и животни, и птици, особено папагали. В редки случаи се принасят човешки жертви - специално подготвяни за този ритуал юноши, които са смятани за въплъщения на бога на Слънцето.

Главният ритуал, извършван от всеки нов управник на муиските, освещава неговата власт (т. е придава й законен характер). Това е ритуално жертвоприношение в езерото Гуатавита. Подготвя се тръстиков сал с платформа, върху която се разгарят четири жертвени жарави с благовония. Вождът-касик сваля дрехите си, покриват тялото му с растителни смоли и го посипват със златен прах. Поставят го на сала заедно с четирима подчинени нему управляващи, а в нозете му оставят жертвени предмети (тунхос) - златни фигурки и изумруди. Когато салът достигне центъра на езерото, касикът се отдава на молитви към бога и той и съпровождащите го пускат един по един жертвените дарове в езерото. Всички муиски през това време се събират на брега, облечени в най-пъстрите си дрехи, с пера и украшения и пеят, свирят, танцуват и издават ритуални викове със запалени факли в ръце. След като са принесени всички дарове, касикът и неговите спътници с плуване се връщат на брега. Тогава празникът по освещаването на властника достига своя апогей, защото милостта на боговете е спечелена и за всички управлявани от него.

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F566%2Ffull%2Fchibcha_gold_plastics.jpeg%3F1330161208&hash=e3ad002008c0e2df8ca72d5e60abfe14)
Златното жертвоприношение, златна пластика

От този ритуал е породена прочутата легенда за ,,Елдорадо" - за ,,златния човек", управляващ страна преизобилна на злато. Тази легенда привлича мнозина, тя притегля към тези места и испанските нашественици.

Има и друга местна легенда за жертвоприношенията на ,,златния човек". Според нея един от управниците залавя съпругата си в измяна, съсича мъжа и я заставя да яде от месото. Тогава съпругата заедно с дъщеря им избягва и двете се хвърлят в езерото Гуатавита. Решил да ги спаси, той успява да намери само дъщерята. След време съпругата му се явява в съня му и му казва, че живее с водния дух на езерото и няма да се върне у дома. Тогава касикът, обсипан със златен прах, се хвърля в езерото, за да принесе дарове на господарката на езерото и да спечели отново любовта на съпругата си. Оттогава всеки нов касик се потапя принася златни дарове на господарката на езерото Гуатавита.
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:33:47
Сиканска култура

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/Сиканска култура (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0)

За тази култура ще дам само линк към статията в Уикипедия.
Статията е много добра, но е на руски език. Ако намеря подобен материал на български език, ще го публикувам тук.
Title: Re: Индиански цивилизации
Post by: Hatshepsut on 05 October 2018, 07:36:17
Инки

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Инки (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D0%BA%D0%B8)

Инките са индиански племена, населявали северозападните земи на Южна Америка. През XII век създали могъща империя, управлявана от династията Инка.

Империята възникнала около долината на Куско в перуанските Анди и достигнала най-голяма територия през 1438 г. През 1532-1534 г. била завзета от испанците.

Потомците на древните Инки се занимават предимно със земеделие и животновъдство. Живеят предимно в каменни постройки, в малки селища и пазят традициите и религиозните вярвания на древните Инки.

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/34/Inca-expansion.png/324px-Inca-expansion.png)
Земи на Инките

Бог на слънцето

Първият велик император на Инките бил Пачакутека Юпанки - войн, който дошъл на власт през 1438 г. Неговият син Тупак и внукът му Хаяна Капак завзели земите на днешните държави Еквадор, Колумбия, Боливия, северните части на Аржентина и Чили. Императорът се наричал Инка (слънце) и бил смятан за бог, потомък на Слънцето.

Управление

Императорът имал огромна власт. Той притежавал цялата земя. Една трета от реколтата, получавана от селяните, се полагала на жреците и една трета на Инка. От дяла си той заплащал на своите чиновници, войници и занаятчии. В империята били построени 23,000 км пътища, виещи се от морския бряг до върховете на Андите, част от които се използват и днес. Над планинските пропасти висели мостове, чиито въжета от плътно усукани растителни влакна били дебели колкото човешко тяло. Големите реки били прекосявани с хитроумно конструирани плаващи мостове от басово дърво. По тях пътували часкуи - вестоносците на императора, и търговци, които превозвали стоката си с лами - инките не познавали колелото.

Всекидневен бит

По-голямата част от 12-милионното население били селяни. Отглеждали лами и алпаки за вълната и месото. Терасирали стръмните планински склонове и отглеждали царевица, картофи и други зеленчуци. Носели дрехи от вълнени и памучни тъкани, а домакинските съдове правели от глина.

Големият празник на Слънцето

Капак Раями - Големият празник на Слънцето, се провеждал в Куско по време на най-дългия и най-краткия ден в годината. Още в ранна утрин императорът предлагал златна чаша със свещено пиво на Инти - бога на слънцето и му принасял в жертва бяла лама, за да измоли неговата помощ и закрила. Други важни богове били върховното божество Виракоча и богините на земята и морето.

Инките нямали писменост. Използвали кипу - система от възелчета, завързани за цветни връвчици. Изработвали красиви предмети от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни, които използвали за накити или при религиозни ритуали.

Империята на Инките 1438-1535 г.

През X век на северозападните територии на Южна Америка Инките създали могъща империя, която след 1438 г. обхващала земите на днешните държави Еквадор, Перу, Боливия и северните части на Аржентина и Чили. През 1537 г. империята била завладяна от испанците. Първоначално Инките - индианци от племето кечуа - живеели в планините на Перу. През 10-ти век те се придвижили на север. Мястото където се заселили и основали своята столица Куско според легендите на Инките им било посочено от бога Инти. Владетелят на Инките се наричал Сапа Инка. Той бил смятан за потомък на Инти бога на Слънцето и самият той бил почитан като бог. Всички важни дела в империята били поверени на държавните чиновници. Те следели за дейността на провинциите на които била разделена държавата. Инките нямали писменост. Те използвали кипу - дълго въже на което се прикрепяли множество цветни връвчици с навързани по тях възли. Всеки възел означавал определена информация обикновено цифрова относно данъците, броя на населението и друга важна информация. Инките опъвали дългото въже и ,,четели" по висящите надолу връвчици. Населението дължало данък под формата на труд - при строеж на пътища и храмове в земеделието или армията в занаятчийските работилници както и в сребърните мини. Инките отглеждали царевица, фасул, тикви, картофи и други зеленчуци като за тази цел терасирали стръмните склонове на Андите с помощта на дървени сечива, наторявали почвата с гуано (естествен птичи тор). По високите места пасели лами и алпаки, които Инките развъждали за месо и вълна. Държавата управлявала изцяло бита на инките. Било невъзможно някои да смени труда за които бил роден или да промени местоживеенето си. Държавата се грижела за старите и болни поданици. В империята била изградена внушителна мрежа от пътища - над 27,000 км. На определени разстояния по пътищата имало пощенски станции за бегачите-вестоносци, които пренасяли съобщенията из цялата страна. Инките както и ацтеките не познавали коня и колелото. Вестоносците разнасяли съобщения и пакети из цялата империя. Всеки един пробягвал близо 1.5 км след което го замествал следващия. За да стане по-бързо смяната, вестоносецът съобщавал за пристигането си надувайки голяма морска раковина.

Експанзия на инките

През 1438 г. Пачакутека станал владетел на Инките и започнал да разширява териториите около град Куско. Няколко десетилетия по-късно той завладял земите около езерото Титикака и започнал война с Лупаките и Колите. През 1466 г. под предводителството на сина му Тупак покорили съседните чиму - най-могъщото племе по крайбрежието по онова време. През 1471 г. Топа бил провъзгласен за десетия Сапа Инка. През следващите 15 години той завладял територии далече на юг, а по-късно присъединил към държавата земите на север и запад. Империята се простирала на повече от 3000 км от Еквадор на север до Чили на юг.

Възход и упадък на инките

Инките били находчив народ. Те развили ефективно земеделие, терасирайки стръмните склонове и изграждайки напоителни съоръжения. Показали завидни строителни и инженерни умения. Строели мостове, пътища и градове високо в планината и създали добра организация без да имат писменост. През цялата империя минавали два главни пътя. От тях към всяко по-голямо или по-малко селище се отклонявали второстепенни пътища. Пътищата прекосявали планинските клисури и пропасти чрез огромни висящи мостове, а буйните планински реки с хитроумно построени плаващи ,,мостове" от балсови салове. Търговците пренасяли стоките си с кервани от лами, а кипу се предавали като щафета от вестоносците. Топа Инка построил много от пътищата и градовете. Неговият син Уайна Капа, който станал Сапа Инка през 1493 г. още повече разширил империята като построил втора столица в Кито. Когато умрял през 1525 г., империята била поделена между синовете му Уаскар и Атауалпа. Това разделение довело до гражданска война точно преди испанците да слязат на американския бряг през 1532 г. Тъй като завоевателите използвали превъзходната пътна система създадена от Инките, а самите Инки воювали по между си, испанците завзели земите им към 1535 г.


Инки

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/incas/

(https://bg-nacionalisti.org/BNF/proxy.php?request=http%3A%2F%2Freligiology.org%2Fsystem%2Fimages%2F568%2Ffull%2Finca_map.gif%3F1330164535&hash=71d36118e4e34da57b82c5d294744a41)

Инките се заселват през 900 год. в долината Куско в земите на днешно Перу, дошли от езерото Титикака. Предвождани са от имащите божествен произход според митологичните представи Манко Капак, първият Инка, и неговата сестра Мама Окльо. Тук основават град Куско (пъп; сърце), който става столица на тяхната империя. Манко Капак е първият Инка, ,,син на Инти", вожд с божествен произход. По принцип индианците кечуа наричат Инка своя вожд, но испанските конкистадори наричат така всички коренни жители на империята; самоназванието им е вероятно капак-куна, т. е. велики, прославени.

В периода 1100-1500 год. се създава и достига своя разцвет империята на инките, времето от 1300 до 1500 год. се обозначава като неин класически период, в който културата й достига своя апогей. През 1466 год. присъединяват държавата Чимор и интегрират нейната култура.

Империята си инките наричат Тауантинсую. На кечуа, говорения от тях език, това означава ,,четири обединени области". Четирите области - Кунтинсую, Колясую, Антисую и Чинчасую са разположени кръстообразно около центъра - град Куско.

(https://www.atlantic.lv/uploads/tour/5680738397bdb844733b9b1d0f379968.jpg)
Мачу Пикчу

Историята и културата на индианците кечуа е облечена в множество митологеми, освещаващи произхода им и особеното им място в духовната история на човечеството. В цивилизационно отношение те достигат най-високо развитие от познатите култури на Южна Америка. Респект внушават постиженията им в архитектурата, астрономическите им знания, организацията на обществения им живот, постиженията им в ювелирното изкуство, в музиката. Имат протописменост - възловото писмо кипу. Известния и със своя етически принцип: ,,не кради, не лъжи, не мързелувай" (,,ама суа, ама люля, ама челя").

Синовете на дванадесетият Инка Уайно Капак - Уаскара и Атауалпа - влизат във война помежду си. Победилият Атауалпа, установил държавата си в Кито (столицата на днешен Еквадор) е провъзгласен за император. Уайна Капак си припомня древно пророчество, според което след като изтече срока на управление на дванадесет Инка, империята ще рухне. А Атауалпа прави фатална грешка, приемайки конкистадора Франсиско Писаро с малобройната му войска за завръщащия се на земята Виракоча. Макар и покорил се и приел християнско кръщение, Атауалпа е обезглавен, а 1535 год. обозначава края на великата империя на инките. За облика на културата им се съди предимно по тяхното последно укрепено селище, Мачу Пикчу, намиращо се високо в Андите. Културни паметници са унищожени и разграбени от колонизаторите.

В днешно Перу индианците кечуа пазят свои религиозни и изобщо културни традиции, тези традиции са неотменна част от фолклорната култура на страната.