| Submitted By: Селви хот Date: 04 Авг 2023, 20:01:16 Views: 619 |
| Summary: Българска история, Генеология, |
Куневският род 1800-2023г. “Човек без корени е никой” Севлиево 26.07.2023г. Георги Георгиев През дългите простори на времето, когато избухват вълнуващите вървежи на историята, едно село изниква от тъмнината на забравата. Село с богата, могъща и вълнуваща история - Крушево. Навярно се запитвате какво е толкова изключително в този укрит в българските планини рай, но дайте ми шанс да ви разкажа за невероятната легенда на един род, чийто корени простират се дълбоко във времето. Това е историята на Куневските – на един от най-старият род от Крушево, който е овехтял като могъщ дъб, укрепен в земята със силата на вековете. Началото му е завито в мъглата на миналото, но древните легенди се търкалят из поколение в поколение, запазвайки пламъка на историята сред сърцата на Куневските наследници. Преследвайки следите на времето и пазейки ярките моменти на славата си, Куневските станаха свидетели и участници във великите исторически събития, които променят съдбите на нации и цивилизации. Техните имена се увековечават в книгите на времето, а тяхната крепост и вярност стават легенди, разказвани на огън около къмбитата. Заедно с тях, чрез страниците на тази книга, ще се отправим на невероятно пътешествие през вековете, откривайки не само историята на рода, но и пътят, пресечен с трудности, жертви и постижения. Всяко поколение превръща родовата история в ново начало, продължавайки да пази и умножава блясъка на своите предци. Въведение Изследването на нашия голям род започна през далечната 1974 г. Не знаем точната причина защо бе започнато изследване на нашия род, но знаем името на човека, който го започна - моят пра-дядо Иван Георгиев Кунев. Той събра информация за родословието ни от 1800 г. до нашия родоначалник - дядо Куньо. Изследването на моя пра-дядо разкри далечен родственик, произхождащ от вече несъществуващото село Долне Крушево, откъдето идва и нашият род. След това той продължава своето изследване до 1979 г., но наскоро след това, през 1981 г., той се разболява и умира, а неговата работа бива забравена в продължение на 43 години. Случайно аз я открих и се заинтересувах дали може да бъде довършена неговата работа. С няколко дневни решения аз реших да се опитам да довърша труда на моя пра-дядо. Задачата не беше лесна, защото нямаме информация за хора и събития преди 1894 г. в кметството на село Крушево. Но благодарение на кмета на село Крушево, инж. Илия Илиев, и неговата секретарка Румяна Илиева, ние успяхме да издирим членове на нашия род, които са се прочули в България. В тази книга аз ще разкажа историята на моят голям род и личностите, които са дали живота и младостта си за България. Нека тя да бъде интересна за всеки, който я чете и препрочита, защото без корени човек е никой. Както великият Паисий казва: "Българино, знай своят род и език." "От днес нататък, Куневският род има и става народ. Нека той познае от моето писание, че велик е бил и пак велик ще стане, че и ние сме дали нещо на света. Четете и знайте, що съм аз писал. От много сказания и книги събрал. Тая книга аз на вас давам, за да знаете и помните своят род. Да видите и разберете какви хора сме имали ние. Че те са били готови да жертват себе си за по-добро бъдеще и за България." Глава I Кратък исторически опис на Севлиевския край За да започнем историята на нашия род, първо трябва да разберем как и защо е произлязло село Крушево и неговият по-малък брат - село Долне Крушево. Произходът на името на селото е лесно да се обясни, тъй като идва от дървесния вид "круша". Но за да разберем защо и кога е създадено селото, трябва да се върнем назад до годините на Второто Българско царство, откъдето имаме най-далечните сведения. Тези сведения показват, че село Крушево има важна стратегическа функция в тогавашната каза Хотел след падането на България под Османска власт. Нахлувайки в каза Хотел, Османските турци запазват първоначалното административно устройство на Шишмановата държава. Ние разполагаме със запазени документи от 1479 г., които показват състоянието на поселничната мрежа в Никополски санджак, където откриваме 30 села, повечето от които съществуват и днес: Агатово, Али Факих, Бара, Батошево, Бериево, Богатово, Буря, Градище, Градница, Дамяново, Дебелцово, Добромирка, Душево, Идилево, Калотен, Качково, Кормянско, Крамолин, Горно Крушево, Долно Крушево, Ловнидол, Малък Вършец, Малково, Младен, Млечево, Ряховците, Сенник, Търхово, Хирево и Хоталич. Четиринадесет от тях са населени само с християни, шест – само с мюсюлмани, а десет са със смесено население. Хоталич е без постоянно население, а от данните личи, че без такова е бил и около средата на века. В документа не е посочено ясно към кой вилает на санджака принадлежат селата от различните военноленни държания, но е очевидно от следващи регистри, че това е град Търново. До началото на 19 век административно-териториалната подялба на каза Селви не се променя коренно, дори някои селища се разделят. Като пример можем да вземем село Крушево. През периода 15-19 век в каза Селви се появяват две селища на разстояние от не повече от 5 км едно от друго. Едното е вече съществуващото Горне Крушова, а неговият по-малък съсед - Долне Крушова. През периода на "Кърджалийското време" (началото на 19 век), село Долне Крушова е подложено на терор от настъпващите не редовни турски или османски армейски части. Те подлагат селото на страх и мъчение, избиват мирното българско население и се извършват други зверства, които не са документирани. След нападението селото страда, населението драстично намалява и е принудено да се изсели от селото. Някои от жителите намират спасение на високите земи на Балкана, а други от тях мигрират към село Горне Крушево. Новите заселници в Горне Крушево започват да създават свои имоти и дават начало на големи родове в селото, като пример за един такъв род е родът "Ваневи", чийто произход се поставя в далечната 1788 г. Това ни показва, че те са едни от първите преселници от село Долне Крушова. Глава II Началото на Куневският род Историята на нашия голям род започва в село Долне Крушево, което се намира на север от гр. Севлиево. Неговото землище може да се види, ако се пътува по пътя, който свързва гр. Севлиево със селата: Крушево, Младен (Букорово) и Добромирка. Селото се намира на 4 км северно от града, от дясната страна на шосето, което свързва селата. В момента неговото землище се използва за обработка на земята от няколко фирми в града. При посещение на неговото землище може да се видят все още каменните зидове на църквата и няколко къщи. Според стари турски регистри, които четем в "Историята на село Крушево", ние виждаме, че село Долне Крушево е със преобладаващо българско население. Според книгата "В първите редици на борбата", село Долне Крушево е наброявало 11 къщи и една воденица, от които годишният доход се е получавал в размер на 1453 акчета. Сателитна снима на село Долне Крушова В края на 18-ти и началото на 19-ти век, кърджалиите нападат село Долне Крушево, подлагайки го на огън и сеч. Населението намира спасение, като се премества в различни части на страната. По-голяма част от тях се заселва в Севлиево, но една част остава или се връща впоследствие, както свидетелстват сведения от 1836 г. в парусията* на Батошевския манастир. С течение на времето, селото Долне Крушево бива изоставено окончателно. След идването на турците в село Долне Крушево, населението драстично намалява или се разселва в по-горното село Горне Крушево. Там населението е преимуществено турско с малка част българско. Селото е разделено на две махали - Българската (долната махала) и Турската (горната махала). Населението на селото брои 15 къщи, от които годишният доход е 1788 акчета. След 1836 г., след разселването на село Долне Крушево, започва постепенен растеж в демографския прираст на населението на село Горне Крушево (нямаме достъпна информация за броя на населението на селото преди 1880 г., когато е първото преброяване на селото). Според книгата "В първите редици на Борбата", нашият Куневски род е един от най-старите родове в селото. Други стари родове в селото са: Ваневи, Данкови, Кабакчиеви, Камбури, Карабичеви, Карапеневи, Кафтанджийски, Кермови, Куневи, Кънчовски, Начевски, Неновски, Павлевски, Райнови, Събчевски, Терзиеви и Чекаджийски. По недоказани хипотези, дядо Куньо е роден в село Долне Крушево и след нападението на кърджалиите, той и съпругата му Рада напускат селото и се заселват в село Горне Крушево около 1810 г. Там те започват да строят една голяма и добре построена семейна къща, която, за съжаление, не е достигнала до нашите дни. Въпреки това, имаме подобни къщи в село Крушево. Семейният дом на дядо Куньо е бил доста голям и добре построен, както се разбира от описанието, достигнало до нас благодарение на Станчо Иванов Кунев, който е разказал и нарисувал скица на първия имот на нашият голям род. Изображението и текстът ни показват как е изглеждал имотът и неговото вътрешно и външно разположение. Семейният дом на дядо Куньо, който бил разположен в село Горне Крушево, се простираше на доста голяма територия. Около него имало двор, заобиколен с каменна ограда, която служела за защита и сигурност на семейството. Описание на старата къща на дядо Станчо, направено от Станчо Иванов Станчев: Старата къща на дядо Станчо се намирала в края на селското землище, над скален рид, който разделял две равни полянки. Дворът около къщата бил ограден с каменни дворове и високи изплетени порти. В средата на двора изниквала двуетажна стара къща, измазана с глина и с покрив от плочи. Къщата имала подпори, особено на единия край, където бащинската длан била поставена на покривния перваз. Къщата била обградена от малки прозорци с дървени надлъжни пръчки и плътни капаци (сормета), които могли да се затварят за защита от погледи на непознати. Входът на къщата бил през преддверие (пруст), от което се стъпвало на иззидана от камъни стълба. Особеностите на къщата съдържали и скривалище с вход от хашовото (дървено покривало на къщата). Прозорците в къщата били малки и със сормета, които ги затваряли отвътре. Семейството на Христо Кунев живеело в тази къща до построяването на новата през 1942-1945 година. Това място било свързано с много известни личности от културния, военния и светския живот на България. Този дом играл важна роля в историята на рода, а дядо Станчо Иванов Кунев, който е роднина на Христо Кунев, бил активен в политическия живот и културния напредък на селото. Дори си позволих да направя изследване за намиране на точното местоположение на този имот. Можем да кажем, че го открих с помощта на баща ми, Бойко Кунев. Според нас, той се намира на около 50 метра от текущия имот, на който през лятото живее Куневският род. Координатите на това място са: 43°03'24.5"N 25°08'55.5"E. Смятаме, че мястото е правилно, защото през него преминава селски поток (дере), което през лятото пресъхва, а през зимата е пълноводно. Освен това, забелязахме, че има току-що израснал бряст, и е доста равно за село Крушево. След като се установихме на новия имот, дядо Куньо започна да изгражда своята кариера в селото. Защо смятаме така? Защото не е обикновено за един селянин, който е избягал от зверствата на турците, да изгради толкова голям имот за своето време. Според спомени и разкази на старите хора, които или аз, или баща ми познаваме или сме познавали, те разказват, че днешният имот на рода е бил с дължина около 100 метра и с голям двор, където през жътва се е вършело житото. След като умира Иван Христов Кунев (1845-1929 г.), имотът се разделя между двамата му сина Георги (моят пра-пра дядо) 1885-1966 г. и неговия брат Иван 1885-1943 г. След скандалите в рода, имотът се разделя на още няколко по-малки части. Това не се случва при много скандали, а по-скоро за да може всеки от синовете на Иван и Георги да получи част от този голям имот. Моят пра-пра дядо Георги остава да живее в така наречената "стара къща", която се намира в границите на днешния имот. Точното място на тази къща стои все още дърво от вида круша. Дядо Георги е бил много известен в селото с това, че помага за образованието на крушевските деца и дори за неговото собствено образование. Той живее там до построяването на новата къща, на която строежът започва през 1942 г. и завършва през 1945 г. Там се заселват моята пра-баба Дона Кунева и нейният съпруг Иван Кунев. Дядо Георги завършва своето образование в ново построеното училище в селото, което се намира до камбанарията на църквата Св. Архангел Михаил, за което будните крушевци дават своя скромен дял за обучението на своите деца. След като се открива вечерно обучение, той се записва в училището заедно с някои от своите връстници, като Хубан Гочев, Никола Топалинколов, Иван Попов, Станчо Иванов (Котака) и други. Завършват там своето основно образование, което тогава е било до седми клас. След завършването на образованието и края на Първата световна война, той се включва в редиците на БЗНС и става нейният ръководител в селото. Но след преврата на 9-ти юни 1923 г., организацията се разпуска и започват нови времена за него. Между неговия политически живот и основаването на кооперация "Бъдеще", той работи като градинар в Унгария. След връщането си в Крушево, той внася нови култури, като люцерната, в селото, което до този момент не е била известна. Затова го наричат "градинарят на селото". Преди разпускането на организацията на БЗНС в селото, започва основаването на кооперация "Бъдеще". Преди това търговията в селото е била предимно в ръцете на частни търговци като бакали, кръчмари и други посредници, които безмилостно ограбвали селяните. На 27 април 1919 г. се основава потребителската кооперация "Бъдеще", в чийто управителен съвет влизат Беньо Иванов Ванев, Петър Богданов, Георги Иванов Кунев и други будни крушевци. Поради разширение на магазина, кооперацията наема мазата на старата къща на Георги Иванов Кунев. За магазинер е назначен Иван Йонев Горняков, който изпълнява длъжността на касиер-деловодител. Магазинът работи три-четири дни седмично. След ново разширяване на дейността на магазина, къщата на Георги Иванов Кунев става тясна и нехигиенична, поради което се наема ново помещение от Ангел Илиев Карапенев, специално обособено за дюкянче. Управителният състав на кооперация “Бъдеще” 1919г. Първите варианти на кооперативен магазин на открито Глава III Куневският род по време на Втората световна война 1939-1945 г. След като моята пра-баба Дона Кунева се настанява в новопостроеният имот, тя започва да пише своите мемоари за времето на Втората световна война. Те са озаглавени "Една от Многото". Родена съм в село Крушево, Севлиевско. Произхождам от бедно селско семейство. Четири сме на брой - три сестри и един брат. Баща ми е вдовец и има две деца, както и брат ми. Ожени се за втори път за моята майка, и родихме се аз и по-голямата ми сестра. Станахме четирима със сестра ми Еленка и отново станахме пет, когато се роди още едно момченце на моя брат. Майка ни ги завари сирачетата - мръсни, голи и гладни. Нямаше какво да ни преоблече. След като ги изкъпа, извади стари дрешки от възглавниците, които ни донесла, за да ни преоблече. Имаше само четири кофи царевица, нямаше брашно, това било на 20 януари 1932 г. Родихме се аз и сестра ми Еленка и пак продължаваше нямането. Баща ми беше нает като работник на мелницата, която се намираше на Нищи брод (местност в село Крушево). Носеше по една торбичка брашно, но бързо се свършваше. Майка ни ходеше да работи за пари или мляко, за да ни даде някои стари дрехи. Когато пораснах около 6 годишна, дадоха ми да паса кравите на стринкините. Помня, че когато ги пощръкляха, аз плачах и бягах да ги стигна. Страхувах се да ги загубя, защото вечерта щяха да ме накарат или натупат. Веднъж, заваля много силен дъжд и град. Кравите заминаха из нивите, карани от силата на града, а мене силната вода ме провлече и едва не ме натика в дерето. Видял ме е братовчед ми, че ме влачи водата, затворил се и ме хвана полужива. Тръгнах на училище, но нямахме пари за учебници и облекло. Големият ми брат и сестра се ожениха. Дойде стринка и роди момченце. Брат ми ходеше да работи на чужди хора дюлгерин. Нивите им бяха малко и не стигаше храна, която да изкарваме през лятото за цялата година. Трябваше да заделяме за семе, а останалата да ползваме за хляб. По това време имахме два бивола. Лятното време ходех да ги паса целия ден, и когато се върнех с тях, местеха вършачката за житото. Нашите, когато поузрееше житото или ечемика, ходеха да жънат житото и ечемика, за да отвеят зърното и да смелят брашно направо на камъка на мелницата. Мама, когато месеше хляб, от горе на кората се накрасто са ли сламки и осел. По това време ходехме цял ден на училище - до обяд 3 или 4 часа, и следобед два часа, събота и сряда до обед. След като си дойда от училище, заминавам да паса добитъка, за да може нашите да работят на нивата. Спомням си един път мама и тате копаеха царевица на нивата в местността пролеза. Изпратиха ни с кака да пасем биволите из дерето. Първите дни валяше силен дъжд, дерето беше прииждало и изкопало дълбоки бентове. Кака, като вървеше по края, плъзна се и падна в бента и почна да плаче. Аз си подадох ръката, за да я извадя, но и аз скочих във водата. Имаме малки колички от платнище. Мама ни ги беше направила след като тате ги беше донесъл от войната. Тези колички се разделиха във водата и чак да потънем. Плувах до като една пастирка случайно ни видя и ни изтегли. По това време селото беше много пълно с много млади хора. Почти от втори клас бяхме по две паралелки. Обичах да ходя на училище и много пъти нямаше дърва за отопление. Ние учениците сутрин, когато тръгнем за училище, вземахме по едно дърво под мишница и тър-тър до училището. Обичах да декламирам и почти на всяко училищно празненство учителката ми ми даваше стихотворение. Имаше един ковач, който правеше мотики, брадви и други необходими инструменти. За коритото, дето закалява мотиките, му беше необходима вода. Всеки ден му носех по две кобилици вода. Бях на 10 години и не можех да си вдигна кобилицата с пълни менци вода. Чаках да мине някой да ми ги сложи на рамото, и аз потеглях по баира. Нашата къща беше до дерето, а ковачът живееше горе на главната улица. За тази вода, ковачът ми даваше по един лев на кобилица. С тези пари си купувах моливи и тетрадки, а останалите мама ми ги вземаше за масрафа в дома. Често пъти в къщи имаше кавги. В тези нелеки времена, баща ми искаше парите, които брат ми печели, за да подпомогне издръжката на къщата. Но те се кавгаха, защото парите не стигаха и баща ми често се завръщаше пиян. През тези години аз завърших трети клас, но не ме изпратиха да продължа образованието, а ме пратиха да се уча за плетачка. По-късно, след две години, завърших и аз плетачка с диплома с отличие. Директорът ми предложи да продължа образованието си и да уча в гимназията в Севлиево. Тате беше несъгласен и каза, че аз трябва да си печеля и изхранвам, а не да се образовавам. Затова отидох да работя като слугиня в селото, където гледах бебето на учителката Гинка Занева. В селото живеех на единия край, а учителката на другия. Улиците бяха разкопани за ремонт и осветление нямаше. Сутрин отивах на работа в 3 часа, а вечер се връщах у нас около 10 часа, защото не искаха да ме нощуват при тях. Времето беше кално и студено, и понякога наваля голям сняг. Аз сутрин, докато отивам до тях, разбивах си пътя, мокра и измръзнала. Трябваше да изнасям вода, защото учителката, когато отиваше на училище, трябваше да имам вода за гледане на детето, кравите и други. Калта беше студена, и перях винаги навън, за да не се мокря в къщата. Около коритото, където перях, всичко замръзваше. Учителката имаше свекърва и свекър, които се отнасяха жестоко към мен. После отидох да работя като слугиня в Севлиево, после в Сенник, при Поп Димяна. Когато не бях слугиня, ходех да копая, жъна или да помагам на по-заможните хора в селото. Така бях повече с по-учените хора, въпреки че бях само слугиня. Обичах учените и това ме караше да дружа с учениците. Дружех се с Йоно Косев, Илия Събев, Ненко Илиев, Кънчо Панталеев, Иван Димитров, Вълчо Цанков и други. Често изнасяхме вечеринки и четяхме прогресивна литература. Когато Германия нападна Съветския съюз, стана ясно, че България е тласната на страната на Хитлер. Започнахме организирано да събираме и отговаряме на населението да не подпомага Хитлер. Много от другарите преминаха в нелегалност, а останалите започнахме да им помагаме с изхранване, облекло и оръжие. Със съседката Радка Кънева събирахме, месехме и плетехме дрехи за партизаните от събраната вълна от другарки. Изнасяхме им храна и вода. Много пъти се срещах с партизаните, но времето стана все по-трудно. През 1943 година с Радка Попова решихме да опечем козунаци за партизаните. Събрахме продукти от хората, които помагаха, и ги изнесохме край селото, въпреки блокадата на селото от войска и полиция. Събличахме бельото си на партизаните, след като излязахме от село, за да не ни проверяват. Постепенно много други другари преминаха в нелегалност. През един ден организирахме работа и с 40 жени и техните мъже ни помогнаха да прекопаем царевицата. Този ден обаче полицията обсади селото и арестуваха баща ми, Никола Чекаджиев. Заради страха, че той няма да издържи на разпита, вечерта беше предупреден да напусне селото от моя братовчед, Иван Станчев, с когото съм работила нелегално. Скоро след това, в Гимназията стана провал и бяха арестувани много ученици, включително и моята приятелка Бона Димитрова. Тя предаде мен, Донка Чекаджиева, и още няколко други лица. Следващата сутрин ни откараха в участъка, където започнаха да ни разпитват. Брат ми, Илия, и другарката му, Дона, бяха вкарани в стаята за разпити, биха ги и наложили наказание, тъй като не искаха да гледат повече моя брат. Когато дошла ред на Дона, тя беше силно бита и й разбиха носа, но тя съдействаше на полицейските, като каза, че мъжът й е на фронта и войнишките жени не бива да бъдат заподозряни. Когато дойде ред на мен, показаха ми две тояги, на които беше написано, че аз всичко зная и всичко ще разкажа. Но аз отказах да призная, тъй като не можех да приема за свое написаното на тези тояги. Те ме попитаха дали храня "буби" (наркотици) и аз досетих, че това е казано от Бона. Казах им, че съм ходила да бера листа за "бубите", което беше кодово име, и се срещнах с Нинко Илиев. В торбата, която носех, бях изнасяла дрехи, предназначени за партизаните. Също така казах, че съм давала яйца за козунаците, които пекла за тях. Тогава довикаха Бона да докаже, че аз съм Донка Чекаджиева. Аз настоятелно се отказах да призная и силно реагирах пред нея, тя се смути и не каза нищо. Започнаха да ме бият с бич, пълен с пясък, докато загубих сили. След това ме натопиха в студена вода и продължиха да ме бият с тоягите, където сварят по тялото. Двама полицаи, Кънчев и Савов, ме удряха, след което ми извадиха ръцете от кофата с вода и отново започнаха да ме бият. От ударите кръв текеше от ръцете ми. Псуваха ме, ме ритаха, докато загубих съзнание. След време се събудих, измокрена от водата, и полицай на име бай Ради стоеше над мен. Той каза, че "Кънчев змията се съживи". Ме дърпа за косата и ме въртеше из стаята. За три часа ме би и потеке ми кръв по лицето. Бях измъчена, но все още жива. Накрая, ми вързаха ръцете с кабели и ме подложиха на ток. Това бяха ужасни мъки. Паднах на земята и отново се събудих в коридора, с леки затъмнения. Почувствах се изтощена, пребита и измокрена. Но дори и тогава, въпреки всичко, продължавах да се боря за живота си. Тогава началникът на полицията Бояджиев ме срита и ме накара да се изправя с лице към стената. След като станах, стана ми черно на очите и пак паднах на гръб, само чух как Дона извика: "Олеле, Донка пак умря." През този ден се предадоха на Иван Дончев на мелницата, полицията отиде да ги прибере. В участъка останаха войници да охраняват. Когато проявих живот, видях че ме пази войник. Беше ми станало студено, бях на течение, разтворени врати и прозорци. Помолих войника да ми помогне да се изправя и той забеляза жилетката, която беше захвърлена на страна. Той ми помогна да се изправя и постави една маса, за да се подпирам. Когато го погледнах в очите, той плачеше. След това го смениха с друг войник, който му каза, когато видя един дебел полицай да идва да му помогне да се отмести от масата, за да не ме нападат отново. Другарят му изпълни поръката, но и той не можа да ме гледа, и неговите сълзи потекоха. Бояджиев се ядоса на партизаните Велика. Войникът ме изправи, но Бояджиев не ме пусна без да ме свали, без шамари и ритници. Велика, когато влезе в стаята му, запя "Я кажи ми облаче ле бяло", въпреки че видя колко жестоко се нахвърли на мене. След това бях хвърлена в мазето на участъка, не ми позволяваха да получавам храна от мама. По това време един полицай, на име Христо Стоянов, който беше готвач, тайно ме подхранваше. Той скришом се срещаше с мама и вземаше храната, която после ми я предаваше, като се пазеше да не го видят. Така продължи седмица, след което пак ме повикаха горе в стаята, където бяха ме били, и пак започна разпит. Полицаите мислеха, че след като не съм се хранила и бях в карцера, някой се намираше под стаята, където бият, и всичко се чува. Аз се изплаших и паднах духом, и всичко ще почна да разкажа. Това обаче не стана, пак ме върнаха в мазето при другите арестувани. След един месец бях интернирана в Златоград. Когато се готвеха да ме изкарат заедно с Дона и други към Златоград, Бате Велчо Ванев отиде в кръчмата срещу участъка и поиска от собственика 500 лв. и ми ги даде, за да имам пари в мен. След това майка ми ги върна на кръчмаря. Накараха ни да пътуваме към Габрово, 4 полицаи ни откараха в затворена кола и отведоха до участъка. Там пренощувах в едно гаражче, защото нямаше място в килиите. След това на следващия ден ни откараха в Горна Оряховица на гарата. Това беше едно подземие с малки килии, срещнахме много евреи там, цели семейства, като бяха разделени мъжете, жените и децата отделно. Бяхме много хора в тясна стая, без прозорци, горещо и без въздух, много от жените изпадаха в безсъзнание. На следващия ден ни откараха в Стара Загора, и от там с влака до Хасково, след което с рейс до Златоград. Там срещнахме много младежи от нашият край - Ряховците, Кормянско, Севлиево. Бяхме определени да работим на шосето, което се правеше на подкова. Но за съжаление още до вечерта дойде секретарят на бирника на село Кирково и ме взе да гледам децата му. Те бяха две близначки на 4 месеца и едно на 3 години. Жена му имаше майка, която беше нервно болна и често налиташе да ме бие. Баща беше възрастен човек, но не беше лош. Докато бях там, ходех да се разписвам в участъка сутрин и вечер. Прекарах 5 месеца там, готвех, месех и гледах децата. Много пъти след като изперех чаршафите, бабата нахвърляше червен пясък, и трябваше да ги изперем и преперим отново. Смени се полицаят, който беше по това време там, и другият полицай видя живота ми и може би беше по-човечен. Когато отидох да се разписвам, той ми каза какво мога да направя, за да подобря условията си. Попита ме дали искам да се върна обратно в Златоград. Аз му отговорих, че съм съгласна, и той веднага се обади в Златоград до участъка. Обади се на началника и му описа моята ситуация и помоли го да ме върне при другите интернирани. Още на сутринта, като отидох да се разпиша, той ми даде писмо да се върна обратно в Златоград. Чорбаджийката ми, която беше деловодител в общината, преди мен научи за това. Ядосана, дойде и ми изхвърли багажа от вкъщи, който се състоеше от една черга, фанела, пола и нормални цървули. Взех си ги в торбата и потеглих към шосето, откъдето можеше да мине превозно средство, за да отида до Златоград, тъй като се намирах на около 50 км от там. Шосето беше далече от селото, на около километър. Там имаше кантон. Аз бях смела, че ще се върна при семейството си. Но за моето нещастие, същият ден те напуснаха кантона и не оставаше никой там. Кантонът беше в сред горите с високи дървета и малка полянка. Седнах на километричния камък и започнах да чакам, ако мине нещо, което да ме откара към Златоград. Но жената на пикьора ми каза, че много рядко се случва да мине нещо като превоз. Докато стоях и поглеждах в далечината по шосето, идва човек с чанта и шлифер под ръка. Изплаших се, не знаех какъв човек е, а аз съм момиче и не знам какво ще ми се случи. За моето щастие беше културен човек, учител, който отиваше на конференция в Златоград. Спря се при мен и почна да ме разпитва откъде съм и на къде отивам. Разбра, че съм интернирана, и като учител, той ме изпрати в Златоград, където работеше. Стояхме дълго и около четири часа вечерта мина една малка количка, която пощата изпращаше към Златоград. Той се помоли да ме вземат и да ме откарат до там, защото ако остана сама на шосето през ноща, зверовете могат да ме нападнат. Шофьорът беше със жена си. Те ме взеха и заедно с учителя се прибрахме към Златоград. Колата им, обаче, изпускаше много газов пушек, което ми създаде здравословни проблеми, тъй като не бях яла цял ден. Повръщах само стомашни сокове, но не измърсих вестниците. Спряха край Златоград, и те не взеха пари за возенето. Аз взех своята торба и отидох в участъка, където ме посрещнаха другарите, при които бяха ме оставили. Те бяха отишли да се разписват. Но нямаше къде да пренощувам, затова отидох в квартирата на как Дона. Жена му работеше в един фурнаджия, където живеех на квартира и белеше картофи, които слагаха на хляба. Едно сутрин той ми каза, че повече няма да мога да остана там и ще трябва отново да бъда на улицата. Прибраха ме родителите на партизанина Иван Кунчев от Идилево - те бяха неговите родители и на жена му, а може би и дядо Райко и баба Донка, и дядо Кунчо и баба Недка. В това време Дочо Христов беше писал и всеки, който подаде заявление до него за отказ от идеята за комунизъм, ще бъде помилван. Много интернирани пожелаха да направят такова заявление, но аз за себе си не направих, и след кратко време останах сама в Златоград. Едни бяха освободени, други бяха върнати обратно да ги съдят. Иван Гроздев от Ряховците беше съден и беше осъден за една година, след което почина. Запознах се с жените, оцелели от казармата, и излязох с тях, и мъжете им станаха такива, че да разбират нещата както мен. И там ходех да се разписвам сутрин и вечер. Веднъж полицаите взеха книгата, където се разписвам, при тях в стаята и казаха, че да отида да се разпиша при тях, и те щяха да ми се измъкват. Но съобразих намеренията им и почуках на началника на полицията. Той беше в стаята и му казах, че няма книгата и че съм идвала. За мен той не беше лош човек и се отнасяше хуманно към нас. Но когато отидох в Златоград и ме прибраха тези семейства, проблемът беше, че нямаше храна. Всичко беше с купони. Отидох в комисарството да искам купони. Комисарят беше руснак от Белоградец и ми каза, че ще ми пратят от село отчислително, тогава ще ми даде един килограм боб за месец, една четвърт хляб за 24 часа и друго, не помня какво беше. Не ми разрешаваха да получавам писма или да пиша. Беше невъзможно да получа отчислително. Ходях из града гладна и другарите не можеха да ми помогнат. Спомням си, че вървях през града и видях един човек, който продаваше една пожълтяла хамсия. Купих я за един лев и изядох две риби и пих вода. Стомахът ми се посмири и аз се почувствах по-добре. След два-три дни ми дадоха купони и аз вече бях като другите. Прекарах там до 21.01.1944 г. Началникът на полицията ми съобщи, че съм освободена, даде ми открит лист и ми каза, че ще има камион за Хасково. Квартирата, където стоях, беше в съседство до неговото жилище. Жена му ме познаваше. Тя ме имаше за много сериозна девойка, и споделяхме се, че съм бедно момиче. Бях и разказала как ходихме с другарките за дърва из Балкана и как една мечка се изправи пред мен и погали ме, но аз много се изплаших. Като нямах работа, оплела съм децата с хубави жилетчета. Тя ми даде една нова черга, да се завивам нощем, понеже аз имах само дена малка и тънка, а беше зимно време. Началникът на полицията беше предупредил шофьора, че ще пътувам с него, но ми не каза, че няма да пътувам само с шофьора, ще има и друг - един инженер, за да не се страхувам. Сутринта аз отидох на площада, откъдето трябваше да тръгнем. Те дойдоха и потеглихме през Родопите, до колкото зная - около 75 км. Щом пристигнахме в Хасково около 12 часа за обяд, камионът спря пред едно кафене. Влязохме вътре и седнах до печката, за да си стопля краката, тъй като бях облечена само с един чорап и гумени шушони. Една помощница, която имаше купони, ми даде своя купон, за да купя чифлик за обувките си, които вече бяха съвсем скъсани. Шофьорът и неговият другар започнаха да обядват, като си извадиха храна, която са носили от къщи. Аз им казах, че нямам какво да ям, тъй като купоните ми са валидни до деня, в който съм освободена от Златоград. Те ми дадоха малко коматче и едно кюфте, което беше достатъчно за мен, докато стигна до селото. Те ме оставиха в кафенето да се затопля при печката, тъй като влакът за Златоград тръгваше вечерта, в 4 часа. Но денят беше кратък и се смрачи рано. Докато стоях там, дойде много интернирани в Хасково и запознах се с тях. Те дойдоха да ме изпратят до гарата. Отидох на гишето, за да си взема билет за Стара Загора. Подадох парите на билетопродавачката, но тя ми взе парите и отказа, че съм дала пари за билет. Натиснаха ме и ме отблъснаха от гишето. Моите приятели, които ме придружаваха, събраха пари и купиха билет за мен. Така успях да си осигуря пътуването до Стара Загора. Седнах до един възрастен човек във влака. Той беше интерниран заради внука си, който беше партизанин в Ловешкия партизански отряд. Пристигнахме в Стара Загора сутринта рано. Влакът за Севлиево тръгваше вечерта, в 6 часа, затова трябваше да чакам. Отидох на пазара, където гледах как фурнарят изнася сутрешния хляб. Гладна съм и нямам пари и купони, когато вдругиден свириха сирените за тревога. Всички започнаха да бягат, а и аз се включих и започнах да тичам. Като стана тихо, хората се върнаха обратно, и аз направих същото. Отидох на агенцията, където видях Крушевец, и се обадих на него, той ми обеща, че ще ме заведе до Крушево. Той беше Бате Иван Братованов. Тръгнах от Габрово в 6 часа вечерта и пристигнах в Севлиево в 8 часа. Тръгнах пеша за Крушево. Имаше голям сняг. Пристигнах в селото в 10 часа. Той пожела да ме заведе до вкъщи. Нашите вече бяха си легнали и заключили. Бате Иван повика тате, който се обади и той му каза да дойде да отключи и да дойде към пътната врата. Нашите запалиха фенера, тате дойде, отключи и покани Бате Иван да влезе. Той не видя, че и аз съм там. Тръгнахме на вътре, но аз не можех да се стърпя и хвърлих се на баща си и започнах да го целувам. Мама и Буля чуха от вкъщи и започнаха да плачат от радост. Брат ми почина през 1940 г. Буля плаче и нарежда, роб се връща, а от горд не се връща. След края на Втората световна война тя е награждавана много пъти. Медалите и ордените, които тя получава са: Орден девети септември 1944 г., II степен Юбилеен медал за 25 години народна власт Народен орден на труда (златен) Орден девети септември, III степен Орден народна свобода 1941-1944 г., II степен" Медал "1300 години България". Медал "100 години от освобождението на България". Медал "30 години от победата над фашизма". Медал "40 години от победата над фашизма". Медал от XIII конгрес на БКП. От нашия голям род има много участници, както в Съпротивителното движение 1941-1944 г., така и помагачи на тези партизани, или така наречените ятаци. Такива са: Дона Николова Кунева, Петър Богданов и Иван Андреев Кунев. Най-известният наш родственик от времето на Втората Световна война, а дори и след войната, Цанко Ганчев показва, че дори момче, израснало на село, може да достигне до най-големите върхове в държавата. Че може да постигнеш всичко, което желаеш, само ако имаш желание и воля. След приключването на своето основно образование в родното си село, неговите родители го изпращат да учи във Севлиевската гимназия, тогава единственото училище за средно образование в града. Той се записва в това училище без съгласието на своя баща, но със мълчаливото съгласие на своята майка, която иска да го види учител, защото за нея учителят е свят човек и ще бъде много горда, ако нейният син стане учител. Но Цанко не иска да стане учител. Още в четвърти клас той започва да чете забранена и прогресивна литература, интересува се от хода на Втората световна война. След трудното завършване на своето основно образование в Севлиевската гимназия, той се записва в Техническия университет в гр. Варна, но не успява да завърши образованието си. По време на една коледна ваканция Цвятко Ганчев се завръща в родното си село и повече не отива във Варна. По време на студените зимни вечери се среща със своите стари съученици и приятели, които вече официално се издирват от закона и са на път да се включат в НОВА (Народно освободителна въстаническа армия). Там Цвятко взема тежкото решение да остави ученето за известно време и да се включи във партизанското движение. Той преминава в нелегалност през август 1942 г. Родната къща на Цанко Ганчев в село Крушево ул. Вълчо Цанков №6 (улицата е кръстена на името на неговият баща) Цанко Ганчев е издиган няколко пъти до поста на командир на Севлиевския партизански отряд и участва в няколко акции на отряда. Една от най-известните акции на партизаните от село Крушево е с кодово име "Силни криле", която се провежда в село Букорово (село Младен). След тази акция, обаче, му е отнет постът на командир на отряда поради някои разногласия и конфликти с командирите на Габрово-севлиевския партизански отряд. Взета от книгата “ Борбата против фашизма в Габоровския окръг” Цанко Ганчев има множество преживявания като участник в Севлиевския партизански отряд, особено по време на Балванската битка, която се провежда на 28-29 март 1944 г. След края на войната той започва да разказва своите истории в една тетрадка, която по-късно се превръща в книга. Тези разкази са написани лично от Цанко Ганчев. Към края на март, Габровско-Севлиевският отряд се разполага на база в местността "Карадоурук", близо до село Крушево. Там отрядът изчаква последните дни на зимата. На 28 март, в 10 часа, отрядът бива разкрит, което предизвиква началото на Балванската битка. С бързо обходно движение и удар по фронта, полицейската част, която разкрива отряда, бива напълно разгромена, старшият е убит, а останалите полицаи са пленени. В района на разкриването се очаква бързо групиране на полицейски сили, включително жандармерия и войски от Севлиевския гарнизон. Командването на отряда решава незабавно да се изтегли на север. Към вечерта, около две хиляди вражески войници и жандармерия обкръжават отряда в окрайнината на дъбовата гора източно от село Букорово (Младен). Възниква жестока битка, която продължава и през здрачаването. Отрядът напада вражеската жандармерийска част с партизанска песен на уста и успява да я разпръсне, като оставя няколко убити и ранени. Но тук командирът на отряда Иван Райков (Владо) е тежко ранен. По време на изтеглянето към втори кордон, загиват секретарят на околийският комитет на РМС Ненко Илиев (Лазар) и младият партизанин Чавдар. Останалата група продължава напред, изправяйки се срещу още атаки от самолети, жандармерия, полиция и войска. Отрядът се разделя на две групи, едната под командването на Стоян Бъчваров (Мишо) води героична борба с вражеските сили и понася тежки жертви. Атаките бяха посрещани с рядка пушечна стрелба само по отделни цели и с любимата партизанска песен на уста. Земята на Ботев и Левски, Отново е робска земя… Песента още повече смути врага. Той почувства нашия висок дух, нашата готовност за саможертва. През затишието започнахме агитация към войниците чрез лозунги, призиви и прочее. Войнишкият състав бе напълно повлиян от нея. Атака срещу нашата позиция вече не бе проведена. Използвайки здрача, ние незабелязано преминахме всички кордони наоколо и излязохме от обкръжението. Така завърши героичната Балванска битка на 39 души партизани срещу четирихилядна войска, жандармерия и полиция, командвана от фашисткия генерал Янчев. След участието му в Балванската битка на 28-29 март 1944 г., той бе отстранен от партизанския отряд и дори бе предложено да му бъде отнето партизанското име "Бончук" и да остане със своето име Цанко Ганчев. Следващият наш родственик, участник във Втората световна война, е Иван Димитров Иванов (Славчо). Иван израства в бедно селско семейство. След завършването на прогимназия става строителен работник и проявява себе си като самодеец гъдулар на читалищната сцена. През началото на 1942 г. е приет в РМС и участва в събирането на дрехи, пари и храна за партизаните, както и в срещи. На 05.02.1943 г. с група ремсисти от селото става партизанин. Участва в бойни акции на отряда. На 01.02.1944 г. в престрелка на отряда с полицията на местността "Варниците" в Стара планина, е ранен в устата. Остава на лечение в гр. Шипка и участва в битката на равна гора. През март е оставен за лечение в с. Крушево. По време на Балванската битка изчезва безследно. Участник във Втората световна война (1939-1945), убит като партизанин през 1944 г. За другите наши участници във Втората световна война нямаме писмени доказателства. Петър Илиев Богданов ятак по време на Втората световна Война Глава IV Куневският род по време на социализма 1944-1989г. След края на войната, българският народ се намира в трудно положение, тъй като трябва да изплаща огромни репарации към победителите от войната, въпреки че България не води бойни действия срещу тях. Също така, трябва да се справи с окупационната войска на СССР. Годините от 1945 до 1952 г. са най-тежките за българския народ след края на Първата световна война. Въпреки трудностите, нашите роднини не се предават и успяват да преживеят тези тежки времена и да изградят нов дом за тези, които трябва да продължат рода - моите двама дядовци Георги (1945-2006) и брат му Митко (1948-2021 г.). Когато моят дядо Георги се ражда, баща му е натоварен със задачата да изгради Държавното автомобилно предприятие в гр. Севлиево. Той се справя отлично с тази задача и е изпратен от партията в гр. София, за да подпомогне изграждането на отселите ДАПове в страната. Там моята пра-баба, като борец против фашизма, успява да участва в изграждането на жилищна кооперация и закупува апартамент. Тя разказваше, че това е станало трудно, защото няма пари, но участва с доброволен труд. Моят пра-дядо от майчина страна, Петър Богданов, също успява да закупи апартамент за своите деца, след като е участвал във Втората световна война. Неговата съпруга, многодетна майка, също успява да придобие същия апартамент. Всички наши участници във Втората световна война, които са оцелели, успяват да изградят добро име и добър имидж в очите на своите съкомандници. След войната, пра-дядо се изпраща от партията като борец против фашизма в Москва, където завършва своето висше образование. След завръщането си в Народна Република България, той заема много почетни длъжности, като една от най-известните е че става заместник-министър на отбраната в Народна република България. Той не одобрява едноличния режим на Тодор Живков, както е отбелязано в неговите "Бележки", които той води много стриктно, когато е на поста Министър на отбраната. "В началните дни на февруари 1965 г. в работната ми канцелария – Министерството на войната, се появи полковник Иван Велчев и ми предложи конспиративни срещи, касаещи осъждане на диктаторският режим на Т. Живков, край паметника на Съветската армия, а след това втора такава отново в канцеларията ми след два дни. Тук Живковите тайни служби, видимо проследили ни, ни заловиха. Бяха ни изпратени и свидетели за запланиран по-късно съдебен процес в лицето на генерал Михаел Цонев и полковник Влахов, които нахълтаха при нас без да ги очакваме." В заключение можем да кажем, че дори след като е участвал в Съпротивителното движение през 1942-1944 г., той никога не е бил съгласен с тогавашната власт и дори е имал противоречия с Армейския генерал Добри Джуров, който е бил главнокомандващ на Българската народна армия (БНА) по това време. Също така, имал е противоречия със Тодор Живков. След своето пенсиониране, той се връща в родното си село Крушево, където живее до своята смърт през 2001 година. Той е останал вярен на своите убеждения и е живял с гордост за участието си в Съпротивителното движение и борбата срещу диктатурата. Така завършва историята на този героичен човек, който смело се изправи срещу тоталитарния режим и беше верен на своите идеали до последния си ден. Неговият принос за свободата на България остава неизмерим и неговите дела ще продължат да вдъхновяват следващите поколения. Глава V Куневският род след 1989-2023г. След промените на 10-ти ноември 1989 г., когато бе свален дългогодишният комунистически лидер Тодор Живков, за България започнаха големи промени във всички сфери на управление, образование, култура, армия, производство и др. Настъпиха тежки години за българския народ по време на така наречения "преход" от 1990 до 2000 г. Тогава се появиха проблеми с мутрите, хиперинфлация, приватизацията, фалита на България и много други. Но българският народ отново успя да премине през всички трудности и да покаже, че няма да бъде сломен толкова лесно. Нека се върнем към нашия род. Тежките времена раждат силни хора, и в нашия род имаме много примери за такива. След края на прехода, някои от нашите родственици завършват образование и започват да се реализират в различни сфери. Един пример за успешен човек в творческата област е Ивайло Кунев, който в момента има зад гърба си написани четири книги, които засягат теми от това как да бъдем добри лидери до какви примери за лидерство има в България. Той успява със своите идеи и труд да изгради едно сплотено семейство и да продължи нашето голямо семейство. Друг успешен пример от нашия род е Венцислав Петров, докторант по музика и преподавател във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий". Драги родственици, Поделихме се на инициатива за събиране на материали и написване на исторически-демографски очерк за нашия род КУНЕВИ. За целта създадохме инициативен комитет от двама души. За да осъществим това начинание, е необходимо да направим задълбочени проучвания и съберем повече и достоверни данни за всеки член от рода по мъжка и женска кръвна линия. Трябва да издирваме разни документи (български и турски), продавателни актове, квитанции, разписки, паметници, спомени от стари хора и други подобни. Молим ви да вземете участие и вие като част от този голям род. В срок до 30 декември 2022 г. моля, наберете и изпратете на адрес: Георги Бойков Георгиев, гр. Севлиево, Габровски окръг, телефон 0878246102 (или на Вайбър на посоченият телефон), информацията за вашия клон от рода, както и за други клонове и клончета от голямото дърво на Куневския род, по следният образец: Три имена на главата на семейството (без значение дали е мъж или жена от рода). Също за партньора му/нея. Колко пъти е стъпвал в брак, колко деца са родени, колко от тях са починали, доведени, осиновени и т.н. Пълни данни за всеки член от семейството, включително омъжени дъщери, снахи и техните семейства и деца. А. Къде и кога е роден и ако е починал - кога (ако не се знаят точните години, моля, дайте приблизителни данни на колко години е починал и кога - годината). Б. Образование и професия - занаят, къде и какво е работил, къде и какво е учил, данни за училището, учител, приложение на наученото в живота. В. Имуществено състояние в миналото и сега - беден, богат, среден. Какво се изразява това (по какво се съди/преценява). Заемал ли е някаква обществена или изборна длъжност и каква. Участие в политически борби - 9ти юни, септемврийското въстание, съпротивителното движение 1941-1944 г. Арестуван, съден, пребивавал в затвор, интерниран и т.н. Г. Имал ли е някакви награди или отличия, какви, от кого и за какво? Д. Посещавал ли е чужди държави, какви, от кого и за какво? Нещо характерно и особено за семейството и някои негови отделни членове: свирач, певец, шегаджия, добър майстор, почтен, честен, сговорчив, пияница, пинтия и т.н. Какво знаете за рода от най-старо време до сега? От кого го знаете? Кога предците ни са се заселили на това място? Има ли останки, които напомнят за това? Кога са дошли турците в селото? Спомени за взаимоотношенията между българи и турци. Точният адрес и телефон. markdown Copy code “Човекът е смъртен, родът - безсмъртен! Българино, знай своя род и език!” Отец Паисий ИНИЦИАТИВЕН КОМИТЕТ: Георги Бойков Георгиев - гр. Севлиево, тел. 0878246102 Бойко Георгиев Кунев - гр. Севлиево, тел. 0878156102 Образец № 2 (Родословен комитет към БКП гр. Габрово) Другарю Кунев, В гр. Севлиево, към градския комитет на Отечествения фронт, е изграден регионален център за родословни изследвания. Неговата задача е, заедно с окръжния център, да организира и подпомага изследователската работа, която голям брой любители от Севлиево и селата в района провеждат за изучаване на историята на отделни родове, селища, организации, предприятия и други. Разбира се, основната цел на вашата работа е родословно изследване. Известно ни е, че вие се занимавате с такава полезна дейност и считаме, че можете да съдействате за активизиране на изследователската работа. Нашата задача е да повишим квалификацията на всички изследователи-любители в района, да организираме съвещания и срещи за обмен на опит и взаимопомощ. През януари 1979 г. в гр. Габрово ще се организира съвещание и изложби за родоизледователите в окръга. На изложбата ще бъдат показани материали от родословните изследвания: родословни дървета, родословни схеми, стари и нови снимки от срещи на родовете и други материали от изследванията до сега. Моля, ако разполагате с такива окръжни и регионални центрове, които да ви помогнат при подготовката на материали за изложбата, уведомете ги. Молим ви да ни изпратите попълнена приложената справка, за да ви включим в картотеката като изследовател в районния център. Окръжният център е подготвил примерна брошура "В помощ на Родоизследователя", която сме представили на секретаря на партийния комитет и другарите от ръководните органи в селата, откъдето можете да я използвате. По наша преценка, най-добре тази брошура да бъде съхранявана в народното читалище. Моля, изпратете попълнената справка на адрес: градски комитет на Отечественият фронт - Севлиево (за РЦРИ). Председател на РЦРИ Секретар на РЦРИ /Кольо Гичев/ /Пено Гунчев/ Заключение: Съставянето на това родословно изследване беше един многогодишен и трудоемък процес, който ни даде възможност да се запознаем с интересни личности и събития в историята на нашия род. Тази книга е резултат от 43-годишен труд, започнат от дядото и завършен от пра-внукът. Тя представлява една ценна наследствена сметка, която трябва да бъде запазена и предадена на следващите поколения. Нека всеки, който притежава тази книга, я пази добре и я чете с удоволствие. Тя е връзка с миналото ни, с корените ни, и е начин да се съхрани паметта за предците ни и техните постижения. Разпространяването на тази книга е важно, за да стигне до всеки наш родственик и да има възможността да се запознае с нашата история. Искам да изкажа специални благодарности към инж. Илия Илиев за допускането ми да използвам архива на селото за съставяне на това изследване. Също така, благодаря на неговата секретарка Румяна Илиева за помощта и подкрепата й при съставянето и издирването на информация за всички хора от родословното изследване. Не бих могъл да завърша този труд без помощта и съдействието на всички, които се включиха и ми помогнаха с информация и материали. Специални благодарности отиват и до семейство Цанкови за позволението им да използвам техният личен снимков фонд за това родословно изследване. Техният принос беше от изключителна важност за разбиране на историята на нашия род. Нека това родословно изследване ни напомня за значението на нашите корени, за връзката ни с предците ни и да ни вдъхновява да продължим напред с гордост и сила, залегнали в нашата наследствена сметка. Използваната литература за съставянето на родословното изследване е обширна и разнообразна, включвайки различни архивни документи, лични архиви, мемоари, снимков материал и други източници. Сред използваните източници са: Историята на Село Крушево. Подбрани Османски документи за севлиевската каза Личен архив на Дона Николова(Чекаджиева) Кунева - мемоари "Една от многото" Личен архив на Цанко Ганчев(Бончук), предоставен от Венцислав Илиев. Личен архив на инж. Илия Илиев. Личен снимков материал предоставен от Галя Пенева. Архив от кметството на село Крушево, предоставен от секретарката на кмета Румяна Илиево. Личен снимков материал предоставен от Бойко Кунев. Личен архив на Иван Кунев. "В първите редици на борбата" - книга от 1969 г. Предоставено родословно дърво на Богданският род от Галя Пенева. Акт за смърт №40 от 1944 г. Акт за раждане на Дона Николова Кунева №77 от 1922 г. Акт за смърт на Богдан Николов Янков №12 от 1933 г. Държавен военен архив гр. Велико Търново за периода на Първата световна война 1914-1918 г. "Най-малкият ятак" - книга от 1977 г. Личен снимков материал от семейство Балджиеви за техният чичо Цанко Ганчев. Снимков материал от кметството на село Крушево. Спомени на стари хора от селото. Севлиевската Гимназия - Летопис на Всеотдайност и Родолюбие. Уебсайтът http://selvi-istoria.blogspot.com/2012/04/v.html?m=1 Използваната литература предоставя разнообразна информация, която помага да се разбере историята на Куневския род и да се запази паметта за предците и техните постижения. |
Rating: This article has not been rated yet. |
