Ивайло Балабановъ

[Hatshepsut]

Принос към европейската история

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,
Европа ръкопляскаше на Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.

Когато тя строеше катедрали
и замъци - във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян...

Въздигаха се кървави калета
градени със отрязани глави,
а всъщност си остана непревзета
страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!


Има и видеоклип:

[Hatshepsut]

Българин

О, колко трудно е да бъдеш българин
във този край, от Бог занемарен,
сред дивите му тилилейски хълмове
да бъдеш цял живот закрепостен.

И цял живот, наказан с участ клета,
с една почти безхлебна нищета,
да носиш тихо своята несрета
и свойта трудна българска съдба.

Да знаеш, че България е глуха
за теб, но пак да вярваш от съэрце,
че тя започва винаги от Хухла,
а не започва от "Дондуков" две.

О, колко трудно е да си наказан
от Бог и цар в един забравен край.
Презрял нихилистичната съблазън,
да вярваш, че земята ти е рай.

И горд, изстрадал скръбната разруха
на днешната безродна свобода,
да кажеш "Аз съм българин! От Хухла!
Всичко останало е суета!"

Ивайло Балабанов

[Hatshepsut]

Похвално слово за българката

Автор: Ивайло Балабанов

Не можеш ли да победиш жената
със роза – не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана в арабския Коран.

Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.

,,Насила хубост никога не става!" –
потънал в Арда ясният вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,

но мъдростта при мъдрите отива...
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.

Не ги възпряха ни Отца, ни Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.

Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсеха зокум:

помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.

И ни една не падна пред Пророка,
годежен пръстен с турчин не смени.
Пет века продължаваше – жестока –
най-страшната от всичките войни;

най-величавата война, в която
воюваха кинжалът и честта,
насилието срещу красотата,
а простотията със мъдростта.

Война! Велика женска епопея,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея,
дължи на победителя поклон.

Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.

Но слисаният свят видя и помни
как конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите от червена мед;

как гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и, паднал във нозете на Гергана,
поклон стори. До земята чак!

[Hatshepsut]

Момчета, казвам ви го просто...

Момчета, казвам ви го просто,
по дядо Вазовски дори,
че днес на вашта сила Господ,
Отечеството повери.

Днес не е време за куршуми
и нека всеки в този час
си вземе само тези думи -
"България - това съм аз!"

Те са искрата богородна
в жарта на нашата съдба.
На път, момчета! За свободна
земя - с достойна свобода.

България сега ви дава
любов и вяра от сърце.
На вас съдбовно се надява
и вашата любов зове!

И тя ще стане черква бяла
под златна ангелска дъга,
ще бъде роза, разцъфтяла
в самата Божия ръка,

щом стихне днешното безчинство
и - подир вашия оброк,
възкръсне святото единство:
Човек, Отечество и Бог,

щом всеки със душа съгласна
и пълна с любородна страст,
си каже простичко и ясно:
"България - това съм аз!"

Ивайло Балабанов

[Hatshepsut]

Тракийски реквием

Не слагам пръст във рана, току - що заздравяла.
Не ми се тръгва с вик "НА НОЖ" към Бялото море,
ала душата ми седи пред Гюмюрджина бяла
и българските гробища край Одрин и Фере.

Оплаква ги Марица, оплаква ги и Арда,
но те лежат в треви и брош - ни китка, ни венци.
И вее оня вятър, със черен бяс подкарал
печалните кервани тракийски бежанци.

Те - живи и нещастни, си найдоха Родина.
Оряха сънем, жънеха насън край Булаир,
но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина
и пръснати по бойните полета... Спете в мир!

От царя сте забравени, от Господ сте простени
и уж безименни лежите в чужда равнина,
но белите джамии на Одрин са градени
от камъните с вашите надгробни имена.

И аз разбирам, че душата ми е пределена -
едната в мен, но другата е там - в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не със молив, а със нож.

Ивайло Балабанов

[Hatshepsut]

Поверие

Според писмено сведение от самото начало на XV век, намерено на остров Крит, българка на име Гюша е отвлечена от родното си селище Перперакион (днешен Перперек) и продадена като робиня на острова.

България има свое поверие бяло
за щъркела, който носи деца от небето.
Повярвайте в него. Неговото начало
е в лето господне хиляда четиристотин и пето.

Април е и белият щъркел ще литне на север.
До него робиня, потънала в скръбен несвяст,
го пита дали ще си спомни отново къде е
небесният път за селцето с големия бряст.

Гнездото ти, ланшното - казва му тя - беше свито
на този бряг. Помня те. Помниш как прелетя
над моята сватба, когато крещяха "честито"
и кръвта ми моминска по ризата заблестя.

Заченала, млада и светла бях, но се изсипа
над мен черен град, женихът ми падна убит.
И скубех косите си черни из белия Кипър,
с дете във утробата плачех из черния Крит.

Родих го, но тайно го кърмя: ще го убият
или ще потурчат кръвта му... Господи, срам!
Затуй ще завържа детето за твоята шия,
върни го при майка ми, тя ще го кръсти там.

Оттам взех любов - връщам род на рода си по тебе.
За мен ако питат - скалата си лобна избрах...
И белият щъркел понесе детето на север,
над Бяло море, над джамиите на аллах,

над кървава Арда, която се мяташе лудо,
над пламнали църкви и изгорели селца...
И всички повярваха в бялото божие чудо,
че белите щъркели в Българско носят деца;

че род не загива, когато си има светици,
които зачеват в небето - от своя си бог,
и всеки един от избитите мъченици
сменяват напролет със раждан в небето отрок.

Летя дълго щъркелът бял и отнесе до края
детето. И род се завъди: от зрънцето - клас.
Не питайте кой е родът му сега. Не зная,
но знам, че това е родът на някой от нас.

Ивайло Балабанов

[Hatshepsut]

Убийците на Левски

Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги - те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.

Те сложиха служебни ръкавели
и маски със почтен държавен вид
и ни убиват днес, но не в разстрели,
а тихо и по начин деловит.

Убиват ни със бедност и умора,
докарват ни до лудост, до инфаркт
и със сърцето честно на народа
хазартно те играят на билярд.

Със нас те нямат общо мило-драго
и тяхната патриотарска сган,
за свойто лично помиярско благо,
продава днес и родния Балкан.

Свободни уж - живеем в ново робство,
под игото на български аги.
Със турското то няма нищо общо,
но точно като него ни тежи.

Тежи ни финикийската истерия,
тежи ни този незаслужен хал.
Боли ни, че търпимата мизерия
е днешният обществен идеал.

Момчета, вярата крепи душата,
но розата се пази със бодил.
Спомнете си за чистата и свята
република на Дякона Васил.

Пазете си омразата, момчета!
Да се сплетем като бодлива тел.
Поп Кръстьо е събрал голяма чета
и ни избива тихо, без разстрел.

[Hatshepsut]

Геноцид

През 1529 година турският архитект Синан построява
красивия мост над река Марица в Свиленград

Султаните на Турция измряха.
Султаните на Турция са прах.
Те бесеха, убиваха и клаха,
но нищо не остана подир тях.

Освен скръбта от кървавите драми,
освен кръвта на черния Батак.
От техните сараи и хамами
днес няма помен даже, няма знак.

Историята не дарява слава
на всеки, ако ще да е султан.
Султаните отдавна са в забрава,
ала се помни името Синан.

Поклон пред нежното му вдъхновение,
защото той не мост е построил,
а бяло каменно стихотворение,
написано в красив арабски стил.

Султаните на Турция измряха.
Султаните  на Турция са прах.
Те бесеха, убиваха и клаха
и този мост остана подир тях,

за да върви по него с дрехи черни
безсмъртният ни български въпрос:
Дали кръвта на милиони жертви
се плаща със един прекрасен мост!

[Hatshepsut]

Надежда

Вие казвате всички, че снощният дъжд беше бедствие:
изпочупил ви овошките, изровил ви зарзавата...
Аз казвам, че снощният дъжд беше ангелско шествие -
с ангелско шествие Господ дойде на земята.

Във свещите блъскаше черен космически вятър,
късаше огън и огънят падаше дълго
и пукаха, както под тежък човек стъпалата
на тази прогнила, забравена Божия стълба.

Към нас - тук във влажното тъмно мазе на всемира
Бог слизаше с трясък по стълбата осветена,
а ние вечеряхме с чесън и пиехме бира,
отчаяни, тъмни, проклинахме цяла вселена.

И никой не знаеше как се отваря вратата
и как да излезем от зимника на битието.
Ние търсихме някаква паднала свещ по земята,
а стълбата светеше бяла и чиста в небето.

Заровени в тъмното влажно мазе на всемира
ние бяхме забравили, че стълбата съществува,
че този живот е къс като чаша бира,
но даже богатият няма пари за друга.

Душата ни - клето слугинче, нещастно сираче-
една Пепеляшка с продрана фланелка моряшка,
куцукаше в мрака със златна пантофка и плачеше:
свойта втора пантофка си търсеше Пепеляшка.

Вие казвате: снощният дъжд беше бедствие. Нека.
Аз казвам, че Бог снощи слезе при нас в битието,
за да каже на свойто сираче, че има пътека
и че другата златна пантофка не е във мазето.

[Panzerfaust]

Очи

На Ваня

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата ѝ, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

И той до цъфтежа ѝ нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката ѝ - бялата - там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!"

[Hatshepsut]

Българско стихотворение

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....

Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?

Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"

[Hatshepsut]

Ивайло Балабанов - "Принос към Европейската история", рец. Богдан Дуков

Ивайло Балабанов (1945-2021) е български поет.Той  е един от значителните съвременни български поети.  Автор е на книгите "Да се загледаш в звезда", "Окова за щурец", "Парола любов", "Религия", "Тракийски реквием", на поетичния сборник в два тома "Песни за старо вино" и др.
През 1987 г. печели годишната награда на Съюза на българските писатели, а през 2001 г. – националната награда "Изворът на Белоногата". Призът "Книга на годината" за 2004 г. му се присъжда за поетичния сборник "Песни за старо вино". Мото на живота му е "България" и "Обичам". А паролата любов се съдържа във всички останали негови думи. Едно от най-българските му стихотворения е « Принос  към Европейската история»

[Hatshepsut]

Ивайло Балабанов - "Българско стихотворение", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Ивайло Балабанов - "Похвално слово за българката", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Ивайло Балабанов - "България - това съм аз!", рец. Богдан Дуков