Мария Донева

[Hatshepsut]

Географско стихотворение

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

[Hatshepsut]

Кака

Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.

След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег ѝ оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.

Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)

После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.

После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,

ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,

после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш ѝ ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?

[Hatshepsut]

Ангел

По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
,,Стой тук. Рано ти е още."

От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен

във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: ,,Я по-смело!
Явно е, че съществувам!"

И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.

И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.

[Hatshepsut]

Мек като опашката на коте

Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.

[Hatshepsut]

Петък 13

На улица ,,Петък" почти не вали.
Когато се случи да паднат мъгли,
те всички са розови и ароматни.
Дори и градушките там са приятни –
и бучките лед цопват в чаши уиски.
На улица ,,Петък" каквото поискаш,
изглежда достъпно, приятно, възможно.
Тук никой не охка, не гледа тревожно.
Следобед особено хубаво става –
предчувствие празнично се възцарява.
Със равни подметки, с разхлабени възли
прибират се всички и никой не бърза.
На улица ,,Петък" е райско!....

Обаче
понякога, нощем, се чува как плаче,
как някой подсмърча и хленчи безкрайно.
Но кой ли е той – то остава си тайно.
И всички мълчат. Гледат се изпитателно.
Кой плаче? Това не е хич възпитателно!
Кой чувства се зле? Трябва да се помогне!
Дори носорог от плача ще се трогне!

Една нощ един от съседите шляел се
и спрял да попуши пред номер 13.
Било вече късно и лампата мигала,
и странна тревога отвред се надигала.
На номер 13 на ,,Петък" внезапно
се чул тежък стон. Чак звездичките зяпнали,
а онзи съсед щял да глътне цигарата.
В онази там къщичка, малката, старата,
след тъмна градина, със бели пердета,
един господин си оплаквал късмета.
Жена му избягала. Схванал го кръста.
Изобщо се чувствал дебел и задръстен.

– Но моля ви! Стига! Защо, господине?
Повярвайте, скоро това ще ви мине!
– Ще мине ли? Как? То се случва редовно!
И всичко ми пречи и ми е виновно!

Тогава съседът пак драснал кибрита.
Една мисъл – малка, ала упорита –
в ума му изгряла, почти като крушка.
– Съседе! – в ребрата съседа си смушкал. –
Я спри да оплакваш съдбата си клета!
Изобщо не ти е виновен късмета!
Я виж! Помисли! Всеизвестно е, знай се:
особено нещо е ,,Петък"13!
Причините тежки открих ги къде са –
бедите те гонят заради адреса.
Да! Улица, номер – и то в комбинация –
ти носят каръщина и закъсвация.
Я? Там огледалце строшено се мерна!
Това ли е котката ти? Чисто черна!
С кой крак тази сутрин прекрачи през прага?
Човече!!! Да сменяш адреса веднага!

И плахо зарадван, но обнадежден,
човекът – буквално на другия ден –
отиде под наем на улица ,,Сряда",
жена си намери, красива и млада,
родиха си бебе, кресливо юначе,
и ето – човекът престана да плаче.

А улица ,,Петък" решена осъмна:
не й трябва къща зловеща и тъмна.
Събраха се всички. Веднага я сринаха.
Дори, за по-сигурно, с валяка минаха.
А после финално проблема решиха –
уютничко гробище там си откриха.

Зелено, спокойно, с красива ограда.
Покоят се спуска и тихо посяда.
Мъглата витае. И ангели бледи
се грижат за милите бивши съседи.
И ронят елхичките ситни игли.
На улица ,,Петък" почти не боли.
Щом някой отиде си – близо е, знай се –
във гробищен парк там, на ,,Петък" 13.

[Hatshepsut]

По една капка чай

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

[Hatshepsut]

Не отивай там

Не отивай там.
Други цветове има есента.
Някой друг, не аз, рано сутринта
ще те поведе в жълтите листа.
Други гласове чужди стихове
знам, ще ти шептят.
Не и моят глас, уморен и ням.
Не отивай там, не отивай там.
Не отивай там...

Нека е кошмар този остър миг,
хладното легло, болката без край.
Аз ти нося дар, хайде, остани,
ще ти дам живот, по-красив от май.
Тръгнеш ли сега, във едничък ден
цялата тъга ще попие в мен.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там...

Тук за теб тъжат тихите стени,
чашата с вода, слънчевият прах.
Сенките тежат, хайде, остани,
ако не за мен, то поне за тях.
Вече няма ден, вече няма сън,
само болен мрак, сива пустота.
Остани при мен, не отивай там,
не отивай там...

Ще те задържа в сянка от преди,
в снимка на дъга, в капка от парфюм.
Нощем ще лежа в твоите следи,
тих като шега, казана наум.
Тръгнеш ли от тук, ще изчезна цял
като малък звук от ресна на шал.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там...

Нека ни вали галещият дъжд,
хайде, остани, чудото задръж.
Нашата луна, нашите мечти,
мислите на глас – всичко ще ти дам.
Няма светлина щом си тръгнеш ти.
Нямам сили аз да остана сам.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там...

[Hatshepsut]

Междучасие

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

[Hatshepsut]

Песничка

Любовта е сладка, любовта е мека,
любовта подхожда точно на човека,
тя му разкрасява устните, очите,
тя е като круша, тупнала в тревите,

тя е като грахче кръгла и зелена
и като корона, смешно накривена,
като топъл огън и като милувка,
тя не е закана, тя не е преструвка,

тя е търпелива, тя мига си чака,
тя деня проспива, после свети в мрака,
тя е невъзможна, невъобразима,
хем е рядка ценност, хем за всеки има.

[Hatshepsut]

Баба и дядо

Баба белокоса,
дядо белобрад.
Но на тази снимка
дядо пак е млад.

Баба пък е с букли,
рокля и букет.
Смеят се и гледат
някъде напред.

Няма го бастунът
и не ги боли.
Баба ми и дядо
млади са били.

На онази снимка,
в онзи минал ден
няма спор, добре са –
но си нямат мен.

А сега са стари
и са побелели,
но като ме гледат,
пак се чувстват смели!

[Hatshepsut]

Без звук, без глас...

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти...

[Hatshepsut]

Бабичка една

С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.

[Hatshepsut]

Случайно

Един и същ будилник ли звъни
в бадемите и в сънения кошер?
И кой прошепна: ,,Време е. Стани!"
на джанката усмихната и рошава?

Изглежда, ще пристанат на дъжда
тревите, щедро ръснати с цветчета,
и миглите им ще се удължат,
и целите от влага ще засветят.

Дори един солиден, тежък пън
внезапно се е влюбил – много тайно.
Дали са се сговорили насън,
или се е получило случайно?

[Hatshepsut]

Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

И си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

[Panzerfaust]

В някой друг живот

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само... Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.