Какъ преходътъ промѣня езика на медиитѣ ни

[Nordwave]

Как преходът променя езика на медиите ни

Епохата на социализма имаше собствен лексикон с ключови понятия като класова борба, петилетка, империализъм, идеологическа борба, диверсия, герой на труда, комунистически идеал. Преди 10 ноември 1989 г. съществуваха и множество производни от думата народ - народен страж, народен враг, народна милиция, народен артист, нармаг и т.н.

Тогавашният медиен език, ползващ много често готови мисловни и езикови конструкции от партийни документи, беше сполучливо наречен дървен език (La langue de bois) от френската социолингвистка Франсоаз Том.

Този език имаше свойството с много думи да поднася малко действителна информация. След 10 ноември тази лексика беше заместена от нови ключови думи като демокрация, приватизация, дисиденти, реституция, компромат, свободни и демократични избори, опозиция, червени боклуци.

Към края на 90-те речникът се обогати с понятия като цивилизационен избор, евроинтеграция, евроатлантически ценности, рекет, мутри, чалга.

"Заменка" и ,,вещици"

А в още по-ново време бяха изковани евфемизиращи понятия като бизнес партия, край на прехода, заменка, обръчи от фирми, силови групировки, сенчест бизнес и т.н., за да стигнем до съвсем пресните "вещици" и "лоялен гражданин".

Този процес беше опосредстван и насърчаван от медиите, които охотно прегръщаха всеки подобен, понякога ироничен, неологизъм. След 10 ноември медиите бяха буквално пуснати да палуват на воля.

Освободени от сковаващите догми на дървения език, те търсеха повече ефективност, повече функционалност и лесно я откриха в езика на улицата, жаргона и просторечието.

Медийният език стана многолик - някъде стегнат, точен и образен, другаде фриволен и циничен, често пъти жесток и безчувствен и също толкова често немарлив и безвкусен.

Това е така, защото свободата, както и войната, е свързана с неизбежни странични щети. В медийния език през изминалите 20 години протичаха паралелни и взаимно противоречиви процеси.

"Мутри" или... ,,Добре облечени бизнесмени"

Разговорният стил направи езика и особено заглавията по-малко сковани, по-информативни и леко екстравагантни. Процесът изглеждаше като демократизиране, но тази свобода имаше и своите крайности, достигащи до цинизъм и вулгарност.

Нека вметнем два ярки примера: "Шестима сварени в ТЕЦ "Марица Изток" и "Алчни старци изпълзяха на припек".

През последните години се забелязва нов и в същината си консервативен процес на известно евфемизиране на езика в търсене на някаква политическа коректност към социални групи и явления от криминално естество.

Появиха се изрази като сенчести групировки, силови структури, обръчи от фирми или добре облечени бизнесмени. Последното е евфемизъм за мутри, който е изначално глупав, а поради това и интересен. Освен това е непреводим на чужд език.

В случая е евфемизирана очевидната несъвместимост между интелектуалния и френологичен статус на обекта, от една страна, и неговата социална позиция от друга.

Третият и може би най-съществен процес е разпластяването на медийните езици, което е резултат от сегментиране на аудиториите.

"Хоризонт" спазва езиково приличие

Езикът на вестници като "Култура", "Дневник", "Капитал" или "Сега" е различен от езика на "Уикенд", "Шок" и "Папарак". Интересното е, че по-лошият език привлича по-голяма аудитория, а най-лошият се радва на най-голяма.

При вестниците е така, а също и в телевизиите. Аудиторията на някои риалити формати е право пропорционална на пошлото и вулгарното, което показват.

Интересно е също, че при радиото не е така. Програма "Хоризонт", която винаги се е придържала към езиково приличие, все още успява да бъде лидер в ефира.

Свободата на словото, както всяка свобода, е свързана с известни страхове. Един от най-силните страхове на младите журналисти е страхът от повторения.

Изглежда това е единственият сериозен урок по стилистика, който българската образователна система предлага. Този страх поражда една инфантилна словесност, търсеща синоним за всяка дума и това търсене често измества контекста.

По-близо до Караджата, отколкото до екзарха

Получава се бутафорно поетизиране или архаизиране на речта. Бирата става кехлибарена напитка, а виното е бакхусова напитка или еликсир, независимо че може да е някой киселоч.

Лекарствата стават цярове и илачи, крадците са апаши, футболната топка е "кожено кълбо", Пловдив е "градът под тепетата", а олиото - мазната течност.

Често срещани и най-дразнещи са грешките при съгласуване на подлога и сказуемото по род и число. Преди последните парламентарни избори всички медии тиражираха едно граматически неправилно изречение.

Става дума за мантрата "Купуването и продаването на гласове е престъпление". Бях доста изненадан, когато през юли във в. "Труд" специалист от БАН обясни, че изречението е коректно, защото смисълът бил ясен.

Само че яснотата не е критерий за граматическа коректност. Когато 2-годишно дете казва, примерно, нещо от рода на "Мечо иска папа", майка му чудесно го разбира, без изречението да е правилно.

Все пак смисълът на синтаксиса е в универсалността, което означава, че при подмяна на думите изречението трябва да запазва своята граматическа логика, дори и да загуби смисъл.

Друга деформация на езика е неправилната употреба на думи. Например думата спрягам. По принцип се спрягат глаголи, но през последните години в медиите безгрижно се "спрягат" имена на политици, бизнесмени, спортисти.

"Дебати" – що е то?

В какъв падеж, в какво време и в какво лице? Особеното при този тип грешки е, че са заразителни, което означава, че някой ден ще се превърнат в норма.

Например думата дебати, която според книжовната норма няма форма за единствено число, а само за множествено и тъкмо в множественото число ("дебати") е нейният смисъл, повечето български политици и журналисти упорито я употребяват в единствено число - "дебат".

Явно това скоро ще се наложи като норма, както вероятно ще отпадне и пълният член. Мисля си, че ако това стане, някои по-образовани хора ще продължат да го употребяват демонстративно като знак на собствено отличие.

Така пълният член, след като отпадне, може да стане модерен и това ще принуди много хора да изучат правилната му употреба. Кой знае? Модата е капризно нещо.

Интересно е, че у нас за добра журналистика като правило минава хапливата, злостна и понякога дори креслива интерпретация на събития и процеси.

Не острото перо е мярката

Приема се като аксиома, че добрият журналист непременно трябва да е добър полемист, да се държи провокативно, страстно да защитава своите тези, да има позиция, която да брани патетично при това понякога без тази позиция да бъде атакувана.

За добрия журналист обикновено се казва, че има остро перо. Ако се приеме, че работата на добрата журналистика е да осветлява скритите механизми на общия ни бит, едва ли остротата на перото е необходимо, а още по-малко и достатъчно условие.

Има и друг вид добри пера, които не са нито остри, нито тъпи. Това са меките пера. Журналистиката на меките и разбиращи пера у нас рядко е била на мода.

Изглежда причина за това е една възрожденска и поствъзрожденска инерция от края на XIX век, когато много от българските вестници са били изпълнени със злостни и невъздържани полемики, често отвъд приличието.

Прекланяме се пред героичното

В много от тях участват канонизирани от историята и литературата национални икони като Ботев, Каравелов, Славейков, Захари Стоянов. Друга причина е твърде дълго продължилото сакрализиране на героичното, на подвига и страданието като водещи нравствени и морални стойности.

Базисни човешки ценности като свободата и богатството в българската култура по-често са се оказвали свързани с екстремното и героичното, а по този начин косвено с насилието и агресията, и по-рядко с рационално организирания системен труд.

Това обяснява и защо трите думи, с които повечето хора свързват облика на прехода, са рекет, мутри и чалга.

Изглежда някак нормално крилатата Каравелова фраза "свободата не ще екзарх, иска Караджата" в историческа перспектива да поражда и медиен език, който е по-близък до Караджата отколкото до екзарха.

Какво може да се направи? Нищо. Единственото, което журналистиката може да направи, е да наблюдава процеса и да го описва. Това е същинската й работа.

Добрата журналистика се стреми да предпазва обществото от вреди, които то само си нанася. Понякога успява, друг път - не.

Автор: Ясен Бориславов https://www.bolgari.org/

[Nordwave]

Политиците ни не говорят чист български език. От политиците очакваме добро езиково поведение, казва доц. Красимира Алексова, преподавателка в Катедрата по български език на СУ ,,Св. Климент Охридски, цитирана в е-вестник. Симеон Сакскобургготски казваше ,,вЕрвайте ми", а министърът на външните работи Румяна Желева "прецЕня". Български политици често говорят на ужасен диалект.

Валентин Церовски се превърна в обществена карикатура с провинциалния си говор, докато беше министър.

Той не можеше да произнесе правилно дори името на институцията, която оглавяваше - ,,Министьерству на ригионалнуту развитий и благуустройствуту".

Като него говореше и бившият конституционен съдия и зам.-шеф на парламента Любен Корнезов - "Извинйявъм съ"... Много политици, освен диалектизми, допускат и елементарни грешки в говора си.

Те казват училищА, вместо учИлища, НАпредвид, вместо предвид. Това са отделни елементи и думи, но под прожекторите всяка грешка се забелязва и дразни.

Когато един политик се отклонява от езиковите норми, той се превръща в мишена за присмех. Навсякъде по света от политиците се очаква да имат най-престижното езиково поведение.

Общественото мнение може да наказва

Ако човек играе социалната роля на политик, без да отговаря на нейните правила и очакванията за тяхното изпълнение, общественото мнение веднага го наказва с присмех, с неодобрение, лепва му прякор и т.н.

Икономическата обстановка в България през последните години е динамична. Хората се преселват от по-малките градове в големите и често се нуждаят от езиково приспособяване.

,,Правили сме интервюта с хора, които са дошли от различни краища на България в София – казва Красимира Алексова. -  Някои от тях ясно са усетили разликата между собствения си говор и това, което е по-широко разпространено в София".

По-чувствителните към езика и към своето лично представяне държат да изчистят от речта си особеностите, които ярко контрастират. В противен случай се чувстват езиково непълноценни.

Те усещат, че като кажеш ,,зилЬенУ" особено в столицата, другите реагират и не звучи особено престижно.

Имаме е доста "екане"

Въпреки обществения императив някои политици не си дават сметка колко голямо значение има езикът, при това не само какво казват, а и как го казват. Затова част от тях все още се нуждаят от специална езикова подготовка.

Хората, които идват от западните краища на България, ,,екат". Те казват ,,голЕм", ,,хлЕб", ,,бЕл", ,,нЕма". В официалното общуване това е недопустимо и предизвиква негативни оценки.

Интересното е обаче, че страхът от неправилно екане води до другата крайност – до прояви на свръхстарателност.

Например, ако един политик е натрупал първоначалния си езиков опит в Западна България, той знае, че не трябва да ека, защото това не е добра речева стратегия за спечелване на политическа поддръжка.

В неговото съзнание това трябва да бъде избегнато на всяка цена. Правилото за т.нар. променливо Я обаче повелява в множествено число пред окончание И променливото Я да премине в Е - бял, бяла, бяло, но бЕли; видян, видяна, видяно, но видЕни.

Точно формите с Е като бели, големи, видени и др. се оказват препъникамък за много хора, които иначе имат добро образование и са част от българската интелигенция.

Бяли или бели

От свръхстарание те произнасят ,,бЯли", ,,голЯми", ,,видЯни". Такива примери езиковедите са открили в речта на Сергей Станишев.

Речта на множество от източните българи, дошли в София, се отличава с редукцията на Е в И без ударение и смекчаването на съгласната пред Е и И – зилЬенУ, дИтЬе.

Това са трудни за преодоляване произносителни норми, които при някои хора остават завинаги. Когато се опитат да се поправят, може да се стигне от престараване до заменяне на И с Е дори на места, на които това не е правилно.

Така "университет" се превръща в ,,унЕверситет", ,,директор" – в ,,дЕректор" и т.н. При хората от Северна България е разпространено т. нар. ,,ъкане" – главЪтЪ, жинЪтЪ. Разбира се, това много ясно се чува в София, която е в западната част на езиковото землище.

Ако човек от София отиде във Велико Търново и на опашка за хляб каже: ,,НЕма 'лЕб", думите му ще избухнат като бомба. По същия начин, когато един североизточен българин дойде тук и каже ,,ИнЪ бозЪ", почти всеки се обръща.

Какво да кажем за мекането

,,Има обаче едни особености, които престават да бъдат показателни за диалектен или местен произход – казва Красимира Алексова. Това са т. нар. мекане (ходимЕ, пишемЕ, четемЕ), т. нар. депалатализация (когато меки съгласни се втвърдяват) – вървЪ, спЪ, учителЪ, преподавателЪ, зъболекарЪ.

Някога това беше локална особеност на хората от Западна България, а вече става маркер за устна реч не само сред западните българи, но и сред източните.

Тази особеност важи не само сред хора, които не се реализират професионално чрез езика, но и сред журналисти, политици, преподаватели, за които езикът е работното средство и би трябвало да спазват книжовната норма.

Подобно на тях и окончанието ,,ъх" вместо ,,ох" в минало свършено време (четЪх, влязЪх, донесЪх), и произнасянето на члена ,,та" в женски род като ,,тъ" (есентЪ, песентЪ, радосттЪ) не носи днес информация за месторождението, за образованието, а вече и за професията му".

Някои политици ясно усещат, че постът им изисква да спазват не само поведенческите норми, а и езиковите.

Те се стараят да изчистват от речта си регионалните особености, които биха ги дискредитирали, защото осъзнават, че общественото мнение има силни регулиращи функции.

Някои се приспособяват, други - не

,,Имаше политици, които бяха наказани с неодобрение заради неправилния си говор въпреки професионалните си качества, казва Алексова и дава пример с Венцеслав Димитров. - Той говореше с множество екания, с премет на ударението и с ясни белези на западните български говори".

Социолингвистиката и психолингвистиката са доказали, че има езиково ригидни и езиково мобилни личности. Зад тези два термина се крие способността на човек да се приспособява към промяната в езиковата обстановка.

Някои хора, въпреки целенасочения си стремеж, не могат да преодолеят своите регионални особености.

По тази причина не само политици, а и други хора, които професионално се реализират чрез езика (журналисти, преподаватели), се случва да говорят с отклонения от книжовната норма под въздействие на своя източен или западнобългарски произход.

Как да се изчистят диалектизмите от речта?

Единият начин е чрез подражание. Това е напълно механичен принцип, над който човек не се замисля, а подражава на образци, които му се струват престижни (например речта на лидера на партията, на водещ в телевизията).

Според езиковедите това е най-разпространеният начин за справяне с диалектните особености сред българските политици, но води до много конфузни ситуации, защото подражателите започват да копират и грешките, без да осъзнават, че това са отклонения от книжовната норма.

По-сигурният начин човек да се научи на правоговор, е да се довери на специалист.

,,Ако искам да си налепя плочки в банята, ще извикам човек, който може да го направи вместо мен. Ако искам да се застраховам, ще се обърна към специалист в тази област", казва Алексова.

Според нея няма нищо унизително в това обществените личности да се консултират с езиковеди. Докато е била британски премиер, Маргарет Тачър почти всекидневно е работила с психо-социолингвисти и фонетици.

По техен съвет Тачър дори е понижила гласа си с една октава, за да звучи по-убедително.

От авторката в е-вестник: Светослава Банчева – П.П. https://www.bolgari.net/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Биляна Тодорова "Структура на публицистичния текст (по материали от новата българска преса 1999/2004)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2906

...както и сборника "Медиите в България: 30 години по-късно":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6328