Христо Смирненски

[Hatshepsut]

Хр.Смирненски - "Зимни вечери", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Да бъде ден!

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.

В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.

Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред

вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.

За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"

[Hatshepsut]

Горчиво кафе

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.
 
А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

[Hatshepsut]

Вълкът

Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи
и в синята мъгла пълзи
поток от труженици, поели път за хлеб.
 
И въздухът е сякаш плътно напоен
с въздишките на шумний град,
които бликат и трептят
по устните на сивия работен ден.
 
А ето старий вълк завръща се пиян -
на плячка бил е цяла нощ,
където в празничен разкош
той вдигал е стакан подир стакан.
 
Бастон, дебела шуба, пура - всичко на място,
а в замъглените очи
банкерската душа звучи
с единствената своя струна от злато.
 
Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,
гърми стохилядния град,
а старий вълк - а старий свят
отива да си легне гузен и пиян.

[Hatshepsut]

Копнеж

Аз искам тихичко да отзвъни
прощалният камбанен звън
и пролетният светъл сън
да погребем в неведоми страни
под мрамора на вечната разлъка.
 
И разпилял златистия прашец
на утринните си мечти,
в среднощ край вашите врати
да мина бледен като чужденец,
усмихнал се през тъмната си мъка.
 
Над мене нивга вишните с привет
и тиха скръб да не шумят.
И месецът над моя път
да не възпре загадъчен и блед,
посребрил ярко спомена за теб.
 
И там – край мраморния саркофаг
на развенчаните мечти
последен цвят да прецъфти
н нека с ужаса на вечен мрак
да ме целуне моя черен жребий.

[Hatshepsut]

Есен

– Кой из тихата алея
клони свиснали полюшна?
Кой злато-листа отвея
и полекичка зашушна
сънна погребална песен
за угаснали мечти?
– Вечноплачущата Есен
из алеите лети.

– Кой притиска с ледни пръсти
дъх, сърце и стон в гърди?
Кой с тъги и скръб задръсти
извора на светли дни?
Кой през облаци надвесен
пак прокобва рой тегла?
– Тъжна бледолика Есен
трепка с тъмни си крила.

– Кой, девойко, с горест знойна
смръзнало сърце залива?
Кой тъй тайно и спокойно
радостите ми приспива?
Кой чертае в пътя тесен
кръст със кратък чер надслов?
– Тя – пристъпващата Есен
на светата ни любов!

[Hatshepsut]

Сенки

1
Не бяха цъфнали, не бяха още
те – белоснежните цветя
на любовта,
и дълги дни, и дълги нощи
очакваха да
мине тя.

Но дойде есен златодреха,
не мина тя, не дойде тя
и в самотa
през скръбна привечер умреха
те – нецъфтелите цветя.

2
Порутен храм в забрава тежка тъне,
разбит кумир край гръмнат дъб,
стени обрасли в бурени и тръне,
наоколо пустош, пустош и сън е...
В душата скръб, пред поглед тъп
блуждай и гасне спомен скъп.

Уж ден, а мрак е непрогледен,
из него демон зъл цари
и съска там смехът му леден,
а аз вървя кат призрак бледен.
Отпред гори и канари,
отпред пътеки без зари...

Цветя посадих, а събрах коприва,
отърсих истини – навред лъжи;
любов разпръсвам – злоба ме облива,
запаля свещ – тъма ме пак обвива...
Глава тежи, душа тъжи –
душа ми кой ще освежи?...

[Hatshepsut]

Ето че дойде ред на едно политиканско, макар и завоалирано със стила на символизма стихотворение - Северният Спартак...
Всички знаем какво точно се има предвид - болшевиките от Русия, които носят освобождение на угнетените народни маси и всеобща справедливост на света    А истината се оказа съвсем друга и ако Смирненски беше жив днес, щеше да види с очите си жестоката реалност - че неговият северен Спартак е нищо повече от гамен, пияндурник, простак и киртак, който не само не носи, ами поробва, насилва и граби.


Северният Спартак

От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт.

По стръмните пътеки на борбата
вървя обгърнат с пламъци и гръм;
пламти под моите нозе земята
и в устрема на свойта ярост свята -
стихийно величав и властен съм.
 
Аз - жалкий роб на кървави арени -
издигам своя меч несъкрушим
и братята ми идат разярени,
и бурята разраства се край мене,
за да се втурне в дверите на Рим.
 
Напразно ме посрещат легиони!
Всуе преграждате вий моя път!
Върху купчинката на златни брони
ще хвърля аз железни милиони
и огъня на мойта робска гръд.
 
И с вихрите на тия снежни степи,
ще ви разпръсна властен и сърдит,
ще ви разпръсна немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи,
защото слънцето е моя щит!

"Да бъде ден"

[Hatshepsut]

Още едно политиканско стихотворение, в допълнение към коментара за стихотворението "Северният Спартак" ще кажа, че руснаците винаги са разчитали на "полезни идиоти" в България и в Европа, които да ги подкрепят на голо доверие и да провеждат сляпо руската имперска политика. Това важи както за царска Русия, така и за СССР, а и в днешно време 


ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ

В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
кратка схватка, и наново ескадроните летят...

Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.

Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.

[Hatshepsut]

Уличната жена

Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.

Нощта е твойта мащеха неумолима -
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.

Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.

А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.

И все така... А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я навреме -
и ти... отдавна без душа си ти!

[Hatshepsut]

Към висини

С оковани крила днес земята ни ражда,
оковани с неволя и делнични дни,
а гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.

Из града - тези улици шумни и сиви,
де живота безумно крещи,
на село - в тишината на буйните ниви -
нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,
като гръм на стихийни вълни,
свободата зове непрестанно сърца ни
към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,
в миг в очите искра заблести,
и акорди на музика странна зашепнат:
"Полети! Полети! Полети!"

Младостта запламти в многоцветни огньове,
младостта призовава часа -
тоя час на размах, на разбити окови,
тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни:
"Светлина! Красота! Висини!"

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Христо Смирненски (епизод 46)