• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Кръстьо Станишевъ

Започната от Hatshepsut, 21 Ноември 2022, 20:11:25

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

АНГЕЛ

Снегът ме радва: този ангел
пазител, който разпилява
пера от своите крила.

Белее покривът двускатен
на селската ми къща, сякаш
заспива тя с крила прибрани.

Сега живея, приютен
под ангелски крила, които
сравнявам мислено със сняг.


***

Избрах за тебе тази селска къща.
Нарекох и приятели, и братя
дърветата. Душата си ще пратя -
единственият гълъб, който връща

писмото на мълчанието. Нека
къртицата-пророчица дълбае
под корените своята пътека -
тя стихове за слепи там чертае.

Не спят в комина призраци. Душите
на чуждите отдавна отлетяха.
От сянката на схлупената стряха
не бдят закани като йезуити...

И тази мисъл със камбанен глас
ще отброи деветия ми час.


ГАРВАНИ

Отшелници на оранта, пазачи
на зърното, положено в пръстта,
в нивята черното ви братство крачи
със плащаници, шити от нощта.

Навеждате се, сякаш сте орачи,
завърнали се тук след оранта,
защото червеят на мисълта
и във съня съмнението влачи.

Не сте проклети и над ничий гроб
не грачите... О, мълчаливи птици
на грижата! Аз виждам златен сноп
като искра във вашите зеници.

Над грижата набедени, вървите
към мене. И ме гледате в очите.


ПРИВЕЧЕР

Съседът ми със двата вола слиза
по хълма на здрачените треви,
от светлина е неговата риза,
защото между ангели върви.

Но е далече. И не се разбира
във този час какво говори той
на ангелите, докато извира
от стъпките му звездният покой.

Ще спре под обгореното дърво
на залеза съседът ми спокоен
и може би ще разбера какво
е разговарял с ангелите свои?

Към моята врата върви съседът.
И ангелите ласкаво ме гледат.


ЗИМНИНА

Зимнината свърши. Отлетя
ангелът на зимата със своя
ослепяващ сняг - близнак на зноя.
Голата градина опустя.

В клоните потайно спят листа.
Времето сега е колебливо.
Само сляпо куче търпеливо
пак повдига с тайна цел пръстта.

Скритият орач предупреждава,
че се вижда място не за страх,
а за оран. Шепота разбрах
на пръстта повдигната... Тогава

време е, щом свърши зимнината,
да простра ръка над семената.


ПЕПЕРУДА

Летеше пеперуда и се молеше:
,,Всевишни Боже, дъжд ни изпрати..."
Душата ми летеше и се молеше,
и знаеше, че ще я видиш Ти.

Летеше пеперуда и обглеждаше
съсухрения посевен саван.
Душата ми летеше и обглеждаше
пукнатини, където ври катран.

Летеше пеперуда и проронваше
сълза над кръгозора изгорял.
Душата ми летеше и проронваше
поличбата на своята печал...

Душата-пеперуда пак лети.
И знае пак, че ще я видиш Ти...


ВРАНА

Като мрачна мисъл надвисва
небето. Иде нощта.
Закъсняла врана изписва
знаците на есента.

Кръг подир кръг - тънки примки,
кого ли ще удушат?
Блед и подплашен призрак -
ще отлети денят.

Сякаш пак ще ни затрупа
тази нощ, за да заспим
в нейната тясна хралупа.
Но с утрото ще избуим.

Проклета неканена врано,
махни се! Още е рано.


СВЕТЛИНКА

Сред мрака - светлинка. И тя се движи.
Човече непознати, накъде
помъкнал си угасналите грижи?
Нощта при нови ще те отведе.
Сърцето ми към тебе се обръща.
О, нишката разкъсана свържи!
Свърни насам, към селската ми къща,
при мойте грижи твойте положи!


ЕСЕННА ОКТАВА

Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение.
В неживата природа виждаш ти
живота - бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.

HatshepsutTopic starter

ПСАЛМИ

ПОМИЛУЙ НАС

Страхът ще стъкне
скрит огън пак...
Вън мракът мъкне
кълба от грак.

Душите грешни
без път летят.
Дано ги срещне
накрай сънят.

Накрай дано се
успокоят...
В нощта се носи
презрян грехът.

Сред тъмен хаос
треперещ глас
дочух едва аз -
,,Помилуй нас..."


ПСАЛМ

Сърцето ми е притеснено.
Събужда се на заранта
във мрежа сякаш уловено,
люляно от неяснота.

И този ден като последен
ще бъде преживян от мен.
Напразно през прозорец леден
се взира разумът смутен.

Вън въздухът тече размазан
подобно сиво вещество...
О, Господи, защо наказан
съм аз, и всички, за какво?

Къде престъпих Твойта воля,
кога бях обладан от бяс?
За всички и за мен се моля.
Смили се и помилуй нас!

От зло и злост отдалечи ни,
и от позор ни опази!
От устни и очи невинни
изтрий смразените сълзи!

А над сърцата притеснени
надяването проясни,
за да съглеждат просветление
до свършека на всички дни!...


ГЛАС

По какво да ги познаем?
Нямат на челата знак.
Техните лица под наем
знаем, че са взети. Как

да ги различим в замаята
от сълзи и викове?
Помним: ще ги разпознаете
по добрите плодове...

Питаме с очи: на мрака ли
синове излизат пак,
гласовете ни прегракнали
за да подражават? Как

да ги отбележим, Боже,
за да помним?... Между нас
ходят вълци в овчи кожи
и говорят с Твоя глас...


СТЕНИ

Подобно мрачни плесенни стени
към мен се движат бъдещите дни.
След първата стена стени застават
и със очи от мрак ме наблюдават.

Нима това е бъдещето? Кой
зъл демон моя просветлен покой
прогони? През стените как да мина,
за да попадна в тихата градина

на времето последно? И дали
духът е сподобен да раздели
морето на опасността със жезъл
като пророкът Мойсей, възлезъл

не в обетована земя, а горе,
където пак със Бога ще говори?...


ДАЛЕЧЕ ДОЛУ ПЪТЯТ

Далече долу пътят сред полето
изстрелва глухо своя смесен ек,
за да ме търси, и лети, дордето
се претвори във говор на човек.

Но аз съм този, който претворява,
и който - вслушан в чужда самота -
конеца на надяването вдява
в сияйната игла на мисълта,

за да съшие дрипите развени
на думите, и да просветнат пак
самотни изречения, споени
от мисъл, необятна като мрак...

HatshepsutTopic starter

#17
ВИДЕНИЕ

I.

Не виждам бъдещето вече.
Отнета ми е тази власт.
Над моето чело се свлече
печал подобно земен пласт,
и ме затрупа.
               Жив-заровен
на дъното от тинест мрак
на кладенец със дъх отровен
помръдвам и съзирам пак
високото небе, което
с разкъсано лице над мен
се свежда милостно, дордето
мълча, безсилно примирен...

Но и на дъното съм раб над
самотността.
               И вече знам:
във въздуха ще бъда грабнат
на облак, за да срещна там
Вселюбовта...
              А дотогава
ще шепна в моя нов затвор:
на дъното живее слава,
а на повърхността - позор.

II.

Годините са стъпала. Отвъд
последното стъпало ще замръзне
над бездната невидима кракът,
където като призрак ще се плъзне
със черната си ладия Харон.
Ще срещне и въздигне той душата
във свойта ладия като на трон,
за да я отведе сред тъмнината...

Такива са очите на плътта.
Но взорът на душата друго вижда...
Тя се възнася и - отвъд нощта -
към нея свята светлина приижда.
И там я срещат близките души
край Божия престол... А дотогава
с това видение ще се теши,
дордето на земята пребивава.


СРЕД МРАКА ВЪНШЕН

Вън бродят духове. И аз не знам
добри ли са. Във въздуха катранен
с крила прошумолява шепот странен
подобно гълъб див под свод на храм...

Сред мрака външен може би душа -
изгубена, погубена - опитва
да ми запише своята молитва
със буквите неясни на нощта.

HatshepsutTopic starter

СТИХОВЕ
ЗА МОЯ ВНУК КРИСТИЯН


I.

Плачът е твоят говор. А пък аз
не съм научил думите на този
език божествен. Ала - Бог помози -
и сричките на плачещия глас

подреждат се, да се роди значение,
намислило и мен да осени
подобно бляскаво стихотворение,
което аз ще преведа след дни...

О, твоя плач да можех да повторя,
и този твой и мой божествен ден!...
Не ти, а аз се уча да говоря.
И аз самият съм новороден.

II.

За теб мисълта е радост,
успокоително тя тече.
Упоителнобавната сладост
на тази мисъл влече

душата ми. И отвежда я
към теб. И към вечността...
Радост, сладост, надежда е
за теб мисълта.

III.

Усмихваш се. Говори ми
усмивката. Гласът
усмихва се. Отгоре в миг
невидимо Духът

се спуска. Озарение
от теб трепти към мен...
Не свършва - виждам - взрения
във теб божествен ден.

IV.

Вече виждам бъдещето. Там,
гдето се тъмнее моят Изход
и покойнопризрачно се плискат
вечните води на Лета, знам,

че - до мен изправен в Онзи час -
ти ще ме крепиш, да мога лесно
да прекрача в Царството небесно...
Бъдещето Вече виждам аз...


НОВИ СТИХОВЕ
ЗА МОЯ ВНУК КРИСТИЯН


I.

Твоето време ми заповядва:
,,В тази посока върви!..."
Твоето време душата ми радва,
защото я улови.

Вече преместена е планината
на бъдещето към мен.
Вече възлизам към висината,
предопределен, приютен,

отдясно - може би - да застана
подир последния час...
Душата ми странства сега на
крилата на твоя глас.

II.

Със твоите очи наблюдавам
пейзажите утрешни. Там
заедно с теб пребивавам,
и отсега вече знам,

че Божието благоволение
милостно ме отличи
да обитавам селение,
видяно с твоите очи.

III.

Твоят ден е вече мой ден.
Твоето дишане тътне
в параклиса засводен
на молитвата ми вътрешна.

И нощта ми е твоя. Взрян
във твоето чело заспало,
до теб полягам, огрян
от прозрение, долетяло

мълнийно да извести,
че свършва моето време...
Ала дъх вдъхна ми ти,
във времето бъдно прие ме.

HatshepsutTopic starter

УМОЗРЕНИЯ

I.

Да живееш - означава
да се радваш. Пребивава
твоята душа сега
на земята. Докога
ти не знаеш. И не искай
да узнаеш! Ах, притискай
към прозореца лицето!
Вън отваря се небето.
Пак е зима. Пърха пак
първият сияен сняг.

II.

Да те забравят - означава
от теб да падне най-подир
веригата, която Слава
наричат. И покой, и мир
да те залеят с просветление
като от катедрална вис.
Да бъдеш сам стихотворение,
запазило се в ръкопис.


ГРАБНАТ НА ОБЛАК

Блясък небесен проряза
купола синьосребрист.
Облакът - табула раза -
бе неизписан бял лист.

Не моя взор, а душата
грабна той, благословен,
и озарен от крилата
на незрим ангел над мен...

Знаех, че Ангелът бдеше,
и че ме вижда. Но аз
бях изкушен... И блестеше
белият лист. И прехлас

пишеше вече словата,
шепнени в мен от душата.


ПРЕОБРАЖЕНИЕ

                На Мария и Иван Гърбеви

Над покривите нажежени е
небето селско като сън.
Сегашното Преображение
е благостен камбанен звън.
Възнесъл се над обновения
свят ден, понесъл е звънът
душите ни, за мигновения
напуснали смирена плът.


КАМБАНА

Сред тайник схлупен думи подредени
на пръсти се броят. И - преброени -
на свършване са вече твойте дни.
От храм невидим накъм теб звъни
камбана - о, метафора на всеки
живот уплашен! Сякаш сенки леки
въздигат се във въздуха висок
и свършващите думи. Вижда Бог.

А ти оставаш долу на земята.
Последната безмълвност те замята
със своя плащ. И предопредели,
че вече свършват думите. Дали
една би уговорил да остане?
Ала треперят от звъна камбанен
и свършващите думи с поглед строг,
и чашата горчива. Слуша Бог.


БОЯЗЪН

Душа, когато бъдеш там, край Божия
                                                      престол,
дали ще можеш да си спомниш земните
                                                       картини:
стоическата планина, замисления ствол
на бора - вечен и зелен - под облаците сини?

Душа, любимите лица, във тебе отразени,
дали ще отнесеш, дали ще бъдат с тебе там?
Уви, на пустата земя - самотни и сломени -
боя се, че ще ги оставиш, предполагам, знам...


КЪСНА ОКТАВА

Поетът бе изрекъл само: ,,Кой
ще назове честта, и кой - позора?"
Но аз - със моя просветлен покой,
и чужденец във всяка диаспора
от словоблудство, съвършено глух
за шум от ръкопляскане и слава -
отдавна знаех: словото е дух,
и саможертва, и самозабрава.


ПОСЛЕДНА ОКТАВА

Съхне гората на думите. И оредява.
Иде последното време... О, стих на Вергилий!
За Енеиди, уви, нямаш повече сили!
Само сонетът всемилостно те приютява.
Вече накуцваш под стария свод на сонета,
сам, примирен, пред забравен олтар да положиш
своя глас немощен, в мрака от свещи да можеш
да обозреш как излита душата отнета...

HatshepsutTopic starter

РОДИНА

1.

Не бях те назовал, а те обичах,
не знаех името, а търсех звуци,
тъй както раковини край морето.
Опитвах се да пиша, но вълните
връхлитаха над пясъка сребрист
и аз закривах с тялото си буквите,
но все не можех да те назова...
А после ти дойде и взе ръката ми.
Тогава чак написах всички букви
от твоето незаличимо име.

2.

Българийо!
Отекнаха копита в моя сън,
на спомените конницата мина.
Българийо!
Аз виждам жълтата ръка на месеца
и сенки на отсечени глави.

Отекнаха копита в моя сън,
на спомените конницата мина.
Аз виждам черните килии на Мълчанието
и зад решетки, кървави от залеза,
печалните очи на Свободата.

Отекнаха копита в моя сън,
на спомените конницата мина.
В нощта извиват светещи пътеки
и бавно крачат пушки и мъже.

HatshepsutTopic starter

ВСЕ ОЩЕ

На залеза последните лъчи
наподобяват стълба към небето.
Но кой би искал да се изкачи
към вечното спокойствие, където
не се създава и не се руши...
Ах, тук все още глас към глас трепери,
все още тук душата ще намери
и други ней възлюблени души!

Когато на земята пребивава,
душата на душа се уповава.


БЛАЖЕН ЩЕ ВИДИШ

Приемай Божието наказание,
,,защо" не питай, а чело сведи,
безмълвен и подкрепян от незнание,
на нищий духом образец бъди!
Блажен ще видиш как кръжи сияние
над тебе, от греховност изтерзан...
Не праведник сега към покаяние,
а грешник е изконно призован.

Загадъчното слово Изкупление
римува се със словото Спасение.


СТИХОВЕ
ЗА МОЯТА ВНУЧКА МИА


I

Когато ти си тук, където
и аз съм, светлина струи,
и сякаш - ласкаво - небето
в сърцето ми се притаи...

Когато тичаш ти срещу ми,
сияние лети към мен.
Бих искал със ръце и думи
да те прегърна озарен.

Нима сега претворяван,
животът ми е пак любов?
От жива светлина огряван,
за вечност вече съм готов.

II

О, ти си дар от Бога, нам
въздаден благодатно свише!
И без да питам, вече знам
чия ръчица нежно пише

и тези мои стихове...
Дете, след време ще узнаеш:
поезията се зове
любов. Сега пред мен сияеш,

защото ти си любовта,
защото виждам вечността.


ВЯРВАЙ ТЪРПЕЛИВО

Нетърпелив не бивай! Нека
годините вървят едва,
поетът-философ Сенека
ще смогне своите слова
да прати до Луцилий. Чакай
столетие да изтече
и дойде твойто време. Всяка
припряност може да свлече
стремежа. Вярвай търпеливо,
че духом пак ще се явиш,
повторно и благочестиво
надеждата да известиш

с три-четири стихотворения,
наподобяващи прозрения.


ЧЕТИРИСТИШИЯ

I
Препълнена е чашата на любовта...
О, Господи! До дъно нека я изпия!
И нека в Твойта светлина да се умия,
преди да се запътя към Отвъдността.

II
От небето отворено слиза
Светлината. И ти я видя...
Глас въпиещ простора прониза:
,,Спаси, Господи, люди твоя!..."


ЕЛЕГИЯ

,,Иде последното Време..."
Вергилий


Смаляват се костите сякаш кръвта е вода,
която изгризва и тяхната вътрешност фосфорна.
Душата е вече угасваща ивица босфорна,
пропукваща Божия свод самолетна следа.

Смаляват се мислите, сбити под зимна бразда,
където измръзват подобно една троха просфорна...
Ще мога ли да облека с епитета ,,въпросфорна"
надеждата? Мога ли да нарека Свобода

свръхлекото и лекомислено освобождаване -
подобие на полетяло в простора перце,
което не знае, че висшето благо е даване,
а не да се взема... Извръщам нагоре лице

към Божия свод. И каквото лети наблюдавам
в последното Време, понесен от мисъл, че давам...

HatshepsutTopic starter

ТРИОД

I.
Пътеката към слънцето, което
почти залезе, вече се скъси.
Ще смогнеш да я извървиш, дордето
бледнеещ сърпът лунен окоси
последните лъчи. Недей веднага!
Отмервай крачки, потопен в нощта,
като слепец, потропващ със тояга
по плочник към зазидана врата.

II.
Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение...
В неживата природа виждаш ти
живота � бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.

III.
Под тъмнината, засводила
треви, дървета, самота,
къртицата на мисълта
заспива вече. Тъмна сила
превива ме. С чело смирено
докосвам камък, пръст и мрак.
И се отпускам уморено
в покой, подобно в саркофаг.

HatshepsutTopic starter

ПОНТИЙСКИ ЕЛЕГИИ

,,Покрай Понт съм роден..."
Овидий


ПЪРВА ЕЛЕГИЯ

О, северният вятър, глас на ада, вятърът
на отмъщението, равно на възмездие!
На кораб мачтата пречупена - захвърлен съм
върху скалите на изгнанието, пустошно
е тук небето, а морето вдига мрачните
стени от тътен, ужас и вода. Завинаги
съм прикован към тази суша варварска.

Ах, ще ни срещне във града покрай Danuvius*
пазителката на поезии Аркадия**,
ще бъда вече книга, надсловена Tristia.
Помни: ще ме намериш там! Духът Овидиев
над теб невидим ще се спусне, но телесният
Овидий няма да съгледаш, всеизтлелият
сломен поет, стопен, изтекъл във елегии.

О, живият поет е само онзи медиум,
способен и достоен да изтръгва думите
от каменните мъртви плочи на забравата!
Ти, живият след мен, от двадесет и първия
нов век, ломиш и смесваш времената минали
и бъдещи. Недей да се боиш от бездната***
пред теб или зад теб. Ти вече разговаряш с мен,

Овидий, сянката, изгнанието, бездната...

* Латинското име на река Дунав
** Прочута книжарница в днешна Виена
*** ,,Каква бездна от време
пред нас и зад нас..." Марк Аврелий


ВТОРА ЕЛЕГИЯ

На Тома Бинчев

Морето е неясната врата
към близкото изчезване.
Внимавай!
Отдалечен
прикрито наблюдавай:
пред твоите нозе
съблазънта
умилква се със пяна лицемерна,
и по корем се влачи,
и зове
примамващо,
за да те окове
и да те хвърли в преизподня черна.

Внимавай,
наблюдавай тези ласки!
Бъди като крайбрежните скали,
гальовната съблазън отхвърли!
И пяната
на всички нейни маски!
Внимавай!
Наблюдавай!...


ТРЕТА ЕЛЕГИЯ

В памет на поета Христо Фотев

О, съблазнително и пагубно отплаване
в метафората на морето, илюзорното!
Въображението разрушава разума.
Не те предупредих, а знаех. Виждах тънката
тръстика как нехайно дръзко се превиваше.
Защо се самозаблуждаваше най-ревностно,
вграден на сушата, даряваща видения,
че ти - за мачтата завързан - слушаш сладостни
желани гласове? Уви, те бяха вътрешни!

Между море и суша (виж чертата!) - твоето
пространство, острието на бръснач, политнала
стрела (но накъде?), защо бе глух за ангела,
към теб въпиещ? Ах, като на сън те носеха
сирените (не те предупредих!), измамните,
опияняван от лъстивото им пеене!
Защо по корабна дъска (но не към кораба!)
непосветен вървеше ти към всеки сладък миг,
със вик зад зъбите? (О, спри, мой миг, обичам те!)

Не те предупредих, а знаех. Виждах смисъла:
подобието всуе подражава образа!...
Ти - неотплавал никога - не се завръщаше,
печално взрян в Итака. Тя не съществуваше,
защото съществуваше човекът вътрешен.
Дали се срещнахте? И седнахте ли в сумрака
на кръчмата пристанищна, където някога
с теб пиехме прозрачно вино? Няма отговор.
Въпросът сам е отговор. Сега и винаги.

Тогава - сякаш чаши с вино - ти разплискваше
очите си, и в пясъка безчувствен влагата
на синьото сияние - без знак - потъваше.
Не те предупредих, а знаех. Тежка болест е
поезията. Чуй гласът й: ,,Да внимаваме..."
Но глухи са ушите за предупреждения.
Ти беше смъртноболен. И не се лекуваше.
Животът смърт е, и смъртта - живот...
Ти вярваше.
Бе чул гласът на Хьолдерлин, неизлечимият.


ЧЕТВЪРТА ЕЛЕГИЯ

На Роман Кисьов

Навътре в сушата, край поселения
коварни, през тресавища с блуждаещи
огньове ще потърсиш упование:
изгнанието свобода е - твоята -
защото свободата е изгнание.

Назад не се обръщай! Нека вятърът
откъм морето със муцуна кучешка
да те връхлита в гръб със злобно лаене!
Помни: дори за миг назад погледнеш ли,
ще се налеят със олово стъпките!

Тръгни, преди да е изтекло времето
на себеотрицанието - твоето -
обречен, отправи се към убежище,
което вярващите назовават постница,
и там се посели посред безмълвие!

Ще слушаш само своя глас, и птиците,
сред планината на покоя милостен
ще те приемат сенките разтворени,
невидимо закрилян - и завинаги -
от Бога, който е любов всемилостна...

И в тишината вслушан, ще дочуеш глас.
От исихията ще литнат думите.
Единствената свобода е вярата.
Тя осветява твоето безмълвие,
на вечността в ръцете щом предава те.


ПЕТА ЕЛЕГИЯ

Василико, Созополис... О, призрачни
названия, от древен сън събудени,
побити камъни със мъртви надписи...
Василико! О, град на василевсите!
Но между ,,В" и ,,О" кой стъпва шепотно,
докосващ със порфирата си огнена
надгробия?... О, град на василевсите!

Сега, през мойто време, в този днешен град
хотелиери и рибари казват ми,
че вече няма василевси. Може би
не са дошли. Отдавна всички чакащи
оглеждат се навред с очи блуждаещи.
И ти ли си от тях? И ти ли взираш се
към хоризонта блед? И ти ли вярващо
очакваш да пристигнат василевсите?

- - -
Пред малка черква на Христа Спасителя
свещеник кротко ме попита: ,,Вярваш ли?
Тогава нека бъде спроти вярата!..."

Ала рибар смрачен, дочул беседата,
ми рече: ,,Твоят път е към Созополис!
Там може би ще срещнеш василевсите...
Тръгни със автобус! Но по-добре ще е
делфин да яхнеш! Пред морето чакай го,
ще се яви в сиянието царствено
на залеза. Ще те прикани ласкаво
и ще те отведе при василевсите...
Тръгни, не се бави, защото вярата
унива често, както ние, хората..."

Съвета му послушах. Пред морето сам
очаквах, вярвах и дочаках чудото.
Делфинът се яви, на своя гръб ме взе,
и пътем ме попита: ,,Василевсите
и ти ли търсиш? Дълги векове и аз
тях търся, всенадяващ се... Помни това!"

(Послеслов)

Морето е заплаха и несигурност,
и свобода... (От сенките й тягостни
в ръката с нож опасността явява се.)
Ах, обърни гръб на страха! Морето е
стената на плача (ала на твоя ли?)!
Гръб обърни и на стената! Чака те
крайбрежието с имената призрачни
и ласкави... Василико. Созополис.

Василико! Градът на василевсите!
Кого от тях избра за предводител свой,
за да преминеш всички мрачни кръгове
от суета, от слава и безславие,
от себестраст, и жертвоприношение,
от чест и от позор, сега и винаги?
Кой може да те отведе във онзи град
на всяко - и на твоето - спасение?...


ШЕСТА ЕЛЕГИЯ

В памет на поета Стойчо Гоцев

Изправен пред морето, ала ограден безмилостно
от светлината на вълните, ти изцяло видим бе
за сили тайни и нечисти, сам пред своята
обреченост. Защо забрави, че опасно е
да се напусне предопределената зависимост
на приковаването?... Може би не знаеше,
или вървеше след гласа на саможертвата?

Приятелю, поете! Виждаме ли сянката
на римския поет, когото бяхме търсили
покрай Евксинос Понтос, бряг на твоето
и моето безрадостно изгнание?...

(Послеслов)

Вече спънато-бавно пристъпвам в пространството,
и във времето, но пресметливо обмислено.
Разделени са вече и помежду си враждебни са
бързотечното време и луннопейзажното
неподвижно пространство. О, те са два камъка
воденични! Не са ли зърната обречени
всички мои години?... Но в този миг знам добре,
че пространство и време са само метафори!

Бавно, спънато и към непредотвратимото
крак повличам. Но пак примирено пристъпвам
,,Со страхом Божи..."

Powered by EzPortal