• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 September 2021, 10:20:53

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13819 Posts

Шишман
5797 Posts

Panzerfaust
980 Posts

Лина
776 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 23615
  • Total Topics: 1361
  • Online Today: 147
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 89
Total: 89

avatar_Hatshepsut

Пътеписи от България

Started by Hatshepsut, 12 August 2018, 20:28:36

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Древният тракийски град на мъртвите в местността Пропада край Малко Търново

Беше летен ден, изпълнен с много впечатления от няколкото интересни забележителности край Малко Търново, които вече бяхме посетили. Отправяхме се към следващото интересно място в мистичната Странджа – древният могилен некропол в местността Пропада. Бяхме попрочели тук-там за мястото, но не знаехме какво точно да очакваме.


Древна гробница в местността Пропада

Сега вече мога да кажа, че това беше поредното забележително място, свързано с траките, което посетихме. Място, обвито в мистика и дълбока тишина, кротко пазеща покоя на мъртвите.

Известно време след това наше първо посещение направихме и второ, този път с приятели. Мястото си беше все така тихо и загадъчно и макар да знаехме какво ще видим, пак ни беше интересно

Как се стига до некропола в местността Пропада

С кола се стига почти до самия некропол. От Малко Търново се поема в югозападна посока по шосето от Бургас към българо-турската граница. Малко, след като се излезе от градчето има кафяви табелки. На около 4,5 километра след Малко Търново, на един голям обратен завой, вдясно от шосето трябва да се отбиете за некропола по тесен асфалтов път, по който се кара почти един километър до некропола. На места по това тясно шосе има бяло-синя маркировка. В един момент в дясно от шосето се появява табела за некропола. Там срещу табелата има отбивка, удобна за паркинг. Оставяте колата и тръгвате по пътеката в указаната посока.


Към могилния некропол в местността Пропада

Първо се пресича реката по дървено мостче и се продължава по горска пътека.


Местност Пропада: по дървеното мостче

Няма и 5 минути ходене и се стига до началото на некропола, за което подсказва информационна табела със схема на най-важните обекти. Междувременно по пътеката до некропола могат да се видят следи от стари градежи.

Съвет: разучете внимателно информационното табло и най-вече схемата с разположението на гробниците, тъй като няма добре отличима маркировка.


Местност Пропада: по пътеката

За да обиколите некропола си планирайте поне 40 минути. Най-интересната част от него е голямата куполна гробница в края на маршрута.

Нашето посещение до могилния некропол в местността Пропада

Както вече споменах, ние посетихме този уникален град на мъртвите в един ден с няколко знакови за Странджа места – тракийската куполна гробница в Мишкова нива и гробницата на Бастет.

След кратката обедна почивка със скромно хапване в Малко Търново се насочихме към местността Пропада. Използвахме картата на Гугъл за упътване, въпреки че установихме неточност в нея. Според картата, до светилището няма асфалт, а в действителност се оказа, че има, както описах по-горе.

И така, паркирахме колата, минахме по дървеното мостче и тръгнахме нагоре по пътеката. Първо се впечатлихме от останките от каменни зидове, повечето от които с доста мъх по тях. След това видяхме информационното табло в началото на некропола и започна същинската част от разглеждането на обекта.


Могилен некропол в местността Пропада

Видяхме един цистов гроб, разгледахме го с някакво страхопочитание, после още един и още един. Продължихме нагоре по хълма и видяхме още много подобни гробове.

Едно пояснение: под цистов гроб се разбира гробна камера, изградена от каменни плочи.


После се натъкнахме на първата от гробниците, след това и на другата (снимката в началото на статията). За да се видят и останалите, трябва да се продължи нагоре по хълма.

Обозначенията са скромни, затова както писах по-горе, човек трябва да се ръководи от схемата на информационното табло.

Това е третата гробница.


Пропада – третата гробница

Макар и трите гробници, за които ви казах до тук да се считат за римски, третата е доста различна от първите две – изградена е от ломен камък, докато първите две са с цели плочи. И трите гробници се отнасят в периода 2-4 век.


Тракийска куполна гробница в местност Пропада

Кулминацията на посещението ни беше голямата тракийска куполна гробница отгоре на хълма в края на маршрута. Нейната датировка е 5-3 век пр.н.е.


Куполът на гробницата

Според информационната табела проучването на обекта започва през 1979 година, като по-късно е било прекъснато. През 1999 година започва ново проучване, продължило няколко години, по време на което са открити и проучени останалите обекти – гробове и гробници.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Бистришки водопад: истинска рилска перла

Пролет, време за водопади...

Залинели от дългата зима, някак жадно се вкопчихме в този слънчев и топъл априлски ден. Решихме да го посветим на един рилски водопад – Бистришкият водопад край Дупница. Бяхме чели, че посещението съчетава сравнително лек планински преход в Рила с красиви гледки и водопад за капак.


Бистришки водопад

Тази статия е посветена на нашето посещение до Бистришкия водопад. Да си призная, не бяхме чували за него до скоро. Затова и не очаквахме да е кой знае какво, когато подочухме, че има такъв водопад. Видяното обаче, надмина всички наши очаквания. Ето и подробностите.

Как се стига до Бистришкия водопад
Пътеката към Бистришкия водопад започва в югоизточния край на Дупнишкото село Бистрица, което се намира на около 75 километра от София. Тези километри се изминават за около час.

Като влезете в Дупница (откъм София) пропускате отбивката в ляво за Паничище и Седемете рилски езера и хващате следващата голяма отбивка в ляво за парк Рила. Шосето минава покрай едноименния дупнишки квартал Бистрица, подминава го и на следващото кръгово кръстовище вече има и указателна стрелка за село Бистрица – на първия изход от кръговото. От това кръгово кръстовище до село Бистрица не е много път – 2-3 километра. Селото се вижда в далечината, точно в подножието на рилските хълмове.

В село Бистрица указателни табелки за пътеката към Бистришкия водопад няма. Добър ориентир е църквата, чийто купол се вижда отдалеч. Заобикаляте я отляво и после продължавате все направо, докато стигнете до един голям за мащабите на селото паркинг. От паркинга, право нагоре започва пътеката. Там в началото й има информационно табло за пътеката, от което е видно, че последната е облагородявана по европроект.


Началото на пътеката в края на паркинга

Екопътеката

Както споменах в предния раздел, пътеката към Бистришкия водопад започва от един голям паркинг в югоизточния край на селото. Тя представлява стабилен черен коларски път, криволичещ в красивата клисура на река Бистришка. Разделена е на множество отсечки от няколко опорни точки, информация за които има на информационна табела в почти всяка една от тези опорни точки.


Информация за маршрута

Да поясня, че в цялост тази пътека подминава Бистришкия водопад и завършва в природния феномен Морени. Обект на тази статия е частта от пътеката, започваща от село Бистрица и стигаща до водопада и пътят наобратно. Разстоянието от село Бистрица до водопада се изминава за около час и 50 минути в посока. Следва описание на маршрута.

Аз бих разделила маршрута от паркинга на село Бистрица до водопада на три етапа:

етап 1: от паркинга до скалистото плато над Бистрица, което е обозначено като точка 3 (Ветрен камък) в гореспоменатите информационни табели – 40 минути;
етап 2 : скалистото плато – местност Влашка бара (точка 6 от табелките) – 35 минути;
етап 3: местност Влашка бара – Бистришки (точка 7) – 35 минути.
В следващите редове ще дам и малко повече информация за всеки от тези етапи.

Етап 1: паркинга – скалистото плато над Бистрица (т. 3: Ветрен камък)

Това, според мен, е най-трудният етап, тъй като денивелацията е най-голяма. Освен това маркировката се губи на места. Все пак, гледайте в краката си – по някои камъни има червена боя за ориентация. Това е голяма част от маркировката през този етап.

На няколко места в този етап пътеката се разделя на два клона, които впоследствие се събират. Има и други разклонения, които са предимно в началото на пътеката, малко след паркинга. Важно е да знаете, че вашата посока е нагоре от паркинга и после вдясно – така криволичи пътеката (изток – югоизток).

Етапът се изминава за около 40 минути.

Като стигнете скалистото плато (Ветрен камък) може да си направите и първата почивка.Там от скалите се открива много красива панорамна гледка към село Бистрица, а и много по-надалеч.


Панорамна гледка от скалистото плато

Етап 2 : скалисто плато – местност Влашка бара (точка 6 от табелките).

Този етап е значително по-лек от предишния. Пътеката лъкатуши покрай река Бистришка в красиво дефиле. На места се чува силен плясък на води – знак за близки, макар и трудно видими от тази пътека водопади.


По пътеката

Етапът се изминава за около 35 минути и няма разклонения на пътеката, които да ви объркат.


По пътеката

Етапът завършва с една дървена беседка с ручейче покрай нея. Зад беседката има отклонение за хижа Иван Вазов. Посоката към Бистришкия водопад е вдясно пред беседката – пресичате ручейчето и продължавате.


Беседката в края на етапа

Етап 3: местност Влашка бара – Бистришки водопад (точка 7 от табелките)

Последен етап от маршрута Бистрица – Бистришки водопад. Този етап по трудност, гледки и продължителност прилича много на предишния, с тази разлика, че завършва с крайната цел на разходката.

Ето и една забележителност в тази част на пътеката, която рязко контрастира с типичните планински гледки


По пътеката

Етапът се изминава за около 35 минути.

Нашето посещение до водопада

Водопадът се оказа просто страхотен. Така красив и уникален с многото си падове, с голямата си височина и с невероятната си сила. Без колебание мога да кажа, че това е най-красивият рилски водопад и един от най-мощните и красиви български водопади, които съм виждала, а в това отношение имам богат опит


Бистришки водопад

Водата на Бистришкия водопад пада от високо – от около 35 метра, разлива се на множество падове и водоскоци, кой от кой по-красив и мощен. Поради цялата тази сила, водопадът е бял, като перла – цял изтъкан от пенливи и игриви води. Хладни води. От него лъха хлад и свежест, дори и при слънчево и топло време. Водите се стичат по огромни скали и всичко това сред свежа иглолистна гора.



Бистришки водопад в Рила

В дясно от мостчето пред водопада има пътечка до горната му част – кратка и лека. Ние не пропуснахме да видим и горните водопадски картини.


Бистришки водопад: един от горните падове


Бистришки водопад: поглед отгоре

Накрая, да кажа, че преди време посетихме един друг Бистришки водопад – край софийското село Бистрица. Имената определено са идентични. Друго интересно съвпадение е името на местностите около тези два водопада – и двете се наричат Самоковището. Как мислите, не е ли странно? Споделете, ако имате повече информация!

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Стефан Караджово – родното място на Стефан Караджа

Ако се намирате в района на Елхово и обичате да минавате по непознати пътища и да изследвате нови места, отбийте се в село Стефан Караджово, за да видите родната къща на един от големите ни национални революционери и борци срещу турското робство – Стефан Караджа. Да, не си струва да биете много път специално до селото. Затова, казвам – ако сте там някъде в района или минавате от там.


Къща-музей Стефан Караджа

Село Стефан Караджово се намира се на около 26 километра от Елхово. Като цяло, шосето от Елхово до селото е добро – предимно с нови участъци и една малка част с кръпки, вероятно спорна територия между две общини или пък признак за приключили по-бързо от очакваното европари.

Както и да е. Да се върнем отново на селото, чиято основна забележителност е къщата-музей на Стефан Караджа. Това е малка къща с няколко стаи, като в една от стаите има схема с родословното дърво на големия герой. Всъщност, имам честта да познавам една страхотна жена от рода на Караджата. Нейният баща е родом именно от там. От нея знам за селото, в което и до днес живеят хора от този род.


Къща-музей Стефан Караджа

На мегдана на селото е издигнат внушителен паметник на Стефан Караджа.


Паметникът на Стефан Караджа

Другото интересно нещо в това село е минералната вода с горчив вкус. Точно пред къщата-музей има чешма и може да я пробвате. На минералната вода се дължи старото име на селото – Ичме, от турски ,,не пий". На мен ми беше леко гадна, но иначе, след като е била изследвана в началото на 30-те години на 20-ти век се оказва, че по химически и лечебни свойства тя е една от най-лековитите води в България. В селото навремето е имало санаториуми заради нея.


Чешмата с минерална вода

И да знаете – ако сте с GPS и карти Гармин, трябва да въведете името на селото с тире: Стефан-Караджово, иначе, устройството не го намира. Ако не разполагате с GPS устройство, ето карта.


Карта: как се стига от Елхово до Стефан Караджово

Ако сте търсили и други забележителности наблизо, вероятно, също като мен, сте попаднали на информация за Голямата могила край селата Златиница и Маломирово, определяна от специалистите като един от най-богатите гробове на владетели от 4-ти век пр.Хр., откривани по нашите земи. Тъй като не успях да намеря информация по интернет как да се стигне до там и какво може да се види, докато бяхме в Етнографския музей в Елхово, използвах случая да попитам уредничката на музея как стоят нещата с Голямата могила. От нея разбрах, че това е бил просто един гроб с насип, който е проучен и в който са открити множество ценни находки, които се съхраняват в момента в Националния археологически музей в София. Така че, няма нищо за гледане там на мястото в момента.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Скална гробница Фурнаджика и тракийска крепост-светилище Сивридикме, Източни Родопи

Скалната гробница Фурнаджика и тракийската крепост-светилище Сивридикме бяха сред първите места от юнската ни обиколка в Източните Родопи. Намират се в района на Маджарово и са на има-няма 30 минути пеша едно от друго.

Фурнаджика е от типа скалноизсечени гробници с отвор отгоре, предшествали долмените. Като цяло, се свързват с траките и са датирани в периода XI – VIII в. пр. Хр.

Сивридикме е тракийска крепост и светилище от първо хил. пр. Хр. На място могат да се видят останки от крепостни стени, стъпала и ямки за религиозни ритуали. Прекрасен фон и допълнение на археологическия паметник са красивите панорами надалеч във всички посоки. Сред многото гледки е един малко познат меандър на Арда, реката, прорязваща Родопите почти по цялата им дължина.


Скална гробница Фурнаджика до село Горно поле

В следващите редове ще ви разкажа за маршрута до двете места.

Къде се намират и как се стига

Отправна точка е село Горно поле на около 3 километра северно от Маджарово по права линия и на около 10 километра по шосето.

Фурнаджика

Накратко, до Фурнаджика се върви около 40 минути по черен път, който се отделя вляво от шосето точно срещу входната табелка на селото. Подсича се един хълм – Баатепе, и отгоре на следващия е разположена гробницата.

Да не ви притеснява, че още в самото си начало пътят е преграден с ограда – на него има нещо като порта в оградата, която може да се отвори, да се премине и пак да се затвори. Няма указателни табелки за мястото, но на близкия отсрещен електрически стълб се вижда червена маркировка.

За информация, маркировката се губи до Фурнаджика и после се появява, макар и доста избледняла, по пътеката за Сивридикме.


Езеро по път към светилищата

Да призная, черният път от село Горно поле до подножието на Фурнаджика не е много приятен за ходене – без гледки е и е доста наситен с животински изпражнения, но все пак животновъдството е част от поминъка на местните хора. За утеха се минава покрай малко езеро.


Скално-изсечена гробница Фурнаджика

Ако сте тръгнали към светилищата в период с тучна растителност, като наближите подножието на хълма на гробницата, може и да не я видите отдалеч. За съжаление, няма и ясна пътека, която води нагоре.

Аз ви съветвам леко да заобиколите хълма по черния път и да го ,,атакувате" от югозападна посока – там е най-малко обрасло и най-лесно за ориентация. За пет минути ще се изкачите по хълма нагоре до гробницата.


Отворът отгоре

Хълмът е скалист и освен гробницата, могат да се видят и други скали с изсечени форми – улеи в посока изток – запад, ямки, скални кръгове. Самата гробница е сравнително малка по размери. Не намерих информация дали формата на гробницата, наподобяваща фурна, е дала основание за името, с което се знае към момента.


Гледка от Фурнаджика

Сивридикме

Вторият обект от маршрута – тракийската крепост и светилище Сивридикме, се намира на съседния връх Сивридикме. Към него продължавате по обособена пътека. В тази част пътеката някога е била маркирана с червена маркировка, която все още личи по много от дърветата. Оглеждайте се за нея, за да сте сигурни, че сте на прав път. Иначе посоката, както казах, е ясна – близкият връх на изток.


В подножието на връх Сивридикме

След около половин час се стига до подножието на връх Сивридикме, на който се намира целта. Изкачването е от юг по стръмна пътека. Както споменах, има маркировка, но тя се губи.


Тракийска крепост и светилище Сивридикме

На върха попаднахме на останки от крепост, мегалити, триангулачна точка и невероятно красиви гледки във всички посоки.


На Сивридикме – поглед към Арда

Една информационна табела, паднала и почти скрита в тревата беше също сред находките.


Ямки – добре оформени кръгове

Координати:

на началото на маршрута: 41.6612563, 25.8506566;
на Фурнаджика: 41.670684, 25.867597;
на Сивридикме: 41.669754, 25.880999.

И още: гледката до кулата

В околностите на село Горно поле може да се насладите на още една прекрасна панорама към долината на Арда. Тя се открива в близост до ретранслаторната кула до селото, която се вижда отдалеч. Край нея се намира защитената местност Черната скала.


Панорамна гледка към Маджарово близо до кулата в Горно поле

Пешеходният маршрут до кулата започва от покрайнините на селото, недалеч от параклиса.

Координати:

начало на пътеката: 41.658057, 25.852405;
скалата с гледката: 41.652477, 25.852565.

Върви се около 20 минути по черен път, който на места може да се подсече през гората. Тук-там се забелязват следи от стара маркировка.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Остров Свети Иван край Созопол


Остров Свети Иван край Созопол

С какво е интересен остров Свети Иван край Созопол

География

Остров Свети Иван е най-големият български черноморски остров. Той се намира на по-малко от километър северно по права линия от стария град на Созопол, заема площ от 660 дка, а най-високата му точка се издига на 33 метра над морето. Съвсем близо до остров Свети Иван се намира още един остров – Свети Петър, който е значително по-малък. Предполага се, че в миналото двата острова са били свързани.

Морски фар

На остров Свети Иван е построен фар, висок повече от 9 метра, който подава звукови и светлинни сигнали и указва пътя на плавателните съдове към Бургаския залив. Интересно е да се отбележи, че островът е служел за ориентир на мореплавателите още от древността. Тогава за сигнал за били използвани огньове. Друг любопитен факт е, че единствената находка по нашите земи, изобразяваща фарово устройство е сечена в района на Аполония. На лицевата страна на монетата е изобразена жената на римския император Марк Аврелий (161-180 г.), а на обратната – фар с горящи пламъци.


Морският фар на остров Св. Иван

Съвременният фар е построен през 1911 година. Светлината му е видима на 18 морски мили.

История

Остров Свети Иван има богата история и това не е никак чудно, пред вид близостта му със Созопол, наследник на древния град Аполония.

Археологически проучвания на острова са провеждани между  1985 г. и 1994 г. и от 2008 г. насам. Най-голямото откритие до момента е т.нар. реликварий с мощи на свети Йоан Предтеча, открит от проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов от Великотърносвският университет.

В хода на проучванията на острова е установено, че в южната му част е имало тракийско светилище през периода 7-ми – 4-ти в пр. н. е., посветено на Аполон Лечител. Смята се, че именно в това светилище е била поставена известната бронзова статуя на Аполон от древността, висока 13.2 метра, творба на скулптора Каламис от древна Атина. По-късно, през 72 г. пр. Хр. статуята е била отнесена на хълма Капитолия в Рим от римския  пълководец Марк Лукул. В средата на 5-ти век нейните следи се губят вследствие на готските нашествия .

Предполага се, че малко след обявяването на християнството за държавна религия в Римската империя – в края на 4-ти или началото на 5-ти в., върху руините на тракийското светилище на остров Свети Иван е построена християнска базилика, чийто останки могат да се видят и днес. Около базиликата се оформя манастирски комплекс. Базиликата и манастирът са разрушени в края на 5-ти или в началото на 6-ти век, вероятно при варварски нашествия, но малко по-късно е била построена нова, по-голяма базилика и манастирът е продължил да съществува.


Остров Свети Иван: манастирът

През 10-ти век манастирът се превръща във важен книжовен център. Патрон на манастира е Свети Йоан Предтеча.

През Средновековието районът около Созопол често минава от византийско в българско владение и обратно, като за последно е завладян за България под управлението на цар Светослав Тертер. През 1308 година точно тук на остров Свети Иван цар Светослав Тертер се венчава за византийската принцеса Теодора Палеологина. Това е втори брак за българския владетел. Първата му съпруга умира няколко години по-рано.

Манастир Свети Йоан Предтеча просъществува и по време на турското робство, чак до началото на 17-ти век, когато е опожарен и разрушен от турците, защото в продължение на няколко години се е използвал за убежище от пирати-казаци. След опустошението на манастира, монасите се преместват на остров Халки до Константинопол, като съхраняват голяма част от манастирската библиотека. Днес остров Халки е един от принцовите острови в Мраморно море, близо до Истанбул.

Биоразнообразие

Освен със своята история, остров Свети Иван е интересен и с това, че е местообиталище на най-голямата колония на средиземноморски жълтокраки чайки в България. Всяка година между април и юли там гнездят над 500 двойки. В този период не се допускат туристически посещения на острова.


Остров Свети Иван: чайките

Как се стига до остров Свети Иван

Към момента няма организирани посещения до остров Свети Иван. Туристическите корабчета, тръгващи от кея в Созопол, само минават покрай двата острова Свети Иван и Свети Петър.

За да се доберете до острова (и да се върнете обратно в Созопол), трябва да се обърнете към някой от лодкарите на рибарските лодки на кея. Цената е по договаряне. На нас ни излезе 40 лв., но бяхме само двама, а лодката можеше да побере без проблем поне още 10 души – тя си беше като малко корабче. Плаването до острова може да ви бъде отказано при много силно вълнение на морето, както и в забранения период април – юли.

Плаването с рибарска лодка до остров Свети Иван отнема около 20 минути. Също толкова време отнема и връщането. За разглеждане на самия остров си отделете поне 40 минути. Би било удачно да си вземете вода, преди да тръгнете към острова.

Островът е защитена територия и не е застроен – няма заведения, комплекси, не се посещава от много хора. Все още там е диво и красиво.

Нашата разходка с лодка до остров Свети Иван край Созопол

Както вече споменах, бяхме дошли в Созопол специално за Аполония. Бяхме отседнали в прекрасния хотел Селена на брега на морето с чудесна гледка към стария град на Созопол. Именно от хотел Селена ни свързаха с капитана на Санта Мария – лодката, с която стигнахме до острова.

Бяхме си уговорили час – почти по пладне. Макар че вече беше септември, времето беше доста горещо, но все пак, слънцето не жареше чак така, както през юли и август. Въздухът се раздвижваше от лекия бриз откъм морето. Вълните бяха утихнали, за разлика от предишния ден. С две думи, времето беше идеално за разходка с лодка до интересно място. И така – отплавахме.

Малко по малко заобиколихме остров Св. св. Кирик и Юлита, свързан със старата част на Созопол с вълнолом, и излязохме от тихите води в подковата на Созополския залив. Вълните се засилиха и вече съвсем осезаемо поклащаха лодката. Вятърът също се беше засилил. А морските гледки ставаха от хубави – още по-хубави.

След около 15 минути приближихме острова, а след около още 5 акостирахме на северния му пристан. С приближаването на острова, голямо впечатление ми направиха многото чайки, накацали на скалите. Не си спомням да съм виждала друго място с толкова много чайки накуп.


Остров Свети Иван: северен пристан

Слизайки от корабчето, нашият капитан ни обясни, че трябва да вървим общо взето все направо към срещуположната страна на острова, за да стигнем до манастира, и че той ще ни чака при корабчето.


Остров Свети Иван: заслонът при северния пристан

Така и направихме. Не беше трудно за ориентация, защото пътеките на острова бяха утъпкани и освен това, имаше указателни табели. След около 10 минути стигнахме до манастирския комплекс, а освен старите му руини, там ни очакваше приятна изненада – беше ден, в който се извършваха археологически проучвания.


Остров Свети Иван: манастир Свети Йоан Предтеча

Поговорихме малко с хората от екипа, дори успяхме да разговаряме за кратко със самия проф. Казимир Попконстантинов, ръководител на проучванията.

Разгледахме руините – почти пред всяка от тях си имаше табелка с името на обекта. Разбира се, най-интересни ни бяха останките от раннохристиянската базилика, в чийто олтар е бил открит реликварият.


Остров Свети Иван: олтарът с реликвария

От манастира се откриват красиви морски гледки. Много добре се вижда и старият Созопол.


Остров Свети Иван: гледка към Созопол

След като разгледахме манастира се насочихме към фара, а после хванахме пътеката покрай него, която ни изведе до другия пристан – южния.


Остров Свети Иван: южен пристан

Полюбувахме се малко на морските гледки и се върнахме към северния пристан, където ни очакваше нашият капитан. Отплавахме обратно към Созопол, изпълнени с впечатления.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Изкачване на връх Ботев – туризъм за понапреднали

Преди доста време, при едно посещение в Калофер, уредничката в къщата-музей на Христо Ботев ни каза, че най-трудно се взема печатът на връх Ботев от 100-те национални туристически обекта. Най-трудният печат. При това, посъветва ни тя, качването на върха става само с планински водач. Още от тогава си мислех за това изкачване със страхопочитание.


Връх Ботев

В последно време обаче, многото посетени обекти, планинските преходи и двата наскоро изкачени върха Мусала и Руен, все повече ме убеждаваха, че изкачването на връх Ботев е напълно възможно, дори и от хора като мен – запалени туристи, но не чак планински водачи.

Разбира се, направихме сериозна подготовка за изкачването. Прочетохме много материали, проследихме различни мнения и впечатления по форуми и блогове, разучавахме карти и маршрути, с интерес следяхме прогнозите за времето. Най-накрая избрахме маршрут и определихме момента.

Изкачихме връх Ботев по Тарзановата пътека и се върнахме в Паниците по маршрут: заслон Маринка – заслон Михайлов – бивш заслон Бункера – Кошарите – Паниците. Цялото изкачване беше свързано с много ходене, много катерене и много спускане. Най-силно впечатление ми направиха многото водопади, които се чуваха и виждаха, красивите гледки, районът около хижа Рай, преминаването по страховитата Тарзанова пътека и динамиката на времето – облаците и мъглите падаха за секунди.

Началото

Беше петък, 12 септември, някъде около 11.30 часа, когато потеглихме от София и така започнахме реализацията на плана за изкачване на връх Ботев. Поехме към Калофер по подбалканския път. След малко повече от час пътуване се натъкнахме на неочакван за нас бонус – големичък водопад край шосето. Спряхме на отбивката срещу водопада, за да се насладим на красотата му. Оказа се, че освен големия водопад има няколко по-малки пада.


Антонови водопади

За щастие до водопада имаше табелка с пояснения, от която разбрахме, че това са Антоновите водопади. Най-високият от тях – този, който се вижда от пътя е доста красив, висок и пълноводен. Заставайки в подножието му, човек може да освежи невероятно, усещайки хладните му пръски.

След приятната кратка почивка около Антоновите водопади продължихме пътуването без други спирания към Калофер и по-точно местността Паниците, която се намира на около 3 километра след Калофер. Там в Паниците бяхме към 14.00 часа.

За ориентир могат да послужат хотел Райски кът и  семеен хотел Мечкареви, които се намират от дясната страна на шосето. Ние за кратко се отбихме в хотел Мечкарев, където оставихме колата и където бяхме резервирали нощувка за следващата вечер. На около 50-60 метра след този хотел започва екопътеката към хижа Рай.

Преходът до хижа Рай

На няколко метра след Мечкареви има табелка-стрелка, указваща накъде да се тръгне за хижа Рай. В началото се пресича река Тунджа по един мост, след което се продължава малко по левия бряг на реката, а след това пътеката отвежда нагоре по един стръмен и доста ерозирал хълм. Изкачването по хълма е доста натоварващо, не само поради голямата денивелация, но и поради хлъзгавия терен в резултат на почвената ерозия и изпъкналите от земята корени на дърветата. На нас изкачването по този хълм ни отне около 30 минути. След като се изкачи хълма, пътеката става сравнително равна – с малки денивелации.

Първата си почивка направихме на около час път от началото на екопътеката към хижа Рай – на едни пейки, до които има чешма. Там някъде в този участък се разминахме с едно много сладко куче, което не след дълго започна да ни придружава. Ние, разбира се, споделихме с него малка част от сандвичите, които носехме.


Резерват Джендема

След това продължихме около 40 минути и стигнахме началото на резерват Джендема, където направихме втората си почивка. Участъкът между двете почивки е лек и приятен за ходене, а там – преди Джендема – гледките стават невероятно красиви. В началната част на Джендема пътеката също не е нито стръмна, нито трудна. Не след много ходене обаче се стига до едно място, от което започва стръмно изкачване към хижа Рай. Мястото е обозначено с интересен надпис върху една огромна скала – ,,Преминете на първа предавка и 4х4".


Когато го видях много се смяхме, но впоследствие установихме, че това си е самата истина.


Към хижа Рай

Преходът от Паниците до хижа Рай ни отне близо 4 часа. На хижа Рай бяхме възнаградени с невероятни гледки към околните върхове, резервата Джендема и най-големия водопад на Балканите – Райското пръскало.


Хижа Рай

Направихме кратка почивка на една пейка до хижата, оставихме багажа в столовата и поехме към водопада.


Водопад Райско пръскало под похлупак от мъгла

Ходенето от хижа Рай до водопад Райското пръскало ни отне около 30 минути. Много е красив и величествен този водопад. Условията там позволяват да се застане недалеч от подножието му, където се усещат неговите пръски и хладина. А гледката от това място – подножието на Райското пръскало, към хижа Рай е замайваща.

Водопад Райското пръскало, наричан още Калоферско пръскало, със своите близо 125 метра височина е най-високият постоянно течащ водопад в България. По-висок от него е само водопад Врачанска Скакля край Враца, но той е маловоден и често пресъхва.


Хижа Рай и Джендема – гледка от Райското пръскало

Върнахме се в хижата почти за същото време – 30 минути – малко преди смрачаване. Там бяхме настанени в една стая, след което си поръчахме храна за вечеря в столовата на хижата. Менюто не беше богато, но все пак напълно достатъчно в тези условия. За хапване имаше кебапчета на скара, зелева салата, пилешка супа и супа топчета, хляб, а за пийване предлагаха бира и червено вино. За закуска си взехме (пак от столовата) компле с чай и кафе.

Нагоре, нагоре към върха

В 9 часа сутринта се отправихме към връх Ботев. Пътеката е стръмна още от самото си начало. За това по нея се върви бавно. След около час изкачване стигнахме до началото на Тарзановата пътека. Бях чувала, че е много страшна и опасна и малко се притеснявах. Сега вече мога от личен опит да кажа, че на места наистина е тясно, стръмно и страшно, но хубавото е, че на тези места има прокарано здраво въже, което много помага при преминаване през тези места.




По Тарзановата пътека

Тарзановата пътека преминахме за около час. След нея обаче продължихме по все така стръмна, макар и не така тясна и страшна пътека по билото на планината. Не след дълго видяхме отдалече връх Ботев. Стори ни се много близко, но това беше една илюзия. От този момент до него вървяхме още един час и петнайсет минути.


Изглед към връх Ботев след Тарзановата пътека


Нагоре към връх Ботев ... и пак мъглата ни гони

Връх Ботев

Малко след 12 часа покорихме връх Ботев. Всъщност, и той ни покори. Изкачването ни отне 3 часа и петнайсет минути със все почивките по пътя. В няколко източника бяхме прочели, че преходът от хижа Рай до връх Ботев отнема около 2 часа и половина. Всичко е строго индивидуално. Имаше хора, които тръгнаха половин час преди нас, а стигнаха един час след нас. Скоростта на всяка група се определя от скоростта на най-бавния. В нашия случай това бях аз.


Връх Ботев

Там на върха пихме чай или кафе – който каквото искаше. Изядохме по един сандвич за подкрепа. Сложихме печат номер 46 от 100-те национални туристически обекта – намира се на 3-ия етаж в основната сграда на върха. Снимахме и се радвахме на постиженията си. Останахме на връх Ботев повече от час.

Обратният път към Паниците
В 13.15 часа тръгнахме към Паниците, но не през хижа Рай, а по друг маршрут: връх Ботев – заслон Маринка – заслон Михайлов – бивш заслон Бункера – кошарите – Паниците.


На слизане от връх Ботев: заслон Маринка в далечината и пак тази мъгла

От връх Ботев тръгнахме в ясно, дори слънчево време, но още на първата спирка –  заслон Маринка – времето рязко се смени. Изненадващо бързо дойдоха облаци, падна мъгла и стана много студено. От заслон Маринка имахме две възможности: по-лесната – да продължим по коларския път до следващия заслон или да тръгнем вдясно от коларския път по една пътека обозначена със зимна маркировка. Казаха ни, че така ще спестим доста ходене. И сигурно щяхме да спестим, но поради гъстата мъгла в един момент изгубихме маркировката и се загубихме. Нямаше никаква видимост. Не знаехме накъде трябва да вървим. След едно моментно надигане на мъглата видяхме едно възвишение. Решихме да се изкачим на него, за да огледаме наоколо (в случай че мъглата се вдигне) накъде да продължим.

Загубихме ориентация, но не загубихме настроение. Майтапехме се, че е важно да не се прочуем.

За щастие мъглата малко се пораздигна и от възвишението видяхме накъде трябва да тръгнем, за да се включим отново в маршрута с маркировката. Не беше лесно, тъй като до този маршрут трябваше все нагоре по стръмно да вървим. На всичкото отгоре започна да вали дъжд. В началото слабо, след това си стана порой. Сложихме дъждобраните и продължихме, докато накрая стъпихме на основния път.

Не след дълго ходене по този път стигнахме следващия заслон – Михайлов. Подслонихме се там с надеждата дъждът скоро да спре, но като видяхме, че няма такива изгледи, продължихме. От там пътеката продължава стръмно надолу. Обозначена е със зимна маркировка. От този заслон всъщност започва най-голямото спускане. Спускахме се така около два часа с малки почивки, докато стигнахме пътя за хижа Рай, по който минахме на отиване, в частта му точно преди резерват Джендема. От там поехме по познатия път към местността Паниците и хотел Мечкарев.

А на няколко места по пътя за надолу се натъквахме на овце и свободно пасящи коне.


Свободно пасящи кончета под връх Ботев

Най-накрая, малко преди смрачаване се добрахме до хотела. След три часовото изкачване от хижа Рай до връх Ботев и близо шест часовото слизане от връх Ботев до Паниците не можех да си кажа името от умора. Бях леко в безтегловност. Къде що имах стави по краката, всичките ме боляха. Но бях много доволна. Всички бяхме много доволни, а и доста гладни.

Вечерта прекарахме в хотела. Стаите бяха малки, но безупречно чисти и уютни. Имахме гледка към планината. Вечерята също беше добра.

На сутринта установихме, че от прозореца на стаите ни се вижда връх Ботев ... но не беше много за дълго. В следващите няколко минути мъглата и облаците го покриха.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

България на длан: Кърджали


Hatshepsut

Връх Вихрен от всички страни

Още щом изкачихме върховете Мусала и Ботев преди две години, започнахме да гледаме към връх Вихрен, висок 2914 метра, първенец на Пирин и втори по височина в България. Мина известно време оттогава, през което или спирахме да мислим за него, или ни изскачаше някаква спънка. Това лято обаче, върхът трайно се настани в плановете ни.


Връх Вихрен

Настани се дотолкова, че в началото на юли хукнахме да го изкачваме, пренебрегвайки лошите прогнози за времето. Така, първият ни опит беше неуспешен – тръгнахме на слънчево време и се надявахме да минем между капките, но едва изминали половината от маршрута, времето се смени за секунди – падна гъста мъгла, заваля, затрещя и трябваше да се върнем безславно. Прогнозата се оказа точна, както обикновено. Тогава не успяхме, но поне проучихме обстановката до хижа Вихрен и част от пътеката, което много ни помогна за втория опит.

Този път, в последния уикенд на август успяхме. Направихме подход от южната страна и слизане от северната. Това са и двата основни маршрута за изкачване на пиринския първенец. Има и трети маршрут – по един от ръбовете на Вихрен – Джамджиеви скали, но той е само за алпинисти.

Подготовката за изкачване на върха

Досега сме изкачили няколко планински първенци в България и смятаме, че имаме известен опит при изкачване на върхове. Все пак, преди да се отправим към Вихрен отделихме достатъчно време, за да се подготвим. Подготовката ни се изразяваше главно в няколко неща:

проучване на маршрута: търсихме информация за маршрута и прочетохме информационни материали и лични впечатления, за да сме подготвени какво ни очаква;
следене на прогнозата за времето: това е най-важната част от подготовката, особено за любители-туристи. На толкова високо времето може да се преобърне за секунди. Не започвайте изкачване при прогноза за валежи и лошо време. Вероятността да съжалявате е голяма;
проверка на екипировката: преглеждане кое е здраво и кое има нужда от поправка или замяна;
избор на място за нощувка.
Бяхме си решили да отседнем на хотел в Банско, а не на някоя от хижите Вихрен или Бъндерица (които също са опция), защото в градчето има повече възможности за вечерна разходка и хапване. Освен това, хотелът има малко повече удобства и в допълнение, през лятото повечето хотели в Банско са на много ниски цени.

Трите критерия, по които си търсехме място за нощувка в градчето бяха:

атрактивна цена;
осигурено място за паркиране;
близост до централната градска част.
Така попаднахме на хотел Корина Скай – приличен хотел в централната част на Банско с двор-паркинг, добри ценови предложения и много любезни домакини. В крайна сметка, останахме доволни.

Няколко съвета, ако сте отседнали в Банско
Тук ще споделя няколко важни неща, които да имате пред вид, отправяйки се към Вихрен, ако нощувате в Банско:

планирайте около 30 минути път с кола до хижа Вихрен. Разстоянието между градчето и хижата е 18 километра и въпреки, че пътят е добър, се напредва бавно поради многото завои и стръмнината;
тръгнете рано за хижата, за да си намерите добро място за паркиране. Най-добре, планирайте да сте там преди 7:30 сутринта. Паркингът пред хижата е малък и много от колите спират почти на шосето. Но пред вид скалистия планински район, няма много удобни места за паркиране. Щом минете Байкушевата мура, оглеждайте се – има ли около шосето много наспирали коли, по-добре търсете място още там около тях.
Изкачване на връх Вихрен от южната му страна
По-лекия вариант за изкачване на връх Вихрен е откъм южната му страна и започва от едноименната хижа Вихрен. Маршрутът е маркиран с червена маркировка и може да се раздели условно на три етапа:

етап 1: хижа Вихрен – рекичката;
етап 2: рекичката – Кабата;
етап 3: Кабата – връх Вихрен.

Етап 1: Хижа Вихрен – рекичката

Пътеката за Вихрен започва точно пред хижата, заедно с още няколко пътеки към други интересни места в Пирин планина. Още от самото начало се вижда, че пътеката е особена – стръмна и камениста, дори на места наименованието пътека, според мен, е доста пресилено 🙂 . В началото пътеката преминава през каменни сипеи и иглолистни храсти и дръвчета.

След рекичката пътеката се разделя на две – дясното разклонение е към Премката, Кончето и хижа Яворов, а лявото – към връх Вихрен. За южния подход към върха трябва да се хване точно това ляво разклонение.

Разстоянието от хижа Вихрен до рекичката се изминава приблизително за 20-30 минути.

Етап 2: рекичката – Кабата

След рекичката пътеката продължава да се вие нагоре по склона. Колкото повече се набира височина, толкова по-интересна става гледката назад към хижата, докато в един момент хижата спре да се вижда. В същото време погледът неизменно се спира върху каменния колос нагоре – пиринският ас.


По пътеката към седловината Кабата

В тази част на пътеката има удобни места за кратка почивка. Етапът се изминава за около час в зависимост от темпото. Краят на етапа е седловината Кабата между връх Вихрен и Хвойнати връх.


Кабата – поглед назад

Там на ръбчето на седловината е удобно място за по-дълга почивка. На това място човек доста се е поизморил, а предстои най-стръмният участък от маршрута до върха. Батериите трябва да бъдат презаредени. Освен това гледката е очарователна – малко по-надолу от ръбчето се синее красиво езеро – едно от Влахините езера, заобиколено от високи хълмове, а напред в далечината се виждат други върхове. Пиринска красота! И да не си уморен, ще се поспреш да й се порадваш. Та нали това е една от големите награди на разходката в планината.


Гледки от Кабата

Етап 3: Кабата – връх Вихрен

Стигайки до седловината Кабата, пътеката прави завой надясно и се насочва право към върха. Е, ,,правото" е само първите няколко метра в началото, преди същинското изкачване по камъните. След това пътеката се вие в серпентина.


Към Вихрен: финалната права

Труден е този етап поради големия наклон. Но с постоянство и малки почивки разстоянието се изминава за около час.

Сумарно целия маршрут се изминава за около 2 часа и половина, но това е времето само за ходене. Отделно трябва да се предвиди и време за почивка.


На връх Вихрен

Горе на върха

Въпреки многото пот и усилия, усещането горе на върха е зашеметяващо. При ясно време се виждат буквално всички дипли на Пирин и на съседните планини Рила и Малешевската планина, назад по маршрута има гледка към езерата, а напред е внушителното каменно пиринско било от връх Кутело през Кончето до връх Бански суходол.


Връх Вихрен: поглед към отсрещното каменно било


Връх Вихрен: гледка към Кончето

Там на върха човек може да се поразходи напред-назад, за да си обогати гледките.




Връх Вихрен: горе на върха


Горе на върха: поглед към връх Тодорка


Горе на върха: гледка към Банско и Рила

Да спомена отново и неимоверно многото хора горе на върха, конкуриращи се на моменти за хубаво място за снимка и за почивка. Освен това, съвсем нормално, вятърът горе е доста силен. Направо си е студено, колкото и слънчево да е времето. Имайте го пред вид – непременно си предвидете шапка или поне дреха с качулка дори и в лятно време. Вземете си и ръкавици.

Още два съвета:

носете си достатъчно вода: по маршрута може да се пълни само на 2 места при изкачването – когато сте в близост до реката;
тръгнете със стабилни обувки. Обуете ли гуменки, ще ви бъде доста сложно, а и опасно. Най-добре си купете туристически обувки и ги изпробвайте в някой кратък преход предварително.
Ако решите да се спускате по същия маршрут, времето за слизане е почти същото. Надолу човек вече не се задъхва, но пък коленете започват да тежат. Камъните по пътеката допълнително усложняват спускането.

Ние решихме на връщане да изпробваме и другия маршрут, затова слязохме по пътеката от северната страна на Вихрен. Имаше няколко места и в тази посока, на които думата пътека беше просто пожелание.

Слизане от връх Вихрен по северната му страна
Слизането от северната страна на връх Вихрен до хижа Вихрен може да се раздели на пет етапа. За определеност на опорните точки по целия кръгов маршрут хижа Вихрен – Кабата – връх Вихрен – Премката – хижа Вихрен, тук продължавам номерацията на етапите от предишния раздел.

етап 4: връх Вихрен – Премката;
етап 5: Премката – разделянето на пътеките;
етап 6: разделянето на пътеките – големият завой надясно;
етап 7: големият завой надясно – рекичката;
етап 8: рекичката – хижа Вихрен.

Eтап 4: връх Вихрен – Премката

Първата част от слизането от връх Вихрен по северната му страна се състои от главоломно спускане по пътека, криволичеща по каменните сипеи под върха. Пътеката на места е доста стръмна и хлъзгава дори и в сухо време – връх Вихрен е предимно мраморен връх, а мраморът е хлъзгав. За щастие, на най-трудните участъци от пътеката има прокарано метално въже (синджир), по което човек да се държи и да подсигурява слизането. Но дори и с въжето, трябва много да се внимава къде се стъпва.


Спускането от северната страна на връх Вихрен

Все пак при почивките след трудните участъци човек може да се полюбува на каменното било отсреща – от връх Кутело до Кончето, че и по-натам. Краят на етапа е седловината Премката между двата най-високи пирински върхове: Вихрен и Кутело.

Този етап отнема около 50-60 минути в зависимост от физическата подготовка и почивките.


Северната страна на Вихрен

едловина Премката е удачно място за почивка и презареждане преди следващите етапи от маршрута. Освен това, там на седловината има доста еделвайси, на които да се полюбува човек.


Еделвайси: един от многото

Етап 5: Премката – разделянето на пътеките

След Премката, маршрутът продължава надолу през местността Казаните, след която пътеката се разклонява – дясното разклонение е към хижа Вихрен, нашата посока, а лявото – към хижа Бъндерица.

Местността Казаните обхваща два дълбоки циркуса (ледникови образувания) – големият и малкият Казан. В местността има изграден заслон. Там, в подножието на Вихрен, се намира и един доста голям снежник.


Казаните

В тази си част пътеката има едно по-особено стръмно каменисто спускане, на което човек трябва да внимава да не се хлъзне лошо.

Този етап отнема около 40 минути.

Етап 6: разделянето на пътеките – големият завой надясно

Този етап е кратък като разстояние и времетраене, но си има своите предизвикателства най-вече поради това, че преминава през екстремен скален участък – пътеката почти се губи в наклонените скали, а под тях е пропаст. Добрата новина е, че скалите са здрави и с дълбок релеф, предлагащ множество степенки и дръжки.


По пътеката

Етапът свършва с преминаването през скалния ръб Джамджиеви скали, където пътеката прави остър завой надясно.

Този етап отнема около 20 минути ходене.

Етап 7: големият завой надясно – рекичката

Прекрачили ръба Джамджиеви скали, следва малко по-лек преход надолу към хижата. Усещането в тази част е малко измамно – на моменти се вижда шосето към хижа Вихрен долу в ниското, връх Тодорка изглежда съвсем наблизо, а пътеката напред привидно изглежда нормално – без каменни сипеи, скали и стръмни участъци. Мислиш си, че още малко и си там на хижата.


Връх Тодорка – уж наблизо

Да, ама не! (Признавам си, тук малко изплагиатствах възгласа от големия ни журналист Петко Бучаров, лека му пръст.)

Етапът се изминава за около час и наистина е малко по-лек, но не е нито толкова близко до хижата, нито пък съвсем лесно, както изглежда в началото му. Камъните и стръмнините по пътеката сякаш изскачат постоянно.

Етап 8: рекичката – хижа Вихрен

Стигне ли се рекичката, маршрутът надолу до хижата вече е познат – вижте по-горе етап 1. С риск да се повторя, макар и надолу, едва ли ще вземете разстоянието по-бързо – изминали сте тежък маршрут, умората натежава и сигурно краката ви са доста ,,омекнали". Затова времето за изминаване на този последен етап е същото като на отиване 20-30 минути.

Целия маршрут от връх Вихрен наобратно по северната му страна се изминава за около 3 часа и половина. Това пак е времето само за ходене. На връщане трябва да се предвиди повече време за почивка.

И ето я отново хижата. Честито постижение! Идва време за заслужен отдих. Човек може да се подкрепи в столовата на хижата. Има супи, готвени ястия, аламинути. Аз бих препоръчала чорбата от леща.

Още маршрути в Пирин от хижа Вихрен

Както споменах по-горе, от хижа Вихрен започват няколко маршрута до различни пирински забележителности, като:

Кончето;
Бъндеришки езера;
хижа Синаница;
Муратов връх.

За финал

Започнах статията с Мусала и Ботев и ще я завърша с тях. Ако изкачването на Мусала за мен беше много ходене, много камъни, много хора, а изкачването на Ботев – туризъм за понапреднали, то изкачването на връх Вихрен със слизането по северната му страна мога да характеризирам с думите: туризъм за понапреднали с доста по-стръмно ходене, страшно повече камъни и неимоверно по-голям брой хора.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Дяволската пътека и Малкият адски кръг в РАЯ на Родопите


Дяволската пътека в Родопите

Каквото и да каже човек за чудесата и красотите на Родопите, все ще бъде малко. За да усетиш тази истинска красота, според мен, трябва да се потопиш поне за няколко дни в нея и да се докоснеш, а още по-добре – да опознаеш отблизо възможно най-много места там.

Ходили сме в Родопите многократно за по няколко дни. Опознавали сме нови места и сме се връщали към вече посетени, превърнали се в любими. За много от прекрасните места в Родопите вече съм ви разказвала.

Тук ще ви разкажа за нашето посещение до Дяволската пътека, която – макар и екстремна – ни даде възможност да опознаем красивото ждрело на река Чатак дере, да се полюбуваме отново на Буйновското ждрело, до което бяхме ходили преди години и да зърнем отдалеч панорамната площадка Орлово око над Буйновското ждрело, която също познаваме отблизо (преди време конкурирахме дивите кози, изкачвайки се пеша нагоре по хълма над с. Ягодина към Орлово око 🙂 ).

Освен красивите гледки, Дяволската пътека и нейният Малък кръг ни предложиха и доста предизвикателства – маршрутът не е лек, но не е и невъзможен за масови туристи, ала имайте пред вид, че е съизмерим с планински маршрут за изкачване на висок връх и по тази причина човек трябва да тръгне добре подготвен по него.

Най-ниската точка на Дяволската пътека е на 945 метра надморска височина и се пада близо до изхода към Буйновското ждрело, а най-високата – на 1356 метра и е на билото на Тепе баир, което прави обща денивелация слизане-качване от над 800 метра, което си е доста сериозно.

По-долу ще прочетете подробно описание на маршрута.

Как се стига до началото на екопътеката

Маршрутът на Дяволската пътека е кръгов, като има два обособени кръга – Голям с дължина 10,2 км и Малък, който е дълъг 3,8 км.

Като цяло статията е посветена на Малкия кръг на тази родопска екопътека. В частност ще спомена както най-краткия вариант на пътеката (представляващ част от Малкия кръг), така и някои детайли, които научихме за Големия кръг.

Има два подхода към Малкия кръг на Дяволската пътека – откъм село Борино и откъм Буйновското ждрело. Има си табели и от двата подхода.

Ние подходихме откъм Борино, затова и описанията по-долу следват тази начална точка.

Като влезете в с. Борино, за началото на пътеката трябва да се насочите към югоизточните покрайнини на селото – ако влизате откъм Доспат, това е в края на селото, ако влизате откъм Девин (или Триград), това е в началото на селото. Има добри указателни табели. С кола се стига до стар завод (като ориентир) и обширен обособен паркинг в началото на пътеката. Паркингът е безплатен.

До паркинга е изградена допълнителна туристическа атракция – Катранджийница.

Съвет: там до паркинга има чешма, напълнете си вода, ако нямате и ако смятате да минете по целия маршрут на Малкия кръг на Дяволската пътека. По пътеката има тук-там чешми, но някои от тях пресъхват.

Малкият кръг на Дяволската пътека

Маршрутът може условно да се раздели на следните етапи:

етап 1: Борино (Катранджийница) – начало на Малък кръг: 20 минути;
етап 2: начало на Малък кръг – изход към Буйновско ждрело: 60 минути;
етап 3: изход към Буйновско ждрело – заслон на билото: 70 минути;
етап 4: заслон на билото – поляна: 10 минути;
етап 5: поляна – спускане към начало на Малък кръг: 30 минути;
етап 6: начало и край на Малък кръг – Борино (Катранджийница): 20 минути.
Ориентировъчното общо време за изминаване на Малкия кръг на Дяволската пътека е 3 часа и 30 минути без почивките.

Следват подробности за етапите от маршрута.

Етап 1: Борино (Катранджийница) – начало на Малък кръг: 20 минути

Тази част от маршрута е част от Големия кръг и де факто е извън Малкия кръг и е преходът до началото му. Върви се по черен път около 20 минути от паркинга до началото на Малкия кръгов маршрут. Разстоянието е около 2 километра. Те не са част от онези 3,8 километра, споменати по-горе, като дължина на Малкия кръг, а са допълнение.

В тази си част маршрутът е лек – пътят е равен и сенчест и върви покрай река Чатак дере. Могат да се видят много пасящи крави. Изминава се за около 20 минути. Етапът приключва след първия дървен мост над реката. Точно преди него има поляна с едно вековно дърво.


Първият мост над река Чатак дере

Тази част от маршрута може да се измине както пеша, така и с високо проходима кола (20-те минути са пешеходното време). Гореспоменатата поляна е удобна за паркинг, ако сте с джип. Сетне се върви само пеша.

Етап 2: начало на Малък кръг – изход към Буйновско ждрело: 60 минути

Малко след споменатия широк дървен мост над река Чатак дере започва Малкия кръг и човек има избор в каква посока да го обиколи – дали да започне направо с Дяволския мост и водопадите или да се изкачи първо на Тепе баир, хващайки пътеката след моста вляво.


По Дяволската пътека

Ние започнахме от Дяволския мост и водопадите, които са в ждрелото на река Чатак дере, т.е. продължихме направо.


Под Дяволския мост

Това е най-атрактивната отсечка на Дяволската пътека.


Водопадът след Дяволския мост

В тази си част тя се състои предимно от мостчета и стълби, преминава през тясното ждрело на река Чатак дере и покрай красивите скални и водни форми по неговото протежение – Дяволският скален мост и множество къде скрити, къде по-открити водопади.


Един от многото водоскоци

Много е красиво покрай тези чудати форми.


Още водоскоци и водопади

Когато ние преминавахме от там, имаше и доста хора, та трябваше да се изчакваме по някои тесни мостчета.

Към края на етапа има високо място за наблюдение на околния пейзаж. Много интересна и красива гледка.


Дяволската пътека – поглед от високо преди спускането по стълбите


Дяволската пътека – стръмно надолу

Там долу, точно от моста над реката на хладинка човек може да се полюбува на Скрития и много красив водопад.


Скритият водопад

... и след това да погледне назад откъде е слязъл 🙂


Поглед назад

... и да продължи ...


По Дяволската пътека


Дяволската пътека в Родопите

Там долу, в най-ниската част на Дяволската пътека може да поседнете на пейка с поредната чудна гледка – малък водопад с голям каменен сипей за фон.


Водопадът с каменния сипей

Етапът завършва в една от най-ниските части на Дяволската пътека, която е изход към Буйновското ждрело (и вход, ама за другия подход – вж. по-горе) и се изминава за около 60 минути.

Етап 3: изход към Буйновско ждрело – заслон на билото: 70 минути

Дяволската част на пътеката всъщност почва след Буйновското ждрело, когато започва стръмно изкачване по хълма на Тепе баир. Пътеката е в гората – тясна, но стабилна, ала денивелацията е много голяма и бавно се върви. Накрая има и и екстремна част – стръмни дървени стъпала във високите скали.


Гледки от високите части на Тепе баир

В един момент се стига до Скален остров – малка площадка в извисената скала с чудни гледки към виещото се в Буйновското ждрело шосе и панорамната площадка Орлово око.


Гледки от високо

Прекрасно място за почивка, преди последния щурм към билото.


Поглед към Орлово око

А там, на билото човек може да отдъхне в хубав, стабилен заслон, с пейки, масички и каменно барбекю.


Заслонът на билото

Преходът от разклона към Буйновско ждрело до Заслона на билото отнема приблизително час и 10 минути ходене без почивки. Ние го взехме за час и 20 минути с почивките.

Да отбележа, че по пътеката има множество указателни табелки, които сочат не само посоката, но и необходимото време, за което се стига до следваща опорна точка. Точно в тази част на Малкия кръг на Дяволската пътека, посочените в тези табели времена са силно подвеждащи. Проверено!

Етап 4: заслон на билото – поляна: 10 минути

От заслона се тръгва по пътеката вдясно от него и първоначално се слиза по черен път, което си е много лесно в сравнение с качването по тесните серпентини нагоре към него, да не говорим за екстремната част в скалите.


Дървото на Орфей

Минава се покрай дърво с много интересно израснали клони като лира – Дървото на Орфей. Малко по-надолу от него се стига до тучна ливада, пътеката поема наляво и надолу по ливадата, която е чудесно място за пикник с множество беседки.


Ливадата

Етапът не е дълъг и е лесен за ходене и се взема за около 10 минути.

Етап 5: поляна – спускане към начало на Малък кръг: 30 минути

Не много след ливадата пътеката отново става тясна и с голям наклон, на места съвсем козя, и стръмно, на някои участъци доста грубо и хлъзгаво слиза надолу. В този и предния етап няма кой знае какви гледки, защото пътеката се движи в горичка.

Етапът се изминава с повишено внимание за около 30 минути.

Етап 6: начало и край на Малък кръг – Борино (Катранджийница): 20 минути

Етапът е отсечката от етап 1, но измината в обратна посока. Теренът в този етап е равен и представлява широк черен път. Ето защо времето за изминаването му във всяка една посока е еднакво (ако, разбира се, се движим с еднакво темпо и не правим излишни почивки 🙂 ).

Кратък вариант

Ако искате да видите най-интересната част от Дяволската пътека, може да направите кратък вариант за обхождане, който обхваща етапите 1 и 2, описани по-горе, т.е. участъкът на пътеката между паркинга до село Борино и Буйновското ждрело. Може да направите вариант с отиване и връщане, а може и само еднопосочно обхождане, ако ви е трудно повече, и да се върнете с джип на изходното място (там в района се предлага извозване с джипове срещу заплащане, като такси).

Големият кръг

Големият кръг на Дяволската пътека започва от самото село Борино и се връща обратно до него. От селото се поема по шосето към началото на Малкия кръг, изминава се Малкия кръг, описан по-горе, и на поляната в етап 5 след дървото на Орфей, се поема направо, а не се завива наляво по Малкия кръг. Маршрутът се включва в асфалтовия път от Девин към Борино.

Според мен, няма много смисъл да се изминава този Голям кръг, пред вид това, че немалка част от него е по шосета. Лично мнение!

На доста места има указателни табелки. Ние изминахме целия Малък кръг, а той се оказа доста ГОЛЯМ откъм предизвикателства 🙂 .

Още информация за Дяволската пътека ще намерите на официалния сайт.

Други обекти в близост до Дяволската пътека

След като ви разказах подробно за изминаването на Малкия кръг на Дяволската пътека, в тази част от статията ще спомена няколко обекта в Родопите, които се намират наблизо до района на Дяволската екопътека. Ако имате време (и сили 🙂 ), имайте ги пред вид!

Римски мост Кемера – намира се до шосето в покрайнините на близкото село Змеица.
Водопад Късак – красив водопад с интересен рисунък, който пуска водите си до едноименното село Късак, недалеч от Доспат.
Триград се намира само на 19 километра от Борино, които се изминават за около половин час с кола. Селото си заслужава да отседнете там за няколко дни, поради красивата природа и многото забележителности в него и наоколо. Част от тях са Тригрдаското ждрело, пещера Дяволското гърло, Харамийската пещера, Чеирските езера ...
Ягодинската пещера е една от най-красивите в България. Намира се до с. Ягодина, недалеч от единия вход към Дяволската пътека – този от Буйновското ждрело.
Орлово око е панорамна площадка, направена във високите скали на Буйновското ждрело. До нея може да стигнете пеш – върви се право нагоре по склона от село Ягодина. Ние точно така стигнахме до площадката преди време, конкурирайки козите 🙂 . Друг вариант е да си наемете джип – предлагат се в Ягодина и покрай ждрелото.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Изкачване на връх Мечит в Рила – по пътя на Фердинанд

Лято. Време за върхове. Тук ще ви разкажа за изкачването на панорамния връх Мечит в Рила, висок 2567 метра. Преди време е бил познат като връх Медарника.

Изкачихме го в средата на септември в един неделен ден, пълен със слънце. Маршрутът не е кратък и е с голяма денивелация, но пък предлага невероятни гледки към най-високите части на Рила и допир до късче от новата ни история – Кайзеровият път на Фердинанд.


Връх Мечит в Рила

Маршрутът не е много популярен и затова по него едва ли ще срещнете много хора.

Накратко за маршрута към връх Мечит

Маршрутът за изкачване на връх Мечит от село Говедарци се изминава за около 3 часа и 40 минути и може да се раздели условно на следните основни етапи:

етап 1: село Говедарци – хижа Мечит (70 минути);
етап 2: хижа Мечит – връх Малък Мечит (75 минути);
етап 3: връх Малък Мечит – връх Мечит (75 минути).
Към тези ориентировъчни времена трябва да си предвидите и време за почивка след всеки етап, а и някакви междинни малки почивки, тъй като маршрутът е все нагоре.

След връх Мечит може да продължите още малко напред към съседния Безименен връх, за да видите плочата на цар Фердинанд. Това ще ви отнеме още около 30 минути отиване и връщане до подстъпа към връх Мечит.

Като основни трудности, свързани с прехода до връх Мечит мога да откроя:

липсата на указателни табелки в началото на маршрута;
оскъдната маркировка в началния етап;
голямата денивелация – над 1200 метра;
разстоянието от Говедарци до върха, което не е малко – близо 8 километра.


Връх Мечит и Кайзеровият път

По долу ще дам подробно описание на маршрута, което, надявам се, ще ви помогне да минимизирате трудностите от първите две точки. Уви, за трудностите от точки 3 и 4 просто ще трябва да се информирате и да знаете какво ви очаква.

Хубаво е, че се върви само нагоре и то предимно по черен път, т.е. няма участъци слизане, в които да губите от набраната височина и после пак да я катерите.

Горната забележка е важна, защото по обратния път вървите само надолу и то в по-голямата си част по черен път, което не е трудно и е доста по-бързо. Обратното разстояние от връх Мечит до Говедарци може да се вземе за около 2 часа и 10 минути чисто ходене без почивки.

Ние взехме целия маршрут с кривване до Безименния връх с плочата на Фердинанд (вж. по-долу) за около 9 часа със все почивките. Съветвам ви и вие да си предвидите долу-горе толкова време ориентировъчно. На мен лично ми беше малко трудно това изкачване все нагоре, но полека-лека се справих и горе на върха трудното отстъпи място на невероятното въодушевление от преодоляното изкачване и от прелестните гледки.

Надълго за маршрута

В този раздел ще ви разкажа в детайли за маршрута. Маршрутът от покрайнините на Говедарци до връх Мечит е дълъг около 7.2 километра, ако използвате подсичащите черния път пътеки, като от Говедарци до хижа Мечит са около 2.2 км, а от нея до върха – около 5 км.

Началото

Отправна точка за връх Мечит е село Говедарци – като влезете в селото, следите за табела към пистите и се отклонявате наляво по нея. Самата пътека започва в горния край на Говедарци, координати <42.241132, 23.468127>. Карате след отклонението вляво до покрайнините на селото до един завой надясно под прав ъгъл. Преди завоя вляво от шосето има обширно място за паркинг. От паркинга нагоре започва пътеката – черен път.

Етап 1: село Говедарци – хижа Мечит

В началния етап маркировката е оскъдна. След първите няколко метра пътят се разклонява – направо и наляво; вие сте по лявото разклонение. Следва стръмно изкачване в горичка около 35 минути, след което се излиза на пистата. Пресичате пистата, завивате наляво и тръгвате по нея. Вървите така нагоре около 15 минути до широк черен път (там е и колелото на влека), който трябва да пресечете и продължавате по широката пътека направо (черният път заобикаля).

След около 10 минути ходене се включвате в него. Вървите няколко метра до разклонение – за хижа Мечит е надясно. На едно дърво преди разклонението има табелка за хижата. От там до нея са около 15-20 минути ходене.


Хижа Мечит – нова и стара

В етапа няма много маркировка, на места има табелки към хижа Мечит. Но ако следвате горните указания, няма да се объркате.

Етапът се изминава за около 70 минути. Съветвам ви в края на етапа да си предвидите около 10 минути почивка на хижата, защото основното разстояние тепърва предстои.

Етап 2: хижа Мечит – връх Малък Мечит

Поема се по черния път над хижата. В началната част на етапа маркировката също е оскъдна. След 5-10 минути се минава през една поляна. След нея има разклонение на пътя – вие сте по разклонението надясно. В началото на разклонението има информационни табели.

Направо е другото разклонение с червена маркировка, но то не ни интересува.


Гледка по пътеката към връх Лопушки

Вървим по черния път, който става все по-каменист. Това е вече Кайзеровият път. На места се появява зелено-жълта маркировка – това е и маркировката, която следваме до връх Мечит.

Още в началната част на етапа надясно се отделя широка пътека с червена маркировка, но тя не ни интересува. Ние си продължаваме по зелено-жълтата. Така бавно и полека все нагоре стигаме до връх Малък Мечит (2171 м,), който остава леко вдясно от пътеката.


Връх Малък Мечит

Етапът се изминава за около 75 минути.


Гледка към билото от връх Малък Мечит

Етап 3: връх Малък Мечит – връх Мечит

Продължаваме по пътеката нагоре. Тук маркировката е добра. Пътеката на няколко места подсича черния път, просто я следвайте.


По Кайзеровия път – есента се показва

С набирането на височина започват да се изреждат и красиви панорами. В един момент се поема надясно, като в ляво ви остава красив каменен връх – Будачки камък (2447 м.).


Връх – Будачки камък

Вървим по маркировката. Напред и нагоре.


По Кайзеровия път

Панорамните гледки стават все по-красиви и се разгръщат все по-надалеч.


Поглед към Говедарци и Самоков

След около още 30-40 минути ходене връх Мечит вече се вижда.


Връх Мечит вече се вижда

Приближаваме го. Трябва да намерим пътечката, която го изкачва. Тя е ей там след завоя – кратка, но стръмна и частично по каменен сипей.


Пътечката към върха

Все пак, не е опасна. Кой на два, кой на 4 крака се качва.


Последни метри – поглед назад


Пак там на слизане

Най-накрая стигаме на върха.


Горе на върха

А там отгоре на върха гледките се редят.


Гледка назад, откъдето сме дошли

Виждат се голяма част от Рилските дипли, първенецът Мусала, леко вляво и малко зад него – връх Иречек, още по-вляво е връх Дено, доста по-вляво и по в ниското – връх Ястребец и последната станция на лифта, белееща се отдалеч.


Поглед към Мусала, Иречек и Дено

Напред – Безименният връх и масивният Лопушки връх (2698 метра). Невероятни гледки.


Поглед напред към Лопушки връх

Етапът се изминава за около 75 минути.

И още – до следващия Безименен връх и плочата на Фердинанд

Ако имате време и сили, съветвам ви да отидете до съседния връх, който се вижда от Мечит, за да видите плочата на Фердинанд, а и още гледки. Между двата върха има малка седловина с каменни сипеи от двете страни.


Седловината и пътят на Фердинанд

Погледнат от тази страна, връх Мечит е невероятно фотогеничен. Гледката към него е очарователна.


Връх Мечит от другата страна

До плочата ще се изкачите за по-малко от половин час.


По пътя към съседния връх

Цялото кривване натам и обратно до подножието на Мечит е около километър и половина и ще ви отнеме около 45 минути.




Поглед назад към Мечит

Разновидности на маршрута

При дълъг ден и бързо темпо от ваша страна може да се изкачите и до Лопушкия връх (на час и половина от връх Мечит), познат още като Попова капа (2698 метра). Една скоба, за да уточня, че името Попова капа не е уникално – такъв връх се извисява над Йончевото езеро пак в Рила, но в друга част.

Ако търсите по-дълъг преход и не трябва да се връщате при кола в Говедарци от Лопушкия връх има пътека с жълта маркировка до Страшното езеро.

След Безименния връх с плочата на Фердинанд в югоизточна посока се отделя пътека към заслон Кобилино бранище. Натам продължава зелената маркировка. От Кобилино бранище има маршрути към Кирилова поляна и Рилския манастир (зелена маркировка) и към Рибните езера.

Кайзеровият път в Рила

Кайзеровите пътища в Рила, построени по времето на Фердинанд са всъщност два, и двата по повод идването в България на знатни особи, на които царят искал да покаже красотата на Рила. Единият от пътищата е между Боровец и Белица през хижите Чакър войвода и Заврачица , а другият – от Говедарци нагоре, замислен да води до Рилския манастир. Този път стига до Лопушкия връх, но остава недостроен. Все пак, според плочата на Фердинанд, издялана в скала на Безименния връх до връх Мечит, на 2 юни 1899 г. царят заедно с гости от чужбина, войска и прислуга изкачва Лопушница.


Скалата с плочата на Фердинанд

Плочата в скалата с ясно различим герб може да се види и днес, само дето оригиналните надписи трудно се разчитат. Затова пък, точно до оригиналния надпис има нещо като факсимиле с текста от плочата на Фердинанд. Все е нещо, нали!


Плочата на Фердинанд – оригиналът е вляво, а ,,преводът" вдясно

Няколко съвета за изкачване на връх Мечит

Маршрутът е дълъг, трябва си планирате цял ден за изкачването.
Следете прогнозата за времето. Не тръгвайте при голям процент вероятност за дъжд или при вероятност за буря. Все пак си вземете дъждобран или шушлек – високо в планината всичко е възможно.
Осигурете си достатъчно вода – след хижата няма къде да напълните.
Вземете си сандвичи, за толкова време със сигурност ще огладнеете.


Връх Мечит

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Водопад Скока до село Кашина – един закътан бисер в южните поли на Пирин

Кашинският водопад стоеше доста отдавна в списъка ми с желани места. Имах дори неуспешен опит за посещение. Тогава беше началото на март след люта зима с обилни снеговалежи. Беше мокро и кално и пътят след село Рожен беше практически непроходим за леки коли. Оставихме колата и опитахме да тръгнем пеша, но лично аз постоянно затъвах в калта в тунела към село Любовище и едвам отлепвах обувките си за всяка следваща крачка. В същото време черните облаци над главите ни не вещаеха нищо хубаво. Отказахме се. Оставихме маршрута за по-добри времена. С подходящата подготовка. Не го забравихме. Просто забавихме посещението. Получи ни се чудесно в крайна сметка. В първата събота на този юни.


Водопад Скока до село Кашина

Водопадът се оказа изключително красив – висок, сравнително широк и много, много мощен. Изненадах се. Хареса ми. Трудно се отлепих от него. Много по-трудно, отколкото от онази кал в тунела след Рожен преди време. Сега, като си гледам снимките отчитам, че водопад Скока до село Кашина на снимки не изглежда толкова внушителен, колкото на място. Затова ви казвам – ако обичате водопади, вървете и го вижте. Със сигурност ще ви очарова.

Следват пълни указания за посещението до водопада.

Къде се намира и как се стига

Водопад Скока изсипва щедро водите си край село Кашина, до което за съжаление се стига само по черен път. Добрата новина е, че пътят се поддържа и може да се измине и с лека кола, бавно и внимателно (и ако не ви е много жал за колата 🙂 ). Имайте предвид обаче, да не тръгвате с кола по този път в много мокро време. По-горе споменах за трудностите.

Разстоянието от село Рожен до село Кашина е около 8 километра и се изминава за около 40 минути с лек автомобил, като се кара внимателно.


Тунелът от Рожен към Любовище в началото на маршрута

Най-напред се преминава през тунела към село Любовище, за който ви споменах по-горе. Като оставим настрана моите премеждия в него преди време в калта, той си е истинска забележителност – прокопан в пясъчните пирамиди.

После се влиза в самото село Любовище и се това се продължава към Кашина.


Добре дошли в Кашина!

В центъра на селото трябва да оставите колата и да продължите пеша към водопада. Маркировка няма, но има много указателни табелки. Накратко, върви се пеша още около 3 километра по коларски път, които се изминават за около 50 минути.

Координати на началото: 41.546979, 23.468715.
Координати на водопада: 41.563711, 23.480954.

Особености на маршрута до Кашинския водопад

В центъра на село Кашина оставяте колата и продължавате направо, следвайки табелките към водопада. Не след дълго пресичате реката по дървен мост и продължавате по пътеката през гората. Минавате покрай малка ВЕЦ. Оттам насетне вървите все по черен коларски път почти до самия водопад. Може да си спестите някои завои на пътя по подсичащи пътеки, но трябва добре да следите терена за тях. След ВЕЦ-а има задъхващ участък със стръмен наклон, но не е дълъг.


Напред към водопада

В един момент се включвате в черния път от село Пирин. Брегът става много висок, а реката тече долу в ниското. Малко по-натам в нашия черен път отляво се включва друг. Отварям една скоба – малко преди Кашина вляво от черния път към селото се отделя друг, който леко се изкачва нагоре. Този път, който се отделя, не става за лека кола, само за високопроходима. Е, преди водопада тези два пътя се събират. Така че, ако сте с джип, с него може да стигнете съвсем близо до Кашинския водопад.

След сливането на пътищата остават още около 10 минути ходене до водопада. Последните метри са по тясна горска пътека, на места подсигурена с дървени стълби и парапет.

До мястото за наблюдение на водопад Скока е леко стръмно и хлъзгаво и трябва да се внимава. А той, водопадът е направо удивителен – висок е над 20 метра и е изключително мощен и шумен. Хладните му водни пръски се усещат надалеч.


Кашински водопад Скока

Красота! Сила! Свежест! Това е той, Кашинският водопад.

Ето и кратко видео за посещението ни на водопад Скока до село Кашина. Видеото и някои от снимките по-горе заснех с новия ми телефон Nokia X20 с 5G връзка, 64MP четворна камера и автоматична стабилизация на картината.



Кашински водопад в южните дипли на Пирин

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Катерина Колева, къмпинг Кукери: Семейството ми изгради къмпинга с ръцете си и го управляваме сами


Къмпинг Кукери е един от най-новите къмпинги в България. Той беше официално открит на 1 май тази година. Намира се в село Кошов, на 25 км южно от Русе - в сърцето на Природен парк "Русенски Лом". Районът е благодатен за туризъм с уникални природни и исторически забележителности - скали, пещери, редки видове животни, средновековни крепости и манастири. Къмпингът е семеен бизнес, за който се грижи Катерина Колева.

Катерина се занимава от близо 10 години с туроператорска и екскурзоводска дейност, изцяло на територията на България, като преди това е живяла и работила в различни европейски държави, включително и като студент по икономика в Австрия. Завършила е "Туризъм" във Варна и професионалният й път в тази сфера започва през 2003 г. на борда на германски круизен кораб. Следват няколко години в круизния туризъм във Франция, а по-късно води американски туристически групи по маршрути в Австрия, Швейцария, Германия, Финландия, Естония и Русия. Споделя, че желанието й винаги е било да живее в България и затова се връща и продължава да работи в сферата туризма, тъй като й носи огромно удовлетворение. Живее със семейството си в Русе - градът, в който е родена и се чувства щастлива.


Здравей Катя, как взехте решение да изградите къмпинг и то в зона, която от дълги години беше бяло поле на картата на този вид туризъм?

Самата идея се роди доста назад във времето и беше провокирана от интереса, който виждах в нашите гости към такъв тип места за настаняване и отдих. Нашата основна дейност (извън къмпинга) е свързана с входящи туристически услуги и екскурзоводско обслужване на чуждестранни гости, като именно тя през годините ни насочи към това ,,бяло поле на картата", както го наричаш ти. Липсата на къмпинг в област Русе беше тема, доста широко обсъждана на различни нива, но не бих могла да коментирам конкретно причините, поради които толкова години районът на града ни не можеше да предложи такова място. Предполагам са твърде разнородни и сложни. Все пак, в края на 2019 г. взехме твърдото решение, че ще започнем с това начинание и го направихме. За съжаление към онзи момент, никой от нас не предполагаше какво ни е приготвила 2020-та година и с настъпването на пандемията се оказахме пред доста труден избор - дали да продължим започнатото или да се откажем. От днешна гледна точка обаче, мога да кажа, че взехме правилното решение!



Купували сте имотите един по един и личи, че сте вложили много работа по тях, за да станат удобни за гостите. Какъв е капацитета на къмпинг Кукери?

Да, действително всичко това струваше доста време и усилия, и разбира се, финансови средства, но може би липсата на дейност по нашите основни занимания през 2020 г. се оказа благоприятна в случая, тъй като вложихме цялото си време и енергия да изградим къмпинга, което при нормални обстоятелства може би би отнело доста повече време. Като казвам ,,ние" имам предвид мен и моето семейство, защото може би повече от 80% от това, което гостите на къмпинга виждат днес, е наш личен труд. Беше изключително голямо предизвикателство да се справим с материя, твърде далеч от нормалните ни професии, но смятам, че в крайна сметка се получи един доста задоволителен резултат, за което съдя и по реакциите на нашите гости. Към момента къмпинга разполага с 11-12 места за настаняване на каравани и кемпери и 16-17 места за палатки.


Какво е да управляваш къмпинг? Ти се занимаваш с това от едва няколко месеца.

За мен работата и ежедневната комуникация с гости не е нещо ново, тъй като близо 20 години съм в сферата на туризма, и мога да кажа че това все още ми носи изключително голямо удоволствие. Къмпингът се управлява също семейно, нямаме нает персонал, така че ние се грижим за всичко. Но за мен е много важно да имам възможността да посрещна лично всеки гост, да поговоря с него и да съм на разположение ако той има нужда от съдействие. Разбира се, ще е твърде смело и невярно ако кажа, че всичко се случва гладко, без никакви усилия. Напротив, налага се да се справяме ежедневно с препятствия от всякакъв род, както и да се организираме така че да успяваме да движим и другите си дейности паралелно с къмпинга. Намирам всичко това за изключително интересно предизвикателство, като лично за себе си откривам в него много нови възможности и разбира се, удовлетворение!



Какви хора най-често ви посещават?

Твърде малко време е минало все още и е трудно да обединя типа гости, но към момента мога да кажа, че това са предимно чуждестранни туристи, които отсядат за няколко дни по време на своите обиколки.


А какво ги впечатлява най-много в къмпинга ви и в красивия район на Русенски Лом?

Определено всички гости реагират много положително на локацията на къмпинга, която разкрива уникални гледки към каньона на реката, но също така и на чистотата и спокойствието, харесва им че къмпинга е със сравнително малка площ и намират там тишината и връзката с природата, която търсят. Много от нашите гости идват с цел да се запознаят с Природния парк и прекарват времето си в обиколки пеш или с велосипед. Районът е доста богат на такива възможности.



Сбъднаха ли се очакванията ви за този проект? Какво ви изненадва в практиката?

И тук бих казала, че е може би твърде рано за равносметка на очакванията, но към момента смятам, че взехме правилното решение, когато продължихме с изграждането на къмпинга, въпреки миналогодишните трудности в световен мащаб. Относно практиката и изненадите в нея, по-скоро бих изразила много приятно впечатление от уважението, което гостите ни показват. Имам предвид високото ниво на дисциплина, по отношение на спазването на вътрешните правила, пазенето на чистота, много стриктното разделно сметосъбиране (нещо, от което признавам, бях изненадана!). При нас в селото за съжаление няма възможност за разделно събиране на отпадъци, затова ние поехме този ангажимент и всеки ден ги извозваме до съответните пунктове.


Какво планирате да развивате в къмпинг Кукери през следващите години?

Имаме някои идеи, които се надявам да можем да осъществим след края на този сезон. Предвиждаме поставяне на няколко ,,глемпинг" палатки, с което да улесним гостите, които не разполагат със собствено средство за настаняване, както и да добавим още някои малки спортни съоръжения. Разбира се, нормално е практиката да покаже определена необходимост и от други подобрения на вече съществуващата база, така че те също ще бъдат направени. Планираме и включването на къмпинга към събития с различна тематика, но това са все още идеи, за които гостите ни ще научават последователно.



https://camping.bg/

Hatshepsut

Изкачване на връх Иречек в Рила

Лято. Време за върхове. Връх Иречек, 2852 м, трети по височина в Рила и 6-ти в България. Ако се питате как да го изкачите или просто търсите интересен, но малко посещаван маршрут във високите части на Рила, сте попаднали на точното място. В следващите редове ще опиша подробно маршрута към връх Иречек и ще споделя впечатления от изкачването.


Връх Иречек

Ние изкачихме връх Иречек в началото на този септември, близо месец след като видяхме Жълтите езера в Рила и пак си припомнихме част от маршрута към балканския ас Мусала.

Днес, 4 години след нашето изкачване на връх Мусала натрупахме нови впечатления за маршрута натам, за които ще ви спомена в хода на описанието.

Връх Иречек: накратко за маршрута

Изкачването на връх Иречек в Рила може да се раздели условно на следните четири етапа с приблизително времетраене:

етап 1: КК Боровец – хижа Ястребец: изминава се мързеливо с лифт за около 25 минути;
етап 2: хижа Ястребец – хижа Мусала: пешеходен преход около 1 час;
етап 3: хижа Мусала – скално образувание Сфинкса: 1 час;
етап 4: Сфинкса – връх Иречек: 1 час

Подробно описание на маршрута към връх Иречек

Ако не ви се чете много, краткото описание по-горе дава достатъчно информация за нетърпеливите. Ако все пак, искате да имате повече информация за изкачването на третия по височина връх в Рила – връх Иречек, тук ще ви дам повече обяснения.

Подчертавам, че става въпрос за лятно изкачване. През зимата връх Иречек е силно лавиноопасен

Етап 1: КК Боровец – хижа Ястребец: 25 минути

Качвате се на лифта и се наслаждавате на красивите панорамни гледки, преодолявайки над 1000 метра денивелация. Изкачването с лифта продължава около 25 минути.

Работното време на лифта е от 8:30 до 18:00 часа, като последното качване е в 17:30 часа, имайте това предвид, когато подготвяте планинския си преход. Цената на лифта е 12 лв. двупосочно до и от Ястребец.

Етап 2: хижа Ястребец – хижа Мусала: 1 час

Между хижа Ястребец и хижа Мусала пътеката представлява широк и сравнително равен черен път, по който се върви лесно. Разстоянието е около 4 километра и се изминава за около 1 час.


Край хижа Мусала и Долното Мусаленско езеро, насреща – самият връх Иречек

На хижа Мусала може да си направите заслужена почивка – хем да похапнете, хем да се ориентирате накъде сте тръгнали. Ако сте поседнали за отдих на брега на Долното Мусаленско езеро, трябва да знаете, че връх Иречек е този, който се извисява пряко над него.

Етап 3: хижа Мусала – скално образувание Сфинкса: 1 час

Там от хижата погледнете леко вляво (югоизток) – горе в седловината ще видите скалното образувание Сфинкса. Това е вашата цел в този етап етап. От хижа Мусала трябва да тръгнете в югоизточна посока, т.е наляво и противоположно на посоката към връх Мусала. По импровизиран мост от дъска ще пресечете река Мусаленска Бистрица. Минавате покрай още едно езеро – Каракашево езеро и се насочвате към хълма със Сфинкса.


По пътеката – красиви гледки назад към хижа Мусала и езерата

Маркировка няма, но пътеката ясно личи в тревата. В допълнение, добри хора са обозначили пътя към Сфикнска с каменни пирамидки – безценна ориентация.


По пътеката към Сфинкса – поглед назад

Пътеката преминава през сипей, клек и плавно поема нагоре към Сфинкса. Каракашевото и Долното Мусаленско езеро ви остават в дясно. Като наберете малко височина ви се открива и още едно от Мусаленските езера – Горното.


По пътеката към Сфинкса

От Каракашевото езеро няма директно да видите пътеката нагоре в склона и е малко плашещо как ще изкачите този баир. Важно е да следвате каменните пирамидки. Те са ваш планински водач. Очертаната от тях пътека нагоре по хълма и през камъните не е много трудна, особено ако имате опит.


Сфинкса отблизо

На 1-2 места изневиделица изниква синьо-бяла лятна маркировка, явен остатък от преди време...

Етапът не е лесен, защото е право нагоре, но ако имате опит с изкачване на върхове, не е и много труден.

Съвет: поглеждайте назад, за да се насладите на гледките – виждате хижа Мусала, Долното Мусаленско езеро, Каракашевото езеро и Горното Мусалнеско езеро.

Етап 4: Сфинкса – връх Иречек: 1 час

Когато стигнете до Сфинкса, може да си направите малка почивка и да се огледате – наляво е връх Дено, а надясно – връх Иречек. Напред е циркусът със Саръгьолските езера, но той не се вижда от тази позиция.

Нашата цел в случая е връх Иречек, така че от Сфинкса поемаме надясно и нагоре към Премката – това е седловината между връх Иречек и връх Студения чал: Иречек се пада вдясно (западно), а Студения чал – вляво (източно).


Към Премката

До Премката се върви леко около 10 минути – наклонът е плавен, билото – широко, а теренът е тревист и мек.


На Премката – точно преди трудната част

След Премката започва адреналиновата част, защото следва каменист и тесен участък, по който трябва да се внимава. Все пак – нищо кой знае какво, ако сте внимателни – участъкът се изминава за около 20 минути и си има опорни точки както за краката, така и за ръцете – удобни места за стъпване, макар и в тясното, и удобни камъни за опора и подсигуряване с ръце.


Поглед към трудната част след Премката

В тази част има красива гледка към Тъмното езеро долу в ниското.


Тъмното езеро

За сравнение, билната пътека след хижа Козя стена в посока хижа Ехо е съизмерима по трудност, според мен.


Поглед към хижа Мусала и езерата отвисоко

Минавате този труден участък и после препускате бавно нагоре по тревистия хълм към връх Иречек – гледайте възвишението в ляво, важно е, това е той!


След леко екстремната част

Отнема около 20-на минути. Последните метри до връх Иречек са каменен сипей.

Горе на върха

От връх Иречек, а и преди него по маршрута се откриват невероятни панорамни гледки.


На връх Иречек – в далечината са Малка Мусала, Трионите и Мусала

След Премката, точно при преминаването на трудния участък се вижда Тъмното езеро – това долу в ляво, наистина е тъмно.


Връх Иречек: поглед към връх Мусала и Леденото езеро


С увеличение: магистралата към Мусала

От самия връх се виждат първенецът Мусала и неговата посестрима Малка Мусала, Леденото езеро, връх Алеко и Алековото езеро, Безименното езеро – между Алековото и Леденото ... голяма красота.


Връх Мусала се оглежда в красивото Ледено езеро

Ние уцелихме страхотно време с добра видимост без мъгла и успяхме да огледаме добре всичко.


Връх Алеко в далечината, под него – Алеково езеро, до него вляво – Безименно езеро

От връх Иречек има екстремна камениста пътека до връх Малка Мусала, част от която ще видите от върха. Тя е за силно напреднали, да знаете!

Разновидност на маршрута – изкачване на връх Дено

Ако, след като сте изкачили връх Иречек и сте преценили, че имате достатъчно сили и време, може да изкачите и връх Дено. От Сфинкса до върха са има-няма 20-на минути.

От връх Дено може да се върнете назад към Сфинкса и да слезете по обратния маршрут към хижа Мусала. Друг вариант е да прекатурите Дено и да слезете по пътеката от другата му страна, която е малко по-лека от пътеката по баира от и към Сфинкса.

Няколко съвета

За да тръгнете към връх Иречек в Рила, се предполага, че сте достатъчно добре подготвени физически и психически, и имате някакъв опит с изкачване на върхове. Аз също имах и опит, и някаква физическа подготовка, но все пак планината отново ми напомни за някои основни неща:

подсигурете се с удобни планински обувки;
наред с времето за изминаване на маршрута, с което сте се запознали в интернет, оставете си поне половин-един час буфер – високо в планината всичко се случва и нещата рядко вървят стриктно по план;
ако разчитате на лифта, тръгнете достатъчно рано, за да сте сигурни, че ще се върнете за последния курс.

В заключение

Маршрутът за изкачване на връх Иречек не е нещо непостижимо за хора с известен планински опит, но не е за начинаещи планинари поради три причини:

в по-голямата си част не е маркиран;
дължината не е голяма около 7 км, но денивелацията си я бива – над 500 метра;
участъкът около седловината Премката между върховете Иречек и Студения чал е предизвикателство, защото пътеката е тясна, а височините надолу са големи.
При всички случаи, гледките по протежение на маршрута от хижа Мусала – Мусаленските езера в Рила, Сфинкса, връх Дено, Тъмното езеро, връх Иречек, гледка от Иречек към Леденото езеро, връх Малка Мусала, Трионите и първенецът Мусала, са много красиви и оправдават всички усилия.

Ако трябва да сравня изкачването на връх Иречек в Рила с изкачването на пиринските Муратов и Полежан, които изкачихме преди седмица, без колебание ще ви кажа, че макар да е най-висок от трите, връх Иречек е по-лесен за изкачване и от двата. Да, денивелацията и дължината на маршрутите са съизмерими, но до Иречек има дълги затревени участъци, по които се ходи леко, докато маршрутите до Полежан и Муратов връх в Пирин са само камъняк.

Общото между трите високопланински върха и първенци са невероятно красивите панорамни гледки, които се откриват от тях. Много е красиво отгоре, истинска магия!

Връх Иречек е кръстен на Константин Иречек – чешки историк и български политик, запален турист и автор на първия академичен труд по история на България.



Изкачване на връх Иречек в Рила

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

9 забележителни места в Маджарово и наоколо

Вероятно, много от вас свързват Маджарово с красивия меандър на река Арда, който в последните години се превърна в истинска емблема на градчето. Има защо! Гледката към меандъра е завладяваща.

Това обаче не е единствената красива гледка там. Градът попада в центъра на живописна котловина, образувана във вулканичен кратер. Обграден е от чудати високи червеникави скали, в които гнездят редки птици. Освен на природни забележителности, районът крие много тайни от времето на траките. Да не забравяме и трагичните събития там с тракийските българи от есента на 1913 г.


Меандърът на река Арда до Маджарово

Познавам отблизо Маджарово от преди две години, когато преминахме Родопите от край до край. Съвсем наскоро посетихме района отново, този път с нощувка в града. Прекарахме си чудесно. В следващите два дни продължихме с опознаване на още интересни места в Източните Родопи, за които ще ви разкажа отделно.

В тази статия ще ви запозная с невероятните места, които сме видели, повечето от които са много слабо познати. Всички те са съвсем автентични.

Кромлех до село Долни Главанак

Кромлехът е мегалитно съоръжение с култово предназначение и представлява ансамбъл от вертикални каменни блокове, подредени в кръг с диаметър около 10 метра. Към момента са останали 9 вертикални камъка, а други три са полегнали във вътрешността на кръга. Светилището е датирано в ранножелязната епоха (VIII – VI в. пр.н.е.). Намира се на около един километър източно от село Долни Главанак. До светилището се стига за около 15 минути пеша по кратка пътека.


Кромлех при село Долни Главанак

Координати:

на началото на пътеката: 41.684430, 25.808105;
на обекта: 41.6819604,25.8099179.
До началото на пътеката има удобен паркинг.

Най-известният кромлех в света е английският Стоунхендж.

Част от Римски път в село Долни Главанак

В самото село, близо до гробищата може да се види сравнително дълъг пасаж от много добре запазен римски път. Указателни табелки за него няма. За да го намерите, най-добре си запазете координатите. Римският път е съвсем близо до шосето.


Римски път в село Долни Главанак

Координати: 41.686387, 25.827861.

Скална гробница Фурнаджика и тракийска крепост-светилище Сивридикме

Двата обекта ги поставих в един раздел, защото се намират на половин час пеша едно от друго и началната точка за пешеходния маршрут към тях е една и съща – село Горно поле. Иначе са си два отделни обекта.

Фурнаджика е скалноизсечена гробница с отвор отгоре. Датировката е в периода XI – VIII в. пр. Хр.


Скална гробница Фурнаджика до с. Горно поле

Сивридикме е тракийска крепост и светилище от първо хил. пр. Хр. На място могат да се разгледат останки от крепостни стени, стъпала и ямки за религиозни ритуали.


Тракийска крепост и светилище Сивридикме

В допълнение, от върха се откриват чудесни панорамни гледки във всички посоки. Сред многото гледки е един малко познат меандър на Арда.

Пешеходният маршрут към двата обекта започва точно срещу входната табелка на село Горно поле – тръгва се по черен път, който се отделя вляво от шосето. До Фурнаджика се върви около 40 минути по черния път до подножието на хълма, приютил гробницата. Изкачването от пътя до нея отнема още около 5 минути.

От Фурнаджика се продължава на изток по пътека със стара маркировка към Сивридикме. До подножието на върха се върви около 30 минути. След това върхът се изкачва по тясна стръмна пътека за около 5-10 минути.

Координати:

на началото на маршрута: 41.6612563,25.8506566;
на Фурнаджика: 41.670684, 25.867597;
на Сивридикме: 41.669754, 25.880999.

До село Горно поле: красива панорамна гледка към Маджарово и долината на река Арда

Тя се открива на скалите до ретранслаторната кула в защитената местност Черната скала. Самата кула е на хълм и се вижда от цялото село.


Панорамна гледка към Маджарово близо до кулата в Горно поле

Как да стигнете до кулата и скалата с гледката? Пешеходният маршрут започва от покрайнините на селото, недалеч от параклиса. Върви се около 20 минути по черен път.

Координати:

начало на пътеката: 41.658057, 25.852405;
скалата с гледката: 41.652477, 25.852565.

Меандър на Арда до Маджарово

Изключително красив и добре видим меандър на река Арда. Може да се наблюдава от шосето на около 3 километра североизточно от Маджарово по пътя към село Бориславци. Едно добро място за наблюдение е малка отбивка до шосето точно срещу меандъра.


Меандър на Арда до Маджарово

Координати: 41.653961, 25.8705781.

Пролом на река Арда край град Маджарово

След меандъра си край Маджарово река Арда образува живописен пролом в посока Бориславци.


Към Кован кая

В началото на пролома на левия бряг на реката се издига масивна скала – Кован кая. Местността край нея носи същото име и е обявена за защитена територия с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици.


В пролома на Арда

Малко след като подминете меандъра, вдясно от шосето има удобно място за спиране с малка зона за отдих. От там може да наблюдавате черните лешояди, кръжащи горе до скалата. Някои от тях от време на време бързо се спускат ниско към реката по тяхна си работа.


Белоглав лешояд, Кован кая, Маджарово

След около километър по-нагоре по пътя ще видите отклонение вдясно – тесен асфалтов път, който води при реката. Лятото там се събират хора на плаж, разходка и каякинг. Гледката е много красива заради смарагдовите води на Арда и високите ѝ брегове наоколо.


Проломът на Арда край Маджарово

Координати:

на отбивката за наблюдение: 41.6522847, 25.8752718;
на отклонението към реката: 41.647342, 25.881786.

Природозащитен център Източни Родопи

Намира се в началото на градчето съвсем близо до моста над река Арда. Той е създаден от Българското дружество за защита на птиците като природозащитен, посетителски и информационен център. Изграден е с финансовата подкрепа на швейцарското правителство в рамките на Българо-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието и е първия по рода си създаден природозащитен център в България.

В центъра има и възможност за настаняване, както и бистро.

Ако сте в района по време на луди жеги, центърът, освен информация за птиците, ще ви предложи естествена прохлада.

Мемориал на загиналите тракийски българи

Мемориалният комплекс край Маджарово е издигнат в памет на избитите български бежанци от Беломорска Тракия през есента на 1913 г. Включва пантеон-костница, параклис "Св. Петка Българска" и паметник-символ ,,Тракия без граници".


Пантеон-костница, Маджарово

Денят е 4 октомври. Огромна колона българи, прогонени от родните си домове, приближава брега на река Арда до село Ятаджик (днешен град Маджарово). Целта е била хората да преминат реката, за да се спасят. Тогава там е минавала границата. Керванът е предвождан и охраняван от четите на воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов. По обяд колоната е застигната и нападната за пореден път от редовна турска войска. Макар и малобройни, четниците успяват да поддържат огъня и да дадат възможност на много от хората да се изтеглят напред. На следващия ден помагат на бежанците да пресекат реката като спасяват близо 20 000 души. За нещастие, 1800 души са избити.

В знак на признателност към делото на воеводата Димитър Маджаров село Ятаджик е преименувано на Маджарово през 1959 г. От 1974 г. Маджарово е град.

Мемориалът се намира в началото на градчето, съвсем близо до Природозащитния център.

Координати: 41.640945, 25.871285.

Полезна информация

Маджарово се намира на 296 км югоизточно от София, на 166 км от Пловдив и на 373 км югозападно от Варна. Ако питате Гугъл мапс за най-бързия маршрут, вероятно ще ви насочи през Харманли. След Харманли обаче има участък с много завои, който макар и живописен се изминава доста бавно. Когато ние минавахме от там, тъкмо полагаха нов асфалт, така че пътят е добър. Много хора избират да пътуват до Маджарово през Хасково. Ние от там се върнахме и наистина се оказа малко по-бързо.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Арбанаси – история като на филм, красота като картина


Арбанаси се намира само на 5 км от Велико Търново. Селището е малко, но славата му се носи дори извън пределите на страната, заради красотата и запазения дух от стари времена. Неслучайно то е посещавано от хиляди туристи, а за жителите на близките населени места е любимо място за отдих и разходка.
Липсата на сигурен документален материал оставя различни мнения и предположения за произхода, името и населението на Арбанаси. Най-старото писмено сведение за съществуването на селището е ферманът на султан Махмуд II от 1810 г., който подновява 10 предишни фермана. С първия от тях, през 1538 г., Сюлейман Великолепни подарява на зет си Рюстем паша селата Лясковец, Долна Ряховица и Средна Ряховица, а Арбанаси в документа съществува като събирателно, централно селище под името Арнабут кариерлери. През 1595 г. папският пратеник Павел Джорджович споменава за албански арнаутски поселници край В. Търново, които могат да набавят 1500 добре въоръжени конници. Това означава, че от всяка една къща е можел да излезе най-малко по един конник, което говори, че селото е почти с размерите на град, с население най-малко 2 хил. или 3 хил. човека. Друго мнение изказва епископ Петър Богдан, който споменава за селище, от което се вижда Търново и където се говори на гръцки език – нещо необичайно за съседните населени места. Това насочва към хипотезата, че основаването на Арбанаси е свързано с идването на гръцки поселници. Има предположения, че селището е създадено по време на Втората българска държава от заселници от албанската област, които били наричани арбанаси или арнаути. Съществува и история, която гласи, че след битката с Епирския деспот Теодор Комнин Иван Асен II взема за своя жена дъщерята му и заселва няколко знатни фамилии в Арбанаси, което го прави своеобразна крепост на гръкоманщината. Друго име, което е носило селището, е Загорие, като се говори, че там болярите на Търново имали свои имоти. Петко Славейков пък поддържа мнението, че Арбанаси е основано по времето на цар Самуил от погърчени албанци, идващи от Епир, разказва кметът на Арбанаси Тошо Кръстев. Той посочва, че в България има почти 50 села със заселници арнаути, като 9 от тях носят името Арбанаси, Арнауткьой, както и махали в Брацигово, Копривщица, Сестримо и др.

Земите покрай Арбанаси са неплодородни, защото са по-каменисти и не са подходящи за земеделие. Затова през годините местното население се занимава предимно със скотовъдство и с търговия на животни и животински продукти в цялата Османска империя, а дори и извън нея. Мнозина продават своите стоки чак в Багдад, Индия и Персия. Те търгуват с месо, лой, кожа и колбаси, а на връщане докарват коприна, кадифе, подправки, билки и други подобни неща, които продават не само в магазините си в Арбанаси, но и в други населени места. В селото по онова време съществуват два пазара, където в петъчните дни хора от близките места носят земеделска продукция, а от арбанашките търговци купуват бакалия и вносни стоки. В онези години в Арбанаси живеят немалко заможни хора. Около 50 души по време на османското владичество разполагат със специални берати, които им дават привилегиите да ходят с фес, да яздят кон, да пушат чибук и да разполагат с охрана от турци. По-голяма част от богатите арбанашки търговци си закупуват и мушии – стопанства за градинарство и имения в Румъния, основно в Букурещ. Когато през 17 век и началото на 18 век започват погромите и голяма група от кърджалии почти унищожава цялото село, повечето от тях се изселват в северната ни съседка и никога повече не се завръщат. Предполага се, че тогава богаташите вероятно са получили предварително информация за това и са успели да се изселят със семействата си навреме. Много изселнически родове отиват и в Поповския край или във Варна. Последвалите епидемии от чума и холера след безчинствата окончателно довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня, разказва още Кръстев.
На мястото на местното население след погрома и болестите се заселват хора от близките населени места – от Еленския, Троянския, Тетевенския, Тревненския и Килифаревския край, като възраждат поминъка на предишните заселници. При преброяването през 1880 г. населението на Арбанаси наброява около 1800 жители и 370 къщи. Дотогава в селото съществува и турска махала, която се намира в района на църквата "Св. Богородица", но живеещите там я напускат заедно с отстъпващите турски войски. След Освобождението постепенно и останалото население на Арбанаси започва да се изселва и намалява, защото поминъкът вече не процъфтява както преди.

През 1921 г. цар Борис III издава специален указ, в който Арбанаси се определя като курортен център. Въпреки това, хората, които тогава посещават селото като туристи, са малко на брой. Климатът, който има това населено място, е малко по-особен, защото от ниската част на град Елена навлиза свеж беломорски въздух. Той е подходящ за лечение на белодробни заболявания и затова курортът се посещава от много хора с такива проблеми. Докато населеното място е към община Г. Оряховица, кметството предоставя безплатни места на лекари, които създават 8 белодробни клиники в селото. По-голяма част от тях са в района на бившата партийна резиденция. След построяването ѝ в началото на 70-те години на 20 век те се използват за база на УБО. През 1992 г. постройките са върнати на наследниците им и разпродадени от тях.

В момента в населеното място има около 300 къщи и 290 постоянни жители, като през летния сезон пребиваващите в селото почти се утрояват. Основният поминък на хората в днешни дни е участието в туристическия бизнес, поддръжката и услугите. В Арбанаси има 25 хотела с 1200 легла и още около 20 заведения. Туристите могат да видят 5 църкви, като най-посещаваните са "Рождество Христово", "Св. Архангели Михаил и Гавраил" и "Св. Георги", както и два манастира – "Св. Никола" и "Св. Богородица". Наличието на толкова храмове напомня за заможността на местните жители в отминалите години, защото почти всяка една махала тогава имала своя църква. Енорийският храм бил "Св. Димитър", който се намирал в центъра на Арбанаси, а над него било разположено кметството. Гостите на резервата могат да посетят и етнографския музей "Констанцалиева къща", където са представени поминъкът, занаятите и видът на домовете на заможните арбанашки жители.
"През 2020 г. заради рестриктивните здравни мерки посещението на туристи в Арбанаси беше намаляло. През тази година се наблюдава раздвижване, като отново започват да идват и групи. Неорганизираните туристи са предимно румънци. През 2019 г. около 80 хил. организирани туристи са посетили архитектурно-музейния резерват. Сега са по-малко, но интересът се увеличава и преди дни в селото дойдоха дори група американци, а такива отдавна не са идвали", казва кметът на Арбанаси.
Интересът към имотите в селото винаги е голям, но почти няма предложения за продажба. Архитектурният резерват няма възможност за разширяване на урбанизираната зона, което ограничава броя на имотите. Голямата разлика между търсене и предлагане води до поддържане на високи цени от около 80-90 евро на кв.м, които напоследък достигат и до над 100 евро на кв.м. Въпреки това се намират и по-заможни хора, които закупуват имоти и строят. Доброто местоположение в центъра на триградието, както и удобният транспорт до близките населени места, привличат хора в Арбанаси. Заради по-високите цени в селото, в сравнение с други селища в областта, много малко чужденци избират да закупят къщи тук, пояснява Кръстев.
Голям интерес към Арбанаси привличат и многото заведения, което понякога се превръща в проблем за местната управа. Те създават повече шум за жителите и гостите на селото, но кметството се опитва да упражнява контрол. Допреди няколко години съществува проблем и с водопроводната мрежа и канализацията, но със спечелването на проект по предприсъединителните европейски фондове половината мрежа е подменена с отпуснатите средства. Голяма част от другата половина е сменена от собствениците на частните имоти с тяхно финансиране. С водоснабдяването няма проблеми, пътищата са в добро състояние, а за електроснабдяването са изградени 11 трафопоста, посочва кметът.

В миналото Арбанаси разполага с около 180 движими и недвижими паметници на културата, но сега те вече са с 40 по-малко. Голяма част от неизкупените стари къщи са се саморазрушили, като причина за това е най-вече липсата на заинтересованост от страна на техните собственици. Затруднение за тях създава и изискването да ги възстановят в автентичния им външен вид, поради което те предпочитат да ги оставят да се срутят, пояснява Кръстев. Една от емблематичните сгради в селото все още пази спомена и за филма "Крадецът на праскови". Това е къщата на баба Кали, в която през 1964 г. са заснети някои сцени на една от най-добрите български киноленти, припомня кметът. Арбанаси разполага и с няколко интересни стари чешми. Пазарската чешма се намира на самия площад в центъра на селото, Коконската е срещу "Констанцалиевата къща", а около чешмата Бонети е построен нов частен минипарк. Чешмите Голямо лако и Малко лако са обект на иманярски набези и това създава проблеми с тяхното стопанисване и опазване, а Каменец е известна на всеки, който минава по пътя Велико Търново – Горна Оряховица.
В близост до Арбанаси е и конната база, която има сключени договори с някои от хотелиерите за езда на коне от техните гости. Там тренират и жокеи, които се представят отлично в състезанията по конен спорт и в продължение на години са комплексни републикански шампиони.
Към кметството в Арбанаси има изградени Клуб на пенсионера и инвалида и Център за работа с деца и младежи. Селото разполага с библиотека, а НЧ "Ил. Драгостинов" развива активна културна дейност, подпомагайки финансово и с други дейности дори и кметството. Към читалището има две групи за стари градски песни и за народни танци. В Арбанаси не липсва културен живот, тъй като близостта до Велико Търново дава възможност да се привличат и различи гостуващи изпълнители и състави. В селото всяка година тържествено се отбелязват Голяма Богородица и Тодоровден, а отскоро се празнуват и храмовите празници на местните църкви.

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/arbanasi-istoriya-kato-na-film-krasota-kato-kartina.html