Елисавета Багряна

[Hatshepsut]

Среща

Открих стъпките ти в пясъка и за да стигна по-бързо,
тичах и затъвах до колене, падах от умора,
а като се изкачих на хълма - извиках удивена,
сякаш пръв път те видях в тази вечер назебвенна:
 
Изпълваше целия хоризонт, тъй голям ми се стори,
стъпил на брега, а косите в облаците горе.
И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене -
искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена...
 
Чуй биенето на сърцето ми, виж сълзите в очите
и знай - никой досега не ме е прегърнал така,
никого до днес и аз не съм прегърнала - така.
 
И ако радостта ми в този миг натегне на везните
и бог поиска да скъси нишката на дните ми,
като за висша милост ще простра към него ръка.

[Hatshepsut]

Съдба

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.
 
Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти рцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.
 
И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и таглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

[Hatshepsut]

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?
 
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

[Hatshepsut]

Отплата

Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?
 
Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.
 
Сега - свободен си. Върни се там
и ако можеш - забрави веднага
и мен, и моя сън - горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.
 
Иди при нея, мене прокълни -
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.

[Hatshepsut]

Нощи

Като в заключени градини
недосегаеми овощия -
тежат, искрят през тези нощи
звездите в небесата сини.

 Недвижни, сякаш заковани,
стоят рибарските гемии.
Морето с тиха ласка мие
несебърските тъмни рани.

И някаква въздишка блика
и лъха рухналите къщи.
И древността те в миг обгръща.
незнайна, тайнствена, велика.

[Hatshepsut]

Амазонка

Вее утринна прохлада
В моето лице -
Аз съм млада, млада, млада
С огнено сърце.

Моя вихрен кон лети
Бодро и безспир -
Пред очите ми цъфти
Неогледен мир.
Искрометните копита
Кой ще последи?
Песен светла се разплите
В моите следи:

Ний ще стигнем Хеликон
В изгревния час -
Смело, мой крилати кон,
Жребият е с нас.

Там под твоята подкова
Извора лъчист
Ще избликне в струя нова -
Животворен, чист.

И когато стигнат там
Моите сестри,
Вдъхновение и плам
В тях ще разгори.

А над нашата победа
В трудния ни път
И Персей, и Андромеда
Трепетно ще бдят.

[Hatshepsut]

Безумие

Каква тревога в тази ветровита нощ души?
Защо така се люшкат голите тополи?
Какво се кърши и събаря, и руши,
и кой тъй охка, плаче и се моли,
за миг замлъкне и застене пак.
Наблизо тука някой ли умира?
Защо гората се заканва като враг
и Орион блести над нас като секира?

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,
неугасимите пожари се разгарят,
самоубийците решават своя път...
- Какво се взира той? Защо не кара -
пропяха вече третите петли!
Как свири вятъра в жиците... Почакай!
Защо пръхтят конете, сепнати и зли,
какъв е този вик, преследва ли ни някой? -

Но аз не съм принцеса, ти - владетел и деспот,
не искаме ни скиптри, ни корони,
не ни тежи греха за ничий взет живот,
не носим царски хрисовул - не гоним
и никому не ще мъстим в света...

Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,
да уловиме - сянката на любовта,
да спрем - на щастието кулите миражни!

[Hatshepsut]

L'ile de groix

Ти виждаш ли на хоризонта, където слънцето залязва,
една ивица тъмносиня в заруменените мъгли? -
Това е острова, накойто живеят вещиците зли -
бретонските легенди стари за които чудеса разказват.

На пещерите входовете, прикрити в каменната пазва,
при спадането на водите, разправят, видими били.
Магесниците, в бурни нощи, на непристъпните скали
огньове палели огромни, които всеки забелязвал.

И заблудените моряци, в непроницаемия мрак
съзрели мамещия пламък - като на помощ даден знак,
отправяли се, без да мислят, към тази гибелна посока.

Разбивали се корабите в скалите остри и високи,
и смърт безвременна е тук намерил не един моряк -
под виковете нечовешки, от урагана по-жестоки.

[Hatshepsut]

Поет

И все така - непоправим, авантюрист и скитник -
с очи разтворени широко, ненаситни,
отиваш. Дни и месеци без вести се губиш
и ще се върнеш пак в студена люта зима
да се кълнеш, че все така безпаметно ме любиш,
че радостта в света без мен е немислима,
че миналото е измама и кошмар,
а мисълта за мене като фар
е твойто корабокрушение огряла
и тук те е довела възроден и нов
за нов живот - без горест и раздяла -
в сияние на проста радост и любов...

Опиянен от чудните си думи,
повярвал сам, ще понесеш и себе си, и мене
през полюса на вдъхновеното безумие
към някакви несъществуващи селения,
към дивни острови, разперили зелени палми -
където хората са като ангели добри
и любовта е тяхното евангелие,
и грижата им е една - в зори
маслинови да веят вейки и да пеят псалми...

Да слушам - и сълза подър сълза
ще капят от очите ми полека,
като напролет от порязана лоза...
Къде е истината? И къде е щастието на човек?
О, думи, екзалтации несбъдни на поета,
които, утре път поел, самичък ще забрави!
Но кой би смял да обвини детето, дето
само измисля своите измами и им вярва?
Нима в това по-малко чисто е сърцето му?
В сърцето на поета вечно живо е детето.

И, ето, като сянка чакам вечерта,
когато вярващ, ласкав и сърдечен,
ще се завърнеш пак от път далечен
да палнеш погледа, като вечерница огрял,
на хоризонта бялата черта,
да ме опиеш с думи и със сънища неверни,
по-светли от далечните звезди вечерни...

[Hatshepsut]

Тихият глас

Отделно от моето, твоето време затече.
По него понесе се твоята ладия бяла.
А моите кораби спряха недвижни, далече,
в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.

Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама?
Попътния вятър отвя мисълта ти за мене.
От дните, които над мене стовариха камък,
ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение...

Не те обвинявам. И няма какво да прощавам.
Аз стигнах до оня велик океан баснословен -
онуй равнодушие, - дето се всичко удавя:
всяко вълнение, всяко страдание ново.

[Hatshepsut]

НА ПЪРЗАЛКАТА

- Ах, каква пързалка има,
Анче, тази зима! -
каза бате със въздишка,
уж четеше книжка.

И измъкнахме се двама,
без да види мама.
Вънка - Сашко, Милка, Гого -
смях и глъч до Бога!

Кой с кънките, кой с обуща
по леда се спуска.
В нашата шейна пък има
място за петима.

Накачихме се веднага,
че денят си бяга
и потеглихме лудешки,
с викове и смешки.

Но щом стигнахме до края,
как стана, не зная -
прекатури се шейната
и ний - на земята!

Аз ударих си ръката,
скъсах си яката.
Бате триеше припряно
лявото коляно.

Сашо здраво си охлузи
румените бузи,
а раздрана бе на Милка
новата престилка.

Но пострада клети Гого,
види се, най-много:
той загуби си калпака
и със глас заплака.

Събрахме се пак - плахи, бледи,
с болки и повреди...
Но след малко се разсмяхме -
и в шейната бяхме.

Карай! Да се наиграем,
па макар да знаем,
че след днешната пързалка
ще ядем тупалка!

[Hatshepsut]

Добре дошла

Излез и погледни
Какви прекрасни дни!
Сред клони разцъфтели
Са птиците запели.
И всеки млад листец,
И всеки бял цветец
Към слънцето нагоре
Е чашчица разтворил!
По градове, села
Добре си ни дошла,
Зелена, свежа, росна,
Ти, пролет цветоносна!