Христо Фотевъ

[Hatshepsut]

В двора на Караджата

Земята го прибра и гроб му стана.
А тука го родиха на тревата
две борчета - два сини ятагана.
И моят вик: - Къде е Караджата?
 
Защото още има по земята -
 
коне, зацвилили за мъжки колене,
ками, заплакали за мъжки длани,
глави, презрели свойте рамене,
и страшни думи, в нощи изковани.

Защото не умира Караджата.

[Hatshepsut]

Елегия I

Умра ли, къщата ще стане пуста,
умра ли, къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
 
И как тогава в къщата голяма
ще се усмихва мама, ще живее?
О, никога не казвайте на мама
синът къде е!
 
Тя няма да повярва, че земята
завинаги ще е прибрала
и на дърветата, и на цветята
ме е раздала.

Тя като сянка тихо ще излиза
и ще ви пита, няма да ви слуша,
видели ли сте бялата ми риза
по вода и суша.

[Hatshepsut]

Песента на цимбалиста

В малкото казино до морето,
до морето в малкото казино
идваха моряци отдалече,
за да пият свойта чаша вино.
Идваха приятели рибари,
весело посрещани от всички.
Идваха момичета, развяли
винаги измачкани полички,
със очи, добри като зората,
със ръце, като нощта лъчисти...
Всички ги посрещаше добрата
песничка на цимбалиста.
 
Той докосва струните игриви
и запява цялото казино.
И сега са много по красиви
всички думи за любов и вино.
И сега са много по-приятни
всички хора, някога противни.
Слушаха момичетата, златни
заблестяха бронзовите гривни...
И на края - всички възхитени,
в груби ризи, в смачкани полички,
мислеха: "Той свиреше за мене!"
А той - свиреше за всички.

[Hatshepsut]

Възхвала на думите

На Тома Бинчев
 
Вий идвате с лица от звук - обичам
лицата ви - живота ви голям!
Приемам ви и смело ви изричам -
не искам в този свят да бъда сам!
Не искам да съм мъртъв - не забравям
чудесния ви звук, и цвят, и вкус!
И питам аз - със всички разговарям
и всички ме израчат наизуст...
Аз разговарям - думите напират -
с предмети и животни... Зная аз,
че птиците най-ясно ме разбират,
но нямат думи те във своя глас!
Прекрасни думи - Маса! Стол! Театър!
Прозорец! Свобода! Бургас! Готов!
България! Живот... Живот! И вятър!
И милост! Дон Кихот! Здравей! Любов!
Любов! И скръб! Любов... Аз се забравям
на думите в сияещия дъжд -
 
задъхвам се, изчезвам, полудявам -
не зная кой съм аз - но изведнъж
се вдига от асфалтовия хаос
овешкото ми име - моя знак -
и аз отново съм във свойта цялост! -
спасен съм - и отново в нечий влак!
Вий идвате с лица от звук - с приличен,
с небрежен, с възхитителен и строг
живот и ритъм - толкова различен, -
но винаги с един-единствен Бог!

[Hatshepsut]

На майка ми

Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.

Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставяй,
мамо.

[Hatshepsut]

На сина ми

И ще тръгнем ний из планината.
И ще се изгубим във гората.
И ще си припомня имената
на дърветата и на цветята,
на тревите, птиците -
на всичко.
 
Аз не мога. Ти бъди дете.
И побързай. Забрави баща си.
старата гора ще те вплете
в себе си, в езика си -
в смеха си.
Ще събуди после седемте
дългобради и добри джуджета...
Само ти бъди дете - и те
ще са твои - вярвай им, момчето ми.
И върви.
И вярвай,
и върви.
С мъдрите дървета се ръкувай.
Засвири със смешните треви.
С тъжните глухарчета танцувай.
Моите съвети забрави.
Слушай ти тревата милостива.
 
Слушай ти водата - и върви.
И събуждай всяка самодива.
И върви.
И вярвай,
и върви.
Докато се свечерят дърветата.
И изгреят - запламтят лалетата.
Целуни ръцете на джуджетата
и хвани ръката на пътеката -
ще те доведе при мене тя
и ще свети тя,
ще слуша тя...
Ти разказвай. Ти бъди Големия.
Помогни ми ти да дораста.
Ще напиша аз стихотворение...
 
И на тебе ще го посветя.

[Hatshepsut]

Възхвала на жените

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!

И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!

[Hatshepsut]

В бургаските покрайнини...

В бургаските покрайнини, където са тръстиките
посочени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува - както винаги - от залеза.
В прозорците се утаява бавно залеза.
Червената му тишина изпълва стаята.
Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.
Дърветата отсреща са добрите му приятели.
Под свойта Богородица присяда майка ми.
И двамата са хубави - по-хубави от всякога.
Навярно от годините... Не само от годините
лицата им - особено в очите - си приличаха.
И тъмно е... Сестра ми се завръща от училище.
Изпълва огледалото и гребена разсеяно
потъва във косите й... Косите й засветиха -
отблясъка им ляга по лицата на заспалите.
И брат ми се завръща... Само аз съм някъде.
Неумолимо някъде, но моето присъствие
е винаги във въздуха и съществува в техните
движения и сънища,
усмивки и мълчание...
Най-близките ми - целия съм в светлите им
погледи -
по-истински от мойто отражение в прозорците
на влаковете и огледалата на хотелите...
 
Ах, някога, когато се погледна в огледалото
и не позная себе си, ще се завърна сигурно
в бургаските покрайнини, във къщата единствена,
при хората единствени... И ще намеря себе си
във погледа на майка си... Ще се усмихна
 
и хубавите имена на моите приятели
подобно гларуси ще се заблъскат във прозореца.
И вярвайте - разсъмването ще е много хубаво.
Ще ме повикат първи майка ми и слънцето.
Ще се събудя с детското предчувствие за щастие.
Внезапното изтръпване на тялото ми мургаво
ще ми напомни за морето... И внезапно къщата
единствена - със хората наистина единствени
ще ми омръзне дяволски, ще се отдръпне някъде...
Морето ще нахлуе във душата ми... И с някакво
сподавено безумие ще оседлая коня си.
Отново ще се впусна във великото пътуване
към щастие и слава, и усмивки, и приятели -
пътуване, единствено достойно за достойните
и истински мъже.

[Hatshepsut]

Пристанище I

Единствено в бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение!
 
Движение на влакове по релсите -
издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми...
Гласът ми пропълзява по въжетата
и ужасява корабните плъхове!
Аз разковах сандъка с портокалите!
Наистина ли съществува Африка,
Америка, Австралия -
о, блясъци
в кристалите на каменните въглища!
Как искам да отида аз във Индия,
в Япония, в Италия -
навсякъде...
И никъде да не отида - никога
да не напусна своето пристанище!
...Ще изгоря във въздуха - а слънцето
ме вдига със металните си челюсти!
Към ноздрите ми се надига сярата!
Желязото във всичките си образи
отново ме притиска до ребрата си...
А корабите - толкова изтънчена
и женствена е формата им,
толкова
са благородни тънките им профили,
че ме изпълва тъмно отчаяние!
Но... колко са крисиви цветовете им!
И хорота по стълбите бамбукови!
Ръцете им се движат непрекъснато -
познати ми са всичките им жестове!
Речта им е дъжда по раменете ми.
И аз вървя в дъжда със удоволствои!
На всекиго разбирам аз езика му,
Почитам боговете му,
стараната му -
сърцете ми прилича на пристанище!
Пристанище, благодаря за твоето
пространство - за голямата ти работа,
в която и най-малките подробности
са пълни със огромно самочувствие!
Благодаря ти, весело движение!
Издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми,
открила и обикнала
света!

[Hatshepsut]

Пристанище II

Как ще забравя аз нощта - най-светлата,
най-дългата - в бургаското пристанище!
 
Сирените отекнаха
и в късата
неумолима светлина
завинаги
се врязахте в сърцето ми вий, кораби!
Вий, кораби, които се завръщате
във своите пристанища - обичам ви!
Но аз треперех... Но видях аз другите,
които са без никакво пристанище!
Но аз видях далечната флотилия -
как плуваха прекрасните й кораби!
как бързаха - как светеше във въздуха
прекрасната им сребърна материя!
Те търсеха пристанище - но тесни са,
но са далечни нашите пристанища!
И аз се блъскам в гъстите проводници -
ще се разбият хубавите кораби!
И викам аз - да разшириме своето
пристанище, защото закъсняваме!
Със багери да изгребеме пясъка!
Да вдигнеме лагуните във въздуха!
 
Да бързаме със релсите - и с новите,
по-хубави и по-удобни складове!
Ще се разбият хубавите кораби!
Случайните им фосфорни отломъци
ще ни сразят със своята трагическа,
самотна красота...
Но ний да бързаме!
Да изградим най своето пристанище!
Да бъде то голямо и най-хубаво -
за да заслужим хляба си и въздуха!
Защото идват чаканите кораби
и виждам аз - и слушам имената им!
И формите им виждам аз във въздуха -
блестящата им сребърна материя!
Как бързат те - как плуват те отчаяно
и весело... И със какво доверие!
Какъв прекрасен свят лежи във техните
движения, усилия
и трюмове!
 
И ти и аз, и ти и аз - всички ний,
и всички ний сме техните пристанища!

[Hatshepsut]

Луната

Въглища във планината
между Сливен
и Елена.
И е черна планината,
а луната е зелена.
 
Във бараките витае
спомена за градовете.
И на наровете - пусти
са телата ни големи.
Ний - мъжете - сме хиляда,
а са няколко жените...
Самотата ме принуди
да се влюбя във луната.
 
И е черна планината,
а луната е зелена.
 
Влизаме във асансьора.
 
Скачаме във тъмнината.
И галерията свършва -
трябва да я продължиме.
Шествие от вагонетки
до стената ни притиска.
Аз прегръщам до стената
рамената на луната...
 
И е черна планината,
а луната е зелена.
 
Виждате ли я? Мълчеше
най-разсеяния, който
си спестяваше парите
и ги пращаше на някого.
Никога не ще забравя
на другаря си лицето.
Казваше ми, че е тъмно,
а не виждаше луната.
Виждате ли я? Мълчеше
най-потиснатия, който
излежаваше присъда
за убийството на някого.
Никога не ще забравя
на другаря си лицето.
Казваше ми, че е тъмно,
а не виждаше луната.
Виждате ли я? Мълчеше
най-потиснатия, който
излежаваше присъда
за убийството на някого.
Никога не ще забравя
на другаря си ръцете.
Казваше ми, че е тъмно,
а не виждаше луната.

Виждате ли я? Мълчеше
най-усмихнатия, който
ще загине след неделя
от нехайството на някого.
Никога не ще забравя
на другаря си очите.
Казваше ми, че е светло,
а не виждаше луната.
 
Въглища във планината
между Сливен
и Елена.
И е черна планината,
а луната е зелена.
 
Във бараката отново
печката ми тя запалва.
И отново ми полива
хубаво да се измия.
После - падаме в леглото
и леглото засиява...
Ще умра над раменете
и бедрата на луната.
И е черна планината,
а луната е зелена.
 
Уморена - тя заспива,
а не мога аз, отново
спомена за градовете
във бараката изгрява...
Да се върна? Ще се върна.
И тогава ми се струва,
че луната ме излъга...
че не е луна луната -
 
О, къде е планината?
И луната ми къде е?

[Hatshepsut]

МАЛКОТО МОМЧЕ на инженера...

МАЛКОТО МОМЧЕ на инженера.
Ние всички много го обичахме.
Трогваше ни кротостта, с която
малкия си гълташе лекарствата.
Гълташе ги много настойчиво,
сигурно за да зарадва майка си.
Предпазливо - да не го изпусне -
казваше си името понякога...
Малкия не знаеше езика ни.
Значи ли това, че не говореше?
Птиците мълчаха на прозореца -
слушаха го с много уважение.
Никога не беше ни обидило.
Никога не беше ни излъгало.
Учеше се да обича,
да говори,
да се смее -
правеше го най-добре от всички.
Снощи го видяхме на балкона
в светлината ярка на прозореца.
Как се казва, го попита някой -
и детето си изрече името.
Много предпазливо го изрече,
а се пръсна името на плочите.
 
Плочите отекнаха метално -
ние всички в тъмното заплакахме.
Много го обичахме - какво, че
никога почти не го разбирахме.
Майка му разравяше земята,
но земята кротко я отблъскваше.
Малкия - понякога си мисля -
не прилича сигурно на мъртвите.
Сигурно веднага ще напусне
мъртвото им скучно всекидневие.
Ще избяга - просто ще се скрие,
както тук се криеше под масата.
Ще намери своите фенери
във очите на добрите бръмбари.
Ще преплува весело водите,
корените ще прескача весело.
Аз не зная колко ще пътува.
Зная, че отново ще се върне.
Ще засвети в погледа нан майка си.
После - ще узрее във ръцете й.
 
И отново ще обича,
ще говори,
ще се смее -
ще го прави най-добре от всички.
 
После ще излезе на балкона
в светлината ярка на прозореца.
Как се казва, ще го пита някой -
и детето ще си каже името.
Много предпазливо ще го каже
и отгоре ще ни гледа весело.
Ще ни бърка може би с дърветата -
ние всички тихо ще се смееме.

[Hatshepsut]

Етюд (Пикасо)

В чест на художника Пикасо
 
Хайде, Ной!
Плувай, Ной!
Скъпи Ной!
Да потъна в земята тъй, както в спектакъл
                  на куклен театър!
Да си сам в тъмнината, сред водния хаос
             и пустия вятър!
Да се плъзга в кръвта ти безцветния пясък
                     на ужаса хладен!
Да си гол до безумие, жаден до смърт -
           и безмилостно гладен!
Да си Ной! Да си прав! Със стълпени животни
                  в нозете студени!
С ужасени дървета, опрели в гърдите ти
             клони зелени!
Хайде, Ной!
Ах, на жълтия вятър големите устни
               от страх да играят!
Плувай, Ной!
Да затварят очите си птиците - да не искат
        да виждат и знаят!
Скъпи Ной!
Но ти трябва да виждаш! Да знаеш! Да вярваш!
            Докрай да не падаш!
Защото си Ной! И защото спасяваш,
        спасяваш, спасяваш!
И да пуснеш прекрасния гълъб - да литне
        крилатото конче...
Аз съм сам! Аз те чакам! Ела... Аз съм твойто
        маслинено кронче!
Всичко аз ти дължа! И най-вече това,
        че си всичко понесъл -
и безкрайния вятър! И мечтал! И в копнежа си
        скръбен и дълъг
си отправил към мен своя дъх, своя глас -
        своя гълъб!
Той е в мен! Успокой се! И тръгвамкъм теб
    аз със толкова радост,
че притихва големия вятър, студения страх
    и беззвездния хаос...
И в най-малкия свят, и в най-малкия град
    във Бургас
аз пристъпвам към теб! Аз съм с теб...
    Ний сме три милиарда!
Хайде, Ной!
Плувай, Ной!
Скъпи Ной!

[Hatshepsut]

Етюд (Ван Гог)

В чест на художника Винсент Ван Гог

Забравен от самия Бог,
живял холандеца Ван Гог!
В самия ад - наречен Арл -
и живял!
Разказват - пиел и абсент!
- Здравейте, господин
Винсент!
Но стига! Вий сте много блед!
- Как стига? Много съм зает!
Рисувам този слънчоглед!
Ах, той е точния портрет
на слънцето... Какъв пожар
е слънчевата юлска жар!
Подобен на жътвар - със плащ
захвърлен, с мозък треперещ -
рисува той... Какъв абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но вий сте трескав! Много слаб...
- Как трескав? Аз рисувам хляб!
Ах, хляб от кръв и смях, и сол...
А вас... ви виждам с ореол
на ангел... Страшния мистрал
люлее пламналия Арл!
Най-после полудял - със стон
ридай той в пустия си дом -
рисува той - и пий абсент!
- За бога, господин Винсент!
Но стига! Вий сте страшно блед!
- Мълчете! Много съм зает!
Рисувам! Искам... Този път
съм виолетов... Син...
Не!... Жълт!
Но смъртно жълт... Какъв покой! -
Рисува той! Рисува той -
холандеца Винсент Ван Гог...
Портрета на самия Бог!

Накрая, от шега обзет,
изрече той: Автопортрет!

[Hatshepsut]

Как искам да напиша пак...

На Иван Пейчев
 
Как искам да напиша пак
"кога ще тръгна"!
Да изрека отново тия думи
с провинциално юношески устни!
С оная тъй жестока и невинна,
и нежна интонация на предано,
отчаяно момче... Кога ще тръгна?
Из тия пусти улици - тъй тесни.
Опровергани от сияйно-тъмното
движение на кораби... На кораби
приличаха жените, а животът ми -
на хаотично-празнично
пристанище!
Вселената се взираше в очите ми,
тъй жадна за детинско милосърдие.
Смъртта бе тъй далечна и безименна.
Лъжата я загатваше единствено
със буржоазно достолепие...
Наистина
кога ще тръгна?
О, кога ще тръгна?
 
Мълчание над моите далечни
провинциално-юношески устни!
как искам да не зная, че отдавна
съм тръгвал - че пътувам непрестанно,
че си отивам, че мечтая може би,
да се завърна пак, но всички кораби
и влакове жестоко ме обсебиха!
Не позволяват никакво завръщане!
Жените с непрестанно и убийствено
присъствие са по-далеч от всякога!
И верността ми си отива сигурно
с оная все по-глуха интонация
на предано момче... Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това - кога ще тръгна?