• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Христо Фотевъ

Започната от Hatshepsut, 23 Ноември 2019, 19:30:19

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

Из "Понтийски мотиви"

На Екатерина Томова

1
Не питай къде е морето, което лети!
Морето е всичко, в което си целия ти.
До върха на косите си, твоите бивши коси,
да си целия - иначе никой не ще те спаси.
Ти сянка ще си, но не твоята сянка сега
ще спасява делфина; напразно ще търси брега
и напразно под синьото, пусто и страшно небе
Антигона, сестра ти ще търси да те погребе.
Не питай напразно морето, което лети -
морето е всичко в което си целият ти.
И какво че деветата твоя, последна вълна
ще е синята някоя, пуста и страшна жена?
Когато в морето си целия ти - прошепти
"Ах, колко си хубава - колко си истинска ти!".
И тогава делфина във детската своя тъга
ще се хвърли със целия теб на брега... На брега,
ще вдигне лицето ти, твоето чисто лице,
Антигона със траурно-властни и силни ръце.

2
Когато в морето си целия ти - запомни
Да си целия ти във морето на своите дни.
И смъртта ти (какво че отново надига се тя)?
Че пасажа от скъпи удавници пак прелетя?
Че отново си в пяната мраморна ти на една
тишина - от последни усмивки - и имена?
Ти до дъно изпий тишината - и отмини!
Не е лакримарий морето на твоите дни!
На ръцете си вярвай, на нозете си, ти си следа.
Да си светла следа дори и в самата вода.
И във въздуха, който полира водата, да си.
В паметта му да си със развяти до болка коси.
С "Бътерфлай" прекоси на морето си ти паметта.
Не залитай след шлейфа на бившите твои лета.
Есента е пред теб! На Септември призивните дни.
На Септември с усмивка ти златната котва вдигни.
Сроди се със всичко, което живей, и лети.
Със живота, във който си целия ти, само ти.
И тогава не питай къде е морето. И есента.
Къде е Медея? Медея... Прости ли ти тя?

3
Но наистина плаче ли тя? Продължава ли тя
да сънува колхидските солници там, във нощта?
Ах, когато в морето си целия ти - позволи
свобода на сърцето си - колкото и да боли.
Довери му се ти, нека то най-добре избере
към какво да разгърне крилете си или да умре.
Ти го следвай! Не падай! На стъпка от него бъди,
със прозрачни, дори и за слепия, крехки гърди.
Ти над свойто ранено сърце не плачи, не жали.
Премълчи - и повярвай във всичко, което боли.
И във всичко, достойно за болка - или за тъга.
Ти не бързай! Докрай - заслужи на седефа мига.
Да удари часа на седефа... Той с нежни ръце
и със скокове нежни на пластове в твойте сърце,
в твойто скръбно, ранено сърце да расте, да блести...
И тогава - не питай къде е морето, което лети.
Не тъгувай за своето име, което в нощта отлетя.
Със морето, вълните... Вълна - анонимна е тя.

HatshepsutTopic starter

Облакът

Нека го примамва океана
със безкрайността на синевата.
Като нещо скъпо, обещано
облакът се връща на земята

да разкаже тихо на дървото,
на тревата и на планината
страшната съдба да си високо
помежду небето и земята.

HatshepsutTopic starter

Ода в чест на един поет - и неговия кораб "Аполония Понтика"

Ти - лято стръмно - и осемдесето!
Ти - събото, родена за покой!
За спускане на кораби в морето...
как потрепера с тъмна тръпка. Той -
мечтаният - от мачтата до кила -
прекрачи той деветата греда
и затрептя от красота и сила
най-после в съвършената вода
и в съвършеното - до болка - синьо...
А аз крещя към всички небеса -
о, майко на моряците - богиньо,
светицо от стомана и роса,
бъди му Ти най-святата закрила!
Води го от вълна ти на вълна,
в моретата опасни на дактила
и по-коварни от една жена...
Компаса му благослови ти, свята!
Над картите му светлина бъди!
И в цезулата страшна между двата
внезапни урагана - го води!
Метафорично-златните му мрежи
Ти приеми във свойта глъбина!
Изпълвай ги със люспести копнежи -
спасен, пред смъртта, имена
и спомени - щастливо заредени
със бъдеще... На края си спомни!
Спомни си Ти на края и за мене!
От пясъка - Богиньо - ме вдигни!
Да тръгна аз обратно към безкрая,
под знака на тракийските съдби...
Там - към последната колония на рая,
в която ще изчезна може би...

HatshepsutTopic starter

Балада за Ромео и Жулиета

На Ц.Д.
 

1

Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири...
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!


2

В поледицата звънко потрепера
тополата... И всичко занемява!
- О, примавера! Белла, примавера -
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно - "О, мисли за мене"!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!
 

3

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая...
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
 

4

Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата - с димящите кафета -
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!

 
5

Приличахте си в устните - наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща...
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!
 

6

В саксиите цикламите цъфтяха
и в сянката на праните пижами
отдавна прецъфтяха - пожълтяха
червените и белите циклами!
Пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
 

7

С пъстървата поднасяха салат
и виното си пиеха спокойно.
Потупвани доволно по бедрата
съпругите запяваха нестройно...
Хазяина със старата цигулка
подхващаше напевите горещи
и на дивана плюшената люлка
люлееше пияните ми плещи!
 

8

Разсъмваше ли се - звънтяха стъпки,
звънтяха думи и звънтяха менци...
Събуждаха ме трескавите тръпки
на чакащите корабокрушенци...
Главата - пуста, раменете - болни
и вместо хора - чакани с години -
непоносими и самодоволни -
пингвини!
 

9

Сияеше във блашно, постно, млечно
на кухнята им къщата могъща...
Във събота срещу неделя - вечно
с бутилката добра, една и съща,
пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
 

10

Закуска - и отново осем часа
във сградата с тапети много стари.
Разтваряше добрата "Дом-украса"
вратата си за моите другари...
По-младите стояха до вратата,
по-старите - до печката огромна...
До края ще ги помня - имената
единствено не мога да си спомня!
 

11

С колегата си бяхме нещо сложно
по принципи, по възгледи, по чувство!
Художници в отдела за приложно
или подобно някакво изкуство...
Той бягаше картони да купува,
а после ги нарязвахме на ленти.
И текста леви, леви марширува
в шпалира от червени орнаменти!
 

12

Боите ни се радваха - и ние
се радвахме по детски на боите!
Ликуваше безличната хартия,
приела на героите чертите.
Рисувахме в очите им възторга -
медалите по бялата им пазва...
И казваше накрая профгрупорга:
"Добре е! Като че ще заприказва"...
 

13

Поруменели, ний брояхме текста
и часовете по портрета - после,
разбойници в морето на кодекса,
го пращахме при касиера, после
оставахме отново в тишината,
живото си отиваше с портрета...
Тогава се разтваряше вратата
и идваше жена ми -
Жулиета!
 

14

Отивахме в градината, където
замайваше разцъфналата лайка.
И бавно посиняваше в небето
на облаците бялата мозайка.
Висяха ваксаджийските сандъци
по циганските детско-слаби плещи,
а трите продавачки на фъстъци
запалваха големите си свещи
и простата, циментова Диана
оглеждаше безплодното си тяло
в зелената повърхност на фонтана
като във флорентинско огледало...
...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!
 

15

И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива...
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден -
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!
 

16

И тя не се събуждаше - мълчеше
заключена... от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана...
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити -
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!
 

17

В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше... Тогава
разбрах аз, че някъде - не в мене -
живота ми като вода минава...
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!
 

18

Къде е той?... Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! - Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои - исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!
 

19

Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея - да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм - във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам - вярно да говоря!
 

20

Но спеше тя - мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха - и без думи
аз се загледах дълго във лицето -
в ръцете й разпънати върху ми...
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка...
 

21

Разбира се - небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха...
И пак в нощта сърцето ми завика...
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!
 

22

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая -
за щастие ли, или за страдания
- не зная!
 

23

Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета...
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми - крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!
 

24

Крещи ми свойто име - не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей...
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево... Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!
 

25

Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора - накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара...
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!
 

26

О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си - нежна -
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна...
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки...
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше - видяла
уплахата в очите ми безумни...
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене -
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си,пазена от мене!
 

27

Понякога - печална, хладна, гола-
ти плачеше - до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше...
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!
 

28

Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края - усмихни се
и в своята усмивка приюти ме...
Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира -
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
 

29

Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име... Ний сме много бледи!
И много тихи - малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е "незаконна"!
 

30

Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме... И някаква градина
ни скрива под високата си арка...
със блясъка на свойта перушина
и козина - ни среща зоопарка!
 

31

Бизона се бунтува - и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите -
хилядата - на своята опашка...
Лъва не се надява за победа -
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа -
усмивката й е почти човешка!
 

32

И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти - и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци... Аз да съм Ромео!
Ти - Жулиета... Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...
Благодаря ти - дай да те целуна -
понякога си толкова красива!

 
33

И толкова си в мене - че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове... И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното -
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета -
ти цяла си в нощта ми неспокойна!
 

34

И се разсъмва... Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея...
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това - недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира...
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
 

35

О, дворове по-шумни от слугини!
И улици - събрани на площада!
Комини... И комини... И комини...
Ограда... И ограда... И ограда...
Театъра е до съда - съвета,
пожарната, часовника, файтона...
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!
 

36

Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората - къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?
 

37

И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам - ще се събудят разярени
Монтеки - съюзени с Капулети...
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!
 

38

Тибалт ще трябва да умре - защото
е страшната ръка на Капулети...
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! -
Аз ще ти кажа - ние сме родени
да помириме любовта с живота!
 

39

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
 

40

Да тръгнеме...

HatshepsutTopic starter

Ти тръгваш и се връщаш

Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.
В единственият залив пак е есен.
Тук изумен откриваш своя глас
и в своя глас солен - печал и песен.
 
Тук ти откриваш своя верен жест.
Тук ти за миг не си човек случаен.
На твоя ден най-точния адрес
е тук - и твоя ден е ден безкраен.
 
Тук изведнъж си спомняш че си жив.
Че имаш дъжд... И вятър... И Несебър.
И изведнъж се виждаш ти красив
в един кристал - в един прозорец щедър.

HatshepsutTopic starter

На "Морска"

На "Морска" пак под бившите дървета
изплащам тоя риск - да съм поет.
Как плачеш ти - жената на поета -
със стерео-сълзи в един без пет.
 
Прости ми ти - свирепа - нежно-мила
във тоя миг от грепфрут по-горчив
не искам... Не! Но пак със страшна сила
пропадам аз на някакъв мотив.
 
Секунда по секунда все по-властно -
категоричен, песенен, жесток -
той ме изпълва целия с опасно
насилие - в прекрасния си скок.

HatshepsutTopic starter

Листата капеха в червено...

Листата капеха в червено озарени.
На "Морска" - улица с печално реноме,
ти спря до мене и над мене - срещу мене -
сърцето ми преряза с рязко "Не".
 
Сърцето ми бе в свойта първа сила.
Не беше бившо то както сега.
На всички пролети събрало хлорофила
се пръсна то - позеленя снега.
 
Благодаря за твойто рязко "Не" любима.
Ти, моя болко, първа ти - мерси.
И тая първа, скръбна радост че ме има
в страни - от космоса на твоите коси.
 
А ти - ти влезе с другия спокойно в ресторанта
където светеха бутилките с вино.
Излезе после и се смееше пияна
и той те облада в едно "Рено"

HatshepsutTopic starter

Мореплавател

Ще отблъсна сутринта
със най-добрата яхта.
И под дебелите платна
ще съм на първа вахта.
Вятъра ще раздере
с рамене водата.
окриленото море
ще звъни в платната,
в пеещите ми гърди
тежко ще удари...
Най-лъчистите звезди
ще са ми другари.
Месецът ще се сведе
на колене - ниско...
Аз не питам на къде -
пристана е близко.
Там ме чакат до сега
моите другари.
Идва срещу мен брега
с пясъците стари.
И ще свърши във нощта
първата ми вахта.
И ще спи до сутринта
най-добрата яхта.
 
На морето блясъка
блика - и струи...
стъпките ми в пясъка
някой ще брои.
Ще ме търси може би
майка ми в нощта.
С бързите си кораби
чака ме света.
С палуби и бордове,
с мачти и весла...
От Бургас до Кордоба
бих летял с крила.
Но ме търси може би
майка ми в нощта...
Ах, до утре, кораби,
бързи на света!

HatshepsutTopic starter

Улица

Когато ний забързани вървиме
по улиците с близки имена
едно прекрасно и човешко име
блести с неразрушима светлина.
 
Те всички са се върнали обратно
и плакали са в скръбния си строй,
единствен - във сиянието златно
на изстрелите е останал той!
 
С една червена роза във гърдите
която е растяла с часове
и продължава да цъфти във дните
на внуци, дъщери и синове.

Без никой да усеща - той живее
със всички ни и всичко на света
и за това не питайте къде е
могилата му нейде във нощта...

С една червена роза във гърдите
остана той в нощта и във деня,
за да изпълва винаги мечтите
и да блести с неразрушима светлина.

HatshepsutTopic starter

Ний тръгнахме...

Ний тръгнахме - изпратени от чайки
с неуморими празнични крила...
Целувката на нежните ни майки -
как свети тя по нашите чела.

Бащите ни благословиха - с чиста
прегръдка до самото си сърце!
И в тая зала - силата лъчиста
да звучи - на техните ръце.

Щастливи - и обичани - летяхме!
Ний прекосихме цялата страна!
Къде не бяхме ний - и ний видяхме
морето как заспива в планина!

А тя се казва Странджа! Там е жива
там още се създава песента.
И месеца - най-ясния - извива
отново - блясъка си над света.

Живота на душата там ще блика -
на майки и бащи - и да искри
над преспите - зелена зеленика
под хиляди прозорци - и врати.

Ний тръгнахме. Видяхме как зърното
във нивите - сънува класове.
И как расте - видяхме ний живота
на риби - на гроздове - плодове.

HatshepsutTopic starter

Изглежда това стихотворение е политиканско и се отнася за участниците в септемврийското въстание 1923г.
Донякъде ми напомня стихотворението "Удавници" на Асен Разцветников  :rolleyes:


Реквием

Декември винаги ще има!
И всеки - своята звезда!
Една съдба - несъкрушима
от свобода до свобода...
 
Марица сенките им влачи.
В тръстиките кръвта звъни...
О, майко траурни клепачи
срещу ни нежно ти вдигни,

и освети любовно всяка
следа от тях. Вдигни пръстта!
Измий лицата им из мрака -
спаси ги майко, от смъртта!

Вгради ги в живите ни вени
и после - в нашите деца,
когато паднем ний - взривени
от собствените си сърца!

Къде сте вие, тръгналите в мрака?
Вий стигнахте ли в своята звезда?
Какво от туй, че никой не заплака
и никой не ви чака... Свобода!

Тя пееше в гърдите ви от ляво
и светеше, гореше в ляво тя -
заслужихте вий святото си право
да бъдете и живи след смъртта!

(Кой казва, че е празна тишината?
Ах, чуйте всички в тая тишина -
по всички стъпъла на свободата
на стъпките им синята вълна.)
 
Къде сте вие, тръгналите в мрака?
Над нас сияе вашата звезда...
Какво от туй, че никой не ви чака
и никой не заплака...
 
Свобода!


HatshepsutTopic starter

По следите на Орфей

Приятели, отново песента -
най-хубавата - властно ни събра.
Заключва ни във свойта красота -
крайбрежието ни превръща в лира.
Елате - песента при нас дойде
и като лятото при нас живее...
И всеки може да я преведе
с езика на сърцето си -
да пее!

Не чувате ли - песента живей!
В горите ни тръгнете и внезапно
събудената флейта на Орфей
ще ни издигне в ехото си златно.
И в изворите - нейното лице
ще заблести по-чисто от икона,
за да взриви тя нашето сърце
със чудото на песента
и стона!
 
Да помниме - в най-тъмни времена -
разбити, изумени, безизкустни,
по страшно от развяти знамена
звънтяха посинелите ни устни.
В села и по стърнища - векове
ний в песните си светехме до бяло...
Ний ги ковяхме както се кове
на сабите ни пеещото тяло!
 
Наистина - кой не склони глава
пред древните и новите тирани
пред страшното "Засвириха ми два
ковани рога и два нековани"...
Кой тези горди думи изкова?
Да пее в робство кой намери сили?
Попитайте зелената трева
над братските безименни
могили!

Не чувате ли - песента живей.
Повярвайте във песента - и пейте!
Събудените устни на Орфей
да са отново в златните ни флейти.
Във себе си да търсиме гласа -
най-първия - да бъдеме Поети!
На щастието в светлата роса -
а не сълза, в очите ни
да свети!
 
Да пееме - ний имаме какво
със горди гласове да се възпява.
Под древното Орфеево дърво
да сме достойни за слова и слава...
Тревожна и щастлива, и добра,
да тръгне песента ни оживяла
на всички братя по съдба сестра...
планетата е светлата й
зала!

HatshepsutTopic starter

Аз помня...

Аз помня - свиреше брега
като тръба, сияйно медна.
Сбогувахме се без тъга,
целувката ни бе последна.

И ти отплува от брега.
И стана ти в далечината
вълна в прозрачната вълна
и светлина - във светлината.

HatshepsutTopic starter

Балада за човека с откраднатото лице

Аз съм скулптора и става злато
глината във моите ръце.
Всеки като зима или лято
ми донесе своето лице.
идваха при мене мълчаливо
старци и младежи, и деца.
Идваха с лица и настойчиво
искаха по-хубави лица.
Щедростта ми беше справедлива
и не беше глупава мълва.
Правех за една черта красива
по-красива цялата глава.
И съдбата беше много лека -
лека лодка в моите ръце.
Докато дойде в дома човека
с пустото откраднато лице.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви! Точно така!

А помня върху градската ни сцена
го гледахме с усмивка озарена
в Ромео с роза, в Карлос със рапира
и плачехме, когато той умира...
Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,
а бяхме много бедни за цветя
и в стихналата зала като слепи
с ликуващи очи и пълни шепи
разграбвахме, горещи, жадни, диви,
лицето му и ставахме красиви.
И свършваше ли всичко, заслепени
и възхитени, и опиянени,
се блъскахме в широката врата
като щастливи някакви разбойници
и бавно ни превръщаше нощта
в щастливи или страдащи любовници.
А той във свойта задкулисна клетка
захвърляше разкошната наметка
и с нервни пръсти вдигаше отново
на свойте къдри сивото олово.
Докато с безпределна яснота
в една зора, събудила света,
когато ярко слънцето червено
изгряваше като новородено -
едно голямо, страшно огледало
му отрази лицето, жалко-бяло...
Той в него като в стъпкано огнище
потърси болка, не намери нищо.
Целуна само малката ръка
на портиерката с очи засветили
и тръгна с треперящите крака
на всички детронирани владетели.

И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви? Точно така!

Той остана и строго зачака.
Беше странно и страшно това.
Беше страшно, дори се разплака
една каменна детска глава.
Аз изтръпнах, попитах къде е
вашето истинско, живо лице?
И не знаех дали той се смее,
или плаче, отпуснал ръце.
Питах тихо, а после безумно
закрещях и заблъсках стени.
И тогава се втурнаха шумно
много хора, мъже и жени.
Всеки върна по-кротко от птица
най-красивата своя черта
и от камъка мойта десница
едно живо лице очерта...
Заблестя във добрата усмивка
вдъхновената горда уста.
С катедрално красива извивка
се издигна челото в нощта.
И лицето му стана така, че
би могло да говори дори,
да се смее, да вика, да плаче,
да угасва и пак да гори.

HatshepsutTopic starter

Балада за момичето от японската ваза

На Иван Теофилов
 
Може би се мислеше излишна
тази ваза, купена отдавна.
Затова под цъфналата вишна
винаги мълчи, почти печална,
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
И не каза тя защо е тиха,
как се казва никога не каза.
Как се казва? Може би Ирина?
Името не й прилича. Ана?
Вчера Ана с някого замина
и сега безименна остана
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
Само в здрача със походка тиха
тя напуща свойта стройна ваза,
и полита боса, с голо рамо,
към пропуканото огледало
удвоило за минута само
крехкото й златносиньо тяло.
Тя се гледа, може би се радва,
както всяко хубаво момиче.
 
"Затвори очите си! - ми казва -
и недей през пръстите наднича!"
После слага в длани затрептели
нежните си скули и тогава
както всички жълти, черни, бели
и самотни странници запява...
Някога и аз не бях сама.
И не искам аз да съм сама.
Да се върна искам, да се върна.
Моля те, върни ме у дома.
Да се върна в моето селце,
във което чакащи деня
всички хора имаха ръце
и ръцете имаха земя.
Да се върна с белите вълни,
край които къщите-слънца
всички хора имаха жени
и жените имаха деца.
Да се върна в топлата бразда,
по която рано призори
облакът ни носеше дъжда
и дъждът ни правеше добри.
 
Някога и аз не бяха сама
и не искам аз да съм сама.
Да се върна искам, да се върна,
моля те, върни ме у дома.
 
Малка сестро, колко си наивна.
Не плачи! Защо сега посърна?
Мога да ти купя златна гривна,
но дома не мога да те върна.
Искай друго. Всичко ще направя,
но това недей, недей ми иска.
Страшно е дори да си представя
урагана, който ще притиска
крехкото ти тяло до стъблата
вишневите, с плодове отровни
пръстите ти, галещи децата
с погледи умиращо оловни,
дрехата ти пълна с мъртви птици,
с мъртви риби дрехата ти нежна,
смъквана от чуждите войници
и накрая стъпкана небрежно...
 
Остани! Аз зорко ще те пазя,
ти си крехка, колкото красива,
ти си много слаба за омраза.
Любовта дори ще те убие.
Остани такава, златносиня
и въздушна като морска пяна.
И какво, че Ана си замина.
Нека си Мария вместо Ана
в тази ваза, синята, където
ти си вечно двадесетгодишна...

Само тука е добро небето
и невинна цъфналата вишна.

Similar topics (5)

197

Отговори: 11
Прегледи: 1599

1104

Започната от Hatshepsut


Отговори: 12
Прегледи: 2259

297

Започната от Hatshepsut


Отговори: 3
Прегледи: 766

1809

Отговори: 26
Прегледи: 218

Powered by EzPortal