Ясенъ Ведринъ

[Hatshepsut]

Сън

Стъпвам тихо, утрото да не събудя.
Влизам неусетно в твоя сън.
От безчувствие, навън прокуден,
твой изгнаник съм, или не съм...

Аз желая само миг на порив.
Само нежен допир на ръце.
Знам отдавна как ще отговориш
и тъгува моето сърце.

Затова в съня ти ще съм искрен.
Ще ти кажа думите докрай.
И ще бъда твоят светъл бисер,
твойта пролет, твоят месец май!

Вятърът ще духа с обичта ми!
Ще развява твоите коси!
Моля те! Не се събуждай само!
Аз съм просто сън, но ти не си!

Трябва да си тръгвам. Тъмносиньо,
утрото обажда се в петел.
Сменя хоризонтът цветни линии
сякаш със вълшебен акварел.

Утре пак в съня ти ще пристъпя
и във него ще съм твой любим!
А очите ми ще се окъпят
във сълзи от плач неутешим!

[Hatshepsut]

Минават годините...

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари... Събираш спомени.
В сергиите на скитници надничаш.
С горчиво вино пълниш стомните.

Пияна махаш с ръка на стотици.
Да те видят. Да се качат в твоя влак.
Понякога плачеш, гледайки птиците,
които се стрелват в стъклото, назад.

Крещиш след тях: "Защо в обратна посока?
Аз идвам оттам и всичко видях!"
Жестока илюзия! Съвършено жестока!
Искаш, но не можеш да литнеш след тях.

Тревожни светлини от семафори
запечатват в купето червена следа.
Уморена си вече от житейски метафори.
Суха болка от виното. Искаш вода.

Няма. Ще страдаш, мое момиче, от жажда!
Този влак без категория – ти го избра!
И защо са ти вече посока и сажди,
щом в сърцето не пламва едничка искра?

Вярвай! Единствено това ти остава!
Колко пътници слязоха – все някой ще се качи...
Но билета му, мое момиче, не проверявай!
Той разчита на своите тъжни очи...

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари... Спри за миг своя влак!
Този някой на сетната спирка прилича!
После иде тунел.
А в тунела е мрак, а в тунела е мрак...

[Hatshepsut]

Заключен хоризонт

Вървя към тебе с плахи крачки.
Протегнал длани – търся лъч.
Плени ме само със закачка
и топъл смях сред хорска глъч.

Сърцето – катинар ръждясъл,
отново се сдоби с ключе.
То щракна в мен със звук прекрасен
и пак почувствах се момче.

Сега, дали ще те настигна,
не зная. Хоризонт си ти.
В копнежи изгревът изригва,
но в болка залезът блести.

А аз те гоня и въздишам.
Защо отключи моя плен,
когато в хоризонт възвишен
заключена си ти за мен?

Нима – студена, безразлична,
ще сложиш на мечтите кръст,
обида, обич платонична,
и хоризонт околовръст?

Не знам. Ръце протягам, прося,
готов за битка в нежен фронт...
Но кой могъл би да докосне
един заключен хоризонт?

[Hatshepsut]

Светулки в шепата

Светулки в шепата събирам
фенер да си направя.
И с него в мрака да подиря
целувки и забрава.

Да мина пак по твойте стъпки
до горското поточе.
В сърцето да нахлуят тръпки
и пулсът да подскочи.

Дървета да погаля с длани,
понеже ни съзряха.
Свидетели на любовта ни,
макар и неми бяха.

Светулки в шепата събирам
от спомени прекрасни.
Фенерът в тъмното пулсира,
но скоро ще угасне.

Не мога миналото време
да върна аз обратно.
Отиват си мечтите земни.
Живеем безвъзвратно.

[Hatshepsut]

Самотно крайбрежие

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
В нея чайки не свиват крила.
Няма бели русалки, оплетени в мрежите –
има само студена мъгла.

Тази моя любов – невъзможно обречена!
Бряг, на който не стъпват мечти.
Тук сърцето ми люби се с дългата вечност
и куплети в морето шепти.

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
Плаках дълги години без глас.
Чаках много сезони за вятър от нежност
и за слънце от галеща страст.

Може би след години ще бъде открита
и брегът от копнеж ще блести.
А тогава русалки ще пеят с вълните
и една между тях ще си ти.

[Hatshepsut]

Прашинка в окото

Да можеше денят да е вълшебен
и в него да се случват чудеса,
аз мигом щях да се смаля пред тебе -
в коприната на твоята коса.

Завързал се със косъмче през кръста,
бих слязъл до очите ти добри.
А след това погледнал бих, но късно, -
това, което ти от мене скри.

Говориш за прашинка във окото...
Но има ли такава ми кажи?
Нима да стана Гъливер, защото
сълза от лична тайна ти тежи?

Онази тайна, пълна с невъзможност,
в която даже допирът боли.
Когато всичко става много сложно
и няма смисъл думата "дали".

Онази тайна - сиреч, добротата,
която не отключва любовта.
Която разминава се превратно
със всичките жадувани неща...

Разбирам! Разминаваме се с тебе!
Прашинка във окото ни дели.
А можеше да бъде ден вълшебен,
във който дъжд от чудеса вали!

[Hatshepsut]

Грозно патенце

Тази вечер те каня на гости.
Сипвам вино. Свещица пламти.
За нещата - загадъчно прости -
топля куп заскрежени мечти.

Знам, вратата не ще се отвори,
нито в миг ще ме стресне звънец.
Ти ще дойдеш, но някак отгоре -
като фея от светъл дворец.

Като болка на моята лудост,
като шепот на тъжния вик,
като миг на изстрадано чудо,
че се влюбваш в самотния лик.

Ти ще дойдеш, а аз ще съм нежен -
всички мисли и чувства разкрил.
Оня лебед красив, белоснежен,
който патенце грозно е бил.

Оня смисъл, че всичко красиво
иска време за своя разцвет...
Пия вино, до болка горчиво.
Чакам теб, но замръзнал от лед!

Ти не идваш, дори и отгоре!
Няма фея от светъл дворец!
А стъклото на моя прозорец
замъглява от снежен прашец.

Тази вечер те каня на гости...
Празна чаша. Догаря свещта.
Грозно патенце с много въпроси
и несбъднато чудо в нощта...

[Hatshepsut]

МОКЪР КИБРИТ

Защо не стопли с пръсти мойте длани,
а мислите ти настрани отлитат?
Не искаш и минута да останеш...
Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо не ме прегърна и целуна?
Отчаяни са устните ми. Питат.
Защо треперим в тази нощ безлунна?
Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо ще ме оставиш да се скитам,
тъй както само кучетата скитат?
Без лъч. Без шанс отново да опитам...
Уви, навярно мокър е кибритът...

Във него аз и ти сме само клечки,
намокрени в последната минута.
И вече в нови влюбени пътечки
изгубеното пламъче се лута.

То тръгнало е други да разпали
с усмивка, с трепет, с весела закачка.
А ние ще си тръгнем, осъзнали -
съдбата е кибритоподпалвачка.

Тя може влюбените да подпали.
Но мен и тебе, мокрите? Едва ли...

[Hatshepsut]

ТРЕВИЧКА В ТЕФТЕРА

С тревичка по средата на тефтера
запомних теб и миналите дни -
искри от онова любовно вчера,
в което още твоят глас звъни.

Сред дъх на окосена детелина,
сред танца на светулки в здрачина,
докоснахме ръцете си двамина
под погледа на бледата луна.

Тогава, взела мъничка тревичка,
ти сложи я във моите коси.
А аз повярвах, че за мен си всичко -
понеже с нежен блян ме украси.

Макар да бе тревичката трилистна,
във теб видях четвъртото листо.
И беше нощ желана и пречиста,
и беше миг на мир и тържество.

А после свърши лятото горещо.
Светулките се скриха. Застудя.
Ах, да! Забравих! Стана още нещо -
отиде си от мене без следа.

Не зная вече как да те намеря
и как да ти прошепна: Остани!
С тревичка по средата на тефтера
запомних теб и миналите дни.

[Hatshepsut]

СКЪСАНИ СТРУНИ

Душата ми - цигулка плаха,
протяжно свири във нощта.
Лъкът и струните се сляха
в една жадувана мечта.

Мелодията - порив кратък -
докосна ледени стъкла.
Остави своя отпечатък -
ръце, подобни на крила.

Дано от топлата постеля
случайно да ги зърне тя.
Дано зова ми да споделя
и да повярва в любовта.

За миг стъклата да отвори -
мелодия да затрепти.
И недостъпна, там отгоре,
с ръцете ми да полети.

Да бъда неин полет в мрака -
концерт от радост, снежнобял...
...Цигулката ми дълго плака
и скъса струните в печал...

[Hatshepsut]

ПИСМО

Ще напиша писмо без молив и хартия.
Мойта обич е трудна на думи.
Има начин тъгата пред теб да разкрия -
оня миг, нероден помежду ни.

Ще отида във парка. И с жълтата шума
ще ти кажа: "Светът ми увехна!
Всяко жълто листо е по-силно от дума!
Само ти би била ми утеха!"

Ще седя на брега, при соления пясък,
и с едничка черупка от мида,
ще ти кажа: "Любов, посети ме със блясък!
Твоят бисерен блясък да видя!"

Ще намеря огнище, угаснало в мрака.
Пепелта ще разпръсна измамна.
Виж ме, моя мечта! Твоя порив очаквам!
В твоя огън аз искам да пламна!

Ще напиша писмо без молив и хартия.
Прочети го, любов немислима!
След това отхвърли ме, а аз ще се скрия
в ледовете на своята зима.

[Hatshepsut]

Различни територии

Наказани ли бяхме да сме влакове
пътуващи в различни територии?
До болка и до ревност да се чакаме.
Да вярваме в скалъпени истории.

Да търсиме причини и различия,
та никак в нищо да не сме еднакви.
Да нямаме причини за обичане...
Наказани ли бяхме да сме влакове?

Попитахме ли някога сърцата си
защо от меки станаха железни?
Попитахме ли как изчезна патосът
от полъха на вечерите звездни?

Попитахме ли някога зениците
защо във чужди пътища се взират?
Разбрахме ли поуката, че птиците,
оставили гнездата си, умират?

Научихме ли мъдростта на времето,
че влак и пътник трудно се засичат?
Че щом мечтите живи ни отнеме то
без смисъл е сърца да се обичат...

Но ето затова сме с тебе влакове
пътуващи в различни територии.
Дано се срещнем - някога и някъде
в любовен сблъсък на самотни пориви.

[Hatshepsut]

ЩЕ СИ СПОМНИШ ЛИ?

Ще си спомниш ли моята обич
след фалшивите други любови?
Раздели ни човешката злоба,
за която не бяхме готови.

Наше слънце си имахме, бяло,
изрисувано с дъх по лицата.
И луна си намерихме, цяла,
като нощен копнеж за сърцата.

Наш бе плажът, и наше - морето,
даже вятърът, спрял сред вълните.
Наше беше дори и врабчето,
със което посрещахме дните.

Колко мигове имахме, чисти,
като щрихи от цяла картина.
Бяхме с тебе така поривисти...
Бяхме... После светът ни загина.

Тъжно - слънцето скри си лъчите
и луната във облак посърна.
Зашумяха в морето вълните,
че не можех при теб да се върна.

Само сиво врабче ми гостува
и споделя тъгата ми сива.
Със очите си снимка целувам
и се моля да бъдеш щастлива.

[Hatshepsut]

Дали?

Кървят все още казаните думи -
подобно неизвадени стрели.
Разделяме се. По различни друми.
И няма смисъл в простото "дали".

Но аз - безумен в точните прогнози,
от логика лишен, но не от плам,
решавам в стих, а не във скучна проза
последен шанс на чувствата да дам.

Усещам, че ще бъде много сложно.
Сърцето от обида ще боли.
Но още вярвам, считам за възможно,
че има смисъл в думата "дали".

Две срички само, от мъдрец събрани,
са силни да обърнат всеки път.
Две срички могат да лекуват рани.
Две срички връщат чувствата от съд.

Дали ще ми простиш? Дали съзнаваш,
че обичта е сблъсък на вини?
Че истински обичаш, щом прощаваш
и прошката най-дълго се цени.

Дали ще се докоснем с нежен огън
и ще обърнем гръб на пепелта?
Дали ще проумеем, че без "сбогом"
животът е разлистена мечта?

Не ме отблъсквай и не ме забравяй,
но само този шанс си позволи -
сърца от незагаснала жарава
да ги раздуха вятър от "дали"!

[Hatshepsut]

Недостижима

Чрез някаква надежда упорита
каквато неприсъща е за мен,
откривам те, макар и неоткрита,
съзирам те, дори и ослепен.

Докосвам те, при все, че съм далечен.
Прегръщам те през миг на самота.
И пламва стих, в сърцето ми изречен,
готов от пепел да роди мечта.

Поне от нея ти си още жива.
Достъпна в порив. Галена насън.
Макар без лъч и нежна перспектива.
Макар да съм със теб. И да не съм.

Понякога дори една представа
от мрамора извайва красота.
А статуята, като зов остава,
роден във белокаменни уста.

Не дишат, а са толкова горещи.
Не казват думи, а стихът гори.
Усещам те. Но ти не ме усещаш.
Рисувам те със въглен и искри.

Достигам те, все тъй недостижима.
Догонвам те, подобна на звезда.
Макар и да те нямам, пак те имам.
Безследна си, а в мен блести следа.

И този път във стих ще се разкрия,
дори и непрочетен с твоя дъх.
Оставам полъх, влюбен във стихия,
и долина, орисана от връх.