• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

Recent posts

#31
Украински бойци плениха най-новия танк на руснаците - модернизирания Т-90М Прорив


Танк Т-90М Прорив

Украински войници са пленили едно от най-новите оръжия на руската армия – танка Т-90М ,,Прорив", съобщи сайтът Цензор.нет с позоваване на военнослужещи, които позираха във видео с трофея.

Информацията за Т-90 от ,,руския лендлийз" се появи успоредно със съобщенията на руските официални телевизонни канали, че ,,помощ и подкрепа за фронта сега върви от цялата страна, например от Нижний Тагил се движи цяла колоно с новички Т-90".

Танкът Т-90М ,,Прорив" беше приет на въоръжение документално от армията на Руската федерация през 2019 година, а физически първите екземпляри от модела постъпиха в танковите батальони през април 2020. Следващата партида дойде едва в началото на март 2021. Според информация, с която разполагат украинските служби по състояние към началото на 2021 година са били сключени договори за модернизацията на над 130 танка Т-90 до ниво Т-90М.

Стойността на един модернизиран Т-90М е приблизително 100-110 милиона рубли, около 3 милиона лева. През 2020 година танкът беше обявен за най-красивият в света.

https://offnews.bg/sviat/ot-ruskia-lendlijz-ukrainski-bojtci-pleniha-naj-novia-tank-na-rusnatc-790957.html
#32
СТАРИЙ СТРАЖАР

Уморих се крака не държѫт
и задъхвам се, често се спирам,
остарелите кости болѫт,
стар съм аз, ще се мре, веч разбирам.
 
Весден тичам по служба до мрак,
а широка таз шумна столица...
Няма що! Труда се кат челяк:
господ дал и жена, и дечица.
 
Трябва хляб, трябват дрехи, дърва...
Челяд дребна... та кой ще я храни?
Пуста старост върти ми глава
и отварят се ветите рани.
 
А отварят се често... Тогаз
спомням минали работи чудни
и гори, и свобода, и власт,
и хайдутство, и подвиги трудни.
 
И свобода, и власт, и гори...
Спомням битката, де ме раниха,
и кръвта ми кат млада пак ври,
и душата не е вече тиха.
 
Бурни спомени в памет кипът,
гордо гледам тез рани студени,
като пряпорец вет от димът
като Гергьовски кръст, даден мене.
 
И помислям се пак силен, пръв,
и потеглям си меча неволно,
завехтял от ръжда, не от кръв,
както туй сърце старешко, болно.
 
Де ги, де ги онез времена,
кога с Иля държехме горите?...
Аз забравях душа, дом, жена
за свободата, за планините!
 
Не така мислях аз да съм днес,
да се бора със нужди на старост,
претоварен с тегла, с рани шест,
на светът да роптая със ярост.
 
Ех! Свободно!... Та що от това?
Грижи мойта душа са сковали,
аз навождам покорно глава
пред тез, що са напред треперaли.
 
Виждам други на чест и на чин,
а аз бъхта се с бедност сурова...
И живота й горчив кат пелин,
в паметта си щом взема да рова.
 
Лях кръвта си... И чуждата лях.
Тичах в смърт, за награда не питах...
За такива ли дни жив остах?
На такваз ли свобода разчитах?
 
Грехота!... Лудост!... Боже, прости!
Че да хула безумно посаках;
теготата умът ми смути:
честит аз, че видях, че дочаках!
 
Пловдив, 1880
#33
СМУЩЕНИЕ

В неопитност и с вяра детска,
мечтател бледен и суров,
аз брода в суетата светска
без цел, без яд и без любов.
 
Аз лутам се пришлец, излишен,
и чужд във шумната тълпа
и моят глас не е услишан
посред кипнaлата борба.
 
И вида аз, и сещам аз,
че йощ не е дошел реда
за песни топли в тоя мраз,
в таз вледеняюща среда.
 
Във таз среда от честолюбци,
от самохвални мъдреци,
от безполезни родолюбци
и от потребни подлеци.
#34
ЗАГУБЕН ВЪВ ТЪЛПАТА ГЪСТА...

В столицах шум, гремят витiи.
Некрасов



Загубен във тълпата гъста,
аз гледам, братя, отдалеч
и нямам мощ на вас да лъста,
нито да спра горчива реч.
 
Нас чужда слабост днес залавя,
шумът го считаме дела
и всяко нещо ни представя
обилна пища за слова.
 
Със ум да блеснем вси се трудим,
с иронья ловка, с острота,
па ако би, че смях възбудим,
то веч постига се целта.
 
Що ни е грижа? Има време
за дело, мислене и труд,
отчет не иска просто племе
и ропота му не е чут.
#35
ТРЯБВА!

Пущай смело светлината,
пръскай правдата без страх,
за да махнеш злото, тмата,
ти гони ги редом тях!
 
Ти гони ги във дворците
и в сюрмашкият покров
и във себе ги гони ти
безпощаден и суров.
 
Знам, че ти не ще надвиеш
в бой неравен и свиреп
и врат злобно ще превиеш,
както много преди теб.
 
Но бори се! Йощ си яко
по сърце, по дух, по кръв:
а борбата за юнака
има някой чуден стръв.
 
Не мисли, главице жежка,
ще оставиш ли следи...
И на възрастта глупешка
данъка си заплати.
#36
ЗИМНА ПЕСЕН

Зимни ветрове завяха,
сняг белей по планините,
топло е под мойта стряха,
всинца сме доволни, сити.
 
Време рабско веч премина,
а със него страх, неволя;
ето третя е година,
как живейме в мир и воля.
 
Всички взехме тлъста служба,
мъдрите иманье трупат,
с враговете правим дружба
и сърцата мирно тупат.
 
Весело. Що ни е еня?
Нека вихрите играят!
Мирно броим колко деня
йощ до Коледа остаят.
 
Стресне ли ни мисъл тежка,
ний въздъхнем, па забравим
и в почивка пак мъртвешка
сърце и душа удавим.
Що помагат гняв и жалби?
Бъдащето е във мрака...
Днес е час за мир, печалби,
идеалът да почака.
 
Тъй ли мислят днес и тия,
що в оковите остаха?
Тъй ли смятаха ония,
що кръвта за нас си ляха?
 
Пловдив, 1880
#37
ПОЕЗИЯТА

Ако ти някой каже,
че нищо веч не важе
поезията тук;
че тя е вещ бездушна,
излишна и ненужна
и само празен звук;
 
че който се пленява
от нея, смешен става
и считат го за лек;
че тя не грей, не чуди
и никой дух не буди
във тоз реален век;
 
ако това ти каже
и философът даже,
не верувай тогаз.
Поезията в нази
всегда ще да запази
свой трон, светлик и власт.
 
Кой смей да уверява,
че слънцето не сгрява,
че кремът зле вони,
че славеят не знае
ухото ни да смае,
че мая не плени?
 
Поезьята е чувство –
божествено изкуство.
У млад или у стар –
у всите души тя е,
де ту се мълком тае,
ту с буен пламти жар.
 
Навярно друг е векът,
мени се человекът.
възреньята, духът.
Нърави, нужди нови
въз други веч основи
положиха светът.
 
Поезията красна
обаче не угасна!
И никой друг преврат
не ще да я убие,
защото тя се крие
в душевният ни свят.
 
У богът и у царят,
у робът и козарят
поезията трай
и ще да трай, додето
в гърди ни бий сърцето,
вълнува се, играй;
 
додето има младост
и страст, и скръб, и радост
в живота ни суров;
дор розите миришат,
дор смъртните въздишат
от яд и от любов!
#38
ДВЕТЕ СЕСТРИ

Те бяха малки, и двете красни,
за обич само, души безстрастни,
игриви, мили, кат птички будни,
за смях готови, с усмивки чудни.
Съдба ги беше с любов гледала,
зора им беше цалувка дала,
сестрици млади, душици нежни,
със очи черни, със шии снежни!
 
Едната птичка по-стара беше,
дванайсет годин едвам броеше,
с очи дълбоки, без грях, без злоба,
очи за раят, а не за гроба.
Сестра ѝ малка със златен косъм,
броеше всичко пролети осем –
първата ангел, а тая цвете,
за божа слава родени двете.
Една от друга не се деляха.
Пеяха дружно, заедно спяха,
с еднакви китки глави красяха,
с еднаква прелест они растяха.
 
Зная ги ази. Ангели прости,
тук на земята дошли на гости,
с погледи умни, живи и топли,
с косици златни, с червенки рокли.
 
Буйно се лее Лудата Яна,
дига се, плиска, изпуща пяна,
мъти се, стене, от дъно клока
нейната тъмна бездна дълбока.
Лудо се фърлят вълни студени,
една от друга по-разярени,
лети потокът, пяна изрига,
кат звяр разкъсал свойта верига.
Мътната яма гърди разгръща,
иска да граба и да поглъща,
жертви очаква, бездушна, хладна,
жертви очаква, че тя е гладна!
 
Ето ги близо, скърцат колата,
вътре се стискат тихо децата,
дума не казват, гледат вълните,
като се леят буйни, сърдити.
Тайно треперат души им прости,
тънък студ тича из техни кости.
Мисъл ги плаши тъмна, неясна...
Отпред им лъска реката бясна!
Но те не спират, те се не връщат,
йоще по-силно там се прегръщат;
бог от небето нали ги види?
Майка им също подир тях иде...
Те са невинни, в доброто вярват,
лошото в памет не си докарват;
нека реката реве и плиска,
тях зло не гони... смърт ги не иска.
Колата стигат накрай потокът,
вълните бесни шумат и клокат,
с песен омайват кат самодиви,
зоват сестрите в прегръдки живи!
 
Ах, бедни дяца! Викайте, спрете!
Жално е мене млади да мрете!
Иванка книжка вземa засмяна
и писа: минвам Лудата Яна.
Посред вълните яростни, бесни
борат се двете сестри несвестни,
слабо чергило с пречки сломени
тям е поддръжка, лодка, спасенье!
Зрелище страшно! Лудата Яна
играй, лудува като пияна!
Ту ги удари, ту ги заграби
с струи си хладни душите слаби.
И ги наваля, и ги издига,
тласка ги, плиска и ги застига,
адски цалува, безумно носи
децата клети и златокоси.
 
Помощ не иде! Крехката лодка
пращи, ломи се в луда разходка,
двете сестрички стискат се само
и мижат бледни, и викат: мамо!
 
И викнат: мамо! И пак немейът,
отворат очи и пак слепейът,
малката писне, дигне ръчица,
кака u дигне мокра главица.
Погледне плахо и бърже пак клюма,
а помощ няма, не чуй се дума,
рев ги омайва, хлад ги приспива,
смъртта ги люшка разсмяна, дива...
А там отгоре небето красно
весело свети над тая яма;
пред них животът се смее ясно,
а помощ няма, а помощ няма!...
#39
Минават годините...

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари... Събираш спомени.
В сергиите на скитници надничаш.
С горчиво вино пълниш стомните.

Пияна махаш с ръка на стотици.
Да те видят. Да се качат в твоя влак.
Понякога плачеш, гледайки птиците,
които се стрелват в стъклото, назад.

Крещиш след тях: "Защо в обратна посока?
Аз идвам оттам и всичко видях!"
Жестока илюзия! Съвършено жестока!
Искаш, но не можеш да литнеш след тях.

Тревожни светлини от семафори
запечатват в купето червена следа.
Уморена си вече от житейски метафори.
Суха болка от виното. Искаш вода.

Няма. Ще страдаш, мое момиче, от жажда!
Този влак без категория – ти го избра!
И защо са ти вече посока и сажди,
щом в сърцето не пламва едничка искра?

Вярвай! Единствено това ти остава!
Колко пътници слязоха – все някой ще се качи...
Но билета му, мое момиче, не проверявай!
Той разчита на своите тъжни очи...

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари... Спри за миг своя влак!
Този някой на сетната спирка прилича!
После иде тунел.
А в тунела е мрак, а в тунела е мрак...
#40
Екология / Re: Тема за птици
Last post by Hatshepsut - Yesterday at 15:11:43
Папагал Макуори


Папагал Макуори - препарирани екземпляри

Папагалът Макуори (Cyanoramphus erythrotis) е изчезнал вид от семейство Папагалови (Psittaculidae).
Обитавал е едноименния остров в Тихия океан, южно от Нова Зеландия.

Остров Макуори (на английски: Macquarie Island) в Южния океан е антарктическо владение на Австралия.

Разположен е на 1500 км югоизточно от о. Тасмания. Островът е дълъг 34 км и широк 5 км, с площ 128 км².


Открит е от английския капитан Фредерик Хаселборо през 1810 г. Влиза в състава на щата Тасмания през 1900 г., става владение на Тасмания през 1978 г. Преминава под закрилата на ЮНЕСКО през 1997 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Макуори

При откриването на острова през 1810г. там е имало голям брой от тези папагали. Постепенно през годините те са били обект на ловуване и около 1891г. видът е изчезнал.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Прыгающий попугай Маккуори


Папагал Макуори - препарирани екземпляри. Илюстрация от 2015г.
Powered by EzPortal