• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 23:01:15

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 143
Total: 143

avatar_Hatshepsut

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Генерал Данаил Николаев


**На 29 август 1942г. в град Банкя умира легендарният Данаил Цонев Николаев. Един от най-великите български военни, офицер, генерал от пехотата. Останал в нашата история като ,,Патриархът на българската войска". Една от версиите защо е наречен така е, че когато вече на достолепна възраст генералът отива на лекар, един о.з. офицер в чакалнята става на крака, козирува и му целува ръка. "Господине, защо правите така, аз не съм владика?" Офицерът отвърнал: "Г-н генерал, вие не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство". **
**Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. **

Той е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871г. е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. Отдаден изцяло на военната служба на руския император, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел "Виктория" и съдбата го среща не с кого да е, а с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.
След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.
На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадяев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. На 31 март 1877г. в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.
На 12 април 1877г. в лагера на Кишиневския гарнизон пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. При успешна атака за превземането на неприятелския лагер на една могила, поручик Николаев е ранен. За заслуги е награден с георгиевски кръст, а малката могила е кръстена "Дончова могила", както са го наричали приятелите му.

Освобождението го заварва с неговата дружина в Пловдив, Източна Румелия според Берлинския договор. Николаев сезалавя да създаде т.нар. гимнастически дружества – доброволци на обучение с оръжие. За подготовката на дружествата се дава ясна и конкретна цел – да не се допусне в областта турски гарнизон, въпреки постановлението на Берлинския договор. През пролетта на 1879 година, независимо от народната милиция и жандармерия, Източна Румелия разполага с десетки хиляди въоръжени "гимнастици". По стечение на тези обстоятелства, благодарение на усилията на поручик Николаев и на всички деятели, в Пловдивска област не са допуснати турски гарнизони, а това прави възможно Съединението по-късно.

Берлинският договор позволява на новото Княжество само милиция, докато Учредителното събрание смело и ловко въвежда постоянна редовна войска с надежда за бъдещо обединение на българите от Тракия и Македония. В първите дни на 1880г. Данаил Николаев е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, следва длъжност в чин щабски капитан, а само след 2 месеца е назначен за командир на втора Пловдивска дружина.
Като кум на своя добър приятел Константин Паница, Данаил Николаев се запознава с по-малката сестра на младоженката, която става и негова избраница в живота. На Томина неделя през 1880г. младият капитан се венчава за своята любима. В същия този ден Константин Стоилов му връчва орден за храброст трета степен, с която княз Александър го награждава за Освободителната война. Капитан Николаев е произведен в чин майор от султана, тъй като само той има право да произвежда щаб офицерите от народната милиция.

През 1885г. Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя като първа задача съединението на Северна и Южна България, а след това и въстание в Македония. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев за съдействие като най-висш офицер в областта. В началото той не иска да рискува войската, но не след дълги колебания приема да подкрепи начинанието. Бунтът е на 6-ти септември и е ръководен от майор Николаев, като е установен контрол над града и е отстранено правителството и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски. На следващия ден "виновникът" за Съединението майор Николаев е поздравен от новото временно правителство като главнокомандващ на всички войски в Южна България. Княз Александър произвежда Данаил Николаев в чин подполковник и го назначава за командир на Източния корпус като най-боевия и опитен български офицер.

При обявяване на Съединението единственото противодействие се очаква само от страна на Турция и затова всички войски от двете страни на Балкана се насочват към турската граница. Турското правителство е склонно да приеме решението на въпроса за Съединението да стане по дипломатичен ред и така войната с Турция е избегната. Сърбия обаче е недоволна от така стеклите се обстоятелства и предявява претенциите си към Видинския и Софийския край.
На 2 ноември 1885г. Сърбия обявява официално война на България. След внезапния развой на събитията подполковник Николаев започва прехвърляне на поверените му части от източния на западния фронт. В началото на войната той е в Пловдив, за да осигури по най-бързия начин преструктуриране на южнобългарските войски и да се прехвърлят към Сливница, където сърбите вече са достигнали. Пристигайки в София, княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След отстъплението на сърбите от Сливница и предугаждайки развоя на войната, сърбите искат мир на 12 ноември 1885г. Но подполковник Николаев е решен, преди да се съгласят със сключване на мирен договор, сръбските войски да бъдат изтласкани от българска земя. Сърбите, решени на всяка цена да завземат територии от българската земя, прибягват до хитрост като крадат печатите на общините на пограничните селища, за да пишат молби от името на населението до Великите сили и така да покажат "желанието" на местните жители, че искат да минат към сръбска територия.
Подполковник Николаев успява да прехвърли военните действия в сръбска територия, като командва настъплението към Цариброд и Пирот. Войната приключва с примирие и на 19 февруари 1886г. мирният договор е подписан в Букурещ. За проявена храброст и за бойно отличие Данаил Николаев е повишен в чин и става първият полковник от българската армия. Удостоен е и с орден за храброст втора степен.

След края на Сръбско-българската война отива във Виена за лечение на раната, получена в боя при Шейново, която силно го безпокои. Детронацията на княз Александър го принуждава да се върне в България незабавно. Съобщено му е, че той е назначен за военен министър на временното правителство. Потушава бунтовете на проруските офицери през 1887г. и по негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

С възкачването си на престола Фердинанд задържа полковник Николаев като свой военен съветник. През 1893г. се извършва бракосъчетанието на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза и войската е представена под негово командване. На приема, за да се задоволи нечие "суетно желание", не е спазена йерархията на чиновете, поради което е накърнена честта на полковника. Той напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897г. е в запаса и е поканен за председател на големия събор на Македонските организации. След връщането си в армията през 1897г. цар Фердинанд го назначава за генерал-адютант, а скоро след това става и инспектор на пехотата като остава на този пост 10г. На 15 ноември 1900г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
През 1907 година генерал-лейтенант Данаил Николаев отново е назначен за министър на войната и като израз на признателност цар Фердинанд лично го награждава с най-големия орден "Св. Александър" първа степен с брилянти. На 22 септември 1908г. преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Независимостта на България.

На 18 май 1909г. достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, а през 1911г., когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:
"Драги ми генерал Данаил Николаев, бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.
Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.
Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.
Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество,
Оставам вам винаги благосколонен
Фердинанд."

При атентата в църквата "Света Неделя" загива единственият му син – подполковник Никола Николаев. На 6 май 1936г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден "Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий". Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937г. Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.
Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, Данаил Николаев заслужено носи званието "Патриарх" на българската армия.

Асен Виденов

Hatshepsut

Генерал Владимир Вазов - героят при Дойран


Hatshepsut

Ген. Димитър Айрянов и героизмът на Военновъздушните ни сили

Впериода на Третото българско царство (1878-1944), армията и офицерите се превръщат в опората на държавността и носители на националните идеали. Високият авторитет и обществено доверие, които те получават във войните за национално обединение, превръщат военната кариера в желана от мнозина младежи. Българският офицер представлява олицетворяващ символ на патриотизма, идеализма и романтизма на българския народ и неговата мечта за национално обединение.

Сред достойните представители на това поколение български офицери е генерал-майор Димитър Айрянов – командирът на Военновъздушните на Негово Величество войски в периода 1941-1944 г. Той избира военната кариера, следвайки примера на своя баща – полк. Васил Айрянов, който е един от първите следосвобожденски офицери. След уволнението си през 1896 г., той се установява в Стара Загора, където със съпругата си Йорданка отглеждат четирите си деца – дъщерите Марийка и Петронка, и синовете Захари и Димитър.
Роденият на 5 септември 1893 г. Димитър Василев Айрянов е най-малкият член на семейството на полк. Васил Айрянов. През 1912 г., малко преди началото на Балканската война (1912-1913), той завършва Военното на Негово Величество училище. На 22 ноември 1912 г. получава чин подпоручик. Две години след приключване на военния конфликт, на 2 август 1915 г., 22-годишният офицер е произведен в чин поручик. През октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война. Поручик Айрянов заминава на фронта и на 18 септември 1917 г. е произведен в чин капитан. В нелеките следвоенни години той продължава възходящата си военна кариера и през 1929 г., вече майор, става част от свитата на цар Борис ІІІ. Не е тайна, че се е ползва с доверието на монарха, за което свидетелстват неговите приятелски писма до Царя по време на пребиваването си в Лондон в края на 30-те години, където е изпратен със специална дипломатическа мисия.
През 1935 г. Айрянов вече е с чин подполковник. 3 години по-рано командва създадената през 1929 г. автомобилна дружина, а през 1935 г. е повишен в длъжност командир на 2-ри инженерен полк. Малко след това оглавява отдела на инженерната инспекция. През 1938 г. полковник Айрянов поема командването на 4-а пехотна преславска дивизия. На 3 октомври 1940 г. е произведен в чин генерал-майор. След присъединяването на България към Тристранния пакт през 1941 г., министърът на войната ген. Никола Михов възлага на ген. Айрянов командването на Военновъздушните на Негово Величество войски и противовъздушната отбрана. Срещу това решение протестира част от офицерския състав на ВВС, които не приемат добре факта, че генералът не е летец. Впоследствие обаче, ген. Айрянов разгръща своите организационни и ръководни качества и то в едни най-мрачните дни за човечеството.


Ген. Айрянов

Прецизен в своята дейност, генералът заповядва пристигащите от германската армия самолети, които Хитлер предоставя на въоръжение на българските ВВС, да бъдат първо разглобявани, потвърдени като технически изправни и чак тогава приемани. През март 1942 г. под ръководството на Айрянов е съставена и приета военновременната организация на Въздушните войски, съгласно която от съществуващите орляци е създадена Въздушна ескадра, придадена на подчинение на действащата армия. Всеки орляк е съставен от 40 машини, формиращи няколко ята по 10-16 самолета и командно крило (четворка изтребители). Най-малката единица е двойка самолети. В състава на въздушната ескадра влизат:
– 1-ви разузнавателен полк, пряко подчинен на командването на ВВС, състоящ се от два орляка с по две ята, и 73-то ято за далечно разузнаване;
– 2-ри линеен полк, преименуван по-късно на 2-ри щурмови в състав от два орляка с по-две ята;
– 5-и бомбардировачен полк (Пловдив), съставен от два орляка с по две ята; 1-ви орляк – Божурище, 2-ри орляка – Враждебна, 3-и орляка – Марно поле, 4-и орляк – водосамолетно ято и транспортно ято.
Важна стъпка в историята на военновъздушните сили е създаването на парашутна дружина. Тя е сформирана с поверително писмо І-УО № 2019.
Въпреки, че от началото на войната България не е водила активни бойни действия и е в добри дипломатически отношение с СССР, по настояване на Уинстън Чирчил, над страната започват въздушни удари. По време на Квебекската конференция, състояла се на 23 август 1943 г., са отправени препоръки от щабовете на САЩ и Великобритания до главнокомандващия съюзническите войски в Европа, ген. Дуайт Айзенхауер, ударите по обекти на територията на България да бъдат увеличени. Въпреки това, небето над България останава спокойно до кончината на Цар Борис ІІІ през лятото на 1943 г. Тогава започнали масирани бомбардировките над Балканите, осъществявани от англо-американските въздушни сили от базите им в Италия. Главната задача пред военновъздушните ни сили е защитаването на небето над София, което нашите летци вършат храбро и с отлични летателни умения.
На 13 ноември 1943 г. е извършена първата атака в небето над София с 91 самолета. Обявяването на въздушна тревога в столицата се превръща в ежедневие за населението. За да бъдат защитени, гражданите се насочвани към най-близките бомбоубежища, в зависимост от възрастта и занятието им. Въздушните боеве срещу английските и американските изтребители и бомбардировачи са неравни, но българските летци не отстъпвват по своите умения и храброст. За съжаление, жертвите и разрушенията са неизбежни. Целта на организираната отбрана е да забавя вражеските самолети, да ги отклонява от централните и най-населени части на града и да осигурява време на гражданите да се укрият.
Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. е предприето разбиване и унищожаване на българското офицерство. Със заповед на тогавашния министър на войната ген. Дамян Велчев от 20 септември 1944 г. са съставени следствени комисии към щабовете на дивизионните области. Всички началници на областите са задължени да издирят и задържат военните чинове, за които се счита, че са нелоялни към новата власт. Задържаните са разделени на групи: за съд, за уволнение, за преместване в друга част, за освобождаване и връщане в същата част. Засегнатите от т.нар. ,,мероприятия на новата власт" военни чинове достигат 4 хиляди души. В армията е въведена нова длъжност – ,,помощник-командир по политическо възпитание", на която са назначавани партизани. Това е стъпка към изграждането на новия команден състав на армията, който трябва да налага възпитаването на военослужещите в комунистически дух.
На 21 септември 1944 г. ген. Димитър Айрянов е арестуван и предаден за съдене от по-късно учредения IV Върховен състав на Народния съд, заедно с още 64 бивши военнослужещи. На разпитите по време на процеса, народният обвинител се опитва да го уличи в проявявано угодничество към германците, но свидетелските показания доказват, че той поддържал с тях само коректни служебни отношения. Обвинението иска да използва прощалния банкет, даден в чест на германската армия в края на август 1944 г., за да подкрепи своята теза, но един от свидетелите заявява, че ген. Айрянов не позволил да се произнасят речи, не се говорило много и във въздуха се чувствало напрежение. Генералът предупреждавал младите офицери да се пазят от германците и да не споделят нищо с тях. Друг свидетел разказва, как ген. Айрянов се е застъпил за него, след като са го арестували за комунистическа дейност.
Обвинението не успява да намери достатъчни доказателства, въз основа на които съдебният състав да даде категорична осъдителна присъда.

Това обаче не пречи ІV Върховен състав да признае подсъдимия за виновен, в това, че ,,през времето на войната, като военно лице дейно и съществено, чрез речи и беседи пред войниците и чрез разпространяване между тях на брошури, позиви и др. са провеждали политиката на фашистка Германия във вреда на интересите на българския народ; изпращали са наши войски за да преследват народоосвободителните им войски, потушавали са по най-жесток начин всяко надигане на народите им със своите действия и бездействия са станали причина да поставят в опасност наши войски." С това обвинение генералът е осъден на доживотен строг тъмничен затвор, глоба от 3 млн. лв, лишаване от права по чл. 30 завинаги и конфискация на целия движим и недвижим имот в полза на държавата. На 11 април 1945 г. той е откаран в Централния софийски затвор. Осъден да изкупва греховете си на ,,фашист", затворът се превърнал в негов нов дом, работно място и последна спирка по земния му път.
Годината е 1945-та, а мястото – Централен софийски затвор. Затворникът от килия №114 на ІV отделение се различава от останалите политически затворници. Той не носи стандартната затворническа униформа и към него всеки се обръщал с уважение. Според затворническото му досие, работи последователно в градината на затвора, като писар в архива, а после като счетоводител. През 1947 г. Министерството на правосъдието иска от директора на затвора да изпрати ,,един затворник, бивш офицер, който да е работил по отчитане на автомобилната служба на войската, за да заведе отчитането на горивните, смазочни материали и пътуванията на колите на Министерството". Върху искането ясно с молив била поставена резолюция: ,,ген. Димитър Айрянов". Излежаващият доживотна присъда бивш офицер работил там до март 1948 г., с една надежда – да смекчи присъдата си и да получи заслуженото помилване. И тогава по всичко изглежда, че кроткият и възпитан човек скоро ще излезе на свобода, за да изживее старините си със своето семейство. Друга обаче е съдбата, която му отредила жестоката репресивна машина на властта, напълно прилягаща на поверителната затворническа характеристика на генерала: ,,лоши нравствени прояви, без криминални прояви, закоравял фашист."
Последното свиждане на ген. Айрянов със съпругата и дъщеря му се състои през юли 1950 г. Някъде след това, той изчезва и никой от затворническия персонал не дава обяснение на разтревоженото му семейство къде се намира затворникът. По това време съпругата му Екатерина (1901-1977) живее в дома на сестра си, а дъщеря им Йорданка е настанена при чичо си. Двете жени преживяват трудно, след като народната власт отнема къщата и всички спестявания на ген. Айрянов. Новината за изчезването на техния съпруг и баща ги довежда до ръба на отчаянието. Екатерина Айрянова пише писма до всички възможни институции, но отговор не идва отникъде. Усещайки, че нещо ужасно се е случило със съпруга й, на 9 юли 1951 г. тя пише заявление до директора на затвора да й бъдат предадени личните вещи на Димитър Айрянов: ,,пружинено легло, дюшек с вълна, две възглавници, кафяв цивилен костюм, три одеяла, кафяв куфар с бельо, тоалетна чанта и торба със съдове". Две години по-късно, непознат човек съобщава на Екатерина Айрянова, че той и съпругът й са били взети за следствие, по време на което са ги пребили. От двамата, само той оцелява, а побоят се оказал фатален за 57-годишния генерал.
Десетките писма от семейството на ген. Айрянов трябва да получат някакъв, макар и формален, отговор. С това е натоварен софийски следовател, който през 1965 г. провежда разследване по случая с изчезването на бившия офицер. В доклада си държавният чиновник цитира уверението, дадено от затворническата управа, 15 години след изчезването на генерала. В него е посочено, че затворникът е освободен на 18 ноември 1950 г. предсрочно ,,с време спечелено с работа в затвора". Поради тази причина, акт за смъртта на ген. Айрянов, не е издаден и името му е добавено в зловещата статистика на ,,безследно изчезналите". С това заключение разследването приключва, а на опечаленото семейство не остава нищо друго, освен да скърби и да чака по-справедливи времена.
В началото на 90-те години, в Софийския градски съд е образувано дело за издаване на смъртния акт на Димитър Василев Айрянов от дъщеря му Йорданка Теофилова. В хода на процеса се пристъпва към разсекретяване на Дело № 1353/1945, заведено на името на Димитър В. Айрянов, като подсъдим на Народния съд и приключено през 1953 г. В папката са съхранени всякакви доклади, справки и документи, от които станало ясно, че затворническата управа дълго време се старае да прикрие истината за смъртта на ген. Айрянов. Докато в затворническия картон е записано, че той е разпитван като свидетел на 12 август 1950 г. и е освободен на 18 ноември с.г., по-късно, в доклад на следствено дело от 1953 г. се сочи, че той се е самообесил в килията си през 1950 г. Трети документ – молба от 7 юли 1950 г. с гриф ,,поверително" до директора на затвора, разкрива истината за смъртта на генерала. От нея става ясно, че затворникът е предаден под конвой на началник отдел 10-и на ДС. Айрянов бил качен през нощта в джип и закаран в щаба на военновъздушни войски, където е бит до смърт. Няма информация точно на коя дата е настъпила смъртта му, нито къде е заровено тялото. През 1991 г. съдът приема 18 ноември 1950 г. за официална дата на смъртта на ген. Айрянов.

Автор: д-р Веселина Узунова, Институт за исторически изследвания – БАН

https://bulgarianhistory.org/dimitar-ajranov/

Hatshepsut

Полковник Димитър Младенов


Полковник Димитър Младенов (1895-1951)

Офицер, артилерист, участник в Първата и Втората световна #война, когато проявява изключителна съобразителност и командни качества, така че в сложната обстановка да запази от обкръжение и унищожение подчинените му войски. 📌В рубриката Военен календар днес си припомняме за полковник Димитър Младенов (1895 – 1951).

ℹТой е роден в Банско на 14 октомври 1895 г. Завършва Военното училище в #София (1916) и до края на Първата световна война (1915 – 1918) се сражава на Южния фронт в състава на 3-ти гаубичен артилерийски полк.

➡След войната служи в 7-и артилерийски #полк. От 1928 до 1933 г. командва батарея в 4-ти артилерийски полк и в Артилерийската школа, след което заема длъжностите завеждащ учебната част на Артилерийската школа (1934), командир на артилерийско отделение в Артилерийската школа (1934 – 1935), командир на 2-ро конно артилерийско отделение (1935), командир на 1-ви дивизионен артилерийски полк (1940).

🔍През 1942 г. поема командването на 15-и дивизионен артилерийски полк, а от 5 септември 1944 г. – на 15-а пехотна охридска дивизия в състава на 5-а армия във Вардарска Македония. Организира оттеглянето на дивизията в довоенните граници като проявява изключителна лична #храброст и командни качества. Запазва от обезоръжаване и обкръжение войските на Прилепския гарнизон, които от 9 до 23 септември 1944 г. водят упорита отбрана срещу германските части.

➡Участва във войната срещу Германия като началник на Артилерийския отдел при Щаба на 4-та армия. В края на декември 1947 г. излиза в запаса.

👉На 17 юли 1948 г. е арестуван и изпратен в лагера Куциян, а по-късно – в Белене, където умира на 20 юни 1951 г. През 1992 г. е реабилитиран. Награден е с военен орден ,,За храброст" ІV степен 1 клас.

Национален военноисторически музей


Полк. Димитър Младенов – един забравен герой

Полк. Димитър Младенов е български офицер, артилерист, отдал живота си на Родината.

Роден е през 1895г. в Банско, син на Марко Младенов, четник. Завършва местната гимназия, а след това се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37ми випуск, чийто девиз е бил въпроса "Кога да мрем за теб, Родино?". Днес, един наивно звучащ девиз. Те самите не са съзнавали, че скоро, в започналата същата година Първа световна война, около 40% от тях ще умрат. Други ще попаднат под ударите на собствената си държава след края на Втората световна война, по време на Народния съд.

Димитър, заедно със свои съвипускници, е предсрочно произведен в офицер – артилерист. Заминава на война. Служи в Шумен. Участва в битката при Тутракан, една от славните победи на българската армия. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – ,,Свети Александър с кръстосани мечове".

В Македония го застига Солунското примирие. Според тази спогодба, България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии и да понесе частична военна окупация. Войските на запад от меридиана на Скопие – около 100 000 души, остават в плен на Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира. Сред тези войници е и бъдещия полковник. Те са се намирали в почти концентрационни лагери. В началото Младенов е бил в италиански лагер, където са се отнасяли добре с него. След това обаче е прехвърлен във френски такъв, където любимото занимание на офицерите е било да хвърлят обелки от ябълки и да гледат как българите се бият помежду си за тях. Умирали са от глад.

След пленничеството Димитър Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България, по стечение на обстоятелствата е съюзник на Германия и влиза в днешна република Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон. Българските части са охранявали комуникациите, строяли са училища. Държавата е субсидирала в голяма част Македония, защото е искала да направи добро впечатление на току-що освободените братя македонци. За тях винаги е имало и повече храна, учебници. Mислели сме, че това завинаги ще е част от България.

Идва 1944 година. Царят е починал. Управлението е каша. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 2 септември се извършва правителствена промяна – пада правителството на Иван Багрянов, идва правителството на Муравиев – последен опит за предотвратяване на военен конфликт с руснаците. Това обаче не е достатъчно за Съветския съюз, който на 5 септември обявява война на Царство България. От своя страна, на 8ми септември, българската страна обявява война на Германия, мислейки, че това ще удовлетвори руснаците. На същия ден Червената армия навлиза на българска територия. На следващия ден, 9ти септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.

След обявяването на неутралитета на България, в Белград, генерал-фелдмаршал Фон Вайкс е получил заповед подписана лично от Хитлер и германците са задействали операция Елефант на територията на Сърбия. Мълниеносната акция цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Изпълнението е възложено на генерал Фон Щетнер. Обект на втора акция със същата задача са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид. Тази операция е поверена на генерал Гулман и носи кодовото име "Юда". Трета акция е планирана за територията на довоенна България. Тя носи името "Унтервелт".

Първата немска операция се увенчава с изключителен успех. В немски ръце попадат щабни офицери, полкови командири и четерима български генерали – Рафаил Банов, Антон Балтаков, Симеон Симов, командири съответно на 6та, 22ра и 24та дивизии и техният началник – генерал-лейтенант Асен Николов. Разоръжават се българските съединения. Започват да ги откарват към Германия да строят траншеи или да ги убеждават да воюват на немска страна. Може би най-големия срам в българската армейска история. Само генерал Христо Козаров оказва отпор и започва изтегляне към България.


Български военни в Прилеп

Ред е на операция "Юда".

В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7ми септември генерал Гулман се опитва да отвлече командирът на 15та дивизия Младенов. Неуспешно. На 8ми септември полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3:00 след полунощ на 9 септември, полк. Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и повел една дружина и две инжинерни роти се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитолира. В Охрид, воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива за да не живее със срама. Първият етап на операция "Юда" е успешен.

Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент, полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250км от България той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със следната заповед:

,,Войната на Германия е обявена. Ние сме в коалицията на Англия, Русия, САЩ и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7:00. Научавайки от радиото, че България е във война с Германия, аз нареждам на всеки от вас със стиснати зъби да грабне оръжието си и да се бие мъжествено и храбро до победа."

Започват повсеместни сражения. В 18:30, след поредица от телеграми, генерал Гулман довежда на генерал-майор Шмид-Рихберг, че "Прилеп вече не може да бъде удържан!". В ръцете на противника щели да попаднат и оръдия. Полковник Младенов печели Прилеп. Формированията на подполковник Щрошке отстъпват към Битоля за прегрупиране.

Прилеп е град със стратегическо положение. Оттам минава и железницата и основният път от Гърция към Белград. И затова оставането на Прилеп в български ръце, възпрепятства изтеглянето на огромна немска армия – 6 дивизии, които трябва да се бият срещу руснаците. Става голям проблем. Съсредоточават се много немски части и започват 12-дневни боеве за Прилеп при съотношение на силите 5:1. Съотношението всъщност не е ясно, защото е имало албански националисти и ислямски фундаменталисти, които са подкрепяли германците на балканите. Битките са широко отразени в България. Полк. Младенов и хората му са национални герои.

Междувременно със заповед 117 на министърът на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172ма висши офицери. Сред тях фигурира и името на полк. Димитър Младенов. Командващият 15та дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.

На 12ия ден от София долита самолет, който установява радиовръзка с дивизията. Димитър Младенов разбира, че е дадена заповед дивизията да се оттегли в старите граници на България. Започва изтегляне.

След множество сражения българските части минават река Вардар през един брод, много хора се удавят, но в крайна сметка стигат до днешна България. Водят със себе си 300 пленени германци. 1500 са убити. Българската част дава 150 жертви.

Полковник Младенов е посрещнат като герой (уволнението му се пази в тайна). Водят го по училища, изнася сказки. Награден е с "Орден за храброст". След края на войната полк. Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. Служи до 1948 г. През лятото бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност (тогава е имало голяма чистка сред офицерите), те не успяват да изградят едно сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда, да го пратят в лагера Куциян. Това е открит рудник, където е миньор. После го пращат в Персин, където строи дига и изгражда бъдещия лагер Белене.

През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са:

,,Буренът закрива надписа на кръста,
дъждът измива името,
бурята пречупва и самия кръст,
но едно остава – добрия спомен за човека."

През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полк. Димитър Младенов да бъде произведен в генерал.

Президентството отказва.

Оказва се, че този човек, носител на ордена за храброст, ордена Свети Александър, отдал целия си живот в служба на своето отечество, изпълнявал заповеди безпрекословно, така, както е можел, а е можел много добре, е получил от отечеството си някакъв орден на мълчанието.

https://bulgarianhistory.org/polk-dimitar-mladenov/

Hatshepsut

Български орли

Видеото е част от кинохрониката "Царски стрелкови маневри"- 1938 година.

На 16 октомври авиацията и българските Военновъздушни сили отбелязват своя празник.  Датата 16 октомври се отбелязва като празник с разпореждане на Министерския съвет от 1963 година. На този ден през 1912 г. пилотът Радул Милков - командир на Първо аеропланно отделение, и наблюдателят Продан Таракчиев превръщат самолета в бойна машина, като извършват първата в света бомбардировка от въздуха. Това става по време на Балканската война. Към 9.30 часа подпоручиците Милков и Таракчиев излитат със самолет "Албатрос" и се насочват към Одрин. Те оглеждат по време на полета турските позиции и за първи път във военната история хвърлят от самолета ръчни гранати над гара Караагач. Този полет е исторически, макар да продължава час и половина - освен бомбардиране на противника е осъществено и първото в света военновъздушно разузнаване. Организационното изграждане на българското въздухоплаване започва през 1903 година. Създадената тогава Команда по балонно дело през 1906 г. прераства в бойно подразделение към железопътната дружина под името "Въздухоплавателно отделение". През 1911 г. правителството взима решение за подготовка на летци и аеромеханици в чужбина и за купуване на самолети, в резултат на което през 1912 г. България вече има своя въздушна армада.


Hatshepsut

Майор Константин Никифоров


Роден е през 1856 г. в семейството на бележития възрожденски учител от гр. Елена Никифор Попконстантинов.

Учи в еленската Даскалоливница. Петнайсетгодишен постъпва в гимназия в гр. Николаев, Южна Русия. Завършва през 1876 г. Отправя се към Сърбия с намерение да се включи като доброволец на страната на сърбите в Сръбско-турската война (1876 г.). Остава обаче във Влашко и участва в посрещането и изпращането на българите-доброволци в Сърбия. След сключване на примирието (октомври 1876 г.) постъпва и завършва военно училище в Петербург. Произведен е подпоручик и е зачислен в състава на 26-та артилерийска бригада на окупационната руска армия край Цариград.

След Освобождението К. Никифоров служи в I пеша видинска батарея. Скоро след постъпването му на служба е избран и изпратен в Артилерийската академия в Петербург. Завършва с отличие през 1883 г. Завърнал се като поручик, той е назначен за помощник на началника на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. Негова е инициативата  руските оръдия на армията да бъдат заменени с пленените от турците и залежали по складовете най-модерни за времето си далекобойни немски оръдия, още повече, че е имало и достатъчно изоставени снаряди за тях. Участва лично в работите по тяхното ремонтиране и окомплектоване. Съставя и инструкциите за тяхното обслужване на български, които са и първите опити за въвеждане на артилерийската  терминология в българския език.

На 8 септември 1885 г. – след като командващите армията руски офицери напускат, дни след Съединението на България и два месеца преди започването на Сръбско-българската война, К. Никифоров, вече капитан, е назначен за ,,управляващ Военното министерство". Никифоров, макар да е имал сериозни колебания – 29-годишен, преболедувал белодробно заболяване, без предварителна подготовка и армия в процес на изграждане, е приел назначението. Идва и първата неприятност, и то от княза – Александър I. Посещавайки Пловдив, той повишава румелийските старши офицери в следващо звание. Така те ставали по-старши от офицерите в княжеството. Капитан Никифоров отказва да издаде заповед за това повишение и си спечелва тяхното и на княза недоволство.

К. Никифоров се справя успешно с отговорностите като оглавяващ Военното министерство. Насочва усилията си към подготовката, окомплектоването и снабдяването на армията. Той е един от първите, които виждат опасността от война със Сърбия и своевременно взема мерки за укрепване и подсилване на западната граница – армията е била на турската граница в очакване на опасност от там. Полага грижи за организиране на опълчение в защита на този край и за охрана на Петроханския проход, чрез който се осъществява директна връзка между Северна и Югозападна България. Разпорежда се след обявяването на войната за възможно най-бързо пребазиране на армията от турската на западната граница. По време на войната освен всичко друго той често е на позициите, а в един от критичните моменти сам участва в ремонта, комплектуването и изпращането на 4 оръдия в помощ на позициите около Радомир. Заслугите му за победата във войната са високо оценени от княза и правителството. В края на войната князът му телеграфира от Пирот: ,,Тъй като голяма част от успеха ни във войната се дължи Вам, произвеждам Ви в чин майор и Ви утвърждавам в заемания пост". Капитан К. Никифоров от ,,управляващ Военното министерство" е вече военен министър. По-късно му е присъден орден ,,За храброст" втора степен – най-високата награда, давана за тази война.

След войната Никифоров се заема с демобилизацията на армията. В отношенията му с княза обаче често възниквали остри конфликти. Все по-често се обаждало и белодробното му заболяване. Пред министър-председателя няколкократно изявявал желание да бъде освободен, но Петко Каравелов, ценейки характера и способностите му, отказвал.

Освободен е през септември 1886 г. след падането на правителството. Започва да се занимава с писане. Пише статии за артилерията, сътрудничи на ново списание - ,,Военен журнал", става съосновател на подновения вестник ,,Търновска конституция" и е постоянен негов сътрудник, издава свой труд с бележки за Македония. Пише учебник за артилеристи, в който създава българска артилерийска терминология. Не успява да завърши третата част на учебника, но издадените две части са използвани много години във Военното училище при обучението по артилерийско дело.

Писането не му носи обаче достатъчно средства. Живее все по-оскъдно, а здравословното му състояние все повече и повече се влошава. Налага се лечение в чужбина, за което е подпомогнат със средства от приятели. Заминава, но и това не помага. Умира ненавършил 35 години на 20 януари 1891 г. в Меран, Австрия. Там е и погребан.

По време на Стамболовия режим свещениците в София, страхувайки се от Стамболов – бивш негов приятел, отказвали да отслужват панихида в негова памет. А Петко Каравелов със статия за него, след като обиколил редакциите на вестниците, успял да я публикува единствено в русенския ,,Славяни".

По случай 25-годишнината от Сръбско-българската война костите на майор Никифоров са пренесени и погребани в Софийските гробища с подобаващи почести, отдадени от австрийски в Меран и от български в София военни части.


Алекси Пенчев

https://www.tretavazrast.com/

Hatshepsut

Полковник Борис Дрангов: Винаги горди юнаци и никога бити негодници!

Герой, станал символ на почти невъзможна храброст, на жертвоготовност и достойнство, прославили българския воин, уважаван тактик, военен педагог и любим командир. Тези величествени думи се отнасят за прославения пълководец полковник Борис Дрангов.

Борис Стоянов Дрангов е роден на 3/15 март 1872 г. в Скопие, тогава в Османската империя, в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е заможен търговец на дървен материал, съдружник с бащата на друг виден българин - Гоце Делчев. На петте си деца старият Стоян не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви), а им повтаря, че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава. Осигурява им много добро образование.


Семейството на Борис Дрангов, края на XIX в.

Борис завършва пети клас на местната педагогическа гимназия с отличен успех. Той няма намерение да продължи със семейния занаят, от малък мечтае да бъде военен и заминава за София, където през 1891 г. е приет във Военното училище. Този випуск напълно заслужава да се нарече "Македоно-Одрински" - заедно с Дрангов в училището тогава служат още Гоце Делчев, Борис Сарафов, Петър Дървингов, Димитър Думбалаков, Йордан Венедиков и редица други юнкери, бъдещи офицери от българската армия, които ще запишат имената си в историята на македоно-одринската освободителна борба.

Началник на училището по това време е Кирил Ботев - брат на Христо Ботев. Дрангов е зачислен към Първа юнкерска рота. Той е сред първенците на випуска по успех, но прямият му характер на няколко пъти го конфронтира сериозно с консервативните порядки на системата. Противопоставя се без страх на закоравелите привички, наследени от руските офицери. Често лежи в ареста, а през 1894 г. едно сериозно спречкване с помощник ротния командир му коства изключване от Военното училище. Това ще е едва първият от поредица скандали на Дрангов с по-висшестоящи. Разжалваният старши портупей-юнкер е изпратен да доизслужва срока на действителната военна служба в Трети конен полк в Пловдив като редник. След четири месеца, поради отлична атестация, дадена от командира на полка, отново е приет във Военното училище, но обидата го е променила. Въпреки всичко, той завършва училището с отличен успех и на 1 януари 1895 г. е произведен в първи офицерски чин - подпоручик. Избира за свое офицерско поприще кавалерията и е назначен за младши офицер отново в Трети конен полк в Пловдив. Докато служи там, написва своята "Подробна програма за обучение на младите и стари войници в пехотата", която поставя началото на българската военна педагогика.


Подпоручик Борис Дрангов, 1895 г.

През 1898 г. е преместен във Втори конен полк в Лом, като командир на ескадрон. На 1 януари 1899 г. е произведен в чин поручик. В Лом Дрангов среща своята бъдеща съпруга Райна Денкова Попова - дъщеря на Денко Николов Попов от с. Мало Нагоричене - четник на дядо Ильо войвода, участвал в Сръбско-турската война (1876), Руско-турската война (1877-1878), Илинденско-Преображенското въстание (1903) и вече на преклонна възраст като опълченец в Балканската война.

В семейството на Райна и Борис се раждат пет деца, едно от които - Кирил Дрангов, е виден деец на ВМРО.


Борис Дрангов и съпругата му Райна, София 1907 г.

По това време Дрангов се включва в нелегалната офицерска организация "Български освободителни братства", чиято задача е да помага в национално-освободителната борба на българите в Македония и Одринско. През лятото на 1900 г. на пристанището в Лом пристигат под формата на пратка със син камък закупени от Виена 1700 пушки, които със съдействието на Дрангов стигат до тайните скривалища на ВМОК.

През юни 1903 г. Втори конен полк е преместен от Лом в Радомир. По това време Кюстендилският окръг, който включва и Радомирска околия, е основна база на македоно-одринската освободителна борба. Точно тогава подготовката за Илинденско-Преображенското въстание навлиза в своята заключителна фаза. Подобно на много други офицери, особено родените във все още поробените български земи, Дрангов напуска военната служба, за да участва във въстанието. На 17 август, на път за Македония, от Кюстендил той изпраща писмо на съпругата си, в което пише:

"В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага...".

Заедно със съвипускника си Владислав (Славчо) Ковачев Дрангов предвожда чета от 120 души, която действа в планината Плавица, Кратовско. Водят само едно сражение - на 29 август 1903 г. против 300 души редовен турски аскер. Опитните командири успяват да спасят четата, тя дава само две жертви, а са убити 25 османски войници.


Воеводите Борис Дрангов (седнал, вляво) и Владислав Ковачев (прав, ляво), в дясно седнал - Стоян Вълев Митовски, родом от гр. Троян, махала Попишка, воевода на Кочанската чета по време на Илинденско-Преображенското въстание, 1903 г.

След неуспешния край на въстанието, Борис Дрангов се връща в България и отново заема заслуженото място в армията. Изявил се като способен командир, той е изпратен да завърши висше военно образование в чужбина - от 1904 до 1907 г. следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с пълно отличие. Междувременно на 3 януари 1905 г. е произведен в чин ротмистър (капитан от кавалерията).


Ротмистър Борис Дрангов, 1906 г.

След завръщането си в България е назначен за командир на ескадрон в Десети конен полк в Шумен. От март 1909 г. е офицер за поръчки в Щаба на войската. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. Същата дисциплина преподава и в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Качествата му са високо оценени от ген. Никола Жеков, тогава началник на Военното училище, който го назначава за ротен командир и не след дълго разпасаната команда от юнкери се превръща в стройна команда от готови да умрат за Отечеството си бъдещи командири.

За да осъществи новаторските си идеи, съставя учебник по тактика за юнкерите във Военното училище. Често изнася сказки пред офицерите от столичния гарнизон и публикува статии във военния печат ("Военен журнал", "Военни известия", списание "Народ и армия"), които неизменно предизвикват интерес и полемика.

С обявяването на мобилизацията за Балканската война на 17 септември 1912 г., майор Дрангов получава назначение за началник-щаб на Първа бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. С нея участва в едни от най-славните сражения през войната - при Гечкенли (22 октомври 1912 г.), Чаталджа (17 ноември 1912 г.), Одрин (13 март 1913 г.), Селиолу, Ески-Полос и Петра. Длъжността му не предполага пряко участие в бойните действия, но той често е на най-тежките участъци, сражава се заедно с войниците и бързо печели обичта и уважението им.

"С блага дума те накарува да умреш", казвали подчинените му.

При овладяването на Селиолу (в Лозенградската операция през октомври 1912 г.) лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден "За храброст" IV степен.


През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк.

Дрангов вижда редица грешки на висшия команден състав по време на двете Балкански войни и не ги премълчава. През есента на 1913 г. публикува поредица от критични статии: "Военни недъзи", "Не наливайте ново вино в стари мехове", "Военно-нравствено тровило", "Военни въпроси" и др. В тях засяга широк кръг проблеми от ръководството и обучението на армията, критикува военната система, посочва конкретни недостатъци. Дрангов отправя упреци срещу бившия началник-щаб на Действащата армия ген. Иван Фичев и инспектора на кавалерията ген. Александър Танев. Засегнатите генерали завеждат дело срещу него, което започва да се разглежда на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд. Оправдан е на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му, изпада в немилост и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. Снет е от длъжността старши адютант на Втора инспекционна област, която заема от ноември 1913 г., изпратен е да служи в най-отдалечените гарнизони - първоначално в гарнизона в Девин, а по-късно е преместен в Смолян и Нова Загора.

Още много пъти Дрангов си е навличал гнева на висшестоящите със своята любов към истината и дързостта си да я защитава публично. Много пъти срещу него са хвърляни упреци, клевети или обиди, едни зад гърба му, други направо от трибуната на Народното събрание.

Командва дружина в 21-ви Средногорски (1914-февруари 1915 г.) и 32-ри Загорски пехотен полк (февруари-август 1915 г.). На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в чин подполковник.

Първата световна война е апогеят във военната кариера на подполковник Борис Дрангов. Влизането на България в нея го заварва като командир на Пети пехотен Македонски полк от 11-а Македонска дивизия, създадена на основата на бившето Македоно-одринско опълчение.

Повереният му полк е съставен почти изцяло от необучени българи от Македония и Одринско, без никакъв военен опит. Тук Дрангов прилага уменията си на командир педагог и добър психолог, и само за няколко месеца успява да превърне тълпата бежанци в стегната бойна единица.

Първият бой е при Голите чуки край р. Вардар. Българите бързо напредват и за месец заемат всички укрепления на противника чак до гара Удово. Участват в кръвопролитните боеве със сръбската войска при Калиманци, Кочани и Щип и с англо-френските ѝ съюзници при Криволак. На 25 ноември 1915 г. с нощна атака под ръководството на Дрангов е превзето село Градец.

През февруари-март на 1916 г. полкът се намира източно от Петрич. Там по идея на подполковника (в землището на днешното село Дрангово) през този период се изгражда паметник-чешма на загиналите войници и офицери от Пети пехотен Македонски полк.


Паметник-чешма на загиналите войници и офицери от Пети пехотен Македонски полк, издигната по инициатива на Борис Дрангов, и наречена по-късно Дрангова чешма, осветена на 16 април 1916 г.

В разгара на войната по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри, и именно затова извънредно през месец май 1916 г. е създадена Школа за запасни подпоручици в Скопие. Лично военният министър ген. Никола Жеков избира подполк. Дрангов за началник на Школата. Тя е тържествено открита на 17 май и в нея постъпват над 1000 младежи. За няколко месеца Дрангов успява да превърне невъобразимата смес от висшисти, незавършили студенти и голобради юноши в способни младши командири - възпитатели, способни да поведат войниците в боя.


Строеви развод, проведен от началника на Скопската школа за запасни офицери подполковник Борис Дрангов, Скопие 1916 г.

Кабинета си нарочно оставя без пердета, за да могат школниците да наблюдават работата на командира си. Мебелировката е съставена от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Школниците през целия си живот помнят примера на Дрангов и разказват с умиление за обучението си. Сред тях са бъдещи министри, офицери, генерали, лекари, писатели, инженери - имена като Чудомир, Стойчо Мошанов, Йордан Бадев, Крум Кюлявков, Асен Йорданов и мн. др.

През този период Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга - "Съвети за строеви офицери" , по-известна като "Помни войната".


Командният състав на Школата за запасни офицери в Скопие с началник подполковник Борис Дрангов, 1916 г.

Школниците са произведени в чин на 17 септември, като успешно завършват близо 900 души и веднага заминават на фронта. Школата е извършила мисията си и е закрита.

На 21 септември 1916 г. Дрангов заема длъжността началник-щаб на Първа пехотна Софийска дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния. Атакува Тутраканската крепост заедно с други две дивизии и с вихрената конница на ген. Колев форсира р. Дунав и влиза тържествено в Букурещ - първата столица, покорена от Българската армия. Чудни спомени оставя Дрангов между войниците. За тях той е ангел-хранител и добър, но строг и справедлив баща.

Щабната работа никога не му е била по сърце и затова след завършване на бойните действия на север, той отказва работа в Щаба на войската и сам моли да бъде назначен в строя. Молбата му е изпълнена и на 18 март 1917 г. поема командването на Девети пехотен Пловдивски полк от Втора пехотна Тракийска дивизия.

В първата си заповед към полка, той се обръща към своите войници така:

"Честни български деца! От дън душа ви желая да бъдете здрави, бодри; до смърт да служите на Отечеството вярно и да го завещаете на деца, внуци и правнуци обединено, велико, честито. Па нека те, жънейки благите плодове от родолюбивата ви дейност, умилно да благославят имената ви, свято да почитат паметта ви! Юнаци! Нека Бог ни помага, така достойно да изпълним дълга си!"

Полкът действа на Южния фронт - отбранява участъка от Кота 1050 до завоя на река Черна в Македония. При неимоверни трудности, недобро снабдяване с провизии и снаряди пловдивци успяват да спрат атаките на сръбски и френски полкове. Зимата изтощава до крайност техните сили. При встъпването си в длъжност като командир подполковник Дрангов заявява пред строя на войниците:

"Юнаци, нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. Две смърти няма, без една не може!".

За кратко време подобрява битовите и фортификационните условия, спечелва обичта и уважението на войниците си и подготвя полка за започналите през месец май 1917 г. боеве с намиращите се срещу него съглашенски сили. Дотогава те обстрелват българските позиции денонощно с т.нар. "обезпокояващ артилерийски огън". На 5 май сутринта започва ожесточена артилерийска канонада, която разрушава част от българските окопи и укрития. И така до 10 май съоръженията денем са разрушавани от артилерийския огън, а през нощта българите ги възстановяват. Всички опити за атака на противниковата пехота са отбити от картечния и артилерийски огън на българите и те се отказват да атакуват на този участък. Продължават само артилерийските престрелки.


Позиция на българско далекобойно оръдие на Южния фронт

На 26 май 1917 г., около 14 ч. на позицията близо до Кота 1050 при завоя на река Черна, подполковник Борис Дрангов, държейки както винаги да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окоп, обядва с офицерите от полка. Излиза пред щабната землянка и обикаля позициите. Макар и слаб, противниковият обстрел продължава. Въпреки призивите на подчинените си да се прикрие, Дрангов продължава да обикаля в цял ръст окопите и траншеите. Непосредствено до командира пада вражески снаряд. Подполковникът е ранен тежко - шрапнел разкъсва крака му. По-късно се оказва, че е засегната артерия. Ранена е и ръката му. Но той не губи съзнание. Отказва всякаква извънредна грижа и заявява:

"Каквото за всички войници, това и за мен..."

Кръвозагубата е голяма и той отпада бързо.

Лекар все пак пристига, но вече е късно. Борис Дрангов умира същата вечер, едва на 45 години. Смъртта му предизвиква широк отзвук на фронта и в България. Самият той никога не се е страхувал от смъртта и учи всички да не се боят, защото според него животът се мери не по неговата дължина, а по съдържанието му.

Големият пълководец е погребан на 29 май с големи военни почести в двора на църквата "Свети Димитър" в родния му град Скопие. Целият град се стича да го изпрати. На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник.

Славата на Дрангов като изключително човечен командир преминава и от другата страна на фронтовата линия. Само няколко дни след гибелта му са намерени забодени върху телените заграждения съболезнователни писма от френски офицери.

През 1930 г. сръбските власти преместват костите му в градското гробище Бутел в гроба на брат му Тома Дрангов, където са и до днес.

Полковник Дрангов оставя богато военно-теоретично наследство. Неговите разностранни интереси са насочени към военната педагогика, военната история, тактиката и изобщо всичко, което има отношение към войската, отечеството и дълга. В продължение на 23 години - от 1894 до 1917 г. - той публикува 160 статии и брошури, от които 17 преводни. Сътрудничи на "Военна България", "Военен глас", "Народ и армия", "Военен журнал" и други военни и граждански издания. Съвременната военна наука в България го определя като първия военен теоретик на тактиката.

Докато закостенялото офицерство невинаги е дружелюбно към него, упреква го в идеализъм, за войниците полк. Дрангов е изключителен авторитет, истински идол. Той е и блестящ оратор, и проникновен психолог, и образцов офицер, но преди всичко голям човек. Познава болното място на всеки свой войник. Казват дори, че нощно време обикалял спалните помещения и наглеждал заспалите момчета дали са завити. Грижел се и за храната им, сам проверявал какво им разливат в канчетата, а веднъж дори изсипал в пазвата на готвача казана с буламач. Това човешко отношение към редовия състав на армията е възпято в популярните крилати фрази: "Празна раница не пази граница!", "Има Дрангов, има хлеб!" и др.

В чест на Борис Дрангов още от 30-те години на ХХ век три български села носят името му - Дрангово има в Петричко, Кърджалийско и Пловдивско. Още през 1918 г. е създаден комитет за издигане паметник на славния полковник в двора на Военното училище, но след последвалата национална катастрофа дейността на комитета замира. През 1934 г. инициативата е подновена. Влизането на България във Втората световна война обаче отново проваля идеята. Едва през 2007 г., при честване 90 години от смъртта на Дрангов, на мястото, където са били казармите на Девети пехотен пловдивски полк в Пловдив, е издигнат паметник в негова чест.

Един от заветите на Борис Дрангов гласи:

"Всякога за България в живот и смърт! Винаги горди юнаци и никога бити негодници!"

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/polkovnik-boris-drangov-vinagi-gordi-yunatsi-i-nikoga-biti-negodnitsi

Panzergrenadier

в. Отечество от 6 февр. 1925 г. Последният ден под Лозенград (епизод от Балканската война)

в. Отечество от 6 февр. 1925 г..jpg

Panzerfaust

Quote from: Panzergrenadier on 27 October 2021, 10:33:48в. Отечество от 6 февр. 1925 г. Последният ден под Лозенград (епизод от Балканската война)
***
"За моя голяма изненада той ми отговори по български: - аз съм българин..."
Не знаех, че турците са мобилизирали българи в бойни части през Балканската война. Ние например нямаме мюсюлмани в бойни части през тази война. Имаме мобилизирани турци и помаци през Първата световна, когато с Османската империя сме съюзници. Освен това, ако мобилизираха масово българи, би следвало да има многочислени османски военни подразделения с българи от Македония и Одринско, а такива няма. Какъв ли е бил този особен случай? Дали просто не е бил българин, но мохамеданин?

Panzergrenadier

Прочети "Необикновената история на малоазийските българи" от Димитър Шишманов. Там има отговори на въпроса.

Положението на малоазийските българи рязко се влошило през Балканската война (1912-1913 г.), в която България и балканските ѝ съюзници воюваха срещу Турция. Българите от малоазийските села били мобилизирани в турската армия и изпратени на фронта срещу България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Турската пропаганда убеждавала тези българи, че под знамето на султана всички негови поданици, наричани османлии, защитавали общото си отечество - Османската империя.
 

Знаменателен факт: повечето от малоазийските българи, мобилизирани в турската армия, избягали в България. Те оставили семействата си в Мала Азия, решени да не служат в турската войска. Макар и в голямата си част неграмотни, те били с будно българско съзнание, с патриотични настроения и чувства, добре знаели кое е тяхното отечество, което трябва да защитават и срещу кого. Някои преминали направо в българските войскови части на фронта. Те действували пред правителството чрез властите в селищата, в които се установили временно, да бъде уредено преселването на семействата им в България, тъй като близките им сигурно са били подложени на насилия.
 

Михал Павлов Червенков от с. Аладжа баир, кааза Баля, казва, че само във Варна се събрали 40 малоазийски българи, турски войници, избягали от фронта. Някои от тях се преместили във Вълчи дол, Варненско и там намерили работа. "Видяхме се с тях - казва Михал Червенков, - когато бяхме изселени в Западна Тракия през 1914 г. Тогава те дойдоха от Варненско при семействата си."

http://macedonia.kroraina.com/giliev/dsh/dsh_23.htm



Panzerfaust

Имам един приятел от Бургас, той е потомък на бандърмалийски българи.
Защо обаче османските власти мобилизират само тях, а не и останалите от Европейска Турция? Вероятно са ги считали за по-лоялни, но поради какво, при положение, че Балканската война протича под знака на религиозното противопоставяне - "война на кръста срещу полумесеца", нещо като последен кръстоносен поход, а те са християни? Не знам да са мобилизирали и малоазийските гърци и караманлиите.

Panzergrenadier

Иначе ген. лейт. Радко Димитриев за когото се говори в горната дописка има успех при битката за Лозенград, но провала на настъплението при Чаталджа се хвърля върху него. По-късната му служба в Руската императорска армия и ПСВ настройват доста българи срещу него. 

Panzerfaust

Радко Димитриев си е чиста проба национален предател за по-нататъшните си действия - постъпването на руска служба.

Panzergrenadier

28 October 2021, 09:37:30 #141 Last Edit: 28 October 2021, 09:48:20 by Panzergrenadier
в. Отечество от 31 януари 1924 г. Последната борба в Македония през 1918 г. и нейната предистория от ген. Кантарджиев - 1 част.

в. Отечество от 31 ануари 1924 г..jpg

Hatshepsut

Никола Жеков - спорният генерал, фанатично влюбен в народа си


Генерал Никола Жеков (1864-1949), главнокомандващ на Българската армия (1915-1918) и министър на войната (1915)

Никола Тодоров Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. ст.ст.) в град Сливен, като първородно дете в семейството на Тодор и Ирина Жекови. Сред първите ученици по успех, той завършва основното училище в родния си град. След това минава в подготвителен клас. Баща му се занимава с търговия, която върви добре, но след като бива ограбен, фалира. Следват тежки години за многолюдното семейството, в което са се родили още четири деца. Никола е принуден да напусне училище и да помага на баща си да издържа фамилията. Работи като обущарски чирак.

Жаден за знания, той напуска бащиното си огнище през 1881 г. и заминава да учи в София. Две години работи, за да се прехранва, учи в мъжката гимназия и усилено се подготвя за приемен изпит във Военното училище. Макар и физически слаб, той издържа изпита и през 1883 г. е приет.

През септември 1885 г., в началото на новата учебна година, извършеното Съединение и очакваната война с Турция налагат закриване на Военното училище. Старшият клас е изпратен по полковете, а всички други са разпуснати. Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но поради физическата му слабост комисията го отхвърля. От София отпътува в Пловдив, където е приет на служба и изпратен в Сливен, за да попълни новоформиращи се два резервни полка. Назначен е за командир на рота във Втори Сливенски резервен полк и заминава с полка си в Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване.


Капитан Никола Жеков (втори ред, вторият от ляво надясно) с други офицери, 1894 г.

Вместо война с Турция, Сърбия обявява война на България и когато полкът достига София, примирието между държавите е сключено. Полкът така и не участва в бойни действия, върнат е обратно в Сливен и е разформирован. Юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище, за да продължи обучението си.

През 1886 г. участва в детронирането на Княз Александър I Батенберг, за което е разжалван и е изпратен да служи като обикновен войник, заедно с другите провинени. Попада със свои другари в Стара Загора в 12 пехотен Балкански полк и си понася наказанието. Не след дълго е дадена амнистия и всички юнкери се връщат във Военното училище.

На 27 април 1887 г. Жеков завършва и е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Зачислен е във Втори артилерийски полк, квартируващ в Шумен. На 18 май 1890 г. е повишен в поручик. През 1891 г., след кратки престои с частта си в Кула и Белоградчик, Жеков е на служба във Враца в новия гарнизон на Втори артилерийски полк.

Ученолюбив, упорит и амбициозен, той се готви за следване във висша военна школа. Есента на 1894 г., вече като капитан (от 2 август 1894 г.), заминава за Торино, за да учи в прочутата Генералщабна академия. През 1898 г. завършва първи по успех сред българските възпитаници на академията и сред първите 75 в общата випускна класация. Завръща се в България и продължава службата си в същия полк и същата батарея. Следва преместване в Пловдив, а през 1900 г. е командирован в Щаба на армията в София като офицер за особени поръчки и помощник-началник на мобилизационната подготовка.

През 1901 година, произведен в чин майор, Жеков е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище, като ръководи и тактическите упражнения с юнкерите. Не след дълго става инспектор на класовете. Малко по-късно е прехвърлен в новооткритата Школа за запасни подпоручици в пехотата, разположена в Княжево, а от 1903 г. Жеков вече е неин началник и остава на този пост до 1910 г.

Междувременно, на 1 януари 1905 г. Никола Жеков е произведен в чин подполковник, а от 18 май 1909 г. е полковник. През Школата преминава голяма част от българската интелигенция и след седемгодишната работа на полковника като организатор и възпитател, от нея излизат около 4 хиляди отлично подготвени офицери.

През март 1910 г. Жеков е назначен за командир на Първи пехотен Софийски полк.

От февруари 1912 г. е началник на Военното училище, като дава нови щрихи и идеи за реорганизацията на войската и указва нови методи по тактиката за атака и отбрана на крепости. Остава на този пост до мобилизацията през септември същата година.

В началото на Балканската война през 1912 г. Жеков е назначен за началник-щаб на Втора армия, която ще действа срещу Одрин. Полковник Жеков и командващият Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов са едни от най-ревностните привърженици на идеята за превземане на Одрин с щурм и настояват за това пред Главната квартира. Получават подкрепа за това смело начинание от началника на Източния сектор генерал Георги Вазов. След дълго колебание е дадена заповед за щурмуване на крепостта. Правотата на техните преценки е доказана при атаката на 13 март 1913 г., когато за по-малко от 48 часа, смятаната за непревземаема крепост капитулира.


Генерал Никола Иванов (в центъра), командващ Втора армия и неговият генерален щаб с началник генерал Никола Жеков (в дясно от ген. Иванов) пред Одрин на брега на река Марица, октомври 1912 г.

По време на Междусъюзническата война през 1913 г. полк. Жеков остава на длъжността началник-щаб на Втора армия. Тя заема позиции по брега на Бяло море и долното течение на р. Струма - срещу Солун. Дава сериозен отпор на гръцките дивизии на Крал Константин и отстъпва бавно и организирано на север. Втора армия участва в обкръжаването на гръцката армия, което е спряно с примирието предшестващо Букурещкия мир.

След края на войната и демобилизацията, полковникът получава назначение - началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия, командвани от генерал Васил Кутинчев, като щабът е в Пловдив.

През зимата на 1913-1914 г. полк. Жеков е в Цариград като член на комисия за проучване на възможността за военнна конвенция между България и Турция, но поради големите искания на турците, преговорите не довеждат до резултат.

1914-1915 г. е помощник-началник на Щаба на войската, а от май 1915 - командир на Осма пехотна Тунджанска дивизия. На 2 август с.г. е произведен в чин генерал-майор. От 6 август е министър на войната в правителството на Васил Радославов и подкрепя ориентацията на България на страната на Централните сили.

На 21 септември, по личното настояване на Цар Фердинанд I, ген. Жеков е освободен от министерския пост и е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.


Ген. Никола Жеков като Главнокомандващ на действащата армия в работния му кабинет в Главната квартира в Кюстендил

Мобилизацията на българската армия е обявена на 10 септември 1915 година, когато значителна част от сръбската армия е вече на нашата граница. Генерал Жеков прави мобилизация на цялата войска, като този път се отзовават и неслужилите, за да попълнят оределите редици от предходните войни.

Разпределя цялата войска на три отделни армии. Първа армия на генерал Климент Бояджиев е предназначена да действа против сърбите, заедно със съюзниците - германски и австро-унгарски войски. Втора армия на генерал Георги Тодоров е насочена да окупира Македония и да действа във фланг и тил на главното ядро на сръбската армия. Трета армия на генерал Стефан Тошев има задачата да охранява границата ни откъм Румъния.

Под ръководството на ген. Жеков българската войска воюва над три години на Северния и Южния фронт.

Сърбия бързо е разгромена, отбити са и настъпващите от Солун англо-френски войски. Към края на 1915 г. българските части достигат гръцката граница. Въпреки настояването на главнокомандващия настъплението да продължи под германски натиск, това временно е отложено.

На 6 октомври 1916 г. Жеков е произведен в чин генерал-лейтенант.

През лятото на 1918 г. изпраща доклад до Цар Фердинанд, в който описва бедственото положение на войниците на фронта и нуждата от спешна промяна. Развива остро възпаление на ухото и през септември заминава на лечение във Виена. Там научава за пробива при Добро поле и в телеграма до министър-председателя Александър Малинов се противопоставя на желанията за капитулация. Във Виена го заварва и новината за Солунското примирие, а на 4 октомври 1918 г. получава телеграма, че е уволнен като главнокомандващ. Зачислен е в запаса и е обявен за германофил.

След няколко месеца престой във Виена, Жеков прави опит да се завърне в България. Пристигайки на гарата в Оршова, разбира, че по заповед от София и по-специално от българското правителство не му е разрешено да се завърне в родината си. Моли да бъде върнат в Будапеща, където е придружен от френски офицер.

Френската военна мисия и унгарското правителство се отнасят с уважение към бившия главнокомандващ.

Победители и бивши съюзници му оказват почести като на висш военачалник, изпълнил достойно дълга си, докато българското правителство не го допуска да се върне дори и като обикновен гражданин.

В есента на 1919 г. Жеков се вижда принуден да напусне Будапеща, поради румънска окупация и се завръща във Виена.

На 12 януари 1920 г. в София е свикан Трети държавен съд, чиято цел е наказване на виновните за участието и поражението на България в Първата световна война и втората национална катастрофа. Обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, вкл. ген. Никола Жеков. Готов да отговаря за делата си и да посрещне с достойнство предварително решената присъда, той успява да се завърне в България на 14 октомври 1921 г. Веднага е поставен под стража. Връщането на генерала е прието като признак на гражданска и воинска доблест. Пред съда проявява характер и честност. Присъдите на министрите са произнесени чак на 31 март 1923 г. Никола Жеков е осъден на 10 години тъмничен затвор и лишаване от граждански и политически права. На 10 юли 1924 г. е амнистиран и освободен от затвора.

Генерал Никола Жеков се отдава на обществена и публицистична дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. Председател е на Съюза за въздушно-химическа отбрана на България. От 1928 г. е член на БЗНС.


Генерал Жеков (седнал в средата) с представители на Централното управление на Съюза за въздушно-химическа отбрана, 1937 г.

От 1931 г. чете лекции във Военното училище. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление.

На 6 май 1936 г., на празника на войската и Ордена за храброст, е произведен в чин генерал от пехотата. Избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена "За храброст".

"Никола Жеков бе фанатично влюбен в народа си, вярваше в бъдещето му и искаше всички да му служат с всички възможни жертви, като страдаше горчиво, когато виждаше, че обществени или частни недъзи разделят народа ни. Партизанщината, политическото разномислие и егоизъм го измъчваха жестоко", пише неговият адютант - майор Лука Малеев.


Празник на войската и Ордена за храброст - Гергьовден, Н.В. Цар Борис ІІІ разговаря с генералите Васил Кутинчев, Никола Жеков и Никола Иванов, с гръб ген. Данаил Николаев, в дясно са Княз Кирил и ген. Христо Луков, в ляво се различава ген. Георги Марков Тотев, София, 6 май 1936 г.


На 6 май 1936 г., на празника на войската и Ордена за храброст, Никола Жеков е произведен в чин генерал от пехотата.

Между 1937 и 1942 г. е редактор на списание "Българска военна мисъл". Сътрудничи на сп. "Военноисторически сборник", "Българска военна мисъл" и "Военен журнал".

През Втората световна война развива прогерманска дейност. Той е един от ръководителите на Съюза на българските национални легиони и негов почетен председател (1940-1944). През лятото на 1940 г. по покана на Германското върховно командване посещава Ньой, Франция, където са му оказани военни почести, а след това прави обиколка по бойните полета на Западния фронт. През март 1942 г. Адолф Хитлер му прави почетно парично дарение от 500 000 райхсмарки за големите му заслуги като главнокомандващ на българската войска и за съвместните бойни действия с германската армия по време на Първата световна война. Генерал Н. Жеков предоставя сумата за създаване на фонд за обучение на български офицери.

През септември 1944 г. ген. Жеков емигрира в Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд, но присъдата му няма как да бъде изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.

Генерал Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей - костница в София.

Кавалер на редица български и чужди ордени и медали.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/nikola-zhekov-sporniyat-general-fanatichno-vlyuben-v-naroda-si

Panzergrenadier

Имаше една статия по старите вестници за обхода на ген. Жеков по полетата на Западния фронт след края на Западната кампания. Трябва да я намеря. По същото време генералът се среща и с Фюрера.

001.jpg