• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Posts: 13
Total votes: : 2

Last post: 29 October 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

Астрономия

Started by Hatshepsut, 16 August 2018, 13:50:57

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

HatshepsutTopic starter

Ще отговорят ли Енцелад и Тритон на въпроса: ,,Сами ли сме?"


Вляво: През 1989 г. "Вояджър 2" на НАСА прави тази глобална цветна мозайка на най-голямата луна на Нептун - Тритон

Благодарение на безбройните космически апарати, спускаеми апарати и роувъри, които са изследвали - и в момента изследват - атмосферата, повърхността и вътрешността на Марс, са намерени доказателства, че някога Червената планета е била много по-топла и влажна.

Но тя не е единственото място в нашата Слънчева система, което привлича интереса на астробиолозите. Достойна цел в търсенето на извънземен живот, макар малко по-далеч, са две луни - Енцелад, обикалящ Сатурн и Тритон, който е спътник на Нептун. И двете луни са космически обекти с активни гейзери, което е силно доказателство за наличието на вътрешен океан и вероятно на живот.

Енцелад

Енцелад е една от 83-те луни на Сатурн - леден свят, който изхвърля гейзери от воден лед от гигантски пукнатини близо до южния си полюс.

Що се отнася до космическите изследвания, Енцелад е посетен за кратко от апаратите на НАСА "Вояджър 1" и "Вояджър 2" съответно през 1980 и 1981 г. и не е посещаван отново, докато космическият кораб на НАСА "Касини" не изследва системата на Сатурн, като в крайна сметка извършва множество прелитания покрай тази ледена луна, започвайки от 2005 г. Именно тези прелитания разкриват уникалната геология и състав на Енцелад.

"Енцелад има много от съставките, които смятаме, че са необходими за живот: океан от течна вода под ледена обвивка; източник на енергия (приливното нагряване) и хранителни вещества (открихме въглеродни съединения, които биха могли да се използват като храна)", обяснава д-р Франсис Нимо (Francis Nimmo), професор в катедрата по науки за Земята и планетите в Калифорнийския университет в Санта Круз. "В това отношение той не се различава толкова много от други луни с подповърхностни океани, като например Европа. Това, което прави Енцелад уникален, е, че той ни дава безплатни проби от своя океан: има гейзери, които изхвърлят водни пари и ледени кристали в космоса, където можем да ги вземем с преминаващ космически апарат и да ги анализираме. Така че Енцелад е много добро място за търсене на потенциален живот, защото можем да вземем директно проби от океана."


Мозайка от две изображения на гейзери на южния полюс на Енцелад, заснета от космическия кораб "Касини" на НАСА и публикувана на 23 февруари 2010 г.

Космическият апарат на НАСА "Касини" използва своя масспектрометър, за да открие в тези гейзери органични материали, водни пари, въглероден диоксид, въглероден оксид и смес от летливи газове, което може да означава наличие на живот. Активните гейзери не само свидетелстват за наличието на вътрешен океан, но също така са показателни за източник на енергия в Енцелад.

"Енцелад завладя астробиологичната общност, защото е първият леден океански свят, за който имаме силни доказателства, подкрепящи обитаемостта му", заявява д-р Кристофър Глейн (Christopher Glein), който е водещ учен и геохимик в Югозападния изследователски институт в Тексас. "Данните от мисията "Касини" показват, че Енцелад притежава трите съставки, които са необходими за живота такъв, какъвто го познаваме. Това са течна вода, основни елементи (включително органични молекули) и източник на енергия, която може да бъде използвана от живота. Неотдавна установихме, че геохимията на океана на Енцелад прави фосфатните минерали необичайно разтворими в него. Това категорично подсказва, че наличието на фосфор няма да попречи на перспективите за живот, а трябва да послужи като възможност."

След като мисията на "Касини" приключи през 2017 г., в момента няма активни мисии, които да изследват системата на Сатурн, да не говорим за Енцелад. Въпреки това в момента се проучват няколко бъдещи мисии, които биха могли да ни помогнат да разберем по-добре Енцелад и дали той може да поддържа живот. Това включва орбиталната мисия на НАСА "Енцелад Орбилендър" (Enceladus Orbilander), чиито научни цели включват да се определи дали на Енцелад има живот, как има живот, а също и да се открие подходящо място за кацане за потенциална мисия на повърхността.

"Орбиландер" има за цел да отговори на въпроса дали има живот в океана на Енцелад по възможно най-недвусмислен начин", коментира д-р Нимо. "Тъй като не знаем каква форма би приел животът, Orbilander използва няколко различни техники, за да търси наличието на характеристики, свързани с живота. И тъй като по-голямата част от материала, който излиза от гейзерите, в крайна сметка се връща на повърхността, "Орбиландер" ще търси признаци на живот в "снега" на повърхността, както и в материала, който отива в орбита около Енцелад. След "Орбиландер" би трябвало да имаме много добра представа за това дали Енцелад е обитаем, или не."

Докато чакаме друг космически апарат да посети отново Енцелад, учените продължават да преглеждат данните от мисията на "Касини", за да се опитат да изстискат и последната частица научна информация за ледената луна на Сатурн. Знаем, че тя има океан, което показва възможността за живот, но какви видове живот биха могли да процъфтяват в океанските ѝ дълбини? Как е еволюирал и дали е подобен на живота на Земята?

"Енцелад е може би най-загадъчният от океанските светове. Той е толкова малък, че не би трябвало да има океан, но все пак има. След повече от десетилетие на изследване сега разбираме по-добре как мощните приливни сили поддържат топлината във вътрешността и правят Енцелад геоложки жив. Възможно ли е същите тези сили да поддържат и биологична активност?"

Тритон

Със своя вътрешен океан и гейзери от воден лед, които се изстрелват на десетки километри в пространството и за които се твърди, че съдържат съставки за живот, Енцелад може да бъде основна цел за бъдещи астробиологични мисии. Но тази малка луна не е единственото място в нашата Слънчева система с активни гейзери, тъй като друга малка луна близо до края на Слънчевата система също има подобни характеристики. Това е най-голямата луна на Нептун, Тритон, която е била посетена само веднъж от "Вояджър 2" на НАСА през 1989 г. Но дали гейзерите на Тритон са единствените характеристики, които го правят добра цел за астробиологията и откриването на живот извън Земята?


През 1989 г. "Вояджър 2" на НАСА прави тази глобална цветна мозайка на най-голямата луна на Нептун - Тритон

"Тритон може да е "океански свят" - луна, която има твърда ледена кора върху подповърхностен океан с течна вода", заявява д-р Кандис Хансен-Кохарчек (Candice Hansen-Koharchek), която е планетарен учен и е била помощник-експериментален представител на екипа за изображения на "Вояджър" по време на мисиите на "Вояджър". "Ако случаят е такъв и ако някой ден успеем да достигнем до този океан и да открием живот, това би разширило обитаемата зона до Пояса на Кайпер, а не само до вътрешната Слънчева система. Това има дълбоки последици както за нашата Слънчева система, така и за екзопланетите."

Благодарение на гейзерите си, които "Вояджър 2" идентифицира като тъмни ивици, Тритон е едва третото известно планетарно тяло в Слънчевата система, което е вулканично активно, освен Земята и най-вътрешната Галилеева луна на Юпитер - Йо. За разлика от гейзерите на Енцелад, за които се смята, че са причинени от приливното нагряване, гейзерите на Тритон са резултат от слънчевото нагряване, при което слабата слънчева светлина, която достига до луната, кара замръзналия азот на повърхността бавно да се топи и накрая да изригне. Активната геология обяснява и липсата на кратери по повърхността ѝ. Оказва се, че Тритон притежава още една особеност, подобна на Земята.

"Тритон има азотна атмосфера, която сезонно замръзва в полярни шапки", отбелязва д-р Хансен-Кохарчек. "Земята също има предимно азотна атмосфера - можете ли да си представите, ако нашата атмосфера замръзва на земята през зимата? Въпреки че атмосферата на Тритон е тънка, ветровете духат и разпръскват частици по повърхността."

Както вече бе посочено, "Вояджър 2" е единственият космически апарат, посетил Тритон, но друга мисия на НАСА, известна като TRIDENT, е избрана за финалист през 2020 г., за да изследва Тритон отблизо за първи път от 1989 г. насам, но в крайна сметка е отхвърлена в последния кръг на избора от НАСА през 2021 г.

"TRIDENT щеше да установи съществуването на подповърхностен океан - първата стъпка в разузнаването на един океански свят", посочва д-р Хансен-Кохарчек. "TRIDENT щеше да носи спектрометър за близката инфрачервена област, който щеше да ни позволи за първи път да картографираме разпределението на ледовете (N2, CH4, CO, CO2 и H2O) по повърхността му. Вояджър не носеше спектрометър за близката инфрачервена област, така че всичко, което знаем за състава, е това, което можем да извлечем от Земята."

Засега Тритон обикаля около Нептун близо до границата на Слънчевата система със своите активни гейзери, азотна атмосфера и възможен вътрешен океан. Кога ще го посетим отново и дали тази активна луна приютява някакъв живот, благодарение на уникалните си характеристики?

И дали Тритон или Е нцелад най-накрая ще отговорят на въпроса: "Сами ли сме?"

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Shte-otgovoriat-li-Entcelad-i-Triton-na-vaprosa-Sami-li-sme_192289.html

HatshepsutTopic starter

Космически пясъчен часовник: Webb заснема изображение на протозвезда, обвита в тъмни облаци


Ново изображение предлага прозорец към това как са изглеждали нашето Слънце и Слънчева система в ранна детска възраст.

Само миналия месец телескопът Джеймс Уеб ни подари грандиозно ново изображение на Стълбовете на Сътворението — може би най-известното изображение, направено от предшественика на Уеб, космическия телескоп Хъбъл от 1995 г.

Сега телескопът дава на астрономите улики за формирането на нова звезда, със зашеметяващо изображение на тъмен облак с форма на пясъчен часовник, заобикалящ протозвезда, обект, известен като L1527.

Космическият телескоп James Webb стартира през декември 2021 г. и след напрегнато разгръщане на слънчеви щитове и огледала в продължение на няколко месеца, той вече започна да заснема зашеметяващи изображения. Първото му беше дълбоко полево изображение на Вселената, публикувано през юли. Последваха изображения на атмосфери на екзопланети, мъглявината Южен пръстен, клъстер от взаимодействащи галактики, наречен Квинтетът на Стефан, и мъглявината Карина, звездообразуващ регион на около 7600 светлинни години.

Най-новото му изображение е предоставено от основната камера на Webb, близката инфрачервена камера MIRCam. За да заснемат изображения на много слаби обекти, коронографите на NIRCam блокират всякаква светлина, идваща от по-ярки обекти в близост, подобно на това как предпазването на очите от ярка слънчева светлина ни помага да се фокусираме върху сцената пред нас. Тъмните облаци на L1527 се виждат само в инфрачервения спектър и NIRCam успя да улови елементи, които преди това са били скрити от погледа.

Протозвездите са най-ранният етап от еволюцията на звездите, обикновено продължаващ около 500 000 години. Процесът започва, когато фрагмент от молекулярен облак от плътен прах и газ придобие достатъчна маса от околния облак, за да се срути под силата на собствената си гравитация, образувайки ядро, поддържано от налягане. Зараждащата се протозвезда продължава да привлича маса към себе си и падащият материал се върти спираловидно около центъра, за да създаде акреционен диск.

Протозвездата в рамките на L1527 е само на 100 000 години и следователно не генерира собствена енергия от ядрен синтез. По-скоро енергията му идва от радиацията, освободена от ударни вълни на повърхността на протозвездата и нейния акреционен диск. В момента това е всъщност сферична подпухнала бучка газ между 20-40 процента от масата на нашето Слънце. Тъй като протозвездата продължава да набира маса и да се компресира допълнително, нейното ядро ще продължи да се нагрява. В крайна сметка ще стане достатъчно горещо, за да предизвика ядрен синтез и ще се роди звезда.

Изображението на Webb показва как материалът, изхвърлен от протозвездата на L1527, е създал празни кухини отгоре и отдолу; светещите оранжеви и сини региони представляват границите, очертаващи тези региони. Акреционният диск изглежда като тъмна лента. В изображението има и нишки от молекулярен водород, резултат от удари от изхвърлящия материал на протозвездата.



Pan of Protostar L1527

https://www.kaldata.com/

HatshepsutTopic starter

Тази изгаряща екзопланета ,,супер-Земя" е една от най-масивните, откривани някога


Изследователите са открили този свят чрез транзитния метод

Докато астрономите добавят нови екзопланети към познанията си, те разширяват разбирането си за това как скалистите роднини на Земята се появяват около други звезди. И техните проучвания често се натъкват на странности, като една новооткрита планета, покрита с разтопена магма с ,,година", която продължава само половин ден.

Откритието, наречено TOI-1075 b, беше забелязано при наблюдения от космическия кораб на НАСА Transiting Exoplanet Survey Satellite (TESS). Данните от тази четиригодишна мисия разкриват, че TOI-1075 b има прегрята повърхност от около 1922 градуса по Фаренхайт (1050 по Целзий). Тези екстремни условия възникват поради близостта на планетата до нейната родителска звезда, малка червено-оранжева на около 200 светлинни години от Земята. Но в допълнение към парещия климат и ултра-късата орбита – която отнема само 14,5 часа – тя е очарователна и поради друга голяма причина: тя е една от най-масивните от своя клас екзопланети.

,,Нови данни показват, че TOI-1075 b е една от най-масивните супер-земи, открити досега",

пишат служители на НАСА.

Изследователите често обозначават екзопланетите с дескриптори, които сравняват тези далечни светове с тези, които са по-близо до дома. Газовите гиганти, които обикалят близо до своите родителски звезди, се наричат например ,,горещи Юпитери".

Суперземите интригуват астрономите, защото се смята, че са често срещани в Млечния път, въпреки, че няма такива в Слънчевата система.

Ако обаче TOI-1075 b беше по-близо до Земята и хората можеха да я посетят, биха забелязали, че теглото им на повърхността на тази планета ще се утрои, защото тя е почти 10 пъти по-масивна от Земята.

Изследователите откриха този свят чрез транзитния метод на TESS. За да открие далечни небесни тела като TOI-1075 b, космическият кораб сканира нощното небе за признаци на промени в яркостта. Ако светлината на звезда периодично затъмнява, това може да показва наличието на екзопланета, защото всеки път, когато светът обикаля около звездата и минава пред нея по отношение на Земята, той блокира малко светлина.

Тази техника позволи на мисията да наблюдава своята 5000-на кандидатка за екзопланета, крайъгълен камък, който TESS отбеляза по-рано тази година.

Всяко откритие има своята стойност. НАСА казва, че TOI-1075 b ще помогне на учените да открият модели, които е възможно да са формирали планетата.

,,Това от своя страна ще им помогне да предскажат какви атмосфери притежават супер-Земите и други видове планети или дали изобщо имат атмосфера."

https://www.kaldata.com/

HatshepsutTopic starter

Телескопът Джеймс Уеб успя да определи молекулярния и химическия състав на далечна планета

В атмосферата на планета с размерите на Сатурн, намираща се на около 200 светлинни години от Земята, космическата обсерватория Джеймс Уеб определи състава на молекулите, някои видове атоми и дори протичането на някои химични процеси. По получените данни е възможно да си представим как изглеждат облаците на далечните екзопланети. Предишните космически телескопи, включително Хъбъл и Спицър, можеха да различат само някои особености на атмосферните процеси.

,,Честотата на сигналите на редица молекули е твърде необикновена" – заяви Мерцедес Лопес-Моралес, астроном от астрофизическата лаборатория Смитсън. ,,Ние по принцип предполагахме, че ще получим подобни данни, но бях поразена, когато се запознахме с тях за първи път.


Откритията, направени с помощта на космическия телескоп Джеймс Уеб дават увереност на учените, че в негова помощ, точно както се надяваха, ще могат възможност с голяма детайлност да изучават планетите в другите звездни системи, съобщава EurekAlert. Включително големите каменни планети, които бяха открити в системата TRAPPIST-1. Преди телескопът Джеймс Уеб да бъде изведен в космоса през 2021 година, бе невъзможно да бъдат направени снимки с подобна детайлност и получени подробни данни. Астрофизиците са убедени, че новата информация ще извърши революция в астрономията. Те публикуваха в arXiv пет нови научни работи едновременно, относно безпрецедентното изследване атмосферата на екзопланетата WASP-39 b в съзвездие Дева.

Сред редицата нови открития е първият регистриран в атмосферата на екзопланета серен диоксид – молекула, възникваща в резултат от химична реакция, предизвикана от високоенергийното излъчване на местната звезда. На Земята по подобен начин се е образувал озоновият защитен слой.


Наличието на серен диоксид показва, че фотохимичните процеси оказват влияние и на планетите от типа ,,горещ Сатурн". На Земята също протичат подобни процеси и нашата планета също има нещо общо с планетите от типа ,,горещ Сатурн".

Телескопът Джеймс Уеб е открил в атмосферата на планетата WASP-39 b още и натрий, калий и водна пара, както и следи от въглероден диоксид. Открити са и малки количества въглероден оксид, но няма следи от метан и сероводород.

Като се има предвид, че температурата на тази планета е около 970 °C, и че тя е съставена предимно от водород, WASP-39 b, досега се считаше, че явно е негодна за обитаване, още повече, че нейната маса е приблизително колкото Сатурн, а размерът е колкото Юпитер. Но новите данни показват, че все пак има някаква вероятност там да има живот, който едва ли е разумен.


Това лято Джеймс Уеб постави рекорд за астрономически наблюдения на най-голямо разстояние. Той откри предполагаема галактика на 35 милиарда светлинни години от нас. Сега тази информация се анализира и ако бъде потвърдена, то нейната светлина идва до нас едва след 235 милиона години след Големия взрив.

https://www.kaldata.com/

HatshepsutTopic starter

Какво всъщност показва изображението на черната дупка на Млечния път


Черната дупка на Млечния път, Стрелец А*

Черните дупки пазят своите тайни. Те затварят завинаги всичко, което влезе в тях. Самата светлина не може да избяга от гладното привличане на черната дупка.

Тогава би трябвало черната дупка да е невидима, а снимането ѝ - невъзможно. Затова едва през 2019 г. се появи първото изображение на черна дупка. След това, през пролетта на 2022 г., астрономите представиха друга снимка на черна дупка - този път на тази в центъра на нашия Млечен път.

На снимката се вижда оранжево, подобно на поничка петно, което удивително прилича на по-ранната снимка на черната дупка в центъра на галактиката М87 (Messier 87).

Но черната дупка в Млечния път, Стрелец А*, всъщност е много по-малка от първата и е по-трудна за наблюдение, тъй като изисква да се надникне през мъгливия диск на нашата галактика.

Така например, въпреки че наблюденията на нашата собствена черна дупка са проведени по едно и също време с тези на М87, за създаването на снимката са били необходими още три години.

За целта е било необходимо международното сътрудничество на стотици астрономи, инженери и компютърни специалисти, както и разработването на сложни компютърни алгоритми за сглобяване на изображението от необработените данни.

Тези "снимки", разбира се, не показват директно черната дупка, дефинирана като област от пространството вътре зад граница на невъзвращаемост, известна като хоризонт на събитията.

Изследователите всъщност записват части от плоската палачинка от гореща плазма, която се върти около черната дупка с висока скорост в така наречения акреционен диск. Плазмата е съставена от високоенергийни заредени частици. Докато плазмата се върти около черната дупка, ускоряващите се частици излъчват радиовълни. Размазаният оранжев пръстен, който се вижда на изображенията, е сложна реконструкция на тези радиовълни, уловени от осем телескопа, разпръснати около Земята, известни под общото наименование Event Horizon Telescope (EHT).


Новото изображение на черната дупка Стрелец A* потвърждава и уточнява предишни прогнози за нейния размер и ориентация. Масата на черната дупка определя нейния размер или това, което учените наричат гравитационен диаметър. Точката, в която никаква светлина не може да излезе от черната дупка, наречена хоризонт на събитията, се определя от тази маса и от въртенето на черната дупка. Около масивния обект в акреционния диск се движи гореща плазма, която излъчва радиовълни. Тези радиовълни се огъват и изкривяват от гравитацията, заради ефекта "гравитационна леща", за да се получи изображението на оранжевите външни кръгове. Сянката на черната дупка и емисионният пръстен, показани тук, са гравитационно линзирани проекции на далечната страна на хоризонта на събитията на черната дупка и на акреционния диск, съответно

Последното изображение разказва за епичното пътуване на радиовълните от центъра на Млечния път, предоставяйки безпрецедентни подробности за Стрелец А*. Снимката представлява и "едно от най-важните визуални доказателства за Общата теория на относителността", нашата най-добра теория за гравитацията, коментира Сера Маркоф (Sera Markoff), астрофизик от Амстердамския университет и член на екипа на EHT.

Изучаването на свръхмасивни черни дупки като Стрелец А* ще помогне на учените да научат повече за това как галактиките се развиват във времето и как се събират в огромни купове във Вселената.

От галактическото ядро

Стрелец А* е 1600 пъти по-малка от черната дупка в Месие 87, която бе заснета през 2019 г., а също така е около 2100 пъти по-близо до Земята. Това означава, че двете черни дупки изглеждат с приблизително еднакъв размер на небето. Джефри Бауър (Geoffrey Bower), учен по проекта EHT в Института по астрономия и астрофизика "Академията Синика" в Тайван, съобщава, че разделителната способност, необходима, за да се види Стрелец А* от Земята, е същата, каквато би била необходима, за да се направи снимка на портокал на повърхността на Луната.

Центърът на нашата галактика се намира на 26 000 светлинни години от нас, така че радиовълните, събрани за създаването на това изображение, са били излъчени по времето, когато е било построено едно от най-ранните известни постоянни човешки селища.

Пътешествието на радиовълните започва, когато те са излъчени за първи път от частици в акреционния диск на черната дупка. С дължина на вълната от около 1 мм, лъчението е пътувало към Земята сравнително необезпокоявано от галактическия газ и прах.

Ако дължината на вълната бе много по-къса, като видимата светлина, радиовълните щяха да бъдат разсеяни от праха. Ако дължината на вълната бе много по-голяма, вълните щяха да бъдат огънати от заредени облаци плазма, което щеше да изкриви изображението.

Накрая, след 26 000-годишен път, радиовълните са уловени и записани в радиообсерваториите, разположени по цялата планета.

Голямото географско разстояние между обсерваториите е било от съществено значение - то е позволило на колаборацията от изследователи да открие изключително фини разлики в радиовълните, събрани на всяко място, чрез процес, наречен интерферометрия.

Тези малки разлики се използват, за да се изведат миниатюрните разлики в разстоянието, което всяка радиовълна е изминала от своя източник. С помощта на компютърни алгоритми учените успяват да декодират разликите в дължината на пътя на радиовълните, за да възстановят формата на обекта, който ги е излъчвал.


Последното изображение на черната дупка е създадено с помощта на техника, наречена интерферометрия, при която се сравняват радиовълните, излъчвани от черната дупка и събрани от осем телескопа, разположени по целия свят. Ако два обекта съберат вълни, които са "във фаза", което означава, че върховете на вълните са в една линия, тогава двете вълни ще се сумират, за да създадат светло петно на изображението. Ако, от друга страна, вълните не са във фаза, което означава, че върхът на едната вълна съвпада с дъното на другата, вълните ще се анулират взаимно, създавайки тъмно петно на изображението. Работейки заедно, телескопите са в състояние да съберат по-подробни данни, отколкото всеки от тях би могъл да събере сам

Изследователите са включили всичко това в изображение с фалшиви цветове, където оранжевото представлява радиовълни с висок интензитет, а черното - с нисък интензитет.

"Но всеки телескоп улавя много малка част от радиосигнала", обяснява Фулвио Мелия (Fulvio Melia), астрофизик от Университета в Аризона, който е автор на статии за свръхмасивната черна дупка в нашата галактика. Тъй като пропускаме голяма част от сигнала, "вместо кристално ясна снимка, виждате нещо малко мъгливо... малко размазано".

Снимката помага да се разкрие повече за хоризонта на събитията на черната дупка - най-близката точка, до която нещо може да се приближи, без да бъде засмукано от черната дупка. Отвъд хоризонта на събитията дори светлината не може да избяга.

От изображението учените са успели да оценят по-добре размера на хоризонта на събитията и да заключат, че акреционният диск е наклонен с повече от 40 градуса спрямо диска на Млечния път, така че виждаме кръглата страна на плоския акреционен диск, а не тънката ивица на неговия край.

Но дори ако акреционният диск на черната дупка бе ориентиран с ръба си спрямо Земята, гравитацията около черната дупка изкривява пространството около нея дотолкова, че светлината, излъчвана от задната страна на черната дупка, би се огънала и би се насочила към нас, създавайки пръстеновидно изображение независимо от ориентацията ѝ. И така, откъде учените знаят нейната ориентация? Защото пръстенът е предимно кръгъл. Ако гледахме акреционния диск откъм ръба, тогава пръстенът щеше да е по-смачкан и продълговат.

Маркоф смята, че тази нова възможност да се надникне в сърцето на нашата галактика ще помогне да се запълнят пропуските в разбирането ни за еволюцията на галактиките и едромащабната структура на Вселената. Плътен, масивен обект като черна дупка в центъра на галактиката влияе върху движението на звездите и праха в близост до нея, а това оказва влияние върху начина, по който галактиката се променя с течение на времето. Свойствата на черната дупка, като например в каква посока се върти, зависят от историята на нейните сблъсъци - може би със звезди или други черни дупки.

"Много хора ... гледат небето и мислят, че всичко е статично, нали? Но това не е така. То е голяма екосистема от неща, които се развиват", обяснява Маркоф.

Засега фактът, че изображението съвпада толкова точно с очакванията на учените, го превръща във важно потвърждение на настоящите теории на физиката.

"Това беше прогноза, която имахме в продължение на две десетилетия", отбелязва Бауер, "че ще видим пръстен от такъв мащаб. Но знаете, че да видиш, значи да повярваш."

https://nauka.offnews.bg/news/Kosmologiia_13/Kakvo-vsashtnost-pokazva-izobrazhenieto-na-chernata-dupka-na-Mlechniia_192539.html

HatshepsutTopic starter

Астрономи откриват най-голямата галактика

Тази година астрономи се натъкват на галактика с чудовищни размери. Гигантската радиогалактика Алкионей се намира на 3 милиарда светлинни години от нас. Тя се простира на 5 мегапарсека в космоса – дължината ѝ е 16,3 милиона светлинни години и всъщност представлява най-големият известен обект от галактически произход.

Хората дори не могат да си представят колко голям е размерът на галактиката. А учените непрестанно търсят нови и нови начини да научим повече не само за радиогалактиките, но за цялата междугалактическа среда.

Гигантските радиогалактики са още една загадка във вселената, пълна с мистерии.
Те се състоят от галатика-домакин (група от звезди, обикаляща около галактическото ядро заедно със свръхмасивна черна дупка), струи и  издатини, идващи от центъра на самата галактика. Струите и издатините си взаимодействат с междугалактическата околна среда, като в синхрон придвижват много бързо електроните и излъчват радио лъчи.

Телата (в повечето случаи звездите) имат около себе си образувана разпръсната материя, наречена акреционен диск. Именно акреционният диск попада в активните черни дупки, но не всичко от него е погълнато. Някаква малка част от него се изстрелва в пространството под форма на струи йонизиран газ със скоростта на светлината. Поради високата скорост, тези струи могат да изминат огромни разстояния. Но най-голямата мистерия всъщност е как радиогалактиките придобиват толкова големи размери.

,,Характеристиките на галактиките-домакини биха ни дали обяснение защо размерът на радиогалактиките е толкова голям.", казва екипът от учени, ръководен от астронома Марин Оей от Лайденската обсерватория в Холандия.

По време на дълъг процес на обработка на данни, събрани от Low Frequency Array в Европа, учените успяват да получат изображения, за да имат ясна картина за откритието си.

,,Ние открихме, че това е най-голямата галактика, откривана някога – тя е с дължина поне 5 мегапарсека", обясняват те.


След това те се опитват да изследват и галактиката-домакин. Те откриват, че масата ѝ е около 240 милиарда пъти колкото тази на Слънцето, а свръхмасивната дупка в нея тежи около 400 милиона пъти масата на Слънцето. Възможно е Алкионей да се намира в такъв регион, в който плътността е по-ниска. Това позволява лесно разширяване на галактиката, както и взаимодействие с космическата мрежа.

Каквато и да е причината, учените смятат, че Алкионей ще продължава да расте и ще става още по-голяма, отдалечавайки се от нас.

https://www.kaldata.com/

HatshepsutTopic starter

Луната закрива Уран и Марс тази седмица: възможно ли е да наблюдаваме явленията?

.

Тази седмица Луната ще закрие изцяло планетите Уран и Марс, а тези астрономически явления могат да се наблюдават от България, това каза пред БТА Пенчо Маркишки, физик в Института по астрономия с НАО към БАН и катедра ,,Астрономия" в СУ ,,Св. Климент Охридски".

Той добавя, че проследяването на двете окултации (закривания) не е лесна задача за любителите астрономи.

,,Макар да се случват сравнително често – веднъж или няколко пъти всяка година, в продължение на едно десетилетие се броят на пръсти случаите, когато можем удобно да наблюдаваме закриване на планетите от Луната. От голямо значение са също географската ширина, на която се намира наблюдателят, и яркостта на закриваните планети. Окултациите на слабите планети Уран и Нептун са трудни за наблюдение, особено при пълна Луна", пояснява Маркишки.

Физикът посочва, че ключовите моменти в една планетна окултация за т.нар. ,,контакти" – това са специалните моменти, в които контурите на закриваните планети и Луната сякаш се ,,допират". Обикновено тези явления се наблюдават през телескоп. Чрез него можем лесно да видим първия контакт – когато дискът на планетата ,,докосва" контура на лунния диск. Секунди по-късно настъпва и вторият контакт, когато планетата изцяло се скрива зад Луната.

Най-трудно се наблюдава трети контакт, когато се очаква планетата да започне да се подава зад Луната. По време на четвъртия контакт планетата сякаш се ,,откъсва" от контура на Луната.

Астрономическите явления тази седмица
Луната ще закрие планетата Уран на 5 декември вечерта. Наблюденията няма да бъдат лесни заради голямата разлика в яркостта между Луната и Уран.

,,Използването на телескоп е задължително, още повече, че Уран ще бъде с видим диаметър само 3,6 дъгови секунди", посочва Маркишки.

За Астрономическата обсерватория на СУ ,,Св. Климент Охридски" началото на закриването (първи контакт) ще бъде в 18:23:35 ч. Около 7,5 секунди по-късно настъпва втори контакт (когато Уран е изцяло закрит). Трети контакт (когато планетата се подава зад Луната) ще бъде в 19:30:45 ч. А 7,5 секунди по-късно настъпва четвърти контакт – планетата се ,,откъсва" от Луната.

Луната ще закрие планетата Марс на 8 декември сутринта.

,,Окултацията ще се случи в момент на т.нар. противостояние на Марс – когато планетата се наблюдава в посока, противоположна на тази на Слънцето. Тогава Марс ще бъде най-близо до Земята, а Луната ще бъде пълна в съзвездието Телец. Яркият Марс може да се забележи до Луната около 7 ч. сутринта през бинокъл", посочва Маркишки.


Изображение: Пенчо Маркишки, Институт по астрономия с НАО към БАН и катедра ,,Астрономия" в СУ ,,Св. Климент Охридски"

За Астрономическата обсерватория на СУ ,,Св. Климент Охридски" първи контакт между Луната и Марс ще започне в 7:11:30. Вторият контакт е в 7:12:07 ч., а в 08:03:45 ч. планетата ще започне да се подава (трети контакт). Четвъртият контакт обаче няма да може да се наблюдава от България, защото Слънцето вече ще е изгряло.

https://www.kaldata.com/

HatshepsutTopic starter

,,Призрачното сияние" в Слънчевата система е нова част от за структурата ѝ


Тази илюстрация на художник показва местоположението и размера на хипотетичен облак от прах, заобикалящ нашата Слънчева система. Астрономите преглеждат 200 000 изображения и правят десетки хиляди измервания от космическия телескоп "Хъбъл", за да открият остатъчно фоново сияние в небето. Тъй като сиянието е толкова плавно разпределено, вероятният източник са безбройните комети - свободно летящи прашни снежни топки от лед. Те падат към Слънцето от всички различни посоки, изхвърляйки прах, тъй като ледът сублимира под въздействието на слънчевата топлина. Ако е реално, това би било новооткрит архитектурен елемент на Слънчевата система

Около нашата Слънчева система е открито загадъчно "призрачно сияние", което се запазва дори когато се извадят други източници на светлина като звезди и планети.

Откритието е направено, когато астрономите решават да проверят колко тъмно може да бъде пространството, като пресяват 200 000 изображения, направени от космическия телескоп "Хъбъл" на НАСА, и премахват очакваното сияние - но преобладава малък излишък от светлина.

Учените не са сигурни откъде идва светлината, но предполагат, че източникът е неизвестна досега сфера, съставена от прах от комети, която отразява слънчевата светлина.

Каква е причината за това сияние?
Едно от възможните обяснения е, че прахова обвивка обгръща нашата Слънчева система чак до Плутон и отразява слънчевата светлина. Да видите прах във въздуха, попаднал в слънчевите лъчи, не е изненада, когато почиствате къщата. Но причината за това трябва да е по-екзотична. Тъй като сиянието е толкова гладко разпределено, вероятният източник са безбройните комети, свободно летящи прашни снежни топки от лед.

Те падат към Слънцето от всички различни посоки, изхвърляйки прах, тъй като ледът сублимира под въздействието на слънчевата топлина. Ако е реално, това би било нов открит архитектурен елемент на Слънчевата система. Той е останал невидим, докато не се появиха много въображаеми и любопитни астрономи и мощта на Хъбъл.

Освен тапета от блестящи звезди и сиянието на нарастващата и намаляващата Луна, нощното небе изглежда мастилено черно за обикновения наблюдател. Но колко тъмен е мракът?

За да разберат това, астрономите решават да подредят 200 000 изображения от космическия телескоп Хъбъл на НАСА и да направят десетки хиляди измервания на тези изображения, за да потърсят остатъчно фоново сияние в небето, в рамките на амбициозен проект, наречен SKYSURF. Това ще бъде всякаква остатъчна светлина след изваждането на сиянието от планетите, звездите, галактиките и от праха в равнината на нашата Слънчева система (наречена зодиакална светлина).

Когато изследователите приключват тази инвентаризация, те откриват много малък излишък от светлина, равностоен на равномерното светене на 10 светулки, разпръснати по цялото небе. Това е все едно да изгасите всички светлини в затворена стая и да откриете зловещо сияние, идващо от стените, тавана и пода.

Изследователите казват, че едно от възможните обяснения за това остатъчно сияние е, че вътрешната ни Слънчева система съдържа бледа сфера от прах от комети, които падат в Слънчевата система от всички посоки, и че сиянието е слънчева светлина, отразена от този прах. Ако е реална, тази прахова обвивка би могла да бъде ново допълнение към известната архитектура на Слънчевата система.


На тази снимка се вижда зодиакалната светлина, появила се на 1 март 2021 г. . Звездният куп Плеяди се вижда близо до върха на светлинния стълб. Марс е точно под него

Тази идея се подкрепя и от друго проучване. През 2021 г. друг екип астрономи използва данни от космическия кораб на НАСА New Horizons, за да измери фона на небето. New Horizons прелетя покрай Плутон през 2015 г. и покрай малък обект от Пояса на Кайпер през 2018 г., а сега се насочва към междузвездното пространство. Измерванията на New Horizons са направени на разстояние от 7 до 8 милиарда мили от Слънцето. Това е доста извън сферата на планетите и астероидите, където няма замърсяване от междупланетен прах.

New Horizons открива нещо малко по-слабо, което очевидно е от по-далечен източник, отколкото Хъбъл е открил. Източникът на фоновата светлина, наблюдавана от New Horizons, също остава необяснен. Съществуват многобройни теории, вариращи от разпад на тъмната материя до огромна невидима популация от отдалечени галактики.

"Тъй като нашите измервания на остатъчната светлина са по-прецизни от тези на New Horizons, смятаме, че това е местно явление, което не идва от далечни места извън Слънчевата система. Възможно е това да е нов елемент в съдържанието на Слънчевата система, който е бил хипотетичен, но не е бил количествено измерван досега", посочва Карлтън.

На астронома ветеран от "Хъбъл" Роже Виндхорст (Rogier Windhorst), също от Университета на Аризона, за първи път му хрумва идеята да събере данните от "Хъбъл", за да потърси "призрачна светлина".

"Повече от 95 % от фотоните в изображенията от архива на Хъбъл идват от разстояния, по-малки от 3 милиарда мили от Земята. Още от първите дни на "Хъбъл" повечето потребители на "Хъбъл" пренебрегват тези небесни фотони, тъй като се интересуват от слабите дискретни обекти в изображенията на "Хъбъл" като звезди и галактики", разказва Уиндхорст. "Но тези небесни фотони съдържат важна информация, която може да бъде извлечена благодарение на уникалната способност на "Хъбъл" да измерва с висока точност слабите нива на яркост през трите десетилетия на своя живот."

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Prizrachnoto-siianie-v-Slanchevata-sistema-e-nova-chast-ot-za-s_193395.html

Powered by EzPortal