Мисли относно комунизма и естеството му...

[Hatshepsut]

Кратко, точно и ясно 

[Hatshepsut]

Под строй. Или как всеки да заеме своето място в стадото


1970 г. Първомайска манифестация. Площад "Независимост" (Площад "9 септември" тогава). На мавзолея на Георги Димитров са строени Тодор Живков, Добри Джуров и други от най-видните партийни велможи

Манифестациите, парадите, различните форми на масовки имат една основна цел - индивидът не е важен, той трябва да се подчинява и преклонява пред партийната машина

Автор: Албена Бъчварова

Комунисти, комсомолци, пионери
сме в един и същи строй.
Комунисти, комсомолци, пионери!
Заедно във труд и бой.

Живелите дори малко при режима преди 1989 г. няма как да нямат натрапчиви спомени за тоя рефрен. Една от най-употребяваните, изтъркани и силно пропагандни песни на "социалистическия строй" в България (друго устойчиво клише от това време) може да се приема и буквално. Защото удрянето на крак под строй, еднаква стъпка, военна стойка, маршируването в подредени редици е неизменна част от празниците на Народна република България. А възпитанието под строй започва от ранна детска възраст.

Военните паради, на които се изсипва всякаква техника и жива сила, за да се демонстрира страшна мощ срещу  противника от другата страна на Желязната завеса, който предполагаемо трепери при тези прояви, са едната част от картината. Истинската всеобхватна и мащабна досада, въвличаща няколко пъти през годината всякакви версии на социалистическия човек (работници, селяни, учени, студенти, ученици)  в унифицирани и псевдоентусиазирани походи-поклони пред комунистическата власт, са манифестациите.

Днес манифестация все по-често се употребява с някакво напълно различно значение от това, което е първата асоциация на хората над 45 години. Има леко префърцунено ,,духовно" звучене, мъгляво внушение на нещо по-възвишено, ,,манифестират се"  чувства, мисли, отношение, манифестацията даже е техника за визуализация, каквото и да означава това.

Доста далеч е това от спомените на живелите ,,социализма" – струпване на маси хора, ,,трудови колективи", които трябва да покажат идеологическата си отдаденост, размахвайки знамена, носейки транспаранти с лозунги и огромни портрети на Тодор Живков и на актуалния по това време първи секретар на КПСС и скандирайки: "Слава на БКП!" и "Слава на КПСС! Да живей работническата класа!" и все в тоя дух. Като кулминацията на мероприятието е преминаването с най-силните крясъци "Бе-Ка-Пе" покрай трибуна, на която някъде на централната улица в съответния град са "посадени" и отегчено махат местните партийни величия. В София това сюблимно място е мавзолеят на Георги Димитров. Там, в непосредствена близост до мумифицираните останки на издигнатия в култ комунистически вожд, най-важните хора в партията и държавата приемат поздравленията. Съставът им е почти неизменен начело с ,,царувалия" над три десетилетия Тодор Живков, а всяка лека промяна на подредбата и присъствието там е повод за оживени догадки и дискусии за здравословното състояние (все пак това бяха все хора в напреднала възраст) или за кадрови игри и предполагаемо изпадане в немилост.

Мизансценът е също почти неизменен през годините, както и сценарият. На трибуната трябва да има и някое друго пионерче от най-заслужилите, което за разлика от връстниците си в масовката няма шанс да се скатае. В първите редици на манифестациите са най-заслужилите - герои на труда, заслужили борци срещу фашизма, бивши партизани, ятаци, въобще най-отдадената част от соцобществото. Част от тях получават височайшето благоволение да са и на официалната трибуна.

Манифестациите – демонстрации в прослава на режима, са основна част от почти всеки официален празник. Сливането на отделния човек с тълпата е още един начин за мачкане на поривите на индивидуалността. Освен това и добре действащ механизъм за пропаганда и промиване на мозъци с поредното набиване на внушението за вездесъщността на Партията.

Манифестации има, разбира се, за партийно-държавния празник – 9 септември. На 7 ноември, който е официален празник, също. Чества се Октомврийската революция, с която болшевиките вземат властта в Русия. Манифестацията на държавния празник на СССР е поредното подмазване от най-верния съюзник НРБ към Големия брат. С перестройката в Съветския съюз поне това отпада, но се случва немного преди краха на режима на Живков.

Не е пощаден и 24 май, но заради много силната тема с писменост, букви, Кирил и Методий, първокласници, абитуриенти, ученици, студенти, учители и т.н., акцентът на празника, звучене, сивмолика са изместени доста встрани от партийната пропаганда, която обаче неизбежно присъства.

Първи май в България се отбелязва от 1890 г. – с протестни шествия на работници, които поставят определени свои социални искания. След 1944 г. в унисон с новата идеология за доминацията на работническата класа датата вече е напълно преобърната и изопачена смислово. На нея пролетариатът трябва да излезе и да се поклони за благодарност на БКП, че го е избавила от "оковите на капитализма" и че се грижи за светлото му бъдеще.

Манифестиращите минават през височайшата трибуна тематично – точат се с часове трудови колективи (колкото е по-голям градът, толкова по-тегаво и дълго е чакането) от заводи в негласна конкуренция за най-тъпо послание обещание. От поклоническото минаване покрай троновете на партийните велможи не са спасени никои професии.

Участието е задължително. Присъствието се отмята от съответните партийни и профсъюзни копои, а за липсата трябва да има много уважителна причина. През 80-те години обаче, особено в края им, отегчението и скептицизмът все повече вземат връх. Дори и в партийните секретари, комсомолски отговорници и т. н. вече се губи желанието, а патосът и вманиачеността от първите години след преврата на 9 септември 1944 г. са напълно изчезнали. Все по-често манифестациите са прелюдията, набързо претупвана, към събиране с приятели в заведение в центъра на града и отправна точка и повод да се обсъжда и плюе против властта - вярно, на маса и на чашка.

Годишнините на разни ,,светли" дати – примерно рожденият ден на Георги Димитров, от преврата на 9 септември 1944 г. - в "правилната" терминология от победата на социалистическата революция, от Априлския пленум, Великата октомврийска революция, от рождението на Ленин са особено изпитание за редовия гражданин.

Промиването на мозъци обаче започва от ранна детска възраст с различни форми за налагане на полувоенна дисциплина. В училище има подготовка за манифестациите, поне на представителните части от випуските. Има строева подготовка в по-горните класове и даже градски и окръжни състезания. За да се стигне до тези участия, има дълги тренировки в училищния двор в стила на лейтенант Шайскопф от "Параграф 22". По-големите ученици около 10-и клас не се разминават и със съмнителното удоволствие на военното обучение.

Чернобилската манифестация

Една от поредните първомайски манифестации остава в историята на социалистическа България като проява на престъпна безотговорност от страна на режима към гражданите. На 26 април 1986 г. става аварията в Чернобил. В 1 часа и 23 минути през нощта в украинската атомна централа се стига до ядрена експлозия, която има катастрофални последици за околната среда не само в обширни части на тогавашния СССР, но и в Северна, Централна и Югоизточна Европа. Радиоактивният облак над Чернобил бързо се разнася към Беларус и Русия, а два дни по-късно достига Скандинавия, Полша, южните части на ФРГ и ГДР. Над Румъния и България пада радиоактивен дъжд. Само за няколко дни невидимата отрова обикаля цялото северно полукълбо.

Властта в България обаче дни наред мълчи. СССР информира за ,,безобидната" авария два дни по-късно. У нас до третия ден няма никакви официални съобщения, а когато се появяват, то случаят се представя като нещо локално и не особено опасно. ,,Всичко да остане под контрол", е нареждането отгоре. Няма предупреждения към хората какви мерки да вземат, какво да не ядат и пият, няма никаква информация какво се е случило. Нещо повече първомайската манифестация не е отменена, провежда се при обичайния си сценарий, като огромни групи хора стоят с часове навън. В София, а и на доста други места, на 1 май вали дъжд – с висока концентрация на радиоактивни частици. Вали, а стотици хиляди хора организирано шестват в неведение под знамената и с лозунгите, възхваляващи ОФ, БКП, братската КПСС и пр.

Тази манифестация на 1 май 1986 г. остава в историята и като "Чернобилската". И е ярко олицетворение на пълното незачитане, неуважение, липсата на интерес към живота и здравето на отделните хора.


ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКА МАНИФЕСТАЦИЯ (1986)


Военен парад от времето на социализма с Тодор Живко и Добри Джуров

https://clubz.bg/135961

[Hatshepsut]

Отива си едно славно поколение! Поколение, което никога няма да се върне.
Поколение, на което подаръците му ги носеше дядо Мраз, а не дядо Коледа.
Поколение, възпитано от люлката в обич към БКП, КПСС и СССР.
Поколение, което в училище учеше, че обирджиите на мандри са герои.
Поколение, което учеше за героя Павлик Морозов, предал баща си защото скрил малко жито за да не умре Павлик от глад.
Поколение, което гледаше в кината как герои убиват български генерал.
Поколение, което нямаше телефони. Но пък имаше в къщата един телевизор.
Поколение, което израсна в игри навън. И по опашките, защото бабите му се редяха на съседната опашка.
Поколение, което всяко лято ходеше на море. В една стая с тоалетна и баня за още 10 стаи. Или в дървени бараки с тоалетна в гората. Гледащо курортите за чужденци и богоизбрани.
Поколение, което мислеше, че Искър и Марица трябва да текат и текат сиви като циментова каша.
Поколение, което ядеше чисти плодове и зеленчуци от земя, отровена с торове, пестициди и инсектициди.
Поколение, което не знаеше какво е страх и заключена врата. Защото не знаеше, че убийствата и изнасилванията тогава бяха повече от сега.
Поколение, което не загиваше по пътищата, нищо че тогава загиваха два пъти повече хора по пътищата.
Поколение, което не можеше да види света и знаеше, че живее в най прекрасната страна.
Поколение, което не можеше да се дореди за месо, а когато се доредеше му спираха тока и не можеше да го сготви.
Отива се поколение, което уважаваше барманите и сервитьорите повече от професорите. Защото можеха да му сервират Кока Кола.
Поколение, което от дете се учеше да е тарикат. Например да продаде някоя въшка на приятел.
Поколение, което от пети клас тръгваше да помага на цъфтящото българско земеделие. За да храним целия свят.
Поколение, купуващо с връзки, правещо кариера с връзки и ядящо банани за Нова година.
Отива си едно поколение! Поколение, което никога няма да се върнем!
И СЛАВА БОГУ!

Роси Антов