Странни организми

[Hatshepsut]

Нумбат (Торбест мравояд)

Нумбатът, наричан още торбест мравояд (Myrmecobius fasciatus), е вид торбест бозайник, единствен съвременен представител на семейство Нумбатови (Myrmecobiidae). Храни се предимно с термити. Колониите му се срещат в изолирани райони южно от Пърт, Западна Австралия. Ареалът му е много ограничен и днес видът попада сред застрашените. Нумбатът е емблема на Западна Австралия, защитен вид е и е включен сред консервационните програми на щата.

Исторически сведения за вида

За пръв път нумбатът е описан от европейските заселници през 1831 г. Той е открит от Робърт Дейл в района на долината Ейвън, намираща се днес в урбанизирания район на град Пърт. За първи път видът е класифициран през 1836 г. от Джордж Уотърхаус. Голяма част от биологичните особености на нумбата обаче са открити и описани в средата на 1950-те от зоолога Джон Калаби.

Местообитание и разпространение

Видът е разпространен в южната част на Западна Австралия с две естествени местообитания – национален парк Дриандра и гората Перъп. Реинтродуциран е в няколко резервата на щата – Каракамия, Боягин, Карун хил, Тутанинг, Баталин, Драгън рокс и Стърлинс рейнджис. Представители на вида са реинтродуцирани и в резерватите Скотия в Нов Южен Уелс и Йокамура в Южна Австралия. В миналото нумбатът се е срещал в южните части на Австралия и в Северната територия на страната. Видът е бил широко разпространен, но усвояването на земите за животновъдство погубило местообитанията му. Интродуцираните домашни кучета, котки и особено лисицата допълнително спомогнали за рязкото съкращение на популацията.

Нумбатът обитава евкалиптови и акациеви гори, равнини, но винаги в близост до воден източник. Води наземен начин на живот и за разлика от повечето торбести е активен през деня.

Морфологични особености

Нумбатът е дребно животно с дължина на тялото 17 — 27 cm, на опашката 13 — 17 cm и тегло от 275 до 450 грама. Главата е удължена с тясна заострена муцунка, тясна устна цепка и дълъг език, който може да излезе напред от устата с около 10 cm. Нумбатът е един от малкото видове животни с голям брой зъби в устата си. Наброяват около 50, малки и еднакви по размери и служат основно за сдъвкване на по-твърдата хитинова обвивка на насекомите. Очите са големи, а ушите са със средни размери и заострени. Дългата опашка на торбестия мравояд е покрита с гъста козина и не може да изпълнява хватателна функция. Крайниците са къси. Предните са с пет пръста, а задните с четири, снабдени с остри нокти.

Космената покривка е сравнително дълга и гъста. На цвят тя е сиво-кафява до червеникава с 6 до 12 броя напречни бели ивици, които се открояват отстрани на тялото и гърба. Коремът и крайниците са жълто-бели. На гърдите си дребният мравояд има специфична кожна жлеза, съдържаща мастни и потни жлези. Самките притежават 4 сукални зърна. Липсва кожна торба.

Черепът на нумбата е нисък и плътен, а пространството между очите е широко. Костното небце продължава назад, значително по-назад от останалите видове бозайници. Зъбите са малки и силно изменчиви по височина.

Хранене

Основната храна на торбестите мравояди са термитите и в по-малка степен мравки и други безгръбначни, които случайно попадат в менюто му. Дневно животинчето трябва да изяде 10 – 20 хиляди термита. Острите и силни нокти служат за разравяне на почвата и отделяне на кората на дървесината. С помощта на дългия подвижен език, който се провира надълбоко, нумбата успява да измъкне термитите от разрушените им убежища. Крайниците на нумбата са значително по-слаби от конвергентни видове като ехидната, мравоядите и тръбозъбите (Orycteropus afer). Ето защо той е активен денем, когато са активни и термитите и не се налага извършване на усилена дейност за достигане до плячката.

Размножаване

Периодът на чифтосването продължава от средата на лятото до ранна есен (декември – април). Малките се раждат през лятото, есента или ранна зима, две седмици след чифтосването. Обикновено са 2 – 4. След раждането си малките се прикрепват за сукалните зърна, покрити единствено от гъстата козина на майката. Сучат прикрепени за нея около 2 месеца. Вече отраснали остават в недълбоките дупки, където завършват и своето развитие. Половата зрялост настъпва на около едногодишна възраст. Продължителността на живота в неволя е около 6 години.

Начин на живот

Нумбатът е предимно горско животно, което води наземен начин на живот. За разлика от останалите торбести той е основно дневно животно. През нощта се крие в дупки под земята или други подходящи укрития, където е постлал дъното със сухи треви и листа. Нумбатите са изключително активни животни, които прекарват голяма част от деня си в търсене на храна. С изключение на размножителния период представителите на вида живеят поединично. В студените месеци на годината може да се наблюдава как животното събира топлина от слънчевите лъчи.

Опазване на вида

В миналото видът е обитавал обширни участъци от островния континент. С идването на европейците и интродукцията на нови видове домашни и диви животни популацията на нумбата сериозно намалявала. Така през 1970-те числеността им достигнала едва около 1000 индивида. В последните години Западна Австралия провежда програми за реинтродукция на вида на нови места, където в миналото малкото торбесто е бил естествен обитател.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нумбат

В Австралия живее още едно интересно торбесто животно. Това е нумбатът. Той е голям, колкото катерица и има подобна на нея опашка, а главата му завършва с остра муцунка. Дължината на тялото на нумбата е 17-27 см, на опашката 13-17 см, а теглото му е от 275 до 450 грама. Очите са големи, а ушите са със средни размери и заострени. Дългата опашка на торбестия мравояд, както е другото име на нумбата, е покрита с гъста козина и не може да изпълнява хватателна функция. Крайниците са къси, като предните са с пет пръста, а задните с четири, снабдени с остри нокти. Космената покривка е сравнително дълга и гъста. На цвят тя е сиво-кафява до червеникава с 6 до 12 броя напречни бели ивици, които се открояват отстрани на тялото и гърба. Коремът и крайниците са жълто-бели.

Неговата най-забележителна особеност, обаче, е липсата на торба при женските индивиди. Тогава възниква въпросът, защо нумбатът е торбесто животно. Това е, защото по всички останали свои белези, той прилича на тази група бозайници. Както при всички тях и малките на нумбата се раждат с миниатюрни размери. Периодът на чифтосването продължава от средата на лятото до ранна есен (декември — април). Малките се раждат през лятото, есента или ранна зима, две седмици след чифтосването. Обикновено са 2-4. Тяхната единствена задача е да пропълзят до спасителните сукални зърна и да се захванат за тях. Там те стоят закачени, докато поотраснат, след което здраво се захващат за гъстата и груба козина на майка си. Сучат прикрепени за нея около 2 месеца. Вече отраснали остават в недълбоките дупки, където завършват и своето развитие. Половата зрялост настъпва на около едногодишна възраст. Продължителността на живота на свобода е около 6 години.

Друга забележителна особеност на нумбата са неговите зъби. Те са точно 52 на брой. С тяхна помощ той сдъвква твърдата хитинова обвивка на насекомите, с които се храни. Най-много нумбатът предпочита термитите. Острите и силни нокти служат за разравяне на почвата и отделяне на кората на дървесината. Търси ги с настървение, а щом ги открие, с мълниеносно движение на десетсантиметровия тънък и гъвкав език те попадат в устата му. Неговият апетит към тези насекоми е пословичен. Дневно животинчето трябва да изяде 10-20 хиляди термита. Намери ли термити, той ги лови и яде с часове без да обръща внимание на нищо около него. Наяло се до насита, това кротко и беззащитно животинче се скрива в дупката на някое дърво и там дълги часове спи непробудно.

Нумбатът обитава евкалиптови и акациеви гори, равнини, но винаги в близост до воден източник. Води наземен начин на живот и за разлика от повечето торбести е активен през деня.

Нумбатът неслучайно е вписан в международния Червен списък. В миналото той е бил разпространен в почти цяла Южна и Западна Австралия. Видът е бил широко разпространен, но усвояването на земите за животновъдство погубило местообитанията му. Интродуцираните домашни кучета, котки и особено лисицата допълнително спомогнали за рязкото съкращение на популацията. Ареалът му днес е изключително ограничен и колониите му се срещат в изолирани райони южно от Пърт, Западна Австралия. Нумбатът е емблема на Западна Австралия, защитен вид е и е включен сред консервационните програми на щата.

https://www.zaprirodata.com/

Нумбат, известен и като Торбест Мравояд, е животно, което се среща само в Австралия. Нумбат е рядко животно със статут на изчезващо и се опазва от закона. Нумбатът е с изключително интересен външен вид и е известен с това, че унищожава термити.

На 6 ноември пък в някой кътчета на света като САЩ се отбелязва деня на Нумбата.

История на Нумбат

Смята се, че Нумбат се е появил на планетата преди около 30 милиона години. Това интересно животно с екзотичен външен вид днес може да се види на територията на Австралия. Първите писмени свидетелства за Нумбат са от средата на XIX век. Тъй като рядко може да се срещне в дивата природа, Нумбат е изучен по-обстойно едва през средата на миналия век. Нумбат е представен от две разновидности - обикновен, който се среща в югозападната част на Австралия, и рижав, който може да се види само в южната част на страната.

Тъй като броят на Нумбат е намалял рязко, се е наложило той да бъде изкуствено заселван в някои щати като част от програмата за възстановяване на числеността на вида. Нумбат предпочита места, които са в близост до водоем. Той живее в гористи местности. Заради превръщането на горски масиви в обработваеми земи броят на Нумбат критично намалява. Нумбат често става жертва и на бракониери, които го ловят както заради месото му, така и за да го превърнат в екзотичен домашен любимец.

Характеристики на Нумбат

Тялото на Нумбат достига до 26 сантиметра дължина, а опашката му става дълга от 14 до 17 сантиметра. Нумбат е дребна животинка - той тежи около 400 грама. Главата на Нумбат е издължена. Муцуната на Нумбат е тясна, езикът му е много дълъг - около 10 сантиметра. В устата си Нумбат има около 50 много дребни зъба, които му служат, за да разчупва хитиновото покритие на термитите. Очите на Нумбат са големи и тъмни на цвят.

Нумбат е с остри изправени уши. Крайниците на Нумбат са доста къси, всеки крайник е с много остри извити нокти, които са пригодени за копаене. Козината на Нумбат е много гъста, сивкава или рижава - в зависимост от местообитанието на Нумбат. Върху гърба си Нумбат има десетина броя бели ивици, които се спускат надолу към корема. Те се редуват с черни ивици, които са със същата големина. Тази окраска служи на Нумбат за криене през деня. Крайниците на Нумбат са светли, почти бели. Въпреки че се води торбест бозайник, женският Нумбат няма торба, в която да отглежда малките си като кенгуруто и други торбести животни. От носа към очите на Нумбат минава тъмна ивица, която според специалистите му помага да понася слънчевите лъчи по-лесно.

С какво се храни Нумбат

Нумбат се храни с термити и мравки. С помощта на езика си Нумбат вади термити и мравки от мравуняците и термитниците. Тъй като лапите на Нумбат са слаби и той не може да разруши стените на термитника, той е принуден да се храни основно през деня, когато насекомите напускат дома си. Когато усети, че под кората на някое дърво или под земята има термити или мравки, Нумбат разравя пръстта с ноктите си на дълбочина около пет сантиметра и с дългия си език лови насекомите. Под кората на дървото Нумбат също успява да вкара тънкия си език.

Докато се храни, Нумбат не обръща внимание на нищо, което става около него и в този момент човек може да застане много близо до него, да погали животинката и дори да я вземе в ръцете си, без тя да окаже никаква съпротива. Нумбат може да се катери по дърветата и да лови мравки по клоните, но предпочита да ги търси под кората на дървета, които те разрушават. На ден Нумбат има нужда от над десет хиляди термита, за да се чувства добре. Със зъбите си Нумбат чупи хитиновата обвивка на по-едрите термити и мравки, а по-дребните гълта, без да ги дъвче.

Размножаване на Нумбат

Нумбат води самотен начин на живот и се събира с други представители на вида си единствено по време на размножителния период. Той продължава два месеца - февруари и март. Половин месец след акта на чифтосване на бял свят се появяват две до четири малки. Ако нещо се случи с потомството, женската се разгонва отново, за да даде живот на следващо поколение. Малките на Нумбат са дълги около 2 сантиметра.

След раждането си малките пропълзяват до зърната на гърдите на майката, където се закрепват, като увисват с устните си на тях, и остават в продължение на четири месеца, докато не станат дълги около 8 сантиметра. Те са защитени само от изключително гъстата и дълга козина на корема и гърдите на майката, която ги крие от враговете и от капризите на времето. След четвъртия месец те се преместват върху гърба на майката или остават в направено от нея гнездо, където я чакат да донесе храна. През ноември малките вече са самостоятелни и могат да се отделят от майката. Мъжкарите имат нужда от две години, за да станат полово зрели, женските са готови за чифтосване една година след раждането си.

Любопитни факти за Нумбат

Нумбатът е активен предимно през деня, през нощта предпочита да си почива в гнездо, което постила със сухи листа. Често Нумбат прави гнездото си в хралупи на дървета, които са паднали от буря. В студените дни Нумбат има нужда от загряване на тялото, за да може да се движи, затова по няколко часа стои неподвижно, за да събере топлина от слънчевите лъчи.

Нумбат в повечето случаи носи опашката си над гърба си като катерица.

Нумбат е диво животно, но лесно може да свикне с хора, ако се отглежда от тях от ранна възраст. Когато се отглежда като домашен любимец, Нумбат се привързва силно към стопанина си. Когато се отглежда от хора, Нумбат се храни с различни видове насекоми, червеи и ларви, може да хапва също така яйца и мляко.

Когато се придвижва по земята, Нумбат ходи много бързо или подскача.

Интересен факт е, че когато спи, Нумбат изпада в нещо като анабиоза - обмяната на веществата му се забавя, дишането му става много рядко и той почти не мърда. Това забавяне на метаболизма има за цел да запази повече от жизнената енергия на Нумбат.

Най-големият естествен враг на нумбат е лисицата. През нощта лисиците откриват с лекота спящите Нумбати и тъй като по това време на денонощието екзотичната животинка е почти неподвижна, става лесна плячка на гладните лисици.

https://miau.bg/Нумбат

[Hatshepsut]

Сколопендра


Средиземноморска сколопендра

Сколопендрите (Scolopendra) са род многоножки, Scolopendra cingulata e представител на стоножките на територията на България.

Описание

Известни са различни видове Сколопендра. Scolopendra Gigantea достига 25–35 см на дължина, а нейното тяло се състои от 21–23 секции, всяка от които е снабдена с двойка бързи ловки крака 2,5 см на височина. Гигантската сколопендра живее в Южна Америка, в Пуерто Рико и Ямайка. Тя е бърза и много твърда благодарение на хитиновата си обвивка /коремната част е по-мека от гърба/. Главата на многоножката е снабдена със здрави челюсти, пълни с отрова, с чиято помощ сколопендрата е способна да ловува животни, значително превъзхождащи я по размер, например прилепи, дребни гризачи, змии и дребни птици. Зрението на сколопендрата е неразвито: тя различава само светло и тъмно. Това я прави подозрителна и тя лесно напада в отговор на предполагаема заплаха, като чрез шиповете на опашката и челюстите впръсква в жертвата си отрова с паралитично действие.

Scolopendra Cingulata (налична във всички региони на България) достига 10–25 см дължина и 1 см ширина. Тялото ѝ е кафеникаво, черно, червено или бежово с жълти, оранжеви, червени или (по-рядко) светлосини крака с ясно очертани правоъгълни сегменти. Броят им може да стигне до 350.

Всяка година в България има инциденти, свързани с ухапване от сколопендра. Най-честите оплаквания са зачервяване, подуване и посиняване около мястото, болка, повишаване на телесната температура.

Всички гигантски стоножки имат отровна захапка. Необходимо е да бъде подхождано към тях с внимание и респект. Необходима е сигурност, че са налице достатъчно познания.

Ухапването е силно болезнено, придружено със зачервяване и подуване на мястото. Възможно е покачване на температурата, треска или алергична реакция. При ухапване е необходимо да се потърси медицинска помощ.

Хранене

Бърз и ловък хищник, сколопендрата напада дъждовни червеи, насекоми и техните ларви. Захваща плячката си с крака и я ухапва с ногочелюстите си, пускайки невротоксин, който парализира жертвата.

Хранят се както с жива, така и с мъртва храна. За храна стават всички безгръбначни с подходящ размер – щурци, скакалци, хлебарки, брашнени червеи и др. Също така ядат парченца плодове – банани, праскови, месести тропически плодове. Въпреки че дребни гущери и гризачи са от обичайните им плячки, в терариумни условия е по-добре да се избягват, тъй като могат да нанесат тежки, дори смъртоносни травми на стоножката. Прехранването е по-вредно от гладуването. Ако сколопендрата ви е все още ,,бебе", най-добре я хранете с мъртви щурчета на всеки два-три дена. За млади екземпляри два-три средно големи щуреца седмично са предостатъчни. Седмичната дажба за възрастно животно е една голяма хлебарка или скакалец, респ. няколко едри щуреца.

Размножаване

ПОЛОВ ДИМОРФИЗЪМ Разпознаването на пола на жива сколопендра е много трудно. Най-общите признаци са по-дълъг последен чифт крака при мъжките, женските са малко по-масивни и дебели.  Брачният танц между сколопендрите продължава дълго време преди копулацията. В края на играта мъжкият екземпляр отделя секрет, върху който, след като той засъхне, отлага сперматофор, който женската поема в половото си отверстие, помагайки си с краката. Около 4 седмици по-късно тя снася от 15 до 30 яйца и се увива около тях неподвижно, за да ги пази на топло и влажно през следващите няколко седмици. През този период тя няма възможност да се храни. След като се излюпят, малките сколопендри остават при майката още известно време, преди да се разпръснат.

Ареал

Сколопендрата предпочита влагата и по-високата температура. Може да бъде забелязана по скалисти терени, под камъни, цепнатини, под корите на дървета, много често може да се срещне и в жилищни домове, вилни зони, водоизточници, включително канализационни мрежи. По-разпространена е в страните с тропичен климат.

При убиване на сколопендра е необходимо внимание, защото след удар с предмет най-често симулират, като стоят неподвижно, а при следващ удар – атакуват. Необходимо е използването на огън или остър предмет, за да бъде обездвижена и разчленена. Не е желателно докосването на тялото ѝ с незащитени ръце. Добре е да бъде използвана пинцета с дълги рамена. Като най-съвременно средство за убиване може да бъде използван спрей за насекоми, който бързо би убил сколопендра. Може също така да бъде използвана белина или други почистващи препарати, които често пъти са токсични и отровни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сколопендри

Гигантска сколопендра

Гигантска сколопендра (лат. Scolopendra gigantea) е вид стоножки от семейството на истинските стоножки, които живеят в северната и западната част на Южна Америка и на островите Ямайка и Тринидад. Има случаи на атаки на гигантски стоножки срещу птици, гущери, мишки и жаби. Особено отровни са женските. Погрешно се смята, че ухапването от гигантска стоножка също е фатално за хората.

Размерите могат да надвишават 40 см. Тялото се състои от 21-23 медно-червени или кафяви сегмента, всеки с чифт ярко жълти крака. Един чифт крака се е преобразувала в челюстите й с нокти, свързани с отровни жлези. А задната двойка - в специални влачещи големи крака, които помагат на животното да се придържа към буци пръст в земни проходи.

Сколопендрата улавя плячката си с предните си крака, забива отровните си челюсти в нея и започва да дъвче, изпращайки парчета храна в широкото гърло, където те се усвояват под въздействието на ензими. Сколопендрата яде доста бавно и дълго време, като прави кратки почивки. Често и много пъти се почиства, прекарвайки последователно краката си, а след това антената, ту от едната страна, ту от другата страна, през челюстите.

Отровата на Skolopendra съдържа ацетилхолин, серотонин, лецитин, хистамин, термолизини, хиалуронидаза. Тя се съхранява добре на студено, но бързо се разлага при нагряване, под действието на етер, етилов алкохол, силни основи. При хората техните ухапвания причиняват локално подуване и болка, обикновено с продължителност 1-2 часа. Ако стоножката е голяма, тогава тези симптоми могат да продължат няколко дни; възможна е висока температура, треска, слабост.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Гигантская сколопендра

Ухапването от сколопендра (скрипя) е болезнено, но преминава бързо и не е опасно

Сколопендрата, известна още с наименованието скрипя, е вид стоножка. До момента учените са установили повече от 8000 вида, които живеят в различните части на света.

Сколопендрата

Територията на България обитава сколопендрата от вида Scolopendra cingulata или известна още като Средиземноморска сколопендра. Тя може да бъде открита във всички райони на страната. Обитава не само дворните места и къщите, обвити в зеленина и влажните райони, но и апартаментите. Безспорно обаче морето, реките, езерата и горите са предпочитаните от нея места.

Между 10 см и 25 см е дължината на сколопендраната, живееща у нас. Тя прилича много на обикновената стоножка. В тялото й се редуват черни и златни ивици. На главата й са разположени чувствителни антени, устата е малка с големи израстъци, в които се намира отровната жлеза.

За разлика от останалите членестоноги стоножките живеят до три години и растат през целия си живот. Характерна особеност е регенерацията. Веднага след загуба на крак те го възстановяват. Има представители на вида, които се размножават партеногенетично, тоест без участието на мъжкия пол.

Всички стоножки са хищници по природа. Хранят се с други безгръбначни, с мекотели, а някои от видовете, живеещи в тропиците, хапват жаби и дори малки птици. След като атакуват жертвата си, те изчакват първо отровата им да подейства и едва след това започват да се хранят. Женските са по-отровни от мъжките.

Сколопендрите не са особено активни през деня. Тяхното време е вечерта, когато бързо и пъргаво тръгват да търсят храна.

Ухапването от сколопендра

Както подчертават специалистите, няма ясно установена причина за ухапването. Проблемът е, че то може да се случи по всяко време и навсякъде – не само навън, сред природата – в планината, на морето и на язовира, но и у дома, защото сколопендрите се крият навсякъде. Могат да се открият под тапетите, сред дрехите и дори в обувките.

Ухапването им е много болезнено. Мястото се зачервява бързо и се подува. В определени случаи може да се стигне до повишаване на телесната температура, което продължава няколко дни. Има регистрирани случаи на силна алергична реакция на хора, ухапани от сколопендра. Лечението в този случай става задължително в болница.

Въпреки че ухапването е много болезнено, то не застрашава живота. У нас няма регистриран нито един смъртен случай заради ухапване от скрипя.

Лекарите съветват при ухапване мястото да се промие веднага с дезинфектант – това може да бъде кислородна вода, йод или йодасепт. Добре е веднага след това да се потърси лекарска помощ и да се приемат антиалергични медикаменти.

Обикновено случаите зачестяват през летните месеци и са особено интензивни в района на Черноморието.

Как да се справим със сколопендрите

Когато се наложи да се справим със сколопендра е добре да се знае, че никога не бива да я докосваме с голи ръце. Задължително трябва да сме с ръкавици и да я пипаме с дълга пинсета. Ако правим опит да убиваме скрипята, трябва да внимаваме, защото често след като бъдат ударени с предмет, те симулират, че са мъртви и ако ударът се повтори, атакуват.
За справяне с тях могат да се използват различните видове биоцидни препарати, които съществуват на пазара у нас, както и капани за хлебарки. Може да се доверите и на специализирани фирми.

https://media.framar.bg/

[Hatshepsut]

Магот - единствената европейска маймуна

Маготът (Macaca sylvanus), наричан още берберски макак, е примат от семейство Коткоподобни маймуни.

Разпространен е в Северна Африка (Алжир и Мароко), както и в рамките на малка популация от Гибралтар в Европа.

Маготът е единствен представител на макаците извън Азия и единствената маймуна, която се среща в диво състояние на територията на Европа. Интересна особеност на магота е отсъствието на опашка, което го приближава до човекоподобните маймуни, но въпреки това е типичен представител на същинските маймуни.

Физически характеристики

На размери, маготът достига до 75 cm на дължина и до 16 kg на тегло. Окраската на тялото е жълтеникавокафява до сива, по-светла в коремната област. Цветът на лицето е тъмнорозов. Опашката е закърняла. Предните крайници на маготите са по-дълги от задните крайници. Характерно е, че женските по правило са по-дребни.

Разпространение

Маготът може да се открие в естествена среда в Северозападна Африка, в рамките на страните Алжир и Мароко. Популациите в тези страни непрекъснато намаляват по численост. За разлика от тях една малка популация, вероятно разселена от човека в Европа, е в процес на подем и нараства по численост. Това е така наречената гибралтарска популация. Според проучвания в рамките на Гибралтар има около 300 индивида, формирали пет отделни групи.

Природозащитен статус

Някога широко разпространен в Северна Африка и Южна Европа, днес маготът е под заплаха вследствие изсичането на горите в тази част на света още от Римско време. На свобода са останали около 12 000 - 21 000 диви магота и видът е вписан в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като уязвим.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Магот

Маймуни живеят и в Европа. Те обитават едно незначително късче от нейната територия в най-южната част от Пиренейския полуостров – Гибралтар. По стръмните скали на това късче земя пъргаво тичат няколко малки стада от безопашатата маймуна магот, наричан още берберски макак. Същите живеят само няколко десетки километра пò на юг в Мароко, а също и из скалистите райони на Алжир и Тунис. Гибралтарските маготи най-вероятно са последните останки от много по-големи стада, които в миналото са обитавали обширни райони в южна Европа. Маготът е единствен представител на макаците извън Азия и единствената маймуна, която се среща в диво състояние на територията на Европа. Според проучвания в рамките на Гибралтар има около 300 индивида.

Маготът се храни с дребни животинки, които лови под камъните. Обича също и плодове. Денем тича по скалите, а вечер спи сгушен из входовете на пещери или някоя скална пукнатина.

След седеммесечна бременност женската ражда едно съвсем голо и неокосмено бебе. Тя го кърми около една година и дотогава то не се отделя от нея нито за миг. Пощенето на малкото е не само дезинфекция, но и акт на обич.

https://www.zaprirodata.com/

[Hatshepsut]

Защо птицечовката е толкова странна: гените ѝ са от птици, влечуги и бозайници

Често смятан за най-странния бозайник в света, птицечовката, има множество причудливи характеристики: тя снася яйца, вместо да ражда живи бебета, ,,изпотява" мляко, има отровни шпори, козина, която свети и дори е снабдена с 10 полови хромозоми, а ние, хората сме само с две.

За първи път международен екип от изследователи, ръководен от биолози от Университета в Копенхаген, картографира пълен геном на птицечовката и е намерил отговори за произхода на няколко нейни странни характеристики.

Птицечовката е наистина едно от най-странните същества на Земята. Заедно с ехидната, тези две австралийски животни принадлежат към тясно специализирана група бозайници, известни като еднопроходни.

Гените и на двете са относително примитивни и непроменени, разкривайки странна комбинация от няколко класове гръбначни животни, включително птици, влечуги и бозайници.

Изследването е публикувано в научното списание Nature.

Четири от петте съществуващи еднопроходни вида: птицечовка (горе вляво), късоклюна ехидна (горе вдясно), западна дългоклюна ехидна (долу вляво) и реплика на източна дългоклюна ехидна (долу вдясно)

,,Пълният геном ни предостави отговорите как са се появили някои от странните черти на птицечовката. В същото време декодирането на генома на птицечовката е важно, за да разберем по-добре как са еволюирали другите бозайници - включително ние, хората. Той съдържа ключът защо ние и другите плацентни бозайници еволюираме, за да се превърнем в животни, които раждат живи малки, вместо животни, които носят яйца", обяснява професор Гуодзие Джан (Guojie Zhang) от Департамента по биология.

Илюстрацията на Фредерик Нодър от първото научно описание през 1799 г. на ,,Platypus anatinus".Откакто европейците откриват птицечовката в Австралия в края на 18-ти век, странното, подобно на патица, полуводно същество обърква изследователите

Групата, към която принадлежи птицечовката, еднопроходни, е съществувала милиони години преди появата на всеки съвременен бозайник.

,,Всъщност птицечовката принадлежи към класа Mammalia (бозайници). Но генетично тя е смес от бозайници, птици и влечуги. Тя е запазила много от оригиналните черти на своите предци - които вероятно допринасят за успеха й в адаптирането към средата, в която живее ", обяснява професор Джан.

Платипус (птицечовка), Национален парк Еунгела, Куинсланд, Австралия

СНАСЯ ЯЙЦА, "ИЗПОТЯВА" МЛЯКО И НЯМА ЗЪБИ
Една от най-необичайните характеристики на птицечовката е, че макар да снася яйца, тя също има млечни жлези, използвани за хранене на бебетата, не чрез зърната, а чрез мляко - което се отделя като пот от тялото й.

По време на нашата собствена еволюция ние, хората, загубваме и трите така наречени гени на вителогенина, всеки от които е важен за производството на яйчни жълтъци. Птиците, от друга страна, продължават да имат и трите. Проучването показва, че птицечовките все още носят един от тези три гена на вителогенина, въпреки че са загубили другите два преди около 130 милиона години. Птицечовката продължава да снася яйца по силата на този един останал ген. Това вероятно е така, защото не са толкова зависими от създаването на жълтъчни протеини, колкото птиците и влечугите, тъй като птицечовките произвеждат мляко за малките си.

При всички други бозайници вителогениновите гени са заменени с казеинови гени, които са отговорни за способността ни да произвеждаме казеинов протеин, основен компонент в млякото на бозайниците. Новото изследване показва, че птицечовката носи и казеинови гени и по този начин съставът на млякото им е доста сходен с този на кравите, хората и други бозайници.

,,Това ни дава информация, че производството на мляко при всички съществуващи видове бозайници е развито чрез един и същ набор от гени, получени от общ прародител, живял преди повече от 170 милиона години - заедно с ранните динозаври в юрския период", разказва Гуодзие Джан.

Друга черта, която прави птицечовката толкова уникална, е, че за разлика от по-голямата част от бозайниците е беззъба. Въпреки че най-близките предци на тези еднопроходни са били със зъби, съвременната птицечовка е оборудвана с две рогови плочи, които се използват за смачкване на храната. Проучването разкрива, че птицечовката е загубила зъбите си преди около 120 милиона години, когато четири от осемте гена, отговорни за развитието на зъбите, са изчезнали.

ЖИВОТНО САМО С 10 ПОЛОВИ ХРОМОЗОМИ
Още една странност на птицечовката, изследвана от учените, е как се определя пола й. Както хората, така и всеки друг бозайник на Земята имат две полови хромозоми, които определят пола - X и Y хромозомната система, в която XX е жена и XY е мъж. Еднопроходните обаче, включително птицечовката, имат 10 полови хромозоми, с пет Y и пет X хромозоми.

Благодарение на разкриването на почти пълния геном на хромозомно ниво, изследователите вече могат да предположат, че тези 10 полови хромозоми в предците на еднопроходните са били организирани в пръстеновидна форма, която по-късно е била разделена на много малки парчета от X и Y хромозоми. В същото време картографирането на генома показва, че по-голямата част от половите хромозоми на еднопроходните имат повече общо с птиците, отколкото с хората. Но това, което показва, е еволюционната връзка между бозайници и птици.

Отровната шпора на мъжка птицечовка


Птицечовка, плуваща в река Брокен, Куинсланд

Факти за птицечовката

♦ Птицечовката е ендемичен вид за Източна Австралия и Тасмания. Тя е защитен вид и е класифицирана от IUCN като почти застрашен.
♦ Сред причините, поради които птицечовките се считат за бозайници, е, че имат млечни жлези, растат им косми и имат три кости в средните уши. Всяка от тези черти ги определя като бозайник.
♦ Птицечовката принадлежи към разред еднопроходни, наречен така, тъй като еднопроходните използват единствен отвор за уриниране, дефекация и сексуално размножаване.
♦ Животното е отличен плувец и прекарва голяма част от времето си в лов за насекоми и миди в реките.
♦ Отличителният му клюн е пълнен с електрически сензори, които се използват за намиране на плячка в калните речни корита.
♦ Мъжката птицечовка има отровна шпора зад всеки от задните си крака. Отровата е достатъчно силна, за да убие куче и се използва, когато самците се бият за територия.
♦ Друго проучване от 2020 г. демонстрира, че козината на птицечовката е флуоресцентна. Кафявата козина на животното отразява в синьо-зелен цвят, когато е поставена под UV светлина.

Относно проучването

Усъвършенстваната технология за секвениране на гени, която съчетава многобройни авангардни методи, позволи на изследователския екип да картографира почти пълния геном на хромозомно ниво както от птицечовката, така и от нейния братовчед, ехидната - единствените два понастоящем живи вида еднопроходни животни. Данните за гените запълват 90 % от пропуските в предишните генетични карти.

Изследователите сравняват гените на еднопроходните и геномите на птици, хора, плъхове, тасманийски дяволи и гущери.

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/zashto-ptitcechovkata-e-tolkova-stranna-genite-j-sa-ot-ptitci-163250.html

[Hatshepsut]

Риба Кобудай

Рибата Кобудай (Semicossyphus reticulatus) е вид лъчеперка от семейство Зеленушкови (Labridae).

Видът е разпространен в Китай, Северна Корея, Южна Корея и Япония.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Semicossyphus_reticulatus


Рибата Кобудай, Semicossyphus reticulatus, е един от най-големите видове Зеленушки. Характерен е за западната част на Тихия океан, той обитава скалисти рифове около Корейския полуостров, Китай, Япония и островите Огасавара. Може да достигне 100 см обща дължина, а най-голямото регистрирано тегло за този вид е 14,7 кг. Този вид се цени като риба за храна в естествения си ареал.

Рибата е хермафродитен вид, което означава, че има мъжки и женски органи, което й позволява да сменя пола си. Видът привлече вниманието на медиите, когато трансформацията беше уловена на камера от екипа на BBC Earth, докато снимаше във водите близо до остров Садо, Япония. През 2017 г. беше показан в епизода на Blue Planet II ,,One Ocean".

https://en.wikipedia.org/wiki/Asian_sheepshead_wrasse



Facts: The Asian Sheepshead Wrasse (Kobudai)


Водолаз чупи стрида и я дава на рибата Кобудай 


Semicossyphus Reticulatus, one of the largest species of wrasse found in the western Pacific Ocean

[Hatshepsut]

Прилепи-вампири

Кръвосмучещите прилепи (Desmodontinae) са подсемейство дребни бозайници от разред Прилепи (Chiroptera).

То включва 3 съвременни вида, обособени в три монотипни рода. Разпространени са в Америка, от Мексико на север до Чили и Аржентина на юг. Активни са през нощта, като се хранят с кръв на бозайници или птици.

Хранене

Те са нощни животни. Комуникират и намират плячката чрез ехолокация, заради която използват големите си уши и летят с видоизменените си предни крайници наречени крила. Когато намерят целта си, те използват гънката на лицето си, чиято температура е винаги с 9 градуса по-ниска от тази на тялото им. Благодарение на нея прилепът вижда в кои части на тялото кръвта тече най-близо до повърхността. За да не събуди жертвата, прилепът пълзи до целта, а не каца върху нея, пробива малка рана и започва да ближе изтичащата кръв. Цялата операция е толкова деликатна, че жертвата на практика не усеща нищо. Благодарение на антикоагулиращата субстанция в слюнката на прилепа кръвта не се съсирва и той може да се храни спокойно до 30 минути. Нужни са около 350 прилепа за да изсмучат кръвта на човек.

Родове

- Desmodus
- Diaemus
- Diphylla

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кръвосмучещи прилепи

Прилепи-вампири започнаха да атакуват хора в Бразилия

Южноамерикански прилепи-вампири, които преди това се хранеха само с кръвта на птици, са започнали целенасочено да нападат хора, съобщава New Scientis.

Учени решават да проверят слуховете, разпространяващи се сред бразилците, които живеят в близост до Национален парк Катимабу. Според изследователите в района живее един от най-големите видове прилепи-вампири, Diphylla ecaudata, с тегло около 33 грама и дължина на 8 см. Тези прилепи хранят изключително с кръвта на птици, от време на време нападат говеда и не се страхуват от хората, като им позволяват да ги вземат в ръце.

Енрико Бернар (Enrico Bernard) от Федералния университет на Пернамбуко в Ресифе, Бразилия, и неговият екип анализират 70 проби от изпражнения от местна колония прилепи-вампири D. ecaudata.

Резултатите са публикувани в списание Acta Chiropterologica.

Изследователите намират в 15 от пробите човешка ДНК, което потвърждава слуховете, че прилепите-вампири са започнали да пият и човешка кръв.

"Ние бяхме доста изненадани", коментира Бернар. "Този вид не е пригоден да се храни с кръвта на бозайници".

Прилепите обикновено нападат големи нощни птици, изсмуквайки една супена лъжица кръв от едно животно на хранене. Те са пригодени да обработват тези мазнини, които са основен компонент на кръвта на птиците, за разлика от по-плътната, високопротеинова кръв на бозайниците.

Преди прилепите са избягвали контакт с хората и никога не са се опитвали да ги атакуват, но очевидно, днес положението се е влошило до такава степен, че им се е наложило да да го правят, за да оцелеят. Според учените, популацията на дивите птици може да е намаляла в Националния парк Катимбау толкова много, че вампирите сега са принудени да търсят храна извън парка, нападайки хора, птици и говеда.

Според изследователите такива случаи са опасни, защото прилепите са носители на много опасни заболявания като бяс.

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/prilepi-vampiri-zapochnaha-da-atakuvat-hora-v-brazilia-video-67795.html


Vampire Bats | World's Deadliest


VAMPIRE BATS

[Hatshepsut]

Най-големите мравки в природата


Iridomyrmex

Различните видове мравки в света се различават не само по анатомични особености и поведение, но и по своите размери. Най-големите представители на това семейство обикновено се срещат около екватора.

Кампонотус гигас (Camponotus gigas)


Big Colonie Dinomyrmex gigas

Този вид мравки са едни от най-едрите. Дължината на тялото на мравките ,,работници" достига 22 мм, а на ,,войниците" - до 28 мм. Най-голямата мравка-майка може да достигне 33 мм. Живеят в Азия. Имат черно тяло и жълти крака, а задната част на тялото е с червено-кафяв цвят. Едно семейство мравки Camponotus gigas се състои от около 8000 индивида. Такова семейство заема площ от около 1 хектар земя. Мравките ходят на лов през нощта, а през деня обучават младото поколение. Отличават се с висока агресивност. При сблъсък с друго семейство започва битка до победа – а победените си търсят друго местообитание.

Динопонера (Dinoponera)


ALIMENTAÇAO DINOPONERA, World's Biggest Ant feeding

Този вид мравки достигат дължина 20-30 мм и живеят в сухи гори. Средният брой на едно семейство обикновено не надвишава сто насекоми. Те също ловуват през нощта и се отличават с повишена агресивност. Насекомите се нахвърлят върху плячката, хапят я и я влачат в мравуняка, където я разкъсват на малки парченца. Имат изключително остри челюсти, с които успяват бързо да разкъсат плътта на жертвите. Ухапването им за човек е много болезнено, но след 10-15 минути болката изчезва.

Парапонера клавата (Paraponera clavata)


Ant farm for Paraponera clavata (formicarium for ants/nest for ants)

Другото название на този вид е ,,мравка-куршум". Дълга до 25 мм, тя дължи това си прозвище на изключително болезнените ухапвания. Болката може да продължи цял ден и е еквивалентна по сила на 30 ужилвания от пчела или оса. Съставът на мощната отрова съдържа парализиращо вещество – понератоксин. За алергичен човек ухапването от парапонера може да бъде фатално. Въпреки това, мравките не са агресивни и винаги заплашват противниците си със съскане и зловонна миризма, преди да се впуснат в битка. Прибягват до отровата само в редки случаи.

Мравка-булдог (Myrmecia gulosa)


Giant Red Bull Ant (Myrmecia gulosa)

Австралийските мравки-булдог имат дължина на тялото около 40 мм. Те са получили името си от мощните челюсти, стърчащи пред главите им. Насекомите могат да плуват и да скачат. Мравките-булдог имат отровно жило. И въпреки, че отровата няма голяма сила, страдащите от алергии може да платят с живота си. Когато мравката-войник се почувства застрашена, тя ухапва врага, след което и другите ,,войници" се нахвърлят върху него.

Кампонотус вагус (Camponotus vagus)


Camponotus vagus: Aggressivity

Мравката майка на този вид достига дължина около 15 мм, а ,,работниците" и ,,войниците" - до 7-12 мм. Тези мравки се срещат в Европа и Северна Азия. Наричат ги още ,,горски мравки". Предпочитат пясъчни и добре осветени места. Броят на членовете на едно семейство може да достигне 10 000 мравки. Мравунякът нараства по обем както на повърхността, така и под земята.

Кампонотус херкуланус (Camponotus herculeanus)


La Camponotus herculeanus (Europe): Ouverture du premier cocon

Мравките майки от този вид растат до 20 мм. Мъжките са наполовина по-малки от майката, докато работните мравки са дълги около 15 мм. Правят си мравуняк в земята или в гнило дърво, в което прогризват много проходи. Едно семейство заема няколко дървета. Гнездата, охранявани от ,,войници", са свързани с мрежа от подземни проходи.

https://www.actualno.com/curious/naj-golemite-mravki-v-prirodata-news_1738030.html © Actualno.com

[Hatshepsut]

Мангуста

Мангустовите (Herpestidae) са семейство дребни хищници, включвани по-рано в състава на семейство Виверови (Viverridae). Съвременните представители на това семейство са около тридесет вида разпространени в Южна Азия и Африка, но се срещат също и в Южна Европа и на Карибските острови, където са разселени изкуствено от човека.

Някои мангустови са социални животни и живеят на големи групи, в които отделният индивид осигурява храна не само за себе си, но и за останалите членове на групата. Те се хранят предимно с насекоми, червеи, ракообразни, змии, малки пиленца и гризачи. Мангустовите са известни като специалисти в лова на отровни змии. Борбата на малка индийска мангуста например с индийска кобра е класическа гледка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мангусти



Slender mongoose kills black mamba

Съвременните представители на мангустите са около тридесет вида разпространени в Южна Азия и Африка, но се срещат също и в Южна Европа и на Карибските острови, където са разселени изкуствено от човека.

Някои мангусти са социални животни и живеят на големи групи, в които отделният индивид осигурява храна не само за себе си, но и за останалите членове на групата. На големина е почти, колкото пор, сивкава, с тъмни  и светли петна и с остра муцунка като на златка. Тялото е с дължина от 30 до 50 см, а опашката от 15 до 30 см. Теглото при възрастните се движи от 500 грама до над 2 кг. Те се хранят предимно с насекоми, червеи, гущери, ракообразни, змии, малки пиленца, яйца и гризачи. Мангуста в битка с кралска кобраМангустите са известни като специалисти в лова на отровни змии. Борбата на индийската мангуста, например, с индийска кобра е класическа гледка.

В Индия се говори толкова много за храбростта на това пъргаво животинче, че то е станало легенда. Мангустата е такъв унищожител на змиите, било то безвредни или отровни, че справедливо е заслужила симпатията на хората. В страна като Индия отровните змии са истинска напаст за населението и затова мангустата е верен помощник на човека.

Ненавистта на това животинче към змиите е пословична. Види ли змия, мангустата изпада в силна възбуда. Без да се бави тя се насочва към жертвата с предварително подготвена тактика. А тя е, колкото забележителна, толкова и проста – започва да обикаля около змията с непрестанно увеличаваща се бързина и прави лъжливи движения за атака. Нейните кръгове около жертвата стават все по-тесни, лъжливите движения – все по-бързи и при всеки случай на невнимание от нейна страна тя мълниеносно я хапе. Накрая изтощената змия престава да следи нападателя и в един момент се опитва да избяга от него. Мангустата обаче не пропуска този решаващ миг в смъртната битка. Тя скача върху змията, захапва я за главата, смачква черепа й със силните си челюсти и после я изяжда.

Ако по време на битка мангустата е ухапана от отровна змия, това в повечето случаи не е фатално за нея. Доказано е, че тя има придобит имунитет срещу змийската отрова. Все пак рядко се случва мангустата да бъде ухапана. Причината е една – тя е неимоверно повратлива и много по-бърза от всяка змия. В това се крие и тайната на нейните почти вечни победи.

Представителите на вида са дневни животни, а през нощта прекарват в дупки под земята. Мангусти са добри копачи, но могат да ползват изоставени дупки от други видове животни. Семейство мангустиНякои видове живеят самостоятелно, а други в колонии до 20 индивида. Социалната структура е йерархична като централно място заема една главна двойка, която ражда потомство. В структурата на групата влизат и други възрастни, подрастващи и малки, които са роднини на главната двойка. Бременността продължава около 60 дни, раждат два пъти в година едно до три малки. Кърменето продължава около осем седмици, а в грижите на потомството участват всички членове на групата. На около година настъпва полова зрялост, а продължителността на живота им е до 15 години. В естествената среда стават плячка на хищни птици, змии и чакали. Мангустата лесно се опитомява, привързва се към човека и на много места се отглежда като домашно животно. Всеизвестните симпатични сурикати също са вид мангусти.

https://www.zaprirodata.com/


Ако разглеждаме пухкавата мангуста, сгушена в нейната уютна дупка, тя изглежда сладко и безобидно създание. Когато е гладно, малкото зверче става страшно. Не случайно наричат това животно мъхната светкавица, защото се движи толкова бързо, че може да изпревари ухапването на змията. Затова мангустите са най-прочутите змиеловци в света.

Заради умението си да прогонва змиите, мангустата е много желана на редица места, където хората имат проблем със змиите, особено отровниците. Внасянето и развъждането им с тази цел обаче не е ефективна мярка, тъй като след като унищожат змиите и плъховете, те продължават да нападат дребните бозайници.

Зайците, катериците, птичките стават жертва на мангустите, защото те са в състояние да уловят всичко, което решат. Затова внасянето им в места, които не са естествената им среда, е необосновано и опасно.

Класификация и разпространение на мангустата
Над 34 вида, разделени в около 20 рода съставляват вида на тези малки месоядни бозайници, членове на семейство Herpestidae, включвани по-рано към семейството на Виверовите. По-късно се отделя от тях и става независим вид.

Естествените им местообитания са Южна Азия, Африка, както и южните части на Европа, Карибите. Индия е родно място на отровната кобра, но и на пъргавата мангуста. Затова в Индия мангустите са и домашни любимци. Няколко рода от този малък хищник се срещат само на остров Мадагаскар.

Характеристика на мангустата

Мангустите се различават от своите бивши роднини - Виверови, по морфологични, генетични и екологични характеристики и съвсем правилно са отделени в свое семейство.

Мангустата е дребен хищник. Има стройно, издължено тяло и малка глава. Опашката на животното е много дълга. Дължината на тялото, без опашката варира в широки граници, според вида, от 16 до 71 сантиметра.

Опашката е конусовидна - дебела в основата и изтъняваща в края. Дължината отново варира, от 19 до 47 сантиметра. Като правило представлява две трети от дължината на тялото.

Животните тежат от 210 грама до 7 килограма според вида. Азиатските зверчета са по-големи от африканските. Най-малка е мангустата-джудже, с тяло 16-23 сантиметра и тегло от 210 до 420 грама.

За най-голяма се счита белоопашата мангуста. Дължината на тялото му е 47-71 сантиметра, само опашката е дълга от 36 до 47 сантиметра, а теглото му надхвърля 5 килограма.

Зверчетата имат малки и издължени муцунки и малки и заоблени уши. Очите им са кръгли, изразителни, с хоризонтално разположени зеници, което е характерно за тревопасните.

Мангустите имат от 32 до 40 зъба, като бройката им зависи от вида. Краката му са къси, с пет пръста, с неприбиращи се дълги нокти, леко извити и тъпи. С тях животното копае подземни проходи, защитава се от враговете и се катери по дърветата.

Всички мангусти ходят на пръсти, а мембраната между тях е намалена или липсва. Повечето видове седят на задните си крака и с изправен гръб, за да виждат по-добре.

Козината им е груба, състои се от пух и твърда и дълга горна част. Обагрена е в сиво или кафяво, жълтеникаво, черно или червено. Някои са с шарки на опашката или райета по гърба. Цветовете на тялото се различават от тези на крайниците или опашката.

Животното има отлично зрение, обоняние и слух. При водния екземпляр усещането за допир също е добре развито.

Начин на живот на мангустата

Женските мангусти обикновено живеят на групи с добре изградена йерархия и са много приказливи. Мъжките в повечето видове са самотници и имат индивидуални територии, които често се пресичат с териториите на женските. Някои видове обаче са напълно приспособени за живот в колектив.

Групите са с най-различен брой членове, най-често около 20, като възрастните са поне 9 като всеки изпълнява точно определена роля в групата.

Мангустите издават различни видове звуци, които представляват ръмжене, скърцане, лаене, мъркане, резки високи викове. Всеки от тях носи точно определена информация.

Тези животни знаят как да изграждат подземни тунели. Копаят дупки на дълбочина до 2 метра, с множество проходи. Сред представителите на семейството има много сухоземни хищници, други водят полуводно съществуване, много видове са по дърветата. Всички плуват добре и се спасяват във водата при опасност.

Някои от тях са нощни хищници като белоопашатата мангуста и трудно може да бъде засичана. Други са дневни хищници като суриката. Някои ловуват както денем, така и нощем.

Хранене на мангустата

Храненето е дейност, която се осъществява от цялата група или от най-силните членове в зависимост от вида. Менюто на зверчето е много разнообразно. Насекомите, червеите, ракообразните, змиите, малките пилета и гризачите са най-честата плячка на мангустата. Обичат също яйцата на птиците, не отказват и риба. Понякога ядат плодове и други растителни храни.

Макар и по-рядко, уловът им е от невестулки, морски свинчета, кученца, котета, пилета и патета. Водните мангусти са добри ловци на земноводни и ракообразни.

При търсенето на храна, зверчето подушва земята, после копае и изважда плячката. Египетската мангуста яде яйцата на крокодила затова е много уважавана в древен Египет. Белоопашатата мангуста пък се храни основно с термити.

Размножаване на мангустата

На възраст от 9 до 12 месеца започва размножителният период на мангустата. Сезонът на чифтосване е различен. Тези, които обитават саваните и пустините започват да се чифтосват с настъпването на влажния сезон.

Бременността на женската трае най-често 60 дни, при малките видове - 42 дни. Женската ражда по 2 до 4 малки, по-рядко 6. Те са голи, слепи и мънички и тежат най-често около 30 грама. Между 1 и 2 месеца продължава кърменето на малкото. Женските обикновено изхранват не само своето, но и всяко гладно бебе.

Майката започва да учи малкото да яде месо в края на млечния период. Тя им носи храна в устата си и очаква да го грабнат. Малките растат бързо и стават самостоятелни ловци.

Някои интересни факти за мангустата

Най-интересната гледка е борбата на мангустата със змиите. Само мангуста, която е убила змия, има право да я изяде. Останалите членове на семейството не се опитват да отнемат тази плячка.

Ухапаната от кобра мангуста умира по-бързо от човека, ухапан от отровната змия. Това не я отказва от битките с опасното влечуго.

В индийския календар има година на мангустата. Тя се смята за свещено животно. Те са символ на постоянство и бързина.

В световноизвестния филм на Дисни Цар Лъв героят Тимон е мангуста.

Мангустите не са изчезващ вид. Те са процъфтяваща и широко разпространена група бозайници.

Мангустата и човекът

Най-ранните свидетелства за пресичането на пътя на човека и мангустата са от археологически обекти в Латоли, Танзания. Те са от Средната каменна ера, както и от ранен неолит в Египет.

В Индия има останки от халколита около 2600-1500 години преди Христа. Мангустата се появява в скулптури в индийската и египетската култура. Няма свидетелства, че тези животни са приемани като домашни. Това вероятно е по-късна практика, наложила се заради опасността от големите отровни змии.

В Европа открития, свързани с мангустите, са направени в Португалия и те подсказват за внос на тези животни в югозападните части на Иберийския полуостров вероятно от ислямската цивилизация от VІ до VІІІ век.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Гигантски водни кончета

Водните кончета (Odonata) са разред хищни насекоми с непълно превръщане. Те са сравнително големи с издължено тяло, силно подвижна глава, големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки. Описани са около 5900 вида водни кончета, от които в България са намерени 68 вида.

Външен вид

При равнокрилите водни кончета предните и задни крила са тесни, с почти еднаква форма и големина, повдигнати нагоре и притиснати едно към друго. При разнокрилите водни кончета крилата имат различна форма, разположени са встрани и задните имат по-широка основа. Дължината на крилата достига 94 mm, а дължината на тялото 120 mm. Водните кончета са най-бързите и най-големи насекоми на земята. Могат да летят със скорост 30 km/h. Разликата във външния вид на възрастните насекоми на Anisoptera и Zygoptera е, че водното конче от първия вид не може да държи крилете си сгънати назад близо до тялото. Също така възрастното водно конче Anisoptera е с по-голямо и силно тяло от Zygoptera. В стадиите на ларва също се забелязват различия. Опашката на ларвата на Zygoptera е от три листо-подобни образувания, служещи и за плавници при плуване, а Anisoptera няма опашка, а три израстъка. И двата вида си приличат по това, че са много хищни както в нимфовия си, така и в стадия си на възрастно насекомо.

Разпространение и местообитание

Водните кончета се срещат на всички континенти освен Антарктида. Вероятно водните кончета са еволюирали в тропичен климат, защото поне 75% от световното видовото разнообразие е концентрирано в тропиците. Има обаче и няколко рода (Aeshna, Somatochlora, Leucorrhinia), които са се приспособили към по-студения климат и се срещат предимно на по-голяма географска ширина.

Ларвите на водните кончета живеят в застояли или течащи водни басейни. Отделните видове обикновено са силно специализирани и имат специфични изисквания към водната среда – повърхностна или дънна, бавно- или бързотечаща, тинесто или каменисто дъно и т.н. Това позволява да бъдат използвани като биоиндикатори за състоянието на водните екосистеми.

Възрастните насекоми живеят по-кратко и основната им цел е размножаването. Затова се срещат в близост до местообитанията на ларвите, където снасят яйцата си – край реки и поточета, езера и блата.

Поведение

Хранят се с други насекоми, които улавят в полет – мухи, пеперуди, пчели, оси и мравки. Като естествени врагове на комарите и други насекоми ,,вредители", те се считат за полезни по отношение на човека. Възрастните водни кончета не проявяват агресия ('хапане', 'жилене') спрямо хората.

Жизнен цикъл

Водните кончета са насекоми с непълно превръщане (непълна метаморфоза). Жизненият им цикъл започва от яйца. Те се полагат във земята, водата или калта. От яйцето се излюпва малко насекомо, което след няколко секунди се превръща в ларва на водно конче.

Ларвата на водното конче има големи очи и плътно издължено тяло. Преди да се превърне във възрастно насекомо, ларвата достига дължина до 40 mm. Оцветяването на тялото на ларвата е в черно, тъмнокафяво или тъмнозелено. Ларвовият стадий може да продължи няколко месеца. Това зависи от температурата на водата и от останалите хищници. Видовете, растящи в студена и бедна на храна вода, изминават по-дълъг нимфов стадий. Ларвата на водното конче живее по дъното на водния басейн или между водната растителност. Някои видове живеят в калта или между камъните. Поради добрата си окраска са много трудно откриваеми. Ларвите на водното конче се хранят с почти всичко, което се движи. Ларвите на по-малките видове се хранят с тубифекс, ларви на майски мухи, а по големите хващат дори малки рибки. След като е достигнала определена зрялост, нимфата на водното конче излиза от водата (обикновено сутрин рано). Промяната на стадия се нарича излюпване. След като напусна водата, ларвата изчаква да изсъхне. След няколко часа кожата на гърба ѝ се разпуква и първо от нея се показва главата, след това тялото и краката. След това насекомото си почива известно време. След още няколко часа крилата са изсъхнали и възрастното водно конче е готово да отлети.

Систематика

Водните кончета съставляват разреда Odonata, който традиционно е разделян на три подразреда:

♦ Zygoptera – Равнокрили водни кончета
♦ Anisoptera – Разнокрили водни кончета
♦ Anisozygoptera – Водни кончета с преходни белези между другите два подразреда

От тези подразреди Anisozygoptera се оказва най-проблематичен и според повечето одонатолози е парафилетичен. В много от съвременните класификационни схеми дори не се използва.

Монофилията на Zygoptera и Anisoptera е оспорвана от някои съвременни филогенетични изследвания и няма консенсус за техните граници.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Водни кончета

Megaloprepus caerulatus


Megaloprepus caerulatus - музеен екземпляр. Размера на клетката на мрежата е 1 см

Видът е най-големият сред живите представители на разреда на водните кончета: най-големите мъжки могат да достигнат размах на крилата до 190 mm с дължина на корема до 100 mm. Това е един от малкото видове хомоптери водни кончета, чиито мъжки са по-големи от женските. Крилата са прозрачни с кафяви жилки, с широка синя вертикална ивица в горната част на крилото с метален блясък. На тази лента има бледосини заоблени петна, понякога сливащи се в една ивица. Широката ивица от долната страна на крилата е черна. Първата и втората двойка крила са почти еднакви по размер и структура.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Megaloprepus_caerulatus

Anax imperator


Anax imperator (мъжки)

Anax imperator или царски пъстролет е вид водно конче от семейство Aeshnidae. Възникнал е преди около 5,33 млн. години по времето на периода неоген. Видът е незастрашен от изчезване.

Anax imperator (женски)

Гърдите са зелени, с широки черни ивици по шевовете. Крилата са прозрачни, дълги 5 см. Крилната пластина е с контрастен сиво-бял цвят. Крака с дълги шипове, които образуват "кошница" за улавяне на насекоми в полет. Коремът на възрастен мъж е син, този на женската е зелен или синкаво-зелен, с плътна черна назъбена надлъжна ивица от гръбната страна. Очите са големи, синьо-зелени на цвят.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Anax_imperator

https://ru.wikipedia.org/wiki/Дозорщик-император


...и да споменем за отдавна изчезналия гигант от света на водните кончета - Meganeura 

Meganeurites gracilipes - възстановка

Гигантски изчезнали крилати насекоми, подобни на водни кончета. Дължина на тялото до 43 см, размах на крилата до 71 см.

Родът е описан за първи път през 1939 г. от американския палеоентомолог професор Франк М. Карпентър (Харвардски университет; 1902-1994) въз основа на фосилни отпечатъци (фрагменти от крила) от Канзас, САЩ въз основа на типовия вид Meganeuropsis permiana (Elmo, Канзас). Смята се за най-големия вид насекоми в историята (заедно с Meganeura monyi). Реконструираната дължина на крилото е 330 милиметра (13″) (при размах от 710 милиметра (28″)), а приблизителната дължина на тялото е 430 милиметра (17″). Втори вид, Meganeuropsis americana Carpenter, 1947 е описан от Оклахома през 1947 г. и вероятно е младши синоним на Meganeuropsis permiana. Описано е от големи 280 милиметра (11″) дълги фрагменти от предно крило, съхранявани в Музея по естествена история на Харвард (Кеймбридж, Масачузетс, САЩ); общата реконструирана дължина на такова крило достигна 305 милиметра (12″), а размахът на крилата е 690 милиметра (27″).

Фосил на гигантско водно конче Meganeura с размах на крилата 68 см

...ето и още една, 3-D възстановка на гигантско водно конче Meganeura:

https://ru.wikipedia.org/wiki/Меганевры

[FELDMARSCHALL]

Много интересна тема ! Имам един въпрос. Дали може админа да направи отделна тема за различните геоложки периоди и епохи на планетата и какъв е бил животинския и растителния свят сравнен с днешни дни - какви интересни и странни видове е имало от водни, земноводни до сухоземни създания. Сигурно ще е малко трудоемко да се направи, но ще бъде интересно за всички четящи.

[Hatshepsut]

Много интересна тема ! Имам един въпрос. Дали може админа да направи отделна тема за различните геоложки периоди и епохи на планетата и какъв е бил животинския и растителния свят сравнен с днешни дни - какви интересни и странни видове е имало от водни, земноводни до сухоземни създания. Сигурно ще е малко трудоемко да се направи, но ще бъде интересно за всички четящи.

Вече има създадена такава тема "Палеонтология", но тя е в друг раздел "Наука и образование":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?topic=1663.0

[FELDMARSCHALL]

Аха, благодаря. Явно недоглеждане от моя страна.

[Hatshepsut]

Гигантска секвоя

Гигантската секвоя (Sequoiadendron giganteum) е вид иглолистно растение от семейство Кипарисови (Cupressaceae), единствен съвременен представител на род Sequoiadendron. Познат е още като Мамонтово дърво. Короната на секвоята в млада възраст има почти идеална конусовидна форма, а по-късно става неправилна. Стъблото е силно сбежисто (с намаляващ диаметър по дължината на ствола) и е покрито с дебел слой червено-кафява, мека, влакнеста кора. Иглите са шиловидни, сивозелени и сравнително дребни, дълги 3 – 6 mm. Височината му достига до 90 – 100 m. Това е най-едрият дървесен вид на планетата.

История

Исторически гигантските секвои могат да бъдат проследени до триаския период преди 200 милиона години – когато динозаврите се появяват за първи път. Гигантските секвои са доминиращ дървесен вид в Северна Америка и Европа през юрския период (преди 180 – 135 милиона години) и през периода креда (преди 35 – 70 милиона години). Динозаврите са изчезнали до края на периода креда, но гигантските секвои оцелели. Планетата е била значително по-топла и по-влажна по време на динозаврите, а атмосферата – в пъти по-богата на въглероден диоксид.

В края на периода креда земята започва да се охлажда и засушава. Гигантските секвои започват да отстъпват бавно в полза на растителни видове, по-подходящи за условията на засушаването. Преди около 20 милиона година гигантските секвои изчезнали от Европа, но оцелели в западната част на Северна Америка. Гигантската секвоя е единственият оцелял член на рода Sequoiadendron.

Днес, благодарение на човека, гигантски секвои могат да бъдат видени на много места по света, в това число и в България.

Таксономия

Един от първите учени, видял гигантската секвоя в естествени условия, е английският ботаник John Lindley през 1853 г. Той публикува първото научно описание на вида. Смятайки, че този вид принадлежи към нов, неописан дотогава род, той избира име на рода Wellingtonia, посветен на английския пълководец от битката при Ватерло – Артър Уелсли, херцог на Уелингтън (на английски: Duke of Wellington), а вида нарича Wellingtonia gigantea Lindl.

Мнението на американските учени по това време било, че такова забележително със своите размери растение не следва да носи името на европеец. Поради това през 1854 г. американският ботаник C. F. Winslow променя родовото название на Washingtonia, в чест на първия президент на САЩ, а вида нарича Washingtonia californica.

Същата година френският ботаник Жозеф Дьокесн (Joseph Decaisne) въз основа на морфологията на репродуктивните органи констатира, че става дума за представител на рода Sequoia. Така видът претърпява нова номенклатурна промяна и името му става Sequoia gigantea (Lindl.) Decne. non Endl.

Името Sequoia gigantea просъществува 85 години, докато американският ботаник John Theodore Buchholz публикува статията ,,The generic segregation of Sequoias". Amer. J. Bot, 26: 535 – 538 (1939), в която той обосновава мнението, че този вид принадлежи към отделен род Sequoiadendron и така се стига до окончателното име, валидно и до днес: Sequoiadendron giganteum (Lindl.) Buchh.

Този вид преди е бил включван в семейство Таксодиеви (Taxodiaceae). Това семейство е обединено със семейство Кипарисови (Cupressaceae) – виж Farjon, Aljos 2005.

Разпространение

Видът е ендемичен за Калифорния, САЩ. Естествено разпространен е в горски пояс по западните склонове на планините Сиера Невада.

Ареалът на разпространение е силно разпокъсан, с дължина 400 km и ширина 25 km. Действителната площ се оценява на около 142 km². Най-често се среща в южните части, окръзи Фресно и Тюлери. Обитава смесени иглолистни гори, в които доминиращ вид е Конколорска ела. Расте в защитени територии с дълбоки, влажни почви на 1100 до 2500 m надморска височина. Независимо от факта, че почти целият ареал е защитен от повече от сто години, популацията непрекъснато намалява. Това се дължи главно на неправилно възобновяване и естествена смърт на престарели дървета, които се заместват от конкурентни иглолистни видове.

Секвоите в България

Гигантски секвои в близост до входа на Южния парк в София

Въвеждането на секвоята в България започва преди малко повече от 100 години. В двора на Боянската църква има 3 вековни гигантски секвои, засадени от царица Елеонора през 1907 г. Вековна гигантска секвоя расте и в двора на манастира ,,Седемте престола" край с. Осеновлак в Искърското дефиле. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има гигантска секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една гигантска секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Гигантска секвоя има също в двора на Лесотехнически университет – София, в двора на пожарната в град Смолян, в Морската градина във Варна, Морската градина в Бургас, на гаровия перон в град Пирдоп (5 гигантски секвои, засадени през 1935 г. – подарък за Царя), в двора на училището в село Антон, на площада на село Душанци и в балнеологичния курорт Вили Костенец, разположен в източния дял на Рила планина, на 9 km южно от гара Костенец и на 78 km югоизточно от София (2 секвои). В двора на училището в с. Буново растат две гигантски секвои, засадени преди повече от половин век. Също така и в местността ,,Колибар чешма", намираща се на 3 km от Ивайловград и на 328 km югоизточно от София има една секвоя с височина близо 40 m, а също така и малка гора от около 40 броя по-малки дървета. Има няколко броя в град Велинград, на гърба на пощата, там може да се види величието ѝ. Има засадени гигантски секвои в дворове на къщи, които се намират в столичните квартали Княжево, Драгалевци, Симеоново и Бояна. Гигантски секвои има и в женския руски манастир в кв. Княжево. Около 20 секвои на 30 години има в Аграрен университет в Пловдив. Две гигантски секвои има в кв. Мусагеница. Вероятно са посадени около 1970 г. Има в с. Ново Градище, област Стражица. Дървото е на 42 – 43 г. с диаметър 3 m и височина около 15 – 20 m, отрасло е в частен двор, засадено от собствениците. На площада в селото има и още 3 дървета. В местността ,,Юч бунар" край село Богослов, което се намира над гр. Кюстендил, има 3 вековни секвои. Първите дървета там са посадени през 1890 г. от лесовъда Йордан Митрев, а семената са донесени от моряк от родината на секвоите – планината Сиера Невада в Калифорния. По-късно лесничеи засаждат още 100 секвои и така се образува днешната гора. Няколко секвои има и в бившата правителствена резиденция в Нареченски бани, засадени според охраната през 1955 г., но доста дебелостволи. Секвоя има в централната част на курортното градче Вършец.

Коренова система

Гигантската секвоя обикновено развива широка коренова система много рано в развитието си. В регион, белязан от продължителен летен сух сезон, какъвто е Сиера Невада в Калифорния, този вид на кореновата система е от съществено значение за всички видове дървета, но тя развива такава коренова система и на необичайно влажни места. Дори и с обширна коренова система гигантската секвоя е рязко ограничена в нейния естествен ареал от фактора влажност на почвата. Кълняемостта и ранните етапи разсад са най-уязвими по отношение на проблемите на околната среда като суша. След като гигантските секвои са покълнили и са се превърнали в силни млади растения с добра коренова система, те са доста способни да оцелеят в много части на света, в това число и в България.

В рамките на първите две години на растеж кореновата система започва да се разклонява по-гъсто. Растежът ѝ е по-голям в страничното си развитие точно под повърхността на почвата, което продължава най-силно. В крайна сметка корените на големи дървета достигат до 30 – 40 m дължина, а в някои случаи може да достигнат и повече от 60 m. Това означава, че някои от големите секвои развиват коренова система на площ от около четири декара горски масиви.

По-голямата част от кореновата система на гигантската секвоя е съставена от малки, нишковидни хранилки, които се разпространяват от по-големите корени близо до основата на дървото. Някои от големите корени може да достигнат повече от два и половина или три метра в диаметър, но повечето от тях са много по-малки. Цялата система от корени са в рамките на четири-пет метра под повърхността на почвата. Това е деликатна структурата, която може да извиси дървото нагоре до 100 m.

Въпреки огромната си нужда от влага и хранителни вещества, гигантската секвоя не използва нагоре наличните си ресурси за това. Напротив, тя е склонна да се създаде много стабилни, дългосрочни отношения с почвата около нея. Системен анализ и оценка на състоянието на почвата около секвоите от различни възрасти показват постоянни и надеждни количества от различни химични вещества, необходими за развитието на една секвоя.

Корона

Веднага след като младата гигантска секвоя разполага с подходящо целогодишно предлагане на влага и слънчева светлина, тя започва да расте доста бързо. При оптимални условия основното стъбло води пътя нагоре, и дървото става с конична форма. Горната част на короната ще запази тази форма в продължение на много години, въпреки че, ако дървото не расте в пълна слънчева светлина, може да започне да губи своите ниски клони и от това се получава по-високо и като сянка нараства около основата. В крайна сметка, обаче, когато достигне полова зрялост, короната на дървото постепенно губи своята конусовидност и външния ѝ вид става по-заоблен, с формата на купол. Короната на зряла гигантска секвоя придобива елегантно заоблен външен вид с голям облак от вълни зеленина, които стоят в ярък контраст с по-заострените върхове на другите иглолистни дървета около нея.

В горната си част короната става все по-закръглена. Голямата възраст и голямата височина се комбинират, за да се преустанови по-нататъшния растеж нагоре. Мащабните клони също са типични за старите ветерани. Самоокастреноста в крайна сметка може да доведе до основни стъбла, които са без клони до 40 – 60 m над земята. Над това ниво по-старите дървета могат да задържат един или повече клони, които идват хоризонтално от основния дънер и след това се завъртат нагоре, достигайки голяма височина в борба за слънчева светлина.

Много от старите гигантски секвои са изсъхнали отгоре. Това означава, че имат мъртва дървесина в горната част на короните им, макар да изглежда здрава и стабилна. Те са били по-високи и след това умира част от върховете им. Най-големият причинител на изсъхването на върховете е пожарът. Осемдесет и пет процента от секвоите, които имат сухи върхове, са със сериозни белези от изгаряния по стволовете си.

Размножаване

Размножаването на секвоите може да се извършва както семенно, така и вегетативно.
Шишарките са яйцевидни, дълги 5 – 8 cm и широки 3 – 4 cm. Узряват за 18 – 20 месеца, но могат да останат на дървото, запазвайки зеленикавия си цвят в продължение на 20 години. Във всяка шишарка се образуват средно по около 230 семена, които са снабдени от страни с тесни крилца.
Гигантската секвоя спада към т.нар. пирогенетични видове. Секвоите оцеляват след възникнали горски пожари, които дори благоприятстват поникването на семената и възобновяването на гората. По време на пожара изгаря мъртвата горска постилка, а от високите температури шишарките на дървото изсъхват и се разтварят, семената изпадат и след първия обилен дъжд поникват.

Темпове на растеж

Крайбрежните секвои могат да достигнат от 1,8 m до 2,4 m, а дори повече височина в рамките на един сезон. Гигантската секвоя е по-вероятно да израсте около 60 cm височина на година през първите 50 – 100 години. От друга страна, дънерът на гигантската секвоя продължава да расте, като увеличава своя общ обем със скорост, далеч надминаваща тази на всяко друго дърво. Растежът на пръстените е през 1,2 cm дебелина и са често срещани при млади гигантски секвои в оптимални условия. Това се равнява на увеличение с един сантиметър от диаметъра на година. И бързия ѝ растеж е вероятно да продължи, дори когато дънера и е станал с над 30 метрова обиколка. С това годишните пръстени на растежа и може да са станали по-тесни, но общият обем на растежа може да продължи в същата или по-висока честота.

Теоретично гигантските секвои могат да продължат да живеят и растат вечно. Тези дървета умират само вследствие на външно физическо събитие като подкопаване от ерозия или събаряне от вятър. Когато огромна секвоя бъде повалена от ерозия или от буря, от корените ѝ израстват нови дървета и продължават живота ѝ. Смята се, че има такива дървета израснали от древни повалени секвои на 20 – 30 000 години, а и повече. Днес, най-старата известна единична гигантска секвоя е на около 3300 години.

Интересни факти

Въпреки че гигантските секвои не са най-високите дървета, те държат няколко рекорда. На височина достигат до 100 m и обиколка на дънера до над 54 m и диаметър над 17 m. Те са и едни от най-дълголетните живи същества на планетата, като могат да достигнат възраст от 3500 – 4000 години.

Най-голямото дърво на света е гигантската секвоя ,,Генерал Шърман" в Калифорния, САЩ. Дървото е с височина 83 m, обем на ствола 1486,6 m³ и тежи около 1300 тона. Смята се, че то е на възраст около 2500 години, като всяка година нараства с такъв обем, че от него може да се получи стандартно 15-метрово дърво с диаметър на дънера от 30 cm, което го прави най-бързорастящото дърво в света.

,,Генерал Шърман"

Победата на ,,Генерал Шърман" за титлата на най-голямо дърво никак не е лесна – десетилетия наред то се конкурира с друго дърво, ,,Генерал Грант", намиращо се в национален парк ,,King's Canyon", което всъщност е с по-голяма обиколка (32,77 m спрямо 31,27 m за генерал Шърман). През 1921 г. група учени внимателно измерват двете дървета – според получената информация победител трябвало да бъде ,,Генерал Грант", но впоследствие се е решило под внимание да бъде взет обемът, а не точковата система.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантска секвоя



Гигантската секвоя е исполин сред дърветата и най-големият жив организъм

[Hatshepsut]

Дърво Гинко Билоба

Гинко билоба (Ginkgo biloba) е семенно растение, единственият съществуващ и днес вид в отдел Гинкови (Ginkgophyta), род Гинко (Ginkgo), поради което много често се нарича с родовото си наименование. В продължение на векове се смята, че е изчезнал в дивата природа, но в наши дни е установено, че се среща в ограничен район в Източен Китай, въпреки че дивият статут на тези дървета е спорен.

Описание

Гинко е средно голямо широколистно дърво, високо до 20 – 35 m, като отделни екземпляри в Китай са достигали повече от 50 m. То често има остра корона и дълги неподредени клони. Корените са дълбоки и дървото е устойчиво на вятър и сняг. Образува голямо количество скъсени клонки, по които розетковидно се нареждат листата. По удължените клонки листата са единично разположени. Те са с много характерна ветриловидна форма, обикновено врязани на върха и оттам идва епитетът ,,biloba", т.е. ,,двуделен". Листата имат много характерно архаично жилкуване – всяка жилка, навлизаща от листната дръжка в листната петура, се разклонява вилообразно на две, след това всяко разклонение още на две и т.н. докато разклоненията достигнат ръба на листа. Такъв тип разклоняване се нарича ,,дихотомно" или ,,дихотомично". През есента листата стават ярко жълти, след което падат, понякога само за 1 до 15 дни.

Мъжки конуси с полен


Женски овули

Гинко е двудомно растение, което означава, че един индивид има репродуктивни органи само от единия пол, така че индивидът може да бъде или женски или мъжки. Мъжките репродуктивни органи – макроспорофилите – са събрани в ресовидни съцветия. Женските – семепъпките се залагат по 1 – 2 на дълга дръжка. След опрашването от тях се развиват семената. Те са едри (колкото едра маслина), с месеста обвивка, която при узряване на семената ферментира и издава неприятна миризма. Семената в някои страни (Китай) се обработват със солена вода и се използват за храна.

Съчетанието от устойчивост на болести и неподатлива на насекомите дървесина правят дърветата гинко много дълголетни, като за някои екземпляри се твърди, че са на повече от 2500 години. След атомната атака над Хирошима гинко са едни от малкото оцелели дървета.

Отглеждане

Гинко се култивира в България от края на 19 век. Първите засадени дървета растат и до днес в градината при Докторския паметник (зад Народната библиотека), както и на входа на АГ ,,Шейново" и на площад ,,Свобода" град Добрич. Отделни индивиди от него могат да се видят в почти всеки парк в различни градове на България.

Съществуването на растението Гинко билоба може да бъде проследено назад в земната история до юрския период. По времето на динозаврите, гинкото се е срещало върху голяма част от сушата и дори след като много други видове изчезнали, това растение се е запазило непроменено – чак до наши дни.

Вкаменелости от преди 165 млн. г.

Приложение

Орехоподобните семена на плодовете са особено ценени в Азия и са традиционна китайска храна. Ястия от гинко се сервират в специални поводи като сватби и на китайската Нова година. Приписват им се свойства на афродизиак. Консумирани в големи количества или продължително време, могат да предизвикат отравяне с гинкотоксин (4'-О-methylpyridoxine). Изследвания показват, че конвулсиите, причинени от гинкотоксина, могат да бъдат предотвратени или прекратени с пиридоксин.

Заради статута си в будизма и конфуцианството, гинко са широко засадени в Корея и части на Япония, като има индивиди, надхвърлящи 1500-годишна възраст. Листото на дървото е символ на школата по японска чайна церемония урасенке и символ на Токио.

В медицината

В последно време препарати на основата на съединения, извличани от листата на гинко, намират твърде широко приложение в лекарствената терапия на някои съдови заболявания, при атеросклероза, разсеяна склероза, за подобрение на паметта и концентрацията на вниманието. В края на 20 век ,,Гинко" стана моден препарат. Обаче във връзка с разширяващото се и често безконтролно прилагане на лекарствени препарати с гинко, както и използването му в състава на биологично активни добавки, постепенно се е увеличил и броят на регистрираните нежелателни странични ефекти (напр. алергия и др.). Съществуват много мнения относно ефективността на препаратите, съдържащи съединения от листата на гинко, от положителни до критични статии в медицинските списания. Редица изследователи смятат, че тези препарати не допринасят за забележимо подобрение на паметта, въпреки че усилват микроциркуляцията на кръвта в тъканите и органите. Съществуват данни от клинични изследвания, сочещи, че продължителното прилагане на такива препарати повишава риска от инсулти. Затова прилагането на препарати на основата на гинко без консултация с лекар е нежелателно. Приемането на всякакви препарати с гинко по време на бременност и кърмене е противопоказно.

В САЩ продуктът ,,Ginkgo biloba", извличан от листата на гинко, не е получил одобрение от страна на американския регулатор Агенция за контрол на храните и лекарствата (FDA) като безопасно и ефективно лекарство срещу никое заболяване.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гинко Билоба

Гинко Билоба - ствол и клони

Гинко билоба (Ginkgo biloba) е уникално дърво, което няма живи родственици. То е класифицирано в свой обособен отдел Ginkgophyta, съдържащ единствен клас Ginkgoopsida, разред Ginkgoales, семейство Ginkgoaceae, род Ginkgo, и е едиственият съществуващ и днес вид в този отдел. Гинко билоба е един от най-добре известните примери за "живо изкопаемо".

В продължение на векове се е смятало, че видът е изчезнал в дивата природа, но в наши дни е установено, че се срещат диворастящи дървета гинко в поне два малки района в Източен Китай. Все пак, тъй като в тези области има човешка дейност отпреди повече от няколко хилядолетия, статутът "диворастящи" на гинко дърветата там е спорен. Гинко се отглежда из цял свят по паркове и градини, като изключително добре понася токсичните градски условия и атаки на вредители. Четири дървета гинко са оцелели след атомната експлозия над Хирошима, само на 1-2км от мястото на взрива. В България гинко се среща сравнително рядко като парково и/или декоративно дърво.

Гинко е двудомно растение, т.е. едни от индивидите са женски, а други са мъжки. Мъжките дървета образуват зелени на цвят реси, които разпръскват прашец. То е голосеменно растение – семената му не са вътре в зреещ плод, а всяко едно от тях има собствена месеста обвивка, която защитава зародиша от неблагоприятни въздейстния. Приличащите на дребни сребристо-жълто-оранжеви сливи или кайсии топчета, с размер 1.5-2см, които ражда женското дърво, не са плодове, а ovules. След оплождането те се преобразуват в семена, които са изградени от три слоя: мека, месеста обвивка (sarcotesta) и твърда част (sclerotesta), която наподобява черупка на шам-фъстък, и най-вътрешен слой-ядка (endotesta), състояща се от зародиш, обграден с хранителна тъкан. От тук идва и името на дървото – "сребърна кайсия", което на японски се произнасяло като "ginkyo".

Гинко Билоба - плодове


Зрял плод


Костилки

Гинко е средно голямо широколистно дърво, високо до 20-35 м, като отделни екземпляри в Китай достигат и повече от 50м.
Корените са дълбоки и дървото е устойчиво на вятър и сняг. Дървесината му е много лека и мека.

Младите дървета често са високи и тънки, с нарядко разположени клони, короната става по-широка с възрастта. Листата са плоски, ветриловидни, двулобни, с радиални жилки, без средна, разделяща на симетрични половинки, жилка. Широки са 5-8см, с дълги (7-8см) дръжки. Приличат на листата на папрата Венерин косъм (англ. Maidenhair fern) откъдето произхожда и популярното в английския език название на Гинко билоба – Maidenhair Tree. През есента листата стават ярко жълти, след което опадват за 1 до 15 дни, понякога за много кратък интервал от време (1-2 часа).

Съчетанието от устойчивост на болести, неподатлива на насекомите дървесина, и способността да образува въздушни корени и леторасти правят гинко много дълголетни, като за някои екземпляри се твърди, че са на повече от 2500 години – има данни за 3000 годишно гинкго в Китай, провинция Shandong.
Гинко се култивира в далечния изток отпреди повече от 1500 години. Първият "западен" човек видял това дърво, в Япония – през 1691 година, е немския изследовател Engelbert Kaempfer, който го описва в своя труд ,,Amoenitatum exoticarum" (1712). Съвременните японци наричат гинко icho или ginnan.

В Китай и Япония, след отстраняване на месестата обвивка, семената се използват за храна. Там те са деликатес и се поднасят, обикновено печени, боядисани в червено, на сватбените ритуали. Консумирани сурови, се считат за афродизиак. В Китай вече над 600 години се селекционират и отглеждат високопродуктивни женски гинко дървета от които се добиват семена, които се използват за ядене.

Месестата обвивка на семената съдържа маслена киселина (butanoic acid), и отделя неособено приятна миризма, наподобяваща миризмата на гранясало масло. По тази причина в САЩ, и Европа са предпочитани предимно мъжки дървета гинко.

Видът Гинко билоба е включен в Червения списък на застрашените растения на IUCN (The International Union for the Conservation of Nature and Natural Resources). Въпреки, че се засажда и култивира от хората, той е застрашен, и е подложен на риск от загуба на биоразнообразието си, защото е размножаван чрез резници вместо чрез семена, поради предпочитанията на хората към мъжките дървета.

Употреба

Гинко билоба е едно от първите няколко най-употребявани лечебни растения в света. Все пак славата му в западния свят се носи от сравнително скоро – от няколко десетилетия. В китайската медицина се използва много отдавна. Листата му съдържат 198 активни съставки, които: намаляват количеството на образуващия се холестерол, поддържат еластичността на кръвоносните съдове, елиминират свободните радикали, стимулират мозъка, усилват паметта.

Отглеждане

Гинко вирее на надморска височина до 1500м. Понася температури до – 30 градуса. Най-добре се развива на слънчево място, когато поне половината от деня е пряко огряно от слънцето. Притежава висока устойчивост на атаки от насекоми и на гъбични, вирусни и бактериални болести. Достига височина до 50м. Средният му годишен растеж е 50см – 120см. В големите летни горещини, в първите няколко години от развитието си, се нуждае от поливане един път седмично. При климатичните условия у нас, в България, разсаждането на гинко се извършва от началото на ноември до края на април. При това – колкото по рано, толкова по-добре. Когато е в биоразградими кофички, разсаждането му се прави по всяко време на годината.

https://zeleno.bg/ginko-biloba/

[Hatshepsut]

Кон на Пржевалски

Конят на Пржевалски (Equus ferus przewalskii) или Азиатският кон, е разпространен в Централна Азия в региона Джунгария. Днес той е единственият див кон, който се среща на свобода в природата. Открит е от руския изследовател от полски произход Николай Пржевалски през 1880 г.

На дължина тялото му достига около 230 cm, а на височина при холката до 130 cm. Тялото му е набито, гърдите широки, шията къса, главата голяма, ушите малки, краката му са тънки и немного високи. Има къса изправена грива. Окраската на тялото отгоре и отстрани е кафяво-жълтеникава, с надлъжна тясна, тъмна ивица на гърба, а отдолу и на муцуната е светложълта. Гривата и опашката му са черни.

Обитава открити тревисти равнини на стада до 20 индивида. Той е много предпазлив и бяга бързо. Храни се с тревиста растителност и при недостиг на храна предприема миграции. След 11 месеца бременност ражда по едно малко. Конят на Пржевалски успешно се кръстосва със зебри и домашни коне.

В зоологическата градина в Добрич има 7 коня на Пржевалски, единствените на Балканския полуостров. Един екземпляр от този вид има и в зоопарка в Ловеч.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кон на Пржевалски

Кон на Пржевалски в естествената си среда

Конят на Пржевалски, известен още като Азиатски Кон, е единственият вид диви коне, които днес могат да се срещнат в дивата природа.

Конят на Пржевалски е красиво животно, което се смята за най-вероятни прародител на домашните коне.

История на Кон на Пржевалски

Смята се, че Конят на Пржевалски се е появил преди около 65 милиона години на планетата ни. Днес Конят на Пржевалски може да се срещне в Централна Азия. Наименованието си Конят на Пржевалски дължи на изследователя Николай Пржевалски, който прави интересно откритие за науката през 1880 г, като открива този вид коне. Конят на Пржевалски има с две хромозоми повече от домашните коне. Смята се, че всички съвременни коне са произлезли от Коне на Пржевалски.

Според специалистите всички съвременни домашни коне произлизат от 11 Коне на Пржевалски, които са били уловени в началото на ХХ век в Джунгария, Централна Азия, и били кръстосани с домашни коне. Това подобрило качествата на съвременните коне, като ги направило по-издържливи и силни. Днес много Коне на Пржевалски живеят в зоопаркове. Това се отразява на състоянието на конете, тъй като те са свикнали да изминават десетки и стотици километри на ден. Кон на Пржевалски може да се види в дивата природа много рядко, защото тези животни са плашливи.

През 40-те години на ХХ век много от Конете на Пржевалски загиват, тъй като температурите в местностите, в които живеят, достигат 40 градуса под нулата. Освен това много често по това време Кон на Пржевалски ставал част от менюто на местните жители. През 90-те години на ХХ век е започната програма по възстановяване на популацията на Кон на Пржевалски в дивата природа. На три места в Монголия са създадени резервати, където Кон на Пржевалски възстановява популацията си. Подготвя се внос на Кон на Пржевалски в Казахстан и в Китай, за да се възстанови възможно по-бързо популацията на тези красиви животни.

Как изглежда Конят на Пржевалски

Кон на Пржевалски става висок до 2,30 метра, като размерите не зависят от пола на животното, женските и мъжките изглеждат еднакво. Тялото на Коня на Пржевалски е мускулесто и набито, изглежда почти квадратно. Гръдният кош на Коня на Пржевалски е много добре развит, главата е едра.

Ушите на Коня на Пржевалски са малки, както и очите му. Гривата на Коня на Пржевалски е къса, с прави косми. Крайниците на Кон на Пржевалски са издължени и доста тънки. Тялото на Кон на Пржевалски е покрито с къси косми, които са жълтеникаво кафеникави. На гърба си Конят на Пржевалски има тъмна линия, а муцуната е със светложълт цвят.

Коремът на Коня на Пржевалски е светъл, жълтеникаво белезникав на цвят. Космите по опашката и гривата на Кон на Пржевалски е черна, но е изпъстрена с много рижави косъмчета. Гривата е много груба на пипане. Опашката на Коня на Пржевалски прилича повече на опашка на Магаре, отколкото на опашка на Кон. По долната част на краката си Кон на Пржевалски има ивици, които напомнят за тези на зебрите. Мускулатурата на крайниците на Кон на Пржевалски е много добре развита. Краят на муцуната на Кон на Пржевалски е бял или светложълт. Малко напомня магаре.

С какво се храни Кон на Пржевалски

Кон на Пржевалски е тревопасно животно. Кон на Пржевалски е в състояние да се храни почти през целия ден, но предпочита да го прави предимно в ранна сутрин и по свечеряване, когато слънцето не е силно. Когато не се храни, Кон на Пржевалски предпочита да си почива на висок хълм, за да може да оглежда местността постоянно и да предпазва всички в стадото от хищници.

Конят на Пржевалски не се е променил изобщо през хилядолетията и това според специалистите се дължи на факта, че в неговия генофонд не са се натрупвали гени на други разновидности коне въпреки че от време на време е имало кръстосвания. В природата Конят на Пржевалски се храни с много твърди и бодливи растения, които не стават за храна на други видове коне.

Затова хибридите на Кон на Пржевалски, които са оставали със стадото, не оцелявали заради прекалено грубата храна, която не можели да преработят. Когато няма достатъчно храна, Кон на Пржевалски може да измине големи разстояния, за да намери нови места с изобилие от растителност.

Размножаване на Кон на Пржевалски

Кобилите от този вид стават полово зрели едва на 3 години, а мъжкарите - след като навършат 2 години. Когато младите мъжки навършат тази възраст, възрастният мъжкар ги изгонва от стадото, за да се предотврати възможността от чифтосване с майки и сестри. Младите жребци заедно със стари Коне на Пржевалски, които са изгонени от стадото си заради властта на нов лидер, образуват нови групи, известни като ергенски. Възрастният мъжкар в стадото опложда женските, които след около 11 месеца раждат по едно малко.

Интересен факт е, че Кон на Пржевалски може да се кръстосва успешно със зебри. Кон на Пржевалски е единственият вид диви коне, които при кръстоска с други разновидности на тези животни - например домашни коне и зебри - произвеждат потомство, което може да се размножава, за разлика от други кръстосвания, при които се раждат стерилни животни, катър и муле например.

Любопитни факти за Кон на Пржевалски

Интересен факт е, че през 90-те години е стартирала нова програма за възстановяване на популацията на Кон на Пржевалски. Няколко десетки Коня на Пржевалски били пуснати в района на Чернобил като част от научен експеримент. В резултат на този експеримент в района се появили доста Коне на Пржевалски, защото размножителният процес бил много бурен.

Конят на Пржевалски е социално животно.

Тези коне живеят в не много големи групи, които се образуват от няколко кобили, техните малки, и само един възрастен мъжки. Обикновено в групата има не повече от 14 животни. Групата се ръководи от най-възрастната кобила. Възрастният мъжкар се движи отзад и следи за това никой да не изостава, за да не стане жертва на хищник.

Кон на Пржевалски има перфектно зрение, обоняние и слух - всичко това му помага да усеща приближаването на различните видове хищници.

Днес Кон на Пржевалски е застрашен най-вече от вълци и диви кучета, които нападат младите животни, за да се хранят с тях.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Диво магаре

Африканско диво магаре

Африканското диво магаре (Equus africanus) е вид бозайник от семейство Коне (Equidae). Видът е критично застрашен от изчезване.

Разпространен е в Еритрея и Етиопия.

Ареал на разпространение на Африканското диво магаре

Нубийско диво магаре


Нубийско диво магаре в Берлинския зоопарк, 1899г.

Нубийското диво магаре (Equus africanus africanus), наречено още степно магаре, е разпространено в Североизточна Африка – южните части на Нубия и Еритрея.

То има дълга и груба глава, сравнително големи уши, къса изправена грива и добре окосмена опашка. На височина при холката достига до 120 cm. Окраската на тялото му е канеленосива с напречни тъмни ивици над плешката, а от двете страни на предната част на тялото, както и по цялата дължина на гърба, минава по една тънка ивица.

Обитава пустини и степни пространства на стада от по 10–15 женски животни, предвождани от един жребец.

Храни се с разнообразна растителност, като при недостиг на вода и храна предприема миграции. То е предпазливо и бързо бягащо животно. Живее 18–20 години.

След 12 месеца бременност ражда по 1 малко.

Нубийското диво магаре се смята за родоначалник на различни раси домашни магарета, които се използват като товарни и впрегатни животни в много страни. Местното население го използва и за месо.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нубийско диво магаре

https://bg.wikipedia.org/wiki/Африканско диво магаре