Участие на България въ Първата свѣтовна война (1914-1918)

[Hatshepsut]

Участие на България в Първата световна война (1914-1918 г.)


България – военни граници през Първата световна война

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в Новата история на българския народ. Втората балканска (Междусъюзническа) война има изключително съдбоносни последици. Договорите в Букурещ и Цариград определят на България държавни граници, напълно неприемливи в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение. Великите сили не се намесват и не потърсват един справедлив път за решаване на националните проблеми на Балканите. Така се залагат основите на нови противоречия, реваншизъм и междудържавна омраза. Обширни земи в Македония с преобладаващо българско население са заграбени от Сърбия и Гърция. Османска Турция отнема Източна Тракия, Румъния – Южна Добруджа. Всичко това благоприятства превръщането на Балканите в "барутен погреб" на Европа.
На практика България има териториални претенции към всички свои балкански съседи, а това става трудно преодолима преграда за намирането на стратагически съюзник в борбата за национално обединение.
Все пак деветте военни месеци не нанасят тежки поражения на стопанския живот в страната. Ускореното икономическо развитие от началото на века разширява възможностите на държавата, а се чувства и благотворното влияние на няколкото плодородни години. Освен това бойните действия се водят извън старите предели на България и не нанасят непосредствени вреди. Неизбежното влошаване на живота е бързо преодоляно: увеличението на цените не надхвърля 10% и през 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в промишлеността дори се удвояват.
В края на XIX и началото на XX в. в Европа постепенно се очертават контурите на два противостоящи блока от държави. Бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът й към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, а амбициите й към Близкия и Средния Изток обтягят отношенията й с Русия. В своята завоевателна политика Германия получава поддържката на Австро-Унгария и Италия. Тя се свързва договорно с тях и така възниква Тройният съюз (Централните сили). Срещу него пък стои съюзът на Англия, Франция и Русия – Антантата (Съглашението). Към 1914 г. Германия вече се чувства достатъчно силна, за да започне войната. Англия, Франция и особено Русия обаче се нуждаят от още няколко години подготовка. При крайно изострената международна обстановка е необходима само една искра, за да пламне големият пожар на световния конфликт.
И двата военни блока търсят съюзници. Борбата за спечелването на Балканите започва още от 1912 г. В началото Антантата има по-силни позиции в този район, като Русия изиграва изключително голяма роля за сключването на Балканския съюз. Но Междусъюзническата война слага край на съюза от балкански държави. След това само ориентацията на Сърбия към Антантата и на Турция към Централните сили не буди съмнение. Що се отнася до останалите държави на полуострова, съдбоносният избор им предстои.
На 28 юни 1914 г. в Сараево (Босна) е убит австро-унгарският престолонаследник Франц-Фердинанд. Автори на атентата са сръбски националисти от организацията "Черна ръка". Австро- Унгария поставя на Сърбия редица тежки условия в ултимативна форма. Сърбия приема почти всички искания, но не може да се съгласи с настояването следствието на сараевското убийство да се извърши от австрийските власти на сръбска територия. Едномесечният ултимативен срок, който й дава Австро-Унгария, изтича. На 28 юли 1914 г. Хабсбургската монархия обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е приведена в действие системата от съюзни договори. Русия започва мобилизация, за да помогне на сърбите. В отговор на това на 1 август Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция. Англия застава решително в подкрепа на съюзниците си. Кръгът на участниците в конфликта се разширява, за да обхване почти цяла Европа. След присъединяването на САЩ, Китай, Япония и други страни войната се превръща в световна.
Първата световна война е обект на изключителен интерес в историческите изследвания. Първите оценки и факти от нея се анализират от самите съвременници и участници в събитията като ген. Иван Фичев ("Лични спомени за всеобщата европейска война"), Васил Радославов ("България в световната криза"), Александър Гергинов ("Изпитанията във войната 1915-1918 г."), Н. Недев ("Освободителни войни"), В. Велчев ("Към погром. Как се провалиха народните идеали") и др., които са пропити с много емоции и лични пристрастия.
По-обективни оценки за събитията от 1915-1918 г. дава съвременната българска историография. Основни изследвания са направени от Симеон Дамянов ("България и балканските страни по време на войните 1912-1918 г."), Андрей Пантев и Петко Петков ("САЩ и България по времето на Първата световна война"), Иван Илчев ("България и Антантата през първата световна война"), Георги Марков ("Голямата война и българския ключ за европейския погреб 1914-1916"), Милчо Лалков ("Балканската политика на Австро-Унгария 1914-1917 г.).
При избухването на първата световна война България официално обявява, че ще запази неутралитет, но "с пушки при нозе". Идеята за пълен неутралитет е много привлекателна, но практиката показва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални придобивки. За да постигне националното си обединение, България трябва да търси съюзници, т.е. да избира между Антантата и Централните сили.
Всъщност либералната коалиция, която тогава управлява България, работи за въвличането на страната в лагера на Германия, Австро-Унгария и Османска турция. Тази позиция споделя и цар Фердинанд. Русофилските партии – Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата – са за ориентация към Съглашението. БЗНС и Радикалдемократическата партия са против участието на България във войната, но симпатизират на Русия и съюзниците й. За пълен неутралитет се обявява БРСДП (т.с.), но тя го свързва с митичната Балканска федерация, която никога не би се осъществила особено след Балканските войни.
Всъщност неутралитетът е невъзможен поради важното геополитическо положение на България. И двата военни блока се стремят да я привлекат на своя страна. Ако тя се присъедини към Централните сили, Сърбия е обречена на бърз разгром. Това може да повлияе на поведението на Гърция и Румъния, които все още се колебаят. Участието на България на страната на Антантата означава прекъсване връзката на Германия и Австро-Унгария с Османска Турция. С българска помощ Съглашението бързо може да установи така желания контрол върху Проливите. Връзката на Русия със съюзниците й ще стане несравнимо по-удобна. Първото конкретно предложение на Антантата идва през май 1915 г. От България се иска незабавна намеса във войната на страната на Русия, Англия и Франция, като цената на българското участие ще бъде възвръщането на на Източна Тракия до линията Мидия-Енос, присъединяването на "безспорната" и част от "спорната" зона в Македония, преговори с Румъния за Южна Добруджа. Обещанията изглеждат крупни, но те имат една съществена слабост – несигурността. Нотата не е съгласувана нито със Сърбия, нито с Гърция, а и двете държави веднага изразяват категорично своето несъгласие. Следователно България не може да очаква никакви корекции на границите си с тези страни. Разбира се, същото ще стане по отношение на Южна Добруджа, ако Румъния премине към Съглашението. Сигурно изглежда само присъединяването на Източна Тракия, но тя не е приоритет във външната политика на България. Съглашението просто не предлага гаранции за иначе примамливите обещания, които щедро дава. В същото време Централните сили обещават по-малко, но по-сигурно. За една война срещу Сърбия те осигуряват незабавно настаняване на българите в окупирените от сърбите македонски земи. Гарантират се преговори с Турция за част от източнобългарските земи. И това е всичко. Но тези предложения имат огромен психологически ефект; насочени са към най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение – Македония. Независимо от това, правителството на д-р Васил Радославов и цар Фердинанд не бързат да се обвържат с Тройния съюз.
За нуждите на своята армия България се нуждае от външен заем. След като френските банки й отказват такъв, тя получава 500 млн. марки от немската банка "Дисконто гезелшафт". След тази важна стъпка правителството реорганизира армията като отстронява русофилските офицери и ги заменя с армейски командири, подкрепящи линията на съюз с Централните сили. Армията получава немско въоръжение. Печатът атакува Русия заради пасивната й позиция по време на Междусъюзническата война. А така обработва и общественото мнение в полза на българския избор. Опозицията се оказва немощна да въздейства вълху крайното решение на правителството и двореца.
Въпреки измяната на Италия и присъединяването й към Антантата, през лятото на 1915 г. Централните сили постигат забележителни успехи. Германците предприемат широка офанзива на Източния фронт срещу русите. Англичани и французи се провалят при т.нар. Дарданелска операция. На западния фронт войната се затяга и става позиционна, без съглашенските войски да реализират надмощието си в хора и техника. Всичко това накланя още повече везните за присъединяването на България към Централните сили.
На 6 септември 1915 г. е подписан договор за приятелство и съюз между Германия и България, придружен и от военна конвенция. България трябва да се включи във войната срещу Сърбия поне с 4 дивизии, за да подпомогне австрийците в затегналата се бойна обстановка. Германия обещава нов военен заем на България и оръжие за армията й. Но от българите се изисква "безусловен неутралитет" спрямо Гърция и Румъния, които все още не са се определили окончателно. Най-важният документ подписан на 6 септември 1915 г. е тайната спогодба между България и Германия. В нея се обещава възвръщането на цяла Македония, както и част от сръбските земи по поречието на Морава. При евентуално присъединяване на Румъния към Антантата, България ще получи цяла Добруджа (до дунавските устия). По подобен начин ще се развият нещата и ако Гърция влезе във войната на страната на Съглашението; българите могат веднага да окупират всички земи, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Най-после на 6 септември 1915 г. е сключена и една ратификация (поправка) на българо-турската граница около мястото на вливането на р. Тунджа в р. Марица.
Тези договори присъединяват България към Централните сили и тя влиза официално в Първата световна война.
Едва сега се създава единен опозиционен блок. Направени са няколко опита за отклоняване на правителството и царя от избрания вече път. На 17 септември 1915 г. шефовете на опозицията Ив. Ев. Гешов (Народна партия), Александър Малинов (Демократическа партия), Стоян Данев (Прогресивнолиберална партия), Найчо Цанов (Радикалдемократическа партия) и Александър Стамболийски (БЗНС) посещават цар Фердинанд. На срещата особено дързък език държи водачът на земеделците, който нарича присъединяването на България към Тройния съюз "равносилно от наша страна със самоубийство и пълно национално затриване". Стамболийски заплашва царя, че ако продължи да върви по този път, рискува не само короната, но и главата си. За тези свои думи Александър Стамболийски е арестуван и хвърлен в затвора.
На 23 септември 1915 г. правителството почва мобилизация, а на 14 октомври в специален Манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия. В него се заявява, че "Европейската война клони към привършване". Призовава се българският народ да защити "родния край, поруган от вероломен съсед" и да се притече на помощ за "освобождение на поробените наши братя от сръбско иго". След нападението над Сърбия съюзниците на Съглашението обявяват война на България.
Българската войска по това време наброява около 530 000 души. До края на войната тя достига огромната цифра 850 000! В организационно отношение е разделена на три армии, начело с генералите Климент Бояджиев, Георги Тодоров и Стефан Тошев. Главнокомандващ е ген. Никола Жеков.
Българските войски настъпват по долините на реките Тимок и Нишава, както и в Македония. Атакувана от северозапад от австро-унгарски и германски войски, сръбската армия изпада в крайно тежко положение. Когато българите овладяват проходите в Македония, тя губи възможността да се изтегли към Гърция. Настъпващите от юг съглашенски войски, които трябва да я подпомогнат, са посрещнати от Втора българска армия и след кръвопролитни сражения отстъпват. По настояване на германците нашите войски не преследват разбития противник. Така съглашенците се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт (Южния, Солунския фронт). По-късно България ще заплати с цената на десетки хиляди убити тази грешка. Силно оредели, сърбите са принудени да поемат на запад, през високите албански планини, като застилат пътищата с труповете на хиляди премръзнали войници. Достигнали Адриетическия бряг, те са прехвърлени на остров Корфу с италиански кораби. Тук сръбската армия е реорганизирана и превъоръжена, за да бъде прехвърлена към Солун и до края на войната се сражава в състава на Източната съглашенска армия, т.е. срещу нас.
През 1916 г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган, при завоя на р. Черна и на други места.
Последни от всички балкански страни във войната се намесват Гърция и Румъния. През лятото на 1916 г. Гърция се присъединява към Антантата. Малко по-късно Румъния обявява война на Австро-Унгария и нейни войски нахлуват в Трансилвания. На 1 септември 1916 г. България й обявява война. Трета българска армия, начело с ген. Стефан Тошев, преминава в решително настъпление. Още през първите дни на войната е освободен град Добрич. С устремна атака българите превземат и силната крепост Тутракан. В подкрепа на румънците в Добруджа идват руски бойни части, но след кръвопролитно сражение при Кубадин руско-румънските войски са принудени да отстъпят. Така България си възвръща Добруджа.
В края на ноември 1916 г. Трета българска армия преминава р. Дунав и се насочва към Букурещ. От север към румънската столица настъпват и германски войски. В началото на декември Букурещ капитулира. Малко по-късно руските и румънските войски се изтеглят и от последните си позиции в Добруджа. Българската армия достига устията на р. Дунав.
Изглежда, че България е постигнала своето национално обединение. Но правителството и цар Фердинанд не виждат, че държавите от Централните сили бързо изчерпват стопанските, военните и човешките си ресулси. "Светкавичната война" на германците се оказва илюзия. Между воюващите страни настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. И на България се налага да води трудна и продължителна война. Огромната армия се нуждае от голямо производство, което няма откъде да дойде. Едва 20% от промишлените предприятия работят с пълен капацитет. В още по-тежко положение изпада селското стопанство. Работоспособното мъжко население е мобилизирано в армията. Голяма част от работния добитък е реквизирана. Обширни площи земя остават незасети. Увеличава са стопанския хаос. Цените растат непрекъснато. Храните и другите потребителски стоки стават обект на спекула. Започват гладни бунтове.
Дълго време войниците са принудени да понасят стоически лишенията, недоимъка и глада. Хлебната дажба е 400-500 гр. на ден и то от царевично брашно с различни примеси. Липсват дрехи и обувки. Мъжете ходят облечени в дрипи. В някои военни части половината от войниците са боси. А срещу себе си българската армия има нахранени, екипирани и отлично въоръжени съглашенски войски.
През есента на 1917 г. се извършва октомврийската болшевишка революция в Русия. Ленин изважда Русия от войната. Това пък дава тласък на антивоенните действия в България и по фронтавете. Зачестяват войнишките бунтове и дезертьорството. Засилва се недоволството срещу правителството на д-р Васил Радославов, особено след като Германия и Турция се противопоставят срещу присъединяването на Северна Добруджа към България. Изправен пред всеобщото недоволство, кабинетът на либералите подава оставка. На 21 юни 1948 г. цар Фердинанд възлага на Александър Малинов да състави новото правителство от Демократическата партия. В него е привлечена и Радикалдемократическата партия на Стоян Костурков. Но и новите управници не намират сили и кураж да прекратят участието на България във войната и да сключат така желания мир.
През втората половина на 1918 г. положението на фронта се влошава. Храната не достига, отслабва дисциплината, засилва се отчаянието сред войниците. Междувременно съглашенските войски подготвят настъпление. Съсредоточава се една ударна групировка от около 57 000 души с 566 оръдия. Срещу тази сила стоят две български дивизии с около 200 оръдия.
Настъплението на съглашенците започва на 14 септември 1918 г. с ожесточен огън по българските позиции. След няколкодневни тежди сражения на 18 септември противниците извършват пробив при Добро поле. Съглашенските военни части достигат Прилеп, а оттам по долината на р. Вардар се насочват към Скопие. Една 100 000 българска армия, разположена на запад от мястото на пробива, е заплашена с обкръжение и пълно унищожение. От Германия не идва никаква помощ, а сили за съпротива българите вече нямат.
Претърпелите поражение войски отстъпват към старите граници на България. Недоволството сред войниците е голямо. На 24 септември 1918 г. започват да се образуват първите въстаннически отряди. Сред тях се ражда идеята за поход към София и разправа с виновниците за очертаващата се нова катастрофа.
На 24 септември един въстанически отряд достига до Кюстендил и арестува намиращата се там главна квартира на действащата армия. На път за Радомир се събират около 4-5 хиряди войници и много повече неорганизирани войници. Така започва войнишкото въстание от 1918 г.
В София царят и правителството трескаво търсят изход от възникналата критична обстановка. На 25 септември от затвора са освободени земеделските лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов. На следващия ден те заминават за Радомир заедно с група депутати. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците (главно селяни), за да се преустанови отстъплението и мъжете да се върнат на фронта. Но Александър Стамболийски и Райко Даскалов пренебрегват нареждането и решават да оглавят бунта. На 27 септември със специална прокламация е обявено свалянето на монархията и България е провъзгласена за република (т.нар. Радомирска република). За председател на Временното правителство е провъзгласен Александър Стамболийски, а за главнокомандващ – Райко Даскалов. Всъщност делото, на което залагат двамата земеделски водачи, е трудно осъществимо. Дали ще пристигне навреме германска помощ, или България ще бъде окупирана от съглашенците, е без значение за характера на властта в България: и едните, и другите са за монархия. Ясно е, че след големите промени, настъпили в Русия, великите сили ще бъдат максимално бдителни, подобни събития да не се случат и в други страни. Освен това в България има доста партии, които не са така републикански настроени, както БЗНС. Впрочем и в своята партия Александър Стамболийски и Райко Даскалов имат немалко противници. Така че Радомирската република е обречена да бъде един фойерверк в нашата история, без сериозни последици.
Но въстаническите действия се оказват твърде опасни за правителството на демократите и радикалите. Бунтовниците бързо напредват към столицата. Основните им сили се придвижват през Перник към село Владая (по чието име понякога Войнишкото въстание е наричано Владайско). Кабинетът обявява София за град-крепост. Командването на военните части в града е поверено на ген. Александър Протогеров. Той може да разчита на юнкерите от Военното училищеще, на допълващи части от местния гарнизон, а също и на мобилизирани отпускари. В София пристига и германска бойна група, добре въоръжена с оръдия и картечници.
На 28 септември събитията вземат драматичен характер. При Захарна фабрика юнкерите спират влак с ранени и болни войници и избиват голяма част от тях. Това злодеяние предизвиква негодувание не само сред войниците въстаници, но и сред обикновените граждани на София. Райко Даскалов изисква ултимативно да му бъде предадена властта и дава 24 часа на правителството да се оттегли от управлението на страната. Около 4 часа на 29 септември, след изтичането на ултимативния срок, близо 8 хиляди въстаници в три колони се отправят към столицата. С бой е превзето с. Княжево. Други войнишки части достигат Горна баня и Бояна. Но привечер настъплението на бунтовниците отново е спряно.Това се дължи на опасенията на Райко Даскалов, че през нощните часове по улиците на София могат да станат безредици и изстъпления с трудно предвидими последици. Освен това той все още се надява, че правителството ще си подаде оставката. Забавянето обаче дава възможност на противниковите части да се организират и подготвят по-добре. Рано сутринта на 30 септември те минават в контранастъпление. Превъзходството им в оръдия и картечници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разбити. Стотици от тях, опозили живота си в три последователни войни, падат нелепо убити пред столицата на собствената си държава.
Още на 25 септември правителството на Малинов–Костурков се обръща към съглашенското командване с искане за сключване на примирие. Четири дни по-късно, на 29 септември, в разгара на боевете край София, в Солун е подписано примирието, позволяващо България да излезе от войната. В него се призовава за "незабавно опразване... на окупираните още територии на Гърция и Сърбия". Тези думи ясно показват, че за съглашенците българите се явяват окупатори, т.е. българският национален въпрос няма да бъде решен справедливо и в тази война, донесла на народа ни толкова жертви. Изисква се разпускане на огромната българска армия; тя трябва да бъде сведена до няколко десетки хиляди души, обединени в гранични дивизии. Пленените 100 000 български войници след пробива при Добро поле ще бъдат използвани от съглашенците като евтина работна ръка в Изтока. До сключването на мирния договор България ще бъде окупирана от войски на Антантата. От всичко казано дотук излиза, че нашата страна трябва да очаква поредната национална катастрофа.
В края на септември 1918 г. цар Фердинанд ръководи последния си коронен съвет, на който обявява своето решение да абдикира. Монархът добре разбира, че след поражението и Войнишкото въстание неговото оставанее в България е невъзможно. На 3 октомври в специален Манифест към българския народ Фердинанд обявява, че се отказва от царския престол в полза на първородния си син. В Манифеста бившия вече монарх се опитва да отдаде всички нещастия сполетели българския народ, на "лошо стеклите се обстоятелства". В известна степен той е прав. Никой не е можел да предвиди как ще завърше Първата световна война. Германия притежава най-силната армия в света. Войната почва с големи нейни успехи. Но Германия не може да води продължителна, изтощителна война, тъй като няма достатъчно ресурси за това. Но ако тя бе бързо надделяла над своите противници, България щеше да се окаже в лагера на печелившите. Тогава и националното обединение нямаше да бъде мираж. Ала Германия загубва войната и заедно с нея, разбира се, и България. Тук като че ли царят няма вина. Но Фердинанд може би не си дава сметка за онзи фатален 16 юни 1913 г., когато България на практика проигра всичко спечелено в тежката борба с Османската империя. Царят вероятно предпочита да забрави, че негова е заповедта да се атакуват укрепленията при Чаталджа през 1912 г., когато е можело войната да приключи значително по-рано, преди Сърбия и Гърция да се договорят за подялбата на Македония помежду си. Така че монархът има определена вина за националните катастрофи.
Фердинанд напуска България със специален влак, изпратен от няколко души. На престола застава големият му син цар Борис III.
След примирието на 29 септември 1918 г. в страната навлизат окупационни съглашенски войски. Те завземат главните железопътни възли и пристанища. През ноември правителството на Александър Малинов–Стоян Костурков подава оставката си. Назначен е нов коалиционен кабинет от представители на БРСДП (об.) и БЗНС, начело с Теодор Теодоров.
През лятото на 1919 г. са проведени парламентарни избори, които недвусмислено показват настроенията на българския народ след войната и очертаващата се национална катастрофа. Най-много гласове събира БЗНС, на второ място застава БКП (така се нарича БРСДП (т.с.) след 1919 г.), на трето място идва БРДСП (обединена). Старите традиционни партии претърпяват пълен провал, като най-малко гласове получават НЛП и ЛП, управлявали България преди погрома. Но това е естествено: върху тях лежи тежката отговорност за въвличането на България на страната на Централните сили. Макар че печели най-много гласове, БЗНС не може да състави самостоятелен кабинет, затова след продължителни преговори е образувано коалиционно правителство с участието на НП и ПЛП. Правителството приема Закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа на България. Прокаран е важният Закон за търговията със зърнени храни, който нанася удар върху търговците, налагащи монополно ниски изкупни цени на пшеницата. Положението в България се изостря по време на продължителната Транспортна стачка (декември 1919-февруари 1920 г.). Тя е придружена от голям брой митинги, стачки и демонстрации. Срещу работниците и служещите правителството хвърля полицията и войската.
Катастрофална роля за развитието на България през следващите години изиграва мирният договор, подписан с държавите–победителки в Първата световна война. Преговорите в тази насока започват още в началото на 1919 г. но се проточват до есента. Българската делегация, начело с Александър Стамболийски, пристига в Париж, затворена е в един замък и оставена без каквито и да е контакти с политическите среди. Самият мирен договор е представен на делегацията ни под формата на диктат. Подписан е на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой, откъдето става широко известен като Ньойски мирен договор. Според поредния катастрофален мир България губи нови територии. Това са най-напред 11 000 кв. км площ (т.нар. Западни покрайнини – Царибротско, Босилеградско, както и Струмишко, и редица села в Кулско и Трънско), предадени на новобразуваната държава Сърбо-Хървато-Словенско кралство (СХС-кралство). Освен това от България е отнета Западна Тракия (от р. Места до р. Марица), върху която е наложен кондоминиум (съвмесно управление на Съглашението), но по-късно тази област е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати под формата на репарации огромната сума от 2250 млн. златни франка. Наложени са и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България на практика е лишена от армия – наемната войска може да достигне най-много 20 хиляди души.
Като прибавим към всичко това 100 хиляди убити по време на войната, рухналото селско стопанство, пълно обезверяване на хората в националния идеал, изпадане на страната в тежка международна изолация, става ясно, че общите резултати от трите последователни войни с българско участие чертаят твърде нерадостни перспективи за Царство България.
След световната война Европа се оказва коренно променена. Три империи престават да съществуват (Австро-Унгария, Русия и Германия). На мястото на Австро-Унгария възникват нови държави: Австрия, Чехословакия, Унгария, Полша, СХС кралство. В Русия самодържавието е пометено от две последователни революции – Февруарската и Октомврийската (1917) г. Рухва и Германската империя, заменена от Ваймарската република. В новите условия възникват жилави идеологии и се изграждат тоталитарен тип организации: "диктатурата на пролетариата" в Съветска Русия, националсоциализма в Германия, фашизма в Италия, етатизма в Турция. Идеите за реваншизъм и нова война, която да донесе победа на победените в Първата световна война остават. Така "парижките миротворци" посяват отровните семена на отчуждението, омразата, шовинизма и национализма. В България се установяват авторитарни управленски форми и това е съвсем естествено за положението, в което изпада страната. Учудване все пак буди трайността и жилавостта на демократичните традиции в обществото, които (по-силно или по-слабо изразени) се запазват чак до 1944 г., когато окончателно са ликвидирани и България поема недемократичния път на тоталитаризма от съветски тип.

http://history.kabinata.com/themes/pyrvasvetovna.htm

[Hatshepsut]

България в Първата световна война



Завещаният от Възраждането идеал за национално обединение е сред основните причини за включването на България в глобалния конфликт

,,Хората се подпалиха, гнездото се изпълни с дим... Виждахме, че горим, че не можем да се борим с такава машина, че ще изгорим живи. Настана суматоха. Всички почнаха да реват... Подпоручикът не се чуваше... сигурно беше вече издъхнал, изгорен от огнепръскачката. Аз едва сполучих да се промъкна през амбразурата и излязох вън заедно с още един или двама от моите другари. Всички останали изгоряха живи в гнездото."

Така редник Димо Нехтянов от Царско село (дн. Градина) описва жестокия край на своите бойни другари. Той е сред малцината спасили се от 14-те защитници на картечното гнездо в скалите южно от Добро поле, Македония. Там през септември 1918 г. българската армия води последните си сражения в Първата световна война - 10 000 нейни бойци са изправени срещу 45 000 сърби и французи, които настъпват, поддържани от 600 оръдия, стотици картечници, гранатомети и огнепръскачи.

Цял ден войниците на подпоручик Стратия Мазгалов възпират противниковите атаки. Бункерът им остава като остров във вражеското море - повечето български военни части са принудени да отстъпят. Подпоручикът обаче не мисли за отстъпление. С картечници, гранати и пушки бойците му защитават позицията си, нанасяйки сериозни загуби на противника. Ала огромното му числено превъзходство не може да бъде преодоляно от шепа храбреци.

Приближилите се френски войници подвикват на българите да се предадат. Никой от бойците на Мазгалов не възнамерява да го стори. Французите хвърлят бутилки със задушлив газ и бомби, обстрелват бункера. Идва ред и на огнепръскачките. ,,Само двама души се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои-светци - пише в книгата си ,,Урокът от Добро поле" полк. Димитър Азманов. - И дори противникът се възхищава от подвига им..." Това се потвърждава от думите на френския капитан Рениери: ,,Ще посочим като пример групата картечници южно от Добро поле, които устояха на всички атаки и предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, вместо да се предадат."

Стратия Мазгалов е роден в Търново-Сеймен, дн. Симеоновград. Не се знае на каква възраст загива, но е бил млад човек. Саможертвата на подпоручика и неговите войници не е просто акт на безумна храброст, на свръхчовешка дисциплина или на фанатична омраза към врага. Като героичните действия на хиляди други знайни и незнайни българи, сражавали се в Първата световна война, подвигът им е вдъхновен от завещания от Възраждането идеал за национално обединение.

Все повече изследователи се фокусират върху този идеал, когато търсят причините за участието на България в глобалния конфликт между Антантата и Централните сили. Останала в историята като ,,Самоубийството на Европа", за повечето тогавашни българи ,,Европейската война" е освободителна. Провалено от Берлинския конгрес (1878 г.) и непостигнато след Балканските войни (1912–1913 г.), националното обединение продължава да е най-голяма болка и надежда за сънародниците ни от второто десетилетие на XX в.

В навечерието на Първата световна война българският политически елит и царят търсят изход от последиците от неотдавнашната катастрофа. Настроението сред голяма част от населението е реваншистко. В София и други големи градове на страната е концентрирана значителна част от бежанците от населените с българи територии, останали извън границите на държавата – мощен фактор на обществен натиск върху управляващите. Само имигрантите от македонските земи в началото на XX в. са над 200 000 души, сред които има лекари, учители, адвокати, свещеници, дипломати и журналисти. Те оказват сериозно влияние в политиката и армията – около 33% от офицерите в тогавашната българска войска и 43% от другите държавни служители са родом от Македония.

Различни социални слоеве и дори враждуващи партии, обвиняващи се взаимно за предишните загуби, са единни в желанието си България да се включи във войната. Мненията им се разминават относно избора на съюзник – Централните сили или Съглашението (Антантата). Дори нежелаещите участие във войната БЗНС и Радикал-демократическа партия симпатизират на Русия, а тя е в Антантата. Само тесните социалисти са за пълен неутралитет и създаване на Балканска федерация. Ала в тогавашната обстановка вече няма такава възможност – Балканите са се превърнали в ,,барутния погреб на Европа".

Полуостровът е желана територия на влияние. След победата си в Руско-турската война Русия има силни позиции там. Тя ги използва в създаването на Балканския съюз срещу Османската империя, но Междусъюзническата война го унищожава. Ориентацията на притисканата от Австро-Унгария Сърбия към Антантата е толкова логична, колкото и тази на Високата порта към Централните сили. Изборът на България и останалите балкански държави предстои.

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в новата история на страната ни. След поражението й в Междусъюзническата война в Букурещ и Цариград се подписват неприемливи за България в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение договори. Тя има териториални претенции към Сърбия и Гърция заради Македония, към Османската империя заради Източна Тракия и към Румъния заради Южна Добруджа. Така България не само не намира съюзник на идеята си за национално обединение, но и се оказва във враждебни отношения с всички свои съседи.

Катастрофата е тежка, но в редица отношения е преодоляна учудващо скоро. Бързото икономическо развитие на България в началото на века, съчетано с няколко поредни плодородни години, спомага за излизането на страната от следвоенната криза. През 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в сферата на промишлеността се удвояват. Държавата се нуждае от нови пазари за селскостопанската си продукция и работна ръка за своята развиваща се индустрия. Това, в съчетание със стремежа към обединение и желанието за отхвърляне на неприемливите договори, кара българите да жадуват за реванш на бойното поле.

И Антантата, и Централните сили искат България за съюзник в задълбочаващия се конфликт. Разположението й е от изключително важно стратегическо значение, а Сръбско-българската и двете Балкански войни са доказали на Европа боеспособността на нейните войници.

На 28 юни 1914 г. сръбският националист Гаврило Принцип застрелва в Сараево австроунгарския престолонаследник Франц-Фердинанд и съпругата му. Хабсбургската монархия поставя неизпълними условия на Сърбия и месец по-късно й обявява война. Началото на въоръжения конфликт вдига още повече цената на България като съюзник. Присъединяването й към Антантата би довело до прекъсване на връзките и снабдяването между Германия, Австро-Унгария и Османската империя и би разстроило общото командване на армиите им. На свой ред Централните сили искат да си осигурят транспортен коридор през българските земи между Австро-Унгария и Османската империя. Ако България се присъедини към тях, Сърбия е обречена на бърз разгром, а това може да повлияе на избора на колебаещите се Гърция и Румъния.

Една след друга в конфликта се включват Русия, Германия, Франция и Англия. Скоро той обхваща почти цяла Европа. Когато в него се намесват Япония, Австралия, САЩ и други страни от всички континенти, конфликтът се превръща в Първата световна война.

Първоначално българската реакция се бави. През август 1914 г. правителството на Васил Радославов обявява, че страната му ще запази неутралитет ,,с пушка при нозе". През май 1915 г. Антантата прави предложение: ако България незабавно влезе във войната на нейна страна, ще получи обратно Източна Тракия до линията Мидия-Енос, ще може да присъедини част от Македония и да разчита на преговори с Румъния за Южна Добруджа.

Обещанията са примамливи, но гаранции за изпълненията им няма. Не са съгласувани със Сърбия и Гърция, които категорично възразяват на тези планове. Става ясно, че България не може да очаква никакви отстъпки от тях. Несигурно е и възвръщането на Южна Добруджа, особено ако Румъния премине към Антантата. По-реално изглежда присъединяването на Източна Тракия, но то не е приоритет за българската външна политика.

Обещанията на Централните сили изглеждат по-изпълними. ,,Самата геополитика тласка България към съюз с Германия и Австро-Унгария – казва проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет. – Те й обещават цяла Сръбска Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Освен това българското правителство може да разчита и на военен заем от Германия и Австро-Унгария." Заемът е необходим за реорганизация и превъоръжаване на армията ни. Френските банки закъсняват да отпуснат исканите 500 000 000 франка на България, докато немската ,,Дисконто Гезелшафт" го прави.

Въпреки неочакваното преминаване на Италия към Антантата везните на успеха се накланят към Централните сили. През лятото на 1915 г. германците предприемат офанзива на Източния фронт срещу руските войски, а англичаните и французите са разбити при десантите си на Галиполския полуостров. Това предопределя присъединяването на страната ни към Германия, Австро-Унгария и Османската империя... и удължава войната с 3 години. Според по-късни анализи на Лондонския институт за стратегически изследвания, ако България бе взела страната на Антантата през 1915 г. и бе подкрепила Сърбия, като същевременно удари Истанбул, вероятно още през 1916 съглашенците са щели да бъдат победители.

На 6 септември 1915 г. България подписва договор с Германия, който я задължава да подпомогне австрийските войски, като се включи във войната срещу Сърбия. Така тя ще може да си върне цяла Македония и да присъедини част от земите по река Морава под своя власт. От правителството и армията ни се изисква ,,безусловен неутралитет" спрямо още колебаещите се Гърция и Румъния. Подписаната тайна спогодба с Германия обаче предвижда България да получи цяла Добруджа, ако Румъния се присъедини към Антантата. При същия избор от страна на Гърция спогодбата дава право на българската армия да окупира всички територии, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Направена е и корекция на българо-турската граница при вливането на Тунджа в Марица.

На 23 септември 1915 г. в България е обявена обща мобилизация, а на 14 октомври войските й настъпват в Сърбия. Страната влиза в Първата световна война. В манифест цар Фердинанд заявява, че ,,Европейската война клони към привършване", а българският народ е призован да помогне за ,,освобождението на поробените наши братя от сръбско иго". Войската ни разполага с 15 908 офицери, 600 772 подофицери и войници, въоръжени с 5069 пистолети и револвери, 383 072 пушки, 9513 карабини, 248 картечници, 1211 оръдия и 19 000 саби. В хода на войната през редовете й преминават близо 1 200 000 български мъже, като към 1 септември 1918 г. тя наброява 855 175 офицери и войници. Неин главнокомандващ е бившият военен министър ген. Никола Жеков.

Командваната от ген. Климент Бояджиев 1-ва армия навлиза в Поморавието и Източна Сърбия, докато 2-ра, с командир ген. Георги Тодоров, отрязва пътя за отстъпление на сръбските войски във Вардарска Македония и не дава възможност на прехвърлилите се в Северна Гърция сили на Антантата да им помогнат. След победните за българите Нишка, Овчеполска и Косовска операция Втора армия води при Криволак тежки сражения с френски дивизии. Загубите и на двете страни са значителни, но французите отстъпват, а сръбската армия е принудена да се изтегли през албанските планини. Западните територии са почти изцяло върнати в пределите на България.

След победата при Криволак немското командване спира българското настъпление заради продължаващите колебания на Гърция на чия страна да застане. Това спасява силите на Антантата на Балканите от пълен разгром. Те получават възможност да създадат нов фронт, т.нар. Солунски или Южен. Там от маневрена войната се превръща в позиционна. Българските части прекарват следващите две години в окопите, водейки безброй сражения с противника. Най-мащабна сред тях е Чеганската операция, при която боевете продължават 11 дни, с големи загуби и от двете страни. Въпреки героизма на българските войници и офицери целта на операцията е постигната само частично.

Малко от настъпателните операции, планирани и проведени от нашето командване на Южния фронт през 1916 г., са изцяло успешни. Силите на Антантата вече са укрепили позициите си, а снабдяването им значително превъзхожда това на българите. Все пак т.нар. Струмска операция постига завземане на цялата територия източно от Струма и удължаване на българската брегова ивица на Егейско море. Исканията на германските съюзници да не се превземат Кавала, Драма и Сяр, а по отношение на гръцкото население да се проявява ,,най-голяма коректност" са стриктно спазени. (През 1917 г. Гърция все пак се присъединява към Антантата.) На българските дивизии е заповядано да отбраняват ,,целия Беломорски бряг от устието на Марица до устието на Струма при Орфанския залив". Новите територии са включени в границите на България.

Настъплението на руските войски през лятото на 1916 г. окуражава Румъния да обяви война на Австро-Унгария и да се присъедини към Антантата. Преговорите между румънското и българското правителство за връщането на Южна Добруджа на България са прекратени. Верни на съюзниците си, цар Фердинад и д-р Радославов обявяват война на северната ни съседка. На новия, Добруджански фронт Главната квартира изпраща 3-та армия под командването на ген. Стефан Тошев. В състава й са включени също една немска бригада и османски корпус. Още през септември 3-та армия освобождава Куртбунар (дн. Тервел), Добрич, Балчик и Каварна. С щурм е превзета Тутраканската крепост. Българите влизат победоносно в Силистра и Мангалия.

Много от тези битки са истински епопеи – кръвопролитни, с драматични обрати, продължаващи с дни. Само в сраженията при Добрич армията ни губи 1012 войници и подофицери и 31 офицери. Загиналите при Тутракан са общо над 8000 души, от които около 1800 българи.

Сраженията сблъскват руси и българи само три десетилетия след Освобождението – тежък в психологическо отношение факт. Ала идеята за национално обединение е водеща и тук. Позицията на българските военни е ярко изявена в обръщението на командващия кавалерията ген. Иван Колев: ,,Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

На 23 ноември 1916 г. части на 3-та армия преминават Дунав при Свищов, разбиват румънската отбрана и се насочват към Букурещ. На 6 декември полковете на 1-ва Софийска дивизия навлизат в румънската столица. Немското командване обаче настоява за изтеглянето им, за да могат германските и австроунгарските войски да влязат като победители в града. Въпреки нелоялния ход на съюзниците българите продължават настъплението си до пълното отхвърляне на руско-румънските войски зад р. Серет.

Октомврийската революция през 1917 г. извежда Русия от войната. Малко по-късно Румъния сключва Фокшанското примирие с Централните сили, а през май 1918 г. подписва сепаративен мирен договор с тях. С това бойните действия на север приключват за българската армия. Подписан е и Берлинският протокол, който дава на страната ни цяла Добруджа без Дунавската делта.

Като че ли България е на път да постигне националното си обединение. Ала германската идея за ,,светкавична" война и победа се оказва нереална. Блоковете изпадат в равновесие, конфликтът се превръща в позиционен. Централните сили изчерпват стопанските си, военни и човешки ресурси.

Положението в България е тежко. Огромната за страната ни армия се нуждае от усилено производство, което нито малкият процент действащи предприятия, нито западащото селско стопанство могат да осигурят. Работоспособното мъжко население е по фронтовете, голяма част от добитъка е реквизирана за военни цели. Стопанският хаос расте заедно с цените. Избухват гладни бунтове. Недояждат и българските войници. Униформите им са се превърнали в дрипи, мнозина ходят боси. Срещу тях са изправени нахранени, екипирани и отлично въоръжени противникови войски.

Октомврийската революция в Русия дава силен тласък на анти- военните настроения на фронта и в тила. Стига се до неподчинение и дезертьорство. Когато Германия и Османската империя оспорват връщането на Северна Добруджа на страната ни, недоволството към правителството на Радославов го принуждава да подаде оставка. Ала и новият кабинет не успява да изведе България от войната, чиито катастрофални последици вече ясно се усещат.

През 1918 г. немското командване изтегля от Южния фронт почти всичките си войски, като оставя там 11-а армия, състояща се главно от български части. През есента Антантата подготвя общо настъпление на Солунския фронт с цел извеждане на България от войната. Главният удар трябва да бъде нанесен при Добро поле, а други два – в Битолския участък и района на Дойран.

Едновременното настъпление на англичани, гърци, французи, италианци и сърби трябва да хване ,,в чувал" българските войници в Македония. Българската Главна квартира получава сведения за подготвяната атака. Въпреки това не са взети контрамерки, не са привлечени резерви. В резултат настъплението на противника заварва българите в лошо положение.

На 14 септември 1918 г. оръдията на Антантата откриват огън по българските и немските позиции на Добро поле, а авиацията й ги бомбардира. Артилерията ни не може да отговори адекватно заради по-малкото си оръдия и заповедта на немското командване да се пестят оскъдните муниции. Боевете са кръвопролитни. Отделни картечни гнезда, като това на подпоручик Мазгалов, се държат до последния човек. Ала численото превъзходство на врага е смазващо.

На 15 септември 2-ра дивизия на българската армия се оттегля. След ожесточени сражения и 29-и български пехотен полк е принуден да отстъпи, понасяйки тежки загуби. Жертвите сред войниците на Антантата също са големи, но на 16 септември и втората позиция на нашите войски е пробита.

По същото време 9-а Плевенска дивизия води двудневна битка с многоброен противник при Дойран. Загубите на врага са огромни. ,,В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран" – пише британският премиер Лойд Джордж. Ала на 18 септември пробивът при Добро поле вече е факт.

Въпреки извоюваната при Дойран победа ген. Владимир Вазов получава заповед за отстъпление. Части на Антатата достигат Прилеп и се насочват към Скопие. Разположената на запад от пробива българска армия е заплашена да бъде обкръжена и унищожена. Съюзниците не оказват помощ, а българите вече нямат сили за съпротива. Те отстъпват към старите държавни граници.

Недоволството сред отчаяните войници ги тласва към бунт. На 24 септември те арестуват в Кюстендил офицери от Главната квартира на българската армия. Войнишкото въстание е неизбежната, трагична антитеза на изгубения идеал за национално обединение. Бунтовниците напускат фронта и тръгват към София за разправа с управниците. Изпратените да преговарят с войниците земеделски лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов решават да оглавят бунта.

Нито първоначалните победи на въстаналите, нито прибързаното провъзгласяване на Радомирската република могат да избавят измамената, изтощена и победена България от злощастната й участ. На 30 септември командваните от ген. Александър Протогеров юнкери от Военното училище, мобилизирани отпускари и германска бойна група разбиват бунтовниците. Стотици български войници, оцелели в три последователни войни, загиват нелепо край столицата на собствената си държава.

Само ден по-рано в Солун е подписано примирие, с което България излиза от войната – но на жестока цена. Всички спечелени в Сърбия и Гърция територии са отново отнети. Румъния си връща цяла Добруджа. Дивизиите на българската армия са сведени до 20% от предишния им състав. България е окупирана от войски на Антантата. Заложници по силата на примирието остават 86 000 наши войници и офицери. Във войната са загинали 105 000 българи, над 150 000 са ранени, половината от тях остават инвалиди.

През ноември 1919 г. е подписан катастрофалният за България Ньойски договор. Страната трябва да предаде Царибротско, Босилеградско и Струмишко на новообразуваното кралство на сърби, хървати и словенци. Западна Тракия е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати репарации на стойност 2,25 милиарда златни франка, както и изплащания във въглища, добитък, храни. Задълбочава се налагането на чуждо самосъзнание на останалото извън границите на държавата ни българско население.

Първата световна война променя завинаги Европа и света. Изчезват империи, прекрояват се граници, появяват се нови държави. Възникват агресивни идеологии и социални системи – ,,диктатурата на пролетариата" в Съветска Русия, националсоциализмът в Германия, фашизмът в Италия... Идеите за следваща война, която ще донесе победа на победените в Първата световна, остават, изострят се и се задълбочават. Парижката мирна конференция посява в следвоенния свят семена на омраза и взаимно недоверие, на шовинизъм и реваншизъм, а на България отнема надеждата за постигането на национално обединение. Или почти...

https://www.nationalgeographic.bg/?cid=126&article=471

[Hatshepsut]

Командири на полкове, загинали през Първата световна война

Българските офицери, участвали във войните за национално обединение нееднократно са се доказвали като достойни водачи. С личния си пример и себеотрицание, те имат безценен принос за успешния развой на голяма част от военните действия на българската армия. Това се забелязва особено по време на Първата световна война, когато не само взводни или ротни командири, но и командири на полкове, са били на първа линия, в огъня на битките. Щом смъртта ги е застигнала, те не се крият някъде далеч в тила. Напротив – делят опасностите наравно със своите подчинени и въпреки че длъжността им изисква друго, те без колебание жертват живота си. В следващите редове ще ви запознаем с героичния край на част от падналите офицери и ще ви разкажем за спомена, който оставят.

Подполковник Борис Дрангов

Нека открием нашия разказ с цитат на полковник Борис Дрангов от неговия труд ,,Помни войната – съвети за строеви офицери", в който много точно е посочена водаческата роля на офицерите:

,,Вождът е душата на войската – силна войска с войвода. Овци без овчар, на вълка са дар. Тя почита силата, обича водач твърд, предприемчив, упорен, готов да се жертвува за делото, в чието име я води след себе и способен да ѝ вдъхне пълно доверие, що му дава право да гледа, да мисли, да действува за всички."

Както ще видим, Дрангов не оставя това да бъдат само празни думи. Обичан от войниците и възпитаниците си, той полага своя живот жертва пред олтара на Отечеството.

Веднага премиваме към историческата рамка. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. Започват военните действия срещу Сърбия. До края на годината западната ни съседка е разгромена и остатъците от армията ѝ се спасяват с бягство през албанските планини. Цяла Македония е освободена. Идващите на помощ на сърбите френски и английски войски са разбити (при Криволак и Костурино) и отблъснати на юг. Българската армия е спряна на границата с Гърция. През лятото на 1916 г. към Антантата е привлечена Румъния и така на 1 септември 1916 г. започва войната и на Добруджанския фронт. На 5 и 6 септември 1916 г. е превзета Тутраканската крепост – един от най-големите триумфи на българското оръжие. Нанесеният удар е възмездие за подлостта на Румъния, която напада България в гръб през 1913 г.

При завземането на Тутракан решаващо участие има 19-и пехотен Шуменски полк, част от 4-а Преславска дивизия. Полкът атакува най-добре укрепените фортове № 5 и № 6 от отбранителния кръг на крепостта. Жертвите от българска страна са тежки, но разгромът на румънците е пълен – завзета е за 2-3 дни една смятана от тях за непревземаема крепост, при което над 7 хил. техни войници и офицери са убити или ранени, а други 28 хил. са пленени.

След падането на крепостта започва преследването на отстъпващия на изток и североизток противник. На 13 септември 1916 г., при напредването си по пътя между селата Азаплар и Девенджикьой, 3/4 бригада (19-и Шуменски и 47-и полк) попада под силен артилерийски обстрел. Настъплението продължава, макар и бавно, когато 19-и Шуменски полк се включва в подкрепа на 47-и за завземане на най-високата част на хребета източно от Азаплар. Тук пада улучен от вражески шрапнел командирът на 19-и Шуменски полк полковник Антон Дяков.

Полковник Антон Дяков

Сп. ,,Отечество" в една своя статия за тези събития ще опише този момент така:

,,Бащата на полка убит! Тая черна вест се понесе от верига на верига. Цялата човешка маса изтръпна болезнено. Смъртта на командира беше същинска бойна тръба за борба на смърт или победа."

Полк. Дяков умира три дни по-късно и e погребан в Добричкото военно гробище. Подвигът му обаче не е забравен и селото, за което той загива получава неговото име.

По същото време се водят изключително тежките боеве в защита на току-що освободения  Добрич от идващите от север руски, румънски и сръбски войски. На десния фланг на българските позиции се сражава 8-и пехотен Приморски полк. На 6 септември привечер неговият командир полковник Панайот Минков получава заповед да настъпи и да атакува противника там, където го срещне. Той решава да завземе отново изгубеното с. Геленджик и нарежда през нощта на 7 септември селото да бъде атакувано първо от щурмовата рота, а след нея сам повежда 4-а дружина от полка.

Панайот Минков

В завързалата се престрелка той е тежко ранен, но отказва да напусне строя. В селото са заловени пленници от 12-и и 73-и румънски и 243-и руски пехотен полк. Благодарение на решителните действия на 8-ми полк е осигурен десният фланг на добричките войски. Полк. Минков умира от раните си в София на 30 септември 1916 г. и е погребан в столицата. На него е кръстено с. Полковник Минково, общ. Добрич.

Настъплението на Трета армия в Добруджа продължава на север. Съюзените румънско-руски-сръбски войски, начело с генерал Андрей Зайончковски, при отстъплението си организират отбрана на линията Расово-Кубадин-Тузла. Битката, която ще се разгърне там по-късно ще стане известна като битка при Кубадин. Първата атака на тази укрепена линия на 18-19 септември е неуспешна. След привличане на тежка артилерия и повече резерви планът на командващия Трета армия генерал Стефан Тошев успява – решителното сражение се провежда от 19 до 21 октомври 1916 г.

Тук отново пламва звездата на 8-и Приморски полк, който в тези боеве е в състава на Сборната дивизия под командването на генерал Тодор Кантарджиев. На изток, покрай морето, напредва конната дивизия на генерал Колев. Сраженията за 8-ми Приморски полк се водят срещу отстъпващите руснаци последователно при селата Топра-Хисар, Осман-факъ, Омурча, Назарча. При последното от тези села – Назарча, на 23 октомври 1916 г. Приморци отново дават скъпа жертва – своя командир полковник Никола Свещаров.

Никола Свещаров

,,Започнал своята служба, като млад офицер в средата на Приморци, той се срастна с техния дух и традиции, закрепна и възмъжа в службата, преминавайки всичките нейни етапи, докато пое най-после и командването на полка. Обичан от подчинените си, той успя да внедри в ред поколения чувства на обич към Родината и съзнателна готовност да се пожертват при върховни изпитания за нейните идеали. Доблестен войн, той бе съумял да спечели сърцата на подчинените си, които води към победи при Селиолу и Караагач, при Чогора и Злетово, при Топра-Хисар и Узунлар. Той видя поражението на врага, дошъл от север и при Назарча, но тук, при преследването, той бе поразен от шрапнелен куршум и склопи очи спокоен, че неговите Приморци ще изпълнят своя дълг докрай."

Пренасяме се към Северна Добруджа, където в края на ноември 1916 г. 16-и пехотен Ловчански полк отбранява голия, скалист масив на Бериш тепе, който се издава като език пред цялата позиция и образува нейният най-важен опорен пункт. С две свои дружини и по една от 35-ти и 36-ти полк, подпомагани от две полски и една гаубични батареи, той бляскаво изпълнява своята задача и на 20 и 21 ноември отблъсква атаките на цяла една руска дивизия. На 29 ноември 1916 г., след безплодните си опити да завладее Бериш-тепе, противникът изсипва ураганен артилерийски огън. Един снаряд попада в самия наблюдателен пункт и ранява смъртоносно командващият полковник Йордан Иванов, който умира на следващия ден в една от полевите болници край с. Кара-Мурад. Погребан е в Кюстенджа, а по-късно – във Военното гробище в Добрич. На него е кръстено село Полковник Иваново, община Добрич.

Полк. Йордан Иванов

Докато в Добруджа и Румъния българската армия разгромява противника и до първите дни на 1917 г. очиства Северна Добруджа от врага, на Македонския фронт също се водят тежки сражения, които ще оставят неизличима следа в българската памет. През септември месец гори огъня на трагичната и величава епопея на Каймакчалан. Когато върхът пада на 30 септември във военната ни история се записват имената на Кенали, Завоя на Черна, Битоля.

Особено трагична и кървава е епопеята при завоя на река Черна. Местността не позволява изграждането на отбранителни линии окопи, обстрелва се от артилерията на противника, който вече владее склоновете на Нидже планина и Каймакчалан. На изток от реката 21-ви Средногорски полк се  отбранява през ноември и началото на декември 1916 г. при височините наречени Еровете. Противниковият огън отдавна е сринал по-голямата част от телените мрежи, окопите и ходовете за съобщения. Притиснати от три страни Средногорци се отбраняват упорито 15 дни на тази позиция. На 3 декември, унищожаван от артилерийски огън, загубил по-голямата част от личния си състав, заплашен да бъде напълно отсечен, полкът отстъпва. Последен остава на позицията неговият командир полковник Климент Джеров, който пада поразен от сръбски куршум. Родом от Охрид полковник Климент Джеров оставя костите си в същата земя – погребан е в гробището на село Грунище.

Гробът на Климент Джеров

В тези сражения земята се напоява с кръвта на хиляди български герои, но врага е спрян. Плановете на Антантата за изкарване на България от войната и среща на французи, англичани, румънци, руснаци и сърби в София пропадат. Новата 1917 г. носи позиционната война и планове за нови битки.

Тези битки стават факт през март 1917 г., когато на Битолския фронт е предприета офанзива от войските на генерал Сарай. Главните цели на атаката са ридът Червената стена и масива на кота 1248 над Битоля. Червената стена е отбранявана от 15-ти пехотен Ломски полк. На 10, 11 март и в следващите дни противникът започва артилерийска подготовка, като са изстреляни хиляди снаряди. На 14, 15 март боевете се водят с непрекъснати атаки и контраатаки, при които окопите минават от един ръце в други по няколко пъти на ден. Силите са неравни, а противникът многократно превъзхожда по численост защитниците. Французите успяват да завладеят позициите по най-ниската височина на Червената стена – Куполната. На 26 март 1917 г. започва вторият етап от тази епопея с още по-силен обстрел. Окопите са сринати, голяма част от защитниците са избити, французите нахлуват в окопите. Тогава сам командирът на полка Стефан Илиев, като взема под команда поддръжките се обръща към тях с думите:

,,Момци, днес цяла България се обляга на нашите сили! Тя очаква от нас своята защита! Французите, които са нахълтали в окопите на 6-та рота, трябва да ги изгоним... Напред, момци, Бог е с нас!... С вас съм и аз, вашият полкови командир! Напред!... и ги повежда в контраатака..."

Французите са изхвърлени от заетите позиции с удар на нож, с бомби и с ,,ура". Командирът е ранен няколко пъти, но остава, докато разпредели взводовете от поддръжката и се увери, че връзката между частите по позицията е възстановена. Вече се смрачава, но артилерийският и минен огън не престава. Късно в тъмнината намират полковник Илиев издъхнал, поразен от парче от снаряд.

Полк. Стефан Илиев

Полковник Стефан Илиев е погребан в двора на църквата "Свето Благовещение" в Прилеп. След включването на Македония състава на Кралство Югославия, гробът е заличен.

Малко по-късно, в началото на май 1917 г., като част от същия план на Антантата за офанзива срещу българската армия на Македонския фронт, се подновяват сраженията при завоя на река Черна, на изток от Битоля. Там, на позиция при с. Арматуш, на запад от кота 1050 е разположен 9-ти пехотен Пловдивски полк. Негов командир от 18 март 1917 г. е подполковник Борис Дрангов. Трудно е да се опише с малко думи такава изключителна личност.

,,Бъди възторжен идеалист, смел до безумие, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание. Военното дело се издига изцяло в самоотверженост, себезабрава. Който не може да отмести своята личност в името на делото, той никога няма да бъде честен войник, достоен и полезен офицер." Това казва той, Борис Дрангов, любимецът на армията, кумир на младия офицер, имал щастието да го види и чуе.

Майските боевете при завоя на Черна започват на 5 май 1917 г.,  достигайки своята кулминация с атаката на противника на 9 май и постепенно затихват до 20 май. На 21 май генерал Сарай виждайки, че не постига никакъв успех на целия Македонски фронт, издава заповед за прекратяване на атаките.

Подполковник Дрангов загива на 26 май 1917 г., когато на предните линии, след като е излязъл укритието бива тежко ранен от избухнал наблизо снаряд. Има засегната артерия и започва да губи много кръв. Отказва да му бъдат поставени обезболяващи и казва ,,Каквото за всички войници, такова и за мен". Умира вечерта на 26 май 1917 г. Последните му думи са били: ,,Колко много исках още да служа на България..." По заповед на Щаба на 2-ра Тракийска дивизия кота 702, където е загинал, се преименува в негова чест ,,Кота Дрангов". Произведен е в чин полковник. Погребан е в родното му Скопие, в двора на църквата ,,Свети Димитър". Години след това сърбоманите изравят костите му и ги преместват в нов гроб на градското гробище Бутел, където са и до днес.

Последната година от войната е изпълнена с предизвикателства за България. Едно от тях е при Добро поле – име на трагедия, място на героизъм. Оттам започва последната сцена на българската Голгота. През есента на 1918 г. срещу четири български полка на позиции в тази негостоприемна планина се изправят четири вражески; срещу стотина български оръдия – над петстотин.

Когато на 15 септември се разгаря най-жестоката битка за Добро поле, 53-ти пехотен полк е в поддръжка. Единствената първа линия на нашата отбрана не може да спре прилива на враговете. Падат един по един опорните ни пунктове – Гръцкия пост, Канарите, Скалистата, Котата, Томовата височина, Узуновата скала, Шейновец. Към тази височина – Шейновец, повежда свои две роти командирът на 53-ти полк полковник Константин Ламбринов. Противникът се спуска от Шейновец и заплашва да обходи един друг наш пункт, който все още се държи – Стояновата височина. Изненадата е голяма и от двете страни. Но и двете страни не се смущават. Едните и другите се развръщат в боен ред и нашите две роти, начело с храбрият си полкови командир, се хвърлят решително в атака на нож.

,,– Юнаци, дойде и нашият ред... началници, нека да дадем пример...

Със спокойствието, което завладява пред голяма опасност, той зовеше за жертви, за дела. Той прочете в погледите на своите юнаци вярата в него и отсече:

– След мен!...

Какъв дълбок и велик смисъл има в тея две думи за всички ония, които искат да водят тоя скромен и храбър народ за подвизи в кървав бой или в мирен труд!...

Войниците се понесоха напред, надминаха своя водач, напреварваха се, прескачаха падналите, не виждаха опасностите... Черните синове на Африка обърнаха гръб. Шейновец бе пак наш!"

В този кръвопролитен ръкопашен бой противникът е временно отблъснат, но полковник Константин Ламбринов е тежко ранен и по-късно умира. Погребан е в с. Дуня. На негово име и в памет на героизма на 53-ти полк в Добричката епопея е кръстено село Полковник Ламбриново, община Силистра.

Полк. Константин Ламбринов

Списъкът, който ви представихме със сигурност не е пълен. Това далеч не са всички командири, загинали по време на Първата световна война. Някои от падналите офицери са известни и делото им се помни, а други вероятно просто са потънали в забравата. Наш дълг е да поддържаме жив спомена за едните и да възкресим спомена за другите.

Поклон пред всички тях и вечна им памет!

https://bulgarianhistory.org/zaginalite-komandiri-purva-svetovna/

[генерал Жеков]

Извън това,че получаваме като "награда" една от сериозните национални кризи със прилежащите финансови и обществени проблеми,ние не се справяме никак зле от военна гледна точка.Другият основен проблем е пораженската пропаганда,заливаща фронта.Също така има доказателства,че най-вече евреи и цигани са разпространавали такава пропаганда,тъй като те са основното ядро от членове на КП и други пораженски кръгове.Знае се,че след войната масово е имало много силна омраза към тези хора,която е била изцяло формирана от народа и по тази причина тогава са създадени най-сериозните ИСТИНСКИ фашистки и националсоциалистически движения(има десетки материали тук и в стария форум на тази тема).Тези настроения,обаче,по една или друга причина не стигат до политическия ни елит и в следствие на тяхното невежество по въпроса,по-късно във времето са прекъснати депортацията на същите елементи и прилежащата конфискация на имуществото им.

[Panzerfaust]

Българско военно чудо: Завоят на Черна

[Panzerfaust]

Българско военно чудо: Дойранската епопея

[Hatshepsut]

Фотография на трима бойни другари, разлистващи вестник ,,Военни Извeстия" южния фронт 1918г.
Фото: Royal Bulgaria in color

[Hatshepsut]

Първата световна война и България

[Hatshepsut]

Освобождението на Южна Добруджа 1916г.

[Hatshepsut]

,,Помни войната" – уроци по лидерство от полковник Борис Дрангов


Полковник Борис Дрангов. Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

На 15 март 1872 година в град Скопие е роден Борис Дрангов. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест.

,,Помни войната — съвети за строеви офицери" е най-значимата част от писменото наследство на легендарния български офицер полковник Борис Дрангов. Той, както и генерал Колев, са личности, при които историческата истина и легендата се сливат в едно, за да ни разкажат за силата и величието на българския дух.

Прочитайки книгата на бележития полковник, можем да разберем частица от онази мощна и всепобедна харизма, заради която един от неговите войници с нож пише на една скала ,,Аз служих при Дранговъ" и заради която неговият началник пише ,,Мечтая за деня, в който ще служа под командването на Дрангов".

За съжаление, на 26 май 1917 година незабравимият български герой преминава във вечността, умирайки от раните си, получени при артилерийски обстрел на противника на кота 702, на Завоя на Черна. Можем спокойно да приемем, че заветът му към бъдещите поколения българи е записан в тази малка негова книжка — ,,Помни войната". Докато тя се чете и се помнят думите на нейния автор, ще са живи и уроците по лидерство и човечност на този великан на българския дух.



Каним ви на едно кратко пътешествие из Дранговите мисли, което ще спомогне да опознаем благородната му душа на българин и войник. Вярваме, че това пътешествие ще помогне на читателя да открие за себе си истинската стойност на един живот, изживян в служба и с мисъл за България.

Книгата е написана във вихъра на Първата световна война и е издадена в родния град на Дрангов — Скопие, през 1916 година. От страниците личи, че е писана на един дъх, но е дълбоко премислена и дълго подготвяна. Като всяко голямо произведение, тя се появява в точното време. Целта на автора е пределно ясна — да подготви читателите да бъдат твърди и смели защитници на Отечеството, силни лидери и истински големи хора, какъвто е и самият Дрангов.

Грабва ни още текстът на първата заглавна страница — там е цитат от ,,Под игото" на Иван Вазов, макар думите да се приписват на легендарния офицер — ,,Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвуване." Тези думи са в основата на цялото съдържание на ,,Помни войната". В желанието си да укрепи душите на българските офицери, Дрангов ни оставя един морален кодекс и една система от ценности, които да служат за ориентир и за източник на сила и смелост при всякакви обстоятелства. Чрез книгата си той кове характери, дава наставления, изгражда водачи!

,,Помни войната" е отражение на самата Дрангова личност, тя е ода за живота, посветена на висшата цел — добруването на род и Родина. Четящият редовете на тази малка книга сякаш вижда пред очите му да израства образът на българския офицер от началото на XX век — такъв, какъвто той е трябвало да бъде, за да поведе чедата на своя народ в борба за националния идеал — обединена, могъща и честита България. Един народ се нуждае от водачи, водачи силни, волни, честни и храбри, водачи, които умеят да разпалват души и сърца.

Делата на безброй български офицери и войници ни показват, че системата от ценности, за които говори Дрангов, е била в основата на тогавашния мироглед на българския народ.

Над всичко полковникът поставя Отечеството, това е и целта на съществуването на воинското братство — защита на Отечеството и народа — ,,Спасението на отделната личност е в спасението на обществото. Ако всичко умре, ти за какво си?" За да се изпълни тази цел, Дрангов изтъква ролята на себеотричането — ,,Самоотверженост! Само тая основа е възвишена. Само тая добродетел е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнравствено, недостойно, пагубно." Отреклият се от себе си е добър офицер, който спокойно води битката, преодолява препятствията пред целта — такъв човек е страшен за противника. ,,Побеждава само оня, който не се бои да погине, да свикнем с мисълта да мрем с чест е в основата на велики подвизи", ,,За смъртта цяр няма — две смърти няма, без една не бива." — това са само част от мислите на автора на ,,Помни войната" за себеотрицанието.

Важна е ролята на  подготовката и закаляването на волята и характера — ,,Помни войната значи бъди силен, много силен, по-силен, отколкото трябва. Прави са силните. Живеят достойните. Господствуват победителите". Полковник Дрангов утвърждава и ролята на човека като основен фактор за победата в една битка. Според него военното изкуство всъщност е начин да се победят хората — собствените войници първо, а после и противниковите, защото битките се печелят от юначни сърца.

Друг важен урок на Дрангов е създаване на чувство на общност межу командира и неговите войници. Но не общност на фамилиарничене, а тази на истинско бойно братство и осъзната и безкористна грижа за другарите. ,,АЗ е нищожно, НИЕ —всемощно!", ,,Искаш ли войниците да те обичат, сам ги обикни искрено и чистосърдечно. Искаш ли да владееш чуждите сърца, дай своето. Сърце след сърце върви" и ,,Умри, но другаря си спаси" — пише той. Постоянното проявяване на грижа за войника е в основата на неговото послушание. ,,Във всички бойни войски, във всички времена любовта, доверието, взаимната преданост на началници към войници и на войници към началници твориха безсмъртни дела. Имай мъжественото, бидейки началник на служба, да бъдеш другар вън от служба."



Личният пример е ключов, скромен е и самият Дрангов приживе — винаги с войниците, винаги споделяйки храната им и несгодите им. Настаняването и храната на войниците са по-важни от тези на командира и той първо за това трябва да мисли. Да работиш повече от всички други е въпрос на чест — ,,Работи повече от подчинените. Не брой часовете."

За да бъде добър един водач, той трябва да е и добър психолог, да усеща настроенията на бойните си другари и да не позволява да ги обхване страх или да загубят вяра — ,,Човек не иска да мре, той се ужасява от смъртта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде сам убит. Той отива на бой не за борба, а за победа. Той се бие дотогава, докато вярва, че ще победи.", ,,Да усещаш страх не е срамно, срамно е да не го надделееш". Чрез присъствието си командирът, лидерът трябва да  вдъхва сила, спокойствие и увереност в подчинените си. Духът на войската трябва да е силен, и това е задачата на всеки командир, да накара подчинения си да вярва в себе си. Който вярва в себе си, той е готов за велики дела, той вече е юнак. — ,,Юначеството е най-необходимото качество на воина. То решава боя."

Излишнно е да споменаваме дисциплината — тя е в основата на успеха, Дрангов отделя много внимание на нея в ,,Помни войната", както и на редица важни теми като придвижване, охрана, настъпление, ред във войнишкия лагер, нападение и отбрана. Трудно е да напишем нещо за тази книга, превърнала се в легенда в следвоенните години. Тя говори сама за своята голяма стойност, преиздавана е многократно и е наръчник на много български офицери до края на Първата Световна война и в следвоенните години. Искрено вярваме, че съветите на Дрангов са актуални за лидерите и в днешния  забързан XXI век. Защото както пише в книгата — ,,Времето не измени човешкото сърце".

Нашето пътуване по страниците на една малка, пожълтяла, стогодишна книжка приключва. Надяваме се, че сме ви подтикнали да я прочетете и да намерите в нея частица от Дранговия дух. Полковникът и сега е сред нас, българите, чрез безсмъртните си думи и геройския си подвиг, с мъдрите си съвети, с безкрайната си любов към Отечеството. Уверени сме, че във всеки от нас има частица от гения и духа на Дрангов и всеки от нас е способен да прилича на него в своите думи и дела. Това би била най-великата победа на падналия за Родината офицер — заветът му за беззаветна, самоотвержена и безкористна обич към България да живее вечно в сърцата на нейните чеда. Великият български дух на полковник Дрангов посочва пътя към щастието и благоденствието на родната земя:

,,За тази цел насъщно необходими са нравствени великани, мъже волни, предприемчиви, храбри, упорити, възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в България до фанатизъм, честни до самоотверженост — българи с характер, железен, непоколебим, възвишен."

Нека тези три малки реда винаги бъдат пред очите ни и винаги да осветяват мислите и делата ни. Тогава може би ще заслужим онова типично Дрангово, екзалтирано и мощно  — ,,Отлично, юнак!"

https://bulgarianhistory.org/pomni-voinata-drangov/


От нашата Download-секция може да свалите книгата на Борис Дрангов "Помни войната":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=31

...както и "Юнаци, изпълнете клетвата. Войнишко четиво" от Борис Дрангов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3640

[Шишман]

Невероятна грешка, да се бием на една страна с поробителя Турция.

[Panzerfaust]

Непоробителите Сърбия, Гърция и Румъния ни прецакаха повече. Естествено, че ще се бием против тях.

[Шишман]

Непоробителите Сърбия, Гърция и Румъния ни прецакаха повече. Естествено, че ще се бием против тях.

Не мисля, не сме били никога 500г. под гръцко, румънско или сръбско робство. Бе вие нова история ще напишете.
А и само година преди това Турция върши геноцид над тракийските българи, нещо което нито сърби, нито гърци или румънци са извършили. Поклонението пред Германия никога не ни е довело до нещо добро.
През тази война, само защото сме били на страната на поробителя губим 30% от земите си.
Ето защо национал-социализма е пагубен за страната ни.

[Panzerfaust]

Първо, не губим 30% от територията си, това са пълни глупости. Губим 8%, не че са малко де. Второ, румънското, сръбското и гръцкото владеене на български земи има точно толкова пагубни последици за българщината, колкото турското. Колкото днес има българи в турска Източна Тракия, толкова има и в гръцка Западна Тракия, сръбска Вардарска Македония и румънска Северна Добруджа. И трите държави освен да гонят и избиват много българи. Гръцките андарти напълно разоряват стотици села, режат глави, вадят и очи и т.н. Поради това, единственото малцинство, срещу което е имало организирани погроми в най-новата история на България е именно гръцкото. Да, не турското, а гръцкото. Във Вардарско нямаше как да изгонят милиони хора, но създадоха македонизма и сега също са загубени за българщината.

[Panzerfaust]

Участието на България Първата световна война е продиктувано от Балканските войни.
Огромната глупост на Фердинад и на дипломатите около него беше, че се хванаха на руската въдица да правят "Балкански съюз". България трябваше да продължи да следва политиката си на неделение на Македония, но пуста лакомия и надценяване. Балканският полуостров може географски да е полуостров, но тогава геополитически е бил остров - запушен отгоре от две империи - Австро-Унгария и Русия. Поради това, Сърбия и Румъния не се стремят да се разширят към земите, населени с милиони техни сънародници - Босна и Войводина за сърбите, Трансилвания и Бесарабия за румънците, а се опитват да се разширят на юг - за сметка на български земи. Ако човек погледне конфигурацията на Балканите тогава, ще види, че всички останали балкански държави имат пресечни точки към земите, за които претендираме ние. Затова логично се стигна и до Междусъюзническата война. А да се надяваш на арбитража на руския цар е безумие и невероятна наивност - за Русия Сърбия винаги е била на първо място. Нищо, той Бог си знае работата, за тази подлост Николай ІІ си получи заслуженото - "големият" император умря като куче, застрелян в едно мазе от евреи болшевики.

[Шишман]

Второ, румънското, сръбското и гръцкото владеене на български земи има точно толкова пагубни последици за българщината,

Мисли преди да пишеш:  румънското, сръбското и гръцкото владеене на български земи никога не може да се сравнява с турското. Тия макар и да са какви ли не: не са продавали българи, като роби, не са ги земали и еничари и т.н.
Ето защо нацизма е вреден за България, защото гледа немските интереси а не българските.