• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

28 January 2022, 22:14:52

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15540 Posts

Шишман
6001 Posts

Panzerfaust
1131 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 172
  • Latest: zelenv9
Stats
  • Total Posts: 25,912
  • Total Topics: 1,412
  • Online Today: 257
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 98
Total: 98

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

01 December 2021, 08:38:21 #672 Last Edit: 01 December 2021, 08:40:56 by Hatshepsut
На нашия бряг на Света

Събýди ме след сто години страх,
научена единствено на недоверие.
Не знам дали защото те познах,
ти позволих въобще да ме намериш.

Или защото имах нужда от това -
да съществуваш, за да те обичам.
Но ето ни - в един отделен свят
споделяме най-личните си истини.

Далеч от всички, само ти и аз,
без някаква излишна еуфория
се губим в тихите води на обичта.
Дано е вярно, че са най-дълбоки.

Hatshepsut

Моментно... може би

Може би утре няма да има...
Може би днеска всичко ще свърши.
Ще останат единствено няколко думи
и мечти... като клони прекършени,

дето още са нямали пролет,
дето само сняг са видели.
И не сетили онзи дъх на зеленото,
само в снежни ръкави до днес са живели.

Може би всичко е сън изсънуван,
в нощ, във която Луната е вещица.
А зездите не светят наистина силно -
просто мъждукат... догарящи свещи са.

Може би утрото вече наднича,
трие сънливо очи със юмруче,
после се втурва навън да разкаже
онова, дето в съня се е случило...

Може би никога нас ни е нямало...
просто някой е чел написана книга.
В нея със тебе били сме героите...
а пък краят е близо... ей го - пристига.

И какво ми остава на мене след всичко?
Две корици... душата - изсричана...
Но сърцето, със въглен гравирано,
трепва тихо... поне те обичам...

Hatshepsut

От незаспиване

Здравей. Нарекох те Любов,
понеже просто нямаш друго име.
Сега ти пиша стих.
Не знам защо.
Защото, може би, сега те има.

Защото тази незаспиваща Луна
се взира в мен... почти със укор.
И аз, естествено, не мога да заспя.
И аз, естествено, оставам будна.

Ти може би не спиш.
Или пък спиш.
Не знам. И знам.
И всичко ми е странно.
Но, знаеш ли, така ми се лети...
И всичко е ужасно нереално.

След малко ще е утро.
А пък аз
безсънно си стоях и те мечтаех.
Нарекох те Любов.
Така избрах.
А ти навярно даже и не знаеш...

Hatshepsut

Някъде, някой, нещо...

Събличам нощта от беззвездия,
от Вятъра шия платно.
И после със лунната лодка
потеглям към спящия дом.

През твоя открехнат прозорец
се вмъквам и влизам в съня ти.
(Това съм го правила вече...
може би, няколко пъти.)

За ръка те повеждам сред ниви
с метличини сини и макове.
А после се спирам. Целувам те.
И тихо изчезвам нанякъде.

Когато се будиш, не помниш.
Но без да разбираш защо,
в сърцето ти нещо говори,
че някой ти дава любов...

Hatshepsut

Видях тъгата ти...

Видях тъгата ти - зелена тишина
под сянката на обич непосилна.
Очите ѝ - очите на жена,
която трудно се превръща в минало.

Видях тъгата ти. А ти видя ли мен?
Едно оранжево цветче надежда,
което с тънко коренче плете
една непоносимо друга нежност.

Което се опитва със листа
да бъде слънце, тука, под земята.
Което се преструва, че не знае
че дните му до теб са страшно кратки.

Тъгата ти, със тежките очи
не иска да го виждаш. И го къса.
И после най-измамно ти шепти
и връзва нишките в душата ти на възел.

А онова оранжево цветче
навярно можеше и камък да разпука.
Да се протегне към едно небе
погалено от утринния въздух.

И после в шепите ти двете му ръце
привечер доверчиво да се сгушат...
Но забравѝ... Останал си далеч
в зелената тъга до смърт заслушан...

Hatshepsut

Заведи ме там...

Защо отново идва онзи сън?
Със езерото и звездички като длани.
Със вятър, парфюмиран с лято
и сини незабравкови поляни?

Къде е езерото, даже и не зная.
Къде звездите са разперени така?
Ужасно много искам да намеря мястото,
в което ни се случи любовта!

И ако някъде наистина го има,
и ако ние с теб се срещнем там...
ще стихна влюбена на твойто рамо
и цялата си нежност ще ти дам...

Hatshepsut

Понякога, когато мълча...

Нощта се спуска кротко над морето,
а залезът отсреща е лилав.
От вятъра се чува само шепот
и нежно се разсипва над брега.

Танцуващи солени песъчинки
проблясват плахо в тънките вълни.
Човешките ми думи не достигат
да ти разкажа всички красоти.

Човешките ми думи са безсилни
пред тези нечовешки чудеса.
И, странно е, но всичко се побира
в една човешка мъничка сълза.

Hatshepsut

Да си знае...

Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.

И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.

Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали.
Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...

На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.

А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)

Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов.

Hatshepsut

Eдна любовна история от дълбокото зимно море

Чудовището се полюшва плавно
в зелени водорасли като мрежи.
То чака дълго, толкова отдавна,
една Русалка да го забележи.

Ръцете му са древни и солени,
а нейните коси - безумно сини.
Чудовището се усмихва уморено
на танца на красивите делфини.

Русалката играе със вълните
и слънчевите зайчета в морето.
И те познават само по очите ѝ,
че морското чудовище
е във сърцето ѝ.

Hatshepsut

Чудесата въпреки нас

Когато спреш да вярваш в чудеса,
небето става остро и грабливо.
Градът потъва в силна тишина.
Сърцето му се чупи. После спира.

Светът изопва плашещи черти
и всичките Чудовища излизат.
Не се поддаваш вече на мечти.
И как да вярваш в техния Пазител...

Той вярва в теб, обаче. Въпреки.
И точно за това ти прави чудо -
събуждаш се веднъж - и не боли.
И даже си способен да се влюбиш.

Hatshepsut

Отвъд приказката...

Вълшебният ми замък опустя.
Отидоха си приказните феи.
В градините с изсъхнали цветя
едва ли някога ще е неделя.

Едва ли някога отново ще са тук
Вълшебниците с островърхи шапки.
Сега от тъжния, ръждив капчук
се сипят онемели капки.

Пегасите ми станаха коне.
Остана само пепел от крилата им.
Заключено е онова небе,
в което се надбягваха със вятъра.

Часовникът удари полунощ.
И приказката се превърна в... нищо.
Под тънкото напукано стъкло
остана обич. Толкова излишна...

Hatshepsut

По никое време

Тази любов е ужасно различна.
Идва късно и бавно. Не разчита на нищо.
Не изпада във кризи. Не скърби истерично.
Само с теб, тишина и уют се засища.

Не ме лъже в очите. Няма капка очакване.
Няма рамка, посока и план за обичане.
Не тежи от надежди. Не заспива разплакана.
Не се буди отхвърлена, тъжна и ничия.

Появи се внезапно. Случайно. Неискано.
И се вмъкна в света ми съвсем непоканена.
Странен микс от нахалство и нежна изисканост.
И... какво да я правя...
Нека остане.

Hatshepsut

Откривай ме...

Разказвам си душата на звездите.
Парченце по парченце я разлиствам.
Събличам бавно всичките ѝ клони
и лунен вятър върху нея плисва.

Разказвам си сърцето на врабците.
Трохичка по трохичка го раздавам.
Перцата по крилете му сияят,
докоснати от слънчева жарава.

Разказвам се на цялата Вселена.
Без думи се разказвам, с тишина.
И в твоите очи за миг проблясвам -
една искрица с име на жена.

Hatshepsut

Сбогом, Принце...

Има ли те, Принце? Няма те.
А пък аз... все още те измислям.
Този свят е страшен за момичета,
дето вярват в приказки наивно.

И небето си остава на високо.
Свидят му се розовите облаци.
Само в сънищата ми на дълго и широко
си говорим с непознати конници.

Хайде, Принце... Време е да тръгваш
от света, заключен във мечтите ми.
Уморена съм отдавна от очакване
и от дълго и болящо необичане.

Беше ми приятно да те мисля...
чак до топлия ти дъх те измечтавах.
Но те няма... И на мен ми писна!
Хайде, Принце. Тръгвай си. Прощавай...

Hatshepsut

Бургас понякога

Градът е много, много уморен.
Изправя се едва, аха да тръгне,
но тръпнат старческите му нозе,
и пукат овехтелите му ъгли,

и скърцат ставите на тъжния живот,
пропити със бетон, съвсем втвърдени.
Почти не вижда с дясното око,
и няма кръв - само асфалт във вените...

Сърцето му (през лятото - фонтан)
сега е просто празно и самотно.
Градът се чувства страшно остарял
и тъжно се оглежда в локвите.

Въздиша тихо и отново сяда
на старото си място край брега.
От лявото око изтича гларус.
И в тъмното прилича на сълза.

А после ще заспи. И ще сънува,
че не е град, а слънчев платноход.
Ще вдигне котвата си, ще отплава
и леко ще помаха със платно.

Hatshepsut

Тишина

Онази Тишина, която живее в мен
нощем сяда до въображаемото огнище
и разказва приказки
на всички малки,
бедни,
изгубени
или изоставени мечти.

Събира ги около себе си
досущ като майка,
превързва ранените им колена,
бърше сълзите им,
гали рошавите им главици
и ги приспива.
Нежно.

Толкова нежно, колкото само Тишината може.
Дървата във въображаемото огнище припукват,
а зад синята завеса,
зад малкото квадратно прозорче,
зад паравана на Целия Свят
вали сняг.