• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Борисъ Христовъ - Поетътъ

Започната от Hatshepsut, 13 Септември 2022, 05:14:32

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

ВИК В ТИШИНАТА

Вятър иде от земята - август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.
Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът - още малко - и ще свърши като ден.
А ветрецът пак се носи - още времето тече -
и тревиците са остри като шпори на врабче.
Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!
Пръстите ми на ръката никога не бяха шест -
ако е така нататък, да се издимя без вест.
Няма повече да жаля и било какво било...

И защо ли се търкаля слънчевото колело?

Сигурно за да догоня пътника на оня бряг
и като пешак и конник да отминем - брат до брат.
Но душата премалява - вятър житото плете,
заекът с ухото шава, моя страх да прочете.
После прекоси реката хълма, подивял от пек,
и потънаха в житата кон и шапка, и човек.
И отново се полюшна сянката като врата.
Сухо, пясъчно и пусто - да умреш от самота.
Камък от брега ще падне - тишината закипи.
Някъде животът шавне. И побърза да заспи.

HatshepsutTopic starter

ДУХ

Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.

Къде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш -
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Но стъпил вече здраво на небето,
в дълбоката трева на звездните ливади,
достигна той кошарите, където
пасеше кротко божието стадо...

Вратата, паднала от хиляди години,
лежеше под една небесна вишня.
И се наведе моят дух да мине
оградата - с походката на хищник.

Почакай, вълк крилат, не влизай
в капана на познанието - ще те хване.
И зад стените му ти сам ще се изгризеш -
от тебе няма помен да остане.

Но кой да чуе в тая глуха бездна
между устата и ухото на човека.
Извил врата на агнеца божествен,
заслиза той по лунната пътека.

Видя го в тъмното и зарида овена,
след него жалостно и стадото заблея.
Заплака после цялата вселена
и кървави звезди покапаха от нея...

А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.

HatshepsutTopic starter

АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

HatshepsutTopic starter

НОЩЕМ

Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,
някой ридае и тишината наоколо буди -
широкоплещеста иде към него смъртта...
Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него - и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:
"Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста..."
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта - но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето...
И оттам ще решиме накъде да поемем.

HatshepsutTopic starter

КОРАБЪТ

По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
как тупти - и ме вика тръбата на моето щастие.

Духай, ветре - да догониме златното руно -
моряцте сигурно вече го тъпчат в чувалите!...
И настигнал огромната бяла муцуна,
аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.

Но защо няма никой на нея, къде са заминали?
Или спят и сънуват живота на сушата...
Здравей, капитане! Червен е носа ти от виното -
и при вас ли, дете на водата, е същото?

Заковавам със зъби езика и отново дълбая
път към брега, докато не достигна чертата.
И ето ги мойте приятели - разговарят с бръснаря,
а над тях като мълния свети бръснача...

И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,
полудялата моя мечта да догоня -
по-добре е удавник в морето, отколкото
кръстоносец на сушата, паднал от коня...

И така - до брега и обратно - на кораба,
седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
Докато не остане от моето тяло съборено
една тъмна купчина от сълзи.

HatshepsutTopic starter

БЛУДНИЯТ СИН

Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора -
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...

Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...

Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая -
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.

Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.

Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести - под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

HatshepsutTopic starter

ЖАЛБА ЗА ПОЕТА

Една и съща е съдбата на обувките изтрити,
едно и също слънцето, което ни суши главите.
Ала защо и днес като жълтък площада свети
от развалените яйца, с които гоните поета.
Излиза той от сутринта – за болките ви да узнае,
а се завръща с кърпичка за болната глава накрая.
Прехвърлил наметалото от прах на свойто рамо
(така окъсан е на зелката балтона само),
не иска той да бъде по-високо от тревата,
да може мравките да стигат хляба от ръката му.

Защото знаете, че неговата шапка е пробита,
запее ли, монети хвърляте, за да го унищожите.
А пък ушите ви, огризани от думите, не чуват
какво говори той, а вятъра какво надува.

Ругаете го от прозорците, когато ходи нощем ...
Но само той видя как полетя човек от моста.
Водата вече шиеше костюм, да облече удавника,
а вие сте се давели помежду две възглавници.
Излязохте навън, когато работата беше свършена,
за да напълните нощта с шушукане и пъшкане.
След малко ще изплува той и ще ви подаде ръката.
Но да не паднете – не се навеждайте през перилата.

HatshepsutTopic starter

НА СЕДМИЯ ДЕН

Шест дни тичане, суетня и жужене –
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене –
изпято е всичко и изговорено.

И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се – стърже прашинка в окото.
Хвърлиш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.

Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината –
избива острия гвоздей на скуката.

Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си...
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.

В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото – спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш – додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат.

HatshepsutTopic starter

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще помълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

HatshepsutTopic starter

ГРАФИКА

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете ѝ трептеха
под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла... Нататък беше сянка.

HatshepsutTopic starter

ТЪГА

Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.

Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.

Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.

HatshepsutTopic starter

СЛОВО ЗА БОРИС ХРИСТОВ

Борис Христов е носителят на тазгодишната Национална Яворова литературна награда, която се връчва на всеки пет години

Днес, в деня на рождението на Яворов, на неговата 145-годишнина, големият съвременен поет Борис Христов получава връчваната тук, в Чирпан, веднъж на 5 години награда на името на великия трагически поет на България. Това е едно събитие в българската литературна култура, което трябва да направи всички нас, присъстващите в тази зала, щастливи, че участваме в него.

Всички ние, членовете на журито – проф. Иван Станков, проф. Димитър Михайлов, проф. Пламен Дойнов, дългогодишният пазител на паметта на поета г-н Тодор Иванов и аз, Михаил Неделчев – всички ние сме убедени, че няма днес по-достоен български поет да получи тази голяма Яворова награда. Нещо повече, днешната щастлива среща на трагическото слово на Яворов с елегическата мъдрост на оттеглилия се в село Лещен поет е една среща, която обогатява нашата духовност. Борис Христов има една стихотворна сбирка, озаглавена ,,Думи върху други думи". Неговите светли и просветлени думи се наслагват сега върху огнените и нежни слова на автора на ,,Подир сенките на облаците".

Помним какъв разтърсващ ефект имаше през 1977 г. закъснялата поява на първата самостоятелна книжка на Борис Христов ,,Вечерен топмет" – на фона на доминиращите идеологизирани стихотворства. Явяваше се очевидно нов голям поет – след Константин Павлов, Иван Динков, Николай Кънчев, Иван Цанев, Биньо Иванов. Стихосбирката ,,Вечерен тромпет" бе приветствена от Радой Ралин; тя бе преписвана на ръка; знаехме наизуст десетки стихотворения от нея. Завинаги остана в паметта ни фигурата на ,,Самотният човек": ,,Той има белег на челото си и сяда винаги на края. / Дори когато е висок, самотният човек е малък". Проф. Димитър Михайлов определи така битието на този ,,самотен човек" (който, ако пише стихове ,,непременно ще остави / една сълза в очите или драскотина в паметта ни"): та, безпределна е меланхолията му, ,,тъй като живее на ръба между надеждата в писането и безнадеждността на ненаписаното". Атмосферата на провинциалното безвремие добиваше чрез тази поезия общосоциален смисъл – чрез такива творби като ,,Пренасяне гроба на баща ми", ,,Вечерен тромпет", ,,Човекът в ъгъла". В своя встъпителен текст към сборника ,,Борис Христов в българската литература и култура", събиращ текстовете от посветената на поета конференция в Нов български университет, съставителят проф. Пламен Дойнов пише с основание за ,,Вечерен тромпет": ,,Възторгът от появата ѝ е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност".

Още по-разтърсващ ефект имаше излязлата през 1982 г. втора малка тъничка книжка ,,Честен кръст". Тук, в едноименната поема се заявяваше сякаш един отказ от писането на самата лична поезия. Назовах в моя студия всичко това като социокултурна позиция: ,,жестът на оттеглянето,,. Текстът на проф. Иван Станков ,,Мотивът за кръста в поезията на Борис Христов" завършва така: ,,Мълчанието /.../ между двата езика – на поезията и на музиката – остана като лично разпятие на Борис Христов".

Естествено, Борис Христов не престана да бъде поет. Защото: ,,Поетът е една оголена, подвижна рана, / поезията е страдание и вик сред океана". Но в личните му творчески светове вече радикално властва тишината. Наивни бяха воплите на завистниците: ,,Та той продължава да пише?!" А отказът бе най-вече от шумната публичност, от създаването на досегашните пространни римувани елегии. Поетът избра за новите си изяви пределния лаконизъм: афористичното слово, лирическия фрагмент, надписите под своите любими, внимателно избирани камъни. Книгите му вече носеха изразителните названия ,,Каменна книга", ,,Книга на мълчанието", ,,Камък и слово". Съставяше една след друга своите удивителни антологии и сборници. Художникът Милко Божков направи прекрасната си изложба с акварели по съпровождащите подбраните камъни четиристишия на поета. Днес Борис Христов наблюдава от чардака на къщата си, от площадката пред нея, ширналото се под село Лещен Неврокопско поле, а отсреща сияе гордия Пирин. Вляво е галерията му с картини на съпругата Дарина, с колекцията камъни и с книгите на поета; звучи джаз и класическа музика.

Честита Яворова награда, Поете! Щастие и дълголетие!

Словото е произнесено при връчване на наградата на името на Пейо Яворов в Чирпан, 13 януари 2023 г.


Михаил Неделчев

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които ,,Социални стилове, критически сюжети" (1987), ,,Размишления по българските работи" (2002), ,,Литературно-историческата реконструкция" (2011), ,,Двете култури и техните поети" (2012), ,,Ефектът на раздалечаването" (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Similar topics (2)

1104

Започната от Hatshepsut


Отговори: 12
Прегледи: 2254

297

Започната от Hatshepsut


Отговори: 3
Прегледи: 764

Powered by EzPortal