• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Случаятъ Афганистанъ

Започната от Hatshepsut, 18 Август 2021, 18:17:52

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

Topic keywords [SEO] геополитикаАзия

HatshepsutTopic starter

АФГАНИСТАН – ФЕНОМЕНЪТ В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА, КОЙТО ЗАСРАМИ ВСИЧКИ ОТ АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ ДО СССР И САЩ


Наричат тази страна ,,Гробището на империите", регионът, който никога не е бил покоряван – поне от няколко хилядолетия. Дивата му природа, липсата на централизирани сили и правото на всеки афганистанец да познава своята територия, кара мнозина да се замислят защо тази държава продължава да бъде толкова недостъпна. След като историята го доказва, нека хвърлим един поглед към първите опити за колонизиране или цивилизоване на Афганистан.
В сравнително модерно време британците започват  този процес през 1809 г. с помощта на Монстюарт Елфинстоун, който не само искал да посети красивата страна, но и да обясни на всички племена какви ще са основните ползи от една централизирана власт. Повечето старейшини слушали и дори се възхищавали на идеите, но когато се предлагала помощ за поставянето на точно такава в Афганистан, отговорът винаги бил един и същ:

,,Имаме раздори, имаме и заплахи, напоени сме с кръв. Но никога няма да имаме господар."

Звучи странно, но толкова години по-късно, Афганистан продължава да е разделен и не се отказва от основната си идея. Това е страна, която освен достатъчно ресурси и красива природа, притежава някои от най-свирепите и жестоки бойци. По време на Студената война и още много назад през вековете, всеки се е опитвал да покори тази територия. Племената нямат нищо против войната да бъде вечна, особено след като няма да преклонят глава пред  общ господар. Защо никой няма успех?



През годините наблюдавахме позорния провал на руснаците да се справят с непокорните. Армията им няколко пъти се превъоръжаваше, разполагаше с всички най-модерни инструменти на войната, но и с една особена съпротива от страна на различните сиви официални и не толкова официални канали за въоръжаване на съпротивата. След това ще открием, че когато САЩ започна да упражнява някакво влияние, веднага се появиха други доброжелатели с достатъчно техника за водене на война.

Тук обаче няма значение дали ще се биете с прашка или автомат, истината е, че ако не сте подготвени за планинския стръмен терен, просто няма да оцелеете и дори няма да се налага да стрелят по вас. Планините могат да достигат небето, а след като тяхната корава прегръдка ви освободи, автоматично влизате в горещите пустини, в които капката вода може да се измерва в килограми злато. Пътищата за бягство са известни на местните, а те самите никога няма да хабят силите си за противник, който ще стане жертва на природата. Афганистанците са майстори на засадите, но рядко хабят сили.

Има и още една интересна подробност. Докато повечето население се разделя на кланове и региони, като често се стреми да лее своята собствена кръв за най-различни интереси, общата заплаха и общият господар, могат да ги обединяват с невероятна скорост. Очевидно е, че тук създаването на каквато и да било демокрация, просто се проваля с изключителна скорост. След като външните фактори не могат да се справят, какво може да се случи с едно правителство, което е обречено да спазва само своите правила. До днес най-голямото племе в Афганистан са пущуните, които не само не се провалят в своето местно управление, където традицията се превръща в свещен закон. Някога Уинстън Чърчил е имал възможност да наблюдава управлението им.

Описва ги като странни и понякога варварски  племена, които имат един важен закон – всеки се бие срещу всеки, но всички се бият срещу врага. Пущуните имат много качества: яростта на някои племена като Зулу, уменията за оцеляване на някои индиански племена и по-точни от африканските европейци – предимно холандци и германци от саваните. Чърчил разказва как един враг е бил прострелян от 1000 метра с най-обикновена пушка, не е ясно колко точно е пропътувал пострадалия, но докато наближавал следващия град на магарето си, бил настигнат от убиеца си и обезглавен с меч – най-вероятно патроните са свършили или просто е искал да бъде сигурен в убийството.

Какъв е изводът от тази история? Афганистанците и по-конкретно – пущуните, могат да се смятат за особено отмъстителни. Тук обаче има една голяма подробност. Афганистан успява да остане неподчинен, но никога не е успявал да задържа армии на границата. Винаги численото превъзходство е отваряло необятната територия пред следващия пълководец. След като няма точно установена система или контрол, да влезете в Афганистан, при това с армия, може да бъде точно толкова елементарно начинание, колкото и влизането в магазина.

Проблемът е, че силите на невидимата армия се концентрират изцяло в планините. Градовете остават фиктивна цел и всеки, който някога се е опитал да се справи с племената е бил обречен на провал. И не трябва да се изненадваме особено от факта, че първите, които са усетили този хлад, са персите, а последните известни остават САЩ, като днес, а и най-вероятно в бъдеще ще виждаме този провал. Списъкът с хора, които са искали да завладяват Афганистан също не е малък: Александър Велики, Чингис Хан, Великобритания, СССР и още много други. Някои са унищожавали много повече от други, но Афганистан е продължавал да съществува. Една от причините за това петно е, че мнозина са се опитвали да начертаят някакви граници и да смятат, че с покоряването на определена територия, покоряват и самата страна, а това не е така.

В началото на XIX век ще открием, че рисуването на картата няма нищо общо с реалността. През 1893 г. Мортимър Дюранд е натоварен със задачата да начертае границата между Британска Индия и Афганистан. Приема тази задача, защото може не само да ловува, но и да гледа еко системата, а това е била някаква особена слабост за пътешественика. Англичаните го карат да начертае територията така, че да вземе някои от много важните пътища и проходи в полза на британците. Единственият проблем е, че избраната територия минава предимно през пущуните. Ако се справи, той може да посочи с лекота и кои са точно централните местности и стратегически точки, като това ще даде предимството на британците при евентуален военен конфликт.



Дюранд е успешен, но така или иначе осъзнава, че тази страна просто няма граници. Преди прокарването на неговата линия, Афганистан включва и територията на модерен Пакистан. Основаването на тази страна се е случило през 1947 г. и веднага с раждането ѝ ще открием, че новото правителство се е постарало да направи същите граници и да се отличи от племенните територии. Дори и с разделянето на територия, около 25 милиона пакистанци заявяват, че са културно, религиозно и етнически свързани с Афганистан. Персите първи посрещат лютата агресия на племената и още през 530 г. пр. Хр. ще опишат в своите архиви, че това е била една от най-кървавите битки с варварите, които някога се е случвала в тяхната история. Инвазията на Александър Македонски през 328 г. пр. Хр. започва с описанието и развитието на античен Афганистан.

Той преследва Дариус III, след това и местен владетел на име Безус – губернатор на северен Афганистан. Не успява да залови нито един от двамата и след като армията му няма никакви успехи, просто продължава на изток, отказвайки се от преследването на противника в планините. Желанието му да стигне до индусите също е охладено. Повечето гърци не познавали региона, а и климатът не работил в тяхна полза. Проливането на кръв се оказало много трудно занимание и мнозина остават без необходимите ресурси за по-дълги преходи.

При всеки опит дори да се доближи до основните врагове, или попада на тежката зимна обстановка в планините или се изправя срещу суровите пустини, които се превръщат в една от най-трудните задачи дори и за подготвените бойци. Александър прекарва повече от 3 години в това дяволско място, като не само съпротивата редуцира неговия персонал, зимата също е успяла да охлади бойните страсти. Смята се, че при напускането на Афганистан, владетелят е бил ранен и след дългото прекосяване на пустините, успява да стигне до Вавилон, където да умре на 32 години.

През 1220 г. Чингис Хан има друга стратегия. Вместо да преследват враговете, те имат желание да унищожат градовете и по този начин да привлекат основните опоненти, като в последствие да затвърдят владенията си. Първи падат Балх и Херат. Един китайски поклонник съобщава, че някога Балх е бил люлка на цивилизацията и можел да впечатли мнозина, а сега, когато преминавал оттам, той чувал само ръмженето на кучета. Логично е, че след това принц Джалал ад-Дин Мингбурну събира местните бойци и посреща монголците в Парван – северно от днешен Кабул.

Битката се води цели два дена, като афганистанските стрелци посипвали многобройната армия денонощно със стрели. Хората, които успяват да напуснат полесражението, са избити в планинските проходи. Това е единственото поражение на монголците в продължение на 80 години. При обсадата на град Бамян, любимият внук на хана е убит от стрела на противник. Монголците избиват абсолютно всичко живо, като дори посягат на кучетата и котките. Принцът успява да избяга, но монголците го преследват до планините на Източен Афганистан по поречието на Индуската река.

Там избиват остатъците от армията му, но най-важният човек все пак успява да избяга. Един от най-славните монголски лидери умира малко след това. Следващият наследник е Тимур Ленк, който разширява империята от Москва до Делхи. По това време Афганистан се възражда отново – има твърде много артисти, които объркват посоката, докато се опитват да избягат от монголската напаст. По време на този период, както и следващия, страната се възстановява и отново събира армия. През XVIII век започват най-накрая да използват и създават собствено огнестрелно оръжие. Успехите им изобщо не са малко, защото комбинират и двата варианта на нападение – хладно и огнестрелно оръжие на едно място.

По това време жителите вече са се превърнали в наемници на Персия и безчинствали в Индия, нямали нищо против да показват на какво са способни, особено след като правят всичко под шапката на Исляма. През 1747 г. се случват две неща – първо на трона се появява Ахмад Шах Дур – рани и създава една добра коалиция между племената, а след това разбираме, че Европа е приключила епохата на мореплаване и вече се стреми да завзема нови територии. След като пътят на коприната минава и през Афганистан, не е трудно да се забележи, че търговията може да започне и да се развива. Ахмад не успява да остави наследници или да направи правителство, това не е неговата задача. Самите племена се регулирали сами, за да има изобщо нужда от неговата намеса. По това време коалицията с Русия и опитите за превземане на Индия през Афганистан ще мотивира британците не само да завземат територията, но и да наложат своя начин на живот.



Окупират се Кандахар и Кабул. На първо четене всичко изглежда изключително красиво и спокойно, но скоро бунтовниците започват да се разправят с новия заселник. В Кандахар ще забележим, че британците са обградени и принудени да се борят от всички страни с противника, докато в Кабул ще имат малко по-добър успех и ще спрат прииждащите бунтовници още пред портите на града. Самите заселници никога не протягат ръка към местните жители, те не дават образование, не дават медицина или правилата на едно законодателство, до някаква степен не е било сигурно дали изобщо го искат. След като линията с провизии е прекъсната, повечето хора са принудени да си тръгнат, като дори се гарантира безопасен маршрут. 4500 войника, заедно с още 12 хиляди цивилни тръгват към Индия.

От тях оцеляват малцина. Обещаният мир така и не успява да се случи. Истината е, че в историята ще видим няколко опита на короната за намеса, но без никакви успехи. Последният им опит е през 1919 г. с желанието на Афганистан да върне територията на пущуните. Не успяват по една единствена причина – по това време авиацията е станала достатъчно силна и бомбардира без проблеми Кабул. По това време повечето местни жители все пак смятат, че това  е варварско действие.

И докато човек си мисли, че светът най-накрая е успял да спре това безумие и просто да остави необятната територия да се контролира сама. През декември 1979 г. СССР влиза с идеята да прави социалистическа революция. В началото е логично да видим повторение на сценария, руските войници успяват да влязат, не срещат съпротива, а и мнозина очакват да има някакво развитие в близко бъдеще. Необходимо е малко време, за да стане ясно, че градовете никога не са били особена ценност.



Партизанската война на афганистанците е пословична и ако Финландия се е струвала нещо безумно, то необятната природа на тази страна е един буден кошмар. Този път помощ имало от Китай и Пакистан, след това от Саудитска Арабия и дори САЩ. Предоставеното оръжие се отразило по един особено традиционен начин – милиони жертви и бежанци се опитват да избягат от този ад. През 1986 г. американците носят добрите стари ракети Stinger и позволяват свалянето на близо 200 съветски изтребителя през следващата година. Никой не успява да неутрализира лагерите в Пакистан, където са налични провизиите и мястото за почивка. След напускането им през 1987 г., СССР оставя всичко в разруха и дава повод за една гражданска война.

Вече всеки е въоръжен и може бързо да решава някои от основните конфликти. И точно това ни създава един специален феномен в историята на цивилизацията. Имаме племена, всяко с различни интереси, имаме подялба на територията, заключено традиционно влияние, омраза между всички и безцеремонно обединение срещу външните врагове. Как ще продължи историята? Не можем да бъдем сигурни, но след като и самите американци се провалиха, едва ли има причина или начин някой да се справи с едно от най-проблемните деца в света.

https://www.chr.bg/istorii/dosieta/afganistan-fenomenat-v-tsivilizatsiyata-kojto-zasrami-vsichki-ot-aleksandar-makedonski-do-sssr-i-sasht/

HatshepsutTopic starter

Религия, пари, произход: Какво се знае за талибаните


Войнствените ислямисти превзеха властта в Афганистан, а хората бягат, изпълнени със страх и мрачни предчувствия. Кои са талибаните, как печелят своите пари и каква е тяхната религия? Ето какво се знае за тях

Те самите се наричат "студенти" - това е буквалният превод на думата "талибани"" от езика пущу. Днес името на войнственото ислямистко движение обаче не извиква в съзнанието ни образа на мъже и жени, залегнали над книги, а по-скоро на терор и разрушение.

Кадрите от летището в Кабул, където стотици хора се опитваха отчаяно да се качат на няколко военни самолета, за да избягат от страната, която отново е под контрола на талибаните, повдигат въпроса коя е тази ултраконсервативна групировка, която всява  толкова голям страх у хората в Афганистан, а и извън него? Нека да уточним, че когато тук говорим за ,,талибани", имаме предвид афганистанските талибани, а не техните пакистански събратя.

Строга йерархия

При талибаните съществува ясна йерархия. Молла Хайбатула Ахундзада е върховният лидер на групировката от 2016 година насам. Религиозният учен е най-висшият авторитет по всички политически, религиозни и военни въпроси. Той има трима заместници и е подпомаган от редица министри, които наблюдават ключови области като военното дело, разузнаването и икономиката. ,,Рахбари Шура", известна още като ,,Кета Шура", е най-висшият консултативен орган на групировката и се състои от 26 членове.

Политическото крило на талибаните, което представлява групировката в международен план, е базирано в Доха, Катар. То се ръководи от съоснователя на талибаните Молла Абдул Гани Барадар.

Откъде са парите на талибаните?

Военизираната групировка печели парите си от търговия с опиум и хероин. По данни на ООН, само през 2018 и 2019 г. талибаните са спечелили над 400 милиона долара (340 милиона евро) от наркотици, което представлява до 60% от всички приходи на групировката, смятат американски официални представители.

Допълнителните източници на доходи, изброени в доклад на икономическия анализатор от Центъра за афганистански изследвания Ханиф Суфизада, включват още минодобива, данъци и различни дарения. Смята се също, че някои държави изпращат пари директно на талибаните.

Според Гидо Щайнберг от берлинската Фондация ,,Наука и политика", талибаните имат двама съюзници: Иран, чиято Революционна гвардия подкрепяше талибаните през последните години срещу американците. Но още по-важен е Пакистан, който всъщност се сражава с талибаните.

След съветското нахлуване

Талибаните се оформиха като движение по времето на гражданската война в Афганистан, последвала изтеглянето на съветските войски от страната. Макар че групировката е официално създадена през 1994 г., много от нейните бойци преди това са се сражавали срещу съветските окупационни сили - борба, която е била тайно подкрепяна от ЦРУ.

Смята се, че произходът на името ,,талибани" е свързан с това, че много техни членове са били ученици в афганистанските и пакистански медресета и религиозни училища, в които се проповядва радикална форма на сунитския ислям.

Бившият лидер на талибаните Молла Мохамед Омар, например, е бил разочарован от това, че след края на съветската окупация в страната не е било въведено ислямското право. Той събира 50 свои ученици и обещава да избави Афганистан от военно-племенни вождове и престъпници и да възстанови реда, мира и сигурността в разрушената от войната страна. С подкрепата на Пакистан групата бързо се разраства и започва да превзема градове и провинции. Отначало талибаните са били харесвани, защото са се опитвали да изкоренят корупцията.

През 1996 година те превземат Кабул и свалят тогавашното правителство, а две години по-късно те вече контролират 90 на сто от територията на Афганистан.

Салафизмът - радикална форма на исляма

Режимът на талибаните обаче следва идеологията на салафизма, радикалната форма на исляма. След като дойдоха на власт, талибаните наложиха строгото право на шериата, което ограничава правата на човека и е особено строго към момичетата и жените.

Според неговите разпоредби, момичетата над 10-годишна възраст нямат право да ходят на училище, а жените трябва да носят бурки, покриващи тялото от главата до петите. Те нямат право да шофират и не могат да се появяват на публично място без придружител от мъжки пол, като съпруг или брат. Гледането на телевизия, слушането на музика или ходенето на кино също са забранени за всички при талибаните, убийците и прелюбодейците се екзекутират публично, а кражбите се наказва с ампутиране на крайници.

Международната общност третираше управлявания от талибаните Афганистан като парий, но дълго време не предприемаше нищо. Чак след атентатите на 11 септември 2001 година в САЩ, при които загинаха около 3 000 души, и след като талибаните отказаха да предадат лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, САЩ атакуваха военно Афганистан, което в крайна сметка доведе до свалянето на ислямисткото правителство.

Прибързано изтегляне?

През 2018 г. САЩ започнаха директни преговори за мир с талибаните, които обаче не включваха представители на законно избраното афганистанско правителство. Вътрешните мирни преговори между правителството и талибаните започнаха през септември 2020 г., но бързо бяха прекратени.

Когато през април тази година президентът на САЩ Джо Байдън обяви, че войските на САЩ и НАТО ще бъдат изтеглени до 11 септември 2021, критиците бяха обезпокоени от бързите темпове, с които чуждите войски трябваше да напуснат страната. Те се опасяваха, че Афганистан ще изпадне в хаос и демократично избраното афганистанско правителство няма да съумее да опази властта си. По всичко личи, че са били прави.

https://www.dw.com/

HatshepsutTopic starter

#2
Съветската инвазия в Афганистан

На 25 декември 1979 г. в 15.00 часа съветските войски пресичат границата на Афганистан. На 15 февруари 1989 година Съветският съюз изтегля последните си военни части след почти десет години намеса в подкрепа на комунистическия "братски режим" на Кабул срещу ислямските бунтовници.

В Афганистанската война са участвали 500 хиляди съветски войници, 49 985 са ранените, 6669 остават с трайни увреждания, 13 833 загиват в битките, 312 войници се смятат за изчезнали, 18 са интернирани в други страни. Това е резултатът в човешки измерения от оказването на "братска международна помощ" на съседната страна, обобщи преди години във fergananews.com наблюдателят Борис Ямшанов.


Съветска военна колона напуска Афганистан по моста над река Аму Даря и влиза в Узбекистанска ССР

Необявената война и до днес остава "неизвестна война". Властите направиха всичко възможно, за да разтворят истината за нея като дим и тихо да отиде в историята, споделя анализаторът.

Как се стига до решението за инвазията

На 1 януари 1965 г. в Кабул е учредена Народно-демократичната партия (НДП) на Афганистан, начело с комуниста Нур Мохамед Тараки, която скоро се разделя на Халк (водена от Тараки) и Пархам (от Бабрак Кармал). На 27 април 1978 г. с военен преврат, останал в историята като Саурската революция (Априлската революция), е убит министър-председателят Мохамед Дауд Кан, и страната е оглавена от Тараки, Кармал и Хафизула Амин.

Кой стои в дъното на преврата? Американските разузнавателни агенции веднага обявиха, че това е работа на Кремъл. Съветските източници отвърнаха с твърдението, че "Брежнев е научил за преврата от съобщения в пресата".

Ръководител на просъветското правителство на НДП е Амин (Председател на президиума на революционния съвет) - той се доверява на Съветския съюз до самия край въпреки влошаването на официалните междудържавни отношения. Но Москва твърди, че Амин е агент на ЦРУ, че е американски симпатизант и предател на революцията. По нейна заповед той е убит през декември 1979 г. като част от операция Буря-333, след като управлява малко повече от 3 месеца. СССР обвинява Амин, че по негова заповед е убит Тараки, започнало е ликвидирането на просъветски политици и военни, броят на жертвите стигнал над 50 хиляди души.

В същото време "врагът" на социалистическото правителство - въоръжената опозиция на муджахидините, вече контролира 92% от територията, армията им наброява 40 хиляди души, започнало е демонстративно струпване на американски военни сили в Персийския залив и на остров Диего Гарсия (в Индийския океан): на авиация, флот, сили за бързо реагиране.

Така пред съветските власти застава дилема: или да загубят Афганистан, или да се намесят с военна сила.

"Не учи Политбюро!"

На 8 декември 1979 г. се провежда среща на т.нар. "малко Политбюро" на КПСС. След много колебания, то решава в Демократична република Афганистан (ДРА) да бъде въведен "малък контингент - 75-80 хиляди души". На 10 декември те се срещат отново, като поканили началника на Генералния щаб на Съветската армия ген. Николай Огарков. Той обаче се изказал против военната намеса, казал още, че със 75 хиляди души "задачите няма да бъдат решени". Министърът на отбраната маршал Дмитрий Устинов внезапно го прекъснал: "Ще учите Политбюро ли? Трябва само да изпълнявате заповеди". И така на 12 декември 1979 г. Политбюро взима окончателно решение за военна намеса, като издава тайно постановление на ЦК на КПСС N 176/125 "Към положението в А.", пише Ямшанов. Край на колебанията сложил планът на НАТО за разполагане на ракети със среден обсег в Европа, които могат да достигнат територията на СССР.

Началото на нахлуването

На 13 декември 1979 г. работна група, водена от ген. Сергей Ахромеев, пристига в Термез (град в Узбекистанската ССР в близост до границата с Афганистан), за да организира "разгръщането".

На 25 декември, в 15:00 ч., сухопътните единици на 40-та армия преминават държавната граница. Маршал Дмитрий Устинов издава официална заповед, в която се казва, че "Държавната граница на Демократична република Афганистан трябва да бъде премината по суша и въздух от силите на 40-та армия и военновъздушните сили на 25 декември". Това е официалното начало на съветската инвазия в Афганистан.


Поразена при съветска атака телевизионна антена край Кабул, никога невъзстановена

Когато афганистанската разузнавателна служба предава на премиера Амин доклад, че Съветският съюз ще нахлуе в страната и ще го свали, той отговаря, че докладът е продукт на империализма.

Съветската войска бързо установява контрол над големите градски центрове и военни бази. Наличието на съветски войски обаче не внася необходимото спокойствие в държавата, а изостря положението. Съветските войници често се сблъскват с градски въстания.

На 27 декември специалните части на КГБ - "Зенит", "Гром", и "мюсюлмански батальон" (специално звено с командир Василий Колесник) нападат двореца Тадж-Бек в Кабул. По време на атаката Амин все още вярва, че Съветският съюз е на негова страна и казва на своя адютант: "Съветите ще ни помогнат". Адютантът отговаря, че нападателите са именно те. Амин първоначално казва, че това е лъжа. Но загива при атаката.

Има различни разкази за това как умира Амин, но точните подробности никога не са потвърдени. Амин е убит или умишлено, или от "случайно избухване на огън". Неговият син е смъртоносно ранен и умира скоро след това. Дъщерята му е ранена, но оцелява.

Постът на Амин заема Бабрак Кармал.

Как се оправдава инвазията

СССР се намесва в Афганистан, като се позовава на двадесетгодишния договор за приятелство между двете страни. Официално една от причините за началото на гражданската война в Афганистан е стремежът за подкрепа на просъветското правителство в Кабул, което поддържа концепцията на социализма в страната.

На международно ниво е заявено, че СССР влиза в Афганистан на принципите на "пролетарския интернационализъм" и в отговор на нееднократните молби на ръководството на страната, и лично от председателя Хафизула Амин, за оказване на военна помощ в борбата с антиправителствените сили.

Навлизането в страната на съветски войски отчасти се оправдава и с противопоставянето на възможното укрепване в страната на ислямския фундаментализъм, подтикнат от Ислямската революция в Иран през 1979 година.

Военната операция е замислена като кратка военна интервенция, но се превръща в най-дългата война, водена някога от Съветския съюз. Москва се надява, че чрез военната интервенция ще успее да наложи правителство, което да следва политиката й. Концепцията сработва, но само в афганистанската столица. В отдалечените райони на страната съпротивата бързо се разраства, а ислямските муджахидини започват война срещу "безбожния режим" в Кабул и чуждите окупатори.


Борис Громов - бивш командир на 40-ата армия, която нахлу в Афганистан, снимка от 14 февруари 2019 г. по време на възпоменателно събитие

Малко след нахлуването на съветските войски говорител на афганистанската съпротива обявява началото на партизанска война: "Имаме средства да се борим. След време в новините всички ще говорят за нас. Всички ще разказват как не сме дали Афганистан на руснаците".

Какво казват съветските политически лидери тогава

"Военният конфликт в Афганистан продължава вече твърде дълго. Това е един от най-тежките и болезнени регионални конфликти в света. Сега се очертава възможност за неговото политическо уреждане" - с тези думи генералният секретар на КПСС Михаил Горбачов обявява изтеглянето от Афганистан. Това се случва на 8 февруари 1988 година.

На Горбачов принадлежат думите, че Афганистан е "нашата кървяща рана".

Тогавашният външен министър Едуард Шеварнадзе е също за прекратяване на бойните действия: "Още от самото начало ние с Горбачов бяхме против нахлуването в Афганистан. И днес виждам ясно зверствата, убийствата, разрушенията. Това си беше варварство", казва по-късно Шеварнадзе.

Ами американската следа в конфликта...?

Според мемоарите на бившия директор на ЦРУ Робърт Гейтс (по-късно - от 2006 до 2011 година министър на отбраната при президентите Джордж Уокър Буш и Барак Обама), на 3 юли 1979 г. американският президент Джими Картър подписва секретен президентски указ, с който се разрешава финансирането на антиправителствените сили в Афганистан. Збигнев Бжежински директно признава: "Ние не сме тласкали руснаците да се намесят, но съвсем съзнателно увеличихме вероятността те да го сторят".


Въоръжената опозиция на муджахидините в Афганистан, 1984 г.

САЩ отпускат "икономическа помощ" за афганистанската опозиция в размер на 15 милиона долара, а също и военна - доставка на тежко въоръжение и военно обучение на афганските муджахидини.

Изтеглянето

Последните съветски части напускат Афганистан на 15 февруари 1989 година. Изтеглянето ръководи лично ген. Борис Громов.

Равносметката е съкрушителна: 1 милион убити афганистанци и 5,5 милиона бежанци. Една опожарена страна, акцентира в свой анализ DW.

Нареденото от Михаил Горбачов изтегляне беляза унизителното поражение на СССР и допринесе за разпадането му, отбелязва Марина Лапенкова от Франс прес.

"Войниците мечтаеха само да се приберат у дома живи и здрави", разказва Михаил Кожухов, който по онова време е бил журналист във вестник "Комсомолская правда", цитиран от авторката. "Покрай пътя виждахме "духовете" (афганистанските партизани), които бяха слезли от планините си да наблюдават изтеглянето ни. Погледите на жителите бяха изпълнени с омраза или разочарование, защото ги оставяхме на произвола на съдбата", спомня си Михаил Кожухов, който сега е на 62 години.


Съветски войници по време на парад в Кабул преди напускането на Афганистан, 13 февруари 1989 г.

Какво смятат руските политически лидери днес

Още през 2015 г. президентът Владимир Путин, който от 20 години агитира за патриотичен поглед върху историята в името на националното единство, негласно оправда нашествието, което според него е целяло "да реагира на реалните заплахи" срещу СССР, като същевременно призна, че е имало "куп грешки", напомни Марина Лапенкова. Тя добавя, че през април президентът е приел положително предложението на депутати да се изготви нова политическа равносметка на намесата в Афганистан по повод 30-ата годишнина от изтеглянето.

Насърчена от това съгласие, комисията за отбрана на държавната Дума, долната камара на руския парламент, прие в края на януари проекторезолюция, която смята за "исторически несправедливо моралното и политическо осъждане" на интервенцията. Според този текст нашествието е допринесло за борбата срещу "терористичните и екстремистки групировки" и наркотрафика.

Бел. ред. На онези, които се интересуват от описаните събития и въздействието им върху хората в Афганистан, горещо препоръчвам книгите на Халед Хосейни, преведени и на български: "Ловецът на хвърчила", "Хиляда сияйни слънца", "А планините ехтяха".

https://dnes.dir.bg/na-fokus/30-godini-ot-neobyavenata-i-nay-dalga-voyna-na-savetskiya-sayuz

HatshepsutTopic starter

Позорният провал на Запада в Афганистан


Талибани край Кундус

Време е на бял свят да излезе истината за провала в Афганистан. Западните демокрации арогантно игнорираха корените на афганистанския конфликт и се случи най-лошото. А НАТО също носи вина за конфликта, избухнал отново

Коментар на Сандра Петерсман



Онова, което се случва по афганистанските бойни полета, налага един-единствен извод: най-дългата война на САЩ, в която и НАТО се включи с голям ресурс, окончателно се провали.

През последните дни радикалните талибани-ислямисти успяха почти с един удар да превземат няколко провинциални столици. Сред тях е Кундус, столица на едноименната провинция, където години наред сигурността се гарантираше от германската армия - Бундесвера.

След като стана ясно, че САЩ и партньорите от НАТО се изтеглят безусловно от Афганистан, талибаните вече се чувстват като истински победители. И се държат като такива. Броят на цивилните жертви драматично нараства.

По данни на ООН, само в интервала между май и юли почти четвърт милион афганистанци са тръгнали да бягат нанякъде. И броят им непрекъснато расте. Много от тях търсят сигурност в столицата Кабул, други пък са решили на живот и смърт да търсят път към Европа, минавайки през съседните страни Пакистан и Иран.

Конфликтът от десетилетия е в задънена улица

Гражданската война в Афганистан, която вече от четири десетилетия се намира в задънена кървава улица, сега отново избухна с пълна мощ. В сърцевината на конфликта пулсира въпросът дали Афганистан трябва да бъде фундаменталистка мюсюлманска държава или не. Но как изобщо стигнахме дотам?

Западната коалиция, ръководена от САЩ, пропусна да влезе в диалог с талибаните, когато те бяха в най-слаби позиции. Става дума за периода непосредствено след падането им от власт през зимата на 2001 година. Западните демокрации арогантно игнорираха корените на афганистанския конфликт и поставиха своите военни и политически действия в зависимост от национални, вътрешнополитически фактори. В САЩ първоначално ставаше дума най-вече за възмездие заради терористичните атаки от 11 септември 2001 и за преследването на Осама бин Ладен.

По същото време за Германия решаващо беше да прояви пълна солидарност със своя най-важен съюзник и да помогне за възстановяването на Афганистан. Защото само по пътя на възстановяването германските избиратели можеха да бъдат убедени, че тази чуждестранна мисия на Бундесвера е нещо наистина необходимо.

Останалото е история. В онези години талибаните се укриха в граничните области между Афганистан и Пакистан, където успяха да възстановят силите си. Западните съюзници започнаха да сключват съмнителни съюзи с брутални местни военачалници, дадоха своя принос в насърчаването на корупцията и злоупотребата с власт в страната и постепенно внесоха военните действия чак до последното афганистанско село.

Ролята на САЩ

Войната в Ирак внесе объркване и отприщи нова терористична вълна. Годините си минаваха, Западът нямаше никакъв ясен сценарий за оттегляне със срокове и крайни цели, а американските военни през цялото време имаха последната дума на политическата и дипломатическата сцена.

И в един момент се появи президентът Доналд Тръмп, която поради вътрешнополитически причини през лятото на 2018 година започна формални преговори с талибаните - при това без да включва избраното афганистанско правителство и без да се съобразява много-много с партньорите от НАТО. А неговият наследник Джо Байдън циментира безусловното изтегляне от Афганистан с аргумента, че страната вече не поражда опасност от международен тероризъм. Но дали това наистина е така? Бъдещето ще покаже.

Вече няма вариант, в който войските на НАТО да се завърнат на афганистанското бойно поле. САЩ и техните съюзници в момента могат да направят само едно: да упражнят максимален политически и финансов натиск върху талибаните. Защото дори талибаните ще имат нужда от пари и от помощи, ако вземат властта в Кабул. За да заработи тази нова схема, ще се наложи по неволя да се установява сътрудничество и с трудни държави като Пакистан, Иран, Китай и Русия. Защото всекиму трябва да бъде ясно, че без активната подкрепа на Пакистан победоносният ход на талибаните не може да бъде удържан.

Отговорността на Германия

А Германия? Тя носи една морална отговорност: бързо и небюрократично да помогне на онези хора, които през годините добросъвестно сътрудничеха на германските военни и на цивилните помощни организации. Мнозина от тях може изведнъж да попаднат в полезрението на фундаменталистите като потенциални ,,предатели". А екзекуциите на такива хора, уви, вече започнаха в Афганистан. Само дето правителството в Берлин все още не смее да прояви необходимата щедрост и смелост и да качи на самолетите за Германия местния афганистански персонал и семействата на тези хора. А това е истински позор!

Позорно е и обстоятелството, че една демократична и правова държава като Германия продължава да връща в регионите на бойни действия кандидати за убежище, чиито молби са били отхвърлени в Германия. В момента повелята на времето гласи точно обратното: спрете репатрирането!

Време е за истината. Жените и мъжете в униформите на Бундесвера близо 20 години изпълняваха в Афганистан едно политическо поръчение. Пред всички тях и пред цивилните жертви в Афганистан германското правителство и парламентът имат едно безусловно задължение: да извадят, обективно и без уговорки, на бял свят цялата истина за най-скъпата и най-кървава задгранична мисия на Германия. За да бъде избегнато повтарянето на същите грешки другаде. Например в рамките на сегашната мисия в Мали.

https://www.dw.com/

Лина

Ясно, че има нормални хора и там, но в края на краищата да ги оставят да се оправят както могат.





Като Иран и Северна Корея ги изолират да мрът там и толкова.

Лина

Дърти пергиши в женски ролки изгонили жените и децата да си играят в парка, тези са пълни идиоти.

HatshepsutTopic starter

Пациентът НАТО. И едно страшно подозрение.


Операцията на НАТО в Афганистан е първата в историята на Алианса, която - въпреки някои успехи – се провали тежко. И тепърва предстои да си извадим необходимите поуки. Едно тежко подозрение обаче вече витае във въздуха

Когато на 14 април в Главната квартира на НАТО в Брюксел новият американски външен министър Антъни Блинкен заяви: ,,Време е да изтеглим войските си", товапредизвика истински шок. Само месец по-рано - през март, германският външен министър Хайко Маас бе казал: ,,Не искаме с преждевременно изтегляне от Афганистан да рискуваме талибаните да се върнат към насилието и да се опитат да вземат властта с военни средства".

Тежък провал на НАТО

Тази позиция бе не само негова – до април всички държави от НАТО бяха на мнението, че изтеглянето на войските на Алианса трябва да бъде обвързано с условия и да се извърши едва тогава, когато бъде договорено мирното поделяне на властта в Афганистан. Само Вашингтон бе на друго мнение, което в крайна сметка всички 30 посланици на НАТО възприеха. А от страна на германското правителство още през пролетта бе изразено ясното становище, че следваща мисия в Афганистан без участието на Вашингтон не би имала смисъл.

"Бяхме наясно с риска, че талибаните могат да вземат властта. Но алтернативата би била мащабното военно присъствие да остане още по-дълго – с повече насилие, престрелки и жертви, включително цивилни", каза генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг.

Операцията в Афганистан е първата в историята на Алианса, която - въпреки постигнатите определени успехи в обучението на ученици, студенти и млади професионални елити - в крайна сметка се провали. ,,От тази акция трябва се извадят съответните поуки", призова шефът на НАТО Йенс Столтенберг в началото на седмицата. Той подчерта, че основният проблем в момента са страданията на афганистанското население - което без съмнение е тежък проблем и за НАТО.

Само афганистанското ръководство ли носи вината?

Политически желано ли е въобще честното осмисляне на грешките при оценката на положението, при определянето на целта на операцията и обучението на афганистанските сили за сигурност, пита по този повод германският ,,Ди Велт". И дали това не уврежда имиджа лично на американския президент? И не трябва ли да се признае, че актуалните концепции на НАТО за кризисен мениджмънт в страни извън пакта са остарели?

Терапията за пациента НАТО трябва да бъде предшествана от диагноза, отбелязва ,,Ди Велт". Два дни след случая Кабул Столтенберг представи своя анализ, в който вината за случилото се на Хиндукуш бе стоварена единствено и само на слабото управление в Афганистан: ,,Този провал на афганистанското ръководство доведе до трагедията, която преживяваме днес". Все пак впоследствие Столтенберг каза, че Алиансът би трябвало да си зададе ,,сериозни въпроси" във връзка с операцията.

За момента НАТО се ангажира най-вече с евакуацията от летището на Кабул. Но въпреки това първите пукнатини в Алианса се виждат. А критиката идва най-вече от страна на Великобритания, която досега бе най-верният съюзник на американците. Заради Афганистан редица консервативни политици и бивши министри открито поставят под въпрос лидерската роля на американците в НАТО.

Унгарският първи дипломат Петер Сиярто също призова енергично, заради развитието в Сирия и в Афганистан, да се укрепи ,,стратегическата независимост на ЕС". Позицията на Франция отдавна е такава. Дали оттам следва, че отношението към Вашингтон се променя? Много от натовските дипломати посочват какви биха могли да бъдат последствията: който иска по-активно да участва при взимането на решенията, ще трябва и да плаща повече. На което обаче европейците не са готови.

Много въпроси без отговор

По върховете на НАТО в момента се дискутира най-вече въпросът защо обучените от Запада афганистански сили за сигурност са ,,рухнали толкова бързо" пред талибаните, при положение, че преди това в продължение на години относително успешно противостояха на терористичните милиции. Дали армията на Афганистан всъщност е твърде слаба без подкрепата на Запада? Не е изключено при обучението от НАТО да са били заложили повече на количеството, отколкото на качеството.


Йенс Столтенберг загатна за допуснати грешки от НАТО в Афганистан

Така или иначе Алиансът не е имал план Б за военния колапс в Афганистан, тъй като този сценарий е изглеждал ,,немислим". И сега на правителствата от НАТО им остава само отчаяно да търсят такива контакти в Кабул, които да позволят най-бързата възможна евакуация. Може ли след 20 години една операция да бъде приключена по такъв конфузен начин? В НАТО тихомълком си поставят и този въпрос.

Така или иначе: как можа да бъде допуснато държавите членки до последния момент да имат различни представи за това какво конкретно всъщност иска да постигне НАТО край Хиндукуш? И защо данните на разузнаването се оказаха толкова непълни? Дали това не е така и по отношение на Китай?

На фона на всичко това във въздуха витае едно страшно подозрение: дали пък най-големият алианс в света знае крайно недостатъчно за своите противници, посочва ,,Ди Велт".

https://www.dw.com/

HatshepsutTopic starter

Там, където мъжете не знаят даже името на майките си


Викат й "майко на децата" или "домакиньо". Всичко друго е просто немислимо. Името на жената в Афганистан не се изписва дори върху надгробния камък. Прочетете този вълнуващ коментар на една афганистанска жена

"Дъщерята на Гул Ахмад", "Майката на Барялай", "Жената на Тадж Мохамад" – в крайно консервативния Афганистан жената няма дори име. Много мъже по-скоро биха си отрязали ръката, отколкото да нарекат жена си по име. Вместо това те ѝ викат "майко на децата" или просто "домакиньо". Всичко друго е просто немислимо. Името на жената не се изписва дори върху надгробния камък.

А който си няма име, не оставя и следи. Дори когато една афганистанска жена извърши нещо забележително, впоследствие се споменава единствено името на мъжа, на бащата или на сина ѝ. И лаврите отиват при тях. Но това си има и обратна страна. Когато една жена стори нещо, което в очите на обществото е скандално, тогава потърпевша е не само тя – увредено е и името на всички нейни мъжки роднини. В резултат: за афганистанската жена повечето врати, които водят навън, са затворени. Поради страха, че може да опозори мъжете.

Всичко в името на "мъжката чест"

Честта ("намус") на един мъж е пряка функция от честта на жена му. Тази традиция идва още от предислямски времена и е позната и в други страни. Само онзи мъж, който успешно брани жена си от външни заплахи, може да се смята за човек с достойнство и чест. Но ако не се справи с тази задача, тогава губи честта си и вече не може да се смята за истински мъж. А който иска да възстанови изгубената си чест, той е склонен дори към насилие: бой с камъни, киселина в лицето, отсечени крайници, та чак до убийство – афганистанското общество толерира всички тези "санкции" срещу жените.

Жените се отделят от мъжете на публични места в редица култури. В Афганистан обаче правят още една крачка: никой не бива да знае името на жената, камо ли да види лицето ѝ!


Васлат Хасрат-Назими

"Къде ми е името?"

Срещу тази традиция протестират афганистански жени с новата си кампания в социалните мрежи. Под хаштага #WhereIsMyName ("Къде ми е името?") те защитават своята собствена идентичност и поставят под въпрос това дълбоко вкоренено табу. Във "Фейсбук" и в "Туитър" вече заваляха постинги от афганистанки, живеещи както в страната, така и извън нея. Кампанията подкрепят хора на изкуството и политици, които споделят свои снимки и снимки на жените си. Повечето жени обаче не смеят да публикуват свои снимки, защото ги е страх от последствията. Един млад мъж пише: "Аз вече съм възрастен човек, но доскоро изобщо не знаех името на майка си."

Кампанията онагледява един добре известен факт: никъде другаде по света жените не са тъй потискани, както в Афганистан. Тази страна, където вече от десетилетия се водят граждански войни, е най-опасното място за една жена на земното кълбо. Според някои оценки, над 60% от жените още на 16-годишна възраст сключват принудителни бракове. Никъде другаде по света броят на самоубийствата сред жените не е по-висок от този сред мъжете – а в Афганистан това е факт. Но как ли да се решат тези ужасяващи проблеми, след като жената няма право дори на име?

Преди 15 години НАТО влезе в Афганистан. Оттогава досега международната общност даде милиони за насърчаване на правата на жените. Срам и позор е, че въпреки това афганистанските жени и до днес са принудени да се борят за такова основно право, каквото е правото на име и идентичност!

Женски права - да, само не у дома!

Разбира се, и в Афганистан можете да откриете семейства, които не се прекланят пред тази традиция. Обикновено обаче общественият натиск е прекалено силен. Афганистанският президент Ашраф Гани често се появява на публични места с жена си, която е християнка от Ливан. Неговите предшественици обаче никога не си позволяваха такова нещо. Г-жа Рула Гани дори взе участие в предизборната кампания и държа няколко речи в подкрепа на мъжа си. Мнозина образовани и модерни афганистанци одобряват такава нагласа, но въпреки това за нищо на света не биха извели жените си на публично място. Дори когато публично се споделят сватбени снимки, на тях обикновено се вижда само младоженецът. За мнозина афганистански мъже модерността свършва там, където започва личното им пространство. Когато става дума за правата на жените, лицемерието се шири навсякъде. Когато е за правата на чуждите жени – подкрепяме! При мен вкъщи обаче – и дума да не става!

В един видеорепортаж западни журналисти интервюират на улицата млади мъже, които подкрепят кампанията на жените. Когато обаче трябва да отговорят на въпроса как се казват жените в техните семейства, интервюираните видимо се колебаят и се чувстват неудобно. В крайна сметка го правят, но си личи, че им е много трудно и че част от имената очевидно са измислени.

Сложете край на лицемерието!

Питам се: колко пари е вложила международната общност в проекти за промяна на манталитета на афганистанските мъже? Защото ако някой наистина желае да подобри правата на жените в Афганистан, трябва първо да тръгне от лицемерието на мъжете. И едва когато един афганистански мъж гордо публикува във "Фейсбук" сватбената снимка заедно с жена си, тогава ще му повярвам, че се интересува от правата на жените. А най-прекрасно би било, ако под снимката напише, че е горд да бъде съпруг на Гул Мина...

https://www.dw.com/

HatshepsutTopic starter

Как Западът до последно си затваряше очите за Афганистан


Емран Фероз

Западът до последно си затваряше очите за фактите в Афганистан, пише австрийският журналист от афганистански произход Емран Фероз. Той описва грешките на Запада и проблемите на Афганистан, които са били очевидни отдавна

Мнозина афганистанци си спомнят как преди 25 години талибаните превземат Кабул само за една нощ. И Ахмад Джавед никога няма да го забрави. Тогава е бил малко дете, но добре помни събитията на следващата сутрин и бягството на тогавашното правителство от муджахидини. Точно по същия начин побегнаха управляващите и сега, след като на 15 август талибаните влязоха в Кабул.

Избяга и президентът Ашраф Гани, който панически напусна страната с целия си антураж - досущ като някой неоколониален владетел, какъвто беше той не само в очите на талибаните, но и на много от афганистанците, които виждаха как функционира корумпираният държавен апарат. Впрочем, според някои информации, хората на Гани си тръгнали с цели торби, пълни с пари. А тъкмо Гани беше казал преди години, че не изпитва никакви симпатии към онези, които бягат от Афганистан. На Запад и без това ги очаквала съдбата на миячи на чинии.

Преди дни един от талибанските командири заяви по време на импровизирана пресконференция пред Ал Джазира, че едно време е бил задържан за осем години в Гуантанамо, където американците го били изтезавали. Дали това изказване беше случайно? Едва ли. Междувременно отново стана пределно ясно, че американската ,,Война срещу терора" е радикализирала много хора в Афганистан и че много от тях и до днес не могат да забравят миналото.

Истинските победители от войната са в Кабул

Последните драматични сцени на летището в Кабул показаха ясно, че западната мисия в Афганистан се е провалила. Истинските победители от тази война са в Кабул, а не във Вашингтон. Многобройни анализи и прогнози, свързани с превземането на властта от талибаните, трябваше да бъдат многократно коригирани в последно време. Съвсем доскоро ЦРУ е смятало, че Кабул може да бъде превзет в рамките на 30 до 90 дни. В крайна сметка талибаните го превзеха само за 24 часа. Бил Рогио от дясноконсервативния американски мисловен тръст "Фондация за защита на демокрацията" нарече успеха на талибаните ,,един от най-големите провали на тайните служби през последните десетилетия", а стратегията им - ,,дяволски брилянтна".

Много от причините за провала на Запада в продължение на години бяха омаловажавани и игнорирани - не само защото Западът искаше да опази своя имидж, но и защото така и не опозна Афганистан, независимо от дългогодишното си присъствие в страната. На практика беше така, че всички области в провинциалните градове, които паднаха още преди Кабул, вече от години се контролираха от талибани. Там те се бяха окопали и дърпаха конците тихомълком от втора линия. В тези провинциални региони екстремистите успяха да се утвърдят отрано, включително и поради огромната корупция сред управляващите в Кабул, както и заради безбройните военни операции на НАТО и техните съюзници.

Известно е, че атаките с дронове и бруталните нощни хайки редовно причиняваха многобройни цивилни жертви из афганистанските села. Много от близките на загиналите започваха да оказват помощ на талибаните по един или друг начин. Точно такава беше ситуацията и пред самите порти на Кабул, защото само на 20 или 30 минути път с кола от столицата човек вече се оказваше във владенията на талибаните.

Отговорните фактори в западните правителства обаче не искаха да погледнат истината в очите. Вместо това се лееха самохвални думи. Говореше се за ,,убедителните собствени ценности" и се забелязваха само т.нар. достижения на Афганистан от 2001 насам. Много се приказваше и за демокрация, макар че през последните 20 години така и нямаше никакъв трансфер на демокрация.

Вината за това не е на афганистанците, които рискуваха живота си, за да ходят на избори, а най-вече на корумпираните елити, които САЩ инсталираха в Кабул. Хора като Хамид Карзаи или позорно избягалия президент Гани използваха новата система за лични цели и постоянно правеха манипулации, за да останат на власт. По същия начин се държаха многобройни военни вождове и наркобарони, които се превърнаха в най-близките съюзници на Запада край Хиндукуш. Те се обогатяваха за сметка на многобройните чуждестранни парични помощи и изнасяха милиарди долари в чужбина. В същото време извличаха и най-големите печалби от войната, например чрез собствени частни фирми за сигурност, с които имитираха атентати срещу войските на НАТО. Така изкуствено създаваната терористична опасност в крайна сметка им докарваше договори с тлъсти печалби.

Най-късно през 2019 всичко вече беше ясно

Най-късно от края на 2019 година стана ясно, че във Вашингтон, а и другаде, са знаели за всичките тези проблеми. По онова време ,,Вашингтон Пост" дори публикува т.нар. "Afghanistan Papers", в които близо 400 високопоставени американски офицери повече или по-малко открито признават провала на Запада в Афганистан. Въпросните информации в продължение на дълги години обаче са били засекретени.

След една 20-годишна грешна интервенция, стотици хиляди убити афганистанци и милиони, които бедността прокуди в чужбина, Западът сякаш изгуби интерес към Афганистан. Нещо повече - той дори не се смята за отговорен. ,,Такива са нещата днес. Но не по наша вина" - гласи често слушаната сега теза.

https://www.dw.com/

HatshepsutTopic starter

ВЕЛИКИТЕ АВАНТЮРИСТИ: АХМАД ШАХ МАСУД – ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЩИТНИК НА АФГАНИСТАН


Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Афганистан – дива и дивно красива земя, обитавана от суров, непреклонен и упорит народ, който отказва да признае както властта на чужденците, така и на своите собствени ръководители. В продължение на векове много завоеватели са се опитвали да поставят Афганистан под свой контрол, но никой не е успявал да я завладее изцяло или да се задържи за дълго. Още от времето на Александър Македонски, безброй поколения са се опитвали да опитомят планините и планинските долини и да сложат ръка на доходоносните търговски пътища, минаващи през тези земи. Перси, македонци, араби, китайци, турци, монголи, руснаци, британци – всички те идват, оставят костите си и си отиват. А Афганистан остава.



В разгара на Студената война, САЩ и СССР се борят за влияние и надмощие над света. Притеснени от продължителността на борбата и търсещи пролуки в отбраната на своя капиталистически опонент, съветските лидери решават да се възползват от сложната политическа ситуация в Афганистан и да поставят там свой марионетен режим. Контролът над планинските пътища към Пакистан и Индия е стара амбиция на Руската империя, наследена от нейните съветски чеда и сега Кремъл вижда шанс да постигне онова, което е убягвало от поколения на руската и съветска дипломация и военни.

Решението за намеса на СССР в делата на Афганистан ще има последици, които отекват вече половин век не само в региона, но и в света. Насред хаоса и кръвопролитието на войната се проявяват много жестокости, но също така се раждат и мнозина герои. Сред тях, едно име изпъква с особена важност, носейки славата на национален герой на Афганистан – Ахмад Шах Масуд.

Ахмад Шах Масуд се ражда през 1953 г. в град Базарак, провинция Панджшир. Градът е древно търговско средище по пътя, прекосяващ Афганистан от североизток, носещ стоки от Китай към Индия и Иран. Долината Панджшир е легендарна сред самите афгани, а нейните жители са смятани за най-независимите, свободолюбиви и непокорни от всички синове и дъщери на планинската страна. Самото й име – ,,Долината на петте лъва" е легендарно – петте лъва са всъщност великите индуски герои – Пандавите – петима братя, синове от една майка на пет различни бога, чийто подвизи са описани в прочутата ,,Махабхарата".

Бащата на Ахмад – Дост Мухамад Хан е полковник в кралската афганска армия и осигурява на семейството си охолен живот. Полковникът се преселва в Кабул през 1960-те и именно в столицата протича детството на Ахмад, който получава стабилно за времето образование. Завършва френско-афганския лицей Естекуал, след което следва за инженер в Университета на Кабул. Освен родния си диалект ,,дари" (афгански вариант на фарси), Ахмад говори свободно урду, пущу, френски и английски. Като студент се запалва по писанията на Мао Дзедун и Че Гевара, макар да намира текстовете на втория за твърде простовати.

През 1973 г., в страната е извършен държавен преврат, който издига на власт Мухамад Дауд Хан и неговата Народно-демократична партия на Афганистан (НДПА). Страната е обявена за република, а заедно с новата власт идва и сериозна доза съветско влияние. Ахмад Шах отхвърля съветското влияние и все още студент, се записва в младежкото крило на ислямската партия Джамият, която се бори за опазване на традиционните мюсюлмански ценности и налагане на подчинено на шари'а-та управление.

През 1974 г., Ахмад Шах взема името ,,Масуд" като боен псевдоним и се присъединява към онова крило на Мюсюлманска младеж, което е готово да води въоръжени действия срещу подкрепяното от СССР правителство. Първият им опит за бунт е организиран именно в долината Панджшир през 1975 г., но организацията не успява да създаде адекватна мрежа на място и самото местно население разбива бунтовниците и ги прогонва високо в планините. Провалът води до разцепление сред ислямската младеж – по-умерените остават обединени около изгряващата звезда на Ахмад Шах Масуд, докато по-радикалните се обединяват в отделна организация – Хизб-а-Ислами, начело с Гулбудин Хекматяр.

През 1978 г., в опит да се откъсне от съветското влияние, Мухамад Дауд Хан отстранява част от най-левите си министри и обявява скъсване с някои от практиките на НДПА. Това води до ответен удар на партийните кадри, които заедно с  част от армията извършват преврат на 27-ми април, 1978 г., в който Дауд Хан и целият му род са избити. В държавата е въведен строг режим за сигурност, а новата власт започва марксистко-ленински реформи, с  цел сближаване с СССР.

Това предизвиква остра и масова реакция от страна на населението. До пролетта на 1979 г., 24 от 28-те провинции на Афганистан са обхванати от брожения, а до 100 000 души са арестувани от властите. В тази ситуация, 26-годишният Ахмад Шах Масуд решава да действа. В началото на юли, 1979 г. той вдига бунт посредством верните си хора в родната си долина Панджшир. В рамките на няколко седмици, бунтовниците поемат контрола над цялата долина. Този и подобни актове на неподчинение в останалите части на страната, провокира започналата в края на декември, 1979 г. съветска интервенция.

За да се справи с намесата на едната от двете суперсили, Масуд разработва план от 4 стъпки, чиято дръзка цел е прогонването на Съветите и техните марионетки от страната. Първата стъпка е изграждане на повсеместна мрежа от последователи, верни на Масуд и ползващи се с подкрепата на народа. Следващата цел е да се запази долината Панджшир чрез поредица от отбранителни, партизански операции, а едновременно с това да се атакуват вражески цели в околните провинции. Третата стъпка е овладяването на Северен Афганистан, а накрая идва и налагането на пълен контрол над страната, успоредно с прилагане на идеологическите постулати, които обединяват Масуд и хората му.

Събирайки около себе си малка армия от бойци, провъзгласили се за бранители на исляма и мюсюлманите ( т.нар. муджахидини), Масуд започва да преследва своите цели. Войските му нанасят доста щети на съветските войски и техните афгански съюзници и дори блокират доставките на гориво за столицата Кабул. Масуд е отчетен като първостепенна заплаха от съветското командване и през 1980 г. Червената армия започва операции срещу муджахидините. Между 1980 и 1985 г., СССР провежда девет последователни офанзиви срещу долината Панджшир. В тях са ангажирани сухопътни, десантни войски, ВВС, както и специалните ислямски части, формирани към Червената армия.

Въпреки упоритите атаки, силите на Масуд се съпротивляват успешно, а през 1983 г., Съветите са принудени да подпишат временно примирие. Масуд използва момента за да се прояви като държавник. Той въвежда ново административно деление на долината Панджшир – 22 района, управлявани от местни съвети, оглавявани от военен командир, цивилен наместник, главен съдия и главен адвокат. Въведена е данъчна система за издръжка на муджахидините, както и служба, която да организира образованието в провинцията, а също и здравна служба. Тъй като централното ръководство на собствената му партия Джамият се страхува от популярността му и не му помага, Масуд е принуден да търси средства и оръжие от алтернативни източници. Той започва да организира мрежи за износ на изумруди и ласпис лазури. Силите на Масуд получават сериозна логистична подкрепа от британските служби МИ6 и, макар доста по-умерено, от ЦРУ в рамките на ,,Операция Циклон".

След като успява да изпълни първите две стъпки от своята стратегия, Ахмад Шах Масуд преминава в настъпление. През 1986 г., той успява да завземе части от провинциите Тахрар и Баглан. Същевременно, все повече местни отряди муджахидини се присъединяват към неговата фракция, приемайки постулатите и структурите, въведени от Масуд. Силите на Ахмад нарастват значително – от ок. 1000 бойци през 1980 г., до 4500 през 1984 г. и над 13 000 през 1989 г. ,,Армията" на Масуд е внимателно разпределена в няколко типа бойни групи – мобилни отряди за защита на селищата, боен резерв и ударни групи от по 33-ма бойци, които оперират отвъд долината Панджшир, понякога в радиус до 100 км.

С напредването на конфликта, фракцията на Масуд, заедно с другите бунтовнически фракции, привличат все повече муджахидини, идващи от целия мюсюлмански свят, за да се борят срещу СССР. В разгара на военните действия, САЩ правят избор да разпределят помощите за местните бойци чрез Пакистан. Правителството в Исламабад предпочита да работи с по-крайния ислямист Хекматяр, а Масуд е набеден за ,,несигурен и трудно контролируем" съюзник.

Макар СССР да се изтегля от Афганистан на 15-ти февруари, 1989 г., Кремъл продължава да подкрепя правителството на НДПА още две години. Разпадането на СССР през 1991 г., води до колапс на про-съветската власт в Афганистан. В края на март, 1992 г., Ахмад Шах Масуд и още двама водачи на големи фракции в северен Афганистан – Абдул Рашид Достум и Саид Мансур, формират обединен фронт. Възползвайки се от окончателния колапс на НДПА през април, съюзените сили на муджахидините завзема ключовата ВВС база Баграм, разположена на 70 км северно от столицата. Самият Масуд отказва предложението на местните власти в Кабул да оглави властта в страната а настоява за свикване на голям съвет на всички водещи фигури, които заедно да постигнат стабилно политическо решение.

По-голямата част от водачите подписват т. нар. Пешаварска спогодба, с която е обявено създаване на Ислямска държава Афганистан – официално призната от ООН. Масуд поема контрола над министерство на отбраната. Основният проблем е че Хекматяр, водач на една от най-големите, войнствени и крайни фракции, отказва да признае споразумението. Срещу Масуд застава и влиятелния водач и спонсор на чуждите бойци в Афганистан – саудитецът Осама бин Ладен.

Това напрежение ескалира още през 1992 г. в започналата битка за Кабул. Пакистан, Саудитска Арабия, Иран и Узбекистан започват да подкрепят различни фракции в страната. Силите на Масуд и Хекматяр се сблъскват за контрола над Кабул. През 1993 г., Масуд и Хекматяр договарят временно примирие и Ахмад се оттегля от поста министър на отбраната, давайки възможност на Хекматяр да бъде обявен за премиер на Афганистан. Жестът на Масуд се оказва напразен – фракциите подновяват борбата си, щедро финансирани от външни сили. Ахмад успява да контрира офанзивите на Хекматяр и Достум, но борбата в столицата отваря вратите за навлизането на нова фракция, организирана в Пакистан – Талибаните. През 1994 г., те успяват да превземат Кандахар и южните части на Афганистан и да започнат кампания за завладяване на цялата страна.

Докато се сражава с талибаните, които превземат Херат и обсаждат столицата Кабул, Масуд се бори и за налагане на нов мирен процес в страната и организиране на общи, демократични избори. В продължение на две тежки години, Ахмад преговаря с водачите на различни фракции в Северен и Централен Афганистан. През 1996 г., Масуд е на прага на постигането на съглашение.

В този ключов момент, талибаните, получавайки милиони долари от Саудитска Арабия с посредничеството и на бин Ладен, успяват да купят част от бойците, сражаващи се на страната на Северния съюз и получават на тепсия ключовия град Джалалабад, който държи подстъпите от Пакистан към столицата Кабул. С този акт, талибаните си осигуряват нов път за снабдяване от своя основен външен съюзник – Пакистан и имат възможност за отваряне на нов фронт към столицата Кабул. За да запази силите си и да не рискува излишно клане на цивилни, Масуд решава да напусне Кабул и се изтегля към родната си долина Панджшир. Талибаните влизат в опразнения Кабул на 27 септември, 1996 г. и обявяват създаването на ,,Ислямски емират Афганистан".

Битката е изгубена, но войната продължава. В опит да спре настъплението на талибаните, неуморният Ахмад Шах Масуд сформира нова коалиция от бойци в северните части на Афганистан – т.нар. Северен Алианс. През 1998 г., талибаните успяват да разбият силите на Достум в Мазар-и-Шариф и Масуд остава единствения значим лидер на съпротивата срещу ислямския емират. В земите на Северния алианс – ок. 30% от територията на страната, пристигат нови и нови бежански вълни афгани, бягащи от репресиите на талибаните. Също както и по време на борбата със СССР, Масуд се заема да устрои администрацията на земите под свой контрол. Цивилното управление е поверено на комитет от няколко ключови министерства. Въведена е и известна демократичност при избора на местни водачи.

През 2000 г., Масуд ратифицира декларацията за правата на жените в Афганистан, която постановява равенство на двата пола пред закона – за първи път в историята на тази страна. Важни придобивки за жените са правото да ходят на училище и да работят. Между 1997 и 2001 г., Талибаните правят няколко предложения на Масуд да сложи оръжие в замяна на политическа власт в новия ред, но той категорично отхвърля такива идеи. САЩ продължават да са настроени срещу Масуд и той търси подкрепа от ,,вечния враг" на Пакистан – Индия. Индийското правителство осигурява значителна материална помощ – оръжие, униформи, муниции, военна техника и дори хеликоптери. Същевременно, Европейският съюз се опитва да изгради по-стабилни връзки с Масуд, за който тогавашния председател на  ЕП – Никол Фонтен казва, че е ,,стълб на свободата в Афганистан".

В разгара на преговори с ЕС, Масуд става жертва на самоубийствен атентат, организиран от Ал Кайда. Атаката е извършена на 9-ти септември, 2001 г. от двама тунизийци, представящи се за репортери, които получават право на частна аудиенция с Масуд за вземане на интервю. Смята се че атаката е организирана от Осама бин Ладен и е пряко обвързана с поредицата от атаки от 11-ти септември, 2001 г. срещу Ню Йорк и Пентагона. Парадоксално, Масуд предупреждава международната общност че Ал Кайда готви вълна от терористични атаки в САЩ няколко месеца по-рано по време на свое изявление. САЩ, вечно подозрителни към него, решават да пренебрегнат предупреждението.

Ахмад Шах Масуд още приживе си спечелва прякора ,,Лъва от Панджшир". Той е единствения от основните водачи на афганите, който никога не напуска страната – нито по времето на Съветската окупация, нито в хода на борбата с Талибаните. Скоро след като САЩ нахлуват в Афганистан в съюз със Северния Алианс, поет от политическите наследници на Масуд, Ахмад е обявен за национален герой на страната от новоизбрания президент Хамид Карзай. В негова чест са издигнати редица монументи и са кръстени няколко булеварда.

Днес, когато талибаните отново поемат властта над Афганистан, един от основните водачи на съпротивата във все още неподчинената провинция Панджшир е Ахмад Масуд – син на Ахмад Шах Масуд. В чест на покойния водач на муджахидините, новата съпротивителна армия е наречена Нов северен съюз или Втората съпротива.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/velikite-avantyuristi-ahmad-shah-masud-posledniyat-zashtitnik-na-afganistan/

HatshepsutTopic starter

Талибаните обвинени, че са убили народен певец

Смъртта на Фауад Андараби хвърля нова сянка върху претенциите на радикалните ислямисти, че няма да постъпват както при предишния си режим

Талибаните са убили народен певец в Афганистан, съобщи Асошиейтед прес, позовавайки се на семейството на жертвата.

Фауад Андараби е изпълнявал традиционна музика, свързана с родната земя и гордия ѝ народ, предаде агенцията.

Убийството е станало в долината Андараби, 100 километра северно от Кабул, която има история на съпротива срещу талибаните и която те твърдят, че сега са подчинили.

Андараби е в съседство с долината на река Панджшер в масива Хиндукуш, единствената част от Афганистан, която не е под контрола на талибаните. Тя е крепостта на Ахмад Масуд, син на прославения военен командир от миналото Ахмад Шах Масуд.

Говорителят на талибаните Забиула Муджахид каза пред АП, че те ще разследват случая със смъртта на Андараби и че той не знае подробности за него.

По време на емирата си, продължил от 1996 до 2001 г., талибаните бяха забранили музиката  като несъвместима с радикалните им ислямистки разбирания.



Afghanistan: Folk artist Fawad Andarabi dragged out of home, shot dead by Taliban in Andarab

https://www.clubz.bg/117628-talibanite_obvineni_che_sa_ubili_naroden_pevets_video

HatshepsutTopic starter

Талибаните забраниха използването на чужда валута в Афганистан


Цените и безработицата в Афганистан растат главоломно

Талибаните обявиха, че забраняват използването на чужда валута в страната. Всеки, който го прави, ще бъде преследван, се казва в изявление на представители на ислямистката групировка.

"Икономическата ситуация и националните интереси на страната изискват всички афганистанци да използват афганистанската валута за всяка транзакция", се казва в изявлението.

Много от транзакциите в страната в момента се извършват в щатски долари. За търговия в граничните райони се използват валутите на съседните държави, като Пакистан.

Твърдолинейната ислямистка групировка свали официалното правителство на Афганистан през август и сега контролира страната. Талибаните търсят международно признаване на сформираното от тях правителство и настояват за освобождаването на милиарди долари афганистански активи, замразени в чужди банки.

https://www.svobodnaevropa.bg/a/31542738.html

HatshepsutTopic starter

Талибаните върнаха бурките в Афганистан


Ръководството на афганистанските талибани нареди на всички афганистанки да ходят с бурка на обществени места, предаде Асошиейтед прес, цитирайки министерството за разпространяване на добродетелите и изкореняване на пороците.

"Желаем нашите сестри да живеят достойно и безопасно", каза Халид Ханафи, и.д. ресорният министър в правителството на талибаните. Задължителното носене на бурка бе оповестено и в разпореждане на върховния лидер на талибаните Хайбатулла Ахунзада, представен пред медиите, съобщи Франс прес.

В него се казва, че "жените, които не са много млади и не са много стари", трябва да закриват лицето си пред всички мъже, които не са членове на семейството". Затова и препоръките са да се носи бурка, дреха, покриваща жените от глава до пети само с отвор за очите.

Такива ограничения за начина, по който трябва да се обличат жените, имаше по време на предишното твърдолинейно управление на талибаните между 1996 и 2001 г.

След идването си отново на власт миналата година талибаните решиха да не отварят училищата за момичета след 6-ти клас. Те се отметнаха от обещанието си да не пречат на момичетата да учат и решиха да удовлетворят исканията на твърдото ядро сред привържениците си за сметка на още по-голямата си изолация от страна на международната общност.

Това решение попречи на опитите на талибаните управлението им да бъде признато от международните финансови донори във времена, когато Афганистан изпада във все по-тежка хуманитарна криза. Международната общност призова ръководството на талибаните да отвори отново училищата.

https://offnews.bg/sviat/talibanite-varnaha-burkite-v-afganistan-776244.html

HatshepsutTopic starter

Година по-късно: как талибаните (отново) промениха Афганистан


От опит за многопартийна система с демократични права - макар и дълбоко корумпирана и далеч от обявените идеали - до "емирство", в което жените трябва да пътуват с придружител, а момичетата на определена възраст спират да ходят на училище: дванайсет месеца минаха, откакто талибаните превзеха афганистанската столица Кабул, а страната се преобразява.

Връщането на талибаните, приели радикална интерпретация на исляма, двайсет години след свалянето им от Съединените щати за пореден път промени посоката на страната, преминала през сваляне на монархията през 70-те години, съветска инвазия в края на същото десетилетие, война за надмощие на вътрешни сили (с подкрепата на външни) през 90-те, първия възход на талибаните и след това прозападно правителство.

Какво е различно днес спрямо 15 август 2021 г.?


Как се стигна дотук

През февруари 2020 г. талибаните и Съединените щати подписаха в Доха споразумение, с което американските сили (и западните им партньори) се изтеглят, а талибаните се задължават да не ги нападат и да прекъснат връзката си с "Ал Кайда".

Година и няколко месеца по-късно изтеглянето започна, а с него - и светкавична операция, при която движението си върна контрола над повечето от 34 провинциални столици. Помогна разпадът на афганистанската армия, покрай корупцията, оставила структурите ѝ без заплати и ресурси, заедно с подкрепата на някои афганистанци и отчаянието от дотогавашната власт на други. Американските сили не оказваха сериозна съпротива.

Имаше и още една причина, заради която дойде голямата награда.

На 15 август талибаните бяха пред Кабул. Между афганистанските управляващи и политическото ръководство в Доха имаше споразумение, че те ще влязат във властта, но то пропадна, след като президентът Ашраф Гани избяга с хеликоптер в Абу Даби.

Безвластието доведе до навлизането на бойци на движението в столицата, а четенето на Корана от президентския дворец бе символичното начало на нова ера в историята на Афганистан. В долината Панджшир, на североизток, бе обявена съпротива, но тя далеч не бе достатъчна за справяне с талибаните.


Едновластни господари

Талибаните съставиха правителство, пълно с хардлайнери и без жени (основните членове са от движението). Вътрешен министър стана един от най-издирваните от САЩ хора: Сираджудин Хакани, лидер на едноименната групировка - съюзник на талибаните, известна с кървави атентати срещу американците и доскорошната власт с много цивилни жертви и смятана за особено близка до "Ал Кайда". Талибаните не скриха, че няма да приемат многопартийна демокрация с избори като нещо нетипично за Афганистан.

Редица права бяха ограничени (учителите и други се наложи да си пуснат бради), но най-вече на жените, които вече не могат да излизат навън без хиджаб и трябва да покриват лицето си на обществени места (включително по телевизията), не могат да пътуват на дълги разстояния през придружител мъж (махрам). В Кабул те посещават парковете само в дни, когато мъжете не са там.

Тежко засегнато бе и образованието: момичетата от 6-и до 12-и клас още не могат да ходят на училище (въпреки че трябваше да се върнат от март), в университета учебният процес е сегрегиран.

Спорно е доколко iе спазва изискването да се носи никаб - най-малкото в Кабул, както се разказва и в този репортаж на Си Ен Ен, движението не проявява особено усилие да го прилага. Едновременно с това вече година много жени остават у дома, тъй като вече няма възможност да работят, а талибаните продължават да настояват, че мярката е временна и всичко ще се промени, щом бъде създадена нужната "ислямска среда". Същото уверение се даваше и при предишното им управление, 1996 - 2001 г.


Без признание

Никоя държава обаче не признава, че талибаните управляват Афганистан. Едновременно с това съседи като Пакистан, Иран и Китай се опитват да работят с талибаните, макар да дадоха да се разбере, че те не са предпочитаният събеседник. Русия пък даде да се разбере, че ще работи с тях. Техни бойци охраняваха непосредствено след 15 август посолството на Москва в Кабул, делегации на движението посетиха страната тази и миналата година.

Полето за маневри е ограничено и от липсата на средства: САЩ държат резерви на афганистанската централна банка от 7 млрд. долара. Международни организации спряха проектите си за развитие. Тежката хуманитарна криза, която се разрази, все още не е разрешена, а Западът е раздвоен: да предоставя ли милиарди за нужното на жителите, ако те ще минават през управници, които ги потискат, и така ще ги легитимират. Въпреки това имаше международна конференция за помощ в Узбекистан, както и разговори в Осло за директно предоставяне на помощите на афганистанците.

Въпреки че получиха помощ от различни организации, талибаните се сблъскаха с логистични трудности вследствие на международната си изолация, когато земетресение в източната част на страната взе 1000 жертви и остави хиляди други без дом.


"Ислямска държава" срещу "ислямско емирство"

Междувременно членове на движението сами станаха жертви на тероризъм: "Ислямска държава - провинция Хорасан" зачести атаките още преди Съединените щати да са се изтеглили. Този път те отчасти бяха насочени и срещу талибаните - наричащи проекта си за държава "Ислямско емирство Афганистан" - като нови управници. На 26 август такъв атентат уби над 100 души (включително 13 военни), докато хиляди се опитваха да напуснат Афганистан в хода на американското изтегляне.

Последваха и кървави атаки срещу шиитски обекти - над 100 души бяха убити при нападения в джамии в Кандахар и Кундуз миналата есен - както и срещу представители на движението (миналата седмица бе убит влиятелен духовник).


Убийството

Най-голямо внимание към талибаните напоследък имаше около убийството на Айман аз Зауахири, лидера на "Ал Кайда", с дрон в Кабул. Фактът, че той бе в афганистанската столица, предизвика въпроси: кой и защо е настанил Зауахири в заможна сграда на близък до "Хакани"; има ли разделения между талибаните по темата; защо джвижението така и не се разграничи от "Ал Кайда".

Талибаните осъдиха удара, а САЩ, без да ги критикуват открито, че не са предали Зауахири, допуснаха продължаващо сътрудничество с тях.

Дали изолацията на движението ще се задълбочи вследствие на удара, предстои да се види.

https://www.dnevnik.bg/sviat/2022/08/15/4379956_godina_po-kusno_kak_talibanite_otnovo_promeniha/

HatshepsutTopic starter

Талибаните забраниха на жените в Афганистан да посещават университети


Жена с бурка в столицата на Афганистан Кабул

Талибаните забраниха на момичета да посещават университети, съобщиха световните агенции. Това е поредното решение, което ограничава правата на жените в Афганистан, откакто талибаните завзеха властта през лятото на 2021 г.

Министърът за висшето образование в правителството на талибаните съобщи за решението във вторник. То влезе в сила веднага и предвижда "прекратяване на обучението за жени до второ нареждане". Заповедта е разпространена до всички университети и институти в Афганистан, включително и частните.

Още миналата година талибаните забраниха на момичетата да посещават средни училища. Така жените в Афганистан вече имат достъп само до начално образование.

Представители на ООН и няколко държави осъдиха решението на талибанското правителство.

Генералният секретар на ООН Антонио Гутериш каза, че забраната за жените да учат в университети е "поредното нарушено обещание" на талибаните. При завземането на властта през 2021 г. те обещаха да не ограничават правата на жените до същата степен, както при предишното си управление. Редица решения след това обаче показват обратното.

Решението "е ново нарушение на правото на образование и задълбочава опитите за изтриване на жените от афганистанското общество", каза специалният докладчик на ООН за Афганистан.

САЩ заплашиха, че решението "ще има последици за талибаните".

"Талианите не могат да очакват да бъдат легитимен член на международната общност, ако не спазват правата на всички в Афганистан", каза държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен. "Никоя страна не може да процъфтява, ако на половината ѝ население се пречи."

Забраната жените да получават висше образование предизвика малобройни протести в Афганистан, които бързо бяха прекратени от властите, съобщи Би Би Си. Афганистански жени изразиха разочарованието си от решението пред британската медия.

"Разрушиха единственият мост, който можеше да ме свърже с бъдещето ми. Как да реагирам", е цитирана да казва студентка от Укниверситета в Кабул, пожелала името ѝ да не се разкрива. "Вярвах, че мога да уча и да променя бъдещето си и да донеса светлина в живота си, но те разрушиха всичко."

След идването си на власт талибаните забраниха на жените да упражняват повечето професии и въведоха задължение да покриват косите и лицата си с бурки на публични места. Жените не могат да влизат във фитнес салони, барове или да се возят в таксита.


Жените в Афганистан се противопоставиха на нарастващата изолация

https://www.svobodnaevropa.bg/a/32186865.html

Powered by EzPortal