Икономиката въ Царство България

[Hatshepsut]

Павел Калпакчиев

На 1 юни 1857 г. в Етрополе е роден Павел Калпакчиев – фабрикант и банкер. Още 10-годишен става чирак при шивач в родния си град, после изучава кожарския занаят, след което слугува в хана на големия за времето си земеделец Петър Тодоров в село Саранци. Там се залюбва с дъщерята Мария, за която се жени. Така той минава през различни дейности и занаяти, докато намери своето призвание.

С по-големия си брат Юрдан започват работа в софийската тухларна работилничка ,,Работник". Там усвояват този нов тогава занаят. По време на правителството на Константин Стоилов са приети различни закони и стимули за насърчаване на българското производство. Те дават увереност на братята Павел и Юрдан да отворят тухларна фабрика в Пловдив.

Регистрират в Пловдивския окръжен съд събирателно дружество за производство на огнеупорни, пресовани и корнизни тухли и керемиди и за изработване на хидравлична бяла вар. Първият опит не е успешен - тухларната им фабрика фалира след три години работа. Но Павел не се отказва. Със зестрата на жена си Мария прави нова през 1893 г. в квартал ,,Кючук Париж" между днешните улици ,,Лазо войвода" и ,,Райчо Кирков", на мястото на бившето кино ,,Тракия", която е първата в България и я нарича ,,Остромила" с площ от близо 500 дка.

Калпакчиев следи отблизо новостите на европейския пазар и в началото на миналия век внася от Германия преси за керемиди и машини за тухли. Строи три нови рингови пещи. Важно за разширяването на производството е бурното развитие на градовете, въведените през 1905 г. задължителни регулационни планове за всички общини в България. За разцвета на предприятието му обаче спомага и авторитетът, който Павел си извоюва в стопанските среди.

Той е един от инициаторите и основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара и на Пловдивската популярна банка през 1913 г. От 1925 до смъртта си през 1929 г. той е неин председател, но условието му, преди да заеме поста е да не получава пари за тази си дейност.

Още със създаването на тухларната фабрика Павел започва активна социална политика. Той е наясно, че технологията на керамичното производство изисква тежък физически труд, работи се на открито, а край пещите е много горещо. За да привлече работници, им дава с 50 стотинки по-висока надница. Най-щедрата по това време е 1.50 лв., при Калпакчиев - 2 лв.

Той въвежда и първообраза на ваучерите за храна още в далечната 1913 г. Отваря специална бакалия, където работниците от неговата тухларна фабрика пазаруват стоките на символични цени. Не се купуват с пари, а със метални жетони, които се раздават на работниците със заплатите. Тази новаторска инициатива заедно с цяла поредица от социални придобивки като столова за работниците, общежитие, баня, здравно заведение с лекар и фелдшер, забавачница за децата, прави едно от най-тежките производства предпочитано от работниците.

Те получават безплатно и тухли, с които да си построят къщи на територията на самата фабрика, която непрекъснато се разраства, а до нея е изградена железопътна линия. Калпакчиев си купува и собствен локомотив. Той подарява тухлите, с които е построена новата пловдивска гара.

Това става през 1907 г. Сградата е в бароков стил по проект на италианския архитект професор Мариано Пернигони. Дава материалите за изграждане на бетонния мост над железопътната линия, за да минават каруците безпрепятствено и да не чакат дълго бариери. От началото на миналия век до смъртта си Павел Калпакчиев и съпругата му Мария даряват почти половината от близо трите милиона лева, нужни за строителството на детски дом при църквата ,,Света Троица".

Трапезарията на дома е носила техните имена, защото те я поддържат със собствени средства. През 1913 г. индустриалецът построява първата в града работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно.

Илинден е празникът на фабриката. На този ден Калпакчиев и синовете му лично готвят и сервират на работниците, а трапезата в двора на предприятието не се вдига с дни. Великден също се отбелязвал подобаващо, като фабрикантът и близките му боядисват над 1000 яйца, които раздават на работниците, заедно с козунаците.

В Пловдив, Калпакчиев става секретар на Македонската организация, чийто председател по онова време е Димитър Благоев. Тухлите произведени във фабриката на Калпакчиев са запазена марка в строителството в Пловдив. С тях преди повече от 100 години са строени близо 90 на сто от къщите в стария град. Красивият им релефен надпис и днес може да се види на места, а при почукване те все още звънят.

И най-важното, след век още са годни за употреба. Макар че с негови тухли е построен Пловдив от новия век, почти до кончината си фабрикантът няма своя къща. Когато е на върха на славата, избира терен на днешната улица ,,Май", до сегашната сграда на радио ,,Пловдив". Новият дом е в стил сецесион, а на партерния етаж се намира кантората на фирмата. Когато почива, фабриката е в цветущо състояние.

Десетимата му наследници продължават бизнеса и от бившата еднолична фирма образуват акционерно дружество ,,Павел Д. Калпакчиев" за производство на машинни и ръчни тухли, марсилски керемиди и капаци. Тогава тя произвежда вече над 8 млн. тухли - близо 10 пъти повече от времето на своето начало.

След 1944 г. голямата фамилия на Калпакчиев е дадена на съд от комунистическата власт по Закона за незаконно забогателите. На 17 април 1947 г., Окръжният съд в Пловдив признава акционерното дружество за виновно, че в периода 1935-1946 г. е увеличило имотното си състояние в размер на 23,64 млн. лв., което не се оправдава от нормалните приходи. Така съдът конфискува в полза на държавата цялото имущество на Калпакчиев - фабриката, жп линиите, къщата на ул. ,,Май", терени, кариери и осъжда наследниците му да платят над 11 млн. лв. глоба. Те обжалват и успяват да спасят от национализация единствено наследствената къща. Днес в нея живее една от внучките на Калпакчиев, а имотът е обявен за паметник на културата. На фасадата преди години е поставена плоча в памет на Мария и Павел Калпакчиеви.

Из "Енциклопедия на Пловдив" на Божидар Тотев

https://plovdivnow.bg/plovdiv/pavel-kalpakchiev-shtedriiat-fabrikant-zapisan-sas-zlatni-35651



Това е историята на живота на Павел Калпакчиев, фабрикантът, с чийто тухли е бил построен Пловдив на новия XX век, благодетелят, чието име заслужава да се знае и помни. Ето защо:

"Казват, че през живота си всеки мъж трябва да построи една къща. А може ли един мъж да построи почти цял град? Може, ако градът се казва Пловдив и ако става въпрос за Павел Калпакчиев и неговите тухли.
А както и да ги гледаме нещата, през Възраждането Пловдив е най – прочутият български град и очевидно е имало защо. И когато в 1874 барон Хирш изгражда жп линия от Цариград през Одрин, Любимец и Пловдив до Белово, когато в 1878 се освобождаваме от турско робство и София става столица на Княжество България, а Пловдив – на Източна Румелия, когато три години след Съединението 1885 оная жп линия, стигнала до Белово, е продължена и до София и Цариброд, за Пловдив вече няма спирачки.
И понеже имено тук вече са отворили врати първият български професионален театър, първата българска библиотека и първият български музей, именно тук французи, немци и белгийци ще решат да инвестират капиталите си и именно тук традиционната тютюнева индустрия ще ,,дръпне" напред, а предприемчиви пловдивчани за няколко години ще отворят фабрика за спирт, фабрика за парфюми, фабрика за сапуни, фабрика за мастило и учебни пособия, консервна фабрика, бирена фабрика и мебелна фабрика, и затова именно тук в 1892 г. ще се роди Първото българско изложение с чуждестранно участие.
Всичко това обаче няма да се отрази на Барон- Хиршовата гара и тя все ще си е в периферията на Пловдив просто защото жп линията е била проектирана да не минава през града. Та някъде в ширналото се празно поле пред гарата в 1894 ще изникне и някаква тухларница на някой си Павел Калпакчиев.
Павел Калпакчиев се ражда в 1863 в Етрополе, но майка му два пъти овдовява и с какъв зор отглежда осемте си деца, само тя си знае. Неведоми са обаче пътищата Божии и затова има хора, които наистина се озовават на точното място в точното време, след което животът им поема в посока, за която не са си и помисляли.
И това е така, защото когато Павел решава, че е вече достатъчно голям да си изкарва хляба сам, не остава в Етрополе, но не отива и в София, която все пак не е много далеч, а кой знае защо отива в Пловдив и години наред чиракува при разни занаятчии. И като си помисли човек, и село Саранци е на един хвърлей от София, но кой знае защо някакъв заможен земевладелец от Саранци отваря хан не в София, а в Пловдив.
И Павел се хваща на работа точно в този хан, а сгодената за адютанта на Фердинанд ханджийска дъщеря така се влюбва в него, както и той в нея, че двамата се женят. Но когато Павел Калпакчиев, придобил между другото минимален опит в някаква софийска тухларница, в 1894 решава да отвори своя тухларница в ширналото се поле пред жп гарата на Пловдив, работата въобще не потръгва, защото пловдивчани по това време си строят къщите от кирпич и от никакви тухли нямат нужда.
Младият човек обаче не се отчайва, а прави втори опит, но този път поставя нещата с тухлите не на занаятчийска, а на промишлена основа, а и тъкмо е гласуван Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ всячески предприемчивостта. И с парите от зестрата на съпругата си Павел Калпакчиев инвестира в земя и машини и в 1896 на цели 477 декара, пак на онова ширнало се поле пред пловдивската жп гара, вдига фабрика за тухли и керемиди.
Междувременно са се извърволили 25 години от Освобождението, но българите в Македония и Източна Тракия, останали под турско робство, все са си под турско робство. И когато в 1903 и Илинденско – Преображенското въстание не успява, към Майка България тръгват върволици бежанци, каквито върволици ще има и преди Балканските войни, и след Първата световна война.
И когато в 1903 много от бежанците намират спасение в Пловдив, първоначално си мислят, че ще могат да се върнат по родните си места, а когато се убеждават, че това никога вече няма да стане, се настаняват на празното поле между жп гарата и фабриката на Павел Калпакчиев и така изниква бежанският квартал ,,Кючук Париж". Пловдивчани подпомагат сънародниците си, изпаднали в беда, с храна и с едно – друго, а държавата им отпуска заеми с нищожна лихва за строеж на къщи.
И понеже вече не се строи с кирпич, тухларната фабрика на Калпакчиев, която до този момент никой не е поглеждал, започва да бълва тухли и едва смогва с търсенето, а в същото това време в Пловдив кипи и такъв стопански и обществен ентусиазъм, че всичко живо започва да търси тухли, за да вдига тютюневи складове, обществени сгради, частни къщи, училища и гимназии.
Успехът обаче ни най – малко не главозамайва Павел Калпакчиев, даже напротив. С времето той започва да взима на работа в тухларната си фабрика предимно сиромаси от ,,Кючук Париж", а заради тежкия труд им плаща и най – високата надница в Пловдив, макар че може и да не го прави.
В двора на фабриката вдига безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с три легла и с лекар и фелдшер, всичко това без пари, отваря и хранителен магазин, в който работниците с жетони пазаруват на символични цени, дава и безплатни тухли на най – бедните от тях, за да си построят свой дом, а и безлихвен заем за закупуване на земя, при това без никакъв писмен договор, само на честна дума.
Междувременно в 1907 Павел Калпакчиев дарява тухлите за внушителната нова жп гара на Пловдив, построява и мост над жп линията за жителите на ,,Кючук Париж" и техните каруци, дава и пари за издигане на църквата ,,Св.Троица" във все повече разрастващия им се квартал. Става и един от създателите на Търговско – индустриалната камара, чиято цел е селище без поминък да няма, учредява и Пловдивската популярна банка и е неин председател до смъртта си, при това без заплата.
И все дава тухли без пари на нуждаещи се, и все не спира да подпомага учението на млади хора, дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, с жена си даряват и камбаната за тамошната църква ,,Свети Георги". И през цялото това време Павел Калпакчиев не спира да модернизира фабриката си, а и започва да прави тухлите с дупки– хем да икономисва материал, хем хоросанът да влиза в дупките и така градежът да става по – здрав. И дали това е причина, никой не може да каже, но когато Кемал Ататюрк започва да строи новата турска столица Анкара, държи тя да бъде строена с прочутите тухли на прочутия Павел Калпакчиев от прочутия Пловдив.
Къде живее през всичкото това време Павел Калпакчиев с жена си и деветте си деца, противоречиви са сведенията. Според едни индустриалецът имал няколко къщи, според други тези къщи не били негови. И все пак днес на един тих ъгъл в центъра на Пловдив се издига красива къща в стил сецесион, на която паметна плоча напомня, че е построена от Павел и Мария Калпакчиеви в 1919, днес се обитава от наследниците им.
Но имотите на фамилията не са важни, по – важно е, че за работниците в тухларната фаблика за всяка Коледа е имало угощение, за всеки Великден са се месели десетки козунаци, боядисвали са се хиляди яйца, които са се раздавали на раяботническите семейства, и подаръци за децата им винаги е имало...На всеки 2 август пък цялата фабрика е чествала свети Илия, за да им дава хубаво време, че да се изпекат добре тухлите и керемидите – за израстването на Пловдив, но и за тяхното препитание...И на този ден всяка година Павел Калпакчиев и синовете му готвели и сервирали на работниците си и трапезите в двора на фабриката не се вдигали с дни.
Павел Калпакчиев умира в 1929, но проспериращата му фабрика не умира. Шестимата му синове и трите му дъщери, големи вече хора, увеличават почти тройно финансовите средства, вложени до този момент в машини, двигатели и всякакви съоръжения, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточна гара на Пловдив, а след няколко години фабриката вече произвежда не само тухли и керемиди, но и всякакви строителни материали.
И дали защото деветте му деца са си все пак девет деца, а цялата им бащиния в края на краищата е една фабрика, но наследниците на Павел и Мария Калпакчиеви подпомагат ,,само" строителството на сиропиталище към църквата ,,Света Троица", издигната някога с парите на баща им, самият той сирак, а и поемат изцяло издръжката на сирачетата, за които през годините дават от сърце и душа 1 300 000 лева.
И когато в 1944 животът в България главоломно се променя, тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана. ,,Е, някои почнаха да гледат Калпакчиеви(те) малко по- така, но туй бяха хора случайни – казва 89-годишният г-н Александър Попов, в ония години съученик в Търговската гимназия на Пловдив със сина на един от Калпакчиеви(те), и допълва – кореняците пловдивчани уважавахме Калпакчиеви(те) – на всичките сиромаси хляб даваха" Вярваме на г-н Попов, освен и че пловдивчани са особен сой хора– и държат един на друг, и бранят всичко ,,пловдивско", защото за тях Пловдив е нещо много повече от роден град.
А днес в отдавна променения ,,Кючук Париж" и точно на мястото, където някога е бил входът на тухларната фабрика на Павел Калпакчиев, неговите четвърто или пето поколение наследници са поставили паметник на своя знаменит прадядо или прапрадядо, скоро и пана́ с архивни фотографии ще поставят, а междувременно са учредили и фондация ,,Павел Калпакчиев", за да помагат на нуждаещи се свои съграждани.
И макар в Пловдив днес да има стотици жилищни и обществени сгради, нерядко от алуминий и стъкло, тоя град продължава да има неповторима атмосфера. А и как няма да има, като 90% от пловдивските обществени сгради и частни къщи от началото на ХХ век са издигнати с тухлите на Павел Калпакчиев, а тези тухли и до днес са живи."

Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата "ФАБРИКИ И ЛИЧНОСТИ Софийската индустрия от Освобождението до 40-те години на XX век":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4840

[Hatshepsut]

"Забрава", един филм за Пенчо Семов

Продукция на БНТ, посветен на големия индустриалец Пенчо Семов по сценарий на Димитър Езекиев с режисьор Михаил Венков. Копието е предоставено от Регионален исторически музей Габрово

[Hatshepsut]

История за шоколада: Велизар Пеев

Никой не може да каже поради какви причини полковникът от запаса Велизар Пеев, комуто предричали бляскава воен�на кариера, започнал производство на сладки шоколадови ,,сапунчета" в Своге. Това се случило в началото на 20 век или по-точно през 1901 година, а първите консуматори на шоколадовите бонбони у нас с ужас бързали да се освободят от странното топящо се блокче в устата си и поглъщали огромно количество вода, за да не�утрализират непривичния, леко горчив вкус. В Европа вече повече от четири столетия се наслаждавали от шоколадовата напитка, която присъствала редовно на дворцовите трапези, консумирана от крале и кралици като лекарство срещу туберкулоза. Твърдият шоколад бил изобретение на компанията Fry and Sons в началото на XIX век.

Българите не били единствените, които не харесали шоколада от първия път. Христофор Колумб усетил твърде неприятно чувство, когато бил почерпен от ацтеките по време на четвъртото си пътуване до Карибите с горчивата какаова напитка ксокоатл, използвана в техните религиозни церемонии – вероятно защото била подправена с ванилия и люта чушка. Какаовото дърво, традиционно отглеждано от повече от едно хилядолетие в родината на шоколада – Мексико и в Южна Америка, давало на ацтеките какаови зърна, които били използвани за разменно средство – интересно е, че един пуяк струвал 100 какаови зърна, а един заек – само 4... Но като цяло шоколадът бързо заел едно от първите места в скалата на европейските удоволствия, след като монаси мисионери го разпространили по целия континент веднага след покоряването на Мексико от испанците през XVI век, а техният предводител – испанският конкистадор Ернан Кортес изрекъл паметните думи:

,,Шоколадът е божествена напитка, която подсилва защитните сили на организма и преборва умората. Една чаша от тази ценна напитка позволява на всеки човек да ходи цял ден, без да се храни".

Историята на шоколадовото производство в България е свързана с един от пионерите индустриалци у нас – Велизар Пеев. Роден през 1859 година в Чирпан, учил в Пловдив и във Военното училище в София, което завършил с първи офицерски чин. Следвал в  Петербургската военна академия, където се дипломирал с отличие, и бил поканен да остане на служба в руската армия. Отхвърлил предложението, Велизар Пеев бил изпратен в Тулския оръжеен завод, а година след това избухнала Сръбско-българската война, което станало причина да бъде призован в родината и изпратен на фронта, оглавявайки Шуменския гарнизон.

Много малко не достигнало на Велизар Пеев да бъде повишен в чин генерал. При един преглед на войските, княз Фердинанд отправил грубовата забележка към командира на полка в Севлиево – полковник Велизар Пеев, който отговорил с възражение на обидата:

,,Ваше Величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!"

И подал рапорт за напускане. Като офицер от запаса, бил предприемач в изграждането на южнобългарската жп линия, на мостове и пътища. Но дълбоко в себе си чувствал, че не това е неговото място. Решил да обърне изцяло посоката на своя живот и през 1901 г., в една почти порутена къща отворил цех за сладкарски изделия. Започнал да пече хлебчета и луксозни бисквити, да произвежда локум, вафли и шоколад. Усещал, че не му достигат знания как да направи онова, за което мечтаел, затова скоро след това заминал за Франция, за да изучи тайните на занаята.

Станал обикновен работник в заводите за шоколад ,,Сави Жан-Жан". Бил изключително любопитен и питал за всяко нещо, носел си тефтерче и все нещо записвал. Това било забелязано от околните, които докладвали на директора, че българинът е фирмен шпионин, изпратен от конкурентна фирма на разузнаване. Така Велизар Пеев се оказал лице в лице с директора на шоколадовата фабрика и се наложило да обясни, че е вече пенсиониран военен, има в София малка работилничка за бисквити, но има огромно желание да произвежда шоколад в родината си, понеже в България това удоволствие е все още напълно непознато. Спечелил доверието на директора, една година по-късно се завърнал в България заедно с майстор Коломбо (някои го наричали Колумб), който станал и първият технолог за производство на шоколад в България.

Така, съвсем в началото на XX век, Велизар Пеев заложил къщата си и отворил малка фабрика на улица ,,Екзарх Йосиф" в българската столица, с 10 работници, 3 машини с 5 конски сили електроенергия. Започнал да внася какаови зърна от Латинска Америка и Холандия. Машините смилали зърната на прах, към който прибавяли захар и мляко. Следвало 24 часово бъркане на сместа, понеже тайната на финия шоколад се криела именно в това.

В началото българите подходили недоверчиво към странните  кафяви ,,сапунчета" с леко горчив вкус. Някои свещеници дори го нарекли ,,гнусно и отвратително дяволско творение", други пишели писма до Велизар Пеев да им изпрати ,,една бутилка", та да го опитат. Един учител от провинцията пък питал дали шоколадът се яде с ,,лъскавата хартишка" и търсели инструкции за консумацията му...

,,С игла геран съм копал" – споделял по-късно на близките си Велизар Пеев. Както впрочем се е случвало с всеки индустриалец в България след Освобождението. Нито е имало традиция, на която да стъпят, да се съизмерят с другия, който прави същото, нито хората са имали битова култура и знание какво е това ново чудо.

,,Велизар Пеев – хляб, бисквити..." – това било изписано на една преправена каруца, която се движела из града и рекламирала неговото производство. Самите хора, консумирали шоколадовото удоволствие, били жива движеща се реклама. Евгения Божилова (съпругата на Николай Хайтов), която тогава била на 16 години, си спомня дървените кутии с шоколад ,,Дипломат". Българският предприемач обръщал особено внимание на опаковките. Едни от бонбоните били обвити с щамповани върху хартия национални флагове на всички държави – който успеел да събере всички флагове, получавал даром килограм шоколад. Хит в производството били пудингите и кексовете на прах.

Така или иначе, все повече хора опитвали от шоколадовите бонбони и започнало масово търсене. Мълвата за сладкото удоволствие се разнесла до най-затънтените кътчета на България, макар хората там да нямали никаква представа какво е това чудо. Велизар Пеев предприел разширение на фабриката и на мястото на старата построил 4-етажна сграда с площ 2000 кв. м и модерно оборудване. 250 работници произвеждали шоколадови бонбони, бисквити, какао, кексове и пудинг на прах.

През 1908 г. Велизар Пеев създал още едно сдружение, чиято цел била производство на цимент в България. Дотогава у нас е нямало такъв завод и нуждите от цимент са били удовлетворявани от внос. Това е познатият ни завод ,,Златна Панега", построен край водите на река Панега. С негово участие (основно с капитал) била построена сграда и внесена от чужбина инсталация за нуждите на производството. Шоколадената индустрия обаче обхващала по-голямата част от времето и любовта му. Най-главната задача пред него била да се пребори с всичкото недоверие и отхвърляне, не само сред населението, банковите и бизнес средите, но и сред своето семейство. Тази битка му донесла много напрежение, усилия и разклатила здравето му.

,,Банковите среди гледат с недоверие на начинанието му. Самите негови най-близки хора се съмняват в успеха на делото му. Конкуренцията на производството му, идяща от вън, е почти несломима. Вътрешната консумация е слаба. Той ходи ежегодно в странство, да изучава шоколадната индустрия и не се стеснява да заменя своя полковнишки мундир с работническата блуза и да другарува с обикновените работници. Фабриката му е малка; нужни й са машини, удобни помещения, сурови материали, съоръжения и пр. и пр. Малката стара къщичка е продадена, за да се посрещнат растящите нужди на заведението и производството. Велизар Пеев прекарва всред работниците си, храни се години наред с кашкавал и хлеб и чака търпеливо успеха на своето младо дело; чака стоически на своята позиция изхода на сражението в областта на индустрията, посреща ударите – и най-после побеждава. Ала всичко това е и за сметка на здравето, което е доста разклатено, и което мъчно се поправя тепърва". (Алманах на българските индустрии от 1926 г.)

Амбицията на първия български производител на шоколад била да направи българските сладки ,,сапунчета" толкова популярни, колкото и в Швейцария. За своите изделия той получил изключително престижни награди – на международните панаири в Берн, Париж, Виена. Заслужено си извоювал реноме на най-добър български производител на шоколад, въпреки конкуренцията – и други започнали сходно производство, усещайки празната пазарна ниша. Благодарение на това, Велизар Пеев станал придворен доставчик на шоколадови изделия за царския дворец, създавайки специална ,,Царска" бонбониера в луксозна дървена кутия. Старите пререкания с княз Фердинанд били забравени, а на дипломатическите приеми вече се предлагали български шоколадови бонбони. Дипломатите все питали дали бонбоните са италиански, френски или австрийски. ,,Български!" – не без гордост отговарял князът.

Така Велизар Пеев си спечелил прозвището ,,Цар на шоколада" – той произвеждал 2/3 от шоколадовите изделия в България. През 20-те години на миналия век по улиците на столицата се движел нов черен закрит автомобил с рекламни надписи на неговата фирма, заменил старата каруца. Интересът към продукцията се увеличил. Фабриката вече не можела да отговори на нарасналото търсене. Имало нужда от ново място и простор, за да разгърне силата си ,,царят на шоколада". Съвсем успешно, във всичките си дела се включвали и неговите синове – Велизар и Боян, с които вкъщи не разговарял за работа, а по бизнес делата водел с тях широка кореспонденция, пълна с указания и съвети. В едно от първите си бизнес-писма към своя първороден син съименник, когото съветва как да се отнася към работниците, Велизар Пеев написал следното:

,,Помагай им, защото те също са човеци и се нуждаят от добри обноски".

Синът също имал военен чин – капитан I ранг. Завършил българското военно училище, той продължил образованието си в Петербургската военноморска академия и напредвал дори по-бързо от баща си във военната кариера. Поради това мнозина виждали в негово лице бъдещия адмирал и командир на българските военноморски сили. По молба на бащата, синът напуснал морската служба в Дедеагач и поел голяма част от работата по ръководството на фабриката.

Така Велизар-младши тръгнал в околностите на София да търси място за новата фабрика. Мястото трябвало да отговаря на три условия едновременно – да бъде близо до столицата, да има водни ресурси, за да задвижват турбините, и близка железопътна линия, за да достигне продукцията бързо до столицата и другите градове на страната. Когато се изкачил на сенчест склон край Искърското дефиле край Своге, пред очите му се открила чудна гледка – това определило мястото на новата фабрика. През 1922 година започнал строежът й. Така синът поел ръководството и построил изключително модерна, европейска и перспективна фабрика със затворен цикъл и собствена ВЕЦ    , от която черпела ток безплатно дори градската гара. Били построени и сгради за спомагателни производства на нишесте и глюкоза, карбамид, масла, ацетон и катран. Огромните казани, в които се въртял шоколада, около 170 машини и 32 електромотора били закупени от Германия (,,АЕГ"), Италия (машините ,,Марели") и Австрия. Там се преместила и софийската фабрика, която произвеждала шоколад и бонбони предимно по специални поръчки. Над 400 души работели в новата фабрика, предимно от селата наоколо и Своге, както и много столичани, които всеки ден пътували с железницата до фабриката. През 1924 година тя била превърната в акционерно дружество с основен капитал 6 600 000 лева.

Появил се на бял свят третият Велизар Пеев, внукът, който години по-късно бил изпратен от баща си да учи инженерство в Германия, за да бъде подготвен да поеме водачеството на семейния бизнес.

След смъртта на Велизар Пеев-старши през 1927 г., синът продължил да ръководи фабриката до идването на новата власт през 1944 година, когато животът се преобърнал с главата надолу. Фабриката в Своге била национализирана през 1947 година, а  фамилията Пееви – изгонена позорно, без право на никакво обезщетение. Заплашени били, че ще бъдат екзекутирани, ако откажат да се подчинят. От всички страни на фабриката били поставени коменданти, които охранявали сградите и пазели да се спазват заповедите. Велизар Пеев-внук, въпреки германската си диплома за машинен инженер, кавалерския орден ,,За храброст", получен заради участието му във втората фаза на войната, и семейната дългосрочна стратегия, не могъл да ръководи и един ден фабриката, завещана от дядо му и баща му...

Активът на фабриката за шоколад в Своге възлизал на 154 милиона лева.
Животът на фамилията протекъл така, както на всички останали хора – и те получавали купони за продукти от първа необходимост, редели се по опашки за хляб, но най-важното – смехът не секнал в техния дом. Обичали да се шегуват в приятелска обстановка и да отговарят с анекдоти на всички предизвикателства. Желязната машина на новия строй, откровената кражба, оправдана от държавни постановления, чувството за несправедливост и рухването на десетки години опитомявана мечта, не могла да стопи жизнеността и чувството им за хумор. Това обикновено се случва с хора, които умеят да се самодисциплинират и самоизграждат. Никой не се е грижил за тях, нито им е завещавал наследство. Железният дух се оказал по-силен от желязната машина...

Следващите 50 години фабриката в Своге работела със същите италиански машини ,,Марели" и германските ,,АЕГ", закупени от Велизар Пеев- старши, а продукцията й се продавала изключително добре в страната и извън нея. Тя била преименувана на ,,Република" и с такова име съществува до 1993 г., когато преминава в собственост на чужда компания.

Автор: Маргарита Друмева за Списание ,,Свет",
Брой 7/2016 с тема " За духовното и душевното/Български вдъхновения от Маргарита Друмева".
Оригинална публикация – История за шоколада: Сладки ,,сапунчета" от Своге и Велизар Пеев – основоположникът на родната шоколадова индустрия

https://pendara.bg/chocolate-story-velizar-peev/

[Пешо]

Епизод на История.BG за икономиката на Царството.


История.BG - 14.12.2020 по БНТ

[Hatshepsut]

Аврам Чальовски – българският предприемач от Македония

София – столицата на новоосвободеното Княжество България, става притегателен център за много бежанци и преселници от Македония. Такъв е изборът и на младия Аврам Чальовски и от тук започва неговият труден път към успеха. Той основава фабрики за захарни изделия, а продукцията му е оценена високо с медали от престижни международни изложения. Съвременниците са го запомнили като човек на действието, непознаващ умора. Чальовски доказва, че умее да печели, но знае и да дарява – църкви и манастири както в България, така и в Македония.
В завещанието му е записано: ,,На всички мои наследници пожелавам да живеят в мир, сговор и братско разбирателство... Тяхното щастие, преуспяване и сговор ще преизпълни душата ми, макар и в гроба, с голяма наслада."

[Hatshepsut]

ИКОНОМИКАТА НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 30-ТЕ БЪЛГАРСКИЯТ 20 ВЕК

30-те години на 20 век. Просперитетът на нациите вече се измерва не само със силата на армията. Равнището на електрификация, жизнен стандарт, производство на стомана и платове, пътища, железници, броят автомобили, самолети, радиоапарати, телефони стават критерий за силата на държавите.

След края на първата световна война става ясно, че развитието на индустрията, частният живот, военното дело- всичко занапред ще зависи от петролните продукти. Бензинът, маслата, нафтата, мазутът- това е златото на века. Петрол АД е регистрирано на първи април 1932 година. Това събитие се предхожда от създаването на рафинерията на братя Вешкови и на фабриката на американската Стандарт оил за варели и пакетиране.Българската икономика на прага на 20- те е предимно селскостопанска. Правителствата на Народния блок провеждат законодателна политика, субсидираща износа на селскостопанска продукция. Създадената през 1930 година дирекция ,,Храноизнос" със своята ценова политика подпомага подобряването на структурата на селското ни стопанство и качеството на стоките. До края на десетилетието цените на селскостопанската продукция нарастват с 40% и производството бележат стабилен и постоянен ръст.

Промишлеността на България се развива главно в полето на леката индустрия. Постепенно става конкурентна на европейските пазари. Засилените държавни и военни поръчки стабилизират и развиват кожарството, текстилната и каучуковата индустрии. Бързо нараства производството на електроенергия, растителни масла, храни и питиета. Сравнително по-бавно се развиват мелничарството, въгледобива, химическата промишленост. Едрите промишлени предприятия само в периода 34-39 години нарастват от 891 на 2164.

Правителствата също работят за финансовата стабилизация на България. Чрез поредица от преговори и международни договори към средата на 30-те практически приключват плащанията по репарациите от войните. Посредством умелата финансова политика на България са спестени стотици милиони лева плащания.Международната търговия става важна част от икономиката на България. Активни са връзките главно с центална Европа и на първо място- с Германия. На второ място се нарежда Западна Европа, а както и днес- най-неразвита е търговията на България със съседите ни- държавите на Балканския полуостров.

Българските стоки са качествени и евтини. Нашите индустриалци и търговци се ползват с името на предвидими и сигурни партньори. Имат амбицията България да стане пълноправна европейска икономическа сила, да станат част от световния стопански елит. Вместо това надвисващата война и следвоенното преразпределение на света ще ги захвърли на бунището на историята. Рядко този израз е бил толкова иронично буквален. Някои от водещите индустриалци ще заплатят с живота си своя просперитет, а други ще се преквалифицират в неквалифицирана работна ръка в социалистическите концлагери.