Христо Фотевъ

[Hatshepsut]

Христо Фотев

Понякога не е нужно да говориш много. Достатъчно е да мислиш и да споделяш вълненията си в стихове. Това правеше поетът Христо Фотев. Беше мълчаливец, но пишеше най-красивата поезия. С неговото ,,Колко си хубава..." и досега вероятно много момчета печелят сърцата на мечтаните момичета.

Христо Фотев написа много, но не живя дълго. Отиде си на 68 години на днешния ден, 27 юли, през 2002 г. Тихо и изненадващо. ,,Стана толкова внезапно, че не можахме дори да се простим. Питате ме за последната му воля? Не знам, той не мислеше, че ще умре. Искаше да живее", сподели тогава съпругата на поета Виолета Фотева. Двамата се приготвяли да заминат за любимото на поета село Равадиново край Бургас, но смъртта не му позволила да види отново морето през прозореца на обикновения им селски дом. А скоро трябваше да участва във филма на Румяна Петкова ,,Другият наш възможен живот", да прочете в кадър свои любовни стихове за фон на романтичната история, срещнала отново на екрана Ваня Цветкова и Иван Иванов... Но, както обичаше да казва с въздиша поетът, ,,Се ла ви!"

Паметникът на Христо Фотев в Бургас

Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, работи като моряк на моторен кораб, художник в стенописното ателие на Дом ,,Украса" в Ямбол, драматург на Бургаския театър ,,Адриана Будевска", творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели, главен редактор на алманаха ,,Море", издава десетки книги, сред които ,,Баладично пътуване", ,,Сантиментални посвещения", ,,Пристанище", ,,Обещание за поезия", ,,Литургия за делфини", ,,Венецианска нощ", ,,Пейзаж от думи", ,,Море", ,,Словесен вертикал" и др. Ако живееше в държава, в която талантът е безценен, щеше да бъде приказно богат. Христо Фотев обаче живя в бедност. С обидна пенсия. Както хиляди българи, само че той беше дарен да създава поетични бисери.

Спомняме си за поета с негови стихотворения, публикувани в Българската виртуална библиотека "Словото":



КОЛКО СИ ХУБАВА!...

(На М.К.)

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.



ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.



УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА...

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.



КАК ИСКАМ ДА БЪДА ДОБЪР...

Как искам да бъда добър - а съм лош...
(о, стъпки на ангели в тъмната нощ)
и събуден от рижия - фосфорен вопъл
на чакал или гларус там край Созопол,
да вибрирам аз гол и спасен във едно
все по-малко и малко рибарско платно -
знак за сбогом (лазурен триъгълен креп)
от морето - което лети - и от теб...



ДУШАТА МИ ТЯ СТРОГА Е...

Душата ми (тя строга е) не мога!
Не се научих до сега да мразя...
Но ти - която си ми дадена от Бога -
как мога аз да те спася! Да те
запазя!
В земята ти отново да се влюбя,
да те отгатвам и пропадам в
песен...
Възможно ли е пак да те загубя
аз - в тоя свят - до ужас
безсловесен?



БЪЛГАРИЯ

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на истински - приличаше на щастие!
Но се разбиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми разкъса дрехите..
Студено ми е - приеми ме в своите
обятия на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
и помогни ми да не лъжа повече!
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите подаръци...
Усмихвай се на масата ми дървена -
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра - завинаги
да си запазя вярата в приятели...
Закриляй ми усмивката - помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни жени - съпротивлявай се, -
за да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното приятелство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното признание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на внезапните си радости,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа тихо пред нозете ти.
И приеме ме - издържа ли дългото
пътуване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
за да живея - да живея истински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и отсега с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си отсега сродявай ме,
за да не мисля за смъртта - без никаква
уплаха да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите обятия
на майка ми!
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!

https://afish.bg/knigi/item/923-hristo-fotev-malchalivetzat-koito-pisheshe-poetichni-biseri.html

[Hatshepsut]

Венецианска нощ

Замлъкнаха флигорните, замлъкна
последното танго със барабана
и в тишината дълго ръкопляска
на хората и песните морето.
А хората танцуваха, звучеше
в сърцата друга музика, по-властна.
Очите се целуваха по-тъмни,
по-зрели и по-страстни от морето.
И всички бяха толкова достъпни.
И всички бяха толкова красиви.
Заченатите във такива нощи
ще са поети, влюбени в морето.
А върху всички с лунната си маска
блестеше светла, светла, просто бяла
нощта бургаска, ах, нощта бургаска,
наречена сега венецианска нощ.
А нямаше в градината канали
с тайнствена гондола, във която
една маркиза сменя свойта дреха
със дъщерята на гондолиера.
А нямаше в градината канали
с тайнствена тераса, на която
маркизът сменя своята маркиза
със дъщерята на гондолиера.

А нямаше в градината канали
с тайнствена китара, над която
бръснарят на маркиза заридава
по дъщерята на гондолиера.
Като мъниста крехката мозайка
от хубави жени със леки дрехи,
със глезени в перлонови сандали
и с китки, по които светлината
блестеше златна в бронзовите гривни.
Остана само ти. Ах, ти остана
във мекото гнездо на мойте мисли
като голяма мълчалива птица
и досега непипната със пръсти.
Ти ми донесе веселата вяра
във приказките и във чудесата.
Аз няма да се чудя, ако видя
как роклята ти цяла се побира
в кафявата черупка на бадема.
Как вместо думи на плътните ти устни
изпълват мойте шепи със червени
и бели, снежнобели карамфили...
Или как бягаш с вятъра, тъй както
избяга преди малко и от мене.
Но моето сърце не вика тъжно
и няма нищо тъжно в мойте стъпки.

Единствено високо във фонтана
една пленена, златна каракуда
тъгуваше с окървавени перки
по писаната люлка на морето.
И аз вървя, и тъмните дървета
ми казват, че отново ще те срещна.
С усмивка аз се мъча да отгатна
коя си ти, какво е твойто име...
Насреща ми полека заблестяха
дошлите тука простосмъртни хора,
стругари и рибари, и монтьори,
и боцмани, дори на карнавала
не скриваха лицата си със маски.
Приятели се срещаха, звънтяха
като кампани чашите с мастика.
Припомняха си младостта, пълзяха
по призрачните пътища на фронта.
Съпругите не слушаха, навярно
са слушали това хиляда пъти
и гледаха с унесена усмивка
танцуващите двадесетгодишни.
Наблизо си играеха децата.
Най-малкото си търсеше балона.
О, вятърът, момченце, го открадна,
за да зарадва може би морето.

И ще ви кажа, нямаше частица
венецианска или флорентинска
в земята и звездите, и в морето,
в нощта, която беше само наша.

Замлъкнаха флигорните, замлъкна
последното танго със барабана
и може би напразно ръкопляска,
за да ядоса вятъра морето.

И всички си отидоха. Потръпна
градината, внезапно опустяла.
И аз останах сам, и тишината
ме отрезви със весела плесница,
която разпиля дълбоко в мене
в пристанището корабните мачти –
звънтящите, свещени обелиски
на моето гълъбооко детство.
В една такава нощ, венецианска,
едно момиче много преди тебе
с уплашен целувка го прогони.
И то избяга, кроткото ми детство,
във корабните трюмове избяга
и плъхове с рубинени зеници
му носеха откраднати сухари.

Потърсиш ли ти детството ми, трябва
да дойдеш с мене долу, в Атлантида.
Сега вървя, докосва ме морето,
като преди вълнува ме морето, но никъде не искам да отида.
Сърцето ми узря във тази малка
страна на дъбове и на надежди
и силните й хора, моите братя,
ме викат с гласове, призивно-стройни...

О, те ме чакаха като водата
и като хляба. Нека са спокойни.

[Hatshepsut]

Книга за свободата

Не на площадите - а в нашите души
Тя - Свободата - се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича - и на любовта.
По-неизменна и по-лична от кръвта...
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с "Мила"
в часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя -
не епитафия!

Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.
Ти, в темпа й дъгообразния, по име,
презиме и фамилия - търси ме!
Между покрусата срещу ми - и възторга.
Не в досието ми - в сияйната му морга.
Не в алкохолните ми жестове - ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.
В нощта пропукана от връзката интимна
на шепота - със барабаните на химна.

От "Я люблю тебя" търси до "Ай лъв ю" -
там - на пристанището в златното ревю.
Не питай как опитомява Тя водата -
бедрата й - стихийно-дълги под луната.
В това пристанище аз целия съм "Да".
Едно голямо и прекрасно "Да"... Вода
и свобода... Търси ме в сянката й зрима,
мен - лоцмана на нейните хиляда псевдонима!
И в ларингса на нейното мълчание - по име,
презиме и фамилия - търси ме.

Ти - на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода, помни!
И не убивай с устните си нажежени
ти - автографа й в сърцата им ранени!
На вцепенените им рамена - и дни
ти ангелическата пластика върни!
Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,
морета финикийски, гръцки, стари -
григорианско-мавзолейни календари.

И Ти, о, Свобода - над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи
и тишина е там - печална и голяма...
Но там... И сптомена от болката го няма.
Понякога - внезапно прозвънти в нощта
пукнатина - през корпуса на моите неща
и в блясъка й Ти - момиче - Майко моя!
Върху ти - сянката от пламъка на Троя,
и майка ти (Хекуба лозенградска) с боси -
по-боси от сълза нозе, към мен те носи.

Навярно е от там - в самата си душа
аз свойто щастие внезапно да руша.
Вината ми пред вас - с какво да я измеря?
Сълза - студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя - смъртно моя - чужда болко.)
Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси - и предаде?
Не зная... Но във всички ти по име,
презиме и фамилия - търси ме!

Изгубя ли - или любовно подаря
от теб - о, моя Свобода, една искра,
най-малката, срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло...
И Ти, о, Господи, където и да си,
за ужасените, вдигни ме, ти коси,
хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
пред кулата бургаска, там на тротоара,
и гларуса - акула твоя - да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни!

Да спра - но как? Когато автора е Тя.
Аз всички календари ще и посветя.
И всички часове - секунда по секунда.
Тя - на сезоните ми баграта и грунда.
Без златните протези на една лъжа...
Това призвание - да ви принадлежа
е Тя... И аз съм от усмивката до стона
във вас - частица от душата й - синхрона...
В часа, когато Свободата се възправя -
Тя може би не е с крила, но окрилява.

Тя е отворена пред всички ни врата.
Единственото страшно "Не" срещу смъртта.
Аз имам правото - по-точно свободата
да я сравня със светлината и водата -
с - артезианската - по пластика вода
Голямата и отговорна Свобода
случайното си кратко име да забравя -
в концлагера на любовта ви да я правя,
да се усмихна аз и да поема риска -
донякъде ли? Не! Тя целите ни иска!

Тя - Свободата се изгражда и руши
не в директивите - а в нашите души.
На думите е Тя душата строга.
Как ражда - и как бди над диалога.
И никой няма право... Само Тя
ми дава право да говоря - и летя!
Тя е живота ми във действие и сила.
В деня, когато ще пристъпя с - Мила,
о, мила, сладка Свобода - и разбера
високо - там в нощта, - че няма да умра.

1.
І. О, Свобода - единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре...
Върни ми ти Сарматското море!
Ти с бившите му три по три вълни
срещу ми хоризонта въздигни.
На въздуха му ти върни - на щорма
Сарматската неудържима форма.
Небето му от здраве - и стомана.
(О, мои рамене с криле от пяна.)

ІІ. ...Да се роди най-синьото - в момента
сияйната му ти смъкни плацента -
изстреляй го в очите ми с една -
единствена - Сарматска - правълна!
(Ти, свята майко на аквамарина.)
Мечтая пак кръвта ми да е синя.
Да ме изпълни твойта светлина.
В сърцевината крехка на деня
да вдигна аз с усмивка разгневена -
до бяло сянката си нажежена.

ІІІ. И сянката ми - Господи - да свети,
тъй както е със бившите поети
и мъртвите звезди... Върни ми ти
пространството, в което се лети!
Да се завърна пак във свойто тяло
(по-леко и от въздуха - в начало).
Отново да си спомня аз в нощта,
че съм частица светла от света -
да зная пак, че съм една частица
в агонията си на скръбна птица...

ІV. Но ти отново ме вдигни - вземи ме
във себе си - случайното ми име
картотекирай в свойта тишина...
Хилядата - върни ми - имена
уханни и пластични, и прекрасни,
непоклатими в тъмните си гласни
и съвършени - в своите тела...
на птица, на дърво - и на пчела,
и на трева... На сянка пред ловците.
Аз - първата цигулка на щурците.

V. Мечтая - някой да ме призове!
За корна на всички гласове
човешки - за единство аз мечтая.
За тембъри - прогонени от рая...
Съавторство мечтая аз - едно
за полети създадено звено,
аз плача в асансьора към небето...
О, Свобода - най-после ти морето,
наречено Сърматско, ми върни!
Върни ми ти крилатите вълни!

VI. Водата му върни ми ти - въртопа
с последните спирални на потопа.
Най-сладката (кристала на солта
пирамидално да блести в нощта).
Летяща - в глъбините си - стихия
над Африки, по-крехки от хартия.
С най-първата утайка от сребро -
на паметта й - плахото ядро.
Невинността в дълбочина - и време,
преди убийството да ни обземе.

VІІ. Ти - който трябва да си на небето!
Най-стръмното - наречено девето -
където и да си, спомни си ти
часът на изстрела - и ми прости!
За изстрела в очите на делфина.
По палубите - кървавата тиня...
Душите им - къде са те сега?
(Понякога - треперя от тъга.)
Не се извръщай ти, да зная само
с криле ли са до дясното ти рамо?

VІІІ. Но утре - тишина ще ме затрупа.
В отломъците й - търсете трупа.
Фламингото - в неделя - ще умре
с копнежа си по своето море...
Как мога пак да изреча словата:
"Бъди по-монолитна от водата
и въздуха"?... Не мога аз - мълча!
Аз ужаса си как да изреча?
Участието ми - вината - края?
Кой реставрира корпуса на рая?

ІХ. Коя ръка в нощта ще реставрира
Орфеевата - из праха й - лира?
В нощта - коя душа ще призове
кентаври - ангели и зверове?
Сарматската акустика къде е?
В която цялата вселена пее?
Как плаче рамото ми за една
заслушана със мен в нощта сърна -
езика да си спомня аз отново
преди смъртта му в жестове
и слово.

Х. Началото на песента - с уста,
погълнала достойно горестта...
Аз ще си спомня всичко изначало
в сбогуването си със свойто тяло -
достойно всичко аз ще понеса.
И ще крещя към всички небеса,
о, Свобода - единствена, - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре -
върни ми ти Сарматското море!

Върни ми ти Сарматското море!

2.
О, Свобода - къде си ти - ела!
Не спомена за птици, а крила
монтирай ти със пръсти от стомана
на паметника ми от морска пяна.
Да тръгна пак под твоите звезди.
Отново да съм вожда на следи
спасителни - в пустини от забрава.
През болката на всяка моя става
- на паметта ми есенна през фронта...
Срещу ми да пристъпи хоризонта!

...До глезени в пламтящата трева.
През болката на моята глава,
тъй както през сълза аз да прекрача!
От партера - до покрива на здрача
и по-нагоре... (С твойта най-дълбока
въздишка надари ме ти пред скока.)
През циферблата на една лъжа -
в уюта на смъртта - да продължа,
да продължа - да прелетя със цяло
юношество през краткото си тяло.

Ах, нещо трябва тук да се спаси!
Не бившите - в хербария - коси.
Невинна и жестока ти води ме
безмилостно - през голото ми име,
на майка ми - единствена - в гласа...
През името си, както през роса
с оловна стъпка - без да се обърна.
Да зная аз, че няма да се върна
и въпреки скръбта си - да не зная...
Кой ме очаква - майко моя - в рая?

Какво от себе си да съхраня?
Живота си ли - в сейфа на деня
със треперящи пръсти да запазя?
Любовно пак - и нежно - да прегазя
въздишки - и кореми - и коси!
(Ти за смъртта ли, скъпа, ме спаси!)
Със сянката ми ти гарнирай хола!
Пак покривите ти - мадоно гола,
с главата си искряща да разтворя...
...Търси ме - из небето - в асансьора!

Да съм отново с хиляди сърца.
И през съня на своите деца
на пръсти - безвъзвратно да премина!
Жестокостта им да взривя - невинна.
През тях отново аз да се родя!
Понякога - нощта им - да градя,
кристалните да вдигна аз панели
на сънищата им призивно-смели -
в най-крехкия, да съм една незрима
частица - да ме няма и ме има...

И всичко пак докрай да понеса!
Секундата на любовта - часа
на болката (безкрайната й ролка).
Най-страшното - и времето без болка
да понеса достойно... И летя!
(Прегъва ме - атласа - от цветя.)
Пак да пронижа с цялото си тяло
сърцата им - от розово до бяло!
С усмивка аз, по детски, да прескоча
на любовта ви паметната плоча.

Защото спра ли - ще се вкаменя.
Ще се превърне в статуя деня.
Нощта в най-нощната ще се превърне.
Във себе си водата ще се върне -
не ще открий сърцето на леда.
Смили се ти над мене, Свобода!
(Над всички ни смили се.) Изпълни ме
отново със летящото си име,
да тръгна пак до лявото ти рамо
към нещо по-добро и по-голямо.

Да съм отново пък с едно дете
- Мария - и усетя как расте
във вените си - пулса на децата...
Една-единствена да е жената!
Как мога пак да съм с една жена -
на всички други - без да изменя
и да заслужа милостта им свята?
Аз помня диалога на цветята
със птиците (една от тях ме вика).
Върни ми ти на птиците езика!

Езика Ти на риска - ми върни!
Над мене се сведи и ме вдигни
от тротоара за косите - с лудо
и неотстъпно - насити ме чудо -
с вълшебството на простите неща...
Бургаски булеварди на нощта!
Издялани от камъни - и тръпки,
пак се вдигнете с нощните ми стъпки,
отново да сме заедно - и будни,
свободни - карнавално-многолюдни...

Да се изправя пак срещу една
сънувана - циментова стена -
стената - да усетя аз - как диша.
На нея - под луната - пак да пиша
не зная как, какво - но под това
(което вий наричате слова)
на колене да падне тишината...
И аз - да се разтворя в имената
на всички ви... Дълбоко и далече...
И да ме вземе хоризонта вече!

3.
ХІ. О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре...
Върни ми ти Сарматското море!
На старта ми върни възможността.
Вълшебството - отново да раста
секунда по секунда към небето...
(За детството си не скърбя.) Детето
да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете - в сърцето на безкрая.

ХІІ. Да се родя отново - и изплача
на името си в сребърната чаша,
на тялото си - в млечната вълна.
Присъствието - плътно - на жена
единствена, о, Свобода, върни ми!
Преди да зная краткото й име -
какво ми казва, че това е Тя?
В прегръдката и кръгла да летя
и името й да не зная - само
внезапното, до болка мое, Мамо...

ХІІІ. И в сянката й, Господи, отново
аз да пристъпя с първото си слово -
по леко от крило - върни ми ти
пристанището с четири врати!
До разрушената напълно - пета...
(На четири морета парапета.)
И Тя внезапно с гъвкави коси,
с коси свободни Тя да изруси
Морето... Как се казваше! Наверно
е Мраморно морето - или Черно.

ХІV. Да крача пак стъпало по стъпало
в закрилата на крехкото й тяло -
на алта й - по всички стъпала...
Стремителното чувство за крила
да ме обземе целия... Да вика
срещу ми Тя - отново Тя с езика
на скръбната си майка. И в нощта
магичната му мощна красота
завинаги върху ни да се спусне -
да съм дете на властните й устни.

ХV. Аз - първото, до болка, нейна "Да!"
Но само ти, прекрасна Свобода
си мярка за осанката й златна.
Върни ми чудото - да я отганта!
С любовни пръсти да я избера!
От ужаса - внезапно да умра
секунда след сърцето си - спаси ме!
от страшната агония на име,
което се страхува да умре -
Сарматското - върни ми ти - море!

ХVІ. В началото върни ме ти. (В начало
бе ритъма на детското ми тяло.)
Пак да превърна в светлина нощта!
На детското си дишане - мощта
да е без ехо... (Избуявай, време,
в косите ми.) единственото бреме,
най-светлото - без никаква следа
по тротоара, както по вода
да тръгна аз и да вървя отново...
На въздуха - дланта е от олово!

ХVІІ. Но (да пребъде светлото ти име)
отново надари ме ти - вгради ме
в любовното единство на света...
Кой казва, че е опера смъртта?
Оркестърът й помня аз, и хора!
Върни ми смелостта да се повторя
в квартала там - на края на града!
С печалните си бежанци (стада
от ангели) да тръгна към небето -
последното ми погранично гето.

ХVІІІ. Дори въздишка аз не ще забравя!
С отломъци от сънища - да правя
в нощта срещу неделя - домове...
Как спомена (аз помня) се кове
със устни, вкаменени от тревога.
И до върха на ноктите си - строга
тракийската носталгия - свеща
да вдигне тя - и прекоси нощта
на стаята... къде е тази стая?
В която, за да се спася, мечтая?

ХІХ. Ти думите върни ми, за които
аз на кръвта си с аленото мито
ще заплатя... И после - ще мълча!
Достатъчно в последните звуча
на призрачните граници клавиша!
Усилието страшно - да се диша
аз зная - и смъртта си във смъртта
на другите - аз зная... И неща
по-горди от надеждата - аз зная!
- Не ме търсете в паркинга на рая!

ХХ. Каквото трябва - аз ще разруша!
Не се страхувай - моля те - душа,
и се склони над своето начало!
(Случайна ли си в крехкото ми тяло?)
О, дай ми сила - да го понеса
и да крещя към всички небеса:
О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре -
върни ми ти Сарматското море!

Върни ми ти Сарматското море!

4.
Не на площадите - а в нашите души
Тя - Свободата - се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича - и на любовта!
По-неизменна и по-лична от кръвта!
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с - Мила...
В часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя -
на епитафия!

Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.
Ти в темпа й, дъгообразния, по име,
презиме и фамилия - търси ме!
Между покрусата срещу ми - и възторга.
Не в досието ми - в сияйната му морга
Не в алкохолните ми жестове - ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.
В нощта, пропукана от връзката интимна
на шепота - със барабаните на химна.

От "Я люблю тебя" търси до "Ай лъв ю" -
там - на пристанището в златното ревю.
Не питай как опитомява Тя водата -
бедрата й - стихийно-дълги под луната.
В това пристанище аз целия съм "Да"!
Едно голямо и прекрасно"Да"... Вода
и Свобода... Търси ме в сянката й зрима!
Мен - лоцмана на нейните хиляда псевдонима.
И в ларингса на нейното мълчание - по име,
презиме и фамилия - търси ме!

Ти - на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода помни!
И ни убивай с устните си нажежени!
Ти - автографа й в сърцата им ранени!
На вцепенените й рамена - и дни
Ти ангелическата пластика върни!
Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,
морета финикийски, гръцки, стари -
григорианско-мавзолейни календари.

И Ти, о, Свобода - над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи
и тишина е там - печална и голяма...
Но там - и спомена от болката го няма.
Понякога - внезапно прозвънти в нощта
пукнатина през корпуса на моите неща
и в блясъка й ти - момиче - майко моя...
Върху ти - сянката от пламъка на Троя.
И майка ти (Хекуба лозенградска) с боси -
по-голи от сълза нозе към мен те носи.

Вината ми пред вас? С какво да я измеря?
Сълза - студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя - смъртно моя чужда болко.)
Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси - и предаде?
Не зная! Но във всички ти по име,
презиме и фамилия - търси ме!

Изгубя ли - или любовно подаря
от теб - о, моя Свобода, една искра -
най-малката - срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло...
И Ти, о, Господи - където и да си
за ужасените вдигни ме ти коси,
хвърли ме в орбита, изваяна от сяра,
пред кулата бургаска - там на тротоара,
и гларуса - акула твоя да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни.

Да спра - но как? Когато автора е Тя!
Аз всички календари ще й посветя.
И всички часове - секунда по секунда.
Тя - на сезоните ми баграта и грунда.
Без златните протези на една лъжа.
Това призвание - да ви принадлежа
е Тя... И аз съм от усмивката до стона
във вас, частица от душата й, синхрона...
В часът, когато Свободата се възправя.
Тя може би не е с криле-но окрилява!

Тя е отворена пред всички ни врата.
Единственото страшно "Не" срещу смъртта.
Аз имам правото - по-точно свободата
да я сравня със светлината и водата -
с артезианската - по пластика - вода.
Голямата и отговорна Свобода
случайното си кратко име да забравя -
в концлагера на любовта ви да я правя,
да се усмихна аз и да приема риска -
донякъде ли? Не! Тя целите ни иска!

Тя - Свободата - се изгражда и руши
не в директивите - а в нашите души!
На думите е Тя душата строга.
Как ражда - и как бди над диалога.
И никой няма право! Само Тя
ми дава право да говоря - и летя.
Тя е живота ми във действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с - Мила,
о, мила, сладка Свобода... И разбера
високо там - в нощта, - че няма да умра.

[Hatshepsut]

Mорето само живите обича...

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите три книги със стихотворенията на Христо Фотев (DJVU Format):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=342

[Hatshepsut]

Бях на самия връх...

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив, неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

[Hatshepsut]

Измислица ли е морето?

Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте на проститутките,
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите,
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките -
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!

Не е измислица морето
и щастието съществува!

[Hatshepsut]

Понякога...

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

[Hatshepsut]

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете ѝ, докосваше
по устните ѝ сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните ѝ колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да ѝ говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

[FELDMARSCHALL]

Георги Жеков направи цяло предаване, в което твърдеше че Георги Фотев - академик от БАН и син на Христо Фотев се е отказал от баща си по времето на комунизма, когато той е избягал от комунистческата кочина НРБ. Има и клип в ютуб от предаване по СКАТ 2009г., когато Жеков се опитва да интервюира комунягата Георги Фотев, а оня го гони и обижда и вика сина си да блъска Георги Жеков.

[Panzerfaust]

Георги Жеков направи цяло предаване, в което твърдеше че Георги Фотев - академик от БАН и син на Христо Фотев се е отказал от баща си по времето на комунизма, когато той е избягал от комунистческата кочина НРБ.

Мисля, че се бъркаш, Христо Фотев не е бягал от НРБ.

Иначе познавах дъщеря му Мария, тя прилича доста на него.

[Hatshepsut]

НА БАЩА МИ

В Бургас -
на края на града,
в Бургас -
ний, бежанците, някога живеехме.
Във събота ни идваха роднините.
Жените се отделяха във стаята -
на стълбите оставаха бащите ни
и слушаха със някакво смирение
безкрайните напеви на най-старите...
А старите говореха особено
и думите им вечно ни разсмиваха,
защото не приличаха на думите,
които ний четяхме във букварите...
О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха -
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия -
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.

Ний, младите, не слушахме - тежаха ни,
омръзваха ни думите на старите...
Априлската възбуда ни влудяваше.
Примамваше ни веселата ябълка.
На клоните й мятахме въжетата
и люлките ни мятаха до слънцето,
което ний докосвахме с главите си...
А старите ни гледаха със някакво
ухаещо, далечно отчаяние
и казваха, че само ние, малките,
умееме да скачаме до слънцето,
защото ние, малките, не Знаем.
Не Помним... Не можем да си Спомним.
В Бургас -
на края на Бургас...
В Бургас
ний - бежанците - някога живеехме...
Събирахме се ний хиляда Тракии,
хиляда Македонии - и няколко
жестоко-маларични Беломория
ни хранеха със рибата на Черното
и своето,
и чуждото
море.


1918 година. Бежанци от Беломорска Тракия на път към България

[Hatshepsut]

Най-после тялото ти е узряло...

Най-после тялото ти е узряло.
Ти облаците си взриви - скочи.
И в скока си на светлото си тяло
чадърите ни траурни стъпчи.

Ах, скачай ти и с цялата си сила
ме блъскай по лицето - възкреси
на зимните ми мисли хлорофила,
усмивката ми - бившите коси...

Танцувай - аз съм твой и аз отново
във твое име - ще се отрека.
Ще млъкна аз пред мощното ти слово
на колене - със шапка във ръка.

И пак отново в струите ти гъсти,
там някъде - на края на нощта,
аз ще целуна святите ти пръсти -
седефа на нозете те - в калта.

[Hatshepsut]

Морето

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

[Hatshepsut]

Из ,,Обещание за поезия"

Когато си отново над морето - и когато
от дъното му се надигне някаква дълбока,
космическа въздишка - и внезапно Скока
изпълни тялото си с тежкото си лято,
скочи - водата ще отнеме тежестта му.
Последвай устрема - замаха на ръцете си,
и чувството, секунда може би, че си крилете
на птица - да вибрира в острото ти рамо.
Очи, във взрива на мехурите разтваряй.
И пресечи със няколко измерени движения
и първото, и второто, и третото движение -
четвъртото е най-опасно - остро - не забравяй
-не си вода... Почти по-съвършено от водата
е тялото ти, голото, надолу устремено,
ще става все по-пълтно, по-опалово студено,
но ти не спирай скока си надолу, по средата.
Не вярвай на средата ти - на онова приятно
усещане за щастие - оранжево - тогава
ти превърни в стомана и най-малката си става,
защото никога не ще те видиме обратно.

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.
А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.
Какво че въздуха... Че те изгаря пепелта му.
В морето ти си целия - на дъното му голо.
Замри - на въздуха си до последната частица.
И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни...
И с устремените си колене, гърди и длани
се изхвърли нагоре, по-нагоре - ти си птица.
...А въздуха - когато той те ослепи отново
и те приеме на живота си в горчивото изкуство -
ти съхрани завинаги внезапното си чувство,
че си в света - във всички ни и всичко, -
че си слово.