Селверь Алиева

[Hatshepsut]

Единичност

Нивото на сърцето е критично.
Над поносимия предел.
Преобладава единичност
във този многолюден век.

Нещата стават по-неизлечими.
Светът е повече небе.
Изтичам през неточни рими,
но без да зная накъде.

През лятото на думите минавам.
През юлските им плитчини.
Каквото нямам, продължава
през деветстотин добрини.

Нивото на сърцето е критично.
Почти граничи с лудостта.
"Обича ме, не ме обича"
си е изгубило цвета.

[Hatshepsut]

Навътре

Нещо тихо, нещо като бряг.
Списък с клетвите за вярност.
Сякаш миналогодишен сняг.
Сякаш звездоока сянка.

Аз съм тази придошла река.
Всичките щети са оправдани.
Чувството за приближаващ край
прави хората нетрайни.

Четен наобратно зведопад.
Вдишани навътре рани.
Преосмислен светоглед.
Но е късно да остана.

Някаква хронична слепота 
ме оплита в нещо маловажно.
Другото е друга свобода
и душевни абордажи.

[Hatshepsut]

Усещане

Лятото е винаги море.
Думите понякога са лодки.
Стиховете също са криле.
И безпътицата е посока.

Пропастта е някаква врата,
после си изгубена държава.
Нищо по-реално от смъртта.
Нищо по-далечно от забрава.

Болката дели света на две.
Петък е сърце на въртележка.
Видимото е летлив предел.
Синьото е филтър за копнежи.

Прошките са малки върхове.
Слънцето е движещата сила.
Лятото е винаги море,
щом го гледаш през очи на мида.

[Hatshepsut]

Мълчания

Ограничавам цветовете си сама.
Умората е птица, но безкрила.
Каквото се лекува с тишина,
отнема бавно всичката ми сила.

Като че ли е свършил млечният нектар
на думите, на песните, на дните.
Въпрос на избор е, да си добър.
И сам на себе си да си спасител.

Понякога мълчанията ми са мост,
преодоляване на страховете.
По въздуха – следа от албатрос. 
Размества пластовете на небето.

Изгубванията са всъщност есента, 
поредният преливник на душата. 
Каквото ти остава след това,
е волята да продължиш нататък.

[Hatshepsut]

Несъвършености

Нещо далечно ме кара да бързам.
Кораби светят във юнски безкрай.
Всичко, в което не вярвам, е късо.
Най-надълбоко е думата "страх".

Страх, че са непроменими нещата.
Страх, че от утре животът е сън.
Страх, че забравяме дата по дата, 
дума по дума, сезон по сезон.

Несъвършени сме. Несъвършени.
Търсим утеха във белия лист.
Думи преливат с мастилени вени. 
После следобедът става златист.

Спускам по стръмни наклони гласа си.
Вдишвам, издишвам и нищо не знам.
Нещо далечно ме кара да бързам.
Как ли се стига без лодки дотам?

[Hatshepsut]

Със затворени очи

Поникват свещи в тъмнината.
Наполовина съм дете.
Мълчани думи във житата
разделят пролетта на две.

Приижда неживяно лято.
И се отлепя тишина
от невъзможността за бягство.
От чувството ми за вина.

Пропаданията са мярка. 
И няма как да не личи
тъгата на един приятел
в затворените ми очи.

Минава всичко. Отминава.
През крехките ни сетива.
И всеки миг си заслужава
да бъде вдишан и живян.

[Hatshepsut]

Тесноти

Морето тази нощ е неизбежно.
Светът на рибите е толкова висок.
За всяка прошка има грешка.
Човекът за човека е урок.
 
Каквото ме обича, ме обича 
и без да съм му обещавала света.
Но нещо продължава да изтича.
Изгубва обичайната си гъстота.

И стават сложни думите ми. Сложни.
Изплъзват се. Не мога да ги изрека.
Зеленото едва ли е нарочно.
Отдалечаването също е тъга.

Защото отесняват домовете
и свободата заприличва на въже, 
от себе си направих два куплета.
Дано да може някой да ги разбере.

[Hatshepsut]

(мигове)
* * *
Понеже още ми е май,
а юни има много общо с птиците.
Не изговарям слънцето докрай.
И вярвам, че очите ви са истински.


* * * 
Звукът от счупени огледала
порязва вените на тишината.
След зимите на нашите тела
остава белотата.   


* * *
Невидимото също се дели
на думи и места за кацане.
Светът е пълен с влюбени пчели
и сини поводи за щастие.


* * *
В последното междуетажие – звезди
от нощни стихове и радости.
Подкожна сеизмичност отпреди
под форма на релефни отпечатъци.


* * *
Очакванията са градове   
от другата страна на лятото.
Издишвам дим от други светове,
в които знам, че ви е нямало.

[Hatshepsut]

Изветряване

Заобикалям думата "тревога".
Броя наум предимствата на бялото.
Какво като без лятото не мога,
а зимите са повече от всякога?

Изгубвам се във чужди коловози.
Забравям колко думи сме си казали.
Бодлите са останали без рози.
Измислям нови имена на вазите.

Усещането, че е много късно, 
е като вертикално изветряване.
Останалото бавно ще замръзне.
И все едно изобщо го е нямало.

[Hatshepsut]

Огледала

Не знам къде е моят зимен дом.
И колкото и да говорим за безкрая,
изтича топлото през моето стебло.
А сокът на живота става по-нетраен.

Едва ли думите ще ни спасят
от бездните, които кротко си дълбаем.
Не вярваме на думи като "мрак" и "смърт",
когато слънце заслепява всички стаи.

А нараняванията са знак,
че можем да преодолеем всичко. Всичко.
Че в зимниците отлежава много сняг 
от уж забравено и миналогодишно.

Сами сме си причина и за бряг, 
и за пороите, които ни завличат.
Невидимото във очите ни е страх –
в огледалата е едната половина. 

[Hatshepsut]

Полусбогуване

Градът лекува гласните си струни,
като след панаир.
Като че въртележки е сънувал.
Като че е препил.

Тревогите са винаги междинни.
И всичко има край.
Но нямам основателна причина
да се сбогувам с май.
 
Изрязвам тишина от стара снимка –
остава дупка в есента.
Не помня следнеделното си име.
Забравям толкова неща.

Една летяща риба ме очаква –
да полетя.
Въздишките са единица мярка
за пустота.

Мълчанията са заспали думи,
преяли с липов мед.
И толкова е пролет, че дочувам
гласа на птиците във мен.

[Hatshepsut]

Междинни амплитуди

                                  "Телата ни ще се затрият
                                  в галактиките от слова."
                                           Виктор Самуилов

От твоя сън до мен са само стихове
и падащи звезди.
Безкрайното е трудно за изричане.
Преливаме през южните врати.

Изтичат ни телата и усещаме 
по-ниското ниво.
А нещо непредвидено по вените
променя целия живот.

И всички думи, още ненаписани,
очакват своя миг.
Каквото сме научили от птиците,
не ни ли прави по-сами? 

На думите им трябват дълги вечери,
за да не свършва любовта.
Междинни амплитуди и наречия
ни определят крехкостта.

Изгубваме се в сложни изречения.
И се въртим един без друг.
Не сме ли уморени продължения
на думи за любов?

[Hatshepsut]

Метастази

Уголемяващи се поводи за бягство.
Невярващи ръце.
След всичките отсъствия е тясно
в сърдечното трасе. 

Въпрос на избор е, въпрос на личен избор – 
да сме това, което сме.
И няма, няма пътища без изход
и безпричинни дъждове.

Амфибийност в човешките утроби.
И временни неща.
Започвай всяко изречение със обич.
И с доброта.

Ако решиш да си нещастен, си нещастен.
Причината си ти.
А другото във нас са метастази
и пътеводни светлини.

[Hatshepsut]

(Мигове)

Ехти мекотата на думите.
Нощта е любовен сонет.
А цялото лято е в устните.
Целувките също са път.

***

Нощта се разпада на тръгващи влакове.
Зениците знаят това.
А някой не спи и подрежда душата си.
Вълна по вълна.

***

А колко безименни мигове.
Не мога да ги изрека.
И стихове, стихове, стихове.
И белег от друга река.

***

Следобедно чувство за пясъчност.
Разпада се думата "бряг".
Ръцете ти днес са ми граница.
Зеленото почва от тях.

[Hatshepsut]

Светлосенки

Не премълчаваме ли твърде дълго
това, което няма как да спрем?
А сянката умира ли на тъмно
или остава в миналия ден?

Не съм това, което си представяш.
И думите не са това, което са.
Не споменавай без причина края.
Уголемявам си от страх гласа.

Защото думите понякога подвеждат,
не изговаряй любовта докрай.
Каквото не разбирам, е далече
от тъй наречените ми недра. 

А другото е светлосянка
на нещо независещо от теб.
И не, че извървяното е мярка,
но светлината в мен расте.

[Hatshepsut]

Междусезонно

Представата за време е излишна.
Какво остава, колко сме били.
Реката от минути ни повлича. 
Не бързаме за никъде, нали?

Предпазни щитове не са открити – 
отвсякъде ни дебне любовта.
Във вътрешните стаи на душите
са най-значимите неща.

Не можеш да предвидиш празнотите
дори с далекоглед.
И просто всичко е въпрос на климат. 
На светлина и цветове.

Остава малко пролет по липите.
По пръстите, по очните дъна.
А лятото изтича от косите
на влюбена жена.