• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

25 July 2021, 14:53:05

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13357 Posts

Шишман
5561 Posts

Panzerfaust
887 Posts

Лина
739 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 22641
  • Total Topics: 1351
  • Online Today: 178
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 18
Total: 19

Съдбата на най-близките роднини на Васил Левски

Started by Hatshepsut, 15 December 2018, 10:11:46

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Братята на Левски – двама достойни приемници на Апостоловото дело


В историята на всеки един народ се появяват хора, които определяме като легенди. С наследството, което оставят, те попадат в общественото внимание и оставят дълбока следа в народната памет. За тях народът съчинява песни, стихотворения, приказки, а поколения изследователи се опитват да отделят мит от реалност в живота им. Заедно с това се поражда и любопитство към средата, в която тези легендарни личности израстват, към тяхното семейство и род.

В много случаи роднините им продължават тяхното дело и гордо поемат по пътя им. Така се оформят т.нар. ,,големи стари фамилии". В българската история познаваме няколко такива – Каравелови, Ботеви, Вазови, Каблешкови и др. Но някак си от тази пъстра палитра веднага проличава липсата на един род – Кунчеви.

Васил Левски всъщност произхожда от два прочути карловски рода – Караивановия и Кунчевия.  Известно е, че в Карлово има два рода Кунчеви, които нямат кръвна връзка помежду си. Левски произхожда от попския род Кунчеви. Родителите на Апостола – Иван Кунчев и Гина Караиванова, пренасят своите добродетели върху децата си. Бащата е описван като уважаван и справедлив човек с авторитет, често търсен от своите съграждани за разрешаване на различни спорове. Любопитното е, че Иван Кунчев успява да превъзмогне бедността и да стане известен занаятчия от средна ръка. По този начин той се оформя като типичен представител на младата българска буржоазия, която създава облика на българската нация и подготвя почвата за бъдещото освобождение.

Майката – Гина Караиванова, е определяна като смела, безстрашна и родолюбива българка, доказателство за което са мъченията, които понася от турските власти, дошли да я разпитват за сина ѝ. В навечерието на Априлското въстание Гина Кунчева участва в приготвянето на мехлеми и превързочни материали за въстаниците.

Click  :arrow: 
Родът на Васил Левски

Логично следствие от семейната среда, общественото положение и съзнанието на Иван и Гина Кунчеви е приобщаването на техните наследници към идеалите за бъдещето и просперитета на българския народ. Двамата имат пет деца: Ана (Яна), Васил, Марийка, Христо и Петър, а акцент в настоящия материал ще бъдат личните истории на последните двама.

Петър Кунчев е най-малкият от братята на Левски. Учи във взаимното карловско училище. Носи свободолюбив дух и се изявява като самоуверен и безстрашен, показателно за което е следната случка. Когато от него е изискан военният данък бедел, Петър отговаря категорично: ,,От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници". Това е една от причините да напусне Карлово и да се установи в Пловдив, където се свързва с Найден Геров. Бележитият възрожденец в качеството си на консул го снабдява с руски паспорт. Така Петър стига до Влашко, където търси начини да се свърже с дейци на националноосвободителното движение и започва тежкия хъшовски живот. Няма сведения Петър да е участвал във Втората българска легия.

Както посочват различни изследователи, името му често се бърка с това на Петър Иванов от Стара Загора. Известно е, че Петър опитва да отмъсти за смъртта на Васил Левски, като накаже предполагаемия предател, но наличните сведения не могат да потвърдят със сигурност дали това се случва непосредствено след смъртта на Апостола или след Освобождението. В крайна сметка намеренията му са осуетени от дейците на Ловешкия комитет, които са загрижени за сигурността на Петър и липсата на категорични доказателства за вината на поп Кръстьо.


Петър Левски

Смелият карловец участва в борбите на българите за освобождение, като е един от първите доброволци в Ботевата чета. След разпръскването ѝ се присъединява към групата на Никола Войновски, но скоро се отделя от нея и се озовава в София. В бъдещата българска столица Петър е заловен от османските власти, но преди да достигне конака, успява да избяга. Всячески търси начини да продължи делото на брат си. Той се записва в четата, която Филип Тотю предвожда по време на Сръбско-турската война (1876). Впоследствие постъпва в редиците на Българското опълчение в I-ва опълченска дружина, а след това в III-та рота на III-та опълченска дружина. Участва в боевете при Стара Загора и Шипка. Именно на шипченската позиция той е тежко ранен в крака – събитие, което завинаги променя живота му в следосвобожденска България.

За своята храброст на бойното поле Петър Караиванов, Трети Левски (както самият той се подписва, показвайки близостта си с делото на Апостола) е удостоен с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. Животът в българското княжество за него обаче не е лесен. Бойната рана затруднява ходенето му, а съответно и намирането на подходяща работа. Завръща се в родното си Карлово, където търси препитание. Отправя писмо до някогашния си благодeтел Найден Геров с молба да бъде назначен на някаква работа. Геров отново се отзовава и Петър е нает като старши стражар в Карлово. Живее на първо време при сестра си Яна, после е настанен от карловската управа в друга къща и умира от туберкулоза през 1881 г.

Третото дете в семейство Кунчеви – Христо Иванов Кунчев, също следва брат си Васил в родолюбивото му начинание. Христо е с тъмни очи и коса, които го отличават от братята му. След като не успява да завърши карловското взаимно училище, майка му го дава да учи занаят в Сопот – басмаджийство. Интересна случка от живота на Христо е спречкването с един пиян турчин в хана на неговия вуйчо Генчо Караиванов, където работи. След като турчинът отказва да плати питието си, Христо едва не го пребива. Последицата от това е заминаването му за Пловдив. Търсен от турската полиция заради брат си Васил, той се установява в Цариград, където с помощта на католическата църква се сдобива с паспорт и заминава за Влашко. Близък приятел е с Христо Иванов-Големия, заедно с когото започва търсенето на Левски. Различна информация го отвежда последователно в Галац – Браила – Букурещ.

При обявяване на сформирането на Втората българска легия Христо Кунчев тръгва пеш от Букурещ към Белград, за да се запише в редиците ѝ, но не е приет поради открита херния. Въпреки това остава в Сърбия и се грижи за болния Васил след разпускането на легията. Продължава активната си обществена дейност и е един от основателите на Българското книжовно дружество. Нещо повече, той е сред дарителите на парични помощи за бъдещата Българска академия на науките. Освен това е близък приятел на Христо Ботев. Изследователи посочват, че именно Христо Кунчев е човекът, с когото Ботев живее в изоставената мелница край Букурещ, и предполагаемата му среща с Апостола на свободата става благодарение на неговия съименник. На Христо Кунчев е посветена стихосбирката ,,Счастлива среща" на Величко Попов. Също като брат си Петър умира от туберкулоза, ненавършил 30 години, на 9 април 1870 г.

Единственото дете на Иван и Гина, което оставя поколение, е Яна (Ана). Омъжва се за търговеца Андрей Начов. Нейният живот е свързан с този на легендарния ѝ брат, като тя го подпомага по различни начини. От нейния дом Васил Левски тръгва за Белград за участието си в Първата българска легия, в нейния дом се приютява след завръщането си. Яна не е член на карловския революционен комитет, но тя е верен съмишленик и приготвя бинтове и мехлеми за ранените в бъдещата революция. Получава удар през 1902 г. и умира през 1913 г. в свободна България. Приживе Яна дарява своята къща на Общината за разширяване на площада пред паметника на брат си.


Яна Кунчева

Родолюбието на този велик български род не приключва дотук. Децата на Андрей и Яна вървят по стъпките на майка си и вуйчо си. Най-големият им син – Начо, е активен деятел на родовия комитет, основан през 1885 г., участва в търсенето на гроба на Левски и е съорганизатор на подписка за издигане на паметник на Апостола в столицата. Дъщеря им Гина обвързва живота си с Христо Загорски, член на революционния комитет в Карлово, след Освобождението държавен чиновник и деец на родовия комитет. Мария е известна със спасяването на своя вуйчо, като едва 12-годишна пренася пълните му револвери от техния дом до къщата на Неда Тачева. Омъжва се за Васил Платнарев – основател и председател на Карловския революционен комитет. Друга от дъщерите – София, се омъжва за Никола Зидаров – също член на революционния комитет, а след Освобождението държавен чиновник. Тя е председател на женското дружество ,,Възпитание" в Карлово. Най-малката дъщеря – Елена, се омъжва за Стефан Красев – директор на Народната банка и банка ,,Напредък", председател на родовия комитет и почетен председател на дружеството на карловци, живеещи в София.

Макар родът на Васил Левски да е останал незаслужено забравен, виждаме, че делата на неговите представители са значими и чрез житейския си път се доказват като истински български патриоти. Онова, което обединява всички тях, е стремежът им да бъдат полезни на българския народ и България, без да се интересуват от слава или обществено положение, да помогнат с каквото могат, когато родината се нуждае от тях, независимо дали става дума за ходене пеша до Сърбия, защита на прохода Шипка, пренасяне на револвери, понасяне на мъчения, подпомагане на просветата или обикновена чиновническа длъжност, защото истинската значимост на едно народно дело е, когато всеки един човек осъзнае своята значимост. Всичко това ги обединява, това и... безкрайната им любов към техния син, племенник, брат и вуйчо – дякон Игнатий, Апостола на свободата Васил Левски.

https://bulgarianhistory.org/bratyata-na-levski/

Hatshepsut

"Васил Левски - Дякона с неговите родители, братя и сестра" - събрал и съставил Спас Попов фотограф:



Яна - сестрата на Васил Левски със свои роднини и близки:


Hatshepsut

Майката на Апостола – Гина Караиванова – Кунчева


За раждането и семейството на Гина Караиванова, по luv 9мъж Кунчева, може да се прочете в текста за нейния род. За последните дни от живота й са изписани различни версии, които не ми се иска да цитирам. Ще спомена само, че тя издъхнала в дома на зет си около 27 януари 1878 г. с думите ,,Децата ми, децата ми!"
Не зная как да направя портрет на тази жена, която остава вдовица рано, преживява смъртта на четири от децата си, но не загубва силата, куража си и енергията, отдадена на съдбата на България. Затова ще дам думата на нейните роднини, които да споделят спомените си за нея:
Из спомените на Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:
,,Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът й. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата й. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.
Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. . . За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. . . Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.) Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: ,,От радост, синко!" Това била последната среща на майката със сина.
Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: ,,Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . ."
Из спомените на Васил Караиванов, син на най-големия брат на Гина – Генчо:
,,Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно. . . Владееше добре говоримия турски език, което й даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската власт. . ."
Из спомените на София Начова, по мъж Зидарова, дъщеря на Яна и Андрей Начови:
,,Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейното момиче. (Преди Априлското въстание Гина се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад ,,Св. Никола" [сега пл. ,,В. Левски" – б.м.] През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно: Начо на 26 г., Гина на 21 г., Мария на 18 г., Софúя на 15 г., Елена на 7 години. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.) При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвих уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер. В долната стая й беше курдисан станът, на който тъчеше и ноще. . . Често пъти я слушам, че пееше песните: ,,Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома" и ,,Вятър ечи, Балкан стене". Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закиче ме с едно хубаво цвете – хортензия и така отивам на училище.
Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който тя намери за добре. След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее."
Из спомените на Андрей Красев, син на внучката на Яна Екатерина от дъщеря й Елена:
,,Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно са й помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъката й по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил."

Сред карловци са запазени още спомени от живота на Гина Кунчева:
В края на юни 1869 г., на Петровден, властите попадат по следите на Васил Левски и претърсват семейната къща. Откриват майка му в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария. Там заптиетата се мъчат да научат нещо от Гина за сина й, но тя мълчи. За да проговори, я връзват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиев. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. Гина остава твърда.
Споделеното от Бочо Загорски закичване с цветя според някои е станало, след като Гина и още две жени (като трите Марии в Библията) посетили София и верни комитетски люде им показали де е гробът на Апостола. Те дори били сложили камък, та да го бележат. Но когато отишли, гробът бил празен. След тази случка, като се прибрала в Карлово, Гина закичила себе си и внучките си, като на празник.



И още един спомен, съживен от Христо Гемеджиев, наследник на стария карловски род Бабекови. Той разказва спомените на своята баба за онези дни, наречени Страшното. В двора на Куршум джамия турците издигат седем бесилки. С тези седем бесилки започва и Страшното, по време на което, според издирените от Иречек имена, са обесени 897 мъже и мъжки рожби от седем до седемдесетгодишна възраст. Предводителят на башибозука Емин Ага наредил да докарат и майката на ,,баш гяурина" – баба Гина. Тя се явила, но не свела глава, не се поклонила. Той накарал вдовиците да играят хоро около бесилките на своите мъже, а баба Гина повела хорото. А през това време башибозукът седнал да обядва. . .

https://www.vasil-levski.eu/

Hatshepsut

Лъжите около семейството на Апостола


Гина Иванова Кунчева (майката на Левски) с Начо Андреев Начев, най-големият ѝ внук, 1876г.

Представяме ви текст на Надежда Петрова – уредник в Музей ,,В. Левски", град Карлово. Материалът излиза в отговор на поредните публикации, съдържащи фалшиви сведения за Апостола и неговите близки, завъртащи се в интернет пространството ежегодно през февруари

Преди години в бургаски вестник беше представен некоректно краят на живота на майката на Васил Левски – Гина Кунчева и на брат му – Петър Кунчев. Последваха подобни публикации в десетки медии и издания, част от които определяни като авторитетни и престижни. Според тях Гина Кунчева се е самоубила, хвърляйки се в кладенец, а синът ѝ Петър умира в мизерия и забравен от всички.

Днес в интернет пространството ежедневно се споделят многобройни текстове, които продължават тази линия. Потресените читатели години наред питат на място в музея или се обаждат, дали така изнесеното е истина? Лошото е, че тази лъжа, повторена вече многократно, започва да звучи и да се приема от широката публика като истина.

За тези, които не търсят само шокиращи истории за известни личности, пък макар и неверни, ето фактите за съдбата на Гина Кунчева и най-малкия ѝ син Петър такива, каквито ги представят документите и спомените на участници в събитията (всички дати по-нататък са по стар стил).

След смъртта на Ботев на 20 май 1876 г. четата му, в която участва и Петър Кунчев, се разпръснала. Петър не е бил ранен, а заедно с Костадин Димитров на 30 май се отделили от групата на Никола Войновски и след дълго скитане намерили спасителен подслон в София у хаджи Стояна Цокова в продължение на няколко месеца. Веднъж, излязъл на улицата, Петър бил заловен от полицията, но, преди да бъде отведен в конака, успял да избяга. След султанската амнистия на заловените четници от 1 август той заминал за Цариград и оттам – за Кишинев, където постъпил в Българското опълчение. При тежките боеве на Шипка на 11 август десният му крак бил сериозно ранен.

Около месец след завръщането си от лечение в Харков Петър Кунчев се обърнал към Найден Геров за съдействие да бъде устроен на работа с писмо, писано около 23 – 25 март 1878 г.:

,,...Молим ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова ви моля, като защитник на българските страдалци, молим ви наредете и нази на някаква работа. Ваш покорни Петър Иванов Левски (Кунчев) от Карлово". По-късно той писал второ писмо, получено на 3 април 1878 г.: ,,Молим ви, миналата неделя, като ме известиха, защото са донесли жалбицата ми, за което ви се бях оплакал за хаджи Асановата воденица. Защото майка ми, като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мене. Заради това Ви се моля като наши защитници, както знае молим Ви всеки ката ден под ясното небе, защото си наш закрилник и като един баща над нази, заради това Ви са моля и падам на колени пред Вашто честно лице най-паче и да ма настаниш в Карлово на някоя служба."

Ваш покорни Петър И. Левски (Кунчев)


Предполагаем портрет на Петър Кунчев

Десният крак на Петър Кунчев е бил ,,повреден", но не ампутиран. Ходел е с бастун, покашлювал и накуцвал. Дошъл си е в родния град от Харков към 22 февруари 1878 г. Карлово било освободено на 28 декември 1877 г., на 19 януари било обявено примирието, Сан-Стефанският мирен договор бил подписан на 19 февруари 1878 г. и тепърва започнали да се сформират държавни институции. Карловци знаят какво е било положението след Страшното (втората половина на 1877 г.), когато около 1000 души били избити и Карлово се превърнало в град на вдовици и сираци, в който се ширели мизерия и епидемии. Бедствали и деца, и жени, и старци – в това число и Гина Кунчева, и Петър. Той, професионалният революционер, без занаят, почти неграмотен, молел за някаква работа в разорено Карлово. Неговият първи братовчед Васил Караиванов бил избран за председател на градския съвет на 16 януари 1878 г. и полагал усилия да облекчи положението на най-нуждаещите се. Не се втурнал да урежда първо братовчед си.

Бащината къща на Петър не била годна за живеене, приютил се при сестра си Яна (Ана), после от градската управа го настанили в изоставената къща на Асанаа Каръася. По-малко от два месеца след връщането му в Карлово го назначили за старши стражар. Никъде в спомени на съвременници не се среща информация, че той е просил. Когато състоянието му от белодробната туберкулоза се влошило, се преместил отново при сестра си, където през есента на 1881 г. починал.

Гина Кунчева останала вдовица на 34 години. Към 1847 г. Иван Кунчев получил инсулт и през 1851 г. починал. Най-малката им дъщеря Марийка заедно с Петър заболели от едра шарка. Петър оздравял, останал сипаничав, а Марийка починала половин година след баща си.

Гина Кунчева след обесването на сина ѝ Васил взела при себе си внучката си Софúя, за да не е сама. Преди Априлското въстание се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, известен в града занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад ,,Св. Никола" (сега пл. ,,В. Левски"). През 1878 г. Гина Кунчева е била на около 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28 ноември 1907 г. на 102 г.

Живите деца на Яна и Андрей тогава били съответно на: Начо – 26 г., Гина – 21 г., Мария – 18 г., Софúя – 15 г., Елена – 7 г. В деня на Св. Харитина – 5 октомври 1877 г., за да не бъдат поругани, Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш оттатък Балкана.

Гина Кунчева не е слугувала на никого. Останала вдовица, тя денонощно предяла и тъкала чужда стока, за да се прехранва. Дори е успявала да задели платно за ризи, с което да дари по Коледа българи в Пловдивския затвор, продължили делото на сина ú Васил.


Паметникът на Гина Кунчева

Тя била давена от турците на 29 юни /Петровден/ 1869 г. след произшествието с Васил Левски в Сопот, когато в ръцете на властите останало палтото му с революционни книжа. Полицаите под ръководството на карловския мюдюрин намерили майката в къщата (в южния край на града) на най-малката ѝ сестра Мария Фурнаджиева, където отишла на имен ден, завързали я за кофата и я спуснали в герана. Един от стражарите бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ѝ.

По време на тези събития Петър не е бил в Карлово. За тях той е научил от близките си. В книгата си ,,Сподвижнички на Апостола" на стр. 30 Любомир Дойчев коментира:

,,Мисълта на Петър е неясна: ,,като се давила" е едно, а като се удавила – съвсем друго! Следователно преди 3 април 1878 г. трябва да подразбираме, че Гина е правила опит да се удави, вероятно отчаяна от сполетялата я тежка болест... Явно опитът ѝ да се удави в кладенеца на сестра си Мария не е успял, спасили са я!" Недобросъвестни автори си позволяват да представят предположението на Л. Дойчев като достоверен факт, като при това дават воля на фантазията си и го украсяват с още измислени детайли.

Неимоверното напрежение и притеснение за съдбата на внучките довели до влошаване на състоянието на Гина Кунчева. С надеждата, че скоро ще се оправи, често казвала на дъщеря си:

,,Ано, аз един ден да се засиля, да тръгна, и накъдето и да са те, аз ще ги намеря!" С думите ,,Децата ми, децата ми!" тя издъхнала в дома на зет си от така наричаната в онази епоха ,,тежка болест" (сърдечно заболяване) около 27 януари 1878 г. Андрей Красев разказва: ,,По думите на баба ми Яна майка ú не знаела, че Петър е жив. Тя починала преди той да се върне от Русия в освободеното отечество". Анка Зидарова пише: ,,Баба Гина е затваряна, пущана в кладенец, мъчена, за да издаде някои тайни. Не са могли нищо да узнаят от нея..."

Гина Кунчева е погребана в двора на църквата ,,Св. Николай", където лежат костите на починалите преди Освобождението енориаши на тази църква, в гроба, в който са полагани покойниците от семейството на Андрей Начов. Опята е от поп Стефан Генков, един от малцината оцелели през Страшното карловски свещеници. През 30-те години на ХХ в. карловци, живеещи в София, уреждат изработването на надгробен паметник и ограда за гроба. Точното му място посочват през август 1939 г. внучката на Г. Кунчева – Елена и нейният съпруг Стефан Красев. През 1965 г. започват изкопи. За опазване и събиране на костите се грижат Тота Папукчиева, чистачка в музея, Георги Генков и клисарят на църквата ,,Св. Николай" – бай Иван. Костите са положени до северната стена на църквата и гробът е оформен в сегашния му вид.


Яна Кунчева

Кощунство към Яна и към всичките нейни потомци е да се пренебрегват грижите, които тя и съпругът ѝ Андрей Начов полагат за майката и брата на Апостола.

През 1973 г. е открит паметникът на Гина Кунчева в двора пред родния дом на В. Левски. Скулптор на монумента е Иван Мандов. През 2003 г. е поставен паметен знак на мястото, където е била бащината ù къща. Нейното име носи улицата в близост до нея, пенсионерски клуб и една от детските градини в Карлово.

След пет века прекъсната държавност и организиран обществен живот създаването и утвърждаването на традиции за увековечаване на паметта на заслужили личности е един твърде дълъг и сложен процес. Това е процес на промяна и в народопсихологията, която не може да се извърши за 5-10 години. Необходими са поне няколко десетилетия.

Самоочернянето с измислени или изкривени и преувеличени факти не допринася с нищо за подобаващото ни национално самочувствие.

https://bulgarianhistory.org/lajite-okolo-semeistvoto-na-apostola/

Hatshepsut

Братята на Левски


Христо и Петър Кунчеви остават в сянката на ,,бачо си Васил", но и те следват неговия път в борбата за свобода

Петър участва като опълченец в защитата на Стара Загора и в боевете на Шипка


Преди 150 години умира Христо Иванов Кунчев, средният от тримата синове на Гина и Иван Кунчев от Карлово. Неговият по-голям брат Васил Левски е записал: ,,В Букурещ 1870 почина брат ми Христю на 9-и Апр., часа 11:1/2 по европейски през деня" - един от малкото записи от чисто личен характер, който откриваме в известното ,,лично тефтерче" на Апостола... Бележката на Левски най-вероятно е от 1872 г., когато самият той е в Букурещ. В румънската столица от 29 април до 5 май се провежда Общото събрание на БРЦК, като е напълно възможно преди това Апостола да е организирал помен в памет на обичния си брат, отишъл си от този свят на 29-30 годишна възраст. Кратката бележка показва, че тъжната дата 9-и април е имала особено място в чувствителната душа на иначе суровия водач на българската национална революция.

Христо Кунчев е роден през 1840 г. в Карлово и е кръстен името на вуйчо си Христо, светското име на архимандрит Василий. За разлика от братята си, Христо наследява чертите на майчиния си род Караиванови - тъмноок и с черна коса. Буйното и свободолюбиво момче не издържа дълго деспотичните порядки в тогавашното ,,школо" и го напуска. Както ще видим обаче, подобно на Левски, явно и Христо е бил достатъчно грамотен и с лично отношение към науката и културата. От друга страна, трябвало е именно той да помага на майка си, вдовицата Гина, за прехраната на обеднялото семейство. Става помощник на вуйчо си Генчо, но се налага да напусне - причината е, че набива някакъв мюсюлманин, отказал да плати сметката си в Караивановия хан...

Премества се в Пловдив, където става ,,панталонджия" - шивач, но на градска, европейска мода! Сприятелява се с Христо Иванов - Големия, приятел на брат му от Първата легия, и хвърля много усилия за освобождаването на Левски от затвора през 1863 г. През 1867 г. Христо заедно с Големия от Цариград заминава за Румъния, после за Белград, където вече е и Левски. Уви, не е приет във Втората българска легия поради здравословното си състояние - херния, а вероятно и туберкулоза, от която след по-малко от три години умира. Затова на снимката от края на 1867 г., на която е заедно с Левски и Христо Иванов Големия, само Христо Кунчев не е в униформа, а в гражданско облекло и дори с папионка!

В Белград Христо работи като абаджия, издържайки себе си и болния Левски. След разпускането на легията отново заедно с Христо Големия се връща в Румъния. Участва в опита за формиране на чета от Васил Ганчев Плевнелията, но е арестуван и хвърлен в затвора в Къмпулунг. С помощта Левски и други българи Христо и другарите му са освободени. Христо Карловеца, както са го наричали, живее заедно с Ботев в известната ,,вятърничева воденица" край Букурещ. Това става след съвместното пребиваване на Ботев и Левски в екзотичната ,,квартира".

В Букурещ Христо най-вероятно отново е бил шивач, като през цялото време е поддържал връзка с Левски. Заедно с него, Любен Каравелов, Димитър Ценович и други представители на революционната ,,партия" Христо Иванов, както собственоръчно се е подписал, е сред основателите на Българското книжовно дружество в Браила - основаното през 1869 г. научно сдружение, което от 1910 г. носи името Българска академия на науките. Христо е на двадесето място в списъка на основателите, където под номер 16 е брат му Левски. Въпреки че не е бил състоятелен човек, Христо Кунчев внася една златна лира в касата на дружеството. За съжаление, здравословното му състояние се влошава и това е една от причините за дългия престой на Левски в Румъния през 1869 - 1870 г.

Историкът Христо Йонков отбелязва един показателен факт - Велико Попов, близък приятел на Христо Ботев, посвещава своята поема ,,Счастлива среща именно на брата на Левски: ,,Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово... Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода..." Отзив за книжката на Велико Попов излиза във в. ,,Свобода" - още един знак на почит към паметта на Христо Кунчев, когото Любен Каравелов очевидно е познавал и ценял.

Петър, най-малкият син на Гина и Иван Кунчеви, е роден през 1844 г. Наричан е и ,,Петър Левски", още повече че е имал очебийна физическа прилика с Левски. По своя буен нрав Петър не отстъпва на по-големите си братя. Когато е 19-годишен, отказва да плати т. нар. бедел - данъкът, с който са облагани християните в Османската империя, тъй като не служат в армията. При това Петър заявява публично, че не смята да плаща на държава, която не е българска! Налага се да се премести в Пловдив, където доскоро е живеел Христо. Няма сведения за участието на Петър в изгражданата от Левски комитетска мрежа, като при това през 1868-1872 г. Апостола е посещавал нееднократно Пловдив. Най-вероятно Левски съзнателно е държал малкия си брат встрани от опасното конспиративно дело. Наред с патриархалните нрави на епохата, има и нещо друго - Левски е бил монах, от години в нелегалност, преследван от властта... Средният брат Христо вече не е бил между живите. Като най-голям син на Гина Кунчева, с присъщата му отговорност, Левски е решил да опази поне Петър...

През 1874 г. на свой ред и Петър решава да стане ,,хъш" в Румъния. Преди да замине посещава Ловеч, за да накаже поп Кръстю. Това не се случва, като е възможно, подобно на отец Матей Преображенски, да се е разколебал в приписваното на свещеника предателство. За кратко Петър се връща в Карлово, но се налага отново да бяга в Пловдив. С помощта на Найден Геров получава руски паспорт и през Цариград заминава за Одеса. Оттам отива в Галац, а после в Олтеница при роднина от майчиния му род. Положението му е лошо, още повече, че не е знаел румънски. Това научаваме от негово писмо до Тодор Пеев, съратникът на Левски. Решен на всяка цена да се включи в назряващите през 1876 г. събития, на 12 февруари с. г. Петър изпраща заплашително писмо до богатия търговец Христо Пулиев с искане за 10 лири. Подписва се като ,,Петър Караиванов, трети Левски". При организирането на Ботевата чета Петър и Атанас Горов са първите, записали се в нея. След разгрома на четата заедно с Костадин Димитров от Сливен се укрива в София - първо в църквата ,,Св. Петка Самарджийска", после в книжарницата на софийския книжар и съратник на Левски Никола (Нешо) Крушкин, в хана на Спас Гьошев и в дома на хаджи Стоянка Цокова. Със съдействието на софийските комитетски дейци Петър и неговият събрат по съдба получават руски паспорти от Найден Геров и заминават за Одеса.

Целта на Петър Кунчев отново е Румъния, но предстоящата руско-турска война го отвежда в Кишинев, а после в Плоещ. Братът на Левски се записва в Българското опълчение, в неговата Първа дружина. Под командването на подполковник Калитин участва в защитата на Стара Загора, а в последвалите боеве на Шипка е тежко ранен в десния крак. Отличен е с Георгиевски кръст за храброст. От военния лазарет в Търново е изпратен за лечение в Харков, а в края на 1877 г. е освободен от служба поради частична инвалидност. По-лошото обаче е, че и той страда от болестта, отнесла от този свят брат му Христо - туберкулозата.

Петър Кунчев се прибира в Карлово в края на февруари 1878 г., но не заварва жива майка си, починала месец по-рано. И по негов адрес съществуват откровени спекулации - как братът на Левски бил изоставен от всички, как българската държава не му е оказала никаква помощ и т. н. Ще припомним, че българската власт все още не е изградена, а обстановката в опустошеното Карлово е военновременна. В крайна сметка му е дадена една изоставена турска къща и е назначен за старши стражар. За съжаление туберкулозата си казва думата... През 1881 г. Петър Кунчев умира, без да е създал семейство и оставил наследници.

Христо и Петър Кунчеви остават в сянката на ,,бачо си Васил" и това е напълно обяснимо. И все пак, и те са от ,,българска майка юнаци родени", ако следваме думите на знаменития им по-голям брат. И е редно да помним тези наглед обикновени млади българи, които са не само част от семейната история на Апостола, но и самоотвержено следват неговия път в борбата за свободата на Отечеството.

Автор: Проф. Пламен Павлов

https://trud.bg/