Сръбската пропаганда въ Македония

[Hatshepsut]

Сръбската пропаганда в Македония

Oще от средата на 19 век Сърбия има изградена национлана програма за обединение на сръбството въплатена в постулатите на "Начертанието" на И. Грашанин от 1844г.  Сръбските управляващи мечтаят за обединението на всички южни славяни под скиптъра на сръбския крал. От тук идват и все по-честите апетит към Македония която е част от т.н. 'Стара Сърбия', територията на Сърбия при Стефан Душан. Македония, като че ли по всяко време интересува всяка от балканските държави. Края на 19в. тук се образуват два вида противоречия. Първият е между балканските държави и Османската Империя, а втория между самите балкански държави всяка от които има териториални претенции. Македония застав в центъра на спора за разпределението на османското наследство. Тук се преплита пропагандата на три балкански държави: България, Сърбия и Гърция.

Началото на 60 години се поставя  началото на оргаизираната сръбска пропаганда в Македония. След Берлинският конгрес подтиквана от Австро – Унгария Сърбия насочва интересите си на югоизток. Oтказва се от Босна и Херцеговина и получава подкрепата на Австро – Унгария за намеса в  Македония.

Първоначално сръбската пропаганда не се развива  с голям размах. Дори може да се каже че тя има епизодичен характер. Съединението на България с Източна Румелия обаче променя политиката на сръбските управници.  Te  залагат на засилване на пропагандата и противодействието на българските раволюционни организации в Македония. Сърбия вижда в съединена България съперник който може лесно да присъедини и македонските територии след успешното съединение с Източна Румелия и благоприятния за нея изход от Сръбско – Българската война. Това предопределя развитието на нова политика на Сърбия спрямо македонските територии, които са единствения път за разширение на Сръбското кралство. Първоначално се залага на развитието на просветното дело в Македония. През март 1885г. от Високата Порта е получено разрешение за разспространението на 32 сръбски учебника из македонските територии. Същевременно сръбското правителство води преговори с Цариградската патриаршия за назначаване на сръбски митрополити в Призрен, Скопие и Щип, но не постига голям успех. За това оказва влияние Гърция , която има голямо влияние в Патриаршията и не позволява назначаването на сръбски митрополити докато не се реши въпросът за разделението на Македония между Сърбие и Гърция. През това време се водят преговори между сръбското и гръцкото правителство за разпределение на Македония, но до успех на преговорите не се достига и двете държави претендират за спорните територии.  Това се оказва пагубно за преговорите с Патриаршията. Това  засилва заплахата за нереализирането на сръбската идея в "Начертанието" на Илия Грашанин. Затова започва по-активно  ангажиране на всички сръбски партии и дейци с дейността на сръбската пропаганда. Тук може да се сложи границата на нов период в развитието на сръбската пропаганда. Тя става национална политика и започва едно развитие от висшия ръководен орган към най-ниските нива.

През август 1886г. правителството свиква конференция на сръбските обществениции дейци на която се взема решението пропагандата да се води от дружеството "Св. Сава".  Създават се и други организации "Дружество на сърбо-македонци", което да разпространява идеята за македонската самостойност.  "Св. Сава" се занимава с отпускането на стипендии за ученици от Mакедония, които да се обучават в Сърбия. Също така разпространява сръбското образование на териториите заселени от македонско население и да открива сръбски училища. Тази политика се подкрепя от руските консули в Макединия. Заедно с дружеството "Св. Сава" в просветната борба дейно участие взема и правителството представено от министерството на просветата. Създава се специален отдел в министерството, който се занимава със сръбските църкви и училища извън пределите на страната. В същото време кординира действията на министерството със "Св. Сава". Правителството продължава преговорите си с Високата Порта и Цариградската Патриаршия. През1887г. е открито консулство в Солун и Скопие, а през 1889г. в Битоля. Издаването на сръбски учебници е прехвърлено в Цариград от зимата на 1888 – 1889г.  резултат от преговорите е разрешението сръбски учители да преподават в пределите на Османската Империя. Високата порта разрешава съществуването на сръбски училища в Скопския вилает и други чясти от Македония. Междувременно се създават нови дружества свързани с пропагандата. Най – дейното от тях е "Велика Сърбия", която през 1891г. организира две чети, които преминават в Македония.

В Белград започва силна анти-българска кампания в която участват почти всички вестници.  Националистите са тези които се занимават най–дейно с пропагандно дело. Под тяхна опека са дружествата "Св. Сава" и "Отдела за  училищата и църквите вън от Сърбия" Първоначално двете организации си сътрудничат, но постепено идеите им се разминават и започва разделение в пропагандното дело на сръбските революционери. Дружеството "Св. Сава" застъпва идеята за една все по–голяма публичност на сръбското дело.  Правителството от своя страна смята, че публичността на пропагандните действия ще породи съмнения в турскитет власти и това няма да се отрази положително на цялата дейност на сръбските организации.  Промяната на сръбския престол с детронирането на крал Милан водят до нова насока спрямо развитието на пропагандата. Новото правителство сформира отдел към Министерство на външните работи. Към него се създава Политико-просветен отдел, който да води пропагандната  дейност. Правителството пренасочва финансовата си подкрепа към отдела във Външно министерство, а дружеството "Св. Сава" остава изолирано. Въпреки това то продължава да играе важна роля в революционното движение. То открива две вечерни училища – основно и подготвително педагогическо.  В тези училища се подготвят кадри за сръбските училища в Македония.  В същото време правителството въвежда курс в Белград, към педагогическото училище ,който да обучава македонски българи за учители и да ги приобщава към сръбската идея. Първоначално държавните средства за стипендии се разпределят между Външно министерство и "Св. Сава". Дръжеството открива пансион, който се превръща в интернат на богословското педагогическо училище. Подготовката в пансиона не допада на българите и започват серия от ученически бунтове, заради казармения живот и опитите да се наложат сръбските убеждения върху младежите.  Тези бунтове довеждат до отлив  на българите от училището. Това е удар върху сръбската политика сопрямо българските деца. В  същoто време бунтовете пораждат съмнения в турските власти което влошава  отношенията с Империята. Това кара сръбското правителство да се разграничи от дружеството "Св.Сава" и да спре връзките си снего през септември 1891г. Правителството остава основната движеща сила на пропагандното дело.  Дружеството се ограничава с  поддръжката на двете вечерни училища.

През 1891г. се свиква нова конференция която определя  Политико-просветния отдел за ръководен орган на просветната пропаганда.  Определят се консули които се заемат със събирането на учебници за сръбските училища и имат за задача да развиват пропаганда дейност в определените им райони.  В крайна сметка пропагандата се централизира под ръководството на Външно министерство.  Основна задача през този период е формирането на църковно-просветни общини.

Откриването на сръбски училища зависи от гръцките митрополити и техните намесници. Сръбските намесници влизат в преговори с митрополитите и чрез множество подкупи си издействат право да създават сръбски училища. Със същята цел се подкупват и турски чиновници. Като цяло сърбите прилагат всички възможни средства и варианти за придобиване на права за откриване на училища.

Част от сръбската пропаганда е колонизирането на Македония, което до 1893г. няма големи успехи. Изпращат се учители, занаятчии, лекари и др. Които да привлекат местното население към сръбската идея. Тази политика има минимални успехи тъйкато българското население не се оказва податливо на пропагандата.

Друга важна част от просветната пропаганда е развитието на идеята за Македонизма. Тази идея се появява като резултат от сръбската политика за обединение на сръбските територии под един владетел сръбския крал.  Пръв изразител на подобна идея е М. Милоевич, който разпространява идеите си за сръбския характер на  славяните в Македония. По-късно се развива идеята за Македонизма нейн основател е Стойко Новакович. Първоначално Новакович се обявава против идеята на Милоевич за сръбския характер на славяните в Македония. Той смята, че българския народностен елемент има дълбоки корени които трудно ще се изкоренят. Новакович формулира идеята че македонското население е нито сръбско нито българско, а е с македонска принадлежност. Той подкрепя сръбската пропаганда и става дипломатически агент в Цариград. Заедно с К. Групчиев и Н. Еврович подготвя издаване на бестник "Македонския лист" , който има за цел да влива сръбския дух в македонския народ. Също така ще доказва, че  македонците не са българи, а са си отделен народ. Така идеята на Новакович за приобщаване на македонци към сръбско, цели първо отделяне от българското влияние. Следващата стъпка е в изгонването на българските учители и владици и заместването им с  македонци възпитани в сръбски дух.  Програмата на Ст. Новакович предвижда да се създадат буквари на македонски диалекти, но със сръбски букви, като се изхвърлят всички български изрази. С изработването на такива буквари трябва да  се заема редакцията на в. "Македонски лист".

На 8 юни 1887г. К. Групчиев  и Н. Еврович подават молба до великия везир за разрешение за издаване на вестника. В молбата се обявява че Македония няма нищо общо с България и другите балкански държави. Новакович формулира тезата, че съществува отделна македонска народност, която тябва да бъде подпомогната в процеса на своето самоутвърждаване. Високата Порта отказва издаването на вестника което не сломява желанието на Новакович и неговите сподвижници.  Една от задачите на сръбската пропаганда е да изпраща деца от Македония на обучение в Сърбия. Където  обработват част от тях  в духа на сръбската политика, а  на други внушават македонизма. Македонизмът е приет и от дружеството "Македонски клуб", който издава през 1902г. в. "Балкански гласник" в който се представят идеите за национален сепаратизъм на Македония. Дейците от "Македонския клуб" смята, че трябва да се създаде македонски литературен език въз основа на някой от местните наречия, кoито са български, Също така подкрепят назначаването на  сръбски владика в Скопие.  Тези идеи не се покриват с държавната политика на Сърбия и намесата на държавата довежда до прекратяване на съществуването на "Македонския клуб".  Така се заражда идеята за независимостта на македонсото население както от българи така и от сърби. На тази основа стъпват бъдещите пропагандни дейци които целят обособяването на Македония като независма държава. Македонизмът като цяло дава положителни резултати за развитието на сръбската просветна пропаганда. Той дава база върху която сръбските държавни дейци да гръдят сръбската народностна маса макар македонизмът да прокламира независимостта на македонците както от сърби, така и от българи.

Края на 90-те години сръбската пропаганда  значително отслабва. И изживява остра криза. Дейността на българските революционни организации и нестабилното положение вътре в Сърбия са причината за тази криза. Страната се справя само за година и половина с кризата.  Майският преврат в Белград, поражението на Илинденско-Преображенското и Мюрцщегската реформа са факторите, които влияят за възобновяването на пропагандната дейност.

Превратът на 23 Май 1903 г . поставя началото на нова политка спрямо Македония. Заедно с династията на Обреновичите от политическата сцена слизат всички които спъват развитието на сръбската пропаганда. След преврата офицери от армията заемат важни политически постове. . Новите управници застъпват идеята на Илия Грашанин и  това води до промяна  в пропагандната дейност. На преден план излиза въоражената пропаганда , която покрива интересите на новите управляващи кръгове. Влияние оказва и Илинденско-Преображенското въстание. След наго се засилва терорът върху българското население  в Македония. Tурските власти започват да толерират сръбските и гръцките чети, които тероризират македонските българи като с това целят да отслабят влиянието на  българската пропаганда. От своя страна и сърби и гърци се стремят да  създадат благоприятна обстановка за понататъчната си пропагандна дейност. Сръбската пропаганда се активизира в Скопско, Кичевско и Кумановско.  Tук са и едни от първите срещи с четите на ВМОРО . Провеждат се редица ожесточени сръжения между българи и сърби. Сръбските чети търпят доста неуспехи и голяма част от членовете им преминават на страната на турците, а други се присъединяват към четите на ВМОРО.

Активизирането на сръбската пропаганда след 1903г. довежда до създаването на организация наречена "Главен отбор за помощ на сърбите в Стара Сърбия и Македония", който да направлява и контролира цялостната пропаганда в  Македония. Започват да се възобновяват редица организации, които имат за цел финансиране на четническите структури. Такива организации са: "Дружество на сръбските сестри", " Главния комитет за подпомагане на  сърбите в Стара Сърбия", "Сръбски братя", "Княгиня Любица" и др.  Дружеството на "Сръбските сестри"  събира средства, оганизира  изграждането на сръбски училища в Македония и вербува учители.  Най–ползотворния  период на дружеството е през 1905г. когато към Външно министерство се създава отдел за пропагандата. През 1906г. цялата пропагандна дейност е съсредоточена в новосъздадения  "Централен одбор на сръбските организации". Този нов орган получава значителни средства от сръбската Скубщина за организирането и изпращането на чети.

Пропагандата в годините след 1903 се извършва с всички възможни средства: политически, икономически, дипломатически и др. Сръбското правителство се заема и с активна външна политика за постигането на интересите си в Македония. Дори се достига до преговори с ВМОРО, но без някакви конкретни резултати.  Тъйкато интересите на Сърбия и на балгарското революционно движение се разминават. Докато България иска запазването цялостта на Македония, то сръбското правителство както и другите балкански държави искат разделението на  територията на сфери на влияние.  След Младотурския преврат през 1908г. нещата за сръбската външна политика не се развиват добре. И Сърбия губи завоюваните успехи, а анексирането на Босна и Херцеговина от Австро – Унгария затваря излаза на Адриатическо море. За Сърбия остава де насочи всички сили към Македония. Само там може да получи частично разширение и достигане до море. Това превръща решаването на Македонският въпрос като най – важния за сръбската Скупщина. През лятото на 1909г. Сърбия започва преговори с българското равителство. Като с тези преговори се цели да се потърси вариант в който България да приеме разделението на Македония като единствен вариант. Това е единственото което удовлетворява сръбската политика затова и правителството  хвърля огромни срества за разспространяване на пропагандата. Преговорите с България протичат трудно тъйкато българсата страна отстоява своите позиции за целостта на Македония. През 1910г. М. Милованович предлага разделение по линията: Враня – Демир Капия – южно от Вардар, на запад територията се обявява за сръбска.  За да осъществи замислите си Сърбия търси подкрепата на  Великите сили. Резултат дават  преговорите  с Русия.  Сръбският цар се наемсва в сръбско – бъкгарските отношения като арбитър.    Сръбското правителство печели позиции на международната  сцена, което  и дава възможност да бъде по – настойчиво д поставя ултиматоми пред България за решаване на Македонския въпрос. Въпреки настойчивостта на сърбите българското правителство оглавено от Ив. Гешов през 1911г. не дава никакви надежди на западните си съседи, че ще промени становището си. Едва след намесата на Русия октомври 1911г.  се стига до преговори с България за съюз. Тук България за пръв път допуска разделението на Македония. Преговорите за подялбата продължават чак до март 1912г. когато е подписан Договора за приятелство и съюз който определя териториалните придобивки на двете държави след бъдещата война с Турция. С този договор Сърбия нанася удар върху националноосвободителното движение на българите в Македония. Това позволява на Сърбия да наложи своето виждане за решаване на Македонския въпрос. Така външната политика на Сърбия допринася за развитието на попагандното дело извън пределите на страната.

Oсвен външната политика след Илинденско – Преображенското възстание в Сърбия се активизира пропагадата. Формират се две течения едното за автономия на Македония, а другото е за разделение на територията на сфери на влияние и чак тогава може да се говори за сближаване със съседните държави. Възстанието събужда страховете на сръбското правителство , че може да не успее да присъедини териториите от Македония за които претендира. Това довежда до активизиране на въоражената пропаганда. Активизира се Главният комитет на Сръбската четническа организация , който започва да вербува доброволци. Въоражената пропаганда е крайния резултат от започналата още през 18в. сръбска пропаганда. Тя е последната фаза която има частични успехи, но като цяло сръбската пропаганда не може да се похвали с големи резултати. Въоражената пропаганда се превръща в официална политика когато министъра на външните работи А.Николич дава инструкции да се поддържа военната чета  дейставща в Поречката нахия. Еин от първите инициатори за  сформиране на чети е д-р Милорад Годжевац, общински лекар в Белград. Toй се нагърбва да спечели хора за каузата си. Води разговори с видни офицери и граждани. В същотот време търси македонци в сръбската столица годни за неговите виждания, хора с революционно минало, които са потърсили временно убежище в Сърбия. Годжевац започва да развива дейността си още през 1901г , но точно в този момент сръбската пропаганда е в криза и това не позволява на Годжевац да развие успешно идеите си.

Първите резултати от започналата въоражена пропаганда са едва през зимата на 1903 – 1904г. когато правителството се заема с организирането на пропагандната дейност. На 7 юни 1904 г. Никола Пашич определя средства и целите на сръбската пропаганда. Като първостепенна задача е поставена борбата срещу бъкгарските просветни и религиозни институции в Македония. За година и половина от май 1903 г. до октомври 1904 г. се извършва преустройството на сръбската пропаганда и преминаването и на въоражена основа. През този период се изгражда структурата на Сръбската четническа организация (СЧО), която се превръща в главен орган на въоражената пропаганда в Македония. През авгус 1903 г. за прецедател на Главния комитет на СЧО е назначен Йоан Атанацкович, който изпълнява длъжността пръв военен министър. С това назнечение сръбското правителство слага ръка върху контрола на СЧО. Така с течение на времето организацията става все по-зависима от правителството. Първоначално се развива структурата на СЧО. В по-големите градове се правят комитети и подкомитети. Централно място заема комитетът в град Враня с капитан Ж.. Рафаилович. Разположението на града близко до границата го прави изходен пункт за навлизашите в Македония чети както и място където те се разформироват след завръщането си. За другите комитети остава задачата да събират доброволци за четите и да снабдяват оргаизацията с парични средства.

От края на 1903 г. СЧО започва изграждането на своя организация на територията на Македония. Управляващите разбират, че без структури в пределите на Македония борбата ще е безрезултатна. Опитите на четите са обречени на неуспех тъйкато нямат подкрепа отвътре. Повечето чети преминават на страната на ВМОРО или биват разгромени от нея. Това кара сърбите да засилят структурите си вътре в Македония. Това се оказва трудна задача, заради слабото влияние което има Сърбия в македонските земи. Липсата на народностна база на която да се опре кара СЧО да изгради вътрешната си структура на базата на органите на училщно-църковната пропаганда – консули, учители, училищни инспектори, свещеници и други платени агенти. Изграждането на структурата вътре в Македония започва след Илинденско-Преображенското въстание под прикритието на благотворителни дружества за разпределение на помощите за пострадалото население.  До есента на  1904 г. са изградени  комитети в Битоля, Кичево, Крушево и с. Самоков в Поречка нахия. Още четири се създават в Скопие, Куманово, Велес и В манастира "Св.Прохор Пчински". Тези първи комитети остават доста време неизвестни за чуждите институции.  На 12 май 1904 г. турската войска унищожава една сръбска чета. Сред убитите е намерен правилника на СЧО, което налага извършването на промени в организацията за по-пълната и  централизация.

Проблемите са решени на конференция през октомври 1904 г. Ръководителите на сръбската държава решават да освободят генерал Атанацкович от поста му. Премахнат е  Главния комитет  на негово място се създава Върховен комитет, който  е под прякото командване на Министерството на външните работи. То поема управлението на структурите на СЧО. Всички решения минават през министерството, а във Върховния комитет се обсъждат резултатите на въоръжената пропаганда. Водеща фигура в комитета е Йован Йованович. Реорганизацията на СЧО завършва през 1905 г. когато Министерството на външните работи иззема дейността по организирането и изпращането на чети  от съществуващите комитети и подкомитети и я съсредоточва връцете на новосъздадения Централен комитет в състав от пет души със седалище Белград. Цялата власт е поверена на новия комитет, а старите комитети се запазват, но имат за цаел единствено да събират парични средства. Старите си функции запазва само Вранският комитет от който се създават две нови звена- Делови и Изпълнителен комитет. Дейността на първия е свързана главно с  тиловото осигуряване на четите, докато вторият осигурява преминаването им през границата.  Тази разделеност оказва доста трудности при работата на двата  подкомитета и още в края на 1905г. двата са обединени в един Изпълнителен комитет. Следе две години е закрит Централния комитет и от 1907г. СЧО действа в една опростена структура – Върховен комитет в Белград и Изпълнителен във Враня.

Еденовременно с организацията в Сърбия се изгражда и тази в Македония. Организацията стъпва на вече изградените през 1903 – 1904г. комитети. Тя се развива сравнително добре. Завършека на македонската организацията е изработката на основния и документ наречен "Правила на тайното држество  Срубска отбрана". Той се състои от 34 члена, групирани в 11 раздела. Начело на организацията в Македония стоят два комитета – в Скопие и в Битоля. На тях са подчинени подкомитетите намиращи се обикновенно в казалийските центрове. Такива комитети има в Куманово, Велес, Охрид, Дебър, Велес, Крушево, Димяево Прилеп и др. Последното звено в организацията са селските комитети, които имат за задаяа да обединят хората от селото и да събират  пожертвования.  Въпреки добрата организация тя остава неефективна тъйкато завладяното със сила българско население не оказва никаква подкрепа на сръбските комитетски организации и чети.  Tова оказва влияния върху развитието на организацията . Единствените успехи на Македонската организация са в сърбоманските села  в Прошевска каза и Поречка нахия. Въпреки новите правила развитието на организацията вътре в Македония остава в ръцете на  Сръбските учители, училищни инспектори и свещенници. Правилата на " Сръбска отбрана" не дават в информация кой води вътрешната организация. Цялата въоражена пропаганда продължава да се води от Министерството на  външните работи то кординира и издава всички заповеди както в СЧО така и във вътрешната Македонска организация.  Министерството налага своите заповеди чрез комитетите в Скопие и Битоля. За по добро функциониране на организацията през 1908г.  всички комитети в Скопския и битолския вилает минават под командването на Скопското генерално консулство. С това се цели централизирането на организацията.

Основна роля в организацията играят четите, те са тези на които се опира сръбската пропаганда. Липсата на народностна основа в Македомия която да подпомогне борбата кара лидерите на СЧО да подържат боеспособни чети, които чрез сила да всяват респект на българското население. Почти всиячки средства се отделят за  подръжката на четническия институт. Пред сръбската пропаганда не остава нищо друго осван да заложи на насилието за да прокара идеите сред българското население в Македония. Первоначално четническия институт  представлява съвкупност от чети, автономни в някой отношение. Първоначално функциите на четите са регламентирани в "Правилник на сръбските чети"  от началото на 1904г. От 1905г. въоръжената пропаганда минава в следващ етап под ръководството на  "Правила на тайното дружество"Сръбска отбрана" Създават се Горски щаб и селска милиция.  Горският щаб се образуван за да осъществява връзката между отделните чети и отговаря за действията на четите. Той осъществява връзката между комитетите в Скопие и Битоля и четническите дружини.  Също така Горският щаб поема ръководство на местните комитети и постоянните и тайни  чети, чиито войводи могат да бъдат сменяни само чрез одобрението на Горския щаб.

В същото време селската милиция се състои от по няколко въоражени мъже в сърбоманските села , които  влизат в състава на така наречените тайни чети. Освн тях СЧО разполага с куриери и тайна полиция , което изпулнява и функцията на терористи. През целия период на въоражената пропаганда четническият институт търпи развитие. Още през 1905г.  се превят нови промени . Територията на Македония е разделена на две територии като във всяка се обособява като ръководен орган Горски щаб, който отговаря за организацията и действията на четите. Личният състав на двете организации се попълва  предимно от сръбски офицери. Първоначално четите се попълват от македонски българи, пребиваващи в Сърбия към тях се прибават и бивши дейци на ВМОРО, които са  се провинили или са злоупотребили с правомощията си. След 1905г. положението се променя  увеличава се броят на сръбските бивши военнослужещи които влизат в състава на четите. Така българският контингент бавно е изместен от по важните постове.  Броят на четите започва да се увеличава едва през 1904г.  Той варира в зависимост от сезона, през зимата числеността им намалява тъйкато повечето се отеглят за почивка в Сърбия. Основните действия се водят от пролетта до есента. СЧО разполага с около стотина постоянни четници, които пребивават в Македония. Важно място заема така наречената селска милиция, която подпомага четите, но силата на милицията е само в сърбоманските села  главно в Прешовско, Кумановско и Порече.  Тук четите достигат до 1500 – 2000 души при нормален състав от около 170-200 души.

Големите средства нужни за организацията на четите  и поддръжката на въоръжената пропаганда са по силите само на държавния апарат. Именно Сърбия отделя значителни средства от държавния бюджет за поддръжка на продължителната военна  пропаганда. Декември 1903г. Скупщината  гласува  извънреден кредит "помощ за пострадалите в Стара Съсбрия и Македония" след Илинденско – Преображенското възстание. Малка част от парите отиват по предназначение, а останалата част се използва за изграждането на сръбската четническа организация. През следващите години Народната скупщина постоянно отпуска пари за въоражената пропаганда. Освен държавата в подкрепа на СЧО се включват и хора от буржоазията. До 1907г. в касите на СЧО влизат 800 000 динара от частни лица.

Oсвен, че снабдява четите с военни кадри, армията се грижи и за въоражението на четниците.  Лично военният министър следи въоражаването на СЧО. Това позволява на четниците да разполагат с модерно за времето си въоръжение.

До октомври 1904г. сръбската въоръжена пропаганда се въздържа от активни действия срещу българското население. СЧО привидно води преговори с ВМОРО докато води подготовката на бъдещите навлизания на чети на македонска територия.  Сръбскат а въоражена пропаганда изоползва различни методи, за да принуди българското населениеда се откаже от Екзархията. Основа на всички нападения в Македония са опожарявания и грабежи на българските селища. Насилието е основния метод с който СЧО развива пропагандата си. Чрез него най-лесно се постигат заплануваните цели. Успеха на СЧО се дължи на  стройната и организирана система, която СЧО прилага при завладяването на дадените райони. Първоначално сръбските чети съсредоточват вниманието си върху едно или няколко български села. Започват действия като първо изпращат писмо до кмета с което апелират към селото да се откаже от Екзархията. Като се дава срок от няколко дена селото да приеме сръбски свещенници и учител. При отказ сръбските чети преминават към следващия етап, окупяция на селото, която се извършва от чета или съвместно с милицията.  След окупацията четниците заставят кмета и селяните да преминат към Патриаршията. Ако селото не поддаде на натиска четата започва да действа с насилие, което  дава желаният резултат. Под натиска на оръжието българските села преминават под опеката на Сръбската патриаршия. Голяма част от тах при първа възможност се връщат към Екзархията.  От 1906г. за сръбските чети става все по-трудно да се справят със съпротивата на българските села затова  те започват да практикуват масовите убийства. Този метод сломява съпротивителните действия на селяните и те предпочитат да преминат на сръбска страна.  Въоражената пропаганда се изявява с наи-голяма сила през 1906г. През 1907г. настъпателната политика на СЧО видимо отслабва. Основната част от въоражените сили са изтеглени в сръбските теритотии, като СЧО оставя само няколко чети които заедно с милицията да задържат завоеванията в Македония.

Удар върху въоражената пропаганда оказва Младотурският преврат от 1908г. СЧО е принудена да изтегли всички чети от вътрешността на Македония. Разпадането на сложният апарат на пропагандата оказва влияние върху  завладяното население, което се оказва благоприятно за българите. Само за два-три месеца сръбската пропаганда губи повече от половината си завоевания.  Това предизвиква силна тревога на само у сръбските ръководители, но и у младотурците. Новите управници в Империята с много усилия успяват да подсилят антибългарската съпротива и да спасят сръбската пропаганда от пълен крах.

Сърбия успява да активизира пропагандата в старите си форми едва есента на 1910г. Към началото на 1911г. се подготва около стотина четници които са готови да навлезят в Македония.  СЧО започва да изпраща хора, които да възстановят старите структори на организацията. През1912г. навлизат нови чети в района на Скопско, Велешко и Кумановско където дейността на пропагандата става по-активна. Въпреки активизацията структурата на СЧО не може да достигне нивото си от преди Младотурския преврат.

Като цяло до Балканските войни сръбската пропаганда се развива успешно. За разлика от българската тя е изградена отгоре надолу което се оказва подходящия вариант за нейното безпроблемно рзвитие. Сръбската пропаганда е централизирана и това и позволява по лесно да се спряави при възникване на организационни проблеми. В същото време централизацията е единствения вариант за осъществяване на целите на пропагандата. Най трудно за сръбские революционни деици се оказва да завоюват позиции сред българкия етнос в македонските територии. Основна задача на сръбската пропаганда  се явява борбта с българските революционни организации и пробщаването на македонското население към сръбските идеи.

http://studentskigrad.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=1952:2011-09-26-06-06-40&catid=66:istorialekcii&Itemid=98

[Nordwave]

Ст. Новакович за работата на сръбската пропаганда в борбата срещу Българската Екзархия:
,,Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажиречи невъзможйо да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще й бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това - с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма".
(Дипломатски архив - Дубровник, ПП одель., ф. I - 251/1888 г.)

Пояснение на Новакович за потребността от печатане на учебници на македонски език:
,,В този момент Ви обръщам внимание върху потребността от един специален Македонски Буквар за училищата в Македония, който би трябвало да се подготви специално за разширяването на сръбската писменост и сръбския език в Македония. Само истинските сметки се осъществяват, а в политиката истински са само онези сметки, в които няма ни най-малко илюзия. От тази гледна точка и по въпроса за разпространяването на сръбското влияние в Македония като същинска основа трябва да се вземат следните точки:
1. ,,че македонският диалект е различен и от сръбския и от българския език, но има нещо общо и с единия, и с другия"; 2. ,,че досега българската пропаганда е полагала големи грижи да отбележи и изрази по всички възможни начини разликата между македонския диалект и сръбския език"; 3. ,,че от сръбска страна трябва да се тръгне по същия път, но търпеливо, солидно и систематично с нови оригинални средства, а от друга страна, да се употребява всичко, където може да се направи разлика между сръбския език и македонския диалект, противно на приведените по-горе българскистремежи."В тази посока ми се струва като най-необходимо съставянето на един специален буквар на македонски диалект за Македония. В този буквар би трябвало с македонския да се спои и сръбският буквар, но така, че македонският да представлява две трети, а сръбският една трета, при това във втората половина. Букварът би трябвало да се напише със сръбски правопис, с цялото необходимо внимание за истинска и добра транскрипция на македонския диалект".
(Дипломатски архив - Дубровник, ПП одель., Ф. 1 -102/1888 г.)
Новакович за легализирането на сръбската пропаганда в Македония:
,,Църковно-училищната община е основният камък за съществуване на народите под чужда власт. От нея струи и на нея се опира народният живот навсякъде, където няма народна държава. Църковно-училищната община изпълнява функцията на народна държава за всеки потиснат народ. След основаването на Екзархията първата работа на българите беше навсякъде из Македония да създадат български православни църковно-училищни общини. За Тетово вероятно никой не е мислел, че е българско до преди двадесет години, а това лято един учител от Македония ми показа документи на църковно-училищната община с надпис ,,Българско православно обшество въ Тетово". Така е и на другите места. Какви данни имаме за същността, уредбата и функционирането на сръбските православни общини и в Стара Сърбия? Би трябвало да се мисли за това и да се даде упътване този живот да се разбужда и да се провежда, и да му се дават форми".
(Дипломатски архив - Дубровник, Посланство у Цариграду, П. бр. 104, од 28.V.1888г. Кореспонденциjа на Ст. Новакович с Министерството на външните работи.)

Премиерът и министър на външните работи Сава Груич за предложението на Ст. Новакович да се започнат преговори с гръцкото правителство за подялба на Македония на сфери на интереси и за обща акция против българите:
,,Още по времето на моя престой в Атина аз неколкократно повдигах въпроса за основите, върху които би трябвало да се утвърди спогодбата за успоредната и хармонизирана работа на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. Тези мои опити останаха без резултат поради това, че по това време въпросът не беше съзрял нито в Атина, нито в Белград. Днес вече нещата стоят съвсем различно. Придобитият опит през последните няколко години увериха и сръбските, и гръцките компетентни кръгове, че интересите на нашите два народа могат да се бранят от българската инвазия, която за цели тридесет години е много силен фактор, само чрез съгласие и обща работа."
(Дипломатски архив - Дубровник, ПП одель., Ф.Х - 257/ПП бр. 94 од 10.11.1890 г.)

Новакович на 21.1У.1888г. в предложение да бъде отпечатан в Цариград ,,Македонски буквар":
,,Такъв буквар, който ще положи основите на по-съгласуваната сръбска Писменост в Македония, ще допринесе там да се повиши интересът към сръбската книга и към сърбите, като хора, които са им по-близки и които са по-изкусни да ги удовлетворят".
(Дипломатски архив - Дубровник, ПП одель., Ф. I -102, од 21.У.1888 г.)

[Hatshepsut]

Изобретяването на "македонизма".

 По силата на Сан Стефанския договор Сърбия получава голяма част от Поморавието с градовете Ниш и Лесковац, а според Берлинския към нея се присъединяват и Пирот и Враня. По този начин сръбската държава започва все повече да прониква в територии, населени с българи. Така Начертанието на Гарашанин продължава да действа, чрез отцепването "от турската държава камък по камък" и тяхното слагане "върху старите и добри основи на старото сръбско кралство". И въпреки, че споменахме, че Македония до 1878 г. не представлява приоритет в Начертанието това съвсем не означава, че не се предприемат мерки за сръбското проникване в областта. В средата на ХІХ в. в Македония е изпратен сръбският агент Стефан Веркович, който лично се запознава с българското национално съзнание на жителите на областта и дори издава книгата "Народне песме македонских бугара". През 1868 г. се създава т.нар. "Комитет за училища и учители в Стара Сърбия и Македония", създаден по инициатива на Милош Милоевич. След Берлинския конгрес на Австро-Унгария е поверено администрирането на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Това на практика отказва Сърбия от пробив в западна посока с излаз на море. Начертанието се актуализира. Основната цел на Сърбия, зад която застава и Виена вече е Македония. До 1885 г. не се забелязва сериозно активизиране на сръбската външна политика по отношение на Македония, тъй като силите и се изразходват главно за сърбизацията на българите от Поморавието. След Българското съединение от 1885 г. и бързият разгром, който претърпява сръбската армия на всички става ясно, че България се е превърнала в сериозен регионален фактор, предявяващ все по-открито желанието си след Източна Румелия да се обедини и с Македония. След тази сериозна балканска криза Сърбия предприема сериозни стъпки в югоизточна посока. Първата сериозна стъпка в това отношение е създаването на дружеството "Свети Сава", което получава пълна правителствена подкрепа, както и подкрепата на крал Милан Обренович. Това дружество се превръща в главен проводник на сръбската пропаганда в Македония, като се нагърбва с откриването на сръбски училища, издаването на сръбски учебници и изпращането на учители в областта. През 1887 г. Сърбия успява да издейства от Високата порта откриването на сръбски консулства в Скопие и Солун, а през следващата година и в Битоля.

 В края на 80-те и началото на 90-те години на ХІХ в. сръбският посланик Цариград Стоян Новакович в един свой доклад до министъра на просветата в Белград, излага своите цели за въвеждането на нов метод на сръбската политика спрямо Македония. Новакович внимателно анализира реалностите в Македония и опирайки се на тезата на световноизвестния географ Йован Цвийч (1865-1927) той стига до заключението, че сръбската политика трябва коренно да се преориентира. Според Новакович:

  "....българската идея, както е известно на всички, е пуснала

дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да

се разколебае тя напълно, като противопоставям само сръбската

идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и

голо противопоставяне да потисне българска идея и затова

сръбската идея би имала полза от някакаъв съюзник, който би бил

рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, ко-

ито биха могли дъ привлекат към себе си народа и народните чувства,

като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македониз-

ма, или в известни мъдро определени граници, отглеждане на македон-

ския диалект и македонски особености."

Именно този доклад се смята за началото на македонизма, който възниква като сръбска външнополитическа стратегия за приобщаване на Македония към "сръбството". Тази сръбска политика намира силен съюзник в лицето на руското правителство, което след скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886 г. започва все по-активно да толерира сръбската политика в Македония и налаганият от нея македонизъм. Русия започва да отпуска множество стипендии за потенциални македонисти. В Цариград, сръбският агент Наум Еврович урежда роденият в македонското село Постол Кръсте Мисирков да получи държавна стипендия от руската държава и да замине да следва в Петербург. Преди да замине за Русия Мисирков учи последователно в Белград и София, като при престоя си в България той се изявява като български националист. След като се установява в Петербург той рязко променя убежденията си. Заедно с други "македонски" студенти основава в Петербург "Славяно-македонско научно литературно братство", което изнася беседи за правото на македонците да се обособят в отделна държава.  През 1903 г. в София, Кръсте Мисирков издава книгата "За македонцките работи". Както в беседите си в Петербург, така и в тази книга, написана на македонски диалект той изповядва тезата за различието на македонските славяни от българите, както и на македонския език от българския. Скоро след тези свои "македонстични" занимания, Мисирков отново се връща на български позиции, като впоследствие отново изповядва македонизма, за да завърши житейския си път като изявен български патриот, директор на българска гимназия. Дали тези многобройни "превъртания" на македонец номер едно на миналото столетие, се дължат на факта, че той е бил сръбски, руски или български таен агент, все още не може да се докаже. По-важно е друго, а именно, че прокараният от Мисирков македонизъм в съчинението "За македонцките работи" не е изобретен от него, а от Стоян Новакович. 

            Въпреки всичко дейността на Мисирков в Русия и България не намира почти никакъв отзвук сред населението в Македония, или поне сред македонската емиграция в България. Така македонизмът остава маргинално явление и в следващите години постепенно заглъхва.

Еволюция на "македонизма" – 1912-1941 г.

Балканските войни от 1912-1913 г. отново не позволяват на македонизма да се прояви, тъй като сръбските и гръцки военни части, установили се във Вардарска и Егейска Македония прибягват до директна сърбизация и съответно елинизация на местното население. Това се прави систематично, насилствено и безогледно. Затварят се българските училища, започват масови гонения на български учители, свещеници и на всички, които откажат да се нарекат сърби или гърци в окупираните територии.

            Избухването на Първата световна война (28.07.1914 г.) и влизането на България в нея (14.10.1915 г.) коренно променя положението в Македония. Хиляди българи от Вардарска Македония, привикани да се сражават в сръбската армия дезертират и се включват като доброволци в българската войска. В областта се установява българско военновременно управление. Местното население със всички средства подпомага установяването на българските власти, като в тяхното изграждане активно се включват и представителите на ВМОРО. След края на войната и поражението на Централните сили и респективно на България, областта отново попада под сръбска и гръцка власт. Политиката на Сърбия и Гърция към населението във Вардарска и Егейска Македония доста си приличат. Прибягва се до политика на народностна асимилация. Всички материални и духовни ценности, потвърждаващи българския характер на тези земи са безогледно унищожавани, включително и надписите по българските гробища. Разликата в политиката по отношение на двете области се състои в това, че в Егейска Македония се пристъпва към изселване на българското население и към мащабна колонизация на жители от вътрешността на Гърция. През 1919 г. между гръцкия външен министър Никола Политис и българския министър-председател Александър Стамболийски е подписана конвенция за "доброволна" размяна на малцинствата между двете страни. В годините между 1919 и 1923 г. незначителен брой население се изселва в която и да е от двете посоки, но след Гръцко-турската война (1919-1922) и Лозанската конвенция (30.01.1923 г.) гръцката страна решава да настани повече от 1 милион бежанци (християни) именно в Егейска Македония и Западна Тракия. Започва масов терор над местното българско население, което по пътя на принудата масово започва да се изселва в България.Така постепенно българският етнически елемент е редуциран до минимум и гръцката стратегия за амилация в общи линии е успешна.

            Във Вардарска Македония сръбските власти се опитват да действат по същия начин. Всички жители на областта са посочени като "прави сърби", а Македония е обявена за "Южна Сърбия", която влиза в новосъздаденото "Кралство на сърби, хървати и словенци".  Според сръбската теза славянското население винаги е било сръбско, но поради пропагандата на Българската екзархия и революционната организация е загубило своето национално самосъзнание. За период от около 10 години то отново трябвало да си го възвърне. За целта в Македония се разполага огромен военнополицейски апарат със специални въоръжени контрачети, които да потискат българските чувства на населението и да се борят срещу четите на ВМРО. Веднага след оттеглянето на българската войска, мнозина от по-будните българи и представители на македонската интелигенция емигрират в България. Окупационният режим задушава съпротивата на местното население чрез съдебни процеси срещу различни разклонения, свързани с ВМРО, като младежки, студентски и женски организации.

            Трудно бихме разбрали специфичните условия, при които се развива македонизмът между двете световни войни, ако не отчетем интересите на великите сили. Създателите на Версайската система от договори – Великобритания и Франция поддържат изцяло запазването на статуквото. Тяхната главна цел е Балканите да се превърнат в едно обединено звено, което да представлява политическа бариера по отношение на домогванията на Съветска Русия.

            Друг сериозен фактор с главна роля по отношение на налагането на македонизма, представляват схващанията на Комунистическия интернационал, създаден през 1919 г., по националния въпрос. Според марксистката идеология, нациите имат временен характер и националните въпроси са подчинени на класовата борба. Следвайки този постулат, Коминтернът започва да прокламира създаването на нови нации на Балканите: молдавска, македонска, добруджанска и тракийска – в т.нар. "спорни територии". Македонският въпрос започва вече да се разглежда не само като български, но и като общобалкански. На ІІІ пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (1923) македонските славяни се определят като население с неопределено национално самосъзнание. Официалният представител на БКП Васил Коларов определя македонските българи, заедно с гърците, турците и албанците като отделна националност, която трябва да има своя обособена територия. Тази неясна и объркана формулировка е възприета и от другите балкански комунистически партии, които заедно издигат формулировката: "Македония на македонците". Но на V конгрес на Коминтерна, през 1924 г. се приема резолюция, с която се изнася идеята за държавно-политическо обособяване на Македония, като част от Балканската работническа селска федеративна република. На същия конгрес делегатът на ЮКП Филип Филипович привежда статистически данни за народностите в Югославия, като във Вардарска Македония, вместо българи, 630 000 души са посочени като "македонци"[12]. Това в най-общи линии представлява позицията на Коминтерна и балканските комунистически партии по Македонския въпрос през 20-те години на ХХ в.

            През 30-години обаче, нещата се променят. Идването на власт на Хитлер (1933) в Германия променя общоевропейската ситуация, като поставя Югославия като преграда срещу нацистката експанзия на югоизток. Югославия трябва да тушира различията на отделните националности. Настъпва промяна по отношение на Македонския въпрос. Издига се лозунгът за автономна Македония, в рамките на Югославия. Така се стига до решенията на Коминтерна от 1934 г., за създаването на "македонска" нация и "македонски" език. Тази теза се приема безпрекословно и от Балканския секретариат на Комунистическия интернационал. Главната тежест за утвърждаването на македонското национално съзнание пада върху ЮКП. Целта е Македонският въпрос да се представи като вътрешноюгославски и да се скъса веднъж завинаги с българския му корен. Новата роля, отредена от Коминтерна на македонизма е, че той трябва да спомогне за укрепването на най-важната страна на Балканите – Югославия. С назначаването на Тито за ръководител на ЮКП през 1937 г., окончателно се утвърждава партийната политика за федеративно устройство на Югославия, в която Вардарска Македония да влезе като отделна република. Програмата на ЮКП по националния въпрос се приема окончателно на Петата конференция на ЮКП (октомври 1940 г.), където се приема следната декларация:

"Вън от всякакво съмниние е, че македонците са една

отделна нация на Балканите (ни сърби, ни българи), което признава

и големият сръбски географ и етнограф Йован Цвийч."

Тази трансформация на сръбския македонизъм в югославски обаче, все още не успява да му осигури реално влияние сред българското население в Македония. Мнозинството от него отново посреща българските войски като освободители, през април 1941 г., както и през Първата световна война.

Налагане на "югославския македонизъм" и утвърждаване на     "македонската" национална идентичност – 1942-1990 г.

В навечерието на Втората световна война Македонският въпрос се усложнява още повече. С помощта на СССР, Тито се утвърждава като международно признат политически фактор. Към партизанското движение, което ръководи, той създава и политически орган – Антифашистко вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ). Без участието на представители от Македония, на Първото заседание на АВНОЮ в Бихач през 1942 г., се взема решение Вардарска Македония да се превърне във федерална единица в бъдеща Югославия. На Второто заседание на АВНОЮ, в Яйце през 1943 г. – чрез включването в Президиума на АВНОЮ на представители на трите дяла на Македония, се прави открита заявка към териториални претенции, по отношение на Пиринска и Егейска Македония. Изпратеният от Тито в Македония, Светозар Вукманович – Темпо овладява македонското партийно ръководство, налагайки македонизма. През пролетта на 1944 г. Георги Димитров лансира идеята за българско-югославска федерация, в която обединените Вардарска и Пиринска Македония ще образуват една от федеративните републики. Съветското ръководство нарежда въпросът да бъде оставен за решаване след края на войната. Георги Димитров инструктира БКП да следва югославската политика и да утвърждава македонизма. След поемането на властта в България от ОФ, това се превръща в държавна политика. Дава се разрешение в Пиринска Македония да се командироват учители, книжари и други кадри от Югославска Македония. С договорите от Блед и Евксиноград през 1947 г., България официално се съгласява с присъединяването на Пиринска към Вардарска Македония. Този акт бележи кулминацията на македонизма като държавна политика, въпреки изключването на Тито и ЮКП от Коминформбюро през 1948 г.

            Следвайки съветската политика към Югославия от 1958 г., македонизмът престава да се прилага от БКП, а на мартенския пленум през 1963 г., Тодор Живков напълно се отрича от него. В Югославия обаче македонизмът продължава да е норма в политиката на ЮКП.     

Превръщането на македонизма в държавна доктрина след 1944 г. и историческите тези за т.нар македонска нация, към които той се придържа, предопределят развитието на македонската историческа наука, която да се движи в руслото на югославската концепция за новата социалистическа република. Така се стига до създаването на една лъженаука, която чрез политическа подкрепа от управляващия елит се утвърждава в тази част на Югославия. Имменно науката става основният проводник на македонизма сред местното население и в интерес на истината, до голяма степен успява да свърши това, което десетилетия наред не успяват въоръжената пропаганда и огромните материални средства, наливани за утвърждаването на македонистичната теория във Вардарска Македония. Главната задача на тази наука е  да обособи отделен македонски народ през вековете. Основните компоненти, на които започва да се крепи македонската историография са няколко: 1) Средновековна история – Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Самуил и Охридската архиепископия ; 2) Македонско възраждане – дейността на македонските преродбеници (възрожденци), Илинденското въстание и ВМРО (автономисткото течение) ; 3) Съвременна история – създателите на съвременната македонска нация – Кръсте Мисирков и Блаже Конески и антифашистката съпротива на македонския народ, по време на Втората световна война. Това са трите основни стълба на новосъздадената македонска историография, които се превръщат в неотменима част от всички учебници по история в македонските училища, а също и в историческата литература, предназначена за македонските студенти. 

            Имайки предвид общото развитие на географската област Македония и процесите, протичащи в областите Мизия и Тракия и тяхната обвързаност, е напълно логично македонските историци да търсят "исторически доказателства" за отделно македонско движение, за национална еманципация, т.е. нещо различно от българското. През Средновековието македонските историци залагат най-вече на географския фактор, за да обосноват своите тези. С други думи Кирил и Методий са обявени за македонци по простата причина, че са родом от Солун – т.е. сърцето на Македония. Следват опити да се придадат македонски етнически характеристики на исторически личности  като Климент Охридски и цар Самуил, както и на цели институции, като Охридската архиепископия. Правят се опити да се отграничи самостоятелна македонска съпротива срещу османската власт в периода ХV-ХVІІІ в., за да си стигне до т.нар. Македонска преродба. Проблематика за преродбата, често пъти интерпретирана от българските изследователи като еквивалент на  Българското възраждане, не е съвсем точна. Всъщност, съществува едно сериозно объркване, когато се говори за Македонско възраждане. Трябва да се отбележи, че когато се мисли  термина "възраждане", имайки се впредвид, като отделна епоха, в никакъв случай не бива да му се придава общобалканско значение. С него в момента си служат българската, албанската и македонската историографии, а за другите балкански историографии, такава епоха на практика не съществува. Т. нар. Македонска преродба търпи няколко етапа на развитие в Скопската историографска школа, като също така и самият термин преродба в много случаи отстъпва място на други, паралелни термини, като будење, разбудување, афирмација и др. Непосредствено след създаването на Титова Югославия, до събитията от "Видовдан" през 1948 г., македонските историци разглеждат Македонското възраждане в контекста на марксисткия начин, по който в същото време се разглежда и Възраждането в България. Историографска школа в Македония, чрез Васил Ивановски, Кирил Николов, Даре Джамбаз и др., определя Македонското възраждане, като българско по външни белези, но македонско по съдържание. Тази теза обаче, след разрива между ЮКП и Коминформбюро бързо отстъпва място на постулата, наложен от Блаже Конески, или т.нар.: преродба, която авторът натоварва с изключително просветен характер. Така концепцията за "българските форми" и "македонското съдържание" е изместена от противопоставянето на българската "пропаганда". В подкепа на твърдението си за самостоятелно Македонско възраждане, Конески привежда една статия на Петко Славейков от 1871 г., където се използва определението "македонисти", което веднага е използвано от Конески и от още много македонски историци, като категорично доказателство за наличието на македонска идентичност през преродбата. Следващият етап, в който навлиза македонската историография настъпва през 1966 г., когато е издадена книгата на Драган Ташковски, "Раждането на македонската нация". В тази книга Ташковски акцентира върху континуитета на "македонскиот народ", който по времето на Византия бил организран в свои "Славинии", а впоследствие - в държавата на Самуил. По времето на преродбата у някои "преродбеници" македонското съзнание изчезва, заменено от българско или гръцко (Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Натанаил Охридски, Райко Жинзифов и др.). Така чрез тези "преродбеници", представени едва ли не като предетели на македонскиата идентичност, преродбата придобива пейоративен характер и постепенно отново излиза извън историческата терминология на македонската историография. Но явно, че на преродбата й е съдено отново да възкръсне, когато през 1983 г. излиза съчинението на Блаже Ристовски "Какво е това македонска преродба?". В своето произведение Ристовски въвежда т.нар. триделна периодизация на македонската преродба (вероятно заимствана от триединната схема на българската историография). Първият етап е: "Просветно-културно събуждане на македонския народ – 1814-1870", вторият: "Национално събуждане на македонския народ – 1870-1903" и третият: "Политическо съзряване на македонския народ – 1903 -1944". Чрез тази периодизация Ристовски се стреми да наложи тезата за последователността на формирането на македонската национална идентичност, т.е. континуитет без прекъсване. В своето произведение Ристовски се опитва да издърпа горната граница на  преродбата колкото се може повече към съвременността. Това се прави съвсем съзнателно, с оглед македонската преродба да се отдалечи колкото се може повече от Българското възраждане. Друга стъпка на Ристовски в този смисъл е прибавянето към "македонските преродбеници" на нови имена, такива, които не са познати като български възрожденци. Това са Кръсте Мисирков, Димитрия Чуповски, Георгия Пулевски и др.

             В крайна сметка, независимо дали в македонската историческа книжнина  преродбата присъства като отделна епоха или не, историографията концентрирана около "Македонското възраждане" се очертава като силно македонистка и етнонационалистическа, което от своя страна ще се отрази сериозно и върху постюгославската "скопска" наука.   

            По въпроса за революционната борба на македонския народ, в края на ХІХ и началото на ХХ в., историографията разглежда революционната организация в Македония - БМОРК, ВМОРО и ВМРО, като организация за освобождение на македонците от османска власт. По обясними причини първите две абревиатури автоматически се изключват от употреба, като се използва само третата – ВМРО. Върху първите десет  години от съществуването на организацията (1893-1903), македонските историци застъпват тезата за македонската национална обособеност на революционната организация, която се бори срещу "българската", "сръбската" и "гръцката" пропаганди, както и срещу османската власт. След Илинденското въстание от 1903 г. и обособилите се различни идейни течения в организацията, македонската историческа наука се концентрира върху автономисткото крило, като го определя за естествен продължител на борбата на македонския народ за национално освобождение. Възприетите определения в българската историография за левица и десница, в македонското революционно движение се използват от македонските изследователи на тези процеси, за да настанят представителите на левицата в една небългарска самоидентификация. Обективната историческа истина разбира се, е съвсем друга. Настъпилата след Илинденското въстание идейна и организационна криза се проявава вследствие на дискредитиралия се радикализъм в българската национално-революционна организация. Това предизвиква прегрупиране на силите и преоценка на организационните и програмни принципи на движението. За наличие на македонски национализъм се използват политическите виждания на ръководителите на "левицата" (Димо Хаджидимов, Яне Сандански), за създаването на автономна Македония, изградена на федеративен принцип от населяващите я национални групи. Естествено, за македонци никой не говори. За всеки, що годе исторически образован човек веднага става ясно, че тази теза също не издържа и най-елементарна критика. Но когато това се превърне в държавна политика, тезата за автономизма като македонско националноосвободително движение, твърде лесно си пробива път сред адептите на македонизма.

            По отношение на най-новата македонска история двете личности, на които се отдава най-голямо значение са Кръсте Мисирков и Блаже Конески. Това са двете икони на македонизма. Те, наред с македонската национално-освободителна борба (НОБ) заемат най-предно място в македонската югославска историография. Според македонската теза по времето на Втората световна война единствено комуниститите се ползват с доверието на населението. Националноосвободителните одбори (НОО) са представени като македонско общнонационално движение, а заседанията на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), като събития, поставили нов етап от развитието на Македония, т.е. нейното демократизиране. Всички най-авторитетни изследвания и издания не само през югославския период, но и след това са посветени на темата за Народно освободителната война на македонския народ и неговата борба срещу българските, италианските и немските окупатори. Разбира се, нищо не се споменава за комунистическия терор на властта срещу всичко българско. Но за да бъдем коректни ще изнесем само най-фрапиращите случаи на македонската антибългарска кампания след заемането на властта от титовистите.

            Веднага след завземането на властта във Вардарска Македония правителството, начело с Лазар Колишевски предприема изключителни мерки за да изкорени от областта всичко, което по-някакъв начин се свързва с България. Границата се затваря, телефонните връзки са прекъснати, сръбски колонисти се настаняват в близост до българската граница с цел да се възстанови т.нар. "Санитарен кордон" между България и Югославия.

            Пристъпва се и към физическа разправа с по-изявените българи. Извършват се масови разстрели на български патриоти, които са определени като великобългарски шовинисти. Най-масовият разстрел е изпълнен във Велес, където без съд и присъда са избити 53 души, които са заровени в масов гроб. Следват още много екзекуции за които и днес упорито продължава да се мълчи, когато близките им се опитват да узнаят нещо повече. През март 1945 г. със закон е създаден "Съд за защита на македонската национална чест". Този "съд" праща в затворите и лагерите над 15 000 души обвинени за сътрудници на българските окупатори, което автоматично означава предатели на македонската национална чест. Повечето от тези затворници са изпратени в т.нар. "лагери на смъртта" – "Идризово", край Скопие и на Голи Оток (Голият остров) в Адриатическо море. Голям брой от тези затворници умират, поради нечовешките условия за живот там.

            По време на този масов терор самият председател на Народното събрание на НР Македония – Методи Андонов-Ченто е покрусен от зверствата на властта и написва изложение до Парижката мирна конференция, за което е осъден на 11 години затвор в "Идризово", където се разболява от рак и скоро след това умира. Можем да продължаваме до безкрай с подобни примери, но и тези са достатъчни за да разберем как непросредствено след Втората световна война се създава "македонската" национална идентичност и "македонската" нация".

            Така цели 45 години в Македония се насажда злобна антибългарска кампания, която постепенно прониква и в най-затънтените места на областта. След смяната на поколенията става все по-трудно да се запази българското самосъзнание на населението, което постепенно губи българската си идентичност, заменена от македонска такава. За това спомага изключителната пропаганда, която се води от целия държавен апарат, впрегнал за тази цел всички възможни елементи, като образователна система, наука, медии и т.н.

http://m1d2g3.blog.bg/viewpost.php?id=140194