• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Posts: 13
Total votes: : 2

Last post: 29 October 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

Павликянство

Started by Hatshepsut, 22 August 2022, 16:10:01

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] религия

HatshepsutTopic starter

Павликянство


Избиване на павликяни при императрица Теодора II, миниатюра от XII/XIII век

Павликянството е религиозно движение, появило се през VII век в Голяма Армения и Горна Месопотамия, в контактната зона между Източната Римска империя и Арабския халифат.

За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава с център Тефрике – днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия. Те завладяват територията от град Ефес (50 км южно от град Измир) до град Никомедия (в близост до Цариград). Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике. Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите, както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г.

Наименование

Произходът на наименованието ,,павликяни" е спорен. Предполага се, че то е свързано с личното име Павел, но производната форма е образувана нетипично – παυλικιανοί вместо παυλιανοί. Тя изглежда идва от арменска умалителна форма на ,,Павел". Някои средновековни автори я извеждат от съчетание на имената Павел и Йоан (с предполагаема първоначална форма παυλοιοαννοί), сочени за основатели на движението, теория, която се отхвърля от съвременните изследователи.

Павел, чието име носи движението, вероятно е раннохристиянският апостол Павел от Тарс. За това говори особеното отношение на самите павликяни към него – специалното им предпочитание към новозаветните послания на апостол Павел, имената на негови сподвижници, приемани от водачите на павликянското движение, и именоването на павликянските провинции по области, в които апостолът е проповядвал. Православните полемисти изрично отхвърлят такава връзка, свързвайки името на павликяните с обвинения в ерес антиохийски патриарх от III век Павел Самосатски, но в действителност няма връзка между религиозните възгледи на павликяните и Павел Самосатски.

,,Павликяни" изглежда първоначално е екзоним, с който последователите на движението са наричани от православните. Самите те се наричат ,,християни", разграничавайки се от православните, които наричат ,,ромеи". Впоследствие наименованието е възприето от павликяните и в наши дни продължава да се използва като самоназвание от някои общности на български католици, особено от банатските българи.

Източници

Малкото, което се знае за структурата на павликянското движение е от трудовете на неговите противници. Първото му известно споменаване е от Двинския синод на Арменската църква през 719 година, който забранява пренощуването в домовете на ,,еретиците павликяни".

Ранните източници за павликяните са ,,Историята" на Патриарх Фотий, наричащ павликяните ,,манихеи", ,,Трактата" на Петър Монаха и ,,Историята" на Петър Сицилиански, който известно време е бил представител на Византия при павликяните.

Доктрина

Религиозните възгледи на павликяните не са добре изяснени, заради противоречия в сведенията за тях. Ранните византийски източници, главно антиеретически текстове, разглеждат павликянството като вариант на манихейството с всички негови характеристики. В същото време много от известните практики на павликяните контрастират с тези на манихеите – иконоборство и войнственост, отхвърляне на църковната йерархия и аскетизма. Изхождайки от критичен анализ на източниците и привличането на средновековни и по-нови арменски източници, редица изследователи смятат доктрината на павликяните за произтичаща пряко от ранното християнство. Докато някои автори обясняват тези разминавания с развитие на възгледите на павликяните през вековете, други ги свързват с умишлен стремеж на византийските автори да представят павликянството като силно отличаващо се от православието.

Друг вероятен източник на павликянските религиозни възгледи е маркионизмът, чийто дуализъм произтича от противопоставянето на създалия света Бог на правосъдието от Стария завет на милосърдния Бог на любовта от Новия завет. Други сходства между павликянство и маркионизъм са особеното почитане на апостол Павел и христологичния докетизъм – отхвърлянето на Въплъщението на Иисус Христос и на неговата телесна същност. В това отношение възгледите на павликяните са противоположни на адопционизма на Павел Самосатски. В същото време в някои отношения павликяните се разграничават от маркионитите – отхвърлят епископалната църковна организация, стремежа към аскетизъм и тайнствата Кръщение и Причастие. Сходни са връзките на павликянството с масалианството, с което православните източници често го идентифицират.

Ключово място в религиозната практика на павликяните заемат Евангелията и Апостола, които всички вярващи трябва да знаят наизуст, а познаването им се смята за истинското Кръщение.

По-късната павликянска докртина е описана през XII век от Евтимий Зигавин в раздел на антиеретическия му сборник ,,Догматическо всеоръжие", съставен след организираните от император Алексий I Комнин продължителни диспути с филипополските павликяни. Според Зигавин централният възглед на павликянството е, че материалният свят е създаден от Сатаната, а светът на идеите – от добронамерения Бог Отец. Те отхвърлят човешката природа на Иисус Христос, идентифицират го с архангел Михаил и го смятат за Словото на Бог Отец, изпратено в материалния свят, като въплъщението му е само привидност. Смятат почитането на икони за идолопоклонство, а църквите – за обиталища на дяволи, които са ги разпределили според ранга си (така Йерусалимският храм е обиталище на Сатаната). Отричат Стария завет като създаден от Сатаната и разбират евхаристията като общение с новозаветните писания.

История

Възникване

Водещата съвременна изследователка на павликянството Нина Гарсоян, разглежда възникването на павликянството в контекста на съперничеството между Сирийската и Византийската църква за влияние в Голяма Армения. Първоначално християнството в региона се разпространява от Антиохия с богослужение на сирийски, а впоследствие като център на гръкоезичното християнство се налага Кесария Кападокийска. Двете църкви съществуват паралелно, подкрепяни съответно от Сасанидската и Източната Римска империя. Византийското влияние окончателно взема превес след Халкедонския събор от 451 година, който установява общи богословски позиции за всички близкоизточни църкви. Въпреки това в Сирия и Армения се запазват множество хетеродоксални общности, като павликяните вероятно произлизат от някои от тях.

Според предавани от някои византийски източници легенди, отхвърляни днес като недостоверни, павликянството е създадено от двамата братя Павел и Йоан, синове на манихейка от Самосата, които проповядват в Еписпарис в долината Фанароя в Понт. За надеждно засвидетелстван основоположник на павликянството се смята Константин, приел името Силван, който създава движението около 654 година и го оглавява в продължение на 27 години. Той е родом от Мананалис, изглежда в района на Самосата, и развива основната си дейност в крепостта Кивоса край Колонея. Силван поставя началото на павликянското учение, отхвърляйки повечето християнски текстове, извън четирите евангелия и посланията на апостол Павел. Еписпарис, Мананалис и Кивоса са центрове на три павликянски епархии, наричани по аналогия с основаваните от апостол Павел общности съответно Коринтска, Ахейска и Македонска църква.

Към 681 година император Константин IV Погонат изпраща в Колонея някой си Симеон, който трябва да ликвидира павликянството. Водачът на учението Силван е убит с камъни, но сектата изглежда продължава да съществува начело с осиновения му син Юст. Симеон се връща в Константинопол, но няколко години по-късно сам приема павликянството и към 687 година оглавява общността в Кивоса, приемайки името Тит. През 690 година Тит и негови сподвижници са изгорени на клада в Колонея и павликянската общност в Кивоса е разпръсната.

През следващите години павликянската църква се възстановява в Еписпарис начело с Павел Арменеца, като има данни за павликянско присъствие и в Мелитене. От 711 година водач на църквата е синът на Павел Генесий, приел името Тимотей. След идването на власт на иконоборческия император Лъв III преследванията срещу павликяните са прекратени, а патриарх Анастасий I Константинополски дори се среща с Тимотей и му връчва сигилий, легализиращ павликянството. След това Тимотей и последователите му се преместват в Мананалис.

Ръководителят на павликянското движение е избиран от специални представители и получава титлата ,,Боец на Бога", но тази първоначална процедура изглежда е отпаднала. Специалните представители започват да избират лица, които да изпълняват различни функции във връзка с пропагандата на павликянската доктрина. Друга група на движението отговаря за организацията и планирането на стратегия от конфликти против противниците на павликяните. Павликянското движение има и военна организация, която към началото на девети век се оформя като армия, оглавявана от военно лице, наричано ,,ръководител на въоръжените сили".

Тимотей умира при епидемия през 747 година, след което възниква конфликт за водачеството на павликяните между синовете му Захарий и Йосиф. Йосиф изглежда надделява с времето и приема името Епафродит. По това време възниква напрежение между павликяните и мюсюлманите, които по-рано са завладели Мананалис, и Епафродит с последователите си заминава за Еписпарис. Първоначално те са приети радушно, но след това властите правят опит да затворят Епафродит и той бяга във Фригия, а след това в Антиохия Писидийска, където основава нова Филипийска църква и проповядва в продължение на 30 години.

През този период продължава благосклонното отношение на императорите иконоборци към павликяните, като противниците на император Константин V направо го определят като павликянин. Той пръв преселва павликяни, някои изглежда бягащи от мюсюлманите, в Северна Тракия, за да укрепи границата с България, както и в столицата Константинопол. По време на антииконоборската реакция при императрица Ирина са възстановени някои дискриминационни мерки срещу павликяните. По това време техен водач е Ваан, син на приел павликянството евреин.

Политическа самостоятелност и държава

През 801 година водач на павликяните става Сергий, приел името Тихон, който развива мащабна дейност за консолидиране на религиозната доктрина на павликяните и реорганизиране на църквите им. Наред с дотогавашните четири павликянски църкви, Тихон създава още три – Колоска (с център крепостта Аргаус при Мелитене), Ефеска (при Мопсуестия в Киликия) и Лаодикийска (при Кинохорион край Неокесария в Понт). В началото на дейността му, при император Никифор I, също обвиняван в павликянство, правата на павликяните са възстановени, но с края на иконоборството в Източната Римска империя разривът между павликяните и властите се задълбочава.

Последователите на Тихон са наричани в историческите източници ,,астати" (,,скитници") и изглежда се занимават активно с разбойничество и партизански действия по цялото протежение на границата между Източната Римска империя и мюсюлманите. Към 830 година много астати се установяват в Аргаус, крепост, дадена им от мюсюлманския емир на Мелитене, който ги смята за свои съюзници срещу византийците. В Аргаус през 835 година умира водачът на павликяните Тихон. Той е наследен от ,,синекдеми и нотарии", но скоро начело на общността се налага Карбеас.

Карбеас основава крепостта Тефрике, която става център на павликянството през следващите години. Към 842 година императрица Теодора II, регент на сина си Михаил III, започва нова кампания срещу иконоборци и павликяни, при която хиляди павликяни загубват живота си, а собствеността и земите им са конфискувани от държавата. Сред убитите е и бащата на Карбеас, а кланетата предизвикват масово изселване на павликани от мюсюлманската страна на границата, където Карбеас оглавява автономно държавно образувание. През следващите десетилетия павликяните са основен съюзник на мюсюлманите срещу Източната Римска империя, действайки съвместно с емира на Тарс Али ибн Яхия ал-Армани и емира на Мелитене Омар ал-Акта.

Карбеас умира към 863 година и е наследен от своя родственик и вероятно осиновен син Хризохир. При него павликяните достигат най-голямата си военна сила, завземайки за кратко градове далеч на запад, като Никея, Никомедия и Ефес. Към 869 година император Василий I Македонец води преговори за мир с павликяните, но скоро се отказва от тях и през 871 година лично ръководи неуспешен опит да превземе Тефрике. Хризохир е убит през 872 година на връщане от поход към Галатия.

Разпадане на държавата и разселване

След смъртта на Хризохир павликяните продължават съпротивата още няколко години, но през 878 година Тефрике е превзет от византийците и те губят дотогавашното си политическо значение. Много павликяни се изселват на югоизток и е възможно част от тях да се присъединяват към тондракитите, които по това време се засилват. Въпреки че павликяните никога вече не достигат влиянието си от IX век, те се споменават многократно и през следващите столетия, включително по време на Кръстоносните походи, като обикновено действат съвместно с мюсюлманите.

Още от VIII век павликяни участват във византийски военни контингенти и са преселвани в застрашени гранични зони на Източната Римска империя. Сведения за такива преселвания има за периодите на византийско присъствие в Сицилия през IX-X век. В резултат на няколко преселвания павликяните образуват трайна общност на Балканите с център в Филипопол.

Първите заселвания на павликяни в Тракия става около 756 година, когато император Константин V Копроним отнема от мюсюлманите Мелитене и Теодосиопол, и преселва в Тракия и Константинопол живеещите там ,,сирийци и арменци", негови поддръжници, което според православните хронисти става причина за разпространението на павликянството в Европа. По-късно, по времето на император Лъв V Арменец, императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипопол се заселват 200 000 тондракити (според Анна Комнина – павликяни).

Социални и етнически характеристики

Историческите сведения, както и някои страни на религиозната им доктрина, показват, че основната маса от павликяните в Мала Азия през VIII-IX век са акрити, военизирани общности по границата на Източната Римска империя. В същото време павликянското учение прониква в различни социални слоеве – от слуги и пастири до висши военни, провинциални земевладелци, а в определени периоди дори и придворни на императорите.

Въпреки това марксистката историография разглежда павликянството като преди всичко социално движение, насочено срещу установените институции. Съгласно Карен Юзбашян, павликянското движение е селско бунтарско движение. Неговата движеща сила е общността, която се противопоставя на управляващото малцинство. Прави се опит да се възстанови традиционния християнски ,,комунален" живот.

Павликянството е главно религиозно, а впоследствие и политическо движение и изглежда не е етнически хомогенно. В същото време територията, на която възниква, е с предимно арменско население, православни източници определят първите му водачи като арменци, а арменските източници обвиняват павликяните освен в различни религиозни отклонения, също и в братоубийствени нападения срещу арменците. От друга страна арабски източници от IX век определят павликяните като гърци с особена религия и ясно ги отграничават от арменците, които се заселват в техните земи след разгрома им. Различни източници сочат важната религиозна роля на гръцкия език, като павликяните дори карали робите си славяни да учат гръцки, за да разбират Евангелията и Посланията на апостол Павел.

Наследство

Павликяните се смятат, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през 12 и 13 век често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre). Тондракитите от 10 век фактически са продължители на павликянството. Произходът на афшарите, йезидите и алевиите, също сочи за връзка с павликянските общности, възприели синкретичен ислям в горна Месопотамия, северна Сирия и множество райони на Кюрдистан.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Павликянство

HatshepsutTopic starter

Павликянство в България

Павликянството в България води началото си от принудителни преселвания от властите на Източната Римска империя на павликяни от Мала Азия и източните области на империята в Северна Тракия през VIII–X век. Първоначално съсредоточени около Пловдив, те образуват обособена група, споменавана многократно през следващите столетия. През XVII век последните павликянски общности приемат католицизма.

Първоначални заселвания

Началото на заселването на павликяни на Балканите е поставено през 756 година от император Константин V, който започва продължителна кампания за реколонизация на обезлюдената и демилитаризирана през предходните десетилетия област по границата с България в Тракия. През 756 година големи групи арменци и павликяни са заселени в редица тракийски крепости – конкретни писмени и археологически данни кои са те няма, но сред сочените като възможни от съвременните изследователи са Филипопол, Берое, Маркели, Изворово. Тази политика е продължена и от следващите императори иконоборци, които смятат павликяните за свои съюзници и създават техни военни колонии в различни гранични области, а и в столицата Константинопол.

Последното голямо преселване е през 970 година, когато по искане на антиохийския патриарх император Йоан I Цимиски изселва от Сирия в района на Филипопол 200 000 ,,манихеи", които вероятно са павликяни или свързваните с тях тондракити.

Извън данните за няколко преселвания, няма преки свидетелства от IX–XI век за павликяните на Балканите. Някои автори свързват с тях живелия по това време Михаил Воин, но няма категорични данни за идентифицирането му като павликянин.

През XI–XIV век

Повече сведения за павликяните се появяват от края на XI век. Сред множеството групи, мобилизирани от император Алексий I за защитата на Драч през 1081 година, са споменати и 2500 ,,манихеи", смятани от повечето съвременни изследователи за павликяни от района на Филипопол. Цялата павликянска част дезертира и се връща по родните си места, което предизвиква наказателна акция на императора при завръщането му след края на войната. Той залавя в Мосинопол множество павликянски първенци със семействата им, подлага ги на разпити, след което изселва някои по егейските острови, а останалите освобождава, след като принуждава част от тях да приемат православието.

В отговор на репресиите на Алексий I, започва павликянски бунт в Тракия, оглавен от неговия личен приближен Травъл. Бунтовниците се установяват в крепостта Белятово (вероятно край днешното село Розовец), откъдето извършват набези чак до ,,своя град Филипопол" и поддържат съюзни отношения с печенегите в Паристрион. През 1086 година, заедно с множество печенеги, опитват да превземат Филипопол, но се оттеглят от Тракия без да влязат в бой.

През 1115 година император Алексий I прекарва месеци във Филипопол в богословски спорове с видни павликяни, като има само частичен успех. Той заселва много павликяни в новооснования град Алексиопол (може би при днешния град Раковски). Във връзка с тази дейност Евтимий Зигавин съставя мащабния наръчник срещу ересите ,,Догматическо всеоръжие", важно място в който е отделено на павликянството. За широкото разпространение на павликянството в средата на XII век свидетелстват репресиите срещу него на епископ Иларион в Мъглен, западна Македония.

Източниците, свързани с Четвъртия кръстоносен поход, многократно споменават ,,попеликани", обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204 – 1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар Калоян и му съдействат за превземането на града.

Според Григорий Цамблак в Родопите е била распространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин Асдраша смята, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на Григорий Бакуриани. Според езиковеда проф. Стойко Стойков: ,,Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори." Заселване на павликяни в Родопите имаме и след въстанието им в Пловдивско (1084 г. – 1086 г.). По времето на Калоян павликяни се заселват в района на днешния резерват ,,Тъмръш" в Родопите.

Почти няма преки свидетелства за заселването на павликяни в Северна България. Въз основа на косвени данни се правят предположения за такива преселвания в резултат на военни конфликти в Тракия, например след бунта на Травъл и войните на цар Калоян. По неясна причина Бориловият синодик пропуска голяма част от анатемите срещу павликяните, обичайни за византийските му първоизточници – единствената препратка към павликянството в него е споменаването на няколко от предполагаемите му водачи – Павел Самосатски, Тит и Тихик. Единственото писмено споменаване на павликяни в Северна България в предосманския период е във връзка с насилствено покатоличване на ,,манихеи, павликяни и патарени" от унгарците, след като те завладяват Видин през 1365 година.

Османски период

От османските регистри от XV–XVII век в българските земи са известни 16 селища с топонимна съставка ,,павликян", като 3/4 от тях са в Централна Северна България. Наред с тях има и други селища, за които е известно, че имат павликянско население – така по течението на река Осъм такива са Калаброво, Хаджиево, Ново село и Караманово (по течението на река Стряма), в които има павликяни до XVII век.

По данни на М. Йовков първите сведения за павликянски селища от XVI век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на ,,павлини" (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовац, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово, Варена, Долно Лъжане (днешно Малчика), Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 4 в Южна България: Калаброво, Павликян, Давуджево (дн. кв. Миромир на гр. Хисаря) и Хаджиево.

През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец-Подолск (Подолие) – част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите.

Покатоличени павликяни от Северна България се изселват по време на турското владичество в историческата област Банат.

Ислямизирани павликяни след Руско-турската война от 1877/8 г. и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на XX век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии, се изселват предимно в Турция.

Названия и самоназвания

В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:

В някои османски документи от XV–XVI век изписват павликяните с ,,павличканин", ,,бавлижан", а също и ,,павличкан" – име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).

В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат ,,южноунгарски българи", а самите те се наричат помежду си ,,павликяни" или на местното наречие ,,павликене", ,,палкене", ,,паулкене", ,,палченци", ,,палчене" и ,,палученци". След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича ,,баначани". Жителите на бившите павликянски села – днес католици, твърдят, че са ,,от яката вяра", т.е. че са потомци на павликяните. Ислямизираните павликяни околното население нарича ,,помаци" или ,,торбеши".

Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни (от които различни, половината се определят като помаци).

Смяна на религията

През XVII–XVIII век една част от павликяните приемат католичеството. Първоначално католическата пропаганда предизвиква съпротива. Така в началото на XVII век павликяните от Брестовец се оплакват пред османските власти от мисионера Петър Солинат, който идвал в селото да проповядва идолопоклонство. Дори когато приемат номинално католицизма, в много случаи павликяните се връщат към старата си религия малко след заминаването на ползващите се с протекции от централните османски власти мисионери, като първият известен такъв случай е в Ореш още към 1604 година. Към средата на XVII век много павликянски общности в Северна България приемат поне номинално католицизма, често запазвайки дотогавашните си свещеници, като обикновено решаващ аргумент за това е заплахата да бъдат обложени със събираните от Православната църква данъци.

По подобни съображения през следващите десетилетия цели нови католически общности приемат исляма. Още в началото на XVII век католическите мисионери отбелязват присъствието в павликянските села на ,,еничари", като не е добре изяснено дали става дума за същински еничари, оттеглили се от активна служба, или за приели исляма, които изпълняват определени служби. И в двата случая те са сред най-заможните и влиятелни жители на съответното село, изрично разграничавани от останалите мюсюлмани, наричани ,,турци", като тези ядра от влиятелни мюсюлмани често стават причина други техни съселяни и дори цели села да приемат исляма. Процесът продължава с десетилетия, като е известен крайният пример с католически свещеник в Белене, който, критикуван за пиянството си от епископ Антон Стефанов, открито го заплашва, че ще стане турчин. Така в Бъсцево почти всички доскорошни павликяни стават мюсюлмани, а малкото останали католици се изселват към Пловдивско. Бивши павликяни масово приемат исляма и в други села, като Маринополци, Калугерица, Ореш, Петокладенци, Брестовец, Козаково, Долно Лъжене.

В няколко отделни периода през XVII век павликяните в Северна България предприемат масови изселвания – едни към Влашко и Банат, а други към вътрешността на страната и към Тракия. Така много семейства от Белене отиват в Козар Белене, Беленци и Калъчли (днес част от Раковски), като в някои случаи неколкократно заминават и се връщат. В резултат на миграциите от този период изглежда възникват редица павликянски села в Пловдивско – Житница, Дуванлии, Калояново, Секирово и Генерал Николаево (днес част от Раковски), Белозем, Миромир.

В средата на XVIII век приелите католицизма павликяни продължават упорито да се идентифицират с това име и да се придържат към много от старите си религиозни практики, въпреки усилията на свещениците да ги премахнат. Особено устойчив е обичаят на отбелязване на големи празници с ритуална трапеза, като свещениците срещат големи трудности да прекратят яденето и пиенето в църквите. Освен това павликяните не посещават неделните литургии, отхвърлят кръщението и изповедта, отнасят се критично към почитането на кръста и иконите, използват свой празничен календар, включително отдавайки много по-голямо значение на празниците Възнесение и Богоявление, отколкото на Великден.

Някои от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), впоследствие приемат православието. Павликяните от с. Горно Павликене след XVIII век постепенно приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.

Днес потомци на павликяни живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен град Павликени и с. Горно Павликене и Долно Павликене, Ловешко. Територията между Пловдив и Карлово (т.е. по поречието на р. Стряма), независимо от настъпилите верски различия сред бившите павликяни, до Освобождението се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. по-голямата част от приелите исляма потомци на павликяни се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Северна Македония.

Отношение на православните към павликяните

Още в средновековието павликяните са рязко отграничени от православното мнозинство, сред което има силно негативно отношение към тях. То се запазва и в ново време, пренасяйки се към приелите католицизма някогашни павликяни. Така през 1841 година Михаил Чайковски отбелязва, че според българите и в резултат на вредната дейност на католическите мисионери ,,павликяните стоят много по-долу от православните българи и по благосъстояние, и в умствено отношение".

Български автори стигат до откровено расистки разсъждения. Според Иван Богоров в резултат на малочислеността на павликянската общност, която той смята за причина за често кръвосмешение, много павликяни ,,имат челюстите издадени навън и джуните дебели навън, т.е. тий начуват да ся упростяват и да дохождат по-близо до дивото състояние на първобитния човек". Константин Иречек и Марин Дринов приписват на павликяните особен антропологичен тип, който свързват с предполагаемия им арменски произход. Така според Иречек ,,те са хора дребни, лицата им са обикновено тесни, с дълги носове, почти всички чернобради и чернокоси".

По-късните български учени отхвърлят тези възгледи, като не установяват някакви расови различия между павликяните и заобикалящото ги православно население. Сред тях е Любомир Милетич, който изхожда от личните си наблюдения при посещения на някои павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликяните с говорите на Родопите и потвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него диалектът им стои много по-близо до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.

Павликянски топоними на Балканите

Преселниците павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:

Село Павликян – гр. Павликени;
Село Павликянска Калугерица – с. Павликян-и-Геберан – с. Киречли Павликени (до 1878 г.) – с. Горно Павликене, Ловешко;
Село Мюслюм Павликян – с. Долно Павликене – с. Горан, Ловешко;
Село Павликянско Тележане – местност Тележане в чертите на гр. Ловеч;
Село Павликянско Лъжане – с. Горно Лъжане – с. Чавдарци, Ловешко;
Село Павликянско Лъжане – с. Долно Лъжане – с. Малчика, Плевенско;
Село Павликянска Брестовица – местност Брестовец в землището на с. Новачене, Плевенско;
Село Павликянска Трънчовица – с. Трънчовица, Плевенско;
Село Павликянско Парносово – с. Барносово – с. Деляновци, Великотърновско;
Село Павликянска Скравеница – с. Скривона – местност Скравенлика в землището на с. Червена, Великотърновско;
Село Павликянско Белене – гр. Белене, Плевенско;
Село Павликянско Орешане – с. Ореш, Великотърновско;
Село Павликянско Загабаре – неустановено;
Село Павликянско Одърне – неустановено;
Село Павликян – местност Павликян в землището на с. Дъбене, Карловско;
Село Павликян – местност Павликяна (Павликиана) между гр. Лом и с. Орсоя, Ломско;
Село Павликян в казата на Хрупища, Костурско – неустановено;
Махала Павликени – махала Павликени, с. Златна Панега, Ловешко;
Махала Павликян – Махала Павликени в гр. Одрин;
Павликянска махала в Пловдив
Местност Павликян – местност Павликяна в землището на с. Славотин, Монтанско;
Местност Павликянката – местност Павликянката югоизточно от гр. Тетевен;
Местност Павликянски гробища – местност Павликянски гробища в землището на с. Смоляновци, Монтанско;
Местност Павликянски гробища – местност Павликянски гробища на югоизток от с. Иганово, Карловско;
Местност Павликенча – местност Павликенча в землището на с. Балабанско, Ловешко;
Поляна Павликянската – поляна Павликянската в землището на с. Рибарица, Ловешко;
Павликянска къща – музеен обект в гр. Копривщица;
Павличканин кареси (квадрат от карта) – район, който обхваща землището на с. Дряново, община Лъки, Област Пловдив и с. Павелско, община Чепеларе, Област Смолян и някогашните села около тях: Иверце, Косово, Белянце, Алесе, Погорес, Добристе, Стафуре, Коилова и др.;
Район (област) Павликяни между Пловдив и Карлово;
Район (област) Павликяни между Свищов и Никопол и др.
Подробно вж. М. Йовков и Г. Пашев.

Павликянски фолклор

Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес – в началото на XXI век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: ,,Palućenska muma", ,,Palućensći biulčeta", ,,Palćensku vesélji", ,,Nema para" и др. ,,Неделинският двуглас" е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.

Павликянска диалектна група

Приелите католицизма павликянски общности, както в Северна, така и в Южна България, говорят на обособен диалект, наричан павликянски говор. Според езиковеда Нено Неделчев съществува не един павликянски говор, а цяла павликянска диалектна група, която има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население. Павликянският говор се класифицира към родопските говори, говорени от помаци и православни българи в голяма част от Родопите.

Някои автори разглеждат следи от арменско влияние в павликянската диалектна група. Други съобщават за католическо богослужение на арменски в Пловдивско до средата на XIX век, но църковните книжа се поддържат на арменски от поканени лица от Пловдив, защото местните вече не владеят писмения арменски език.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Павликянство в България

HatshepsutTopic starter

Павликянски говор

Терминът павликянски говор описва български диалект от групата на родопските рупски говори.

Павликянски говорят приблизително 40 000 души, предимно от района на Раковски (Пловдивско) и Свищов. Езикът на банатските българи има редица общи черти с павликянския говор. Предполага се, че компактна маса павликяни (последователи на специфично християнско течение, част от които приемат впоследствие католицизма) е живяла в Родопите, след което се е разселила в Южна България, Северна България и е стигнала до Банат. Сравнително затвореният начин на живот на павликяните е способствало за запазването на някои архаични черти в техния говор.

Характеристики

Преход х⇒в, когато х е в началото на думата пред гласна: вѝтро (хитро).
Преход х⇒й, когато х е пред съгласна или в края на думата: тèйно, стрàй (страх), умѝрай (умирах)
Като застъпник на стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение се изговаря ъ, a без ударение – ạ: ръ̀ка—рạчѝца, дъш—дạждъ̀т.
Застъпник на ѣ е е (изговаряно с почти същата широчина като обикновено е): бèл, бèх, врèме.
Когато са ударени е преминава в и, а o⇒у: тѝбе (тебе), нѝго, нѝма (няма); гул (гол), муй (мой).
Наличие на преходи и⇒ы и и⇒ъ, когато и е ударено: вы̀но, еды̀н, ры̀за; ọбъ̀чай, гọдъ̀на, жъ̀тọ.
Редукция на неударено и⇒ъ: шърòкọ, бọгàтъ (богати).
По-твърди съгласни, в сравнение с останалите родопски говори. В това число -я/-ятокончанията за 1л.ед.ч. и 3л.мн.ч. се втвърдяват и придобиват вида: кòсъ (кося), вървъ̀ (вървя), мòлът (молят), платъ̀т (платят).
Форма за лично местоимение 3 л. ср. род и вместо го: йà унỳạ мòмчê – дуведы̀ и тỳк.
Една членна форма (-ът, -та, -то, -те): мòмъкът, момàта, мòмчето, момцѝте.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Павликянски говор

HatshepsutTopic starter

Още за павликяните в България

Миромир е първото селище в Южна България приело католическата вяра около 1612 г. Всеизвестно е, че по-голямата част от католиците в България са потомици на древните павликяни. Много са писателствували за произхода на нашите прадеди. Едни автори виждат в павликяните по нашите земи преки потомци на колонизираните от византийските императори арменци и сирийци, които с течение на времето са се побългарили. Други дебело подчертават, че това се отнася само за южните павликяни, докато северните представляват остатъци от някогашните богомили. Трети лансират тезата, че настанените в Тракия павликяни не са арменци, нито сирийци, а наследници на вундските българи. Всичко това са хипотези, без някакви по-сериозни доказателства. Ние приемаме твърденията на известните историци Милетич, Ферменджин, Никола Милев и др., които в своите трудове и изследвания доказват, че католиците в Южна България са чисти българи по националност, а вярата им е в резултат на покръстването на павликяните.

Павликянството е едно от най-забележителните социално-религиозни движения през епохата на Средновековието. То възниква в края на VІІ век във Византийска Армения и Малоазийските земи във Византия. По своята същност, то е социално движение с антифеодален характер, а по форма е ерест, твърде различна от православието и католицизма. Възникнало в Армения и Мала Азия, то постепенно изчезва там, за да продължи да съществува по нашите земи. Разпостранението на павликянската ерес в Тракия е свързано с арменските и сирийските еретици, които византийските императори преселват около Пловдив през VІІІ-Х век. С това преселение те целят да отслабят еретическите движения в империята и да създадат военна преграда срещу България, като използуват войнственият характер на павликяните. Византийците казвали, че тези жадни кучета... ненаситни на человеческа кръв могат да бъдат здрава преграда и сигурен щит срещу набезите на българското племе.
Павликянството намира благоприятна почва за разпостранение в българските земи. Към края на Първото българско царство, павликяните в Пловдивско, според Иречек и Л. Милетич , са българи, проличаващо по националното им самосъзнание и език. Иречек пише, че "третата по-стара народност в Пловдивско, ( потомци на азиатските павликяни ), съществува до днес само по име; те отдавна са престанали да говорят своя език и съвършенно са се побългарили. Факта, че са започнали да говорят български, а не гръцки, показва явно преобладаващият елемент в селското население" Въпреки силното гръцко влияние, в някои пловдивски села, има само българи павликяни.

Въпросът за етническият произход и състав на нашите павликяни е сложен и труден и по него съществуват различни мнения. Най-вероятното е становището на Милетич, според когото павликяните са същински българи, сред които е бил претопен малобройният чужд етнически елемент. От чуждият етност е останало само името "павликяни", което още веднъж показва, както пише Милетич "как едно нищожно малцинство, първи основатели на известна културна институция, успява да наложи своето име на грамадно мнозинство свои последователи от друга раса"
Важен аргумент в подкрепата на тезата за българският произход на павликяните са техните чисто български лични имена, които по писмени документи се проследяват до четири столетия назад.
Павликянството е било религиозно убеждение, а не народност.

Какво представлява павликянското учение?

Това е една религиозна секта, зародило се по времето на император Константин ІІ (641-668 г.) в североизточния край на на Мала Азия. Пръв проповедник на това учение е арменецът Константин Силван. Неговите привърженици се наричат павликяни, убедени, че те са единствените последователи на апостол Павел. Тези еретици се обявяват против обществения ред. Особенно остро критикуват православната църква, като открито нападат свещениците и монасите и твърдят, че те са напълно излишни, тъй като всеки сам може да чете и тълкува
 Евангелието. Излагам с по няколко думи тяхната вяра.
1. Те са се кръщавали с огън, който приближавали до главите си и то на богоявление с една запалена свещ. Наричали тази церемония "кръщение с пламък" на св. Иван Кръстителя и нямали други тайнства.
2. Строго забранявали почитането на иконите и най-вече на кръста, който мразели, защото на него е умрял спасителя ни. Отхвърлят култа към Дева Мария и светците.
3. Черквите им; където се събирали само за да ядат и да пият съдържали само трапези. Тия яденета и пиенета, вероятно представлявали "тайната вечеря ".
4. Празнували неделята и някои други дни. Постили в петък и през пасхалните и богородични пости.
5. Пазили по предание, някои изкривени понятия за Евангелието, посланията на св. Павла, за деянията на апостолите и книгата на откровението (Апокалипсиса).
6. Те нямали свещеници, а избирали из между старите от обществото, най-честният и най-праведният и му поверявали в ръцете един жезъл и чрез тази проста церемония, той е бил считан облечен в свещеническо достойнство. Той имал право:
а) да председателствува на яденето и пиенето в храма
б) да кръщава чрез огъня
в) да благославя браковете и помирява разприте
За изпълнение на венчалният обред, той вързвал и развързвал ръцете на младоженците, като произнасял някакви молитви, които знаел наизуст и след туй, като благославял чашите с вино, пиел с тях.

Нашите павликяни са същински българи и дори преревностни католици, така че името "павликянин" запазено у тях от старо време е използувано от Иречек за удобство. В своите пътувания, казва Милетич, Иречек се изразява така:
Павликянският тип ясно се отличава от българския и гръцкия; те са хора дребни, лицата им обикновено тесни с дълги носове, почти всички чернобради и чернокоси. Проучването на техният говор, би било интересна задача; аз поне забелязах, ако и на бързо, че българският език, в техните уста, някак си особено звучи.
Тъкмо възоснова на езика, казва Милетич, се установява пълно единство на южните със северните павликяни . А езикът им, се указва чисто българско наречие, без никакви примеси. Твърденията на Иречек, че нашите павликяни са преки потомци на арменските и сирийски павликяни, преселени в пловдивско през VІІІ-Х в., са не особено основателни. Милетич прави посещения на почти всички павликянски села през 1898-1899 г. и установява пълно сходство в бита, езика и миналото на северните и южни павликяни. Той казва :
Павликяните в северна и южна България, не се отличават по тип от своите православни братя, с които в някои села и заедно живеят
Между павликяните съществувало предание, че тяхната вяра е от Рим, свързано със смътни фантастични понятия за папата. Сам Филип Станиславов (родом павликянин от с. Ореш), разказва за това предание. Има и едно изрично свидетелство от 1732 г., в което се разяснява как павликяните от старо време се знаели и считали себе си за българи .
Оскъдните данни с които разполага науката, дават основание да се твърди, че през втората половина на ХІV век се извършва преселение на павликяните от Тракия в Дунавската равнина. В османските регистри от ХV век ,се срещат 13 павликянски селища , разположени в Ломско, Оряховско и други райони на Северна България, докато в Тракия се упоменава само за едно павликянско селище - Павликян, в един турски документ от 1496 г..То се е намирало до Клисура. Най-убедително доказателство, че павликяните в Северна България са дошли от юг, е техният говор, който принадлежи към голямото рупчоско наречие. Най-вероятно това преселение е станало около 1364 г., когато Пловдивска област пада под турско робство. Но след две столетия се извършва обратният преход, от север на юг поради много причини.
В края на ХVІ в. животът на павликяните край Дунава от ден на ден става по-тежък. Турците поддържат голямо военно присъствие около голямата река, поради войните, които води Турция с Полша, Австрия и Русия. Големите данъци и притеснения от властта, кара павликяните да търсят нови места за заселване.
В резултат на специфични условия, при които протича процесът на проникване на католицизма сред павликяните през изследваният период, се обособяват два микрорегиона: северен и южен. Северният обхваща селищата: Беляне,Трънчовица, Ореш и Малчика. Те са разположени на малки разстояния едно от друго, близо до Дунава (около Свищов и Никопол). Това население е по-изостанало от своите събратя друговерци в икономическо, обществено- политическо и културно развитие. Центърът на католическата пропаганда до средата на ХVІІ век се намира в този район.
Покатоличването на южните павликяни е започнало доста по-късно от северните.
В рапорт до Рим, на апостолическия визитатор Петър Цедулин, тръгнал от Цариград през април 1581 г., се споменава, че в Пловдив има само 4 къщи на дубровничани, които ходят в Едирне, за да изпълняват пасхалните си задължения. Този визитатор е пътувал, за да огледа католиците в пловдивско. След като той не упоменава никое селище, можем да направим извода, че вероятно други католици в района не е имало. Предполага се, че най-старото селище – Даваджово, не е започнало да се заселва.
Първите католици, които минали Стара планина, се заселили в Калаброво и Ново село (според един доклад на архиепископ Марин Билци от 1611 г.) За Даваджово не се споменава.
В друг документ от 1622 г., до Конгрегацията в Рим, вече четем:
От Калаброво (изчезнало сега село) има едно село на 20 мили разтояние, наречено Даваджово, 100 къщи, от които една трета са вече покатоличени и има надежда за обръщането на другите. Тук живее един свещеник, но бедният има нужда от телесна и духовна помощ ...
Вижда се, че в 1622 г. с. Даваджово е имало 100 къщи, докато в 1611 г., то никак не се споменава. Или можем да заключим, че ако е съществувало още тогава това голямо селище, свещеникът, който е посещавал пловдивският район и е стигнал до Калаброво, е щял да узнае нещо и да спомене за селото, което било заселено с павликяни.

От големите павликянски села Беляне, Ореш и Трънчовица поради непосилният турски гнет, започват разселвания на юг от Дунава и на север в свободните страни - Унгария, Австрия и Румъния (главно в Банат и Седмиградско)
Между всички католически села в Южна България, село Даваджово има завидната слава на първо приело новата вяра.
Кое е накарало тези хора да напуснат плодородните мизийски полета, родното огнище, за да дойдат така близо до сърцето на Османската империя?
Първото нещо е нетърпимото отношение на поробителя към поробения. Част от тези села са били вече покръстени, а името на католиците не се ползувало с уважение сред мюсолманите.
За едно от най-видните павликянски села край Дунава - Беляне, епископ Филип Станиславов пише в един свой доклад от 1659 г., следното :
"Белянските павликяни, понеже са твърде бедни и не могат да плащат толкова данъци на турците, често се местят на разни страни. Когато турците искат да вземат от тях данък, избягват заедно с жени и деца в Тракия и там живеят покрай Балкана, други пък избягват през Дунава във Влашко, от гдето обратно се връщат дома; когато нахлуват там татарите"
И наследникът на Станиславов, Антони Стефанов пише в 1685 г. за павликяните, че нямали постоянно местожителство и че в течение на няколко години си меняли жилищата.
"сега заседнали в едно село, а след малко туку виж избягали в друго"
По тази причина не е било лесно за пропагандата да ги утвърди в чисто католишката вяра, без еретични примеси.
За това говори и Соимирович в 1672 г. - Охридски архиепископ, временно натоварен да управлява Никополската епархия. Той казва:
"те са немирен народ, навикнали да се скитат насам-натам; та щом останат десетина дена без католишки поп, веднага отиват към православните и вземат някого от тях за поп"
Друга причина, която е способствувала за разселването на северните павликяни- католици в Южна България е предпочитането на родната страна пред далечната чужбина и обещанието на някои турски бейове за земя в пловдивско и безданъчен живот в продължение на няколко години.

Преселниците преминават през Троянският проход. Една част отсядат в Сопот, Калофер, Казанлък, а други, през днешно Каравелово, продължават към Хисар, където с позволението на турският ага Абдула Хасан, се заселват през пролетта на 1612-1613 г. около Хисар. Какво са намерили тук първите заселници за привлекателно, не можем да кажем, но най-вероятно, това да е намиращите се в съседство топли минерални извори.
Тук пристигат първите двадесетина семейства с коли добитък, домашни птици, покъщнина, старци и деца. Те отсядат подобно на катунари за известно време, без дом, всичката посуда била на колата, но след благоволението на турският управник да се заселят и живеят на това място с район Дудене (Черничево) и местноста заключена между реките - Хисарска и Мътилки, в скоро време възникват и първите колиби от шума, трева и други подръчни материали. В дворовете на първите заселници растяла буйна трева; близоста на реката е давала обилна влага. Първите къщи са били в сегашните ниски крайречни ливади и дворове. Трудно е да се определи кои са първите заселници, първите родове, техните имена и фамилии. Една част от тези семейства остават за по-дълго, а друга продължават по на юг.
Основна черта на първите заселници е любовта им към добитъка. Тук, те виждат прекрасни условия за развитието на скотовъдството. Харесва им всичко, но наред с това си спечелват и омразата на населението от околните села - пренебрежението и негостоприемството на турците от Хисар, на турци и българи от Кюселери и на българите от Химитлии. Няколко години на постоянни преселвания и изселвания, поставили под въпрос образуването на селото като административна единица в Турската империя. Постоянният тормоз и на съседното население за известно време разколебава основателите на новото село, но все пак те остават, остават 20-30 семейства, не повече. Турците нарекли нашите хора "даваджии", за това, че постоянно имали "давии" (кавги) със съседните села и от там възникнало и името Даваджово. В 1620 г. то официално съществува в турските регистри като с. Даваджово, съставено от 70 семейства българи - павликяни.
Скотовъдството като местен и доходен занаят, спомогнал на Даваджовци да се замогнат бързо, но всеки спечелил нещо повече бързал да се изсели по на юг, било то в Хамбарлии или Силджиково.
Хората заселили се в Калъчлии почти не се застоявали в Даваджово, а са минавали транзитно по стар римски път, наричан през турско "даалийският", защото по него минавали турци даалии ( керванджии). Този път доскоро се е помнел през нашият кър "Дойчиница". По нрав
 даваджовци били кротки и отстъпчиви хора. Верските различия не ги смущавали, те били много работливи и най-характерната им черта, запазена и до днес е голямата им любов към домашните животни. Били ненадминати скотовъди, кравари, биволари и овчари. С постепенното изсичане на горите в Казлача, Дувалъка, Лъката се разширява обработваемата площ и се развива земеделие, но не интензивно, а колкото за поддържане на собствени нужди.
Големите стада от овце и говеда станали обект за кражба от страна на турци и българи от съседните села. Многократно са отвличани част или цели стада от Киселерци; Войняговци и Дъбенци. Киселери е било наполовина с турци и по отношение на разбойничествата, турците не ги възпирали, дори поощрявали.

Първи документи в които се споменава Даваджово са от 1622 г. , когато Петър Солинат съобщава в свой рапорт до Рим. Той казва, че като се мине Троянският проход на юг 60 мили се стига до село Калаброво, където имало 30 къщи еретици. Според него те биха могли да се насочат в правия път на вярата, ако им се изпрати свещеник.

http://www.miromir-h.narod.ru/istoria.html

HatshepsutTopic starter

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Донка Радева "Павликяни и павликянство в българските земи VII-XVII век":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6121

...както и книгата на Магдалена Абаджиева-Йорданова "Павликянската книжнина от XVIII век в историята на Българския език":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4803

Powered by EzPortal