Флотътъ на Срѣдновѣковна България

[Hatshepsut]

Флотът на Средновековна България

Първа Българска държава края на VІІ - началото на VІІІ - началото на ХІ в.

Още в началото на VІІІ в. младата държава Дунавска България, след смъртта на кан Аспарух (680-700), кан Тервел (700-721), като владее западното Черноморие на север от Стара планина, започва целенасочена политика за приобщаване на земи по крайбрежието на Черно море на юг от Стара планина. През 705 г. той получава от Юстиниан ІІ (685-695; 705-711) областта Загоре (приблизително между Сливен, Ямбол и Черно море), а през 716 г. Теодосий ІІІ (715-717) отстъпва нови територии на България - на юг с източна граница Приморска Странджа.

При кан Крум (802-814) се затвърждава политиката за настъпление в югоизточната посока за трайно завладяване на земите и Черноморието на юг от Стара планина. През 812 г. той покорява черноморските градове с великолепни пристанища Дебелт, Анхиало, Созопол и Несебър. Особено важно е да се отбележи, че почти островният - полуостровен Несебър е паднал чрез обсада. Абсурдно е обаче да се мисли, че градът е бил превзет само по тънкия и днес дори изкуствен провлак-суша, без участието на кораби откъм морето.

Впрочем, тези български кораби ще видим изобразени по стените на Плиска, а по-късно и на Преслав, както и на други места на българския североизток.

Освен това, е наченато успешно настъпление в южната посока, с цел излаз на Бяло море, През същата 812 г. Кан Крум достига важния град Филипи, прилежащ на Беломорското крайбрежие.

При наследника на Крум кан Омуртаг (814-831) веднага - още през 815 г. - със сключването на 30 г. мирен договор с Византия южното Черноморско крайбрежие до Дебелт е признато за владение на българите. Това е първата клауза на договора, с която се утвърждава границата между двете държави. С това се узаконяват и затвърждават успехите в югоизточното Черноморско направление на политиката на Българската държава. След стабилизиране на излаза на море до Странджанското Черноморие на югоизток, кан Омуртаг затвърждава и една друга важна посока в българската външна политика, начената от кан Крум. Това е политиката за присъединяване на живеещите на северозапад славяни, по течението на Средния Дунав, откъснати от България от Франкската империя. Ето как изглежда това в очите на съвременниците. Според т. нар. Фулденски анали (Хрониката "Животопис на Карл Велики" с автор Айнхард):
- през 827 г. "Българите пратили войска на кораби по река Драва, опустошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители";
- през 829 г. пак "Българите, идвайки на кораби от река Драва, опожарили някои наши селища, разположени край реката".

Българското "адмиралтейство" от това време се локализира, без съмнение, и се идентифицира с мощната островна крепост-пристанище на днешния румънски остров Пъкуюл луи соаре, на около 20 км. източно от друга българска крепост-пристанище Дръстър (Силистра). И до ден днешен в каменните блокове на пристанищните кейови места на острова личат дълбоките следи, оставени от въжетата, с които са привързвани корабите. Построяването на тази крепост-пристанище като "адмиралтейство" се дължи на изключителното геополитическо и военно-стратегическо положение в тази част на Долния Дунав, като вътрешнобългарска река. Заедно с Дръстърската крепост-пристанище двете осигурявали, поддържали и пазели пряката връзка на столицата Плиска, а сетне и Преслав със земите на Българската държава отвъд Дунава, които са стигали до Карпатите.

Освен това, заедно с Дръстърската, островната крепост-пристанище е контролирала търговията по Дунава и е спирала на възлово място нашествията на вражески (най-вече византийски) флоти, които се опитвали да проникнат от Черно море в Дунава. Това ставало активно - с кораби, но и пасивно - чрез дълги въжета, спуснати във водата, свързващи двата бряга на реката.

Както ще стане ясно по-долу, българският речен флот, не малка част от който е била базирана тук, е бил съставен от специфични с универсалността си речно-морски кораби, които имали и универсално предназначение и функции - както военни, така и търговски.
Освен по Дунава, подобна по важност крепост-пристанище на северното българско Черноморие през VІІ/VІІІ-Х/ХІ в. е Калиакра, където приемствеността между късната античност на Византия и ранното средновековие на България е отлично документирана. Тази крепост-пристанище със своите мощни крепостни стени, великолепна пристанищна акватория и многобройни универсални кораби е изпълнявала изключително важни военно-стратегически и презморски търговски функции на българската държава.

Ако крепостта-пристанище на остров Пъкуюл/Пекул условно може да се нарече "адмиралтейство" на българския дунавски речен флот, то за Калиакра също може да се каже, че в голяма степен е изпълнявала функциите на "адмиралтейство" на българския черноморски флот.

При кан Пресиян/Персиян (836-852) наченатата още от Крум политика за излаз на Бяло море на юг, бива потвърдена, като през 837 г. той завладява стария и стратегически важен Филипи, надвиснал над Беломорието.

Симеон Велики (893-927) съзнателно ще продължи действията в югоизточно Черноморско направление. Веднага след възкачването си на престола, през 894 г., по време на Първата война срещу ромеите, черноморските градове на юг от Стара планина преминават в негови ръце. През 904 г. границата с Византия се маркира от черноморската крепост-пристанище Мидия (древният Салмидесос) в южните склонове на Приморска Странджа, която вече се оказва под властта на българския княз. Впрочем, важно е да се отбележи, че това е последната силна крепост и последното сигурно за кораби пристанище по целия Черноморски бряг на юг чак до устието на езерото Деркос/Теркос и Босфора.

На югозапад обаче, още през 896 и следващите няколко години Симеон води целенасочена политика за господство над жизненоважни морски крайбрежия и завладява над 30 градове и крепости по Адриатическото крайбрежие. С това България получава нов морски излаз - на Адриатика.

През 904 г., в южна посока към Бяло море, Симеон не успява да завладее Солун, но границата с ромеите минава само на 20 км. северно от него.
Двайсет години по-късно, през 924 г., Симеон изпраща делегация до Арабския халифат, която, за да достигне сполучливо до Арабия и да изпълни успешно мисията си, несъмнено е била качена на кораб/кораби. В този дипломатически и военно-политически акт корабите не може да са други освен собствени български - на "царя на българи и ромеи" Симеон. Тези връзки на българската държава с моретата и големите реки са великолепно отразени в графитите - корабни изображения.

Графитите, изображения на кораби от Плиска, Преслав, Никопол и Басараби (дн. в Румъния) се датират ІХ-Х в. и несъмнено са отражение на реално съществували и плавали български кораби по времето на Първата българска държава.

Според специалистите по история на корабите и корабното дело тук се създават специфични български транспортни и военни гребно-ветроходни кораби, предназначени за смесено плаване - по река и по море. Те не газят много дълбоко и имат добра мореходност. Тези кораби са били обшивани с дъски. Този факт недвусмислено сочи, че българските майстори-корабостроители добре са познавали характерния за епохата скелетен способ за строеж на кораби и неговото дъсково обшиване. Българските кораби от VІІІ/ІХ-Х в. са с високо вдигнат нос и високо вдигната кърма, където има едно или по-скоро две рулеви гребла за управление. Те имат 10-15 гребла на всеки борд, една мачта с горна рея и четвъртито, а сетне латинско ветрило. Предназначените специално за военни нужди кораби са снабдявани с таран в подводната носова част.

Добрите знания и вещината на българите в корабното дело са великолепно описани от големия преводач и писател от Х век Йоан Екзарх в неговия не само преводен, но и собствено творчески труд "Шестоднев". Ето какво казва той в преведената от византийския автор Василий Велики част, осмислена на българска културна основа:
"Морето съединява всичко далечно, което плава по него, пристига и дори да не е така близо, по себе си го отнася към далечното. За тези, които нямат, прави така, че всичко да е общо. Това, което се ражда в други земи, или жито, или плодове, или злато, или сребро, или облекла, или друго нещо, то може, като се плава по него, да го пренесе към нуждаещите се."

А ето и неговите собствени автентични думи :
"Без дърва (не може), с тях печем хляб, варим варива И ПРАВИМ ЛОДКИ И КОРАБИ, С ТЯХ ПРЕПЛАВАМЕ РЕКИТЕ И ГОЛЕМИТЕ МОРСКИ ПРОСТРАНСТВА. Това, което ни е потребно, го купуваме и даваме на тези, на които е нужно, на равна цена."

Това е една чудесно документирана представа на самите българи за корабите, с които те плават и търгуват през морета и реките.
Втора българска държава началото на ХІІ - края на ХІV в.

Възстановяването на Българската държава от братята царе Петър (1185-1197) и Асен (1186-1195/6) и нейното укрепване при цар Калоян (1196-1207) достига своя връх по времето на цар Иван Асен ІІ (1218-1241). Тогава България има излаз на три морета - Черно, Бяло и Адриатическо. В това отношение по времето на Втората българска държава се наблюдава приемственост на основните стратегически посоки, наследени от Първата българска държава с връх Симеон Велики, с цел трайно стъпване и установяване на стратегически и икономически важни морски брегове. Това са направленията югоизток, юг и югозапад.

Именно за Иван Асен ІІ един историк пише: "...Асен построи 25 (двадесет и пет) галери...военни кораби, които се появиха в Черно море от страна на българите...". Това става по повод участието на българския морски флот заедно с гръцкия морски флот в битката при Константинопол през 1235 г.

Тези (и не само те) кораби били произвеждани в една голяма работилница при устието на р. Камчия, тоест в Приморската част на източна Стара планина, която е изключително богата на подходящ дървен материал за кораби - дъб.

През втората половина на ХІV в. независимият български владетел в българския североизток деспот Добротица, който дал името си на областта Добруджа, води самостоятелна и изключително активна морска политика. Той има за столица Калиакра - великолепна база и "адмиралтейска" крепост-пристанище още от времето на Първата българска държава. В границите на държавата му през 1367 г. влизат вече следните черноморски крепости-пристанища: Каварна, Карвуна (Балчик), Кастрици (над Кранево), Варна, Галата, Росито, Вича, Козяк (при Обзор) и Емона. Обявен за деспот през 1369 г. от цар Иван Александър (1331-1371) той получава и дунавската крепост-пристанище Дръстър. Предприема морски поход със своите кораби към Трапезунд (дн. Трабзон в Турция) на югоизточния бряг на Черно море с цел да постави на трона на Трапезундските императори своя зет. Сече собствени монетни емиси, на които е изписано името на столицата Калиакра.

Този силен владетел първоначално се съюзява с венецианците, поради което води пиратски действия срещу генуезците в Черно море. Според академик Васил Гюзелев - най-добрият познавач на тази проблематика - генуезките архиви са пълни със сведения за пиратските действия на корабите на Добротица. Едва през 1387 г. синът му деспот Иванко успява да сключи изгоден търговски мирен договор с генуезците, но османското завоевание пресича стремителното развитие на тази изключително силна Българска морска държава.

В Боянската църква край София е изобразен кораб, който без съмнение, е наследник и продължител на традициите в корабостроенето на Първата българска държава. Този кораб е ветроходен, едномачтов - с четвъртито ветрило и горна рея, има висока кърма с платформа и висок нос. Този кораб се управлява не с кърмови гребла, каквато е практиката в Средиземно море през ХІІІ в., а е с по-съвършено управление, осъществявано чрез рул. Той обаче, е изобретен от мореплавателите в Северните морета. Очевидно, и в този случай, подобно на времето на Първата българска държава, отново откриваме синтезен тип кораб - българско изобретение - съчетаващо най-добрите традиции на южното Средиземно море и на северните морета. Това е търговски ветроходен кораб, с вероятна дължина 25-30 м. и ширина 6-7 м. Специалистите наричат тези кораби кога или неф.

Впрочем, тази традиция ще се открие векове по-късно, съхранена и развита по българското Черноморие през вековете на Османското владичество. Най-добре тя е илюстрирана от късносредновековния (ХVІІІ в.) български ветроходен търговски кораб, открит и разкопан на морското дъно при нос Урдовиза (гр. Китен на южното българско Черноморие). Той е едномачтов и има приблизително същите размери.

В църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново също има изображения на кораби. Едно от тях представлява галера (да не забравяме галерите на Иван Асен ІІ !), която по това време е най-разпространеният тип кораб. Използвана предимно за военни нужди, галерата има от 16 до 26 гребци и една или две мачти с новото триъгълно, наричано латинско платно. Има и таран, който се намирал около и над водолинията. Освен за военни цели този тип универсални кораби се използвал и за търговия.

Българските пристанища при крепостите-градове през ХІІ-ХІV в. по Долни Дунав са над 20, като се почне от Флорентин (над Видин) и се стигне до делтата на реката. Най-важни между тях през този период са Бдин, Оряхово, Никопол и Холъвник на отсрещния бряг, Свищов, Новград и Пиргос, Русе и насрещния Гюргево, Тутракан, Дръстър и Пъкуюл луи соаре, Черна вода, Капидава и Хърсово, Облучица и Исакча, както и Вичина, Килия и Ликостомо в устията на Делтата.

По северното българско Черноморие такива са на първо място Калиакра, а сетне и Каварна, Карвуна (Балчик), Кранеа и Кастрици, Варна и Галата, Козяк (Обзор) и Емона (при нос Емине на Стара планина).

По южното Черноморие това са Несебър, Анхиало (Поморие), Скафида, Созопол, Урдовиза (Китен), Агатопол.

"Морето в политиката и културата на Средновековна България"  Автор доц. д-р Калин Порожанов

[Hatshepsut]

Кораб с горна рея и четвъртито ветрило, VIII-X в. (Възстановка на Ил. Тодоров по графити)



Транспортен кораб с латинско стъкмяване на ветрилата. (Възстановка на Ил. Тодоров по графити)



Български кораб от XIII век. (Възстановка на Г. Воденичаров по изображението от Боянската църква)





Изображения на кораби върху стените на крепостите и църквите в Плиска и Преслав. (графити)

[Hatshepsut]

Средновековният флот: неизследвана страница от българската история

Първата реакция на мнозина, които прочетат това заглавие вероятно ще е: ,,Каква е тази измишльотина?" или ,,Май някой пак се опитва да е сензационен!"

Тази реакция е обяснима. Всъщност, ако сте учили история само в рамките на своето училищно образование, вие няма как да сте срещали понятието български средновековен флот, защото то не се употребява. Ако сте един от онези около 200-300 души на година, които по някаква причина са решили да следват история или нещо подобно в някой от ВУЗ-овете у нас, вие може и да попаднете на някакви податки за съществуването на боен флот в Средновековна България. Всичко, обаче, зависи от това дали съответният асистент ще бъде така добър да ви позанимае повече по темата военно дело от епохата на Крум и Омуртаг, или дали някой преподавател ще реши да разнообрази своя иначе ясно разписан курс и ще вметне нещо любопитно, което да накара аудиторията да наостри уши.

Тази статия не би следвало да изненадва хората, учили военна история в съответните висши военни училища, особено военноморските профили. Ако има изненадани морски офицери и курсанти, значи работата е тръгнала на зле във военното обучение...

Но както и да е, обратно на темата. Всъщност, в Средновековна България (Първо и Второ Българско царство (и империя също може да се използва) е имало боен флот. Разбира се, той далеч не е изглеждал така, както могъщите ескадри на Византия, Умаядския халифат или републиките Генуа и Венеция, но това не значи, че не е изпълнявал своите цели и задачи. Вместо да структурирам статия в класическо изложение, предпочитам тя да е в стил въпроси и отговори за повече лекота и удобство на читателите, които не са историци.

Въпрос: Кога, за пръв път, се появява средновековен български флот?

Отговор: За съжаление, едва ли някога ще може да се посочи точна дата така, както може да се посочи за други военноморски сили по света (например руският е създаден през 1697 г.) Въпреки това, можем да стесним границите до около десетилетие и половина. Става дума за периода 665-675 г. сл. Хр. (въпреки че според разни теории, вероятно е имало и Звезден български флот пр. Хр., но това е една друга история). Флотът се появява в контекста на придвижването на една немалка (но в никаква случай не и цялата) част от българите (понятието ,,прабългари" е един историографски абсурд, от който е време да се отървем) от тяхната основна територия между реките Дон и Волга в посока междуречието на Буг и Днепър, известно в историята като областите Йедисан и Бесарабия.

Обърнете внимание, става дума за изместване на държавата, а не за създаване на нова държава. Аспарух не създава нова държава на Дунав, той просто мести центъра на държавата, създадена от баща му Кубрат – т.е. нямаме прекъсване на държавническата традиция.

С други думи, хазарите не унищожават България, а я принуждават да се премести на запад, което не е проблем за полу-уседналите монархии от епохата на Великото преселение. Това се случва и с франките и с вестготите, и с вандалите и с остроготите. Ако се замислите, случва се и с Римската империя, която, обаче, измества своята сърцевина в източна посока. Т.е. нашият случай не е нито безпрецедентен, нито немислим.

Но да се върнем на флота. Аспарух пристига в Бесарабия и заварва една доста интересна ситуация. Могъщият Аварски хаганат, който до началото на VI век владее земите чак до Волга, в това число и българските племена, е отслабнал значително и се е свил в следствие на раздвижването на славяните. Част от тях попадат под властта на аварите, част – под властта на ромеите. Остава, обаче, една група племена, живеещи между Карпатите и Стара планина, притиснати като менгеме между хаганата и Византия, които се опитват да опазят своята независимост и от двете. За тях, Аспарух е дар от боговете (или Бог, понеже доста от тях всъщност са приели християнството). Първият владетел на Дунавска България се доказва най-напред като отличен дипломат, договаряйки поредица от съюзи с отделните племена, изграждайки сложна система, в която българите играят водеща политическа роля, осигурявайки подкрепа за славяните срещу могъщите им съседи. В замяна, славяните помагат на Аспарух с войници и с нещо, което българите нямат до този момент – речни съдове. С тяхна помощ, българите могат да пренесат своите сили отвъд голямата река и да атакуват византийските владения в Добруджа и Мизия.

Причината за тази агресивност на Аспарух към империята може да се обясни с тесните връзки между ромеите и хазарите, която се оформя след смъртта на Ираклий. Хазарите ще са желан партньор за Византия, тъй като контролират търговските пътища със степта, а кавалерията им може да се използва както за удари срещу българите, така и за отклоняващи действия срещу арабите в Армения. За да стабилизира своите позиции по поречието на Дунав, Аспарух заповядва да се изгради поредица от аванпостове (предмостия) в района на дн. Тулча. Известни са поне три такива лагера, един от които е легендарният Онгъл. За снабдяването им и за прехвърлянето на войници от Бесарабия в Добруджа, в района на Дунавската делта несъмнено оперира речен флот, подчинен на българите. Именно това е началото на военноморското дело на нашите предци. В последствие, с помощта на този речен флот, Аспарух ще прехвърли основните си сили в Мизия, за да я завладее и завинаги да я превърне в земя на българите.

Въпрос: Какво представлява средновековният български флот в епохата на Първото българско царство?

Отговор: С оглед на факта, че през първите 130 години от своята история България няма стабилен излаз на море, до времето на Крум (умишлено не използвам недоказуемата титла ,,хан/кан") всякакво военноморско формирование на нашата държава представлява речен флот, наследник на онзи, изграден от Аспарух.

Този речен флот гарантира връзките между отвъддунавските земи, които играят ключова икономическа роля за страната и земите в Мизия, които далеч не са омиротворени или недосегаеми за набезите на Византия. Освен, за да контрира опити за навлизане на византийски флот по течението на Дунав, българският речен флот се използва за охрана на границата с аварите, като праговете на Дунав при Турно Северин (т.нар. Железни врата) ограничават възможността  за навлизане на вражески съдове от средното течение на Дунав.

Във всеки случай, до времето на Крум, речният флот има ограничена роля и вероятно не е постоянна институция. Това се променя след 804 г.

Тогава, след завземането на днешна Северна Сърбия, Воеводина и Трансилвания, българите вече имат обширна речна граница, западно от която са владенията на могъщата Франкска империя. Племената, населяващи буферната зона между България и земите на франките, често се опитват да отхвърлят върховенството на двете монархии. Именно един такъв случай от времето на Омуртаг налага изпращането на речен флот по р. Тиса и в Средния Дунав, където да бъдат  подчинени местните славяни и да се контрира опита за експанзия на франките в днешна Унгария.

Ситуацията се променя и в Черно море. Първо, в края на VIII  в. Кардам успява да завземе Варна, възползвайки се от проблемите във Византия, свързани с войната между иконоборци и иконопоклонници. Напълно е възможно големият град да се е разбунтувал срещу някой от иконоборците-императори и да е потърсил закрила от българите.

Във всеки случай, след 811 г., благодарение на новосъздадения инженерен корпус (чийто ,,баща" е покръстен арабин-бежанец, дошъл от Византия в двора на Крум), българският владетел успява да завземе Месемврия и още няколко крайморски крепости, с което крайбрежието северно от Бургаския залив е фактически усвоено от българската държава.

Изображения на кораби, снабдени с платна и гребла, намерени в Плиска и Преслав подсказват, че галерите не са били непознат феномен за българите през IX-Х век. Крум несъмнено заповядва изграждането на флот през 811-12 г., паралелно с развиването на обсадното дело. Владетелят ще използва кораби в спомената обсадата на Месемврия и при превземането на другите по-малки крепости северно от днешен Несебър. Възможно е Крум да заповядва и монтирането на устройства (сифони) за изхвърляне на гръцки огън, придобити от българите по същото време. От друга страна, фактът, че Омуртаг използва флотата, за да прехвърля армията си срещу франките подсказва, че речният флот по Дунав е значителен не само като брой, но и като големина на съдовете.

За съжаление, нямаме информация за употреба на флот по времето на Симеон и Петър, макар с оглед на постоянната заплаха от маджарите, несъмнено по р. Дунав да оперира някакъв флот, който да охранява както Долния Дунав, така и земите около важната крепост Белград, която контролира реките Дунав, Сава и Тиса. След падането на Преслав (971 г.) и прехвърлянето на войната с Византия в Македония и Мизия, ресурсите на цар Самуил едва ли са достигали за да мисли за речен флот по Дунав. Във всеки случай, с падането на България под византийска власт след 1018 г., българските военноморски сили престават да съществуват.

Въпрос: Какво представлява средновековният български флот в епохата на Второто българско царство?

Отговор:  За разлика от епохата на т.нар. ПБЦ, ние разполагаме със сигурни данни за царството на Асеневци. Знае се, че през 1235 г., цар Йоан Асен II изгражда арсенал в устието на р. Камчия и построява 25 бойни галери (доста сериозна за времето си инвестиция), за да подпомогне съвместната обсада на Константинопол, договорена с Никея. Макар обсадата да пропада, Йоан Асен завещава на своите потомци един сериозен за онова време на разпокъсани държави флот.



За съжаление, след смъртта на Йоан Асен, България навлиза в половин вековна политическа криза, свързана с постоянните татарски нашествия и възхода на възродената Византия. Фактът, че ромеите успяват да си върнат крепостите южно от Бургас, а татарите прекосяват Дунав подсказва, че България от времето на късните Асеневци и ранните Тертери, не разполага със свой флот. Това не означава, че арсеналите в устието на Камчия са напълно ликвидирани. Съвсем възможно е те да преминават в ръцете на местни велможи, които да ги използват за частни цели – например изграждане на кораби по поръчка за други черноморски ,,играчи", като например Генуа, Трапезунд или княжеството Теодоро в Крим. Във всеки случай, след 1320 г., с постепенното налагане на рода на Балик над северното Черноморие, там се оформя т.нар. Добруджанско деспотство, което започва да преследва своя автономна политика в Черно море.

Камчия и арсеналите й попадат в ръцете на Балик и наследниците му. В следствие на това, Добруджанското деспотство изгражда свой флот.

Този флот се противопоставя на савойците на Амадео VI по време на неуспешния им поход срещу Варна. След това, Добротица (брат на Балик) използва своя флот, за да подпомогне братовчед си Йоан V Палеолог в борбата му с Трапезунд и по време на гражданската война срещу Йоан Кантакузин. Според изследванията, флотът на Добротица наброява около дузина галери, с които той в последствие воюва и срещу генуезците. Българският деспот постига поредица от успехи, които принуждават италианците да подпишат с него изгоден мирен договор. С нахлуването на турците след 1388 г., на добруджанската морска сила се слага край. Деспотството е завзето през 1395 г., с което се слага край и на средновековния български флот.

Въпрос: Какво е коствало на една средновековна държава да изгради и поддържа постоянна флота?

Отговор:  Създаването, издръжката и техническата поддръжка на даден флот през Средните векове е изключително трудоемко начинание и само малко на брой държави в онази епоха могат да си позволят да разполагат с армади.



Като оставим на страна Генуа и Венеция, можем да посочим Англия и Франция като държави с по-сериозни морски сили. От по-локален характер изпъкват Никея (и наследилата я възродена Византия), както и Дубровнишката република, както и рицарите-хоспиталиери, които поддържат флот от около дузина галери на о. Родос след 1304 г.

Всъщност поддръжката на флота е толкова скъпа, че повечето монарси предпочитат да сключват договори с частни лица, които да строят и поддържат кораби на свои разноски, които в последствие да осребряват от хазната или да компенсират на базата на получена плячка или търговски привилегии.

Това важи с пълна сила чак до XVI век, когато най-могъщият владетел в Европа – Карл V, предпочита да плаща на Генуа, за да използва нейния флот в Средиземно море, отколкото да се опитва да строи свой собствен. В този смисъл, изграждането на арсенал на р. Камчия, построяването на флот от 25 бойни галери и осигуряването на необходимите ресурси и майстори, е изисквало грамадни капиталовложения от страна на Йоан Асен II. Любопитно е да се отбележи, че флотът от 15 кораба, с който могъщият Амадео VI Савойски навлиза в Черно море (1366-67 г.) е също толкова голям, колкото и флотът на Добротица десет години по-късно. Това идва да покаже, че Добруджанското деспотство притежава доста значителни финансови възможности, съперничещи си с тези на една от водещите сили в  Италия. Далеч по-лесната част е намирането на екипажи, каквито гръцкото население на българските черноморски крепости вероятно няма проблеми да осигури.

***

Противно на масово разпространената представа, Средновековна България е разполагала с традиции във военноморското дело и е осигурявала своята защита както по река Дунав, така и в  Черно море, въпреки, че никога не успява да се превърне в реален съперник на водещите морски сили на Средните векове.

Историческата наука и археологията в България имат ясна и важна задача да работят много усилено в установяването на реалните измерения на средновековния български флот – неговите бази, структура и еволюция през вековете. Подобно на темата за наемниците, която вече сме ви представяли в КлинКлин, въпросът за военноморската история на България през Средновековието е поредна благодатна ниша, която чака да бъде запълнена от новото поколение български учени и археолози.

https://www.klinklin.bg/balgarski-srednovekoven-flot/

[Hatshepsut]

Българският флот през Средновековието

В продължение на десетилетия българската историография и обществената представа за миналото бяха доминирани от една аксиома – ,,България никога не е имала свой флот преди Освобождението". Това схващане е толкова дълбоко вкоренено, че дори при показване на доказателства за противното, хората все така остават скептични. За съжаление, ще минат много години преди археология и история, ръка за ръка  да разкрият истината за българския опит във военноморското дело. И все пак може да се започне отнякъде.

Изследването на военноморското дело през средните векове винаги е стояло в сянката на далеч по-познатите сухопътни кампании. Причината за това не е, че средновековните лидери не са осъзнавали важността на флотилите. Всъщност морската мощ е била ключова част от политиката на силните държави. Реалната причина за по-скромния обхват на ВМС е тяхната издръжка. През онази епоха строенето, екипирането, поддържането и оперирането на една скромна флотилия от 5-10 кораба е можело да надхвърли значително разхода по издръжката на цяла сухопътна армия. Поради това само най-богатите държави можели да си позволят да поддържат флот постоянно.

Дори и в тази ситуация не малко монархии предпочитат временно да наемат вече изгнили съдове, отколкото да инвестират значителните суми по тяхното конструиране. Остава и въпросът с осигуряване на екипаж. Опитните моряци, способни да маневрират с гребни и платноходни кораби в тежки сражения, съвсем не били многолюдна прослойка и морските вълци скъпо продавали своите услуги.

Нужно е да обърнем внимание и на факта, че непосредствен съсед и конкурент на България през цялото Средновековие е една от водещите морски сили на епохата – Византийската империя. Каквито и разкрития да осветят историята на българското морско дело, не може да има съмнение, че страната ни никога не е била равностоен опонент на Византия по море, особено в периода на Първото българско царство. Това не означава обаче, че предците ни не са се опитвали да подсигурят гъвкавостта на своите офанзиви, допълвайки ги с военноморски подразделения, които изиграват своята роля в разширяването на българската държава.

Първото българско царство

Още с пристигането си в Бесарабия след 665 г.,  водените от Аспарух българи развиват логичен интерес към прехвърляне на река Дунав и навлизане във Византия с цел вземане на плячка и пленници. През 70-те години на VII век, възползвайки се от нейните проблеми с арабите, българите успяват да създадат няколко укрепления в делтата на Дунав, южно от основното нейно течение. Наличието на тези аванпостове, един от които е т.нар. Онгъл, подсказва, че прекосяването на голямата река е било напълно подсигурено. Това означава, че Аспарух е разполагал или със собствен малък речен флот или е използвал своите славянски васали, които да осигуряват транспорта на български войски през реката и поддръжката на предните постове в т.нар. Малка Скития.

Впоследствие речен флот вероятно е съществувал, за да подсигурява контрола над Долни Дунав по времето на Тервел и неговите наследници и да покрива северозападната граница на България срещу Аварския хаганат, както и да гарантира връзката между двете части на българската държава. Липсата на археологически и историографски данни за периода между 680 и 812 г. пречи на установяването на някаква сигурна хипотеза. С оглед успешните военноморски операции на Константин V следва да заключим, че българите не са имали никакво военноморско присъствие в Черно море през VIII век.

Това лесно може да се потвърди и от факта, че предците ни не владеели нито едно  черноморско пристанище. Варна е първият завзет град, при това едва в края на Кардамовото  царуване или скоро след възкачването на Крум. Именно с управлението на Крум се заговаря за използване на скромен морски флот, вероятно съставен от снабдени с платна по-големи лодки, подобни на изобразените в Плиска. С тяхна помощ българите извършват атаки срещу няколко ключови крепости в Бургаския залив и ги подчиняват.

Наличието на речен флот по Дунав се потвърждава от изворите във връзка с кампанията на Омуртаг срещу разбунтувалите се славянски племена по поречието на реките Тимок и Тиса. Неговото развитие отвъд праговете при Железни врата край Северин обаче следва да се търси още по времето на Крум, когато българите възстановяват разрушения от аварите Белград и го превръщат в свой преден пост по поречието на Дунав и Сава. В хода на действията от 827/9г., франкските извори недвусмислено посочват, че българите прекарали войските си с кораби и с тяхна помощ успели да реализират с  голяма бързина своите наказателни действия срещу славяните. С оглед развитието на комитатната система и стабилизирането на българския контрол по двата бряга на Дунав е резонно да се смята, че речният флот запазва своето значение и при наследниците на Омуртаг.

Нуждата от съюз с Фатимидите по времето на Симеон подсказва, че каквито и скромни военноморски възможности да има България, те са напълно неадекватни за справяне с византийския флот в Черно море. Това се потвърждава и от лекотата, с която ромейската флота на няколко пъти навлиза по Дунав и съдейства на маджарите за нахлувания в Добруджа по време на Търговската война от 894-899 г. През голямата кампания, довела до битката при Ахелой, Симеон отново не се опитва да противодейства по море на ромейския флот, което затвърждава окончателно тезата, че в Черно море България не е разполагала с постоянно действащи морски сили.

Любопитен момент от използването на речен флот от страна на българите през 30-те години на X век е загатнат в текста на Ал Масуди, касаещ битката при Уаландр (932 или 934 г.). Там се споменава, че българите успели да извършат поредица от светкавични атаки едновременно срещу територии, контролирани от маджарите и печенезите. Покриването на такъв широк фронт северно от р. Дунав предполага прехвърлянето на войски с кораби за постигане на  офанзива от подобен мащаб.

С варяжкото нашествие в България през 968/9 г. и последвалото падане на Преслав,  всякаква поддръжка на речен флот по Дунав вероятно е прекратена. Ресурсите по времето на Роман, Самуил и Гаврил Радомир са изцяло насочени към контриране на сухопътната заплаха от страна на Византия.

Второто българско царство

Използването на кораби след възстановяването на България е далеч по-добре засвидетелствано в изворите. Първият сигурен момент, отбелязващ наличието на бойни кораби, е по време на организираната обсада на Константинопол от българи и никейци. Изпълнявайки своя ангажимент, Иван Асен II екипира флот от 25 бойни галери – внушителна за онова време сила и го изпраща в подкрепа на никейците, чийто собствен флот не надвишава 30 кораба.

Тук остава отворен въпросът за построяването на българския флот. Едната възможност е корабите да са действително изградени в България. Има хипотеза за наличието на бойни арсенали в устието на Камчия, където и дървеният материал е изобилен, а е можело и лесно да се достави от Стара планина. Според другата версия,  корабите са били наети. Остава обаче въпросът от кого? По това време достъп до Черно море имат само големите морски сили Венеция и Генуа, но и двете са съюзници на Латинската империя. Няма как да си представим, че латините биха могли да пропуснат 25 бойни галери да минат под носа им, за да бъдат предадени на българите за ползване.

Единственият възможен помощник на България в това начинание е Дубровнишката рерпублика – конкурент на Венеция и Генуа. Тя би имала голяма изгода от наличието на силен приятелски флот в Черно море. Най-вероятният сценарий е, че Иван Асен II наема майстори и моряци, договаряйки се с републиката. Дубровничани строят и екипират флота, България плаща разходите и осигурява допълнителни моряци от собствените си пристанищни градове по Черноморието. Подобно начинание несъмнено е излязло доста солено на българската хазна, но не бива да забравяме, че по това време България е най-голямата и богата страна в Югоизточна Европа, а Иван Асен II започва да сече монети с добро златно покритие, което подсказва нарасналата финансова сила на държавата. Нещо повече, с изключение на кратката война с Епир и стълкновението с Унгария (1231-32 г.), България се намира в непрекъснат мир след 1218 г., което пести значителна част от годишните ѝ приходи.

В началото на XIV век се появяват и свидетелства за търговски флот на България, който Теодор Светослав използва, за да осигури жито за гладуващото население на Константинопол през 1307 г. Впоследствие добруджанският деспот Добротица също използва търговски кораби с цел снабдяване на Константинопол,  като част от съюза си с императрица Ана Савойска. По-важното при Добротица е свидетелството за използване на военен флот. През 1375 г., в подкрепа на Йоан V Палеолог, с когото е сроден, Добротица организира военноморска експедиция до Трапезунд, състояща с от 12 галери.

Година по-късно,  добруджанският флот плава до Константинопол, отново за да подпомогне василевса. Успоредно с тези кампании българският аристократ успешно воюва с втората морска сила в Средиземноморието – Генуа. Българите разгромяват генуезкия флот, пленявайки част от него, а Добротица успява да завземе генуезкото пристанище Килия, контролиращо целия търговски поток в Бесарабия. За кратко, между 1375 и 1388 г., Добруджанското деспотство се превръща в първа морска сила в Черно море. Последвалите нашествия на османците слагат край на военноморските дръзновения на Добротица и неговите наследници. В крайна сметка с покоряването на българските земи от Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) се слага край на средновековния дял на българската морска история.

Заключение

Историята на българските морски и речни флотилии остава слабо изследвана страница в богатото минало на народа ни. Археолози и медиевисти тепърва трябва да обединят сили за разбулване на загадката около това кога, къде и в какви мащаби предците ни са използвали морски сили при реализиране на своята външна политика. Богатите находки по дъното на Черно море в бъдеще трябва да ни разкрият своите тайни, а проучвания би следвало да се правят и по поречието на Дунав. Във всеки случай,  изкуствената аксиома ,,България не е имала средновековен флот" не издържа проверката на фактите. Макар да не може да бъде предложена твърда и неоспорима теория за съдбата на българските военноморски сили по времето на първите две царства, не може да има съмнение, че морето не е било така враждебно и непознато за дедите ни, както сме свикнали да мислим.

https://bulgarianhistory.org/bg-flot-srednovekovie/