• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

04 December 2021, 19:10:01

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 159
  • Latest: Toni92
Stats
  • Total Posts: 24,880
  • Total Topics: 1,393
  • Online Today: 255
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 27
Total: 27

avatar_Hatshepsut

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Panzergrenadier

в. Отечество от 27 юли 1940 г. Ген. Жеков говори от Берлин към българския народ. Имаше и една статия за обиколката по фронта.

в. Отечество от 27 юли 1940 г..jpg

Panzergrenadier

Но върхът в живота на ген. Жеков е денонсирането на Ньойския договор. Тази снимка я открих в списание "Сигнал", а после добавих и текста отдолу. Доста е популярна в нета. Но реално денонсирането на Ньойския диктат става след Балканската кампания на Вермахта от 1941 г. и поражението на Югославия и Гърция.

78194662_2423089057903620_2020413432775311360_n.jpg

Hatshepsut

Капитан Христо Георгиев Попов


Подполковник Христо Попов (на снимката капитан) (1858-1951)
Оцветена фотография от Янко Гочев

Капитан Христо Георгиев Попов - командир на елитния 1-ви пехотен на Н. В. Княз Александър I Софийски полк по време на Сръбско-българската война от 1885г. със своите отличия.
Той е участник в успешните Сливнишки боеве за отблъскване на сръбския агресор от 5 до 7.11.1885г. и е герой от боя при село Гургулят на 7.11.1885г., където посреща настъплението на сърбите, атакува ги, разпилява ги и ги прогонва назад. С помощта на селяните сърбите са гонени цели 4 км. СЕЛЯНИТЕ ОТ ГУРГУЛЯТ ги бият с брадви и други подръчни ОСТРИ земеделски инструменти.
Това е чудо по време на война. Самоорганизирали се български селяни и дори селянки, пострадали от сръбските мародерства и престъпления бият редовна сръбска кралска войска, която бяга, косена от българската артилерия и е гонена и от български конница. Никой от Щаба на войската не е очаквал такъв успех.
Моравската дивизия с численост над 10 000 души НИКОГА няма да стигне до Сливница, а района около село Гургулят ще стане нейната гробница. Отрядът на кап. Хр. Попов взема и много бойни трофеи, които товари на 18 коли-пушки, сандъчета с патрони, раници, платнища, лопати и др.
В тези боеве при Гургулят в отряда на кап. Хр. Попов участва и подпоручик Тодор Кантарджиев (бъдещият славен генерал от Първата световна война, 1915-1918г.), който е командир на 14-та рота от 1-ви пехотен Софийски полк. След войната е награден с първия си военен орден ''За храброст" IV степен, 2-ри клас.
На гроба си по-късно той ГОРДО ще напише ''БИХ СЕ ПРИ СЛИВНИЦА''.
А това значи много. При Сливница се бият и ПОБЕЖДАВАТ само разярени български лъвове. 🇧🇬
Заедно с отряда си, разбил при Гургулят Моравската дивизия капитан Хр. Попов участва и в боевете при Бански дол и Пирот (14-15.11.1885), където отново се отличава с победите си. Награден е с военен орден ''За храброст'', III степен.
За разлика от някои други български офицери, участници във войната от 1885г. никога не става предател русофил и клетвопрестъпник. Той остава завинаги в българската история като един от храбрите български капитани, защитници на Родината през 1885г., СМАЗАЛИ ОТ БОЙ ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ ЦЯЛАТА СРЪБСКА НИШАВСКА АРМИЯ от 4 пехотни дивизии (Дунавската, Шумадийската, Дринската и Моравската) и една конна бригада начело с крал Милан Обренович.

Янко Гочев


Христо Георгиев Попов е български офицер и политик, военен деец от Сръбско-българската война в която командва 1-ви пехотен полк в боевете при Гургулят. Като политик от Либералната партия става кмет на София (1899 – 1901) и министър на вътрешните работи и народното здраве (1915 – 1916).

Христо Попов е роден на 30 декември (18 декември стар стил) 1858 г. в Шумен. През 1875 – 1876 г. е учител в родния си град, а по време на Руско-турската война сътрудничи на руските войски. През 1879 г. завършва с първия випуск Военното училище в София, а след това и Николаевската военна академия в Санкт Петербург.

На 11 септември 1885 г. Христо Попов е преназначен за командир на 1-ви пехотен софийски полк. През Сръбско-българската война (1885) с полка си участва в боевете на Сливнишката позиция. На 7 ноември е назначен за командващ на отряд на крайния ляв фланг и при Гълъбовци възпрепятства Моравската и Шумадийската дивизии при обхода им на левия фланг. Заедно с отряда си участва в боевете при Гургулят, Бански дол и Пирот (14-15 ноември). Награден е с военен орден ,,За храброст" III степен.

През 1886 г. Попов участва в потушаването на проруския метеж, целящ отстраняването на княз Александър I Батенберг. На 12 януари 1889 г. се уволнява от армията като майор.

След като напуска армията, Христо Попов завършва право в Женева. След завръщането си в България е активен участник в Либералната (радославистка) партия, като от 1899 до 1901 е кмет на София. Участва в Балканската война, а след нейния край е председател на парламентарната анкетна комисия, разследвала причините за Първата национална катастрофа. От 1915 до 1916 е вътрешен министър в правителството на Васил Радославов. За участието си в него през 1923 е осъден на 10 години затвор от Третия държавен съд, но е амнистиран на 19 юли 1924.

Подполковник Христо Попов умира на 28 октомври 1951 година в София.

Военни звания

Зауряд-прапоршчик (30 август 1878)
Подпоручик (10 май 1879)
Поручик (24 март 1882)
Капитан (25 февруари 1885)
Майор (19 март 1886)
Подполковник (28 юли 1913)

Награди

Военен орден ,,За храброст" III степен

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Нашите пълководци: Георги Векилски


Hatshepsut

Нашите пълководци: ген. Сава Муткуров


Hatshepsut

Нашите пълководци: ген. Стилиян Ковачев


Hatshepsut

Нашите пълководци: ген. Данаил Николаев


Hatshepsut

Нашите пълководци: ген. Стефан Тошев


Hatshepsut

Ген. Стефан Тошев: България не е чифлик, за да може някои да разполагат с нея


На 18 декември се навършват 162 години от рождението на героя от Тутракан

Историята ни учи, че тя се създава и твори от хора водачи, силни, непреклонни личности с висок дух и достойнство, отстояващи правотата си. Ярък пример в българската история е ген. Стефан Тошев. Епичните дела, сътворени от него като водач на Желязната Първа пехотна Софийска дивизия в Балканската война и като командващ Трета армия по време на Първата световна война, са най-необоримите доказателства за това.


Стефан Тошев Тошев е роден на 18 декември 1859 г. в Стара Загора (тогава Ески Заара). Той е първороден син на търговеца на медни изделия Тошо Тошев и на Анастасия Тошева - възрожденска учителка, една от най-просветените за времето си българки. Тя е сред първите български девойки, изпратени с благотворителни средства да учат в Одеса, основала след завръщането си в България първото девическо училище в Стара Загора (1857).

Когато Стефан е 11-годишен, майка му е поканена от габровски първенци да стане учителка в новооткритото девическо училище в Габрово и той заминава с нея. Там завършва местното мъжко класно училище през 1876 г. След това семейството се връща в Стара Загора, където ги заварва Освободителната война. Събитията предизвикват невъздържан възторг у 17-годишното момче, още повече, че именно майка му посреща на руски език генерал Гурко при влизането му в града. Научил от нея езика, Стефан общува свободно с руските войници и офицери, и може би по това време в него се появява желанието да стане военен.


Анастасия Тошева - първата дипломирана българска учителка, майка на бъдещия генерал

На 19 юли 1877 г. в историческия бой при Стара Загора армията на Сюлейман паша отблъсква шепата български опълченци и руснаци, защитаващи града. Голяма част от населението е избито, а градът опожарен. Хиляди заралии бягат в Северна България, за да търсят спасение. Сред тях е и семейството на Тошо и Анастасия. Останали без нищо, те се установяват в Свищов.

Стефан обаче има други намерения и без знанието на родителите си, заминава за Търново. Там, в един руски щаб, изявява желанието си да се бие за освобождението на родината. Така постъпва като доброволец в щаба на VIII дружина на Българското опълчение и е назначен за преводач. Когато през декември 1877 г. руските войски преминават Балкана, Тошев се завръща заедно с майка си в Стара Загора (баща му вече е починал).

След Освобождението, през юни 1878 г., Тошев постъпва в новосформираната в Пловдив "команда на волноопределяющите", която през есента на с.г. се преобразува в Софийско военно училище с два класа - старши и младши. След издържан приемен изпит, на 12 декември 1878 г. Стефан е приет в старшия клас на училището. След петмесечна усилена подготовка Военното училище в София пуска първия си випуск млади български офицери, сред които е и Тошев, и на 10 май 1879 г. той е произведен в първия тогава офицерски чин - прапоршчик. Изпратен е на служба в Източно Румелийската милиция, където получава назначение като командир в VI Старозагорска дружина, която е на гарнизон в родния му град.

През ноември 1879 г. военното звание прапоршчик е премахнато, а офицерите с това звание получават чин подпоручик, вкл. Стефан Тошев. Малко по-късно е преместен като командир на X Хасковска дружина. Амбицията му обаче е да служи във войските на Княжество България и през 1880 г. желанието му се изпълва.

През 1882 г. е повишен в поручик, а на 30 август 1885 г. вече е капитан. Само след седмица е обявено Съединението и Тошев е назначен за командир на II дружина от III пехотен Бдински полк. При последващата Сръбско-българска война, в началото на бойните действия капитанът командва Трънския отряд, в който влизат три дружини и батарея.

На 3 ноември 1885 г. сръбската Моравска дивизия атакува нашата малобройна част. Българите упорито отбиват врага, но са принудени да отстъпят. Все пак командирът, който дълбоко преживява този тактически ход, успява да заблуди врага и да спечели малко време. То се оказва неоценимо за съсредоточаването на главните сили и за изхода на предстоящите сражения. Оттегля дружината си достойно, без повече загуби. На 5 ноември начело на своите роти капитан Тошев взема участие в атаката на височината Мека црев на Сливнишката позиция, а на следващия ден превзема първата сръбска позиция на Три уши. По време на боевете е ранен в двата крака, награден е с орден "За храброст" IV степен. Събира спомените си от тази война в книгата си "Писма от войната 1885", определена като първата батална българска мемоарна творба. В нея откровено посочва и своите собствени грешки.

След войната, между 1886 и 1893 г., Стефан Тошев командва последователно пехотните III Бдински, XI Сливенски, VII Преславски и VIII Приморски полк. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор, 2 август 1891 - подполковник, 2 август 1895 г. - полковник. От 1899 до 1904 г. е командир на II бригада от II пехотна Тракийска дивизия. От 1 януари 1904 г. е генерал-майор и е назначен за командир на VII пехотна Рилска дивизия. От 28 май 1908 г. е началник на I пехотна Софийска дивизия.

Като командир се отличава от колегите си - не залага на строевата дребнавост, поощрява всеки подчинен началник, който поема отговорност за своите решения. Особено обичал войниците, не пропускал случай да ги награди.

През 1912 г. ген. Тошев повежда своята желязна Софийска дивизия в започналата Балканска война. С нея участва в боевете при Гечкенли и Селиолу (Лозенградската операция), като на 9 октомври нанася съкрушително поражение на турците. След успешната операция Първа дивизия настъпва на изток и достига Люлебургаз. Генералът изпраща незабавно разузнавачи, разпределя правилно силите си, използва умело артилерията и отново жъне успех. А когато някои от съседните части се стъписват от турския отпор и решават да отстъпят, застава редом с войниците си и нарежда на своите полкове да атакуват.

Дивизията участва и при атаката на Чаталджанската позиция.


Българската пехота на позиция преди щурм, Чаталджа, 1912 г.

От май 1913 г. ген. Тошев оглавява новосформираната V отделна армия, с която участва в Междусъюзническата война. Армията е съсредоточена около Кюстендил. Тук трябва да се нанесе решаващ удар срещу сърбите. Събитията обаче опровергават плановете на висшите ни военни стратези. На генерала е наредено да отстъпи от Кюстендил към Конявската планина, но той преценява, че това ще разстрои войската. Убеждава военното командване да отмени заповедта и да нанесе удар на настъпващата по Струма гръцка армия - тактиката му има успех.

"Безспорно голям военачалник, генерал Тошев притежаваше способността да прецени обстановката... Прозорливост и бърза съобразителност лъхат от всички негови разпореждания", справедливо го възхваляват съвременниците му.

На 5 август 1913 г. Стефан Тошев е произведен в чин генерал-лейтенант. През есента на същата година му е възложено повторното освобождаване на Западна Тракия. С две дивизии той методично и почти безкръвно навлиза в териториите, владени от протурската "Гюмюрджинска република". Въпреки споразумението за мирното връщане на района към България, нашите части срещат известна съпротива и Тошев не се колебае да използва сила - с артилерийски огън е сломена съпротивата на турските автономисти при старата българска граница край селата Еникьой и Елмалък.

След войната последователно е началник на Втора и Трета военноиспекционна област.

През Първата световна война ген. Стефан Тошев извършва едни от най-големите си постижения като военен деец. След включването на България, на него е поверено командването на III българска армия, която през 1916 г. води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу руско-румънски войски, с цел освобождаването на Добруджа от румънска власт.


В оперативен план армията е подчинена на групата съюзни армии, командвани от фелдмаршал Аугуст фон Макензен, с когото генералът често ще влиза в противоречия, отстоявайки българските интереси. При щаба на Трета армия, като офицер за поръчки от страна на Главната квартира е аташиран Княз Борис, тогава млад поручик. Оттогава и датира възхищението на бъдещия цар към генерал Тошев.


Генерал-фелдмаршал Аугуст фон Макензен (August von Mackensen), главнокомандващ германските, австро-унгарските и българските дивизии в Сърбия по време на Първата световна война, 1916 г.

За връх в бойната кариера на генерала се смята битката за превземането на Тутракан. Тошев се отличава от другите военачалници с това, че наред със законите на стратегията, владее силата на словото, което изразява пламенно не само в речите си пред бойците, но дори и в заповедите, които издава. Помни се 2 септември 1916 г., когато прогърмява:

"Юнаци, ще ги биете! Ще ги смачкате! Ще вземете Тутракан!"


Български артилерийски наблюдателен пост при Тутракан, 1916 г.

При подготовката за атаката на смятаната за непревземаема Тутраканска крепост ген. Тошев влиза в остър конфликт с фелдмаршал фон Макензен, който има свой план. Немският военачалник е привърженик на стратегията на изтощението - армията на противника да се унищожава с бавни, методични удари. Той предлага план за поетапно овладяване на Добруджа, а силно укрепените от румънците военни крепости Тутракан и Силистра да бъдат обсадени и атакувани по-късно. Обаче Тошев предусеща бъдещия провал: потенциалът на Трета армия ще се разпилее безсмислено, а разтеглянето на бойните действия във времето крие опасност от погром на фона на очакваната многочислена руска подкрепа за румънците. В крайна сметка е приет планът на българския генерал.

На 5 и 6 септември 1916 г. след устремната атака на Трета армия под командването на ген. Стефан Тошев, Тутраканската крепост е превзета, а бранещите я 40 000 румънски войници и 450 офицери са пленени. Един от най-големите подвизи на Българската армия е факт.


Пленени румънски войници след превземането на Тутракан, септември 1916 г.

Въпреки огромния успех, неприятните чувства породени между фон Макензен и ген. Тошев довеждат до нови персонални конфликти. Фелдмаршалът настоява нашата армия да настъпи незабавно на север, но Тошев отказва. Нетърпимостта между тях нараства при Кубадин. Немецът се опитва да отстрани изцяло българския си колега от високия военен пост. Родният командир не получава подкрепата на върховното командване и на 23 ноември 1916 г. е принуден да подаде оставка с думите:

"Ние не сме наемници!"

Мястото му е заето от по-сговорчивия ген. Стефан Нерезов, а опитният стратег ген. Тошев е изпратен в тила като губернатор на Македонската военна област.

На 25 март 1917 г. е повишен в най-високото звание в тогавашната армия - генерал от пехотата. През 1918 г. е командир на IV българска армия, която отбранява левия бряг на Струма и брега на Бяло море. 1918-1919 г. е началник на IV военноинспекционна област със седалище Гюмюрджина.

След края на войната, през юни 1919 г., ген. Тошев преминава в запаса и се посвещава на обществена и писателска дейност. Написва историята на своята Трета армия при действията ѝ в Добруджа - "Действията на ІІІ армия в Добруджа през 1916 година. Отговор на писаното за българите в мемоарите на Генерал Лудендорфа" (1921), "Победени без да бъдем бити" (1924) и др. През 1923 г. е избран за председател на Съюза на запасните офицери. През същата година оглавява и комитета "Народна признателност", който подпомага жертвите от комунистическия метеж на Септемврийското въстание.

Ген. Стефан Тошев умира внезапно от сърдечен удар на 27 октомври 1924 г. в Пловдив, където е поканен да изнесе патриотична лекция. На следващия ден там е отдадена почит на големия пълководец и тленните му останки са пренесени в София. На опелото в църквата "Св. Неделя" и на погребението на 29 октомври присъства и Н. В. Цар Борис III.

Със съпругата си Ефросина, генералът има три деца - Тодор, Анастасия и Надежда. Тодор също става генерал.

В чест на ген. Тошев са наименувани 2 селища в България: 1934 г. - село Генерал Тошево, Ямболско, и 1942 г. - село (по-късно град) Генерал Тошево, Добричко.


Цитати от ген. Стефан Тошев:

"Аз ще сторя всичко възможно моите войници да знаят, че и последната сила на живота си ще дам на труда и борбата против враговете на моята Родина. Ние нямаме права върху нашия живот. С него разполага само Отечеството!"

"България не е чифлик, за да може някой и някои да разполагат с нея. България не е маса от случайни поселенци и преселенци, а държава с история и народ с амбиция!"

В спомените си за генерала, неговият съвременник ген. Константин Соларов го описва така:

"Горд войник, с широка искрена душа, надарен с бодър дух и творчески замах, човек, който обича и се радва на успехите на другите, рицар и благородник по сърце, който привлича хората към себе си и ги гали с топлия си и искрен поглед. По вид високомерен, с твърда и надменна походка, а всъщност скромен, снизходителен и великодушен."

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/gen-stefan-toshev-balgariya-ne-e-chiflik-za-da-mozhe-nyakoi-da-razpolagat-s-neya

Hatshepsut

Нашите пълководци: кап. Георги Радков


Hatshepsut

Нашите пълководци: кап. Димитър Добрев


Hatshepsut

Нашите пълководци: Олимпий Панов


Hatshepsut

Генерал Пантелей Киселов помита 40-хилядна румънска армия с атака "На нож!"


Останал в историята като Победителят при Тутракан, доблестният командир участва в четири войни и служи вярно и достойно на българската армия в продължение на 40 години. На 14 октомври се навършиха 94 години от смъртта му

Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо - изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия.

Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител - даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров - голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.


Генерал Пантeлей Киселов - героят от Тутракан

В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща. Пантелей е силно впечатлен от тях - униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Узнавайки, че в София се открива Военно училище, решава да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие - баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това, момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.

Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер.


Киселов като юнкер, 1883 г.

Завършвайки 3-годишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва - той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в 15-а пехотна Ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен Бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. 30 % от личния състав на ротата излизат от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е спряно.

На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в 13-ти пехотен Рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.

На 1 септември 1896 г. Пантелей Киселов се жени за Марийка Панева, свищовлийка, дъщеря на виден търговец. Раждат им се три деца - Георги, Александър и Татяна.

На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава във Варна като командир на дружина в 8-ми пехотен Приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Изтъкван често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.

През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осемте щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към 82-ри пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.

Непосредствено след завръщането си в България, е назначен за командир на Пети пехотен Дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна, като командир на Осми пехотен приморски полк.

При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на 2-ра бригада от 4-а пехотна Преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си, Киселов е изпратен в предна охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи, полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините може да приспособи за изходна за атаката позиция. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300-400 крачки от турските окопи.

Следва страховита атака "на нож". Врагът е изненадан и обърнат в бягство във всички посоки. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява качества като настойчивост, бързина и правилно схващане на обстановката. От тук започва неговата бляскава кариера на военачалник.


Край Разград, 1916 г.

Само седмица по-късно, на 16 октомври, предвожда полка си и в тежкото и стратегически важно сражение при с. Караагач. След множество жертви, решителността в редиците е разколебана, но командирът успява да върне духа на войниците си и след три дни битката е спечелена. Тя се оказва решителна за цялата война, защото турската войска е разбита, дезорганизирана и деморализирана.

През Междусъюзническата война Осми пехотен Приморски полк отново е в състава на 4-а пехотна Преславска дивизия, но вече към Четвърта армия, която е под командването на ген. Стилиян Ковачев. Решителният командир отново е в най-горещите събития - в драматичните боеве на Калиманското плато. Там пренебрегва висша заповед да отстъпи от позицията, която той намира за много удобна за отбрана. Под негово командване на 5 юли 1913 г. полкът му с мощен пушечен и картечен огън успява да отблъсне главната сръбска атака на височината Баньова чука при с.Калиманци. После тръгва в контраатака, която прераства в ръкопашен бой - врагът отстъпва в пълно безредие. В сражение при Злетовска река, Киселов е ранен от граната.

След края на войната, достойнствата на полковника са оценени и той получава повишение - на 24 септември 1913 г. е назначен за командир на 2-ра бригада на 4-та пехотна Преславска дивизия. От април 1914 г. поема командването на цялата дивизия и именно с нея се сражава в Първата световна война. На 1 януари 1916 г. е произведен в чин генерал-майор.


Генералът като Командир на 4-та пехотна Преславска дивизия, седнал в средата, 1916 г.

По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа. На Киселов е поверена най-важната операция - превземането на Тутракан. След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913 г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област.

Решено е да се изгради "непревземаемата" Тутраканска крепост. Най-добрите френски и белгийски инженери проектират уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост - "тет дьо пон". Укреплението е във формата на полукръг, умело е използвана естествената защита на река Дунав от север и особеностите на терена. Крепостта е строена 3 години. Около града са изградени две отбранителни линии с дълбок овраг между тях. На първия пояс с форма на полукръг са изградени 15 мощно укрепени форта с циментови укрития за оръдия. Между фортовете са опънати телени заграждения широки над 10 метра и предхождани от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди, за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района.

Гарнизонът наброява близо 40 000 души. В очите на военните експерти превземането на тази съвременна крепост изглеждало невъзможно без продължителна обсада. Но ген. Киселов разбива тези представи. И румънските илюзии.


Част от смятаната за непревземаема Тутраканска крепост - форт с циментови оръдейни укрития

Командващият Трета армия ген. Стефан Тошев поверява на Киселов сборното командване на частите, които ще участват в операцията - 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници.

Ген. Киселов решава да не си играе на обсада, а да атакува крепостта директно, от движение. Това е нещо нечувано в историята. За начало на операцията е определена датата 4 септември, но поради технически причини генералът я отлага с ден. Щурмът започва в 6,30 ч. на 5 септември с ураганен артилерийски обстрел - канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта.


Разполагане на българска тежка артилерия на позиция край Тутракан

Районът на битката е покрит с гъст пушечен дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника и други предмети. В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас и обезумели от страх, започват паническо бягство. Следва началото на най-страшния момент от битката. Пионерни авангардни части започват рязането на мрежите с ножици. Те са посрещнати с ураганен картечен огън от противника. Българските юнаци тръгват в атака, когато по заповед на ген. Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири (съгласно заповедта офицерите са най-отпред) с развети знамена, под звуците на "Шуми Марица", "О, Добруджански край" и с громко "Ура!" родните воини връхлитат срещу Тутраканската крепост. До вечерта е превзета първата отбранителна линия. Рано сутринта на следващия ден 6 септември атаката е подновена и още преди обяд фронтът при втората линия е пробит. Много от румънските войници и офицери се опитват да се спасят с бягство през река Дунав, но почти всички се издавят. Командирът на крепостта ген. Теодореску успява да премине реката и се спасява. В 16,30 ч. е изпратен парламентьор с предложение за капитулация. Ген. Киселов я приема с условие до два часа румънските войници да излязат пред казармите без оръжие. След само 33 часа, смятаното за непревземаемо съоръжение пада . В 18 ч. българският славен генерал влиза в Тутракан. Пленени са около 28 хил. румънски войници, повече от 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, муниции, боеприпаси, други материали, техника, каруци, коне и др. Броят на убитите и ранените от румънска страна са над 12 хил., а от наша - около 7 хил. души.


Убити румънски войници на брега на р. Дунав край Тутракан, 1916 г.

Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Румънците се отказват от защитата на втората крепост - Силистра.

От 18 септември до 21 октомври 4-та Преславска дивизия на ген. Киселов взема участие в атаката и пробива на Кубадинската позиция. Преследването на север продължило. На 23 октомври генералът влиза в Меджидие, а на следващия ден - в Черна вода. На 24 декември превзема Исакча. На 5 януари 1917 г. преминава на левия бряг на Дунава и превзема Браила.


Офицери от щаба на 4-та пехотна Преславска дивизия на моста над р. Дунав при Черна вода, 1916 г. Началникът на дивизията ген. Киселов е втори от дясно на ляво

На 15 август 1917 г., за "особените си военни заслуги" в Добруджа, Киселов е повишен в чин генерал-лейтенант. След капитулацията на Румъния, дивизията му е прехвърлена на Македонския фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.


Ген. Киселов при наблюдателен пункт на позиция

След края на войната е назначен за началник на 3-та Военна инспекционна област в Русе. В края на 1919 г. е произведен в най-високото воинско звание - генерал от пехотата и малко след това, заради общото намаление състава на войската по силата на Ньойския договор, неочаквано е уволнен след 40-годишна служба. Генералът остава да живее със семейството си в Русе, където е избран за председател на организацията на запасните офицери в града, а малко по-късно е провъзгласен за почетен член на дружеството. Ежегодно участва в тържествата, посветени на годишнината от Тутраканската епопея в Русе, Шумен и Разград. Негова е идеята да се създаде мемориал "Военна гробница - 1916 г." На първата годишнина от битката Щабът на дивизията излиза с призив за събиране на средства за изграждане на мавзолей-костница край Тутракан. Набират се първите средства от доброволни дарения.

В края на 1926 г. генералът решава да се премести при сина си Георги, адвокат в София. Героят от Тутракан, изключително уважаван от русенското общество, е изпратен тържествено на гарата от началника на гарнизона, множество офицери, запасното войнство и стотици граждани. В София се настанява в къща на ул. "Граф Игнатиев". Силите му вече започват да отпадат, вече не е онзи енергичен човек, има проблеми и с кръвното налягане. На 14 октомври 1927 г. генералът от пехотата, героят от Тутракан Пантелей Киселов умира от инфаркт. Погребан е с всички подобаващи почести.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/general-panteley-kiselov-pomita-40-hilyadna-rumanska-armiya-s-ataka-na-nozh

Hatshepsut

Армията на Първото българско царство

Разположена в сърцето на Балканския полуостров, България е заобиколена от много съседи. През последните 70 години страната ни се радва на относително спокойствие по границите си. Във времената на Аспарух, Крум, Симеон и Йоан Асен II, обаче, е по-лесно да се изброят годините на мир, отколкото онези, прекарани в бран. Преди хилядолетие, страната ни също се е намирала в сърцето на Балканите и е била заобиколена от съседи. Но нито те, нито българите, са се стремели да живеят в мир. Изправена пред постоянна заплаха, българската държава е можела да разчита безрезервно само на една опора – своята армия.