• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

04 December 2021, 18:50:33

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 159
  • Latest: Toni92
Stats
  • Total Posts: 24,880
  • Total Topics: 1,393
  • Online Today: 255
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 33
Total: 34

avatar_Hatshepsut

Краеведски проучвания

Started by Hatshepsut, 29 July 2018, 15:06:01

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] краезнание

Hatshepsut

29 July 2018, 15:06:01 Last Edit: 27 October 2021, 09:28:56 by Hatshepsut
Краеведски проучвания

http://www.promacedonia.org/giliev/bk/index.html с. Башклисе, Димотишка околия

http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/index.html с. Зарово, обл. Централна Македония

http://bardarskigeran.eu/ с. Бърдарски геран, общ. Бяла Слатина, обл. Враца

http://veracooper.blogspot.com/2009/02/blog-post_17.html с. Гецово, общ. Разград, обл. Разград

Лина

31 July 2018, 07:30:42 #1 Last Edit: 27 October 2021, 09:31:00 by Hatshepsut

Д Ъ Л Г О П О Л


КРАТКА ИСТОРИЯ

                     с.Ново село

По предание нашето село три пъти е горено.
Първо се е намирало при Жеравите крушки, до Дядовичовото дере, там където сега е завод ,,Метал". В много ранен период от съществуването му, селото по неизвестни причини е изгорено.
През XVI век селото се е намирало на левия бряг на Маслека дере, край извора  Маньолката. Полски хронист, който пътувал през 1636г. по международния път  за Истанбул, минал през това село. Той пише, че това е най – хубавото и почти най – голямото село по пътя за Ченге /Аспарухово/.
В края на XVI век (1590г.) дубровнишкият търговец Павел Джорджич, който живял в Провадия, го нарича Нова село и казва, че е чисто християнско село. Църквата на селото се е намирала там, където сега е двора на гайдарджи Санди. По някакви исторически догадки е съборена от турците към 1639г., заедно с две черкви в Провадия по повод някои прояви на неподчинение на българското население. Полякът Войцек Мясковски пише в 1640г., че Ново село е градец между Провадия и Ченге.
Турският географ Евлия Челеби, минал по тези места през 1651г., също пише за градеца Ново село със своите 600 къщи и двадесет дюкяна. Това село по неустановени и досега причини е разрушено и опожарено от турците.
По – късно, намираме селото възобновено, пак със същото си име, на мястото на сега ,,съществуващото училище ,,Ив. Вазов". От езика на това българско население са останали някои названия на местности около селото – Косара от ,,Косогор" /Стръмен бряг"/, Клуновец /Разклонен дол/, ,,Дубравата" /с ,,у" вместо Дъбравата/ и др.
През XVII век в Европа върлува болестта Чумата. Около 1660г. тя върлува в Англия и се разпространява из Европа. Най – лесно и бързо това става по международните пътища. Тази болест – Чумата /Големият бозгун/ не убягва и Ново село. Няма данни точно през коя година, но около 1665 – 1670г. селото е изгорено, заедно с болните хора и животни, съгласно тогава действащите закони за борба против чумата. По преданието това е третото изгаряне на селото ни.
Оцелелите и здравите хора заедно с добитъка се заселват в долния край на местността, сега наричана Дервенито, там където се сливат двете дерета, далеч от пощенския път. Но, към края на седемнадесети век, пощенският път /който свързва Провадия с Айтос и другия клон, които свързва Провадия с Несебър, Поморие и Бургас е минавал през Рояк и ,,Топаловата воденица"/ е преместен  и от пътните могили на ,,Ханчето" слиза надолу, на юг и върви покрай левия бряг на източното дере. Като стигне равнината, пътят върви почти по сегашния път който свързва Провадия и Дългопол. При долната чешма /при сегашните гробища/, пътят минава в подножието на склона покрай блатото, излиза на сегашната главна улица на Дългопол и от долния магазин при Аджильовови, върви по сегашната улица за гарата! Като стигне до дърводелския цех на РПУС, пътят завива на юг и се включва в стария пощенски път. Пресича река Камчия по дървен мост /единствен мост, построен на р.Камчия от извора до устието й/ който се е намирал на ,,Мъжкия гечит" там където се къпеха мъжете преди корекцията на реката, южно от сегашния навес на ,,Булгарплод". Преди корекцията на реката, шиповете на моста все още стърчаха от двете страни на реката. Сега те останаха под предпазната дига на реката.
Полският дипломат Осисцим, споменава, че пътя за Ченге /Аспарухово/ минава по дървен мост на река Тича /Голяма Камчия/. След моста пътя стига до ,,Бабината Радина чешма" и там се разклонява. На изток е пътят, който минава покрай село Сава /показател ,,Савенската могила"/ и през с. Сандакчи /с.Цонево/, с. Кюпрюкьой /с.Гроздево/, и с. Голица за Бургас. Другият разклон от ,,Бабината Рдина чешма" завива на запад. Следа от този път е високият синор, който се е образувал при измиването на пътя от дъждовете, през дългогодишното му ползване. Като стигне местността Чилиня пътят завива на юг и изкачва баира, където също се е образувал висок синор, близо до превала. Пътят минава през Чукаря, Хамбарите и покрай Усоито влиза в с. Ченге /Аспарухово/. По нататък пътя върви покрай сегашният път за Айтос, пресича р. Луда Камчия гечитно, който е в близост до Каменния мост и се прехвърля на десния й бряг. През гечит до Чудните скали се прехвърля на левия бряг, завива на юг – югозапад и отново през гечит се прехвърля на десния бряг на реката, минава под скалите и по стръмното се изкачва на сегашния път след мостовете.
След преместването на пощенският път и поради честите нападения и обири на пътниците по него, местната турска власт, определя жителите на това село, заселено в Дервенето за дервениши /пазачи на пътя – на пощенския път/. Жителите на такива села се ползвали с привилегии. В такива села не се разрешавало да се заселват турски семейства. Възможно е населението на такива селища да не е плащало данъци, или ако е плащало, то да е във възможно намален размер.
Мъжкото население в такива селища, определени за пазачи носи задължително дрехи в сур цвят, за да се отличава от останалите. Заради това, че са носели дрехи със сур цвят са им казвали Сурковци. Пазачите на проходи, като селата Голица, Ченге, Въбрица и други задължително са носели дрехи с черен цвят.
Селото в Дервенето е нямало име. За жителите от това село казвали дервенишите – от дерето.
При многократното назоваване през годините е стигнало до дервендеренци и селото е получило името Дервендере.
От името на селото произлиза и наименованието на местността Дервендере.
За краткост местността сега я наричаме ,,Дервенето".
За обхождане на определения участък от пътя от Провадия до Ченге, селяните са отглеждали коне / на свободно пасищно отглеждане/ в местността Кончовец, откъдето остава наименованието на местността и до днес.
Основен поминък на населението е отглеждането на овце. Край селото е имало мандра за преработка на млякото от където е останало и наименованието на местността Мандралъка. Населението е отглеждало и лозя в местността Ески бал /Старите лозя/.
Къщите на дервендеренци са били строени от дървета /за греди и паянти/, пръти и кал, смесвана със накълцан сух папур. Къщите са ниски на две стъпала от земята и покрити с папур. До наши дни на са останали никакви следи от къщите освен парчета от счупени грънци!
Всяко селище оставя следи след себе си – това са гробищата. Костите на починалите Дервендеренци лежат в баира на левия бряг на дерето в местността Дългополи, близо до пощенския път.
През 1829 – 1830г. при масовото изселване на българи в Бесарабия, населението от Дервендере се изселва напълно. В Бесарабия са регистрирани 94 семейства с 570 човека от село Дервендере. Няколко семейства се изселват в с.Лопушна, други се заселват в други села и из Добружда. Две семейства – дели Жеко и узун Жеко, се ,,скриват" в местността ,,дългополи". Те не тръгват заедно с другите за Бесарабия. Като причина за оставането им  се предполага  силно напредналата бременност на съпругите им. В Дългополи им се раждат синове – на дели Жеко – сина му Жеко, а на узун /дълъг/ Жеко – сина му Добри. За другите им деца се предполага, че са тръгнали заедно с другите от селото за Бесарабия.
Зареждат се няколко сушави години. Деретата в Дългополи пресъхват. Няма къде да поят добитъка си. Около 1835 – 1836г. се преместват край Маслекадере /дерето, където минава по средата на Дългопол/, което не пресъхвало в сушавите години. Фамилията на дели Жеко се установява и заселва на десния бряг на Маслека дере, близо до баира и построява къща там, където сега е къщата на Павел Вълчев. Фамилията на узун Жеко се установява и заселва на левия бряг на Маслека дере и построява къщата си. Там където сега е улицата и къщите на Неделчо Йорданов Тодоров и Илия Тодоров Илиев. За строежа на къщите си дървения материал те набавят от вековната гора. Разчистват терени и установяват дворове.
Част от Европа, включително Молдова и Бесарабия са обхванати от суша. Сушата и неурожаят стават причина част от изгонените българи да се завърнат в България. От Бесарабия се завръщат фамилията на Рачо Кесьов и фамилията на Тоню Милев. По – късно след 1840г. от с. Лопушна се завръща фамилията на Кръстьо Димитров Кръстев – Каракачана. През годините 1840-1850 и по-късно се преселват по няколко семейства от Върбица от Голица, от Ченге, от сърта – провадийските села и от много други села и образуват новото-старо с. Ново село.
След изселването на Дервендеренци през 1829-1830г. пощенският път от Провадия до Ченге остава неохраняем и са ставали обири при пренасяне на хазната, на търговци и на други пътуващи по пътя. Около 1850 – 1855г., турската власт заселва 25-30 турски семейства за пазачи на пътя. Къщите на турските семейства са били построени от двете страни на пощенския път по улицата, която сега води за гарата от Аджильовови на запад до гарата с което се формира турската махала. За мюсюлманите построяват джамия с минаре. Джамията е била построена по средата на турската махала, до самия пощенски път /където сега е дворът на РПУС, а минарето е било построено пред сегашния банци ,където се струпват трупите за бичене. Заедно със строежа на джамията е построена сграда за конак /където сега е построена детската градина/. Конакът е с много стаи и остъклен дълъг пруст /коридор/. За времето си сградата на конака е била много представителна, в интересен ориенталски стил. Освен сградата за конака се построяват и обори /конюшни/ за отглеждане на коне, необходими за обхождане на пътя. Разчистен е много голям двор, изкопан е кладенец близо до конюшните. Сега това място се намира в двора на Атанас и Тодор Добреви. Конюшните са били построени на мястото, където сега е къщата на Рачо Стоянов Тодоров.
Със заселването на турските семейства и построяването на джамия и конак, селото е преименувано от Ново село, на Еникьой.
За няколко години селото бързо се разраства. Заселват се много семейства от различни краища и се е почувствала нуждата от образование. През 1854г. се открива първото килийно жилище в къща. Първи учители са Христо Чолака и Цонко П. Гаврилов, и двамата от Габрово /1854-1856г./, които получавали по 900 гроша годишна плата и храна от селото.
През месеците Януари и Април 1857г. еникьойчени са предизвикани от духовния устрем на ченгени, които строят черква. Там е отседнал зографът Йванчо, художник Василевич – Габровала и те не закъсняват да му възложат поръчки – икони на Св. Богородица, Св. Неделя, Св. Атанас, Св. Стилиян и Св. Параскева. Пръв инициатор и платец е Недялко, дядо Вълков. За църква са ползвали стая от някоя къща.
След кратко учителстване в Ченге /1859-1860г./ в Еникьой се установява Лазар поп Георгиев от с. Смядово. По занаят е кожухар, учил в килийно училище в с.Риш, Преславско, учителствал в Смядово и Ченге.
От 1862г. селото вече било център на нахия /околия/ от Провадийската кааза /окръг/, която се подчинявала на силистренския валия /областен управител/. В Дългополския музей се намира мюхнюра /печата/ на еникьойския мухтар евен /централен кмет/.
С разрастването на селото расте и нуждата от духовна култура. Стаята която се ползва за църква, вече не може да задоволи нуждите.    Населението на Еникьой решава да си постои църква. Място за църквата отстъпва родолюбеца Велико Караславов.
Строежът на църквата започва през 1863г. и завършва през 1864г. наречена е Св. Троица. Патронен празник и общоселски събор е в понеделник, Св. Петдесетница. Пръв свещеник в Еникьой е бившия учител Лазар Попгеоргиев от с. Смядово. Той е участвал в борбите за българска църква, просвета и граждански права. Като представител на Еникьой свещеник Лазар Попгеоргиев е одобрил привременния правилник за управлението на самостоятелните български църкви приет на събора във Варна през 1866г.
До 1871 – 1872г. обучението в килийното училище било по ланкастърската взаимоучителна методика /по-големия ученик обучава по-малките/. През 1872 – 1873г. се поставя началото на черковно училище.
Първоначално се помещавало в къщите на Желез Вълев Колев и Делчо Вълев, а по-късно в ковачницата, в църковния двор под големия явор. За кратко време от 1873г. до 1876г. в това училище е учител Христо Рашков Блъсков от Шумен, брат на Андрей, Владимир, Димитър, Стефан и Илия Блъсков. Първоначално учителствал в класно училище в Дивдядово, Шуменско и в Ченге.
През 1873г. с.Еникьой е посетено от Варненския и Преславски митрополит Симеон – бележит деец за свободна народностна църква. Той настоял да се построи нова училищна сграда. Двор за построяването на новото училище дарил Велико Караславов /стария църковен двор/, за което е имал неприятности с турските власти. Сградата е била на два етажа с три учебни и една учителска стая. Пръв учител в новопостроеното училище е Христо Р. Блъсков. Той разделил учениците на отделения, доставил чинове и учебници.
Учил учениците: на революционни и патриотични песни. Други учители от това време са Матей Мирчев, Лазар Добрев роден в с.Аврен, учителствал до 1876г. Станю Добрев, роден в с.Ново село /1871 – 1873/, Кирияк /Киряк/ Николов, роден в с.Черковна, Провадийско, първоначално учителствал в родното си село, после в Дивдядово, а в Еникьой – след 1873г.
Училищната сграда временно е била изоставена през 1896г., но отново се ползва от 1908г. до 1914г. съборена е през 1934г.
През 1874 – 1875г. в Еникьой се получават вестници и списания: ,,Знание", ,,Източно време" , ,,Ступан", ,,Училище".
През 1874г. Христо Р. Блъсков приема свещенически сан в Еникьой. През 1876г. учителства Стоян Чолаков, роден в с.Аврен от 1876г. до 1882г. в училището учителства Ангел Златев от с.Косовча – сега с.Косово, Шуменско.
На 3.03.1878г. България е освободена от турско робство. Но Еникьой продължава да е под турска власт. Войната е приключила, подписан е Санстефанският мирен договор, но Варна е все още под турска власт. За освобождението на Варна руските войски минават през прохода /през Ченге и Еникьой/ за Провадия и от там за Варна. През месец юни 1878г. руските войски при преминаването си, освобождават Еникьой. Но и след това кмета на селото продължава да е /Емин Чауш/ мюсюлманин от Египет. След освобождението Еникьой се преименува на Ново село.
1882 – 1883г. е Първа учебна година на първи /I/ прогимназиален клас. За целта била наета една стая в къщата на Енчо Ив. Демирев. Учебната година започнала след гроздобер и траяла до Гергьовден.
Informative Informative x 1 View List

Лина

31 July 2018, 07:31:53 #2 Last Edit: 27 October 2021, 09:32:15 by Hatshepsut
След учителстване от 1885 до 1888г. свещенически сан поема Георги Николов Тузсузов, роден в с.Равна,Провадийско.
След освобождението на България сградата на конака продължава да се ползва за управление на общината. След построяването на сграда за общинско управление, конака заедно с големия двор е обявен на търг и продаден на Руси Балтата /брадаря/. В наши дни в сградата на конака живяха Борис и Ангел Балтаджиеви.
На 25 юли 1889г. е поставено началото на пощенското дело в с. Ново село. Първи началник на пощата е Д. Тодоров от Балчик със заплата 165 лева и раздавач Мирчо Лазаров от Провадия със заплата 50 лева.
Хронология на събитията в с.Ново село към края на деветнадесети век:
-1889г. – свещеник става поп Кръстьо;
-1892г. – свещеник е поп Бойко от с. Черковна, Провадийско;
-1893г. – като търговци се посочват: Янко Керемидчиев, Илия Велев, Добри Колев, Яким Видов, Христо Видов и Димитър Стоев.
-1893г. – по статистически данни 92% от населението е неграмотно;
-1896 – 1898г. – свещеник е Вълю /Васил/ Златанов от с.Катуница, Пловдивско починал 1905 година.
В края на XIX век свещеници са били поп Иван Стоянов от с.Драгоево, Преславско, както и икон. Констанин Дъновски, баща на Петър Дъновски /Дънов/  – бъдещият патриарх на българското дъновистко учение.
-1896г. – построена е прогимназия с четири големи и две малки учебни стаи и две стаи за учители. Покрай и пред училището минава средното дере и се влива в блатото /старо корито на реката от преди хиляди години/.
-1898г. – прокопано е дерето в права линия от училището на юг към реката – то съществува и днес.
С пръст е заринато старото корито и е оформен двор на училището, който се залесява с черничеви дръвчета.
Новоселската околия съществувала и след Освобождението до 1898г., когато по решение на Народното събрание е била присъединена към Провадийска околия.
В ежегодния Алманах ,,България" за 1899г. е отбелязано, че в с.Ново село все още няма читалище.
 -1900г. – основано е читалище ,,Селска пробуда', без собствена сграда, но пък единствено в Провадийската околия и едно от осемте във Варненски окръг.
-От 1900г. – в с.Ново село има мирово съдилище и земеделска каса, една от всичките четири в бившия Варненски окръг, превърната след 1900г. в клон на Българската земеделска банка.
-1907г. – 1908г. е първата учебна година за трети прогимназиален клас. За сграда се ползва църковното училище, построено през 1874г.;
-10.11.1910г. положен е основния камък на сградата на читалище ,,Селска пробуда" основано през 1900г.
-24.05.1911г. – открита е новопостроената читалищна сграда. /същата е съборена през 1964г./.
Населението на с. Ново село през 1911г. е било 2502 души. В Новоселската община тогава влизали още 8 села: Айджидере /с. Сладка вода/, с 352 жители;
Чамурна /с. Боряна/ с 917 жители;
Коярдана /с. Камен дял/ - 223 жители;
Казанлък /с. Красимир/ с 189 жители;
Мухали /с. Китен/  с 476 жители;
Куштепе /с. Рояк/ с 768 жители;
Чайлек /с. Чайка/ с 669 жители
Сава с 653 жители;
Земеделието и животновъдството са били в голяма зависимост от разливите на р. Камчия. Най – катастрофалното наводнение е станало на 14 юли 1914г. Наводнението събаря джамията, но минарето остава.
Камъни от съборената джамия са вложени в строежа на мелницата през 1916г. други големи наводнение са станали през 1918г. – на 19 февруари, 6 март, 12 и 25 декември и на 14 Ноември 1919г.
През 1920г. е основана кооперация ,,Напредък' – с.Ново село. В управителния съвет, според Протоколната книга №1 от 13 юли 1920г. влизат: Жечо Блъсков, Стефан Попов, Яни Калов и Димитър Баланов. Потребителна кооперация ,,Камчийска долина" е продължение на Потребителна кооперация ,,Напредък".
При преброяването на населението през 1920г. с.Ново село има 400 къщи и 2829 жители.
През 1924г. в с.Ново село са настанени 20 семейства бежанци от Ениджевардарско. За тях държавата е построила еднотипни къщи от стая, кухня и помещение за добитък. Оземлени са с по 30 декара земя от лонгоза, когато е започнало изкореняването му.
Поминъкът на новоселци рязко се променя след изкореняването на Лонгоза през 1926г. едрото свинарство и коневъдство е ликвидирано. Неизчерпаемата паша създава условия за развъждане на едър и дребен добитък.
През двайсете години на миналия век с.Ново село бързо се разраства. Жителите се увеличават, паралелно се увеличават и децата. Построено е ново квартално училище в източната част на селото и е наименувано ,,Иван Вазов". Селото продължава да се разраства. Учениците се увеличават.
През 1931г. е построено второ квартално училище в западната част на селото – училище ,,Св. Кирил и Методий". През двора на училището е минавало дерето. Наложило се е да се прокопае ново дере, направо на юг. Построен е бетонен мост. През 1931г. и трите училища – ,,Св. Св. Кирил и Методий", прогимназията и ,,Иван Вазов" са оградени с каменни огради.
При преброяването на населението на 31 Декември 1934г. в с.Ново село е имало 669 къщи и 3795 жители.
През 1934г. в България се преименуват градовете и селата. Селото се преименува от Ново село на Дълго поле. Тъй като двете семейства – дели Жеко и узун Жеко, живели 5-6 години в местността ,,Дълго поле" те предали на своите деца и внуци, че от там са дошли на сегашното място.
През 1936г. по предложение на местната интелигенция и особено на учителите селото се преименува на с. Дългопол. Тогава учителят Добри Константинов, казва че ако един ден селото стане град, ще бъде по-благозвучно ,, град Дългопол", отколкото ,,Град Дълго поле".
През есента на 1934г. започва изкопаването на основите за построяването на нова църква в центъра на с. Дълго поле.
През 1935г. е съборено минарето на вече несъществуващата джамия.
Камъните от събореното минаре са вложени при строежа на моста над средното дере при Потакови. Същата година започва подготовка и шосирането на три улици – при Стоян Тодоров, при Жечо Блъсков и при Станю Добрев. Използван е Закона за трудовата повинност. Кмет на селото тогава е бил адвокат Добрев от Провадия.
Бетонният мост в центъра на селото е построен през 1936г.
През 1937г. – есента – е завършена сградата на новата църква. През пролетта на 1938г. се освещава новия църковен храм ,,Св. Йоан". На освещаването присъства и владиката от гр. Варна.
Хронология на събитията в с. Дългопол в средата на миналия век.
1937г. – положени са основите за собствена сграда на Българската земеделска и кооперативна банка. Завършена е през 1938г.
1937г. – Кооперация ,,Напред" гр.Провадия открива клон – магазин в един от дюкяните в сградата, собственост на Добри Дълъг Жеков. За магазинер е назначен Тани  Добрев Жеков.
1938г. – Започва  строителството на ж.п. линията Синдел – Мурна /Комунари/. Ж.п. линията е завършена и първият пътнически влак е пуснат през есента на 1943г.
1945/1946г. – е открита непълна смесена гимназия в сградата на училище ,,Св. Св. Кирил и Методий" с първи директор Добри Тодоров, учител – пенсионер от гр.Провадия, бивш директор на гимназията в същия град.
1946г. – през лятото са построени шест класни стаи към средното училище – прогимназията строена през 1896г. в началото на Октомври
1946г. ученическа делегация от пет ученика, начело с народния представител Жеко Кръстев и втория директор на непълната гимназия Тотю Георгиев посещават Министерството на Просвещението с искане за откриване на Пълна смесена гимназия. Учениците в делегацията са: Андрей Янчев Панев от с.Цонево, Владимир Стоянов Божилов от с. Партизани, Димитър Александров Христов от с. Гроздево, Жеко Добрев Жеков от с. Дългопол и Стефан Савов Бояджиев.
Една седмица след посещението, министър Костурков подписва заповед за откриване на Пълна смесена гимназия в Дългопол. През учебната 1946/1947г. завършва първия випуск на гимназията.
На 5 май 1945г. е основано физкултурно дружество ,,Никола Тодоров" с председател Недко Георгиев, секретар Атанас Костов и касиер – учителя Иван Маринов.
1948г. – слага се началото на музейна сбирка от Народния учител Димитър Иванов Златарски. През 1952г. в една къща са подредени първите музейни експонати.
1960 – утвърден е единствения в страната селски музей. През 1965г. музейните експонати са подредени в новопостроената читалищна сграда. Уредник на музея е Димитър Златарски. През 1969г. селото е посетено от Георги Трайков и Антон Югов, с които е воден разговор за музея. След разговора се отпускат средства за построяването на сграда за Дългополският археологически музей. Сега музейните експонати, наброяващи над четири хиляди и петстотин са подредени и се съхраняват в собствена сграда.
1950г. основано е Трудово кооперативно земеделско стопанство от 50 члена с председател Тодор Иванов Стоянов и е наименувано ТКЗС ,,Мичурин"
1956г. – извършва се масовизация на земеделското стопанство.
1958г. – земеделското стопанство е напълно кооперирано.
1959г. – от 1 Януари ТКЗС – тата в Дългополския район се обединяват в едно ТКЗС ,,Георги Дамянов' в което влизат селата: Аспарухово, Комунари, Камен дял, Сладка вода, Боряна, Красимир, Дългопол, Сава и Рояк. Седалище на обединеното ТКЗС става с. Дългопол, а председател Иван Вълчев. За канцеларии на обединеното ТКЗС се ползва сградата на закритата БЗК банка.
Сградата ползвана за Община на селото, строена след Освобождението от турско робство е съборена през 1963г. На нейно място е построена сграда за канцелариите на обединеното ТКЗС, която е завършена през есента на 1964г.
1959г. – 1 Януари е направена първа копка на Нова читалищна сграда, която е завършена през 1962г.
28 Август 1969г. с. Дългопол е обявено за град Дългопол.

                      За написването на хронологията за създаването и развитието на с. Ново село, сега град Дългопол са ползвани предания, разговори със стари хора от селото, материали публикувани във вестник ,,Кооперативна трибуна" от 8 Октомври 1964 година на Димитър Златарски – учител и народен деятел бил също така уредник на Археологическия музей на с. Дългопол. Ползвани са също материали публикувани във вестник ,,Камчийска трибуна", който е продължение на вестник ,,Кооперативна трибуна" – гр.Дългопол.
Книга съставена по материали на четирима професори от историческия институт на гр.Кишинев, за преселването на българите в Бесарабия през 1828 – 1829 година. Книгата на И. Мещерюк ,,Преселение болгар в южную Бесарабию" 1828 – 1834 г. изд. в Кишинев – 1965г. и лични наблюдения и участия.




Издирих, събрах и написах аз потомък:
Жеко Добрев узун (дълъг) Жеков.
Informative Informative x 1 View List

Лина

31 July 2018, 07:33:10 #3 Last Edit: 27 October 2021, 09:25:41 by Hatshepsut


Храм "Св. Атанасий" в село Червенци, най - старата църква в община Вълчи дол.


В СЕЛО ЧЕРВЕНЦИ, ОБЩИНА ВЪЛЧИ ДОЛ, СЕ ПРОВЕДЕ ТРЕТИЯТ ФОЛКЛОРЕН СЪБОР ,,ПИСНАЛА ГАЙДА ПИСАНА"


Втори фолклорен събор с.Червенци 2013г. "Писнала гайда писана". Видео 1 Хоро пред читалището

            Село Червенци (Къзълджилар) е едно от най – старите села на Варненския край. Новото си име носи от 1934г. Разположено е на около 70км. от Варна в една равнинна местност до източната част на Делиормана (Лудогорието), то граничи на запад със селата Радан Войвода и Ген. Колево, на север – със с.Бенковски, на югоизток – със с.Караманите и на югозапад – със с. Ст. Караджа. През селото протича малка рекичка, която събира водите си от петте селски чешми и коритото й е насочено по направление от запад към изток и североизток. Низината, по която рекичката протича започва от с. Ст. Карджа и се нарича ,,Аслана'. Водосборният й район е голям и понякога причинява наводнения, като през 1964г. през селото преминава воден стълб с ширина около 80-100м и с дълбочина 2-3 метра и нанася много разрушения.
Землището на селото обхваща няколко местности има и тракийски могили. Местностите са със турски имена и образуват три концентрични кръга, като най – външния са горите и мерите, средния кръг – нивите, след които следват поляните, заобикалящи селото във вид на кръг.
Селото носи името си по всяка вероятност от хубавото едро и червено жито като дренки /било едно време/, което се е произвеждало от далечни времена.
            Единствените най – стари документи, в които се споменава селото са от преди 400 години, те се намират в ориенталския отдел на националната библиотека в София. В тях е отразено, че тогава селото се е наричало ,,Пойряз"
Предполага се, че селото най – напред се състояло от три махали – две турски и една в западната страна на селото, в местността ,,Аслана' на християните – гагаузи.
Християните макар и да са говорили турски език, чувствително се отличавали от османците не само по религията си, но и по своя бит. Мъжете бръснели главата си и оставяли върху нея кичур коса. Жените носели шалвари само през зимата, но отгоре обличали фуста. Храната и обичаите им били български, такива са истинските нашенски гагаузи. Те са коренното население на този край, наследници на старите българи.
Прииждащите по време на робството били главно бедни селяни, за да намерят препитание за своята челяд или да се спасят от войните /м/у РИ и ОИ/ и насилията на османците.
Трудно е да се установи редът на заселваните родове в селото. Но един от най – старите е родът на Велико Бобадалията и неговите братя узун Паруш, Тодорчо и кьосе Колю – заселели се като младежи от Северна Добруджа. Големи са родовете на Коджа Андон, на дядо Трифон и дошлите от южна България Топаловите, Карагочевите, Каишевите и др., чийто език бил български. От Преслав е рода на дядо Дяко, от Търновско са Сараловите, от Габровско са братята Начко и Пею и т.н.
До последния ден на робството, се провеждала политика на претопяване на местното население с цел да  да се влее в османските народи. По този начин хиляди българи от Шуменския и Силистренския край насилствено приемат исляма, усвояват езика, а някои и културата на османците.
            НО в село Червенци има само един единствен човек приел исляма. Това бил Михаил /няма да пиша от кой род/, приемайки мохамеданската религия се прекръстил на Мехмед. Цялото село, дори рода му се отчуждили от него, заради подигравките се изселил в днешен Каспичан, където умира. Този случай се предава от поколение на поколение и се знае с доста подробности. Да, тези гагаузи са дали само езика си, без да забравят българския, за да може да продължат живота си. И днес се разказва сред местните как в дома си говорили на български, а сред село на турски.
Характерна особеност на червенчени е голямото им гостоприемство.
 Въпреки говоренето на турски език хората от селото не могат да общуват с лица с мохамеданска религия. Нещо повече, ненавиждат ги, заради жестокия феодален гнет и непоносимата дискриминация упражнявана от османската власт.
След Освобождението в селото са останали само 3 семейства небългари, били са татари, но и те са били принудени да напуснат.
Много от преселниците в селото пристигали като джелеп кешани, т.е. овцевъди, но основният поминък на населението било зърнопроизводството. Всяко домакинство си произвеждало всичко, от което се нуждаело – от храната до дрехите и жилището. За разлика от османлийските къщи българските били по – просторни, с повече стаи, постлани с шарени черги, с повече битов инвентар – медни, керамични и дървени съдове, с цветни градини отпред.
Храната била основно хляб, чорби, плодове и зеленчуци според сезона. Месото било основно празнична храна, въпреки че селото било скотовъдско.
Българското население изхранвало себе си и османците, отделно развивало търговска и занаятчийска дейност.
          Духовният живот на българите най – напред бил организиран около църквата. След Кримската война, когато се засилил притока на българи към с.Червенци, и те станали мнозинство, започнали да търсят нови форми на духовно общуване. Най – напред започнали борба за построяване на истински църковен храм, успоредно с което се основало училище, като грижа за децата им и съдбата на народа.
          Освобождението заварва с. Червенци с 3125 жители от общо 533 семейства. Към тях се присъединяват 40 нови семейства от Южна България.
Факт е, че след освобождението старите жители макар и гонещи турците, продължавали да говорят на турски до към 1920г. Те казвали ,,ние сме българи, наричат ни гагаузи, само защото сме говорили турски". Носията на мъжете била българска – тесни потури, пачалии, червен пояс с антерия от вълнено тъкан плат с ич, калпак с хоризонтално дъно.
По време на войните от 1912-1913г. селото дава 65 жертви.
До Балканската война и по-късно в селото имало само ,,Кметско наместничество". Доста години кметски наместник бил Добри Димов /Дерменджи Добри/, както и Желю Карагочев, запомнен от населението като строг и справедлив.
По време на Народния блок за общински кмет е избран члена на БЗНС Ганчо Илиев Ганчев, който кметувал до 19 май 1934г. След тази дата кмет е бил известния адвокат от Провадия Иван Георгиев. През 1939г. кмет е запасния офицер Димитър П. Димиев, който в 1943г. е изпратен в присъединена Македония, а на негово място е назначен запасния офицер от Севлиево Христо Стоянов. 


Откъси от  ,,Из историята на с. Червенци", Път през три епохи
Автори: д-р Владимир Железов, Георги Пеев, Генчо добрев, Димитър Тишев, Йордан Демирев, Кирил Радев, Петко Тишев, Пею Пеев, Стойко Добрев и Янчо Кишев.


Редактор: проф. к. ист. н. Петко Близнаков



На 15 юли 2017г. сутринта,  с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан бе извършен чин по обновление на храм "Св. Атанасий" в село Червенци, община Вълчи дол.
През тази година се навършват и 150 години от построяването на църквата в с. Червенци - най-старата от общо седемнадесетте църкви, намиращи се на територията на община Вълчи дол.  Храмът е построен през далечната 1867 година и е образец на църковната ни архитектура от средата на XIX век - църквата била вкопана в земята, а към нея било изградено и килийно училище.
Informative Informative x 1 View List

Шишман

31 July 2018, 07:35:36 #4 Last Edit: 27 October 2021, 09:33:31 by Hatshepsut
Старите имена на българските градове


http://insiderguide.me/blog/2016/07/30/city-first-things-en/

Родината ни има дълга история и градовете ни са носили много названия през годините. В тази статия можете да научите старото име на своя и други български градове.

София

През 7 век пр.Хр. възниква Тракийският град Сердика - това е първото име на днешна София.
По времето на хан Крум(началото 9 век) Сердика става част от българската територия и получава името Средец. Градът е бил наричан и Триадица.
Последното име - София, идва от храма "Света София".

Пловдив

През вековете този град е носил много имена - Кендрисос, Евмолпиас, Филипополис, Пулпудева, Тримонциум, Улпия, Флавия, Юлия, Пълдин, Филибе и други.
Най-известното може би е Филипополис, дадено му от Филип Македонски, бащата на Александър Македонски.

Варна

Старото име на Варна е Одесос, на едноименната крепост, разположена на Варненския залив. След разрушаването й градът започва да бъде наричан Варна. Между 20 декември 1949 г. и 20 октомври 1956 г. градът е носил името Сталин.

Бургас

Днешното име на Бургас произлиза от Бургос (от латински - кула). През 19в. градът е бил наричан Ахело Бургас.

Русе

Този град е наричан по най-различни начини, все подобни на днешното име - Руси, Русико, Руши, Русчук, Русиг... Едно от най-популярните стари имена е Русчук. Така е бил наричан градът по време на османското робство. Друго име на града, което е било носено от римска крепост, е Сексагинта приста("пристанище на 60 кораба").

Стара Загора

Старите имена на града са седем - Берое (по времето на траките), Августа Траяна (на името на римския император Траян), Боруй (видоизменено от Берое), Иринополис (дадено от императрица Ирина), Верея (по време на византийското робство), Ески Зара (по време на османското робство), Железник(1854-1870). От 1870 се нарича Стара Загора.

Велико Търново

Първото име на града е Търновград, по-късно Търново. През 12-14 век е било популярно и името Царев град.

Добрич

Градът е носил името Хаджиоглу Пазарджик. То му е дадено от турски Търговец Хаджиоглу по време на османското робство. Носи това име до 1882 година. По време на Втората световна война и Комунизма градът се е наричал и Толбухин, на името съветския маршал Фьодор Толбухин. От 1990 насам си връща името Добрич.

Сливен

И този град е наричан по многo начини - Савулен, Суида, Туйда, Ислимие, Истилифинус, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне.

Ямбол

През вековете и този град е носил много други имена - Диосполис, Дамполис, Дианполис, Хиамполис, Динибули, Дъбилин, Янболу, Янболи и други...

Габрово

Преди градът се е наричал Габрува (от 1477г. до 17в.).

Видин

Старите имена на този град са Бонония, Бдин (идва от глагола бдя).

Асеновград

Старото име на града е Станимака, произлизащо от гръцкото Стенимахос.

Търговище

От 1573 до 1934 година градът се е наричал Ески Джумая (от турски "ески" - стар, "джумая" - петъчен пазар).

Суворово

Първото име на града е било Козлуджа, по-късно (през 1934) е преименуван на Новградец. Днешното име е в чест на Александър Суворов, руски пълководец, спечелил на това място през 1774г. една от битките от Руско-Турската война.

Лом

Градът е носил много имена - траките го основават с името Антарес, римляните го наричат Алмус. Лом е носил и имената Ломград, Поломие, Лом паланка и Булмия.

Плевен

В началото на новата ера на мястото на сегашен Плевен е имало римска крепост с името Сторгозия.

Монтана

Градът е носил много имена: Монтанезиум (дадено от римляните), Кутловица (от славяните), Фердинанд (след като приема това име през 1891, княз Фердинанд I променя статута на селището и то става град), Михайловград (на името на комунистическия активист Христо Михайлов). През 1993 г. приема сегашното си име.

Благоевград

Най-известното старо име на града е Горна Джумая, носено до 1950 г. Градът се е наричал още Скаптопара (на името на древно тракийско селище), Джума Базари, Джума, Баня, Орта Джума, Джумая.

Дупница

Старите имена на този град са Дубница, Тобиница, Дупеница, Дупнеца, Дупла (от старобългарски дуб - дъб). През 1948 градът приема името Станке Димитров, което носи до 1990 г.

Пазарджик

Първото име на града е Татар Пазарджик. То произлиза от първите постоянни жители на селището - татарите, които са търгували (пазарували) там. "Джик" е умалителна наставка, която показва, че пазарът е бил малък.

Ботевград

До 1886 се е наричал Самунджиево, по-късно е преименуван на Орхание, а след 1934 носи името на българският революционер и поет Христо Ботев.

Смолян

Градът датира от дълбока древност и е носил имената Аетос (в превод "орел" - на името на стара крепост над града), Езерово, Пашмакли, Ахъ Челеби (последните две по време на османското робство), а днешното име произлиза от племето смоляни, населявало този край.

Созопол

От създаването си до днес градът е носил множество имена - Антеа, Аполония (на древногръцкия ног Аполон), Созополис (означава "град на спасението"), Сизеболу (по време на османското робство).

Несебър

Древното наименование на града е Месамбрия, по-късно е наричан Месемврия. Днешното име му е дадено от славяните.

Поморие

Старото име на града е Анхиало. По-малко известно е прабългарското име Тутхон.

http://www.pension-bg.org/gradove_imena.html

Hatshepsut

Старите имена на българските градове - интерактивна карта:

https://www.thinglink.com/scene/1208544593973346311

Hatshepsut

Кипровец, една българска надежда

Филм посветен на 300-годишнината от Чипровското въстание


Лина

19 August 2020, 22:12:33 #7 Last Edit: 04 August 2021, 20:50:50 by Лина
Откъси от книгата ,,Ехо от миналото" на Цанка Джамбазова написана със спонсорството на Веселин Чаков – оперен певец в Цюрих, Швейцария, за предпечата, и на Петър Янчев Дилов от град Варна – собственик на издателство ,,Позвънете", за отпечатването на книгата.

село Искър, Варненско



/Москвича е супер, но снимките от с. Искър са кът/

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ
Село Искър се намира в югоизточния край на Делиормана (Лудогорието) в общ.Вълчи дол, обл. Варненска. Отстои на 26кв. северно от Провадия, на 5 км. източно от старата община Добротич, на 6.5 км. югозападно от сегашния общински център Вълчи дол (Курт дере), на 56 км. северозападно от областния град Варна. През центъра на селото минава асфалтово шосе, което го свързва в едната посока с Вълчи дол, Варна и Добрич, а от другата – с Михалич, Провадия и Шумен.



ЗЕМЛИЩЕ И МЕСТНОСТИ

    В далечното минало землището на селото не е точно обозначено със знаци. Това става по-късно с трайни каменни знаци, които съществуват до 1960г. С окрупняването на ТКЗС през 1959г., със създаването на ДЗС Вертино и с разораването на пасището в Айкъна много от тях са унищожени. Както някога, така и сега има наши ниви в други съседни землища и обратното. Това става при покупко-продажба на земя, при преселвания, като дарения за младоженци и др. В края на 90-те г. землището има определени граници с влизането в сила на земеразделителния план по Закона за земята от 1991г. По този план на землището, по посока на часовниковата стрелка, то граничи със землищата на Вълчи дол, Щипско, Ветрино (държавните ниви), Момчилово, Средно село, Добротич, Михалич, Кракра. В тези граници общата площ на землището е около 17, 955 дка, от които 15,765 дка са обработваема земя, 963 дка гори и 1113 дка мери и пасища. Местностите в землището имат специфични имена. Например: Крушака е местност с крушови дървета, останали от старата гора (несъществуващи сега). Панаирския път – пътят към Средно село, който някога е водил към Аккоюнския панаир. Червенака – това са ниви дадени на добруджанските бежанци през 1920г. от Ламборджата, Щит – 82 – местност на юг от селото, където става голямото военно – полево и въздушно учение на армиите от Варшавския договор. На високата могила южно от селото е наблюдателницата на върховното командване. На тази стратегическа местност още от времето на Фердинанд и цар Борис III правят учение българските войски. Това място е и най – плодородната част от землището на Искър. ........
    В околностите на селото има шест изкуствени конусообразни могили, които ни напомнят за времето на траките. Някои ги определят като надгробни могили, други като селищни, ограждали определена територия. Има и могили, които са разорани и едва личат. При разкопките на двете могили на юг от селото през 1942г. под ръководството на директора на училището Желю Дачев и учителя Тодор Илиев учениците намират човешки останки, стрели, копия и др. предмети от бита и два – три куб. м. необработени камъни в основата на всяка могила. Установява се, че тук се извършват единични погребения. Някои от намерените предмети се пазят в музея в гр.Провадия. Днес всички могили са разкопани от механизатори или иманяри.
Непосредствено до двете разкопани могили е селскостопанското летище, което заема 231 дка земя и е създането през 1960г.

    Първите заселници заварват големи пространства с гробища в местността Авлъкоюсу точно срещу заселището Юртлука, по средата между воденицата на Георги Симеонов и шосото за Вълчи дол. Те са много стари и два вида – християнски и мюсюлмански. Християнските са по-стари и по- многобройни. Това значи, че в Юртлука е съществувало селище още от новата християнска ера, може би до падането на България под османско владичество. Предполага се, че тогава е унищожено християнското население и е заселено с османци. Може населението да се е стопило от епидемия. От намерените по това място останки от керамични и грънчарски предмети личи, че жителите се занимавали с грънчрство, керамика, тухларство. През 1910г. теренът бил обявен за черковна собственост, а по-късно бил оземлен за малоимотни и безимотни.
Отдавна по тия места, където е било старото гробище и по течението на рекичката идват иманяри да търсят злато. Идват и експедиции от Варна. Открити са предмети от хубава керамика от VI-V век пр.н.е., бронзови монети, динари, части от колони, дялани в гр. Марцианополис (Девня) и др. В нашето землище е намерен златен пръстен от времето на император Домициан 86-92г. Открити са римски монети, сечени при Константин Велики – последен римски и първи византийски император.

ПРИРОДНИ БОГАТСТВА

    Землището на село Искър е богато с разнообразни природни дадености. Те стават причина за заселването на нашите предци в това райско кътче, заобиколено някога от гъсти непроходими гори. Котленци намират тук вода, гора и пасища за своите стада, врачанци – плодородна земя за изхранване на семействата си, тракийци – място, далеч от своите поробители, добруджанци – най – близкото спасение от румънците и т.н.
Идват другоселци да поят добитъка си, да налеят вода ....селото е богато на изворна вода. 


СТАРО СЕЛИЩЕ
    На 2 км северозападно от сегашното село има следи от старо неизследвано селище, за което няма сведения кога е възникнало и кога е изчезнало.
Като се съди по останките от пътищата, които са правили римляните, предполага се, че то има далечно минало, още от римско време. Такъв път е имало от тогавашния голям град Марцианополис, който към Иситлии (Момчилово) се среща с друг път, идещ откъм крепостите Никюп (В. Търново) и Кюлевча, Шуменско, насочва се на север, минавал през Еникьойските лозя. Насочва се право към заселището Юртлук. От там през местността Ламборджа, по Бресташкото плато отправя се на север за град Силистра, Кюстенджа и Бабадаг. Има предание, че по тоя път е минал великия римски поет Овидий, когото император Нерон заточил от Рим в Кюстенджа по политически причини. Той там починал. Днес местността, в която се намирало изчезналото селище, се нарича Юртлук.
Друго предание говори, че по северните височини, в покрайнините на горите са станали едни от първите сражения на Аспаруховите войни с византийските войници.
Сегашното село е заселено на това място по време на османското владичество към края на XVI век. Споменато е в османския регистър от 1573г. като Ак-коюнлу и от 1676г. като Ак-коюндже (народна библиотека - ориенталски отдел, С-я). По това време османската империя е в упадък. Разбойници нападали керваните със стока, което наложило да се постои караулно помещение в местността Ламборджа, за да опази пътя Шумен – Добрич.

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ

    За името на селото от епохата на робството съществуват няколко легенди за бели овце. В една от тях се казва, че тези овце са на местните османлии или на някой си бей, а в други – че са другоселски. По приемлива е последната легенда, която описва Цветан Цветков от Искър в своя разказ ,,Легенда за белите овце", (Държавен архив Варна) по разкази на стари хора.
Било ранна есен. Трима овчари от Добруджа дошли в селото да търсят мера, пасища за овцете си, тъй като в Добруджа настанала голяма суша. Те поискали и да иззимят овцете си тук. Местните първенци  се събрали и решили да уважат молбата им, но ги предупредили че тук често минават разбойници. Въпреки това братята докарали големи стада с много кучета. Медни звънци огласили селото. Стадата едва се побирали на мегдана. Един от османците ги отвел в местността Айкъна, направили си къща с чардак отпред и ъгли за овцете. За кратко време овцете разтърсили големи руни, а бялата вълна заблестяла като сребро по гърбовете им.
Една вечер притъмняло , извила се страшна буря, след няколко дни завалял сняг, валяло със дни. Снегът достигнал до три метра височина. Когато овчарите открили ъглите онемяли, всичките овце били задушени. Сломени от голямата загуба братята напуснали селото. На пролет вятъра разнасял бяла вълна по дървета и храсти, хората се страхували да доближат Айкъна.
По това време селото имало 30 къщи.
Минават години, природата заличава страшната трагедия. Но легендата за белите овце се разнася чак до Русчук (Русе) и Дръстър (Силистра). .........

    През 1934г. с министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август същата година селото се преименува на Искър. Котленските заселници искали то да се именува Великово – на името на първия заселник Велико Дачев от Котел. Но заселниците от долината на река Искър, които сами се наричат искърци и са повече на брой, се наложили.
До Освобождението селото е заселено с османци. Според техните закони земята е на Аллах, а на замята негов заместник е султана. За това той имал право да раздава пожизнено владение на отличили се негови войници, които ставали спахии. По-късно някои от тях се замогват много и стават бейове. Така и тук в края на XVIв. Дълго след идването на османците на отличил се офицер е дадено искърското землище. Андрей Цветков посочва в своите записки годината 1590-а за заселване на турското население в това землище. В първите години османците обработват земите на спахията, но по-късно, с промяна на закона те стават собственици на земята, която обработват, срещу данък – десятък, беглик, харач, бедел и пр. Предполага се, че последния бей Дормуш Хюсеинов е бил потомък на първия спахия. Селото тогава било изцяло османско. През 1873г. идва първия български заселник Велико Дачев, но на гроба му е посочено, че е дошъл 1863д., той е погребан в двора си, защото тогава е нямало българско гробище. Днес също има поставен паметник на лобното му мястото. Той идва в Искър сам и става чирак, после се връща в Котел, където се жени и има четири деца. След Освобождението се връща в село Искър, където си купува къща и там живеят децата (там му се раждат още две деца) и внуците му. Вторият българин също идва от Котел това е Стефан Мозаков. Първият отваря кафене, а Стефан  - кръчма с хан. След тях идва Благой Данев от с. Върбица, Преславска околия, който отваря магазин – манифактура и колониал. И т.н.
През 1903г. беят си продава имота и се изселва. Останалите османлии го последват, като един се заселва в Мала Азия, а останалите във Варна.
Informative Informative x 1 View List

Hatshepsut

Възрожденският исторически резерват в с. Свежен


Епохата на Възраждането е наложила свое траен отпечатък върху културната инфраструктура на съвременна България. Документи, движими културни ценности, творби на изкуството и литературата създадени през XVIII и XIX век, присъстват трайно не само в образователните и научни общувания на нацията, но и във всекидневието, музейните и социални мрежи. Значимо място за поддържане на това влияние имат архитектурните и исторически резервати, създадени с правителствени актове през 50-те – 80-те години на миналото столетие с цел опазване и популяризиране на значими комплекси с исторически характер. Ще припомним, че според издадения през 2007 г. каталог ,,Културно-исторически резервати в България" изчерпателният списък на възрожденските резервати включва 19 отделни комплекса – Старинната част на Търново, Старинен Пловдив, Старинен Ловеч, Старинен Несебър, Стария Созопол, Старинната част на Трявна, Копривщица, Мелник с Роженския манастир, селата Арбанаси, Жеравна, Катунище, Бръшлян, Старо Стефаново, Боженци, Ковачевица, Долен, Свежен, Рилски манастир и Парк музей ,,Шипка – Бузлуджа".

С Разпореждане на Министерския съвет №55 от 26 ноември 1987 г. (Държавен вестник, бр. 96, 11.12.1987 г.) старинната част на село Свежен, община Брезово, област Пловдив, е обявена за архитектурен и исторически резерват, представящ възрожденското културно наследство. В резервата са включени 110 отделни архитектурни обекта (основно къщи), както и части от общата инфраструктура. Пет от обектите са регистрирани като културни ценности с национално значение, останалите са с местно значение.

Ролята на Свежен за опазване културното наследство на Възраждането е откроена от екип експерти, ръководен от арх. Елена Конярска, работила в продължение на 15 години за заснемането и идентификацията на архитектурното богатство на старинното селище. Също така е отчетена и относително високата степен на съхраненост на традиционната българска къща за Средногорския регион. Придобитият през последните години на държавния социализъм статут на резерват за село Свежен (както и за другите изброени комплекси) е съхранен при всички последващи промени на нормативното устройство на сектора до наши дни. По силата на действащия Закон за културното наследство (2009 г.) резерватът в с. Свежен влиза в групата на историческите обекти и комплекси (чл. 6, ал. 2). Законът изброява изрично само археологическите резервати, но постановява, че заварените регистрирани обекти и комплекси с национално значение запазват своя статут.


Долната Чолева къща в Свежен, план Христо Чолев

Историческите извори свидетелстват по категоричен начин, че селото с историческо име Аджар/Хаджар възниква след падането на българските земи под османска власт. Поради специфичното си разположение в проход в сърцето на Сърнена Средна гора, в ранните векове на османското владичество то придобива дервенджийски статут и бързо се разраства. В навечерието на Освобождението населението му брои над 3300 души – само българи.

Година   1819   1856   1872   1884   1934   1946   1956   1975   2019
Брой   1500   3000   3360   1246   2225   2063   1364   691   176
Движение на броя на населението в с. Свежен (1819-2019)

Основните поминъци на аджарци през Възраждането са овцевъдството, търговията, абаджийството, розопроизводството. Динамични са стопанските им контакти с Цариград, Анадола и други части на Османската империя. Търговските им връзки достигат до Австрия/Австро-Унгария, Русия, Далмация. Развиват се и други занаяти – папукчийство, кафтанджийство, кундурджийство, мелничарство, тепавичарство, кафеджийство, кръчмарство. През ХVІІІ и ХІХ век Аджар се налага като административен център на Караджадагска нахия, а през 1871 г. е обявен за касаба – малък град. През XVII век селото е средище на Карловско-аджарската книжовна и калиграфска школа. Днес част от старателно съставените и изобилно илюстрирани в Карлово и Аджар църковни ръкописи се пазят в Пловдивската народна библиотека ,,Иван Вазов".

В Аджар е регистрирано и едно от най-ранните килийни училища в българските земи, давало църковнославянска грамотност на местните момчета още през 30-те години на XVII в. Тук е основано и едно от първите взаимни селски училища – 1840 г., което по-късно прераства в класно и поддържа жив огъня на просветата през последните предосвобожденски десетилетия През 1868 г. се създава читалището, а през 1870 г. – девическото училище. През 1864 г. е завършена и новата селска църква ,,Св. св. Петър и Павел". През 1868 г. е издигната талпената сграда на класното училище, която просъществува до края на XIX в.


Аджарското класно училище – външен вид през 70-те години на XIX век

Традиционната аджарска архитектура включва няколко типа къщи. По главната улица, криволичеща в посока север/юг по протежение на реката, през Възраждането са били разположени просторни двукатни дървени домове с голям дюкян на първия етаж с лице към улицата или чаршията. Друг тип къщи, издигнати в местности с по-подчертана денивелация, са конструирани на два или три етажа, първият от които е каменен, а останалите паянтови. По-бедните жилищни сгради са изградени от талпи, като са едноетажни или с полувкопан първи етаж. Дворовете не са просторни, но са обсипани със стопански постройки, подсигуряващи домашните занаяти и/или скотовъдството. Най-старите постройки са представители на типичната еднопространствена възрожденска къща, включваща жилищно помещение и обор за животните, както и чардак, обърнат в масовия случай на юг. Образци на всички изброени типове жилища са запазени до днес, въпреки драматичните исторически обрати, застигнали Аджар/Свежен през последния век и половина.

Високопросветените и динамични аджарци се ангажират и с освободителните инициативи на българския народ през последните две десетилетия преди Освобождението. Има запазени свидетелства за проникването на печат с революционно съдържание в селото и за евентуалното създаване на революционен комитет. Силно разпространена е версията, че в района на близкия до селото връх Кадрафил в началото на месец август 1868 г. е починал от раните си войводата Хаджи Димитър. Жива е и легендата за идването на Васил Левски в Аджар и за системни контакти между него и местни дейци. Макар и съградени по класическия модел на историческата мистификация, цитираните твърдения за Хаджи Димитър и Васил Левски говорят категорично за съпричастие на местното население към движението за политическо освобождение от османска власт, разгърнало се мащабно в периода 1866-1876 г. в региона, а и в значителни по обхват територии на българското етническо пространство.

През август 1877 г. селото е застигнато от ужасна военновременна трагедия. След поражението на частите на генерал Йосиф Гурко при Стара Загора (19 юли) подбалканската котловина е подложена на нечувано насилие. Войска и башибозук нападат, подпалват и унищожават редица селища – Стара Загора, Калофер, Карлово, Сопот. В началото на август турските пълчища достигат и до Аджар. Селото е подпалено и разграбено. Избито е мирно население – над 650 мъже, жени и деца. Резултатите от стопанския и социален подем на едно от най-жизнените средногорски средища на българщината са изпепелени за няколко дни. И до днес тези ужасяващи събития местното население назовава със страховитото име ,,касапнята", а част от съхранените извори са повече от красноречиви. В публикуваната на страниците на в. ,,Марица" (бр. 142, 11.12.1879 г.) обява става дума за момче от Аджар на име Димитър, което по време на ,,касапнята" е отвлечено и ислямизирано и след Освобождението търси оцелели членове на своето семейство.

Поради топографските особености на населеното място, след пожарищата на войната част от по-отдалечените от централната улица къщи оцеляват. Оцелява и новата черква ,,Св. св. Петър и Павел", но старата черква, ведно с над 100 къщи са унищожени от пожарищата и грабежите. В румелийския период Аджар се възстановява сравнително бързо, като в селото се установяват и нови заселници, а част от аджарците се преселват в съседните села, които са били мюсюлмански и които са напуснати от техните предишни жители. Според преброяването от 1884 г. в Аджар живеят 1226 българи. До средата на ХХ в. населението се стабилизира около 2000 жители, занимаващи се предимно със земеделие и животновъдство. В социалистическия период Свежен запада, поради насилственото коопериране на земята и поради целенасочената политика за поддържане ниски доходи на аграрното население. Процесите на демографско свиване продължават и след 1989 г. и към 2019 г. постоянните жители в селото са 176. Сградният фонд, възстановен след пожарищата на Освободителната война от аджарци, днес е подложен на саморазрушаване. Около половината къщи в селото са необитаеми, включително и част от регистрираните като културни ценности.

За разлика от други населени места със статут на възрожденски резервати, след 1987 г. Свежен не успява да се съживи, превръщайки се в динамичен и атрактивен център на културен, рекреативен и образователен туризъм. Много от обектите на културното наследство в старинното селище са в риск, а избрания модел на управление и популяризиране не дава осезаеми резултати. Това е и причината за създаването на настоящия обзор, в чиято заключителна част представям визията си за развитието на резервата през следващото десетилетие.


Снимка на ученици от аджарското училище, 20-те години на XX век

Вместо да се уповават на легендарни сведения за връзката на населеното си място с Хаджи Димитър и Васил Левски, свеженци би трябвало да заложат на наличното и безспорно свое богатство – паметта за кървавата вакханалия от август 1877 г., над 100-те историческите къщи с висока архитектурна стойност, мемориалните паметници и паметни плочи, останките от старата църква и съвременния храм, фамилните истории, стопанските практики на розопроизводството и абаджилъка, книжовната и образователната традиции. Това до известна степен в момента се прави във връзка с текущи проекти за реставрация и консервация на мемориалната къща на полк. Владимир Серафимов и за експониране на артефакти, свързани с местната книжовна школа, но дейностите са разхвърляни и недостатъчни; липсва дългосрочна визия за развитието на резервата.

Автор: проф. дин Вера Бонева, днк, Университет по библиотекознание и информационни технологии

https://bulgarianhistory.org/svezhen/

Hatshepsut

Изгубеният Несебър - един от най-старите градове в Европа


Несебър е късче от паметта на нашата земя, град-приказка от древността. Животът в антична Месамбрия, средновековна Месемврия и българския Несебър не е прекъсвал повече от 3 хилядолетия. На 18 юли 1956 г. старият град, разположен на малък, скалист полуостров и свързан със сушата само чрез тесен провлак, дълъг около 400 м, е обявен за архитектурно-исторически резерват с национално значение. През 1983 г. пък ЮНЕСКО го включва в Списъка на паметниците на световното културно наследство.

През 1910 г. видният археолог, историк на изкуството и политик проф. Богдан Филов живописно разказва за малкото тихо и омайно градче, за неговото минало и многобройните му църкви. А снимките показват един вече безвъзвратно изгубен Несебър.

"Напоследък у нас започнаха често да говорят за Месемврия. Живописното и единствено по рода си местоположение на този приморски градец, затънтен и мъчно достъпен зимно време, привлича вече през лятото доста посетители, които търсят отдих и спокойствие през ваканциите си. И трябва да се признае, че едва ли има друго място по брега на Черно море, което да е тъй пригодно за тази цел, както Месемврия. Варна стана вече много шумна и светска; Бургас плаши своите посетители с многобройни комари; Созопол, който по своето живописно местоположение не пада по-долу от Месемврия, също не е лишен от тези досадни животинки. В Месемврия всички тия неудобства липсват. Тук всичко предразполага към спокойствие, към съзерцание, и ако човек не е много претенциозен, той ще остане напълно доволен и от скромните дървени къщички, в които се чувства тъй много липсата на градини.


Несебър - поглед от въздуха, 1926 г.

Морето тук замества всичко. То дава на човека онова, което градецът в своето усамотение му отнема от светския живот. Оня, който не е в състояние да почувства всичката омайна хубост и тайнствена сила на морето, напразно ще ходи в Месемврия. Нему ще бъде скучно там. Човек трябва да разбира шепота на вълните и техния бурен рев, трябва да умее да наблюдава своеобразния живот на морето, за да изпита всичкото обаяние на Месемврия. А морето не е винаги така тихо и идилично настроено, както самият градец. Понякога и при най-спокойно време, без буря и гръм, в царящата наоколо хармония се вмъква рязък дисонанс.


Рибарски лодки в началото на провлака, водещ до Месемврия (Несебър), началото на ХХ век

Въобще, по всичко изглежда, че Месемврия в скоро време ще стане един от най-добре посещаваните летни курорти у нас. Тази участ ще се стори може би на мнозина, особено на месемврийци, твърде завидна. Всъщност, тя ще лиши градеца от най-ценното, което той има - от неговото усамотение и тишина. А тези две неща са необходими, за да се създаде подходящото настроение у оногова, който иска да се вдълбочи в миналото на градеца и да се любува на неговите редки по своята хубост архитектурни паметници.


Пътят към града покрай вятърната мелница, 20-те години на ХХ век

Месемврия, по отношение на своите художествени паметници, е за България същото нещо, каквото е Равена за Италия или Брюж все още продължава да бъде за Франция. И в трите места, след един период на бляскава художествена деятелност, намираме внезапен застой, който продължава и до най-ново време; и на трите места тишина и уединение, които тъй много предразполагат към съзерцание; и на трите места виждаме в същото изобилие отлично запазени паметници от една далечна вече за нас епоха. Както в Равена пред нас се разкрива в рязка пълнота старохристиянското изкуство от V до VIII столетие, както в Брюж намираме най-добре застъпено старото фламандско изкуство в архитектурата и живописта с Ханс Мемлинг начело, така и в Месемврия имаме възможност да проследим развитието на по-късната византийска архитектура в цяла редица най-характерни нейни произведения. В това отношение Месемврия се явява като продължение на Равена. Докато архитектурните паметници и мозайките на италианския град, с малки изключения, се падат още в първия разцвет на византийското изкуство и ни представят, следователно, по-старата фаза на неговото развитие, повечето месемврийски църкви са от по-късно време - от XI до XIV столетие, и принадлежат, следователно, към периода на втория и последен разцвет на това изкуство.


Провлакът, свързващ старата и новата част на града, 60-те години на ХХ век

Обаче Месемврия, както и Равена, не притежава само византийски паметници. Градецът е един от най-старите в България и е играл навремето си твърде важна роля.


Вятърна мелница (йелдермен), 20-те години на ХХ век

Още преди да бъде основана тук гръцка колония, на това място се е намирало старо тракийско селище, чието заселване се крие в най-тъмни времена. В VI столетие преди Христа е била основана тук гръцка колония от жителите на Мегара, които са заселили и Византион. По това време градът е въртял голяма търговия с вътрешността на страната и е сякъл многобройни собствени монети от бронз и сребро, каквито още и сега често се намират. Най-значителният запазен паметник от това време е крепостната врата, която отпосле на няколко пъти е била преправяна, но в главната си част е запазила още стария си изглед. Тя е градена от големи и правилни каменни блокове без хоросан, както са били градени всички старогръцки крепости. Другите антични паметници, които се срещат тук, са по-незначителни. Между тях се намират старогръцки надписи и релефи, които се отличават с изящната си обработка.


Разкопки край една от вятърните мелници

Месемврия е достигнала най-голямо значение през византийско време след образуването на българската държава. Тук е била една от най-важните погранични крепости, за чието владение често са били водени ожесточени борби между българи и византийци. В 812 г. Крум, след кратковременна обсада, успял да превземе крепостта съвсем неочаквано, обаче българите не могли да я задържат дълго време. Византийците скоро си я възвърнали.


Пристанището, 20-те години на ХХ век

Също и във време на второто българско царство Месемврия, като първостепенна крепост, продължавала да играе твърде важна роля и да минава ту в български, ту във византийски ръце. Тя е служила често било като убежище на свалени български владетели, било като място, дето са били заточвани падналите в немилост византийски първенци. Тези хора, лишени от власт и от светското си положение, са имали достатъчно време в този затънтен край да се отдадат на размишление за непостоянството на човешката съдба и за преходността на земното щастие. Това, което са изгубвали в живота, търсили са го в религията, която е била последното им убежище. И понеже не са могли вече да въздигат замъци и да изтребват своите неприятели, градили са църкви и са се утешавали с християнско благочестие и смирение. Ето защо в такъв малък градец като Месемврия, който никога не е имал възможност да се разшири вън от естествените граници, в които го поставя морето, е имало толкоз много църкви. Някои от тях днес наистина са изчезнали, обаче по-рано са били наброявани четиридесет. Тези църкви съставляват днес най-голямото художествено съкровище на Месемврия.


Замръзналото море, 30-те години на ХХ век

Месемврийските църкви, като архитектурни паметници, представляват това голямо преимущество пред подобните тям паметници в Равена и другаде, че те, макар и полуразрушени, не са били реставрирани в и по време. Всичко, което днес намираме от тях, е автентично, първообразно, запазено в същия вид, както е било още навремето, когато църквите са били градени. Ето защо впечатлението, което добиваме от византийското строително изкуство в Месемврия, е по-непосредствено и по-силно, отколкото в Равена. Реставрациите, колкото и да са сполучливи, не могат да заменят напълно първоначалните постройки; в тях винаги владее под стара форма модерното, чувства се някаква фалшивост, някаква пресиленост; на всяка стъпка вие виждате, че постройката не е продукт на свободна художническа фантазия, а е резултат на продължителни археологически студии, на старателно подражание. Реставрацията, и при най-големи преимущества, остава винаги само копие, което никога не може да замени оригинала. Даже там, дето в по-късно време е подкърпена някоя стена или незначителна част, прибавките са тъй наивни и груби, че не влияят ни най-малко върху впечатлението, което ни прави оригиналът.


Местни рибари плетат мрежи, 20-те години на ХХ век

Месемврийските църкви не притежават нито грандиозните размери, нито смелите конструкции, нито заслепителното великолепие на големите византийски постройки в Цариград, Солун и Равена. Те са повечето малки и скромни. При все това между тях се намират такива перли на византийското изкуство, каквито напразно бихме търсили другаде. Понеже нито мястото, нито паричните средства на строителите са позволявали да се въздигат тук големи и великолепни постройки, архитектите с двойно по-голяма любов са се вдълбочавали в изработването на детайлите и в усъвършенстването на всички отделни форми.


Рибари и граждани с уловена 210 килограмова риба, 1930 г.

Най-старата постройка, в която още владеят всецяло традициите на римската архитектура, е старата Митрополия. Това е голяма базилика с три кораба, широка апсида и обикновен наклонен покрив без купол. Тук формите са още съвсем прости, куполът и декоративното използване на материала, които съставят отличителните белези на византийската архитектура, още липсват.


Главната улица, 20-те години на ХХ век

Все тъй прости в своята конструкция са и църквите "Св. Параскева" и "Св. Теодор": продълговати четвъртити сгради без никакво вътрешно подразделение и с модерен покрив с керемиди. Обаче строежът на стените е вече чисто византийски.


Стара улица

Също и църквата "Св. Стефан", която също е обградена с модерни пристройки, има чисто базиликален характер. Нейната вътрешност е била преустроена вероятно през XIV в. и днес тя е една от най-хубавите църкви в Месемврия.


Старинната църква "Св. Параскева" и възрожденската "Св. Богородица"

Като минаваме сега към куполните църкви, на първо място трябва да споменем църквата "Св. Иван Кръстител" над пристанището, която в много отношения може да се счита за най-интересна от всичките. Тя е четвъртита, почти квадратна сграда с нисък купол по средата. Това, което придава най-голяма стойност на тази кокетна сграда и я прави така очарователна, е неизчерпаемото богатство на декоративните елементи, добити само чрез комбинацията от камъни с тухли. Никакво описание не е в състояние да ни даде ясна представа за целия ефект на тази капризна и богата архитектура. Би трябвало човек да види на самото място как белият камък блещи при силното слънчево осветление, как ярко светят тухлите, как се открояват върху тях дълбоките и гъсти сенки на издадените части и как всичко хармонира с лазурната повърхност на морето, за да разбере напълно чувствата, които са въодушевявали майстора на църквата при нейното строене.


Из улиците на стария Несебър с типичните къщи

Църквата "Св. Иван Алитургетос" също се отличава с богата декорация на стените и е имала два купола - сега съборени. Тук намираме същия тип, който днес е приложен в много по-грандиозни размери при "Св. Александър Невски" в София.


Почивната станция на Свещеническото братство, 30-те години на ХХ век. Днес в сградата се помещава кметството на града.

Някои от месемврийските църкви, като "Исус Христос Акротериос" и "Св. Влахерна", са вече, за жалост, съвършено разрушени. Други, като "Св. Пантократор" - една от най-интересните по своята конструкция, и старата Митрополия, са почти на изчезване. Ако ние, които още толкоз малко ценим художествените богатства на страната ни, не вземем сериозни мерки за тяхното запазване, ще заслужим с право укора, че от нехайство сме оставили да се изгубят едни от най-важните и най-хубави паметници на византийската архитектура, които биха представлявали национална гордост на всяка културна държава."

Проф. Богдан Филов, 1910 г.


Девойки позират на дюните край Несебър, 20-те години на ХХ век


Несъществуващите днес морски бани на Несебър, 30-те години на ХХ век


Църквата "Св. Йоан Кръстител", 20-те години на ХХ век


Църквата "Св. Параскева"


Църквата "Св. Стефан"

https://impressio.dir.bg/nostalgiya/izgubeniyat-nesebar-edin-ot-nay-starite-gradove-v-evropa

Hatshepsut

Стара Загора: на всяка копка – старина, един град, възроден неведнъж като феникс от пепелта

Да минеш по напълно автентична римска улица на възраст 2 хилядолетия ... страхотно! Не, не е в Рим, тук у нас е – на пъпа на Стара Загора.


Стара Загора: античната улица в Историческия музей

Преди много години, като дете, съм била в Стара Загора многократно във връзка с няколко математически състезания. В последните години, посетих Стара Загора на два пъти с главен приоритет – туристическите обекти в града.

Още при първата ни визита се запознах отблизо с основните интересни места там. При второто посещение не само затвърдих богатите си впечатления, но и научих още много любопитни факти от историята на Стара Загора.

Това, което ще запомня от интересните беседи в туристическите обекти в Стара Загора са главно две неща:

богатата и стара история на града, преживял различни епохи; в резултат на това, където и да копнеш в района излизат стари останки;
по време на дългото си съществуване градът е разрушаван и опустошаван многократно, но винаги е бил възстановяван и е блясвал по-силно от преди.
Това е обзорна статия, посветена на всичко интересно, което съм научила през годините за Стара Загора, градът на липите. Последния път там видях предимно акации в централната градска част, затова, може би, скоро този град ще се нарича Градът на акациите... Както и да е! Това, безспорно е един от най-старите български градове и нищо преходно не може да засенчи достолепната му слава.

Накратко за Стара Загора

Стара Загора се намира на около 230 км източно от София и до града се стига за около 2 часа и половина по АМ Тракия от София.

Стара Загора е един от най-старите градове в света. През вековете той е известен с имената: Берое, Августа Траяна, Верея, Иринополис, Боруй, Ески Загра, Железник и Стара Загора.

В праисторически времена, най-ранните следи от човешко присъствие в района на Стара Загора се отнасят към края на 7-то хилядолетие пр. Хр. В района са открити Неолитни жилища от средата на 6-то хилядолетие пр.н.е., които са най-запазените в Европа. Тези древни останки могат да се видят и днес в музей ,,Неолитни жилища", една от топ забележителностите в Стара Загора.

През 70-те години на 20-ти век при проучвания в района е открит най-големият рудодобивен център в света датиран от V хилядолетие пр. Хр.

Важно древно селище на територията на днешна Стара Загора е Берое, основано преди около 2500 години. През 106 г. император Траян му дава името Августа Траяна. От тогава, градът се превръща във втори по големина икономически, административен и културен център в провинция Тракия в Римската империя.

През 3-4-ти век Августа Траяна е частично разрушена от готите, но в началото на 4 век е възстановена.

В периода 4-6-ти век градът отново носи името Берое. В края на 6-ти век Берое претърпява ново разрушение, но по-късно е възстановен и носи името Верея.

През Средновековието като цяло градът е бил в пределите на България (с малки изключения, едно от които е в края на 8-ми век, когато е под византийска власт и носи името Иринополис по името на тогавашната византийска императрица Ирина) и е бил преименуван в Боруй.

Боруй е завладян от османските турци през 1372 г. , които първоначално го преименуват на Ески Хисар, но през 17-ти век трайно се налага името Ески Загра.

През 1841 г. в града е основано класно училище, в което по-късно учи Васил Левски.

В средата на 19-ти век българите, живеещи в града, започват да го наричат Железник, а по-късно – още преди Освобождението – приема сегашното си име Стара Загора.

През 1875 г. е обявено Старозагорското въстание, предшестващо Априлското.

На 22 юли 1877 г. руските войски начело с ген. Гурко и ген. Столетов, заедно с Българското опълчение влизат в Стара Загора и са тържествено посрещнати. Няколко дни по-късно обаче, част от руските войски напускат Стара Загора и участват в битката при Нова Загора, завършила с победа за Русия. Това значително отслабва руските и български сили. Централната османска армия начело със Сюлейман паша напада на 31 юли. След оспорвана битка руските войски се оттеглят към Шипка. Османците печелят битката. Следва жестоко масово клане и пълно опожаряване на Стара Загора. Частично е запазена една от джамиите за назидание. Днес в тази джамия се помещава Музеят на религиите.

След Освобождението, Стара Загора е част от Източна Румелия. Възстановяването на града от пепелищата започва формално през 1878 г., когато там пристига известният архитект от Австро-Унгария Лубор Байер, по произход чех, за да проектира новото устройство. Той попада на античните останки от римския Августа Траяна и неговите прави улици и впоследствие проектира съвременната шахматна планировка на града. Първият камък е положен на 5 октомври 1879 г. от Алеко Богориди, главен управител на Източна Румелия. Днес 5-ти октомври е празник на Стара Загора.

Най-интересните забележителности в Стара Загора

Съвсем естествено, в град с история от над 8 000 години има много какво да се види.

Регионален исторически музей, антична улица

Намира се в центъра на града и се помещава в модерна сграда във формата на пясъчен часовник. Музейната експозиция проследява и онагледява историята на града от 4-то хилядолетие пр. Хр. до наши дни посредством над 1700 артефакта. Сред най-интересните експонати са монети от различни епохи, тракийски златни накити и Самарското знаме. Посещението в музея е придружено с интересна беседа.

Лично за мен, най-любопитно беше в подземието на Регионалния исторически музей в Стара Загора, където човек може да се разходи по автентична римска улица на възраст повече от 2000 години. Улицата е открита при строежа на музея. Хората тогава далновидно са взели решение улицата да бъде почистена и запазена за поколенията.

Друг интересен експонат в подземието на музея е древна мозайка с толкова изящни и фини детайли, че се вижда ефект на прозрачност на дрехите на персонажите.


Регионален исторически музей: част от изящните мозайки

Цената за посещение в музея е 5 лв., за пенсионери – 2 лв., а за ученици и студенти цената на билета е символична – 1 лв. Беседата се заплаща отделно – 10 лв., но си струва да знаете какво гледате и в какъв контекст. Има и различни отсъпки за групови посещения, с които може да се запознаете тук.

Работното време на музея е от 10:00 до 18:00 часа, почивен ден – понеделник.

Античен форумен комплекс на Августа Траяна, антична улица

Недалеч от Регионалния исторически музей в центъра на Стара Загора може да се разходите по още една автентична римска улица, този път на открито.


Стара Загора: другата антична улица

По протежение на античната улица могат да се видят автентични фрагменти от колони , стари зидове, канализация и антични тоалетни.


Фрагменти от втората антична улица

Тази втора автентична антична улица ще ви отведе до амфитеатъра, познат като Античен форумен комплекс Августа Траяна.


Античен форумен комплекс на Августа Траяна

Антични мозайки от частен дом и от обществена сграда

Любителите на това антично изкуство могат да се запознаят с още красиви мозайки с фини детайли, включващи флорални мотиви, птички и животни в останките от две антични сгради – частен богат дом и обществена сграда.


Мотиви от античните мозайки от частен дом

Частният дом се намира на ,,Ген.Столетов" 117 – това е улицата над форума Августа Траяна.


Антични мозайки от частен дом

Останките от обществена сграда се намират в сградата на пощата, недалеч от музея. Най-добре, питайте в музея да ви упътят.


Антични мозайки от обществена сграда

Къща музей ,,Гео Милев"

Това е къщата, в която е живял Гео Милев, нашият изтъкнат поет-експресионист.


Къща музей ,,Гео Милев": интериор

Интересно е да се види автентичната обстановка в къщата, но най-интересна е беседата на място, от която научаваш малко познати факти от живота на поета и близките му.


Къща музей ,,Гео Милев": градината в двора

Хилендарски метох – да се почувстваш ученик

Хилендарският метох се намира до църквата Свети Димитър и е свързан с пребиваването на дякона Левски в младежките му години в Стара Загора като ученик на класното училище, чийто наследник в наши дни е 6-то ОУ в Стара Загора.


Стара Загора: Хилендарски метох

По онова време Левски е живял заедно с вуйчо си в Хилендарския метох. Метохът е изгорял при опожаряването на Стара Загора от Сюлейман паша, но е бил възстановен напълно година по-късно.


Хилендарски метох: стая от класното училище

Метохът сега е музей и в него могат да се видят възстановка на стая в класното училище на Левски и стаята, в която той е живял.


Хилендарски метох: фрагменти от класна стая

В класната стая на метоха можеш да се почувстваш като истински възрожденски ученик. За това спомагат както автентично пресъздадената обстановка, така и интересната екскурзоводска беседа.

Храм ,,Св. Димитър"

Това е първата възрожденска църква в Стара Загора. Първоначално е била по-скромна. В началото на 50-те години на 19-ти век придобива сегашния си облик.


Стара Загора: храм Свети Димитър

Храмът е изгорял при опожаряването на Стара Загора от Сюлейман паша, но само година по-късно е възстановен.

Музей на религиите

Музеят се помещава в частично оцелялата след пожара джамия.


Стара Загора: Музей на религиите

На негово място първоначално е имало тракийски храм, а след това – римска гробищна църква. Останки и от двата храма личат и до днес.


Музей на религиите: римска гробищна църква

По време на турското робство върху основите на римската църква е построена джамия. Джамията била строена от българи, които оставили своя отпечатък в някои от детайлите на градежа и декорацията му.


Музей на религиите: розетка на тавана

Напр. в розетката на тавана на джамията при увеличение могат да се видят скрити мотиви – християнски храм, света Богородица и други.


Музей на религиите: розетка на тавана – фрагмент

Художествена галерия

Намира се над Туристическия информационен център срещу Регионален исторически музей Стара Загора. В постоянната експозиция могат да се видят картини от известни български художници. Една от залите е посветена на графика, а в подземието са изложени интересни икони, най-старата от която е изографисвана през 17-ти век.

Часовникът на Кукления театър

На стената на Кукления театър в Стара Загора има интересен часовник с вратичка. На всеки час резето се пуска и множество кукли излизат на представление.


Часовникът на Кукления театър

Очевидно, любимо място на старозагорци, пред вид многото татковци с деца в бебешки колички, които видях там по време на ,,представлението", на което присъствах.

Къщата на архитекта


Къщата на архитекта

Пингвините


Фонтан Пингвините

Фонтанът с пингвините е емблематично място за срещи в Стара Загора.
Място за културни срещи и събития, с лятно кино в градината си.

Музей ,,Неолитни жилища"

Музеят не е възстановка, а е изграден върху реални останки от праисторическа селищна могила, намираща се в централната градска част в двора на Окръжна болница.


Стара Загора: музей ,,Неолитни жилища"

Първите обитатели на мястото се заселват там през 7-6-то хилядолетие пр. Хр.


Музей ,,Неолитни жилища": останки от пещ

На място могат да се видят уникални останки от праисторически времена – маса, пещи, керамика, запазена стена с археологически пластове.


Музей ,,Неолитни жилища": керамика

Парк с монумент Бранителите на Стара Загора

Много приятен парк и величествен монумент, построен в чест на битката при Стара Загора, състояла се на 31 юли 1877 г.


Монумент Бранителите на Стара Загора

От монумента се открива красива панорамна гледка към Стара Загора.


Парк с монумент Бранителите на Стара Загора

Музей на бирата ,,Светът на Загорка"

Много интересно изживяване в опознаване как се прави бира и в историята на Загорка. Събитие, едновременно информативно и забавно, в което научаваш много неща за бирата, кръстена на местната жена – Загорката.


Музей на бирата ,,Светът на Загорка"

Кулминацията на тура е на самия финал, завършващ в залата за дегустации.

Парк Бедечка с красивото езеро Загорка

Парк Бедечка е много приятно място в Стара Загора за дълга семейна разходка. Централна част в парка заема езерото Загорка – красиво езеро, с птици и къщички-техни домове, лотоси, водни колела.


Парк Бедечка с красивото езеро Загорка

Езерото се захранва от едноименната река Бедечка. Досещате се, кръстено е на Загорка – пивоварната е на метри от парка.

Интересни събития в Стара Загора

В града на липите ежегодно се организират множество интересни събития. Ето някои от традиционните:

Международен турнир по художествена гимнастика, организиран от спортен клуб ,,Импала".
Детски фолклорен конкурс Орфеево изворче
Международен хоров фестивал ,,Августа Траяна"
Джаз на двора в Къщата на архитекта
Златната липа – международен филмов фестивал за ново европейско кино
Национален мотосъбор на Старозагорските минерални бани
Опера на стадиона – грандиозен спектакъл представящ любима опера на стадион Берое, който се провежда вече трета година.
Летни музикални вечери на Античния форум
,,Верея и приятели" – традиционна среща на изпълнители от чужбина, които популяризират родните танци и музика
Годишнина от боевете за Стара Загора – всяка година събитието се отбелязва с множество съпътстващи прояви
Традиционен Бир фест
Национален тракийски фолклорен събор ,,Богородична стъпка", провеждан в Старозагорски минерални бани.
Нощ на изкуствата – всеки последен петък на септември
Национален фолклорен танцов фестивал ,,В сърцето на Тракия"
Ден на Стара Загора – 5 октомври
Фестивал на виното и културното наследство ,,Августиада"
Национален младежки конкурс за поезия ,,Веселин Ханчев"
Международен клавирен конкурс ,,Класика и съвременност"
Фестивал на оперното и балетно изкуство
Актуална информация за събитията в Стара Загора може да намерите в сайта на Туристическия информационен център.

Видни личности от Стара Загора

Немалко са личностите през годините, родени или свързани по някакъв начин със Стара Загора. Тук ще спомена някои от тях. Националреволюционерите Михаил Жеков и Георги Жеков, познати като братя Жекови, са активни членове на Старозагорския революционен комитет и активни участници в Старозагорското въстание от 1875 г., в което намират смъртта си.

Поетът и общественик Петко Р. Славейков е първият кмет на освободена Стара Загора (1877).

Виден обществен деец от Стара Загора е Георги Бакалов – публицист, литературен критик и историк, патрон на издателство Г. Бакалов, Варна.

Богдан Филов е виден български археолог, историк на изкуството и политик, родом от Стара Загора. Той е министър-председател на България в периода 1940-1943 г. и регент на малолетния цар Симеон II.

Стара Загора е родно място на редица изтъкнати български художници, сред които Антон Митов, Атанас Михов, считан за един от родоначалниците на българския импресионизъм и Димитър Гюдженов, една от най-известните творби на когото – Цар Симеон Велики – е експонирана в Президенството.

Стара загора е родно място на няколко именити български поети и писатели, сред които Кирил Христов и Димитър Подвързачов.

Поетът Николай Лилиев, определян като един от най-талантливите поети на България, е роден в Стара Загора. Ето кратък откъс от едно от най-известните му стихотворения:

,,Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!"

Поетът Гео Милев е роден в Раднево, но е отраснал в Стара Загора. Той е автор на поемата Септември, която коства живота му:

,,Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!"

Веселин Ханчев, също родом от Стара Загора е поетът написал безсмъртните думи:

,,За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори."

Наш съвременник, роден в Стара Загора е актьорът Васил Михайлов, превъплътил се в незабравимия образ на капитан Петко войвода.

Накрая ще спомена и Стефан Вълдобрев, от младото поколение български артисти от Стара Загора, с когото имах честта да се запозная лично на миналогодишната Аполония.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Средногорското село Свежен нашепва спомени и легенди


Свежен е магия, която те грабва още щом спреш на селския  площад и пред теб се разгърне следната картинка: тесни стръмни улички, виещи се нагоре по чукарите с накацали по тях къщурки, увенчани от килнати керемидени покриви, а на преден план - силуетът на реставрираната църква ,,Св. Св. Петър и Павел" от 1864г.. В подножието пък погледът се спира на паметника на легендарния полк. Владимир Серафимов с лице към общината и смесения магазин. Истинска идилия, навяваща покой и усещане за безвремие!

Старото име на Свежен е Аджар. Някога селото наброявало 5 хиляди жители и ... 26 кръчми. Заради запазения му облик е обявено за архитектурно-исторически резерват.

Преди Освобождението (1878г.) в Аджар се подвизавали безстрашни воеводи. В селото често се отбивал и дяконът Левски. Тук той се сгодява фиктивно за местната хубавица Гена. Според мълвата двойката прекарва седем романтични дни и нощи в т.нар. Чорбаджи-Вълковата къща. След което пътищата им се разделят.

Свежен е родното място на полк. Владимир Серафимов /1860-1934/, командир на 21-ви средногорски полк по време на Руско-турската война (1877 – 1878),известен като освободителят на Средните Родопи от Османско иго. През миналата година родната му къща бе превърната в атрактивен музей с прилежащ към него информационен център.


Яна Стоилова

В това видео ще ви разходим из с. Свежен, ще ви срещнем с художничката Яна Стоилова, както и със собственика на смесения ретро-магазин на селото. Ще ви разкажем и за оцелелия от големия пожар храм ,,Св.св. Петър и Павел" и още ...:



Село Свежен в Сърнена Средна гора - където паметта е жива

,,Къщата е близо 300-годишна, построена е от черен дъб. Много интересни са стаите. Средната стая е с пръстен под, автентична, каквато е била някога. Не е пипано нищо! В гостната има мусандри /долапи/. В един от тях е скривалището с тунел, извеждал е извън двора на къщата"- казва уредничката на музея Яна Стоилова. Тя ни показва и типичния за старите средногорски къщи прозорец на тавана. Той е без стъкло, но с плъзгащ се капак и наподобява съвременния шибедах на автомобилите. Разглеждаме и обгорения със свещ надпис на дървения таван ,,Изписано е 1876 – това е годината на Априлското въстание и една година преди опожаряването на селото от турците", обяснява Яна.


В непосредствена близост са реставрирани останките от храма ,,Свети Георги", към който е действал манастир. Тук през XVII -XIX век е процъфтявала аджарската книжовна школа, достоен наследник на търновската школа. Ала през 1877 г., османлиите изгарят църквата, оцелява единствено старото клепало с надпис 1862 г., научаваме от Яна. И още:

,,На това място са били създавани църковни ръкописи. В двора е имало килии, където са живеели монасите, имало е костница, както и гробище. Тук е процъфтявала калиграфска школа. Оттук са излезли четириевангелия, аджарски дамаскин, рилски дамаскин – това са книги, писани XVII век. Най-старата е от 1634 г. Монасите са били майстори илюстратори и орнаментатори. Те сами са си правили мастилата, подвързвали са книгите с кожа и с дърво. В наши дни оригиналите на тези ръкописи се съхраняват в Националната библиотеки в София, в ,,Зографския манастир" в Атон, има и в Санкт Петербург, и на други места."


По професия Яна Стоилова е художник. През лятото тя води курсове по рисуване и калиграфия в творческата работилница ,,Ян махала" в Село Свежен. Вгрупите ѝ всеки може да се научи да изписва красиви букви с туш или с гъше перо по подобие на преписвачите от някогашното средногорско село Аджар. ,,Искаме да възродим тази стара традиция и да я предадем на следващите поколения" -  казва в заключение художничката.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101561646/srednogorskoto-selo-svejen-nashepva-spomeni-i-legendi

Hatshepsut

Музей на котленските възрожденци