• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

04 December 2021, 19:28:32

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 159
  • Latest: Toni92
Stats
  • Total Posts: 24,881
  • Total Topics: 1,393
  • Online Today: 255
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 31
Total: 32

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Пак си тръгвам...

И пак си тръгвам. (Да... за кой ли път...)
Но днес не искам нищо да си взема.
Обезцветила съм до пикселче света.
Очите ми не виждат. Само гледат.

А думите ми тихичко ридаят
в една тетрадка с къси редове.
Звънчетата на сребърния паял*
ще отзвучат по пътя. Надалеч.

И няма никой, никой да ги чуе,
когато преминавам през града.
Ще бъда като себе си безшумна.
И ще оставя само Тишина...


Ето че научих една нова дума  :smile-1:

*паял = дамско украшение за глезен


Hatshepsut

Това, което хората забравят да видят

По снега е минал котарак.
Лъкатуши лапичкова диря.
Скрива се в предвéчерния мрак
някъде из тайните градини.

Бих могла да го последвам мълчешком.
(Като Мартенския заек и Алиса.)
Но не тръгвам. И не знам защо.
И следата си остава недописана...

Аз вървя по пътя си човешки
и си мисля за онези светове,
към които мълчаливо ме отвежда
моето момичешко сърце.

А по снега е минал котарак.
Оставил е следа и е изчезнал.
И струва ми се, някак си така -
и котешките дири са вълшебни.

Hatshepsut

И ми стига... почти

Когато идваш толкова случаен,
досущ си като слънцето на февруари.
Разместваш облаците на обратно -
навътре сивото, навънка - шарено.

Предсказваш ми по линиите на ръката,
че точно тука ние се пресичаме.
Не искам да те слушам за нататък.
Във тази пресекулка те обичам.

И нищо, че е пет секунди щастие.
От много, казват, че се оглупявало.
А аз от малка вярвам във случайности.
И тъй се влюбвам все - от дъжд на вятър.

Hatshepsut

Неразбиране

Аз съм от времето преди Светът
да полудее толкова категорично.
Преди човеците да спрат
наистина да се обичат.

Преди да има богове,
които проповядват Болка.
Преди Часовникът да спре
в последната си обиколка.

Преди законите на Суетата
да впият нокти във Всемира.
Преди провала на Сърцата.
И затова не ви разбирам.

https://caribiana.blogspot.com/2021/02/blog-post_10.html

Hatshepsut

На път за вкъщи...

Подгоних сянката на вятъра
под клоните на есента.
Те се събличаха.
Без свян изхвърляха
червеножълтите листа.

Събирах си букет от тях.
Те се пилееха.
Танцуваха и кацаха край мен.
А някъде далеч изплува залеза.
Целуна ме усмихнат и смутен.

Прибрах го във очите си.
И в устните.
Изгрях от кротката му светлина.
А вятърът притихна сгушен
в букета ми от есенни листа.

Hatshepsut

Дъжд

Крехък дъжд. Ненатраплив. Свенлив.
Тротоарите гледат сърдито.
А над тях от небето вали
телеграма със подпис "Звездите".

Който може, отдавна чете
стихописа на водните капки.
Във които самото Небе
се разказва набързо. И кратко.

Малък дъжд. Как вечерно ръми...
По прозорците капят поеми.
А зад облака тъжно цъфти
една бяла Луна - хризантема.

Hatshepsut

На моя бряг се случват приказки

По този бряг поникват приказки.
На този бряг се случват чудеса.
Русалка нощем, взирам се в Луната,
А денем се превръщам във вълна.

Понякога излизам на брега. По залез.
И вятърът танцува покрай мен.
Косите ми от морска пяна гали,
а после стихва в погледа ми. Укротен.

Морето нежноръко ме обича. Много.
Защото аз съм му единствена. Една.
Защото само аз едничка мога
да бъда и русалка, и вълна.

Защото съм родена на брега му.
И съм сънувала във водораслено легло.
И само аз със рибите говоря
език беззвучен. С думи от любов.

И само аз посявам раковини в пясъка.
И после ги поливам с доброта.
Затуй на този бряг поникват приказки,
и затова се случват чудеса.

Hatshepsut

Равносметка

Оплетох си кошница. От безвремие.
В нея сложих смеха на Земята.
Шепа сълзи. От щастливост.
И потеглих по пътя нататък.

Разпилявах усмивки по вятъра.
И раздавах щедро обичане.
Нямах време да бъда нещастна.
Имах много да бъде изричано.

А душата ми цветно рисуваше
стъклописи по ледните погледи.
Разтопявах ги. Виждаха синьото.
Подарявах им мъничко пролет.

А за мене... запазих единствено
(без да искам, съвсем не нарочно)
едно натежало от случване,
пълно с трепети многоточие...

Hatshepsut

За някои срещи

Жената-дъжд те среща на алеята
и те поглежда право във очите.
Мирише на обичане след нея,
каквото никога не си опитвал.

Жената-дъжд небрежно заживява
във мислите ти, обичайно скучни.
И някак си след нейната поява
Светът изригва - пролетен и тучен.

И въпреки че просто ще отмине
с усмихнати очи и тъжни устни,
ще ти остави тайното си име -
Жената-дъжд.
Нали така я кръсти.

Hatshepsut

Неделя сутрин

Неделя сутрин. Ментов чай.
Балконите едва се будят.
Лениво Време... Свило е
криле до онзи дремещ гълъб.

Дърветата мълчат. Мълчат
и плочките на тротоара.
И само котките на ъгъла
по котешки си разговарят.

Такава тиха тишина...
Неделя сутрин. Чай от мента...
Животът сякаш е поспрял
наоколо да се огледа.

И после пак ще продължи –
задъхан, шумен и задавен.
Сега е просто мързелив.
В неделя сутрин. С чаша чай.

Hatshepsut

Друг свят

Не знам до колко мога да броя
преди да се разпадна на светулки,
но вече нямам сили да мълча
и нямам сили да разказвам скуки.

Светът ми търси своя сроден свят
(и неговия мъдър повелител),
където думите са птици и цветя,
и острови в море от чиста мисъл.

Където нощите изригват в цветове
и сме красиви като две идеи.
Но срещам само празни светове.
Не знам къде си, твоят свят къде е...

Hatshepsut

Над клоните...

Мечтите ми са боси, като птици.
Гнездят по покривите на душата ми.
И винаги са тук. Дори и зиме.
Понеже аз съм южна, не отлитат.

Небе им давам. Имам страшно много.
Небета имам всякакви по вид.
И там ги пускам. Да се скитат...
че им е грозен този свят пробит.

Напоследък обаче са влюбени.
Всички мои мечти. До една!
Заразиха и мене... И ето ме -
перушинесто-боса... Летя!

Hatshepsut

Друга възможна реалност

В това градче на края на света
е късна и дъждовна есен.
Звездите пишат с бледа светлина
една все още непозната песен.

Луната е усмихнато око
под бялата коса на кротък облак.
Предчувствам нещо - може би любов,
която заличава всички болки.

А може би съвсем не е така
и нищо истински не съществува.
В това градче накрая на света
съм само аз. И ви сънувам.

Hatshepsut

La vie en Rose*

Дъждът разтяга стар акордеон
и свири над смълчаните площади.
Мелодията му - един шансон -
вали над сгушените сгради.

А техните стъкла звънят
и пеят думите си влюбено.
Пригласят им един капчук
и два напълно мокри гълъба.

Градът е някак черно-бял,
но в него няма капка проза.
Акордеонът на дъжда
днес свири май "Животът в розово".**

По улиците в ритъм се въртят
поне хиляда шарени чадъра.
Така прекрасен е светът!
Танцува, и танцува, и танцува...


*/**La vie en Rose (Животът в розово) - известна песен на Едит Пиаф

Hatshepsut

Едно чувство

Едно чувство, заседнало в мен
ми прегризва съня. И душата.
С остри ножици реже парченца небе
и ги кърпи със вчерашен вятър.

Пие много сълзи. Много, много сълзи.
И e жадно за още. И иска...
Издълбава в очите ми ръждиви следи
и затваря в зениците писък.

Едно чувство, което наричах любов.
И осмислях със него Живота.
Ала днес е различно... Не зная какво.
Но по всичко прилича на болка.

Hatshepsut

Защо са тъжни хората

Там някъде, в един забравен Свят,
Тя среща Него. После се усмихват.
Небето прожектира звездопад,
а птиците измислят нови стихове.

Покълва обич. Бавничко расте.
И думите започват да се губят.
Като измислица на някакво дете,
открило своето най-чудно чудо.

Като сияние на слънце през дъжда,
и като полъх ниско над водата.
Така започва често Любовта.
И се изгубва в мрака на сърцата.