Възстания въ Северозападна България 1841-1850г.

[Hatshepsut]

Нишкото въстание 1841 г.

На 6 април 1841 г. в с. Каменица, на седем километра североизточно от Ниш, избухва Нишкото въстание, което обхваща земи в Северозападна България. Някои воеводи са стояли начело на въстаници от по хиляда и дори пет хиляди души, но недобре организирани, зле въоръжени, без общо ръководство и план, те търпят поражение. Над 240 села са разграбени и опожарени, няколко хиляди души са избити и изчезнали, много други са откарани в Цариград като роби. Френският професор по политическа икономика Жером-Адолф Бланки е изпратен от френското правителство да направи анкета след въстанието. Плод на това му посещение е книгата "Пътуване в България през 1841 г."

Из Проучване на Жером Адолф Бланки за Нишкото въстание от 1841 г.
...Колкото по-навътре прониквахме в скритите в горските дебри села, толкова по-ясно се виждаше дълбокото отчаяние, което бе обхванало жителите им. Обитавани от чисто християнско население, тези села бяха станали обект на яростта на арнаутите, които дебнеха българите на хайки, подобно на ловци, преследващи плячката си. Срещнахме много изгорени къщи, изтръгнати овощни дръвчета, скитащи се деца, уплашени жени – навсякъде ужас и опустошение. Сред мъжкото население само няколко белобради стари попове се осмелиха да разменят с нас няколко бегли погледи и приветствени думи. Опитах се да ги успокоя, като им казах, че техните нещастия са известни в Европа и че съм дошъл от името на християните във Франция да преценя обстановката. Скоро новината обиколи селата и много хора дойдоха при мен, за да окажат почита на френския трибагреник, който никога не съм носил с повече гордост. Все още са ми пред очите оживените групи български селяни с дълги бели сетрета и овчи калпаци. Сбрали се около нас, те искаха новини, съвети, а след това и оръжие... "Пушки! Пушки! – викаха те. – Дайте ни пушки и ще прочистим горите от тези диви зверове!"
Не трябваше да насърчавам подобно въодушевление, затова препоръчах на моя преводач да обясни на хората, че най-доброто, което могат да направят, е да запазят спокойствие и да изчакат справедливото решение на турското правителство и на неофициалната намеса на християнските сили да сложи край на техните беди. Мнозина от тях ми показваха празните си къщи, опустошените градини, поруганите жени, после закриваха лицето си с ръце...
Преди да влезем в града [Ниш], пред очите ни се разкри тъжната гледка на един отвратителен паметник, печално характеризиращ социалното положение в страната. Той представляваше четириъгълна пресечена пирамида, инкрустирана с три или четири хиляди черепа на сръбски християни, паднали в битката срещу турците през 1816 г. (Ж. Бланки допуска неточност – т.нар. кула на черепите е издигната през 1809 г., след поредното сражение между турци и сръбски въстаници) – варварски трофей, положен от мюсюлманския фанатизъм при самите градски порти. Черепите бяха забити по четирите страни на пирамидата от земята до върха, подобно на мозайка. Милостивите българи бяха извадили вече няколкостотин, за да ги погребат. Но все още оставаше огромен брой черепи с кичури коса, които се вееха на вятъра. Това беше триумфалната колона на канибализма – невъзможно бе да я видиш, без да потръпнеш от ужас. С уважение се поклоних пред християните, загинали в защита на родината и религията си. Може би ще дойде ден, когато на същото това място, където днес са захвърлени осквернените им останки, свободна България ще издигне храм в тяхна памет...
Настъпи моментът да обясня истинския характер на това въстание, което ние, с нашите европейски тревоги, бяхме приписали на чисто политически причини – нямаше такова нещо. В Турция Хатишерифът от Гюлхане не бе произвел същия ефект като "Декларацията за правата на човека" в Съединените щати и във Франция. Просветеното духовенство явно го познаваше и се бе постарало да извлече полза от него, но за останалата част от народа той не означаваше нищо. Единствената промяна, произтекла от документа, касаеше финансите и точно тя, за най-голямо огорчение на християните, се обърна срещу тях. Дотогава те бяха плащали данъците си директно на пашите, а знаем колко грабителска беше тази система. Хатишерифът, централизирайки събирането на данъците, което вече трябваше да се извършва от специални данъчни чиновници, сякаш премахваше извращенията. Получило се обаче точно обратното. Властите сумирали различните данъци, събирани от раята, без да ги увеличават, но вместо да ги плащат еднократно, хората се оказали принудени да ги плащат по два или три пъти. Данъчните чиновници претендирали, че не са получили това, което длъжниците твърдели, че са платили, и което действително били платили. Данъкоплатците, които в повечето случаи не знаели да четат и пишат, били мамени с фалшиви разписки, на които фигурирали по-малки суми или минали дати. А най-често за разписка служела една върху парче дърво, което се оказвало изгубено, когато можело да е от полза на длъжника, и винаги на разположение, в случай че бирникът решел да го уличи в неизплатени дългове. В края на краищата, това била същата стара система на грабителство и насилие, но по-лицемерна и с коварна претенция за законност. Ето как турският дух бе приложил Хатишерифа в сферата на финансите – бе го превърнал в жестока измама.
Когато този отвратителен фокус бил въведен в практиката, българите не закъснели да се оплачат. Те установили, че положението им се е влошило в сравнение с миналото и че им е невъзможно да плащат такива изключително големи и превишаващи доходите им такси. Затова помолили за отсрочка. Дали им я, но в един момент все пак трябвало да се плаща, а междувременно средствата им не се били увеличили. В Турция събирането на данъците от закъснели длъжници се извършва чрез военния гарнизон. Войниците се настаняват у длъжника, където спят, ядат и пият, ровят навсякъде, разполагат с всичко като с лична собственост и нито за миг не оставят на спокойствие стопаните. Така из България скоро плъпнали гарнизонни войници, които били най-многобройни в Ниш и съседните му села. На някои места ги прогонили, на други се стигнало до схватки и имало убити. Сабри паша, командващ провинцията по това време, побързал да извика албанци, тъй като редовните войскови части били съсредоточени предимно в Константинопол. Арнаутите се възползвали от случая, за да се отдадат на обичайните си грабежи – единствения им поминък. Те се пръснали из областта и започнали да избиват, като при военна победа над щурмуван град, нещастните жители на българските села.

Не може да се каже докъде би стигнало отчаянието на българите и към какво би ги тласнало, ако въстанието не бе получило сериозна и открита подкрепа от някой съседен народ. Сърбите обаче, както видяхме, били възпирани от своето правителство въпреки влиянието на принцеса Любица. Помощта, която те оказали на българите, била по-скоро сантиментална, отколкото материална – вместо да се притекат на помощ на въстаниците, те се задоволили да дадат убежище на бежанците...

[Hatshepsut]

Истината за Нишкото въстание

Преди 117 години югославските историографи неумолимо застъпваха тезата, че избухналото през 1841 г. Нишко въстание е организирано и ръководено от сърби. Те се позоваваха на факта, че средището на въстанието е сръбският град Ниш, а негов ръководител е сърбинът Милое Йованович – кожухар от близкото село Прокупле. В интерес на истината обаче, трябва да се посочи, че Ниш никога не е бил част от сръбското кралство или княжество, освен съвсем временно, най-много за по 1-3 години по време на сръбско-българските войни през Късното средновековие.

Иначе до последно Ниш е бил в пределите на Видинското царство на Иван Страцимир, което пада под турска власт през 1396 г. След това Ниш и околностите му са турски пашалък до 1878 г. Един от ръководителите на този бунт наистина  е Милое Йованович, но няма никакви доказателства, че той е сърбин. С подобни имена са се наричали много българи в този край. Български свещеник в Лесковац при избухването на въстанието е бил Милутен Стоевич, а най-известният ханджия, който е държал страноприемница по средата на пътя между Пирот и Ниш, пък е българинът Стоедин Прошич. При това всички сведения сочат, че отрядът на Милое Йованович е съставен предимно от български селяни – общо към 800 души.

Друг водач на въстанието е Стоян Чавдар от Бяла паланка, за който няма никакво съмнение, че е българин. Най-многобройни са въстаниците от района на Лесковац – над 5000, които се водят от Георги Янкович и Стойко Бояджи. А самото въстание избухва първо в с. Каленица, населено изцяло само с българи и негов организатор е Стойне Радков.

Логичен е и въпросът, ако това въстание е било сръбско, то защо не е подкрепено от вече съществуващото, макар и васално на Турция, сръбско княжество? Има сведения, че на 8 април (въстанието избухва на 6 април) делегация на въстаниците пристига в Белград и моли княз Михаил да им окаже помощ, ако не с войска, то поне с оръжие. Но князът и приближените му, смятайки категорично, че това е български бунт, отказват да го подкрепят. Което напълно официално опровергава тезата за сръбския характер на Нишкото въстание.

Още повече, когато избухва въстанието, местните турски управници пращат съобщение в Истанбул, че в Северозападна България, а не в сръбско, има бунт срещу властта. Когато пратениците в Белград се връщат с празни ръце, Янаки Попов и Гаврил Спасов тръгват да разбунтуват селата около Белоградчик и Видин и донякъде успяват – събрани са към 2000 въстаници от този район, за които няма никакво съмнение, че са българи.
Нишкото въстание щеше да бъде само един епизод от историята, но то влиза в употреба от страна на сърбите през 1878 г., когато се провежда Берлинският конгрес.

Англия, Франция и Австро-Унгария са се споразумели да не допуснат създаването на България в етническите й граници, а само малко васално княжество. Русия е обещала Северна Добруджа на Румъния. Има някакъв спор за Западните крайнини на княжество България, в които се включват Пирот и Ниш. Те са част от Българската екзархия, която е призната с ферман на султана през 1873 г.

На Берлинския конгрес сръбска делегация представя  ,,аргументи" от Нишкото въстание, според които тези земи са населени със сърби, които са понесли много беди при потушаването му. Така участниците в Берлинския конгрес решават Пирот и Ниш да се дадат на Сърбия. Каква ирония на историческата ни съдба! Българското население в тези райони от турско попада под сръбско робство. Като последен спомен за тези стари български земи в София е останала само една улица ,,Пиротска". И дори някогашната ,,Нишка" вече я няма.

http://www.desant.net/show-news/25669/

[Hatshepsut]

Устрем към Свободата – Белоградчишкото въстание от 1850г.

В Северозападна България и до днес съществува изразът: ,,Борован спи и вечно ще спи!" Твърди се, че е изречен от Христо Ботев. Поводът е, че жителите на това местно село не са подкрепили по никакъв начин Ботев и четата му по време на Априлското въстание през 1876-та година. Войводата е изумен! Как може такава апатия и примиренчество сред населението, заради което той и хората му са тръгнали да се жертват? Неговата почуда се отнася не само към конкретното село, а изобщо по отношение на факта, че делото на общобългарското въстание не е подкрепено в този български революционен окръг.

От къде идва Ботевото неразбиране и каква е причината за неговата тъжна констатация? Толкова ли са доволни хората в Северозападна България от положението си, че не вземат страната на Ботевите четници? Можем да потърсим тези отговори в историята. Отговорите не могат да служат за оправдание на нечие действие или бездействие, а по-скоро обясняват ситуацията такава, каквато е.

По време на османското владичество най-важният град в цяла Северозападна България бил Видин. Видинската крепост изпълнявала ключова роля във фортификационната система на империята. Основното й предназначение било да отбива атаките от страна на ,,немците" (Свещена римска империя, Австрия, Австро-Унгария). Мюсюлманите я наричали ,,Непорочната" – наподобявали я на девица, защото никога не била попадала във вражески ръце. Така до Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), когато капитулирала пред румънските войски, а един бъдещ външен министър на Румъния, Йон Лаховари, съставил текста на примирието между воюващите страни.

По време на управлението на Осман Пазвантоглу (1773-1807 г.) Видин се превърнал в седалище на управлявалия като независим владетел, еничар отцепник. Наложило се твърдината на Пазвантоглу да удържи две обсади от войските на султана. В едната обсада била мобилизирана цялата румелийска армия, всички румелийски паши заедно с хората си, но все пак крепостта устояла. Може да се каже, че от самото начало на 19-и век, та чак до Освобождението районът, към който принадлежали днешните северозападни български земи, се развивал по много специфичен начин. През ,,кърджалийското време", наричано още от Вера Мутафчиева ,,Тридесетгодишната война в Румелия" (от 80-те години на 18-ти век до първото десетилетие на 19-ти), северозападна България била арена на множество сражения.

По-различното тук е, че с управлението на Пазвантоглу се изменили икономическите порядки – те не били вече като на другите места в империята. От една страна, Пазвантоглу като владетел за известно време бил много привлекателен. Не случайно при него се изселило румънско население, предпочело го за владетел пред собствения си княз. Може би от това население водят произхода си поне част от т.нар. ,,власи" в северозападна България. От друга страна, Пазвантоглу и приближените му разбойници изземали в своя полза обработвана от българските селяни земя, т.нар. ,,бащинии" на българското население. После заставяли българското население да изпълнява различни феодални повинности – превръщали селяните в кесимджии (наемат земя срещу определена част от добива – кесим) и изполичари (наематели, които делят реколтата с наемодателя). На българите кесимджии от Северозападна България им се давало право да обработват земята си, но ги задължавали с предварително договорено количество от получената продукция, която селяните трябвало да предадат годишно на реалния собственик на земята – турчина феодал. А изполичарите пък получавали само част от изработената със собствен труд продукция, а другата предавали на реалния собственик. Тези феодални порядки се считат за отживелица през 19-ти век в Османската империя, но ги виждаме живи в северозападна България (подобно е положението и в част от югозападните български земи).

В другите краища българското население обикновено било реален собственик на обработваната земя, което му право било узаконено с ,,тапия" (документ за собственост) върху земята. Докато Пазвантоглу и приближените му разбойници с хитрост или насилствено придобили множество тапии от българското население, с което засилвали зависимостта и мъките на българите от този край. Целта била, като окрупнят земята на много собственици (български селяни), те да си направят от нея собствен чифлик, а българите ,,да им работят" в него. Тази практика се наричала чифлигарство (читлукчийство). След смъртта на Пазвантоглу тази тенденция се запазила. Тук, в този край на империята, положението на българите било много по-тежко отколкото било, да речем, в пред и надбалканските части на България, където са градовете, превърнали се в люлка на Българското Възраждане – Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица, Котел и т.н.

И така, това специфично развитие на северозападните български земи довело до едно съвсем не толкова популярно народно въстание. Става дума за Белоградчишкото от 1850-та година. Въпреки че то отстъпва по мащаб на Априлското, все пак концентрира съпротивителните сили на измъченото население от днешните северозападни български земи. Така това население се надига за един своеобразен величествен подвиг. Но после, 26 години по-късно по време на Априлското въстание, то нямало сила и енергия да го повтори. Киро Панов ще обобщи бедственото положение на Северозападна България до въстанието от 1850-та година:

,,Нашият (Видинският) край, в сравнение с другите части на отечеството ни, е най-много страдал, защото често е бил театър на разни войни и междуособици. В 1595 год., когато Стефан Баторий воювал с турците, тук са ставали страшни битки. В 1689 г. този край е бил завзет от австрийските войски. В 1718 г., когато крал Евгений Савойски победил турците и ги принудил да сключат Пожаровачкия мир, тук е бил пътят на турските войски. Също така и по-рано, през 1683 год., когато турците се опитали да превземат Виена. В 1809 год., когато Кутузов с победоносните руски войски пристигнал до Балкана, а генерал Каменски нападнал Видин, този край е бил пак театър на грозна и безпощадна война. В края на XVIII-ти и в началото на XIX век, тук се е подвизавал храбрият бошняк Пазвант Оглу, във времето на когото, в продължение на много години, са ставали люти битки, който са били много мъчителни за българите. Все по същото време се е подвизавал по този край и хайдук Велко, българин от Зайчарско. Въ 1848 год., когато се изпращали войски, за да потушат въстанието в Румъния, пътят им е бил през този край. И всички тежести на войните и междуособиците е трябвало да се пренасят от българите.              Селата, които са били край пътищата, най-много са теглили, защото през тях постоянно са минавали турски войски и метежници: еничари, башибозуци, кърджалии, каба даалии, кърсердари и какви ли не турци с разни облекла, с дълги кауци, обшити с вълчи и лисичи опашки, с чалми от разни бои и величини, с образи черни, грозни, с уста широки, лакоми, зъби редки и дълги, с устни дебели, носове като баби, някои от тях с малки очи, вдлъбнати в челото, а някои с големи, с погледи диви, зверски и с прищевки дваж по-диви.
Всеки от тях е бил въоръжен от главата го петите. Щом стигали в някое село, извиквали старейшината и искали конак от него, като го предупреждавали, че не искат сополиви баби да им шетат, а искат млади булки и моми хубави. Бедният представител на селото не се осмелявал да възрази, нито пък да не изпълни желанието им. На него са съобщавали, че са им нужни за нахранването им известно количество пресни турти, няколко баници, няколко варени в масло кокошки, мед, яйца и той бил длъжен в най-скоро време да изпълни заповедта им, иначе зле си изпащал. Отведат ли се по квартири, там вече се дават други заповеди. Момите и булките да постелят на агите, по тяхно искане, най-хубавите си черги, да изуят цървулите им, а мъжете, които до тогава са развеждали на вън конете им, се натоварвали да развеждат около къщи цървулите им, през което време те вътре в къщи безобразничели до крайна степен. След като им се донесе храна и след като натъпчат гладните си стомаси, те ставали дваж по-страшни, давайки воля на скотските си страсти. След яденето, пиенето и след всички мръсни дела се започвал пазарлък между турците и старците на селото за заплащане зъбен данък (диш хакъ), за дето си хабили зъбите да ядат печените кокошки и баниците. По този начин обирали селото и си заминавали, за да правят място на по-гладни от тях. Подобни беззакония и мръсни дела са се вършили твърде често, но българите са били безсилни да запазят честта на семействата си; те били безсилни да запазят живота и имота си. Плачовете и стенанията на българите са били големи, но никой не е искал да ги чуе."

Опит да се сложи край на тези несправедливости и унижения бил направен с Белоградчишкото въстание. Всъщност въстанието не обхващало само гр. Белоградчик, а се простирало и в близките Видин и Лом. Координацията на бойните действия се извършила в Раковишкия манастир, на събрание на кметовете (кнезовете). Решено било въстаниците да се разделят и да нападнат едновременно Лом и Видин.
По пътя на въстаниците с ентусиазъм се присъединявали хората от близките села. Като доблестен водач на бунтовниците при Видин изпъква Иван Кулин. Близо 1000 души първо се опитват да превземат Лом. Липсва им огнестрелно оръжие, защото сръбското правителство се отказва да им предостави предварително уговорената помощ. Но храбрите селяни, въоръжени с коси и мотики, се насочват към града. Естествено, че голият ентусиазъм не е достатъчен. Предводителят капитан Кръстьо е убит, а въстаниците са разпръснати от турците.

Към по-нататъшни сражения ги организирал наново Иван Кулин. Те се насочили към Белоградчик. Няколко хиляди души започнали обсадата на града, но отново им липсвало въоръжение. Въпреки това българите не падат духом и не се предават пред модерно въоръжените и професионални турски войски. Както пише Киро Панов, ,,всеки селянин, способен да носи оръжие, нарамил дългата си два метра тояга" и се устремявал в боя. В продължение на цели десет дни Белоградчик е подложен на обсада от селяните от околните села. Отделно, опит за обсада от 3 хил. души български въстаници от северозападна България се прави и на Видин, под предводителството на Петко Маринов. Турците разбили храбро сражаващите се видинските въстаници. После отишли в помощ на обсадените в Белоградчик. Въстанието е потушено по особено жесток и кървав начин. К. Панов обяснява, че ,,турците извършили най-големи зверства над жертвите си."

В крайна сметка това въстание постига целта си. Българите за първи път през XIX век, векът на българската свобода, показват, че могат да се надигат за бой масово. С една обща цел, Свободата, те влизат в бой изправени, без никакъв страх от смъртта. Това общо надигане предхожда Априлското въстание, но в голяма степен го наподобява. Особено в кървавата саморазправа на озлобените турци. Така че през 1876-та година, при идването на Ботев, Борован и околията ,,спят". Но Северозападна България е заплатила своя кръвен данък за свободата още през 1850 г. С това гордо заслужи мястото си в пределите на свободното българско отечество.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Въстанието от 1850- драматични и кървави събития в Северозапада

167 години от въстанието в Северозападна България отбелязваме на 29 май. Въстание, което по своето величие и трагизъм не отстъпва на Априлското и в същото време е потънало в забрава. Решението за избухването му в Северозападна България е взето в Раковишкия манастир.

Определена е и дата- 1 юни, но арестуването на белоградчишките инициатори, начело с Цоло Тодоров, отприщва народната стихия и на 29 май 1850 година Белоградчишката нахия е обхваната от огъня на бунта. Въстават между 10 000 и 15 000 души от Видинско, Белоградчишко и Ломско,   посочва в книгата си "История на Видин и неговата област" Димитър   Цухлев. Едва малка част от въстаниците са били въоръжени с пушки.Село Градец, община Видин, е било един от трите пункта за събиране на въстаниците, преди атаката на Видин. В книгата "Първи опит за история на село Градец", авторът Борис Бошняшки описва в една от главите въстанието от 1850 година. По данни на историци, които са писали за бунта, край Градец са загинали 317 души. Местните хора наричат въстанието Пашапетковата размирица. Въстаниците са били разделени на няколко лъча. Този лъч, на който задачата му е била да прегради река Тополовец, която е била с няколко воденици, по този начин да отрежат хляба за турската армия. На "Хайдук чешма", която всички я знаят, се събират семействата и близките на тези въстаници. Говори се по база данни, че това са били над 2000 -3000 души, тъй като това е един от най- кратките пътища, който води към Сръбско. И при неуспех на въстанието, те е трябвало да имат начин да избягат, за да се спасят. Четата от тези триста и няколко души тръгва към Градец и в покрайнините на селото, в тази местност "Драката", правят своята засада, чакайки да нападнат по сигнал Видин. Говори се, че е имало предателство, което води турски башибозук, който буквално ги изколва като пилета. Включително и техният водач Петко Маринов, се говори, че е бил хванат, че от тук започват първите заточеници за Диарбекир. Въстанието е потушено на 1 юни, тогава се е падало Спасовден", разказа Пролет Цолова- секретар на читалище "Просвета"- в село Градец.Размириците са в резултат от неслучилите се реформи от Гюлханския хатишериф (султански указ) от 1839 година, които гарантират първите права и свободи на всички поданици на Османската империя. Това е оземляването на раята с поне 1 декар земя и т.н., които изобщо не достигат до българите.  Интересното е, че богатите хора, хората, които са имали възможността да живеят своя собствен, добре обезпечен живот, вдигат тази рая, за да може техните права да бъдат защитени. Въстанието избухва от 29 май до 1 юни и е потушавано в рамките на 4 до 16 юни, по данни на историците." Хората от крайните къщи на Градец с волски коли прекарват ранени четници в дворовете си. Дъщерята на едно от семействата, които са помагали- Първянкини, се е грижила дълги години за гробовете в двора. Тя се казва Йона Първянкина, за което през 1935 година Борис III я награждава с указ и орден."Във Видинския край има много неща, за които ние не знаем или не можем да ги популяризираме добре. Но те биха могли да влязат в един исторически календар на нашия край", допълни Пролет Цолова.Въстанието от 1850 година е известно в Ломско под името Сечението на Хасановата махала. Това описва в книгата си "Историята на град Лом и Ломска околия" Димитър Маринов, който събира спомените на участници и очевидци в тези драматични събития."Знаем, че въстанието е организирано от кнезовете на Лом, Белоградчик и Видин заради произвола на турската власт, която трябвало след султанския хатишериф да даде на местното население повече религиозни и икономически облекчения. Вместо свободи и облекчения, обаче, турците си затворили очите за изстъпленията на разбойническите банди, които започнали да вилнеят в тези райони. Бунтовниците, които действали срещу Лом, били предвождани от Кръсто от Раковица, известен под името Капитан Кръстьо. Въстаниците стигнали до село Хасанова махала, но тук били посрещнати от турците, които разбрали за тяхното намерение да нападнат града и ги разбили в битка. По всичко изглежда, че бунтовниците били предадени. Населението уплашено избягало през границата в Сърбия. Това масово бягство стреснало видинския паша и висшите чиновници, защото познали, че този въпрос ще има важни последствия. Избягалите селяни избрали свои представители, които отишли в Белград и Букурещ и пред консулите разказали за произвола на спахиите и господарите", разказа пред сътрудника ни в Лом Владимир Недев Бистра Дамянова, уредник в Историческия музей в Лом.  Последвал отзвук в повечето големи европейски страни, които повдигнали въпроса пред султана в Цариград. Видинският паша се опитал да върне избягалите селяни, които отказали да се върнат, поради страх да не бъдат преследвани по родните си места. Те поискали да пристигне делегация, която да гарантира тяхната сигурност. След като бил разследван случаят, било установено, че 40 закупници и бейове били виновни, арестувани и изпратени в Цариград. Видинският паша Али Риза също бил сменен.Макар и локално, въстанието в Северозападна България от 1850 година е първото самостоятелно масово българско въоръжено движение през 19 век.Владимир Зарев е автор на романа "Лето 1850"."Преди 20-ина години попаднах в Белоградчишкия музей и там случайно научих за въстанието против турските поробители, обхванало Северозападна България през 1850 година. Това, което мен ме изуми, е, че по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм, това въстание не отстъпва на Априлското, а избухва четвърт век по- рано. За него, обаче, се знае обидно малко, почти нищо. Забравата е неговото истинско и най- безславно поражение. Тогава си зададох въпроса защо е така, по каква причина това могъщо народно съучастие потъва в тишина и в забрава. Този въпрос ме изпълни с тревога, с размисъл. Докато най- сетне проумях, че през тази окървавена 1850 година ги е нямало Захари Стоянов и Иван Вазов. Нямало го е словото, блясъкът и величието на словото, които да превърнат преживяните болка и насилие в подвиг и в незабрава, в национална памет. Словото е това, което превежда народния живот през времето и ги превръща в национална памет. Тогава реших, че трябва на всяка цена да напиша този роман за това въстание. И по някакъв начин да се опитам да го извадя от небитието", обясни Владимир Зарев.

https://bnr.bg/vidin/post/100836295

[Hatshepsut]

Белоградчишкото въстание – героичната десетдневна обсада


Паметна плоча в Раковишкия манастир за избухването на Въстанието в Северозападна България

През XIX век българският народ прави редица опити, за да възвърне свободата си и да се освободи от османския терор. Един от тези опити е Белоградчишкото въстание, познато още като Видинското въстание и въстанието в Северозападна България, за което ще Ви разкажем в следващите редове.

Положението на българския народ след падането под османско иго е значително влошено. На българите им е забранено да носят пъстри и светли дрехи, да имат оръжие и др. Поробителят разрушава църкви, манастири, опитвайки се да сломи българския християнски дух по всякакъв начин. Определяни като рая, българите стояли по-ниско в обществената йерархия и имали по-малко права от мюсюлманското население.

Особено е положението в Северозападна България, защото през годините там се водели редица сражения и бунтове, които били потушавани с жестокост от турците. Османската империя водела битки не само с българите, но и със сърби, румънци и западни държави. Важно е да бъдат споменати няколко от тях – опитът на турците да превземат Виена през 1683 година, успешният опит на Осман Пазвантоглу да се отцепи от Османската държава в края на XVIII век, както и въстанието в Румъния през 1848 година. Тези събития налагали честото преминаване през селата в Северозападна България на  турски войски, еничари, башибозуци, кърджалии и всякакви други въоръжени турци, които издевателствали над местното население. В тяхна защита действат хайдушките групи, но те сами са неспособни да прекратят зверствата и неправдата.

В своята книга "Материали по Белоградчишкото въстание" Киро Панов споделя важен факт: през 1848г. Вълчо Бочов и Лило Панов отишли на поклонение в Света гора. По същото време там е и един от престолонаследниците на Царска Русия – Константин Николаевич (брат на Александър II). Те разказали за мъките на българския народ и чрез свитата си, престолонаследникът им съобщил, че Русия е готова да помогне на българите, но те първо трябвало да се ,,провикнат, че искат свобода"...

Въпреки неуспешния край на Велчовата завера и Браилските бунтове, българските първенци нямат намерение да се предадат в борбата. Под влиянието на общото недоволство през 1850 година започва подготовка за ново въстание. Инициатори са местните първенци – Петко Маринов, Цоло Тодоров, Иван Кулин, Лило Панов, Първан Стамболията и Вълчо Бочов. Надявайки се на помощ от Сърбия, целта им е била да освободят тази област.

Съставен е и комитет, в който участие взели не само изброените, но и други местни първенци. За председател е избран Вълчо Бочов, а Лило Панов изпълнявал функцията на касиер и секретар. На общото събрание на комитета е взето решение въстанието да избухне на 1 юни 1850г. Комитетът предвиждал и освобождаване на Лом, Белоградчик и Видин. За ръководители са избрани капитан Кръстьо на Ломския отряд, Игнат Бояджията на Белоградчишкия и Първан Върбанов на Видинския. Иван Кулин и Първул Станков се били заели със задачата за закупуването на оръжие в Сърбия, както и с преговори с местните власти за подпомагане на въстанието. Сръбските власти обещавали,  че щом се обяви въстанието, щели да вземат участие в него.

Въстанието е обявено на 31 май срещу 1 юни (Спасовден), ден по-рано от предвиденото, тъй като около село Раковица са убити някакви турци и въстаниците се страхуват, че турските власти ще предусетят готвещото се въстание. Част от първенците сред които Цоло Тодоров, Лило Панов и Вълчо Бочов са заловени още преди началото на въстанието поради несъобразителност – жената на Цоло Тодоров се похвалила за бъдещите действия на поборниците. Всички селянин, годни да носят оръжие, се въоръжили с пушки и под ръководството на първенците, заобиклили Белоградчик. На най-важните пътища били сложени хора, които да съобщават за турското  настъпление.

Първото сражение е в село Воденци. Там се намирал капитан Кръстьо. Опитът за превземане на Лом завършил с неуспех. Капитан Кръстьо намира смъртта си, а останалите живи въстаници под ръководството на Иван Кулин, поели към Белоградчик.

След като на всички става ясно, че обещаната помощ от Сърбия няма да пристигне, ръководителите на въстанието допуснали голяма грешка – взели решението  да продължат обсадата и да не предприемат никакви действия за настъпление към града до пристигането на Ломския отряд. Важен елемент бил и липсата на оръжие. За нея разказва Киро Панов, съобщаващ в книгата си, че въстаниците разполагали само с ,,50-60 пушки". Турските власти правят опити за преговори, но българите отказвали.   На 8 юни 1850г десет хиляди души блокирали Белоградчик и държали града изолиран. Обсадата на града продължила десет дни. Изградени били три укрепителни линии,  но непредприемането на действия, се оказало фаталнo. След погрома на въстанията в Ломско и Видинско, турците насочили силите си към Белоградчик. Въпреки храбрите действия, въстаниците претърпяват загуба от турските войски на 19 юни 1850 година.

След потушаването на въстанието, турците извършват зверства навсякъде из Северозападна България. Арестуваните преди началото на въстанието първенци – Лило Панов, Вълчо Бочов, Цоло Тодоров и други са избити. Тези насилствени актове не остават незабелязани и реакцията на представителите на Великите сили в Османската империя не закъснява. За българите се застъпва руският дипломатически представител Титов, както и неговият английски колега. В Цариград е изпратена делегация от местни първенци, сред които Първул Станков, Първан Стамболията и Петко Маринов. Те съобщили исканията на местното население на везира и на Великите сили. Подобренията не закъсняват и около Димитровден земята е взета от спахиите и е раздадена на местното население,  намаляват  данъците и се ограничават своеволията на турските власти в областта.

Причините за неуспеха на Белоградчишкото въстание са ясни и видими – повечето от въстаниците нямали военно обучение, липсвал им опит във воденето на борби. Основна роля изиграло и количеството оръжие, оказало се недостатъчно, а наличното било твърде старо. От значение е било неспазеното обещание на сръбските власти, обещали помощта си. Ролята на това събитие в българската история обаче не е малка. Дадените жертви, полагат основата на бъдещото националноосвободително движение и показват, че българите имат потенциала, волята и характера да се борят и  извоюват свободата си дори без външна намеса и помощ.

https://bulgarianhistory.org/belogradchishkovustanie/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Игор Дамянов "Нишкото въстание през 1841 г. и европейската дипломация":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3392

[Hatshepsut]

Кулата с черепите – монументът на османската жестокост в Ниш

Насред изпълнения с древна история град Ниш, на територията на днешна Сърбия, своята каменна снага издига скромна църква, която на пръв поглед прилича просто на поредния богослужебен храм, съхранил в себе си иконостаси и стенописи, сътворени от четката и таланта на отдавна мъртъв художник. Зад стените ѝ обаче не се издигат високи бронзови канделабри или изображения на светци, посветили живота си на Бога. Не, това, което се открива пред погледа, веднъж прекрачили прага, е картина сякаш излязла от поход на Чингиз хан или Тамерлан. Защото от вътрешността на църквата към вас се взират празните, мъртви очни кухини на десетки човешки черепи, застинали в зидарията на подобното на кула съоръжение. С отворени челюсти, те сякаш искат да разкажат своята история, случила се едва преди около двеста години.

И докато все още се опитвате да проумеете как е възможно подобно нещо да е било построено от човешки останки в началото на цивилизования XIX в., нека се оставим историята да ни пренесе в 1809 г., когато тези места ехтели от изстрелите и виковете на сражаващи се за свободата на своите народи български и сръбски въстаници. Това въоръжено надигане на населението в Западните предели започва в контекста на Руско-турската война от 1806 г. и бунтовните настроения бързо започват да ескалират повсеместно. Балканските жители, обвързвали със столетия въжделенията си за свобода с войните на Великите сили срещу Османската империя, съзират шанса да върнат отново държавите на своите предци на картата на Европа. Пламъкът на неподчинението разгаря в душите на българи и сърби стремежът към свобода и довежда до избухването на масова антитурска борба в Белградския санджак, Нишко и Пиротско.

Сегмент от вътрешността на параклиса. Ясно се вижда, че има черепи, пострадали от битката, включително и такива с дупки от куршум в челото или разцепени от тежко хладно оръжие

По това време съпротивата срещу общия враг, олицетворяван от Високата порта, поставяла на заден план всякакви противоречия между българските и сръбските въстаници, които с готовност участвали в смесени отряди и чети и рамо до рамо се сражавали срещу своите угнетители. Ниш, съхранил българския си етнически характер през вековете на османска власт, станал център на въстаническата дейност на местното българско население, което се и доказва с редицата заглавия в сръбския периодичен печат по това време – ,,Устанак у Бугарской" (Въстание в България). За кратко време въстаническият командир Стефан Синджелич успява да събере около 3000 души сред населението на Нишко, с които се противопоставя на османската власт в региона. Скоро в този театър на бойните действия се придвижили и други български и сръбски бойни отряди, чиято финална цел била овладяването на Нишката крепост.

Добре укрепеният турски гарнизон в града обаче успешно се защитавал от бунтовническите атаки и изчаквал включването в боя на нови войскови сили, изпратени от Високата порта, с които да поведат контраатака срещу въстаническите позиции. Това се случва през пролетта на 1809 г., когато само два месеца след избухването на неподчинението в Нишко, на мястото пристига 30 000 османска войска, командвана от Хуршид паша. С новодошлите подкрепления турските сили в региона се прегрупират и притискат въстаниците на Стефан Синделич, чийто отряд е отцепен от останалите бунтовнически групи и се укрепява на хълма Чегар, недалеч от Нишките покрайнини. Огромното числено превъзходство на турските сили скоро започва да сломява съпротивата на изтощените български и сръбски въстаници. Чегар е щурмуван от всички страни и окопите на хората на Синджелич са залети от прииждащите турци. Отчаяни ръкопашни схватки се водели там където вече нямало време за дългия процес по презареждане на пушките и пистолетите.

Според записките на оцелели бунтовници, а и на самите турски власти, Синджелич жертва себе си и все още сражаващите се български и сръбски бойци, като с пистолетен изстрел взривява барутния погреб, където се съхранявали запасите от боеприпаси на въстаниците. Взривната вълна помита с огненото си дихание по пътя си както бунтовниците, така и настъпващите към техните позиции турци. Според спомените на оцелели съвременници на събитието в последните минути откъм позициите на отряда на Синджелич се разнася вик ,,До смърт!", последван от блясък, тътен, а накрая и гробна тишина...

След отблъскването на бунтовническите отряди Хуршид паша издава заповед да се съберат телата на загиналите въстаници. Труповете били обезглавени и захвърлени, а главите изпратени в Истанбул за представяне пред султан Махмуд II, с което Хуршид паша искал да покаже, че е потушил въстанието на българи и сърби в Нишко. Издевателствата, от които Синджелич искал да спаси хората си приживе, взривявайки бунтовническия арсенал, били упражнени върху останките им посмъртно. След като гротескното шествие на отрязаните въстанически глави из улиците на някогашния Константинопол завършва, те били върнати обратно в Ниш. На видно място в града Хуршид паша нарежда издигането на конична зидана кула, в стените на която за основни изграждащи блокове използва черепите на загиналите въстаници. Тя трябвало да напомня за съдбата на тези надигащи оръжие срещу турската власт.

Извисяващата се мрачно над Ниш петметрова кула държала в плен на своите зидове 952 човешки черепа и бързо добила името Челе кула, което на турски означавало именно Кулата с черепите. Нейното най-добро описание от безпристрастен наблюдател бихме могли да получим от пътеписа на френския поет и пътешественик Алфонс дьо Ламартин. Неговите думи веднага ни отнасят в 1830 г., когато дьо Ламартин се намира в близост до Ниш:

Видях голяма кула, издигаща се посред града, бяла като мрамор...Когато вдигнах очи да разгледам монумента за свое удивление открих, че стените, които смятах за покрити с мрамор са изградени от дълги прави линии от човешки черепи. Избелели от дъждовете и слънцето тези черепи бяха съединени с помощта на цимент в конструкция, която свидетелстваше за турския триумф от голяма битка водила се тук. Вече в близост до кулата успях да видя, че върху някои от черепите все още се бяха запазили останки от коса, които потръпваха и се люшкаха с всеки дъх на вятъра. Духащият откъм планината свеж бриз минаваше през отворените усти на черепите и изтръгваше от тях тъжни гробовни въздишки. Сърцето ми плака в този ден за тези смели мъже, чиито отрязани глави трябва да се превърнат в крайъгълен камък на монумент символизиращ борбата за свобода.

Кулата с черепите, вече с изградения около нея параклис

През следващите десетилетия Кулата с черепите пуска някои от обитателите на своите стени към вечния им покой. Български жители на Ниш, считащи, че могат да разпознаят черепите на своите загинали мъже, братя, бащи и дядовци, откъсват от мъртвата циментова прегръдка на кулата някои от черепите и ги погребват в местни гробища. След Руско-турската война от 1878 г., която донася свободата на България, Ниш и неговите жители влизат в териториалните рамки на Сръбското кралство. Сърбите бързо ,,осиновяват" паметника и престават да си спомнят за някогашните им собствени вестникарски заглавия за ,,Въстанието в България".

През 1894 г. около кулата е издигнат параклис, който e реновиран впоследствие неколкократно. Посвещенията на мемориалните плочи в монумента, обаче някак забравят българските въстаници, сражавали се не само в Ниш и Пирот, но и в Първото Сръбско въстание. На сръбска страна се бият прочути български хайдути като воеводата Велко например и неизброимо количество български доброволци, които виждат в общата борба срещу турците шанса за освобождението и на България. Така приключва историята на Кулата с черепите и на въстаниците – българи и сърби, пролели кръвта си за своите народи.

https://bulgarianhistory.org/kulata-s-cherepite-nish/

[Hatshepsut]

Нишкото въстание – героичен епизод от борбата на българите за свобода

След Великата френска революция Европа не е същата. В кървавата разпра ,,третото съсловие" (хората без благороден произход) успява да сложи веднъж завинаги край на вековното господство на ,,първото" (духовенството) и ,,второто" (аристокрацията). Обикновените хора – селяни и занаятчии – се опълчват срещу малцинството на привилегировани по рождение. Протекла в самия край на XVIII в. (1789 – 1799 г.), Великата френска революция отваря вратите на Новото време – последвалия ,,век на национализма"(XIX в.), в който ,,унижените и оскърбените" не само ще влязат в битка срещу тираните си, но накрая ще победят. Именно в течение на бунтовния XIX в., наследил първата голяма революция на Европа, ще се появяват на европейската карта малките народи, които ще отхвърлят гнета на властвалите векове наред над тях империи.

Българският народ не прави изключение от общата европейска историческа рамка. Той е лишен от собствено политическо съществувание, векове владян от чужда, във верско и цивилизационно отношение, сила – Османската империя. Войната срещу тази империя се състои в поредица от битки, в която новото, жизненото и европейското, се изправя срещу старото, отживяното и азиатското. Османската империя заслужава съдбата си, тъй като тя привилегирова мюсюлманските си поданици в ущърб на християните. В нея на власт са произвола и безобразията: не са уредени финансите и данъчната система, отсъства разделението на властите (законодателна, изпълнителна и съдебна) и липсва основен закон (конституция). До Освобождението 1878 г. Османската империя остава една теократична монархия, устроена по източен образец, която няма място и няма бъдеще в Новото време.

Кога се поставя началото на българското неподчинение, на нашата битка на новото срещу старото?

Организираното българско движение за свобода през XIX в. започва с дипломатическата мисия на Атанас Некович и Иван Замбин в Русия през 1808 г. Двамата са упълномощени, с писмо от епископ Софроний Врачански, да търсят ,,средства за спасението на своето отечество" чрез преговори с Русия. Пратеничеството е проводено ,,от името на всички съотечественици" – българи. Идеята на Софроний е България да търси избавление от османското владичество с помощта на Русия.

Минават няколко десетилетия, преди да започне масовото въоръжено надигане на българи по места. Първият организиран голям бунт на българите от Новото време (у нас назовавано като Възраждане) – това е Нишкото въстание. За Нишкото въстание днес се знае крайно недостатъчно. Трудно може да се намери някой, извън кръга на тесните специалисти, който ще назове поне няколко българи – участници в този първи наш бунт по пътя към свободата. Затова сега в списание ,,Българка" ще разкажем повече за въпросното знаково събитие.

Защо е важно това въстание за българската история?

То е знаково събитие, което показва на света, че Османската империя не е в състояние да се реформира и че българите няма още дълго да търпят духовното потисничество и политическото робство на османлиите. През 1839 г. в империята се прокламира официално Танзимата (епоха на реформи и опити за европеизация): приема се Гюлханският хатишериф (3-ти ноември 1839 г.). Това е документ, според който се гарантира равноправието на всички поданици на султана, неприкосновеността на личността, честта и имуществото, свобода на вероизповеданията, премахване на порочната система по събиране на данъци (илтизам) и други в този дух.

Какво се случва само няколко месеца по-късно?

Българите в западните краища на етническото землище, които са най-тормозени от турските своеволия, решават да се вдигнат на организиран бунт. Този бунт, за разлика от Белоградчишкото въстание през 1850 г., е много добре обмислен, по него се работи в продължение на повече от година. Очакванията са център на въстанието да бъде Лесковац, ,,град в България, на няколко часа път от Ниш".

Българите от Нишко изпращат свои делегации и в съседни страни. Осем души са приети от сръбския княз Михаил Обренович. Исканията им са за оръжия и материално подпомагане на въстанието. Други трима пратеници отиват до Цариград с мисията да се срещнат с европейските посланици и да ги запознаят с нелекото си положение. А от Влашко се очаква навлизане на чета, която да подкрепи военните действия. Един от участниците от заговора във Влашко по време на показания в съда си признава, че целта им била да се присъединят към братята си от Нишко, ,,които са подложени на грабежите и робството на турците, и да ги спасим от това наказание".

Основното искане на въстаниците е да започне най-накрая шумно прокламираната европеизация на Османската империя. Българите искат да спре най-сетне откупвачеството на данъци, уж забранено от Хатишерифа. При него събирането на данъците обикновено се извършва от лица със спорна репутация, които плащат за това право с бакшиши в Цариград. А после идват и свалят дори и кожата от гърба на българина, като изискват от него в пъти по-високи суми от предвидените. Предложено е данъците да се събират на местно ниво, от местните български първенци (кнезове), и после да се изпращат в Цариград. Това иначе толкова разумно искане е отхвърлено. И кръвопролитието започва.

Конкретната причина за избухване на въстанието е следната. На Великден 1841 г., по време на служба, в църквата на село Каменица нахълтват мюсюлмани. Те поругават християнския празник, залавят мъжете и обезчестяват някои от жените. ,,Без съмнение постъпката им целяла да покаже, че християните могат да бъдат само роби и не може да става и дума за изравняването им по права с господстващата народност." (И. Дамянов) Същевременно се случва и друга несправедливост, която буни духовете. Племенникът на турския управител в Ниш хвърля око на една българка на име Агапия. Той я отвлича и насилва да приеме исляма. Тя обаче отказва, заради което той я убива.
 
От село Каменица в Нишкия санджак (област) въстанието бързо се разпростира из околностите. Основните ръководители са въоръжената борба са Милое Иванов от Каменица, поп Георги Янков от Поляница, Никола Сръндак от Горни Душник, Коце Мумджията от Лесковац, Станко Антонов и Цеко Вучков от Власотинци и др. От Каменица и околните села тръгват 200 мъже. В Запланско Никола Сръндак и старейшината Стоян Чавдар повеждат 1000. В Лесковацко въстават 15 села, от които във въстанието се включват около 5000 души, начело с поп Георги Янков, Станко Антонов и Цеко Вучков.

Въпреки че въстанието е обмисляно дълго, все пак то избухва прибързано, защото не се набавя необходимото, за един успешен край, оръжие. Една пушка се пада на 5 – 6 души, а преобладават брадвите, ножовете и косите. Управителят на Ниш Сабри Мустафа паша свиква 2000 добре въоръжени турци и арнаути (албанци) и атакува въстаниците. За няколко дни въстанието е потушено. Идва ред на погромите. Напълно заличени от лицето на земята са 225 села. Десетки хиляди хора са ограбени и прогонени. В Нишко изгорените села са 121, а в Лесковацко – 104. Избити са хиляди, стотици са продадени в робство, а много търсят спасение в Сърбия. В анкета, проведена от самите османци, броят на продадените в робство деца е 101.

,,Населението от Нишкия санджак показало недвусмислено, че българският народ нямал намерение повече да превива безропотно гръб пред поробителя." (И. Дамянов).

Така пред очите на цяла Европа за първи път така категорично и с цената на толкова пролята кръв се поставя ,,българският въпрос". Османската империя отново се представя пред цяла Европа като страна на беззаконията и варварството, в която човешкият живот няма цена. А героите от Нишкото въстание, макар и непопулярни днес – Милое Иванов, поп Георги, Никола Сръндак – са сред най-свидните жертви в справедливата борба на българите за правда и свобода.

https://www.bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Забравеното Нишко въстание


Книгата на Ж.-А. Бланки - ,,Пътуване в България през 1841 г."

Автор: Проф. Пламен Павлов



В Нишкото въстание през 1841 г. вземат участие около 18-20 хиляди души, за съжаление слабо въоръжени и с разпокъсани сили

За българския характер на въстаналото население свидетелстват тогавашните френски, руски, австрийски и други дипломати

Преди 180 години избухва едно от най-масовите български въстания - ако не най-голямото, за съжаление, най-забравеното... Трябва непременно да подчертаем, че за първи път през ,,модерния" XIX в. именно Нишкото въстание привлича вниманието на европейската дипломация. Изследвано от Стоян Романски, Бистра Цветкова, Стефан Дойнов, Игор Дамянов, Стоян Райчевски и други учени, това въстание на практика ,,отсъства" почти напълно в обществен план. ,,Заслуга" в тази посока явно има и криворазбраната ,,политкоректност" към западната ни съседка...

През 30-те - 50-те години на XIX в. българският Северозапад е обхванат от недоволство заради нерешения аграрен въпрос. Местните хора са подтиквани към бунт и от съседна Сърбия, която се стреми да използва българските въстания в свой интерес. През 1835 г. въстават 16 села в Нишко, но не получават обещаната сръбска помощ. Така е и при т. нар. Манчова буна (1836 г.) в Берковско, както става и на следващата година в Пиротско - тогава разбитите въстаници дори не са допуснати в пределите на княжеството. При въстанието начело с Върбан Пенов от Бели мел през 1837 г. единствено войводата Кръстю Нешин с част от бунтовниците успява да намери убежище на сръбска територия.

Прокламираният в Османската империя Гюлхански Хатишериф (1839 г.) поне ,,на книга" предоставя равни права на всички поданици на султана. В българския Северозапад обаче ситуацията не се променя, което създава почва за нови въстания. Подготовката е започната от местните първенци Милой Йованович от с. Каменица (8 км от центъра на Ниш, днес в чертите на градската община Пантелей), Никола Сръндак от Горни Душник (община Гаджин хан), Стоян Чавдар от Голям Кръчмир (дн. Велики Крчмир), Станко Атанаскович Бояджията от Власотинци (днес град Власотинце), поп Симон от Лесковец, Сава от Враня, поп Георги Янкович от близкото с. Поляница, Стаменко от Ястребец, Младен от Бела паланка, Еленич от Пирот и др. Повече от година преди самото въстание организаторите влизат във връзка със сръбския княз Михаил Обренович, с руски и френски дипломати в Белград, търсейки подкрепа, включително и военни инструктори.

Въстанието избухва предварително на Великден (6/18 април 1841 г.), когато племенникът на нишкия управител Сабри Мустафа паша нахлува с шайка мародери в църквата в Каменица, за да отвлече харесана от него девойка... Сблъсък прераства в клане, а църковната камбана призовава българите на бунт! Милой с около две хиляди души блокира Нишката крепост, а Станко Бояджията и другите ръководители водят към града хиляди българи от вдигналите се на оръжие села в Нишко, Пиротско, Лесковецко, Вранско. Скоро бунтът се разраства и към Знеполско, Берковско и Видинско. Във въстанието вземат участие около 18-20 хиляди селяни, за съжаление недостатъчно въоръжени и с разпокъсани сили. Примитивен човек и противник на реформите, нишкият паша пуска срещу тях не само военни части, но и башибозушки банди. Въстанието е потушено с големи жестокости, като са разорени 225 села. Сърбия за пореден път обявява неутралитет, но все пак допуска няколко хиляди бежанци на своя територия.

Както стана дума, въстанието от 1841 г. има международен отзвук. Външният министър Франсоа Гизо, на практика най-силната фигура в тогавашното френско правителство, възлага на авторитетния учен Жером - Адолф Бланки да извърши анкета в района на въстанието. За преводач при отговорната мисия френският пратеник взема полузабравения днес наш възрожденец Александър Екзарх, родом от Стара Загора, тогава студент в Париж. Резултатите от разследването са обнародвани в книга - безценен извор не само за Нишкото въстание, но и за българите в Поморавието в онази епоха. В своето изложение, базирано на лични впечатления и разговори със стотици хора, Бланки говори за българи, а не за някакви въображаеми ,,сърби", а Ниш е наречен ,,столица на България", в случая на областта Поморавие. Описвайки известната Челе кула в Ниш, Бланки отбелязва:

,,Преди да влезем в града пред очите ни се разкри тъжната гледка на един отвратителен паметник - четириъгълна пресечена пирамида, инструктирана с три или четири хиляди черепа на сръбски християни... Милостивите българи бяха извадили вече няколко стотин черепа, за да ги погребат... Може би ще дойде ден, когато свободна България ще издигне храм в тяхна памет..." Черепите в голямата си част са на сърби, пленени, доведени в Ниш и избити през 1809 г. Самият град обаче, както изрично отбелязва Бланки, е български. И още един показателен цитат: ,,Все още са пред очите ми оживените групи български селяни с дълги бели сетрета и овчи калпаци. Сбрали се около нас, те искаха новини, съвети, а след това и оръжие... ,,Пушки! Пушки! - викаха те. - Дайте ни пушки и ще прочистим горите от тези диви зверове!"

Книгата на проф. Игор Дамянов - ,,Нишкото въстание и европейската дипломация"

За българския характер на въстаналото население категорично свидетелстват и тогавашните руски, австрийски и други дипломати, да не говорим за османо-турските документи. Егор Ковалевски, руски генерал, по-късно сенатор, дипломат в Черна гора, отбелязва: ,,На всички е известен нещастният опит на българите да въстанат през 1841 г. и неговите последици..." Според официален Петербург турските жестокости ,,... ще дадат нов повод за размирици, за безредие и за недоволство, което ще увеличи още повече насилията и нещастията на българския народ..."

Както и при други събития от нашето минало, Нишкото въстание от 1841 г. е жертва на безсъвестна кражба на история. Както отбелязва проф. Иван Илчев, тогавашната българска интелигенция в Париж е разтревожена от опитите на гръцкия посланик Колетис да представи въстанието като... гръцко! ,,Днес пък за сръбската историография - продължава българският учен, - въстаналите в Нишко са сърби. За българи и дума не се споменава. Интересно как ще се преведе книгата на Бланки на сръбски..." Не на последно място, ако сръбската пропаганда представя въстанието като ,,сръбско", тогавашните сръбски вестници твърдят точно обратното! ,,Србске народне новине" съобщава на своите читатели: ,,Въстанието в България взема все по-големи размери. Казват, че е стигнало вече близо до Ниш и се дошло до кръв, а българите са надвили турците и арнаутите..."

Нишкото въстание привлича вниманието на младите патриоти Георги Раковски и Иларион Михайловски (бъдещият епископ Макариополски и митрополит Търновски), създали през 1841 г. ,,Македонско дружество" в Атина - една от първите български революционни организации. Раковски отива в Цариград, а после във Влашко, за да подготви чета, с която да подпомогне въстанието - става дума за т. нар. Втори Браилски бунт, за който вече сме разказвали в нашата поредица в ,,Труд".

От своя страна, през лятото на 1841 г. Иларион посещава "... всичките по-главни градове на Северна България, като стигнал до Пирот..."

Един от най-дейните водачи на Нишкото въстание е Станко Бояджията от Власотинци, който след разгрома заедно с Никола Сръндак, Коста Чавката, Стоян Чавдар и други първенци бяга в Сърбия. За да бъдат успокоени българите, оцелелите водачи на въстанието получават амнистия от турската власт. През 1846 г. обаче е разкрито ново съзаклятие, в което участват 33-ма първенци от Поморавието, водени от Станко - ,,най-опасният бунтовник, който сега подстрекава и заблуждава..." Наричат го ,,баш-капитан" на ,,етерията" и при подготовката на Видинското въстание през 1850 г. Властите разкриват заговора, а при разследването се оказва, че Станко Бояджията е разполагал с парични суми, дадени му от сръбското правителство. Очевидно Сърбия продължава да експлоатира доверието на българите, а тази лицемерната политика е залегнала в прословутото ,,Начертание" на Илия Гарашанин (1844 г.) - ,,библията" на великосръбския шовинизъм. За жалост, отношението към съдбата на българите е пропито от цинизъм - подбудителство и ,,братски обещания" за помощ, следвани от съглашателство с империята и нови опити за привличане на българите - без да се подбират средствата при налагането на сръбската воля и користни интереси.

https://trud.bg/