Столиците на средновековна България

[Hatshepsut]

Столиците от Първото Българско Царство

Когато употребяваме израза "български столици" за периода на Първото и Второто български царства, трябва да сме наясно с неговия условен характер. Защото въпросните столици не са били припознавани като такива и в официални документи не се е употребявал този административен термин.

В етимологичен смисъл Плиска и Преслав наистина са "стол"-ици, т.е. седалища на владетеля, мястото, където е тронът му, владетелският "стол".

Рядко се споменава периодът на най-ранната в този смисъл "столица". След смъртта на Кубрат (665 г.) и последвалото покоряване на Стара Велика България от хазарите, третият му син Аспарух, заедно с водените от него прабългари, се заселват в местността Онгъла. За това свидетелстват византийските хронисти патриарх Никифор и Теофан Изповедник.

Дълго време се водят спорове за това къде точно в наши дни се намира тази местност. Отскоро съществува известно съгласие по въпроса. Прието е, че хронистите имат предвид една равнинна територия с площ около 15 000 кв. км. Тя е част от днешната територия на Северна Добруджа и Бесарабия. Нейните граници, от север и от юг, са изкуствени землени укрепления.

Въпросните валове са изкопани от прабългарите, за да им служат за отбрана от византийците (в посока югозапад) и от хазари и авари (в посока север). Дългият 60 км, така наречен Малък землен вал, е бил насочен срещу византийските жители на провинция Долна Мизия. Срещу хазарите и аварите пък е ползван т. нар. Южен бесарабски вал. На запад и изток са използвани естествените водни прегради, съответно Дунав и Черно море.

Центърът на политическия живот във въпросната територия бил лагерът при платото Никулицел. Там се предполага, че е било седалището на владетеля и приближените му аристократи. Със своята площ от 48 кв. км, този лагер бил най-големият за времето си в цялото евразийско пространство въобще.

Важно е да се знае, че прабългарите, доведени от Аспарух, са обитавали това пространство, преди да се заселят в Плисковското поле. Някои изследователи дори предполагат, че преместването им към Плиска е станало доста по-късно от мирния договор от 681 г. Баласчев го поставя в началото на Крумовото управление (803), Гюзелев – при управлението на Кормисош (753-756), а Павел Георгиев – при Кардам (777-803).

Така или иначе, местността Онгъл и лагерът при Никулицел са много съществени центрове на официалната власт у прабългарите. Походът на Константин IV Погонат, при който византийците търпят разгром от Аспаруховите воини, е насочен именно срещу това лагерно укрепление, като са проведени и атаки с кораби откъм Черно море, източната му граница.

"А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса (Онгъла) и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия." (Теофан Изповедник)

Тъй като няма значими следи от прабългарска материална култура на днешната територия на Онгъла, се предполага, че престоят в местността е бил сравнително кратък. Равнинната територия и липсата на следи от масивни наземни постройки предполагат просто устроен бит на прабългарите, характерен за номадските народи.

Най-вероятното в случая е, след победата си над Константин IV Погонат, Аспарух да е преместил седалището си от Никулицел в Плиска. Така Плиска става столица на Дунавска България и, както отбелязва големият византинист Г. Острогорски, "За първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия."

Историята около откриването на Плиска е много интересна. Макар и странно, но споменът за миналото ѝ величие не се е запазил през поколенията, затова се налага тя отново да бъде откривана за българската и световна научна общественост. Това става чак през 1898 г., когато дошлият да работи като учител по математика в България чех Карел Шкорпил пише за малкото татарско селце в Североизточна България Абоба: "Тук е била, според мнението ни, българската столица на Аспаруха, Крума, Омортага и Маламера, тя е била после пренесена в близкия Преслав".

През следващата 1899 г. започват първите археологически разкопки на предполагаемата и анонимна към този момент столица под ръководството на Ф. И. Успенски и К. Шкорпил. Още след първите два археологически сезона са открити по-значимите археологически обекти: Тронната палата, Дворцовата църква, Голямата базилика и др.

През 1904 г. става известно името на града, благодарение на случайно открития надпис от с. Чаталар (дн. с. Хан Крум), прочулия се в последствие Чаталарски надпис на Омутраг.

,,Кан сюбиги

Омуртаг е в

земята, гдето се е родил

от бога архонт.

Обитавайки стана

в Плиска, съгради малък

стан на Тича и премести (там)

войската си срещу

гърци и славяни."

Става ясно, че по време на управлението на Омуртаг (814-831) българите със сигурност са се преместили от Онгъла и вече обитават стана в Плиска (кампуса, военния лагер).

След разкопките от 30-те години са открити още значими архитектурни паметници. Открит е т.нар. "Крумов дворец", който получава името си заради следите от опожаряване. От писмените извори са известни сведения за опожаряване на Плиска. "И тъй, като влязъл в резиденцията на Крум, той (император Никифор Геник) преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войската си по списък мед, одежди и други различни неща. Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита. Като ходел по улиците на резиденцията, той се разхождал по чардаците на къщите, радвал се и казвал: ,,Ето Бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения" Като прекарал няколко дни, той напуснал резиденцията на безбожния Крум и оставяйки я, опожарил всички жилища заедно с оградата от поставени от едно до друго дървета."

Основите на Крумовия дворец

Върху опожарения Крумов дворец е изградена Тронната палата от наследника на Крум Омуртаг, владетеля строител.

С черния контур са означени основите
на новопостроената върху опожарения Крумов дворец Тронна палата

От представителните постройки на Плиска много важно място има Голямата базилика. Тази църква е най-голямата построена базилика за времето си в цяла Европа. Явно е издигната, за да демонстрира мощта и високите претенции на управляващите владетели от Първото българско царство.

Голямата Базилика

Много любопитни и типични за прабългарите архитектурни паметници в Плиска са т. нар. "ходници". Според проф. Станилов, дългогодишен проучвател на Плиска, "ходникът" предоставя възможността, владетелят да излезе от двореца напълно инкогнито, да пресече укрепената територия и да излезе вътре в дървената стена също напълно инкогнито. От там той може да отиде, където си иска и да се върне отново, без да бъде забелязан от когото и да било, освен от охраната.Това е основната теза за другия живот на Плиска, тайната комуникация на владетеля с пространството "вън", което било много важно, и вероятно тази комуникация е решила изхода на конфликта на княз Борис с част от аристокрацията по време на покръстването."

Друг интересен паметник от Плиска, който е символ на луксозния живот на владетелите, е владетелската баня. Открита е баня в археологическите лета на 2013-2014 г. Датира от началото на IX в. Състои се от три отделни помещения и е на площ 80 кв. км. Определена е като архитектурно бижу от камък. Подобни бани в Европа извън рамките на Византия е нямало. Банята е мерило за висока култура и луксозните навици на българските владетели.

Първото от помещенията и е служело за съблекалня. Във второто помещение тялото на къпещия се е обливало с хладка вода. После в третото помещение следвало къпане с топла вода, включително и в пригодена за случая вана. Под банята имало изградена подово отопление (хипокауст), чийто принцип на изграждане следвал римските (византийските) традиции.

Първата столица на Дунавска България Плиска и до днес все още не е разкрила всичките си тайни. Градът все още се изследва, като находките продължават да будят интерес.

Следващата столица след Плиска, която бива избрана изрично, за да ознаменува новия и официален християнски период в развитието на българската държавност, това е Преслав. След църковния събор от 893 г. и провъзгласяването на Симеон за княз на българите, седалището на владетеля се премества в Преслав.

Ето какво описание на Преслав ни е оставил в "Шестоднев" българският книжовник Йоан Екзарх

"Когато някой плебей (странник, селянин) и беден чужденец дойде отдалеч към придворните кули на княжеския дворец (на столицата) и ги види, той се чуди. И като пристъпи към вратите, чуди се и пита, а като влезе вътре (във вътрешния град) и види от двете страни постройки, украсени с камък и нашарени с дърво и прочее, удивява се. Като влезе пък в двореца (във вътрешния град) и види високите палати и богато украсени (отвън) църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, сребро и злато, не знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго, освен сламени хижи, бедният, започва да губи ума си и им се чуди. Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото меч, а от двете му страни седнали боляри със златни огърлици, с пояси и гривни, и когато се завърне в своята земя, ако някой го попита: ,,Какво видя там?",той ще рече: ,,Не зная как да разкажа това, защото само със собствените си очи бихте могли достойно да се начудите на тази красота и ред. Само който види от вас със собствените си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре. Защото собствените очи не лъжат никого. И макар понякога и те да мамят, все пак те са по-верни."

Трябва да се има предвид, че Преслав не е новопостроен град от християнския период. Той, също като Плиска и другите по-важни градове (прабългарски аули), има и езическо минало. Периодът на царуване на Симеон Велики (893-927) и "Златния век" са най-прочутите години на Преслав като столица. На негова територия се развива т. нар. Преславска книжовна школа, чиито най-известни представители са Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Наум, Константин Преславски.

Българското изкуство през Златния век има своите високи образци в областта на художествената керамика. Уникална по вид е Преславската керамична икона. Тя е служила за украса главно на църковни постройки. След разкопки в областта Патлейна край Преслав до нас достига керамичната икона с образа на св. Теодор Стратилат. Тя е уникален образец на християнското изкуство в световен мащаб.

Керамична икона на св. Теодор Стратилат,
изпълнена напълно според каноните на християнското изкуство

В Преслав заслужава внимание един забележителен архитектурен паметник. В преписката на Тудор Доксов четем: "На устието на Тича в годината 6415 (907), е съградена от същия княз (Симеон) светата златна нова черква". Тази, построена по заповед на Симеон Велики, църква няма подобна на себе в света на източното християнство. С подобна архитектура е ротондата на император Карл Велики в Екс ла Шапел, гр. Аахен (Германия).

Възстановка на Кръглата църква

Предполага се, че външният ѝ купол е бил богато позлатен, заради което е била наричана "златна черква".

Величието на Преслав обаче е твърде краткотрайно. През 971 г. градът е превзет от византийците, а император Йоан Цимисхи премахва името му и го нарича на себе си в чест на победата си – Йоанополис.

До края на Първото българско царство (1018), за период от близо четири десетилетия доста градове претендират да изпълняват функцията на столични за българската държавност. Трябва да споменем сред тях Средец (от падането на Преслав до 986), Преспа (от 973 до 996 или дори до 1015), Охрид (992-1018), Скопие (980-991).

Съвременната крепост при Охрид няма същият вид, какъвто е имала по времето на цар Самуил (997-1014). Тя е изградена по времето на османското владичество върху основите, останали от автентичната Самуилова крепост.

В преспанското село Ахил е запазена до наши дни Самуиловата базилика "Свети Ахил". Там през 1965 г. гръцкият професор Николаос Муцополос съобщава, че е открил гробницата на цар Самуил, с надпис върху нея "Цар на българите", който в наши дни не е съхранен.

Около 997 г., след провъзгласяването на Самуил за цар, повечето историци смятат, че в Преспа се премества седалището на българската патриаршия. В Преспа до смъртта си пребивава патриарх Герман, след което патриаршията се премества в Охрид.

След завладяването на Преслав от Йоан Цимисхи (972) преславският патриарх Дамян резидира в Средец, което дава някакво основание и на този град да претендира за столица на Първото българско царство (в смисъла на седалище на официалната власт). Дамян може да се приеме за първия патриарх на Самуиловото царство, а и свързващо звено между царството в югозападните български земи (Самуиловото) и това в североизточните български земи (на Крумовата династия, Крум, Омуртаг, Борис I Покръстител, Симеон I Велики, Петър I).

Столиците от Първото българско царство са символи на държавността и команден център в средновековния български политически модел, но също така са и средище на високата българска култура и изящно изкуство.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Столици от Второто Българско Царство

След повече от столетие под византийска власт, най-накрая политическия живот на България бил възобновен благодарение на въстанието на братята Асен и Петър (1185). Конкретна причина за него била грабителската данъчна политика на византийския император Исак II Ангел (1185-1195), който, както пише византиецът Никита Хониат, "обрал по прикрит начин градовете, които се намирали при Анхиало (Поморие) и предизвикал враждата на варварите при планината Хемус (Стара планина)".

Никита Хониат обяснява, че българите "поначало били настроени високомерно към ромеите и се осланяли на непроходимите си места, и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройни и стърчали над отвесни скали".

Никита Хониат, византийски историк, дал много подробни сведения за създаването на Второто българско царство

Никита Хониат

Една такава труднодостъпна българска крепост бил Търновград, който малко след успешния край на въстанието станал столица на Второто българско царство.

Самото въстание нямало случаен характер, нито било продиктувано само от данъчния гнет. Според големия български историк Петър Мутафчиев, братята Асен и Петър настоявали пред императора да им се признае военното командване на Дунавска България. По този начин въстанието добивало вид на националноосвободително движение. Исак II Ангел отказал молбата, което довело до последвалия победен за българите въоръжен сблъсък.

Безспорно е, че Асеневци считат себе си за наследници на царете от Първото българско царство. Това най-ясно личи от писмо на брата на царете Асен и Петър, цар Калоян до римския папа Инокентий III. Калоян заявява на папата, че е пряк потомък на царете от Първото българско царство Самуил и Петър I и на "другите, които ги предшестваха на българския престол". А в Бориловия Синодик ясно е записано, че цар Асен "освободи българския род от гръцка власт".

За да се придаде официален характер на въстанието, трябвало да се извърши коронация, която символно да потвърди възстановяването на българското царство. За целта по-големият от братята, който дотогава носил името Теодор, се нарекъл Петър. Така той приел името на цар Петър I (927-970) – първият български владетел с призната от византийците царска титла, равна на императорската ("василевс").

Никита Хониат иронизира церемонията по помазването на царя от новооглашения български архиепископ Василий. Византийският историк пише, че Петър обул "червени сандали" и сложил на главата си "златно венче". Всъщност става дума за владетелските инсигнии – червени ботуши и златна корона.

Интересно е да се подчертае от къде идва пренебрежителното, на моменти дори презрително отношение на византийските хронисти към българите дори след Покръстването. До Покръстването е ясно, че като езичници българите са приемани от ромеите за "мръсен и нечестив народ".

До 1204 г, падането на Константинопол под напора на латинците, Византийската империя следвала строга политическа концепция. Според нея византийците считали себе си за наследници на римските властови традиции. В една новела император Юстиниан Велики (527-565) пише, че именно "преприятният Цезар дал благочестиво начало" на единовластието във Византия. Затова византийците наричали себе си ромеи (римляни), като вярвали, че тъкмо в тяхната империя ще се сбъдне Господният промисъл и ще се осъществи Божието предначертание – това е страната, в която ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му.

Този възглед сам по себе си изключвал приемането на възможността от страна на византийците за съществуване на каквито и да било други империи на земята, освен тяхната собствена. Все пак допускали, че във вселената съществуват други страни и народи, които са в йерархична родствена връзка спрямо тях.

На владетелите на България и Армения им се признавало най-близко родство. Те били "духовни чада", деца на василевса на ромеите. Спомняме си, че с приемането на християнството свети княз Борис приел името на своя кръстник, византийския император Михаил III (842-867), с което в най-пълна степен се признал за негово "духовно чедо".

"Духовни братя" на византийския император били владетелите на франките и другите различни германски племена. А "владетелски приятели" били емирът на Египет, управителите на Британия и италианските градове републики.

Виждаме, че според византийската доктрина българите, като православни християни (след Великата схизма от 1054 между католицизма и православието съществува разкол), стоят най-близо до византийците, но в определено подчинено положение (както синът е подчинен на баща си). Когато тълкуваме историята на българо-византийското вековно съперничество, не бива да се подвеждаме, че става дума за кръвни врагове и масово изтребление: всичко това остава в миналото след акта на Покръстването (865).

В тази връзка показателен е случаят с отношението на византийците към печенегите: нашественици – езичници. В резултат на битката при Левунион (Енез, дн. Турция) от 1091 г. (времето на византийско владичество за българските земи) печенегите са подложени от византийците на пълно унищожение. Както свидетелства Ана Комнина, "И тогава могло да се види необикновена гледка – в този ден (29 април 1091 г.) загинал цял народ, не десетки хиляди, но надминаващ всяко число, заедно с жените си и децата, без изключение." Подобна съдба нямало как да сполети покорена, но християнска България, въпреки опитите на българските първенци да възстановят царството си чрез военно противопоставяне на Византия: Петър II Делян (1040-1041), Константин Бодин (Петър III 1071-1072).

Избирането на Петър II Делян за цар (1040)

Характерно за българските въстания от времето на византийското владичество, че техните ръководители приемали името на цар Петър I. Това са съответно Петър II Делян, Петър III (Константин Бодин), Петър IV (Теодор). Явно се цели продължаване на родова традиция и съхраняване на славната родова памет.

Константин Бодин (Петър III) (1072)

След успешния край на въстанието на Асен и Петър, Търновград станал център на политическия живот в България. "Първобунтовният" Търновград бил избран за столица, след като "първопрестолният" Велики Преслав удържал напора на българските въстаници и останал във византийски ръце. Опитът да се възстанови Преслав като столица е показателен за линията на приемственост, която следвала династията на Асеневци.

Това, че Търновград заместил Преслав, не бива да се счита за голям компромис. Никита Хониат свидетелства, че "чудният град Търнов" бил "най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен от здрави скали, пресечен от малка река и изграден на върха на планината". В "Похвално слово за св. Евтимий" българският книжовник Григорий Цамблак пише за "голямото му величие, твърдостта на стените му, за красотата и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен скали притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население."

Похвални думи за Търновград изрича и цариградския патриарх Калист I, като го нарежда "втори словом и делом след Константинопол" на света. От края на XIII в, българската столица била наричана "Цариград Търнов", което, според историка Йордан Андреев, значело, че както Константинопол бил "втория Рим" за ромеите, така Цариград Търнов "имал правото да се брои за третия Рим" на славянските народи.

Трябва да сме наясно, че под "Търновград" се е имало предвид хълма (Царевец), на който били построени царските палати и патриаршеската църква "Възнесение Господне". В превод на новобългарски, името му означава "крепостта Търново", защото "град"="крепост".

До Възраждането хълмът се е наричал "Хисар", което значи същото – "крепост, град", а съвременното име Царевец му е дадено от просветния деец Цани Гинчев.

Произходът на името Търново се търси в славянското "трън". Известно е Търново в Босна, Търнава в Словакия, Тернопол в Украйна. В тюркските езици пък съществува думата "турун", което означава "управител, княз".

Друга голяма крепост в местността е тази на хълма Трапезица. Наричана е "славният град Трапезица". А третата по важност след Царевец и Трапезица била тази при "Девин град", в превод "Момина крепост". Пространството между хълмовете Царевец и Трапезица също било укрепвано след разрастването на града и признаването му за столица. Свидетелство за това намираме в сръбски източник, който пише за появата на "нов град" (нова крепост) под хълмовете Царевец и Трапезица, т.е. на територията на днешна "Асенева махала".

За да добие Търновград необходимия столичен престиж, трябвало върху него да се излее "божествена благодат". Това можело да стане с приемането в града на мощите на прочути светии. Затова цар Асен премества от Средец в Търново мощите на най-големия български светия – Иван Рилски. При цар Калоян Търново съхранил мощите на Михаил Воин, Иван Поливотски и Иларион Мъгленски. Накрая, при Иван Асен II в царската църква в Търново "Свети Четиридесет мъченици" били положени мощите на закрилницата на града Света Петка Търновска.

При Иван Асен II в Търново се осъществила мащабна строителна дейност. Изворите свидетелстват, че той "построил и обновил много църкви и манастири". До момента, в резултат от археологически разкопки, са открити повече от 50 църкви от периода XII-XIV в., но се предполага, че броят им е доста по-голям.

"Златицата" на Иван Асен II. Златна монета, изобразяваща царя в цял ръст,
поел меча от ръцете на свети Димитър. Сечена е в чест на победата при Клокотница (1230)

Въз основа на археологически проучвания Йордан Андреев изчислява, че населението на средновековния Търновград е наброявало между 15 и 20 хил. От това число са изключени монасите и военния гарнизон. Това прави българската столица град от наистина голям за времето си мащаб, при условие че тогава Константинопол имал между 30 и 50 хил. души население.

Интересно е да се отбележи как е протичал обществения и културен живот в най-славната столица на Второто българско царство Търново. Трябва да се отбележи, че византийското владичество твърде много повлияло в моделирането на обществените порядки във възстановеното царство. След завладяването на Константинопол от латинците (1204) обаче българската владетелска титулатура добила по-пищен вид и се целяло излизане от сянката на византийското имперско превъзходство. Пълната титла на предводителя на българите била "В Христа бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци". Такъв вид имала титлата до средата на XIII в., след което допълнението "гърци" изчезнало, за да се появи отново при Иван Александър.

През втората половина на XIII век българските царе получили признание на титлата си и на запад – от кралете на Неапол и папската канцелария. Папа Николай IV през 1291 г. назовавал Георги Тертер I (1280-1292) в едно свое писмо "славния император на България".

Атрибутите на царската власт били подобни на тези във Византия: червените ботуши, тронът, скиптърът, знамето, короната и акакията (торбичка с пръст, която трябвало да напомня на владетеля, че е смъртен, че и неговото тяло ще изтлее в грешната земя).

Владетелското облекло също следвало византийския модел. Официалната царска дреха бил сакос, наричана още "багреница": дълга и тясна дреха, пурпурна на цвят, обкичена с бисери.

Приближените на владетеля, хората от аристократичното съсловия имали доста по-различен вид и изпълнявали различни функции в сравнени с аристократите от Първото царство. На първо място, била оставена собствено българската титулатура, каквато я познаваме от онова време (кавхан, ичиргу боил, канартикин, миник и пр.). Българските аристократи са познатите ни от изворите "боляри". Сред болярите политическа власт упражнявали т.нар. "властеле" и "велможи". Синоними на властел и велможа са "владика", "могъщии", "градар", "богат", "първий", "господин" и др. Понякога велможите били назовавани като "синклит" (сенат от гръцки), което е показателно за ролята им на царски съветници. Българските аристократи често наричали себе си с гръцки владетелски титли – деспот, севаст, дука, севастократор, което е придобит рефлекс от времето на владичеството.

Обикновеният народ най-често е означаван в изворите със събирателното название "люде". Много често и "нищ", "невежд" или "груб". Селяните, които са огромното мнозинство от жителите на средновековна България, са назовавани "поселянин" и "вьсьник".

В изборите на Второто българско царство е засвидетелствано, че и обикновеният народ е имал известни права при взимане на политически решения. Така става, например, когато император Йоан Кантакузин (1347-1351) проводил пратеници до Иван Александър, за да се съберат парични средства за построяването на флот срещу турците. В този случай народът обкръжил двореца и изразил одобрението си за акцията с бурни възгласи. Друго подобно събитие е това с избора на патриарх Евтимий. Тогава целият народ проявил активност в избора именно на този кандидат – Евтимий Търновски.

Свети Евтимий, патриарх Търновски

Всекидневният живот на българина от тази епоха също е израз на засилен изследователски интерес. В изворите са открити много имена на хора от различен социален произход, което спомага за възстановка на българската именна система от онзи период.

Сред имената преобладават тези от славянски произход, такива са: Драгота, Воин, Калин, Стан, Черноглав, Хитреш, Волен, Берислав, Брата, Трошан, Огнен, Негослав, Берислав и пр.

На второ място по брой са тюркските: Ханко, Шидал, Арцо, Белгун, Балик, Корт, Семир, Бесар, Тертер и пр. А на трето място християнските: Георги, Йоан, Васил Михаил, Константин, Мария, Елена, Ирина, Теодора и пр.

След раждането си всяко българче задължително е трябвало да се бъде кръстено в осемдневен срок. През XII-XIII в., българските деца биват кръщавани като византийските, с потапяне в купела три пъти. През XIV в., кръщението се извършвало вече с еднократно топване. Традиционното облекло сред огромната част от населението бил ямурлукът, завършващ с качулка. Селяните се намятали още с овчи или агнешки кожи. На краката си носили, както свидетелства Никита Хониат, "обувки, съшити от парче телешка кожа, връв и парцали"-става дума за "сервули" или "цервули", каквото име носели тогава цървулите. На главата се поставяли калпаци, които византийците наричали "калиптри". Празнична дреха сред селяните била ризата, както съществували варианти на мъжка и на женска риза.

Със залязване на славата на българското царство, залязвала славата и на столичните градове. При наследниците на Иван Александър (1331-1371) държавата имала вече не един, а три властови центъра – Търновско царство на Иван Шишман, Видинското царство на Иван Срацимир и Добруджанското деспотство на Добротица. Все пак първенствуваща си оставала ролята на Търново. След падането на Търновското царство (1393) известно време просъществувало Видинското царство, със столица Видин, но скоро и то паднало под напора на османлиите.

С началото на османското владичество преустановило съществуването си средновековното българско царство. Българският цивилизационен модел за дълго време загубил идентичността си, но се съхранил в паметта на поколенията благодарение на запазилите се образци на българското средновековно изкуство. От времето на второто царство забележителните достижения в тази област са Лондонското четириевангелие, съхранило портретите на цар Иван Александър, жена му Теодора-Сара и синовете му Иван Шишман и Иван Асен.

Цар Иван Александър и семейството му

Особено важно културно място имат още стенописите от Боянската църква край София, която е запазила изображенията на цар Константин Тих – Асен (1257-1277) и съпругата му Ирина, на Небесния покровител на България св. Иван Рилски, на Света Петка Търновска. Според повечето специалисти, боянските стенописи принадлежат към школата на т.нар. "Палеологов" ренесанс, което ги прави съперничещи на ренесансовите творби на западноевропейския Ренесанс, който започва цял век по-късно в Италия.

Славният път на българската държава през средните векове е белязан с успехи и културни постиженията, към които никой съвременен българин не бива да бъде равнодушен.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Божидар Тодоров "Столичните центрове в средновековна България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4881