• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

04 December 2021, 19:35:36

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 159
  • Latest: Toni92
Stats
  • Total Posts: 24,881
  • Total Topics: 1,393
  • Online Today: 255
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 23
Total: 23

avatar_Hatshepsut

Българите в Цариград

Started by Hatshepsut, 08 August 2018, 07:26:11

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] диаспора

Hatshepsut

08 August 2018, 07:26:11 Last Edit: 24 November 2020, 09:32:32 by Hatshepsut
,,Невидимата общност: православните българи в Истанбул"


Драги колеги и приятели,
на 10 октомври, вторник, от 17:00 ч. в Зала 19, ул. ,,Московска" 6А Секция ,,Сравнителни фолклористични изследвания" организира представяне на монографията на  доц. д-р Магдалена Елчинова
,,Невидимата общност: православните българи в Истанбул" с участието на авторката, доц. д-р Валентина Ганева Райчева и българи-изселници от Истанбул.

Книгата представя антропологическо изследване на православните българи, родени и живеещи вече няколко поколения в Истанбул. Теренните проучвания, чиито резултати са в основата на изложението, са проведени в мегаполиса в периода 2010–2013 г. Целта на изследването е да се опишат и анализират в дълбочина процесите на формиране и организиране на общността на истанбулските българи, както и на изразяване на етническата им принадлежност. В различните глави се акцентира върху важни аспекти от живота на членовете на общността: паметта за миналото и установяването на предците им в Истанбул; битието им като градско малцинство, част от мултикултурната мозайка в големия град; демографски тенденции и социални характеристики; културен календар. Тези особености се разглеждат в контекста на мегаполиса и на турското общество. Особено внимание се отделя на влиянието на малцинствената политика в Турция, както и на променящите се във времето отношения между България и Турция върху социалните и културните черти на православните българи в Истанбул. Детайлно се проследява начинът, по който те формират и изразяват етническата си принадлежност, като се откроява ролята на религията и на българските места в града на Босфора в тези процеси.



Магдалена Елчинова е доцент по антропология и ръководител на Департамент ,,Антропология" в Нов български университет. Докторската си степен получава през 1992 г. в Института за фолклор при БАН, с който е свързано началото на научната ѝ кариера. Води курсове по история и теория на антропологията, антропология на религията, политическа и приложна антропология, миграция и др. Преподавала е също в ЮЗУ ,,Неофит Рилски" – Благоевград и ПУ "Паисий Хилендарски". Изследователските ѝ интереси са в областта на етническите и религиозните общности на Балканите, изследването на миграциите и границите, на етнически процеси и национални политики, паремиология и др. Теренният ѝ опит включва изследвания в България, Турция, Македония, САЩ и Израел. Публикувала е над сто статии в български и международни реферирани издания. Съставител е (самостоятелно или в съавторство) на том 3 и 6 на ,,Антропологични изследвания" и ,,Значими имена в антропологията" (в две части), издания на НБУ, и на няколко тематични книжки на ,,Български фолклор". Член е на European Association of Social Anthropologists, Société Internationale d´Ethnologie et de Folklore и е дългогодишен съорганизатор на мрежа ,,Култура" в European Social Science History Conference.

Заповядайте на представянето!

https://iefem.bas.bg/

Hatshepsut

ЕДИНСТВЕНА ПО РОДА СИ ЦЪРКВА В СВЕТА!!!

Голям концерт с ортодоксална и традиционна българска фолклорна музика ще отбележи 110-годишнината от освещаването на българската църква в Цариград "Св. Стефан".

На 8 септември във Военния клуб по случай празника ще пеят Илия Луков, детски хор "Чучулига" и Смесеният хор на транспортните работници. Входът е свободен. Ще бъде подредена и изложба с фотографии на желязната църква, правени през последните години от български майстори на обектива.

"За нас е изключително важно да приобщим повече българи към усилията ни за запазване и възстановяване на единствения железен източноправославен храм.

Ето защо тази година решихме да организираме концерт, с които да популяризираме историята и значимостта на църквата "Св. Стефан" именно в родината й", казва Жени Лазарова, член на Управителния съвет на фондация "Български православен храм Св. Стефан в Цариград".

Тя е ангажирана с реставрирането на храма и от 2005 г. провежда кампания за набиране на средства за неговото реконструиране.

Църквата "Св. Стефан" в Цариград е осветена тържествено на 8 септември 1898 г. Тя е единствената в света православна желязна църква и един от малкото оцелели железни храмове изобщо.

Тя е големият успех на българите, живеещи в Цариград по време на турското робство, да имат храм, в който да се молят на Бога. Църквата носи името на първомъченик и архидякон Свети Стефан в чест на Стефан Богориди, който през 1849 г. дарява земята за построяването на български храм.

В началото на терена е изграден малък параклис, който след това прераства в самостоятелна църква. По-късно изграденият в двора метох става седалище на Българската екзархия.

На 25 юни 1890 г. султански ферман дава разрешение на Екзархията да построи нов храм на мястото на старата църква. Първият камък е положен от екзарх Йосиф І на 27 април 1892 г. Тъй като теренът е нестабилен, църквата е направена от сглобяеми железни плоскости, изработени във Виена.

От 2005 г. е обявена дарителска кампания за възстановяването на църквата "Св. Стефан", която потъва бавно заради песъчливия терен, на който е издигната, а освен това е разяждана от корозия.

Проблем е и турското законодателство, според което ако държавата реши, че един имот е изоставен и безстопанствен, той става нейна собственост.

Целта на фондация "Български православен храм Св. Стефан в Цариград" е да реставрира църквата и иконописите изцяло. Необходимата за това сума все още не е набрана.

Hatshepsut

Желязната църква - българската Голгота край Босфора


Шедьовърът на архитекта Азнавур е на път да се превърне от жива памет в спомен за изгубена светиня."На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18).

Алегорично, тези думи на Иисус Христос могат да бъдат отнесени и за българския храм "Св. вмчк. Стефан" в Истанбул. Известен още като Желязната черква, той се вписва като своеобразна Голгота на най-прогресивната част от българското общество в средата и края на ХIХ в. - духовници, интелектуални и търговци по време на половинвековната му борбата за самостойна Българска православна църква.

По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина, като някои от тях говорят български слабо.

С първи храм сънародниците ни се сдобили през есента на 1849 година. За духовните им нужди княз Стефан Богороди дарил на българската община две свои каменни и една дървена къщи с голям двор в аристократичния кв."Фенер". Година по-рано под влиянието на младотурците (политическо движение в Турция с проевропейска ориентация, б.а.) със султански ферман било позволено на всички етноси в империята свободно да изповядват своите религиозни убеждения и да притежават молитвени домове. Долният етаж на дървената къща бил превърнат в параклис и осветен на 9 октомври 1849 г., а по-късно бил превърнат в храм с патрон свети Стефан - покровителят на дарителя княз Стефан Богориди. Този храм е известен като Дървената църква.

През 1850 г. двете каменни къщи са разрушени, а с материалите от тях е завършен метоха - триетажна сграда с 25 стаи. За известно време в нея се е помещавала първата българска семинария, създадена по инициатива на екзарх Йосиф.

На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис разрешил създаването на Българската Екзархия. Това е и официалната дата на възстановяването на самостоятелността на Българска православна църква. След Освобождението в 1878 г. седалището на Българската екзархия остава в турската столица.

Междувременно на 25 юни 1890 г. бил издаден султански ферман, с който се разрешавало на Екзархията да построи на мястото на дървената църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф основният камък бил положен на 27 април 1892 г. Понеже мястото било насип, архитектът Ховсеп Азнавур предложил конструкцията да бъде от сглобяеми железни плоскости. Те били изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена.

Окончателното сглобяване на Желязната църква приключило на 14 юли 1896 година. Първият, вече готов иконостас, бил върнат, защото поради недоглеждане на възложителите - българската църковна общност, бил изработен по католически образец. Наложило се главният секретар на Екзархията Атанас Шопов и архитектът Азнавур да заминат за Москва, за да сключат договор с московския придворен фабрикант Николай Алексиевич Ахапкин за изработване на нов. Изписването на иконите възложили на московския живописец Лебедев. Във фабриката на Пьотр И. Оловянишиков в Ярославъл били поръчани шест камбани.

Желязната църква "Свети великомъченик Стефан" била осветена от екзарх Йосиф на Рождество Богородично, 8 септември 1898 година. От дървената църква днес е запазен само напредстолния камък от олтара. В двора на "Св.вмчк. Стефан" са погребани Иларион Макариополски, Екзарх Йосиф, Пайсий Пловдивски и Авксентий Велешки.


Помрачена радост при освещаването на Желязната църква "Св. Стефан" преди 110 години

През лятото на 1849 г. княз Стефан Богориди, внук на епископ Софроний Врачански, подарил стария си имот (две каменни къщи и една дървена стопанска постройка) в цариградския квартал "Фенер" на своите сънародници, за да си построят своя църква. Поради липса на средства за строителството й, в долния етаж на стопанската постройка бил устроен временен параклис (прераснал по-късно в храм), в който служили близо половин век.

Едва по времето на екзарх Йосиф I, в началото на 90-те години на ХIХ в., започнало строителството на нов български храм. Първоначално бил заздравен теренът, понеже бил стар насип и на 26 април 1892 г. Тържествено положили основния камък. Архитект на църквата бил арменецът Ховсеп Азнавур, който предложил тя да бъде направена от разглобяеми железни елементи и в случай на поддаване на основите да бъде демонтирана и преместена на здраво място.

Изработването на желязната конструкция било поръчано на металообработващата фирма на Рудолф Филип Ваагнер във Виена. За цялостното построяване на храма българското правителство превело на Екзархията крупната за онова време сума от около 1 млн. златни лева. Окончателното му завършване станало през лятото на 1898 г., като решили да го осветят на 8 септември, на празника Рождество Богородично (Малка Богородица), когато бил и именният ден на княгиня Мария-Луиза.

Научавайки за предстоящото освещаване на храма, хиляди родолюбци от Княжество България започнали да се стягат за път. Столичното транспортно бюро "Запрянов и Давидов" подготвило за целта специален увеселителен влак. До 1 септември 1898 г. били се записали над 3000 души, но радостта им скоро била помрачена. Един грък, доктор в София, "услужливо информирал" Цариградската вселенска патриаршия, че имало опасност под прикритието на туристи в турската столица да пристигнат арменски и македонски атентатори и да направят някои смущения. Патриархът веднага съобщил това на Великия везир и султанът издал ираде (указ), с което забранил отиването на увеселителния влак в Цариград.

Българското правителство, начело с д-р Константин Стоилов, положило доста усилия, за да разсее съмненията по освещаването на българската църква. Едва на 6 септември 1898 г. било издадено ново султанско ираде, с което се позволявало отиването на българи за освещаването на храма.

В 21 часа на 7 септември 1898 г. от гара София потеглил специален пътнически влак с 22 вагона, теглен от парния локомотив "Бузлуджа". Първоначално туристите били 320, но на всички спирки и гари до границата се качвали нови хора и броят им достигнал 740 души. След гара Пазарджик станало малко произшествие. Поради неизправни спирачки на последния вагон, в който бил багажът на пътниците, възникнал пожар. За щастие бил забелязан навреме, влакът спрял и бързо го изгасили. В Кричим въпросният вагон бил подменен и багажът прехвърлен в него.

На гара Харманли увеселителният влак се забавил три часа, понеже не всички пътници имали визирани тескерета (пътни паспорти). Истинска трагедия обаче ги очаквала на гара Мустафа паша (дн. Свиленград), където пристигнали по обяд на 8 септември. Там туристите били забавени четири часа и ги глобили за нередовни документи. Едва след намесата на одринския валия (областен управител), който наредил глобата да бъде намалена десет пъти (от 5 лева на 50 стотинки), потеглили отново. Всички пътници били гладни и жадни, защото почти никой не си носел суха храна, а организаторите на увеселителния влак изобщо не се сетили да поръчат композирането на вагон-ресторант.

След това безславно и изнурително пътуване българският увеселителен влак спрял на гара Сиркеджи в Цариград в 7 часа сутринта на 9 септември 1898 г. Пътуващите в него туристи пропуснали освещаването на храма, което станало предния ден при изключителна тържественост и при стечението на многоброен народ. За да компенсират закъснелите български гости, църковното настоятелство и екзархийското ръководство отслужили същия ден (9 септември) от 9 часа тържествена литургия. Отново служил екзарх Йосиф I в съслужение с осем митрополити и много други духовници. След службата в стария метох екзархът приемал и благославял българските туристи, като им пожелавал благополучно и безпрепятствено завръщане в отечеството.

Послеслов:
Век по-късно, през 1998 г. честване на 100-годишнината от освещаването на Железния храм почти нямаше. На 8 септември 1998 г. българският храм на брега на Златния рог беше заключен и самотен. Тамошното църковно настоятелство още през месец юли беше решило честването да бъде отложено за края на месец октомври. Причините за това отлагане бяха две. Първата и най-важната е, че въпросното настоятелство бе новоизбрано (преди повече от половин година) и не е имало време да сезира турската администрация за предстоящия юбилей и да поиска разрешение за отбелязването му. Втората е, че цариградските българи не могат да се съберат на 8 септември, понеже са в отпуск и отсъстват от града.

Затова на 8 септември 1998 г. в Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски" под егидата на тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев се проведе скромно честване на този юбилей. Съмнения възникнаха, дали в края на октомври цариградските българи ще отбележат 100-годишния юбилей на историческата българска църква "Св. Стефан". Те бяха породени от следното обстоятелство. Тогавашното църковно настоятелство бе изпратило покана до Българския патриарх Максим да вземе участие в предстоящото честване. От страна на Св. Синод пък писаха, че патриарх Максим ще присъства при условие, че бъде поканен и Вселенският патриарх Вартоломей. Очерта се да не бъде поканен нито Вселенският патриарх, нито Българският патриарх Максим, а цариградските българи да проведат съвсем скромно честване в интимна домашна обстановка. Но и това не стана, защото тогава имаше тържества по случай 75 години от провъзгласяването на Турция за република, а цариградските българи са турски поданици....

И сега, 110-годишнината от освещаването на Желязната църква премина толкова вяло, че не си струва да влизам в подробности...

Ст.н.с. д-р Христо Темелски

http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/istanbul/zheljaznata_tsarkva/index.htm

Hatshepsut

08 August 2018, 07:28:04 #3 Last Edit: 24 November 2020, 09:31:53 by Hatshepsut
Желязната църква "Св. Стефан" в Истанбул отново в пълния си блясък


След шестгодишен ремонт, в края на годината ще приключи окончателно цялостната реставрация и укрепване на българската църква в Истанбул "Свети Стефан", известна като Желязната църква, чийто патрон чества днес целият християнски свят. Почитта към свети Стефан е голяма, тъй като той е първият мъченик за християнската вяра, заради което е наричан първомъченик.

През тези години близо 40 строители и реставратори от Турция са направили всичко възможно и върнаха блясъка на храма, който се издига величествено в кв. "Фенера", на брега на Златния рог.

Официално църквата ще отвори врати на 7 януари 2018 година, за което се очакват българският премиер Бойко Борисов и президентът на Турция Реджеп Ердоган, десетки българи, както от България, така и от българската общност в Истанбул. Това каза за БТА главният архитект на проекта Фекрие Булунмаз.

През 2018 година храмът става на 120 години и по думите й спокойно вече може да издържи на времето поне още 100 години.

Върнат е целият блясък на вътрешността на църквата, като всеки елемент е свален, номериран, реставриран и върнат на първоначалното си място. Не са щадени труд, умения, знания.

Най-трудно, според Булунмаз е началото, когато след обстоен оглед се оказало, че колоните в основите са силно корозирани, а някои и напълно разрушени. Преди това се е мислело, че ръждата е само повърхностна.

Реконструкцията започва от носещите колони, като някои от тях са подсилени, други, към които ръждата е било по-безмилостна, са сменени с нови, по-големи. Ако това не беше направено сега, до 10-20 години църквата щеше да се срути, категорична е архитектката. Ремонтът не само че връща блясъка й, но връща на 100 процента оригиналността на сградата от нейното построяване.

Реставрационните дейности се извършват по нови технологии

Реставрационните дейности се извършват по нови технологии, използват се бои, издръжливи на корозия, а новите тухли, които са вложени в основата на църквата, са изработени от материали, близки до тези на оригиналните.

Ремонтът започва през 2011 година, прекъсва за кратко време заради смъртта на предприемача и продължава две години по-късно с нов строител. За това община Истанбул отпуска 15 милиона лири, от които до момента са усвоени 12 милиона. Останалата част от сумата ще бъде вложена в довършителни работи и за реконструкцията и облагородяването на двора на църквата.

Ремонтът се забавя и заради лошото време, което многократно принуждава реставраторите и строителите да спират работа. Най-тежка според строителите е била работата, свързана с носещата конструкция, както и с камбанарията, която според тях досега е останала като по чудо на мястото си.

Църквата "Св. Стефан" е единствена православна желязна църква в света

Желязната църква е единствената православна по рода си в света. Храмът се състои от железни елементи с общо тегло 500 тона, сглобена на принципа на Айфеловата кула. Всички елементи са захванат към основите с около четири милиона болтове, гайки и нитове. От дърво е само част от конструкцията в основата и иконостасът.

Храмът е докаран на части с влак до Триест и оттам с кораб до Истанбул. Същите инженери са изработели още две идентични на тази църкви, които били за Австралия и Румъния. Първата потъва в морето по време на транспорта, а втората е унищожена при бомбардировка.

Така "Св. Стефан" остава единствената православна желязна църква в света. Тя е висока 15 метра, като камбанарията й дава още 5 метра височина. Тя е на два етажа, има и подземие, с обща площ 500 кв.м.

Църквата е построена в имот, дарен през 1849 година за българските черковни нужди от княз Стефан Богориди, влиятелен османски чиновник, българин в Цариград. Основният камък на храма е поставен на 27 април 1892 година, две години след като за това е издаден специален султански ферман. Църквата е осветена от екзарх Йосиф на 8 септември 1898 година, празника на Рождество Богородично, и неин патрон става архидякон и първомъченик Стефан.

Иконостасът на храма и камбаните за изработени в Русия

По думите на арх. Булунмаз в архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Тя е трикуполна и с кръстообразна форма, олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига камбанарията. Интериорът е изработен също във Виена и включва коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви, които са завинтени към металните части.

Изящество и сдържано великолепие излъчва иконостасът, изписан в православен стил от руски майстори от фирмата на Николай Ахапкин, пак там, от художника Клавдий Лебедев, са изписани и иконите. Шестте камбани, две от които звучат и днес, също са отлети в Русия, във фабриката на Пьотър Оловянишников.

Според Дениз Кахраман, контрольор на изпълнението на проекта, желязната църква е уникален обект и трябва да бъде спасена. Той е категоричен, че никой никога в Истанбул не е говорил за това тя да бъде преустроена в джамия или в нещо друго. Това е просто културно наследство и ние работим по него и с уважение към религиите, допълва архитектът. Историческа стойност имат и останалите дарени икони и църковна утвар.

Това, което се получи след реставрацията е уникално, твърдят строителите

Творението, което се получи след реставрацията, е чудесно и аз вече съм свързана с този храм и цял свят разбра това, казва Фекрие Булунмаз. Тя е категорична, че до официалното откриване външни лица не трябва да влизат вътре и целият й блясък остава тайна до 7 януари.

Това е най-сериозната реставрация на храма, като до момента са правени частични, повърхностни ремонти, които според Булунмаз в по-голямата си част са попречили, отколкото помогнали за укрепване на сградата. Използваната техника за заваряване по детайлите преди е една от причините за по-скоростната корозия на метала, твърди архитектът.

Баш майстор сред реставраторите е 72-годишният Халюк Йозгюдер, който работи на обекта през последните четири години. През това време е преживял няколко сериозни заболявания - рак, сърдечна недостатъчност, отрязал си е два пръста на ръката, но след всичко се е изправял и отново се е връщал на строежа. За БТА майсторът уточни, че работата е успешна, защото е работено в екип и тримата, с Булунмаз и Кахраман, заедно са решавали кое как ще стане. Той не скрива, че крайният резултат от реставрацията е учудил и самия него и продължава да се пита как са успели да възстановят едно към едно всеки детайл.

Майсторът твърди, че освен умения за това е необходимо и търпение, а преди да се взема решение, всичко се е премисляло, което му е струвало стотици безсънни нощи. Когато приехме задачата, църквата беше в такова състояние, че не знаехме откъде да започнем и кое да изкараме като по-спешно - беше пред разрушаване, добавя реставраторът.

По време на работата не го спират заболяванията, защото по думите му живее и работи по съветите на баща си - започнеш ли една работа, трябва да я докараш до край. Най-малкото защото това е църква, единствена в света и ако не е реставрираме и не й дадем отново живот - кой ще го направи?, пита риторично майсторът. До момента е работил и на други храмове, предстои му работа и по Синята джамия.

Чувствах църквата като свой втори дом, дадох всичко от себе си и съм доволен и горд от резултата, казва Халюк Йозгюдер и скромно добавя "никога не съм работил между другото и просто да бъде свършена работата, а така, че това да стане по най-добрия начин".

В двора на българската църква в Истанбул "Св. Стефан" са погребани българските църковни дейци Иларион Макриополоски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски. След откриването тя ще бъде действаща църква и в нея ще бъдат отслужвани редовно празнични литургии.

Прочети още на: https://www.dnes.bg/notifikacii/2017/12/27/jeliaznata-cyrkva-sv-stefan-v-istanbul-otnovo-v-pylniia-si-bliasyk.363436

Hatshepsut

11 August 2018, 13:33:12 #4 Last Edit: 17 October 2021, 20:07:37 by Hatshepsut
Островът на цариградските българи


70-годишни ученици вече четат и пишат на майчин език

Неделното училище раздвижи общността в Истанбул

Преди два века най-много българи извън пределите на родината е имало в Цариград, днешен Истанбул. Българското "нашествие" започнало в края на ХVIII век, когато в търсене на по-добър живот много градинари, занаятчии и търговци се установяват в града. Постепенно се обособила българска колония, която пък основала Българската цариградска общност. Така през ХIХ век в Цариград българите наброявали над 40 000 души. Открито е първото българско училище. Как стоят нещата в Истанбул днес, два века по-късно? И какво е останало от многобройната някога българска колония? "Стандарт" потърси отговорите на място.

В Истанбул има едно място, което всеки българин трябва види. Макар че се намира в центъра на многомилионния град, то е далеч от неговото ежедневие и динамика. Дуварите му не допускат лудницата на града и пазят българския дух вече няколко века. Това е Екзархията - домът на цариградските българи, които са като едно голямо семейство. Днес българската православна общност наброява около 1000 души, като повечето са трето или четвърто поколение наследници на стари цариградски фамилии от османско време. Срещата с тях не се забравя.

"Събираме се всяка неделя", казва с усмивка 50-годишният Христо Копано, чийто прадядо е българин, преселил се някога в града от днешна Гърция. В 10 сутринта започва службата в църквата "Иван Рилски", на която идват дори християни и от други държави. След службата хората сядат на раздумка. Има и обяд. Чува се основно турска реч. "Така е. Говори се повече на турски. От старата общност няма хора, които да са родени в България. Между нас си говорим на турски, защото ни е по-лесно", уточнява отново с усмивка, но на добър български Христо. От година и половина обаче все повече от идващите в неделя макар и плахо започват да говорят езика на предците си, защото Екзархията е подслонила българското неделно училище.

На 25 януари 2015 г. по инициатива на генералното консулство на България в Истанбул се създава училище за нуждите на децата от българската общност в града. Решено е то да носи името "Св. св. Кирил и Методий", както се е казвало първото българско училище, открито през 1857 г. в Цариград. Целта е да се провежда качествено обучение по български език и литература за деца и възрастни и да се организират дейности за съхраняване на националното самосъзнание и българската културна идентичност на българите в Истанбул.

"Последното българско училище тук е било закрито през 1973 г. Оттогава до началото на миналата година имаше срив в изучаването на българския език, а потребност имаше", казва генералният консул на България в Истанбул Ангел Ангелов. От лятото на миналата година училището е официално вписано от Министерството на образованието. Днес то се посещава от 30 деца в смесени групи от 1 до 4 клас и от 4 до 12. Освен български, литература, география, е предвидена и извънкласна дейност. Провеждат се кръжоци по народни танци, класическа музика и изобразително изкуство. "Продължаваме традиция, поставена преди векове", уточнява генералният консул. "Водят се курсове по български и за възрастни. Имаме и ученици на над 70 години. Над 30 души са, които вече могат да четат и пишат", добавя с гордост той.

Курсовете за възрастни се водят от директорката Невин Даудова. "Иначе всички преподаватели се отнасят сериозно и с голям професионализъм. Другата ни учителка е Лили Маджарова, а Петър Цонев, който е автор на много учебни пособия, е стожерът на училището", казва още генералният консул.

В часовете по класическа музика децата свирят на пианото, което е било в първото българско училище. С голям ентусиазъм те посещават и часовете по изобразително изкуство. "В момента работим по един конкурс, обявен от Държавната агенция за българите в чужбина. По принцип рисуваме повече за удоволствие. Все пак съчетаваме полезното с приятното и целта е покрай удоволствието децата да научат нещо", разказва учителката по изобразително изкуство Павлина Копано. "Правим апликации, маски. Има ентусиазъм. В неделя училището не е училището, което е през седмицата. Въпрос на желание да дойдат. Щом са тук, значи имат желание да го правят", добавя с усмивка тя.

Срещите в неделя крепят общността. Докато децата учат, а възрастните пият турско кафе с раздумка, някои от мъжете играят футбол на игрището. Хората са заедно до ранния следобед и всички са единодушни, че неделното училище е събудило и раздвижило общността на цариградските българи.

Поддържането на духа е най-важното

Целта ни е да не се загуби паметта за традициите ни, казва Петър Цонев

- Господин Цонев, представиха ви като главен стожер на българското училище. Така ли се чувствате?

- Това звучи много приповдигнато. Не бих казал, че съм главен стожер. Аз съм просто един учител. Приех задачата от генералния консул, който ми предложи да преподавам български език и литература. Не само защото за мен е чест, но и удоволствие. Липсваха ми контакти с българската общност в Турция. Тук всеки българин води особен начин на живот. От една страна, е носталгията, от друга невъзможността да практикуваш собствения си език.

- Помните ли първата среща с учениците?

- Първите ми контакти с учениците ме пратиха на седмото небе. Беше невероятно. Отвсякъде българска реч, макар че всякакви диалекти, тъй като всеки носи диалекта на предците си. Част от преселниците тук говорят македонския диалект.

- Освен децата има и курсове за възрастни...

- Има и те са много важна част от нашата работа. Води ги ръководителката на училището Невин Даудова. Това са курсове за българите от диаспората, които се провеждат следобед в неделя. Това, което ни впечатлява и ни мотивира да работим, е желанието на самите ученици да научат български и въпросите, които задават.

- На каква възраст са тези курсисти?

- Има и такива, които са в доста напреднала възраст. Езикът, който говорят, е този, който са научили от родителите си. В повечето случаи е диалект. Някои от тях са учили език от учебници от 1943 г. Вижте, когато езикът се говори в едно затворено общество, каквото е семейството, той застива. Тези хора използват чисто български думи, които са изпаднали от употреба. Тези думи са разбираеми за мен, но това, което аз използвам, не е разбираемо за тях. За тях е удоволствие, че слушат българска реч и можем да се разбираме на български. Тук се чувстваш като на някакъв остров в Турция, който е част от България.

- Как бихте описали като място Екзархията?

- Това е оазис на спокойствието на фона на това напрежение по улиците и стълпотворение от хора и конгломерат от проблеми. Тук цари спокойствие. Усмихнати хора, между които има разбирателство. Това е нещо, което трудно може да се открие в Истанбул.

- Какви са децата в училището?

- Работя с ученици от основния курс. Те са много будни. През седмицата ходят в друго училище, но въпреки това в неделя идват с желание. Следваме учебните програми, които са направени така, че българите да запазват българския дух, да възпитават българчетата. Учим ги не само да говорят, пишат и четат, но и да мислят на български. Всичко, свързано с България, е важно за нас. В Екзархията се провеждат български вечери по различни празници, което е също повод за коментар в училището. Целта е да не се изгуби паметта, която имат българите за традициите. Едно малко островче на българщината е това място. Това е едно историческо място. Часовете по рисуване, музика и народни танци се провеждат в сградата на Екзархията, където има пиано на над 100 години. Мирише на история на това място, което е още един повод и стимул за нас и създава едно особено усещане.

- Кое е най-важното за вас?

- Учениците идват с желание. Казват ми "даскале". Приемат ме с отворени обятия. Има деца, които са доста отдалече. Обаче идват. Това ме впечатлява и задължава още повече. Не ми е все едно какво им давам на тези деца и на какво ги уча.

- Налага ли се да използвате турски в часовете по български език?

- Имам ученик, който учи в турско училище. Много добре се справя с четенето и говоренето на български, но има проблеми с писането. Той е в шести клас и понякога му давам примери на турски. Случвало ми се е с деца на изселници в началото да им обяснявам нещата на турски. Използването на турски е дотолкова, че да се дават примери за учениците, които го владеят и учат в турско училище.

- Как бихте обобщили основната цел на вашите часове?

- Да поддържаме българския дух. Това е много важно, особено в Турция. Много е важно да имаш възможност макар и веднъж седмично да се срещаш да говориш, ако щеш, само да се видиш с други хора, които говорят български.

- Приемате ли го като мисия?

- Разбира се. Още с идването си в Турция като преподавател в Тракийския университет в Одрин имах такова чувство. Винаги съм си мечтал да направим повече добри неща за популяризирането на българския в Турция. Тук имаме такава възможност.

Екзархията пази фермана за независимата църква

Сградата на Екзархийския дом е построена в периода между 1850 и 1860 г. Първият й собственик е Себих бей, който е турски паша от арменски произход и един от членовете на парламента. През 1907 г. екзарх Йосиф прави споразумение със семейството и купува имота. Сградата е ползвана от 1907 г. до края на Балканската война като център на българската църква. След това екзарх Йосиф и всички владици напускат Истанбул, но оставят екзархийски наместник. Днес собственик на сградата е българската православна общност в Истанбул. Тук се намират църквата "Иван Рилски", неделното училище, канцелариите на свещеника и настоятелството, дружеството "Радост", салон за 350 души, където стават събиранията за празници и тържества. Има спортно игрище, а градината е 6 декара. В Екзархийския дом има копие на прочутия ферман, с който султан Абдул Азис признава българите като отделен етнос с право на самостоятелна църква начело с български духовен глава. Ферманът е издаден от Османската държава на три езика - български, старотурски и гръцки от 1870 г. Пианото е от старото българско училище "Екзарх Йосиф Първи", което се е намирало в квартал Пера.

https://www.standartnews.com/svyat/ostrovat_na_tsarigradskite_balgari-326002.html

Hatshepsut

29 November 2020, 06:42:09 #5 Last Edit: 17 October 2021, 20:12:14 by Hatshepsut
По следите на "Цариградските българи"


Журналистката Верджихан Зифлиоглу

,,Турското общество не знае много за българите", твърди авторката на ,,Децата на загубеното време - Истанбулските българи"

За мнозина не е известно кои са истанбулските или българите от Цариград, както българи, руси и други славянски народи исторически са наричали града край Босфора.

В периода, в който Истанбул е бил столицата на Османската империя, към града се стичат хора от всички националности в империята, включително и българи. Постепенно, от края на 18 в. нататък, започват да пристигат опитни млекари, зеленчукопроизводители, занаятчии, пекари и хлебари, които се прочуват с уменията си и стават неразделна част от социалната тъкан на града.

Образувалата се общност играе важна роля в развитието на българската просвета, както и борбите за създаване на независима от гръцката българска църква. В края на 19 век общността на цариградските българи има значителен принос за изграждането на уникалната Желязна църква на брега на Златния рог в Истанбул. В апогея си общността е наброявала около 40-50000 души и историци се шегуват, че Истанбул е бил градът с най-многобройно българско население по това време.

Постепенно обаче, след създаването на Третата българска държава (1878 г.) и особено след Балканските войни, много от цариградските българи напускат Истанбул в посока към България. Връзките с България на тези, които остават, са силно затруднени през Студената война когато Анкара и София са от двете страни на Желязната завеса.

Значение за намаляването на българската общност в турския мегаполис има и затварянето на последното българско училище в Истанбул през 1972 г. В наши дни са останали едва около 400 души, казва Верджихан Зифлиоглу.

Изпълнената с превратности история на тази общност е привлякла вниманието на младата турска журналистка, която е автор на наскоро излязла книга ,,Децата на загубеното време & Истанбулските българи".



В интервю за Радио България Верджихан Зифлиоглу си спомня, че когато е била малка, баща ѝ е показал красивата сграда на Българската Екзархия в Истанбул. По-късно като журналист в популярния вестник ,,Хюррийет" тя започва проучване по темата, вследствие на което се ражда книгата ѝ. Турското общество не знае много за българите в Истанбул, казва Верджихан Зифлиоглу:

,,След излизането на книгата, която стана една от най-четените в голяма верига книжарници в Турция, много хора бяха шокирани в пълния смисъл на думата и ми задаваха въпроси за това кои са тези ,,истанбулски българи" – дали това са турците, преселили се от България в Турция по различно време или дошлите след 1990 г. като трудови имигранти от България хора от турски етнически произход."

Това, че информацията за българите в Истанбул е оскъдна, според Верджихан Зифлиоглу е ,,голяма загуба от историческа гледна точка". За да я компенсира, тя започва да изследва ,,човешките дири в историята" чрез разговори с членовете на общността. Акцентира и върху силното влияние на Вселенската патриаршия в Истанбул върху българската общност в града. От друга страна, произходът на много от цариградските българи е от земите на географската област Македония, които тогава са били в рамките на Османската империя, а днес са разпределени между България, Гърция и Република Северна Македония. Поради това, мнозина от днешните цариградски българи имат интересна смесена идентичност, смята турската журналистка. Желанието ѝ е да покаже, че ,,без значение на расата, религията, трябва да защитаваме малцинствата във всяка култура, тъй като всеки човек и всяка култура остават своята следа в историята."

Както разказва Верджихан Зифлиоглу, ,,нямам машина на времето, но се опитвам да се върна назад в историята със средствата, с които разполагам". Книгата ,,Децата на загубеното време & Истанбулските българи" за нея е тази капсула за пътувания във времето.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101354427

Hatshepsut

Неделното училище в Истанбул обединява българската общност


Снимка: НУ ,,Св. св. Кирил и Методий"

В Българското неделно училище ,,Св. св. Кирил и Методий" в Истанбул учат 49 ученици. Училището е основано по инициатива на Българското генерално консулство в Истанбул за нуждите на децата от българската общност и има за цел да организира обучение на роден език за деца и възрастни, и да съхранява националното самосъзнание и българската културна идентичност на сънародниците ни в космополитния град.

Директорката на българското училище Невин Ачикбашиева каза, че децата изучават български език и литература, история и цивилизации, география и икономика.





https://bnr.bg/kardzhali/post/101541284

Hatshepsut

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ОБЩНОСТ В ИСТАНБУЛ - ИСТОРИЯ И ПЕРСПЕКТИВИ

Автор: Боряна Бужашка

Българи започват постепенно да се установяват трайно в османската столица в края на 18 век в опит да избегнат размириците в Османската империя, и по икономически мотиви – в търсене на по - доходоносно препитание. В Цариград те се занимават с различни занаяти – градинарство, млекарство, фурнаджийство, сладкарство, златарство, шивачество. През първата половина на 19 век според различни сведения, броят им достига до 80 000 души. Цариград като столица на Османската империя постепенно се превръща и в средоточие на българската интелигенция и търговия в периода на Възраждането, център на църковно - националното движение. В годините след Освобождението / 1878 г./ и Съединението / 1985 г./, когато по- голямата част от едрите търговци и интелигенцията напускат Цариград и се преместват в новата българска държава, цариградската българска общност постепенно загубва възрожденския си облик. Придошлите от Македония и Тракия след Илинденско-Преображенското въстание /1903 г./, Балканската /1912 г./ , Междусъюзническата /1913 г./ и Първата световна война /1914 – 1918 г./ - в основната си част селско население, сравнително заможно, с традиционни стопански връзки с османската столица – изместват родените в Цариград или дошлите от Тракия и Дунавската равнина българи. В мнозинството си общността е попълнена от българи , произхождащи от областите на Егейска Македония /60%/, Вардарска Македония /18 %/ от Одринска и Западна Тракия /6 %/, както и от България. В периода след края на Първата световна война малкото останали българи от Лозенградско също се установяват в Цариград, подгонени от безработицата.

Общността не се ползва със специален статут. Съгласно т. А от Протокола към Ангорския договор между Царство България и Република Турция от 1925 г. турските граждани с християнско вероизповедание, чийто майчин език е български, се признават за принадлежащи към българското малцинство и се ползват от всички разпоредби за защита правата на малцинствата в Турция, предвидени в Лозанския договор. Въпреки това, на практика турската държава е ограничила едностранно обхвата на действие на Лозанския договор до общностите на арменците, евреите и гърците.

Според Конвенцията за установяване между България и Турция, която е неразделна част от Ангорския договор, българските граждани имат право да се установяват на постоянно местожителство в пределите на Турция. Фактически обаче правното положение на българите зависи от излезлите след тази конвенция закони и разпореждания. Така на първо място трябва да се постави закон № 2007 от 1932 г. по силата на който професиите и занаятите които могат да се упражняват от нетурски поданици се свеждат до минимум. Те могат да бъдат предимно градинари, цветари, млекари, шивачи, търговци, обущари. Това довежда до масово изселване на чуждите граждани от Турция. През 1932-33 г. от Турция са се изселили в България към 3500 души българи, а останалите започват да се занимават изключително с градинарство, цветарство и млекарство. Друг закон засягащ пряко българските граждани е турския закон за гражданството. Този закон изцяло е насочен към ликвидиране на съществуващите в Турция колонии от нетурски поданици, тъй като постановява неизгодни за нетурските граждани условия.

След като около 3 000 цариградски българи участват в Първата световна война на страната на България, те се завръщат в Цариград с издадени български паспорти , в които са вписани и всички членове на техните семейства. Така по- голяма част от местните българи получават българско гражданство. повечето от тях впоследствие /през 70-те г./ получават и турско гражданство в опит да избегнат периодично прилаганите рестриктивни и репресивни мерки срещу други малцинства , както и поради чисто практически причини.

До Втората световна война турските власти разрешават входни визи на българските граждани от пределите на България да идват и се установяват на постоянно местожителство в Турция. Със започването на войната влизането и установяването на местожителство става с предварително разрешение на турското министерство на външните работи. След 9 септ. 1944 г. ограниченията по отношение на българските граждани се засилват и Конвенцията за установяване на практика е суспендирана. Установяването на български граждани на местожителство в Турция е абсолютно забранено. Български гражданин напуснал пределите на Турция няма право да се завърне обратно, ако предварително не е получил разрешение от Министерство на вътрешните работи в Анкара. Влошените българо-турски отношения след 50-те години на ХХ в. довеждат допълнително до дискриминационни и ограничителни мерки по отношение на българските граждани. Повечето от българската колония в Цариград не разбират промяната, настъпила в България на 9 септември 1944 г. За тях смяната на правителството и новият обществен строй нямат значение. Както пишат дипломатическите представители, за българската колония България е родина, в която могат да се върнат, ако положението в Турция стане тежко. Въпреки това върху тях се отразяват редица репресивни мерки, произтичащи от блоковото противопоставяне между двете държави. Българските граждани в Турция не могат да придобиват чрез покупко-продажба или друг акт недвижими имоти, но могат да ги стопанисват. Те не могат да се снабдяват и с крепостни актове за недвижими имоти, които наследяват по закон или завещание. Те не могат да разполагат със сумите, представляващи стойността на техни имоти поради отчуждаване за обществена полза, продажба по съдебен ред и др. Тези суми остават блокирани в Централната турска банка. Това е контрамярка на национализирането на недвижими имоти на български граждани с турско самосъзнание в България по време на национализацията през 1947 г.  Подобни ограничения няма срещу гражданите в Турция от капиталистическите страни.

Като език на общуване в ежедневието сред цариградските българи се е наложил турският. Това е така, защото обучението по български език е до 1930 г. То се извършва в Метоха, в историческото училище ,, Кирил и Методи" и в българското училище ,, Екзарх Йосиф I ,, в кв. Пера , днешен Бейоглу/. Законът за образованието на малцинствените групи, живеещи в Турция, от 1934 г. изисква всички деца от такива групи , които имат турско гражданство, задължително да получават началното си образование в турски училища. Това води до чувствителен спад в броя на учениците в българското училище. Училището ,, Екзарх Йосиф I" успява да продължи да функционира до 1970 година, когато завършва последният му випуск. Цариградските българи на средна възраст обикновено говорят български диалект, който са усвоили единствено в семейна среда. Принадлежащите към поколението, което сега е на около 20-30 години и по- малко, в повечето случаи или само разбират, но се затрудняват да говорят, или пък не знаят никакъв български език. В общността има не повече от 10-15 души, които могат да се изразяват писмено на книжовен български език. Това положение е пряк резултат от липсата на възможност за изучаване на български език през последните 45 години.

Членовете на общността пазят родовата памет за българския си произход и се идентифицират като българи. В дипломатическите документи на българските консули се прави и една важна забележка по отношение на колонията- за нейното отношение към Гърция и Югославия. Като се има предвид, че 90 % от българите в Цариград са от Македония , за своя родина те признават България , и винаги и навсякъде подчертават, че са българи. ,, За гръцките и сръбските жестокости, дискриминация и фанатизъм говорят с нескрита злоба. Живеят с надеждата, че България рано или късно ще пристъпи ,, с оръжие в ръка" за освобождаването на брата-роб от Егейска и Вардарска Македония." Съществуването на колонията се оценява ,,от голямо национално значение" и се настоява за сключване на консулска конвенция между България и Турция и премахване на рестриктивните за българите наредби на турските власти.

При оценка на проявите на национална идентичност сред цариградските българи би следвало да се отчитат специфичните и трудни условия, в които общността е поставена да оцелява от 1878 г. насам и срещаните от нея трудности и препятствия. Това е общност формирана при качествено различни условия, преживяла ограничителните мерки в турската република срещу малцинствените групи, фактическото прекъсване на връзките с България, първо в периода 1915 – 1923 г., а след 1944 г. за повече от 40 г. в условията на блоковото противопоставяне. Особено изпитание за членовете на общността е периодът на ,, възродителния процес"  и годините на антибългарска кампания, когато те попадат в социална изолация и понасят негативите от политиката на комунистическото българско правителство.

Като цяло цариградските българи се причисляват към средната класа на турското общество. В основната си част са дребни търговци, собственици на магазини, заведения и ателиета, служители в чуждестранни компании Липсват крупни и известни бизнесмени, както и видни интелектуалци и хора на изкуството. Повечето от цариградските българи имат близки и роднини в България – основно в София, Варна и Пловдив, с които поддържат редовни контакти. Част от тях имат бизнес с България и редовно посещават страната. Не са изолирани и случаите през последните години на закупуване на имоти в България.

Преобладаващата част от членовете на общността са турски граждани. В последните 10-15 г. има отчетливо засилен интерес към получаване на българско гражданство. Част от членовете на общността, които са родени в територии, попадащи в днешна Гърция, са се възползвали от възможността да получат и гръцко гражданство, на основата на което получават и социални пенсии.

Църквата има много силно присъствие в живота на цариградските българи и е основният фактор, който съхранява и обединява общността. Според  протокола между българската църква и Вселенската патриаршия в Цариград за вдигане на схизмата от 19 февруари 1945 г. българските църковни власти се оттеглят от Цариград, като на живеещите българи в града се предоставя правото да се организират в църковна община , подчинена на Цариградската вселенска патриаршия. Решението предизвиква различни тълкувания сред цариградската колония и довежда до сътресения в отношенията със Вселенската патриаршия и турските официални власти.

Според Св.Синод на Българската православна църква, след вдигането на схизмата Българската църковна община в Цариград може да запази своето самоуправление под наименованието ,, Българско Екзархийско наместничество". Затова в Истанбул остава да действа екзархийско наместничество, което поддържа активни връзки с българското консулство. След 1953 г. , когато е възстановена Българската Патриаршия то започва да се нарича ,,Българско патриаршеско наместничество". Чрез него става финансирането на българските църковни власти в Истанбул и финансовото поддържане на българската Екзархия, училището, българската болница. Но така създадените структури не се признават официално от Вселенската патриаршия . Те не се признават и от официалните турски власти, но са оставени да работят при непрекъснат турски надзор. Сега българските православни църкви са вътрешно самостоятелни, общността сама назначава свещениците, но те трябва да получат одобрение от Вселенската патриаршия. Като цяло са преодолени проблемните моменти в отношенията със Вселенската патриаршия., обострили се в края на 90 – те години на миналия.век. – началото на настоящия. Същевременно , в средите на цариградските българи все още съществува известна доза предпазливост и подозрителност предвид исторически противоречивата роля на Вселенската патриаршия при унищожаването на епархиите на Българската екзархия след Балканските войни във Вардарска и Егейска Македония, Одринско и Беломорието. Забелязват се имплицитни аспирации за влияние на гръцкия фактор като религиозно най- близък сред общността на цариградските българи посредством разнообразни канали – влияние на средата в контекста на смесените бракове с представители на гръцката общност в Истанбул, отпускане на стипендии от страна на Вселенската патриаршия за обучение в чужбина на студенти, социални придобивки за притежаващите гръцко гражданство и др. Въпреки изолираните случаи на гравитиране около гръцката общност и около Вселенската патриаршия на отделни членове на общността поради смесени бракове, бизнес интереси и пр. като цяло те остават неприпознати от гръцката общност.

На основание на протокола за вдигане на схизмата турските власти признават само ,, Българска православна църковна община". На базата на закон № 5404 от 31 май 1949 г. турските власти постановяват, че вакъфите / църкви, училища, болници / принадлежат на вероизповедните общини се управляват от избрани от тях колективни тела. Без да е призната официално за малцинство, българската общност трябва да изпълни закона и през 1950 г. е избрано църковно настоятелство, съставено само от българи, турски поданици, като църковното настоятелство се състои само от мирски лица.  Съгласно местното законодателство след съответната регистрация в Областната дирекция на фондациите, ръководството се явява легитимният представител на общността и е носител на правата на владение и ползване на нейните имоти. Като изборен орган на общността, църковното настоятелство управлява църковните дела, стопанисва и поддържа културно-историческите паметници и имоти, осъществява връзките с официалните турски власти, Вселенската патриаршия и Българската православна църква, ръководи културния и социален живот.

Когато се разглежда въпроса за състава и дейността на църковното настоятелство, а така също и работата на Генералното консулство с него и с цялата колония следва да се има предвид, че съществена активна роля по тези въпроси е играл, ще играе и в бъдеще свещеникът, който извършва църковните служби в църквата в екзархийския дом и живее в него. По данни на дипломатическите представители и от документите съхранявани в Министерство на външните работи , от основаването на Екзархията до наши дни  повечето свещеници при църквата към Екзархийския дом са високообразовани хора, със силно развити национално-патриотични чувства, с осъзнат дълг към нацията, колонията, държавата и са имали съществен, даже и основен дял в организацията и дейността на църковното настоятелство. Те са играли активна и положителна роля за сплотяването на българската колония, за опазването на нейния състав от влиянието на гръцката и арменска църква и са подпомагали и улеснявали генералното консулство в работата и контактите му с колонията. Подходящият свещеник в българските църкви има важно значение за запазване единството и духа на българската общност, както и за преодоляване на затрудненията в отношенията с Вселенската патриаршия.

В изготвената от Министерство на външните работи  инструкция относно работата на мисиите на НР България с българската емиграция от 1978 г.  се преценява, че като масова форма на общуване и организация на икономическата емиграция се явяват църквите и църковните общини, тъй като ,, храмовете представляват повече културни домове, отколкото духовни такива". Тъй като в миналото църквите са изиграли огромна роля за запазване на патриотичните чувства сред емигрантите, сега народната власт също разчита на тяхната роля в това отношение. В инструкцията специално внимание се обръща на асимилаторските стремежи на гръцката църква, чиито представители многократно са се опитвали да обединят православната църква във всички страни, където има българска емиграция под ръководството на Цариградската патриаршия. Подчертава се, че емиграцията от първото поколение е съхранила будно национално чувство и съзнание, говори български език и е запазила много от българските традиции и обичаи. Констатира се, че младото / второто/ поколение обаче е пред пълно асимилиране, не знае да пише, чете и говори български език и не проявява интерес към България. Като непосредствена задача в работата с българската емиграция е ,, да се привлекат болшинството от българите емигранти, към положително отношение към НР България за сметка на индиферентните и враждебно настроените т.е. българската емиграция като цяло да се оформи като прогресивен фактор и активно да участва в укрепването на авторитета на нашата страна и народ сред народа и страната, в която живее. Да съдейства за популяризиране на нашите успехи в социалистическото ни строителство и културните придобивки на нашия народ. Да живее по близо до проблемите на нашата родина и дава възможния принос за изграждане на социализма."

Днес общността на цариградските българи се представлява пред официалните турски власти от Фондацията на Православната църква на Българската екзархия, наследник на регистрираната през 1936 г. Фондация на Българската екзархия. Фондацията се ръководи от управителен съвет, наричан по традиция ,, Настоятелство". Последните избори за настоятелство са проведени през 2011 г. Фигурата на председателя на църковното настоятелство има важно значение не само за сплотяване на цариградските българи, но е от особена важност за връзката с официалните български и турски власти. Годишната субсидия, която българската държава отпуска за поддръжка и ремонт  за културно-историческите паметници в Турция, е жизнено важна за българската общност за поддържане на имотите, дадени им за стопанисване.

Освен Фондацията на Православната църква на българската екзархия  съществува и Фондацията на църквата ,, Св. Георги" с предмет на дейност- опазване и управление на имотите на българската общност в Одрин.

Съществува и Фондация "Български православен храм св. Стефан в Цариград" . Учредена е с цел да съхранява историческото, културно и църковно наследство като подпомага и поддържа българският православен храм "Св. Стефан" в Истанбул – Турция, съдейства за съхранението и популяризирането на духовните му идеи. За постигане на своите цели, фондацията спомага за съхранението на храма, като финансира програми за реконструкция, запазване и модернизиране, поема разходи на храма свързани с дейността, издръжката и поддържането, в това число разходи за църковни принадлежности и сувенири, брошури, книги, разходи свързани с  осигуряване охраната на храма и двора около него.

Функционира и благотворителното женско дружество ,, Радост", което е създадено през 1909 г., но поради различни причини дейността му е преустановена през отделни периоди. То е регистрирано съгласно действащото в Турция законодателство за сдруженията с идеална цел. Дейността му по настоящем е насочена основно за подпомагане на възрастни, болни и нуждаещи се хора от общността.

За живота на цариградските българи е особено важно и нивото на българо-турските отношения. Когато те са конструктивни и изпълнени със съдържание, ролята на Фондацията на православната църква на Българската екзархия, авторитетът на българската колония укрепва и тя самата се сплотява. Българската колония в Истанбул е и би могла да бъде и занапред един от елементите за укрепване и развитие на добрите българо-турски отношения.

https://bulgarika.alle.bg/

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Орлин Събев "Просветени на Изток с лъчите на Запада. Българската ученическа колония в Цариград (XIX–XX век)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4869