България при царь Петъръ I (927-969)

[Hatshepsut]

България при цар Петър I (927-969)


Държавен печат на българския цар Петър І

Пѐтър (* 912 г., † 30 януари 970 г.) е български цар, управлявал България от 927 г. до 969 г. Петър е вторият син на цар Симеон. Той е най-дълго управлявалият български владетел. Жени се на 8 октомври 927 г. в Константинопол с дъщерята на византийския император Христофор Лакапин и на Августа София – Мария Лакапина, прекръстена при венчавката на Ирина (от гръцки език ,,мир") в чест на възстановения ,,дълбок мир", който настъпва между двата народа и продължава 43 години. По силата на сключения договор Българската архиепископия е канонично издигната на самостоятелна Българска патриаршия и архиепископът на Дръстър (дн. Силистра) – Дамян, става първият български патриарх. Също така Византия окончателно официално признава царската титла на българския владетел.
Първородният син на цар Петър от брака му с Мария (Ирина) е цар Борис II. Те имат и още един син – Роман-Симеон, кръстен на славните си прадеди.

България при цар Петър I (около 960г.)

С подписването на ,,дълбокия мир" недоволството в преславския двор нараства. Срещу действията на Петър се обявяват всички, които поддържат политиката на цар Симеон, разчитаща главно на военните действия срещу Византия. През 928 г. Иван (или Йоан), по-малкият брат на Петър, опитва да вдигне бунт срещу новия владетел, но действията му съвсем скоро са осуетени. Две години по-късно, през 930 г., подобен опит прави и първородният Симеонов син, Михаил, като дори успява да спечели известен брой привърженици в района на Долна Струма. Цар Петър обаче бързо се справя и с тази заплаха, с което се утвърждава на престола.

Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследява от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав избягва от Преслав и вдига въстание. Цар Петър се примирява с възстановяването на сръбската автономия. Маджарите нахлуват многократно – 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. Петър не съумява да се справи и с тях; първо се задължава да им плаща данък, а по-късно се принуждава да сключи мирен договор, който е насочен срещу Византия.

През 968 и 969 г. в България нахлуват руските дружини на киевския княз Светослав I, подстрекаван от император Никифор II Фока. През 969 г. те достигат до Велики Преслав. Цар Петър не издържа на напрежението и получава апоплектичен удар.

Цар Петър е най-дълго управлявалият държавен глава в историята на българската държава.

Българската църква

Той отделя голямо внимание на Българската църква и след смъртта си е канонизиран за светец.

През управлението на цар Петър Българската църква за пръв път получава състояние на автокефалност, изравнявайки се с другите независими църкви по онова време. Така българската патриаршия успява да постигне големи успехи по отношение на интеграцията и разпространението на старобългарската култура и език сред останалите славянски народи. Благодарение на усилията на цар Петър българската църква (с прекъсване през византийското владичество) остава най-могъщия стълб на православието сред славяните.

Разкошът на официалната църква и тежките данъци, довеждат до разпространение на ереси, поддръжниците на които призовават към отказ от светските блага. Впоследствие това движение получава в България названието — богомилство.

Освен това като форма на социален протест, все по-големи размери придобива отшелничеството.

Цар Петър се среща с великия български светец Иван Рилски. Срещата се провела на разстояние, те се виждали от далече. Цар Петър изпраща дарове на Йоан Рилски, състоящи се от плодове и злато. Йоан връща златото, отвръщайки с думите: ,,за какво му е злато на този, който ограничава себе си даже в хляба и водата...", плодовете приема. Свети Иван написва писмо до цар Петър с духовни наставления.

Международно признание

За разлика от баща си Симеон I, който избира пътя на противопоставяне с Византия и се самообявява за ,,цар на българи и гърци" Петър търси разбирателство с южната си съседка. На такова той е принуден, тъй като войните на Симеон са разорителни за България. С мира от 927 Византия признава Петър за цар и дори му дава Мария Лакапина – близка сродница на императора – за съпруга. Такова събитие е без аналог в българската история до този момент. [2]Част от договора през 927 г. е споменатото даване на автокефалност на българската църква, когато патриарх Фотий обявява, че Византия няма повече да ръкополага български свещеници, дори да бъде молена. Следва да се спомене, че според Проф. П.Ангелов (,,Българското средновековие") Петър е водил преговори и с Рим, събитие упоменато и от крал Калоян в преговорите му до папа Инокентий. "Азъ изследвахъ писанията и книгите, а тъй също и законите на блаженопочиналите императори, наши предшественици, отъ къде те са получили българско царство и утвърждение, императорска корона на своята глава и патриаршеско благословение; старателно търсейки (подчертаването мое – к.), ние намерихме въ тяхните писания, че тези блаженопочинали императори на българите и власите – Симеонъ, Петръ и Самуилъ, наши предшественици, са получили своята царска корона и патриаршеско благословение отъ светейшата Божия римска църква и апостолския престолъ, отъ княза на апостолите...". На свой ред папа Инокентий, в писмото си до унгарския крал Емерих, пише, че ,,...от старо време в България последователно мнозина царе са били короновани чрез апостолическа власт, като Петър и Самуил." Проф. Иван Снегаров също отбелязва, че ,,въ Дюканжевия каталогъ ясно се прокарва мисъльта, че Българската патриаршия е съществувала още преди нейното признание отъ цариградския синклитъ при царь Петра." т.е. явно е била призната от Рим.

Всъщност самият Симеон I e водил в края на живота си преговори с Рим, продължавайки политика на баща си. Скоро след смъртта му Петър е признат за цар от Византия. Цар Петър е първият български монарх, който сече свои монети. Такава единствена за сега монета е открита край Киев и понастоящем се съхранява в Ермитажа. Интересното е, че на тези монети, Петър нарича себе си ,,басилевс" т.е. император или август, което според някои историци е по-голяма титла от цар/цезар/кесар. Петър е единственият български цар-светец, освен Борис-Покръстител. Авторитетът на България нараства, точно при цар Петър. Показателно за престижа на този български владетел е, че след смъртта на Петър трима претенденти за българския престол се окичват с това име за по-малко от два века (единият от тях дори става цар). В изворите цар Петър, който осигурява такъв продължителен мир, остава известен като Петър Добрия/Добрия цар Петър. По времето на цар Петър продължава започналият при баща му Век на българската култура/книжнина.

Смъртта на цар Петър, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Семейство

Петър I е женен за Мария Лакапина (прекръстена на Ирина), която е дъщеря на Христофор Лакапин от Византия и на Августа София, и внучка на император Роман I Лакапин. От този брак има:

Борис II
Роман

https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър I

[Hatshepsut]

Цар Петър I

Цар Симеон I имал четири сина – Михаил, Петър, Иван и Боян. Тъй като най-големият Михаил, е от първия му брак е лишен от правата на престолонаследник и изпратен в манастир. За наследник на трона бил определен Петър, който е от втория му брак.

Цар Петър I управлява България от 927 до 970 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава. След него е цар Иван Александър с 40 години управление от 1331 до 1371 г.

Тъй като Петър е нeпълнолетен при възкачването си на престола, негов регент става кавхан Георги Сурсувул. С качването си на престола, Симеоновият син привидно продължил политиката на баща си. Български войски нахлули в Тракия и превзели редица градове.

Веднага след това обаче за Византия тръгнала българска делегация. Цар Петър I пристигнал в Константинопол и бил приет тържествено от император Роман Лакапин. Сключен бил нов мирен договор за 30 г.

Българската държава се отказала от част от завладените от цар Симеон територии. Границите между двете държави били възтановени по договорите от 896 и 904 година. В пределите ни остават по-голямата част от Тракия, Македония без Солун, Несебър, Поморие и крепостта Девелт.

Също така България запазила и беломорското крайбрежие между устията на р. Марица и р. Струма, Сърбия и част от Адриатическото крайбрежие, като Византия се задължила да продължи да плаща ежегоден данък на българския владетел.

Официално била потвърдена титлата ,,цар" , българският еквивалент на василевс, а константинополският патриарх, безусловно признал независимата българската църква. Освен това византийците поели задължението да ,,почитат, уважават и предпочитат българските пратеници пред пратениците на всички останали народи."

Договорът бил скрепен с династичен брак между Цар Петър I и внучката на Роман Лакапин – Мария, която по-късно била прекръстена на Ирина в чест на мира.

Лично византийският патриарх извършил бракосъчетанието. За първи път представителка на ромейско императорско семейство се омъжвала за чужд владетел и това бил царят на българите.

Това постижение представлявало неоспорим факт и издигнал престижа на България сред най-големите империи през средновековието, наравно с Византийската и Франкската.

Още в началото на царуването на Петър I обаче, сред българските боляри се оформили две основни групи. Първите поддържали плановете на цар Симеон I за завладяване на Византия и заемане на престола в Контантинопол от българския владетел, а вторите искали мир.

Борбата между двете групи довела до размирици и феновете на войната организирали заговор. Подтикнат от Византия третия Симеонов син – Иван оглавил бунта. Те обаче били разкрити и Иван бил затворен в тъмница.

Ромеите успели да помогнат на Иван да избяга в Цариград, оженили го за знатна арменка и му предоставили голямо имение в Мала Азия.

През 930 г. най-големият брат на цар Петър I – Михаил, напуснал манастира, организирал населението около р. Струма и вдигнал бунт, но българският владетел бързо се справя с потушаване на въстанието и се утвърждава на престола.

През 931 г. княз Чеслав с помощта на Визания избягал от Велики Преслав и отделил едно от сръбските княжества от България. Той обаче не успява да обедини останалите сръбски княжества в държава и цар Петър I предпочел да не прави нищо.

Българският владетел решил, че така ще избегне периодични бунтове на разни претенденти за княжеския трон под лозунга за независимост на Сърбия и оставил княз Чеслав да си ръководи мирно миниатюрната държава.

Цар Петър I е упрекван и, че след 934 г. маджарите предприемат редица походи срещу Византия и преминават през територията на България, без да се опита да ги спре докато плячкосват държавата му.

През следващата година печенегите опустошили северните погранични територии и България загубила част от отвъддунавските си земи, които били поделени между маджарите и печенегите.

Византия, която по договор е съюзник на България, не помага по никакъв начин, а сключва петгодишен мирен пакт с унгарците за ненападение. В замяна се съгласява да плаща данък и задължава България на същото, като неин съюзник.

Набезите на маджарите обаче продължавали и Петър потърсил помощ срещу маджарите при германския владетел Ото I. Българските пратеници били приети в немския двор с огромни почести, но въпреки това Ото им отказал съдействие.

България била принудена да се справя с опасностите сама, макар войската и да не е съвсем небоеспособна. През 943 г. те отблъскват успешно нападението на многобройната армия от печенеги в североизточните предели на държавата.

Българският владетел предупреждава византийските управници за подготвения срещу тях поход от киевския княз Игор. Това дава възможност на императора да сключи споразумение, според което русите могат да плячкосват българските земи.

През 955 г. маджарите претърпели неуспех в битката при р. Лех срещу германския крал Ото Велики, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен и те насочили експанзията си отново към Византия и България.

Смъртта на царица Ирина допълнително обтегнала отношенията между българи и византиийци. За да поднови договора и подсигури мира, Петър изпратил синовете си Борис и Роман като заложници в Константинопол.

Същевременно възкачването на Никирор II Фока на императорския трон, допълнително влошило българо-византийските отношения. Той просто търсил повод да започне война срещу българите и изгонил българските пратеници, дошли да вземат годишния данък.

През 965 г. цар Петър I сключил договор с маджарите, които вече нямали право да нападат българските територии, през които минавали, по време на нападенията си над Византия и Никифор II Фока нахлул с войските си в Тракия.

Целта му обаче била само да демонстрира силата на ромейската армия и до сражения не се стигнало, тъй като легионите му се разбунтували. Последвало предложение към цар Петър, да се възстановят добрите съседски отношения, ако разтрогне договора с маджарите.

Петър обаче бил огорчен от множеството предателства и го отхвърля. Така Византия предприела по-решителни действия срещу България. От Константинопол се свързали с владетеля на Киевска Рус – княз Светослав, като подписват договор за двустранно нападение срещу България.

През пролетта на 968 г., в българските земи от североизток нахлул киевският княз с армия от 60 000 източни славяни, които за кратко време покорили част от Североизточна България и стигнали до гр. Силистра.

Новината за нападението внесла смут в Преслав, но българите реагирали светкавично и сключили съюз с печенегите, които нападнали гр. Киев и принудили княз Светослав да се оттегли.

През 969 г. след като разбил печенегите, руският владетел организирал втори поход. Българската армия оказва ожесточена съпротива на инспирираното от Византия нахлуване на руския княз.

Но вече възрастният и болен цар Петър починал през 970 г., без да види края на нашествието, но преди смъртта си дава монашески обет и почива като монах. Оттегляйки се от престола, той посочил за владетел сина си Борис II.

Факт е, че след сядането си на престола българският цар е направил редица компромиси, за да запази мира в държавата. Отказва се завинаги да присъедини сръбските земи към България и не предприема никакви действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от България.

Реагира по същия начин и след осигуреното бягство на по-малкия му брат във Византия, след заговора да го свали от трона. За някои това означава малодушие и безразличие, за други цар Петър преценява добре заплахите и предпочита дипломацията.

Но според византийски източници, след смъртта на цар Симеон, хърватите и маджарите се готвели да нападнат България, така че цар Петър може би е предпочел мир с Византия и Сърбия, за да съсредоточи вниманието си към потенциалната опасност.

Петър обаче успял да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропускал свободно през земите си, за да нападат Византия. Той добре е осъзнал, че днешните унгарци са водещ военен фактор по онова време.

Някои историци определят Петър I за слаб владетел, макар да е чудно как в средновековието един слаб държавник може да управлява цели 42 г. без държавата му да рухне или да бъде пометена от кръвожадните съседите.

Все пак, щом Симеон Велики го посочил за наследник, макар че не му е първороден син, очевидно го е смятал за най-способен, още повече, че се е справил решително с опитите на двама си братя да го свалят от трона.

Интересно също е, защо всеки вдигал въстание по време на византийското робсто, слагайки българската корона, се преименувал на Петър. Делян през 1040 г. и Константин Бодин през 1072 г. Накрая при успешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г.

По-старият Теодор, също е обявен за цар под името Петър, затова сме учили за въстанието на Асен и Петър. Която означава, че е бил почитан и уважаван от българите, в противен случай биха използвали имената на Крум или Симеон.

Дългият мир дал възможност за разгръщането на мащабно строителство на храмове и манастири, което позволило на българската църква да следва своята мисия за културен възход и укрепване на вътрешната сплотеност на народа.

Грижата за вярата, която цар Петър е проявявал, определено е белег за качествата му като държавник. Заради привързаността си към църквата и щедростта си към нея, той е канонизиран след своята смърт.

Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Иван Рилски, за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела.

За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за св. Иван, патриарх Евтимий. Не на последно място трябва да се посочи, че в два руски сборника от XVI в., цар Петър е цитиран с поуки и наставления.

https://bulgarianhistory.eu/

[Hatshepsut]

Духовното наследство на св. цар Петър I Български

През ΙΧ първата половина на X в. българската държава се издига като една от могъщите европейски сили, претендент за хегемония в Източна и Югоизточна Европа и способна да отстоява интересите си пред Византийската и Франкската империи. Тези външнополитически успехи се дължат до голяма степен на вътрешната хармония и разбирателство, които царят сред населението, включващо основно прабългари и славяни. Процесът се подпомага и от реформите, които осъществяват Крум и Омуртаг, а успешната настъпателна политика в посока на Тракия и Македония на наследниците им, хановете Маламир и Пресиян, доизгражда ареала, в който предстои да се издигне една нова европейска народност – българската.

Покръстването на българите и присъединяването им към източноправославния център на християнството, Константинопол, открива широки възможности за развитие на култура, основана на Христовата религия и славянския език, разбираем за всички поданици на българската държава. Бързият културен подем в тази насока, както и външнополитическите успехи на България при цар Симеон Велики (893 – 927) раждат Симеоновия Златен век на България. След смъртта му българската държава постепенно навлиза в период на упадък, който в крайна сметка довежда до покоряването й от Византийската империя през 1018 – 1019 г. В края на XIX и първата половина на XX в българската историография властва утвърдена линия на работа, според която сред причините за този упадък е и слабоволевия характер на Симеоновия син и наследник цар Петър (927 – 969).

По-късно различни историци предлагат преоценка на неговото управление, като насочват вниманието към амбициозните политически планове на цар Симеон, които въвличат България в постоянна война и довеждат българските редици до изтощение. Неслучайно в края на Симеоновото царуване българите претърпяват тежко поражение от хърватите, а византийският император Роман Лакапин (920 – 944) пише на българския владетел, че за една година в пределите на Византия са потърсили убежище 20 000 българи бегълци, притеснени от постоянните военни повинности в България. Посочването на тези факти не цели да обезцени постигнатото от цар Симеон, но да пренасочи гледната точка към възникналата необходимост от по-умерена и миролюбива политика, стъпки към която предприема именно цар Петър. След кратка военна демонстрация и преговори той постига признание на присвоената от баща си царска титла и сключването на дългогодишен мир.

Ясно се откроява фактът, че веднага след сядането си на престола българският цар е склонен на редица компромиси, единствено и само за да запази мира в държавата. Той се отказва от трайното присъединяване на сръбските земи към България и не предприема военни действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от българска власт и осигурява бягството на Йоан, по-малкия брат на цар Петър и заговорник против властта му, във Византия. Това за някои може да означава апатия и безразличие към съдбата на държавата си, но всъщност действията на българския владетел показват, че той предпочита да преценява заплахите, да мисли в преспектива и да си служи със средствата на дипломацията. В последно време историците обръщат особено внимание на българо-маджарските отношения по време на управлението на Симеоновия наследник, цар Петър. По онова време предшествениците на днешния унгарски народ се издигат като един от водещите военно-политически фактори в Централна Европа и провеждат редица опустошителни походи срещу околните народи. Според византийски извори, след смъртта на цар Симеон хърватите и маджарите се готвели да нападнат България. Вероятно именно върху това българският цар е съсредоточил вниманието си в началото на своето управление и е предпочел да си осигури мир с византийците, за да не разпилява военния си потенциал срещу тях или сърбите. Според редица изследователи цар Петър е успял да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропуснал свободно през земите си, за да нападат Византия. От друга страна, българският владетел не престанал да търси пътища за затопляне на отношения си с византийците и за поддържане на мира с тях, като например предупреждава Византия за руския поход против Константинопол през 941 г. Наред с това, тридесетгодишният мирен договор, сключен през 927 г., е подновен и докладът на пратеника на немския император Отон I Лиутпранд през 968 г. в Константинопол свидетелствува за това, че византийците го спазват и според неговите клаузи отдават по-специални почит и уважение към всички български пратеници.

Важно е да се обърне внимание на факта, че българските войски по времето на цар Петър съвсем не са небоеспособни. През 943 г. те отблъскват нападение на печенегите в североизточните предели на държавата и смущават с потенциала си победоносния византийски император Никифор II Фока (963 – 969). Последният, след като предизвиква нарушаване на мира, не посмява да нахлуе във вътрешността на България, а се задоволява с военна демонстрация в пограничните й райони.

Изворите са запазили неговите смущения относно неизвестния и съмнителен край на една по-сериозна кампания против българите. В последна сметка българските войски оказват ожесточена съпротива и на инспирираното от византийската дипломация нахлуване на руския княз Светослав Игоревич в България. Вече възрастният и вероятно болен цар Петър починал, преди да види края на Светославовото нашествие в България. Неговата служба разкрива, че преди смъртта си той приема монашество и почива като монах.

Преди да се премине към обобщителни оценки за управлението на цар Петър обаче е необходимо да се прецени спомена, който той оставя сред българите. Особено ценни свидетелства за това се неговата канонизация за светец, която е ознаменувана със запазена до днес средновековна Служба за владетеля, запазването на паметта му в православния календар и св. Предание на Православието, ценният домашен извор от средата на XI в. – т. нар. Български апокрифен летопис, свидетелствата на византийските хронисти за делата на българските въстаници против византийската власт и някои откъслечени пасажи от поучителни сборници с православно съдържание.

Изследователите са на мнение, че култът към българския владетел като към светец на Православието се оформя още в края на X в., не много след смъртта му. Предполага се, че именно тогава е създадена и Службата във връзка с богослужебната прослава на паметта му, запазена чрез преписи в паметници от XIII – XIV в. През XI в. култът към св. цар Петър вече е категорично засвидетелстван. В Българския апокрифен летопис, редом с владетелите княз Борис – Покръстител и цар Симеон, само цар Петър е окачествен като ,,свят". С тази почит на този етап не е бил прославен дори и св. княз Борис I, за когото се казва обаче, че е бил благочестив и праведен, и че е живял без грях. Особено много акцентува неизвестния български автор на летописа върху благоденствието по българската земя по Божие благоволение по времето на св. цар Петър и любовта, която имали помежду си българския владетел и св. цар Константин Велики. Този анахронизъм подчертава авторитета и почитта към българския цар, поставен редом до особено много почитания император Константин, който поправил пътя на Христовата вяра в Римската империя. Пасажът за цар Петър подчертава и единството, и любовта между, православните владетели, които са призвани единомислено да почитат Бога, да се обичат и да се подкрепят. Тук действително могат да се намерят отгласи от стремежите на българския владетел приживе. Въпреки всичко, той се опитва да осигури мир между България и Византия, поддържа кореспонденция с прочутия отшелник и светец на Православието – св. Павел Латърски († 955 г.), и се обръща с писмо до цариградския патриарх как да се отнесе с новопоявилата се ерес на богомилите. Тук българският владетел изхождал от вековния опит на Константинополската патриаршия в борбата с различни ереси, част от които били в корените на богомилството.

Особено подчертаващ спомена за цар Петър извор е неговата Служба. В нея към образа на св. цар Петър се прибавят характеристики, които намират израз в следните възхвали: ,,застъпник от видимите ни врагове", като който ,,възлюби в мир да пребиваваш в своя живот", ,,като светла звезда, която възсия от земята", ,,както по-рано си бил с нас, отче, и като чеда твои ни приемаше любезно", ,,камъко на вярата", ,,утвърждение на църквите", ,,източник и неоскъдно съкровище, които дава (и се) излива на бедните" и др. Тези и други откъси от Службата рисуват българския владетел като цар-миролюбец, но и защитник на своя народ. Като владетел, който има отношение към оскъдиците и бедствията, които нерядко нападат населението и се стреми да го подкрепи и, най-малкото, предпази от война и съпътстващите я разорения и жертви. Особена почит имал българския владетел към Църквата и се стремял да утвърждава христолюбието сред народа като строял храмове и манастири, улеснявал проповедничеството на духовенството и монашеството и сам давал пример за високонравствен и благочестив живот. Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Йоан Рилски († 946 г.), за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела. За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за св. Йоан българският светител – св. патриарх Евтимий († ок. 1402/1405 г.).

Днес сред запазените известия, които са съхранили спомена за светия лик на българския владетел в Светото Предание на Православието, освен горепосочените, могат да се добавят още и ръкописи от XIV в. В тях се упоменава датата, на която се почита паметта на българския владетел и се помества тропар в негова прослава (богослужебни сборници) или българският владетел категорично се упоменава като светец (Разказ за Зографските мъченици, загинали през 1275 г.). Не на последно място трябва да се посочи, че със св. цар Петър в по-късни сборници се свързват поучителни изречения. Така в два руски сборника от XVI в., в които има част, посветена на наставления от свети люде, е поместено и кратко поучение от св. цар Петър. То, преведено на новобългарски, е следното: ,,Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи."

Срещата на св. Иван Рилски с цар Петър

Прави впечатление, че големите Симеонови победи биват изместени от спомена на благочестието и миролюбието на св. цар Петър. Той се превръща в символ на подкрепяната и благословена от Бога българска царска власт. Неговото име приемат обявилите се за царе български въстанически водачи против византийската власт – Петър – Делян, Петър – Бодин, Петър – Теодор, брат на Асен.

В заключение би могло да се изведе образа на един особено заслужил български владетел. Той не блести като велик пълководец или реформатор. Влизайки в календара на Православиено обаче, той надминава мнозина. Пред нас се открива образа на миролюбив цар и опитен дипломат, който умее да степенува заплахите, да прощава и прави компромиси, но да отстоява авторитета на държавата си, както това ярко засвидетелствува немският пратеник Лиутпранд. Редом с това българския владетел оставя пример за лична безупречна нравственост и милосърдие. В негови ръце продължава делото по изграждане на християнския облик на българската държава. Владетелят лично, в съдействие в Църквата, се заема да организира отпор на добиващата широки размери богомилска ерес. Последната можем да оприличим на съвременния нихилизъм – изворите за богомилството категорично засвидетелствуват отречение на продължението на рода – децата биват обявени за зло, неподчинение на властите, отречение на Христовата спасителна жертва на кръста и др.

Ако трябва да обобщим с едно изречение духовното наследие на св. цар Петър, то би могло да бъде: христолюбие, човеколюбие, милосърдие, миролюбие, лично смирение, държавническа отговорност. Днес, по традиция още от Средновековието, православната Църква почита паметта на цар Петър на 30 януари. Тропарът, с който се възпява делото му, и с който подобава да се завърши, гласи: ,,Събрали се днес, царю преподобни, радостно славим твоята светла памет, като очакваме чрез тебе от Бога милост и прошка на нашите грехове. Заради това моли се на Христа Бога, Петре свети, за твоя народ."

https://bulgarianhistory.org/car-petur-bulgarski/

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Управлението на цар Петър (епизод 42)

[Hatshepsut]

Българското царство от върха на могъществото до борбата за оцеляване

Управлението  на Симеон бележи върхът на Първото българско царство. Културата на страната е в небивал възход, държавните граници се разпростират над огромни територии, а войската жъне победа след победа по бойните полета. На пръв поглед може да се очаква, че в следващите години България ще продължи да се издига, но съдбата ѝ поема съвсем неочакван обрат. В  разстояние на малко над 40 г. пред напора на враговете цялата източна половина на държавата, включително столицата Преслав, е загубена. В тази ситуация изниква въпросът какво довежда до въпросните събития и как от първостепенна сила в Европейския Югоизток България се озовава в положението да се бори за собственото си съществуване.