• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

24 January 2022, 04:37:46

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15489 Posts

Шишман
5984 Posts

Panzerfaust
1128 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Amenhotep
24 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 171
  • Latest: Pesh
Stats
  • Total Posts: 25,834
  • Total Topics: 1,410
  • Online Today: 105
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 28
Total: 28

avatar_Hatshepsut

Ясен Ведрин

Started by Hatshepsut, 08 October 2019, 06:50:19

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Мотив

Този свят все така ще върви,
упоен от мечти доловими.
Моят изгрев в лъчи ще кърви,
а стихът - от несбъднати рими.

Булевардът от нисък мажор
ще запее с бензинови пари.
А над мен от изгубен простор
твоят смях още дълго ще пари.

Ще те търся сред пъстри стъкла
и край спирки със сутрешна преса.
Без да помня дали си била...
Без изобщо да зная къде съм...

Сред забързани крачки, лица,
всеки щрих е пределно отсечен.
Нежна обич сред бели сърца!
А дъхът ми за теб - неизречен.

Стари пейки с олющена страст.
Кацат гълъби. Сякаш те има...
Неразцъфнал от люляци храст.
Или есен, напомняща зима...

Като търсен до болка мотив,
че не виждам следата къде е -
този свят е изчезващо сив
и не питам защо ми сивее...

Hatshepsut

Призрак

Не казвай, че си мое привидение
от сенчестия бряг на възрастта.
Не те измислих в болка и съмнение.
Видях те сред разцъфнали листа.

И скитникът у мен, копнял за спиране,
накрая се усмихна замечтан.
Ти бе живот след мисли за умиране.
Далечен свят. Красив. Неизживян.

Протегнах ти ръка през разстояния -
години от самотния ми бяг.
Не те излъгах с мили обещания.
Звезди не нарисувах в нощен мрак.

Но някак, уморен от недоказване,
сърцето си разголих, за да спреш.
Притиснах в шепи думите на разума,
уплашен, че не виждаш в тях копнеж.

Сезонно неуспешен, по рождение,
през вятъра си тръгвам беловлас.
Не казвай, че си мое привидение,
защото знам, че призракът съм аз...

Hatshepsut

Невидим бряг

Невидим бряг за твоите вълни
не искам вече никога да бъда.
И не защото чувство ме вини
или скръбта изрича ми присъда.

Но с болката, че всеки път студен
разлива се поредния ти плясък.
А аз съм невъзможно изцеден
и сам самичък в лунния си блясък.

Дали умът за зов е ослепял
и не блести в зениците искрица?
И ако в стих мечтите бих възпял -
по-малко ли светът ще е тъмница?

Не са ли просто всичките ми дни
една надежда, в пясъка покрита?
И щом усетя твоите вълни
да съхна пак от обич неизпита...

Невидим бряг. Черупки и пера.
Море, което в отлив се прибира.
Понякога си мисля да умра,
но казват... от любов не се умира.

Hatshepsut

Постеля от листа

Изпил сълзите, скрити в есента,
но все така останал сух и жаден,
приготвям ти постеля от листа,
събрани от живота листопаден.

И с тихата надежда, че ще спреш,
затоплям с дъх пречупените клони.
Един, издирен в слънцето копнеж.
Усмивка от отминали сезони.

Една молитва в мъдър кръговрат,
че миналото с бъдно се докосва,
и уж неповторимият ни свят,
повторно е дошъл да омагьосва.

Подухва вятър, ронейки листа.
Превръща ми постелята в стихия.
Не съм изпил сълзите в есента,
но с тебе съм готов да ги изпия...

Hatshepsut

Оставѝ дъжда да те погали

Оставѝ дъжда да те погали!
Нежните зеници притвори!
В капките му - светло просияли,
нека моят зов да те твори...

Там ще бъда сам и безпризорен.
Тих мечтател, скитник непознат.
Ще браздя в прозорец неотворен.
Ще шуртя в мъгливия си свят.

Примижи една минута само!
Облакът почти се изваля...
Мокро е далечното ти рамо.
Ти копня... А мен ме заболя!

Ако можех твоят дъжд да бъда -
бих валял навярно часове...
Но така сезонът е отсъдил -
друг да шепнеш, щом те призове!

Оставѝ дъжда да те погали!
В капките му няма скръб, следи...
А пък аз - край шумните канали
ще дочакам бледите звезди.

Hatshepsut

Не напомняй!

Не напомняй на пейка през зимата,
побеляла от сняг мълчалив.
В премълчани от болка незримости
никой няма да бъде щастлив.

В глухо скърцане шепне алеята -
да се видим как зов ни взриви.
Бяхме чудни светулки, зареяни
в аромат от листа и треви.

Не напомняй чешмата пресъхнала
и скована с висулки от мраз.
Даже в тъжния спомен заглъхнала -
още тръпне надеждата в нас.

И врабчета, по жиците сгушени,
чакат своя зелен ренесанс.
Само миг пролетта да послушаме.
Само миг... или мъничко шанс.

Не напомняй на север с дихание,
свило всичко до бял снегопад.
Пръска своето нежно ухание
даже в зима любовният цвят.

Виж дъха ми - палитра бушуваща!
Тя напомня, че с теб сме едно!
Любовта, многоцветно рисуваща,
почва винаги с бяло платно.

Hatshepsut

Кръговрат

Сред брезова невинност те съзирам -
с покълналото бяло от пръстта
и в тихата ти пролетност извирам
в зелен копнеж на първите листа.

Тополената власт ме покорява.
Висока непристъпност. Като връх.
А пламне ли в очите ни жарава
бих хвърлил в нея първо твоя мъх.

Горчива. Като билкова отвара.
Напомняш дъб. И жълъд в листопад.
Любов ли е? Навярно се повтаря...
Дари ми я от своя кръговрат.

Hatshepsut

Когато те изгубвам

Когато те изгубвам безвъзвратно
в следите на изстинали треви,
светът се свива в миг от непонятност -
до точка на убождане кърви.

И цвете от въздишана далечност
не ме омайва с дъх и красота.
Минутите отлитат бързотечно,
подобни на увехнали листа.

Къде и как лика ти да намеря,
помръкнала от дъх неопростен?
Дали несбъднат връх да покатеря
или да гмурна думи в твоя плен?

Дали сандъка стар да претършувам -
на спомените светлите бразди,
или копнежно да те нарисувам -
събрала в лъч притихнали звезди?

Среднощни, страховете ми се молят -
дано те видя - алена в степта.
Когато те изгубвам - да съм пролет
и в изгрев да ти върна радостта.

Hatshepsut

Любовни стрелки

На времето в тиктакащия ръб
разделяме любов, съвсем самички.
Допрени за последно - гръб до гръб.
Без думи. Без обиди и привички.

Светът ни в траектории блести.
Ще тръгнем. Всеки в своята посока.
А споменът - разкъсан ще прости
на чувствата надеждата висока.

Понякога самотните пера
сами ще се намерят сред безкрая.
Искра ще пламне в другата искра.
И "Знаеш ли?" - в очакваното "Зная!"

Разделяна - възкръсва любовта.
Намира сили в сетното горене.
Събира закъснелите лета -
звездите в теб, светулките от мене.

На думите - дълбоките реки.
На погледите - всяка нежност скрита.
Отново сме докоснати стрелки
и времето не бърза да отлита...

Hatshepsut

Оставѝ прозорците отворени

Оставѝ прозорците отворени.
Нека младостта ни прозвъни.
Облаците бисерни отгоре ни
да припомнят миналите дни.

Вятър да се шмугне през косите ни
с палка на възторжен диригент.
В погледите - с нежност ненаситени -
да трепти забравен сантимент.

Гълъби да пърхат на перваза ни
с гукане, напомнящо за нас.
Всичките ни думи неизказани
тихо да танцуват в стих и глас.

Оставѝ прозорците отворени.
Обич няма нужда от врати.
Нека ни обгърне, непресторени,
и през небеса да полети.

Hatshepsut

Следи от обич

Необикнат - светът избледнява,
като синкавобяла мъгла.
Тъжна птица пред бряг от забрава
за раздяла разперва крила.

Нежелан - всеки извор пресъхва
в одеало от сухи листа.
Нямат сила дори да въздъхнат
ожаднели за близост уста.

Невидян - остарява пейзажът.
В гъсти облаци чезнат бърда.
А в огнището, тъмно от сажди,
стари спомени свиват гнезда.

Непрегърнат - ликът се обръща
да намери на скитника праг.
Чаша вино. Трапеза насъщна.
И постеля за нощния мрак.

Незабравена - тя ще възкръсне!
Тази обич, събрала следи...
Да се вкопчим, не толкова късни,
в ранината на бледи звезди.

Hatshepsut

Защо те помня?

Защо те помни моето небе?
На залезите - изгреви дарила.
Червена роза с капчици ли бе,
или душа, сълзите си не скрила?

Защо те помни мраморът у мен?
През грапавия допир - нежно бяла.
Длетото на копнеж несподелен
нима ще те извае за раздяла?

Защо те помни куполът ми свят -
отвъд олтар лика ти да терзая?
Не си ли кръст от обич, непознат,
готов да ме разпъне, щом позная...

Защо те помня - извор пожелан,
ревниво пазен в късните ми стомни?
Красивата любов е сетен блян.
Дори да те забравя - той те помни.

Hatshepsut

Низ от грешки

Ще те срещне ли някой зад ъгъла,
щом минутите наши стопим?
Замълчаваш, все още нетръгнала,
в нежността, от която сълзим.

Без да вярваш в красиво завръщане,
казваш своите думи без глас.
Не е нужно последно обръщане.
Няма драма дори между нас.

Кратки сблъсъци. Сбъркани полюси.
Разминаване. Трудни мечти.
От илюзии лъган, че моя си,
още сетен копнеж те шепти.

Ти, обаче, не би ме излъгала...
От лъжовност светът се руши.
Вече тръгваш, самичка, зад ъгъла.
В низ от грешки любов не греши...

Hatshepsut

Спирай понякога

Спирай понякога в моите мисли прокудени.
Дай си почивка от мрака на сивите дни.
Бялото цвете, което държахме учудени,
нека отново мечтите ни плахи плени.

Спирай понякога... Даже да шепнат причините
как нежността си отиде с неволен контраст.
Можем да сгреем ръцете, самотно изстинали,
с тихи безумия - съчките, пламнали в нас.

Спирай понякога, в други въжета завързана.
Болката къса метални вериги дори.
Пак да се срещнем, далечни от толкова бързане,
в бурната радост на дъжд от внезапни искри.

Спирай понякога! Времето иска обръщане...
В топлите спомени още светът се върти.
В друга вселена политаме нощем над къщите.
Същият аз... И навярно все същата ти...

Hatshepsut

Изворен огън

Как да те събирам в паметта?
Късчета строшено огледало.
Спомени за минали неща.
Жълти думи сред мъгла от бяло.

Вятърът дали ще покори
твоя дъх, разсеян от забрава?
Пръски неугаснали искри
в някоя несбъдната жарава...

Извор под купчина от листа
може би за мен и теб бълбука...
Още неизпита, младостта,
в устните ни търси си пролука.

Шепи протегни. Да споделим
миналото в бъдност неживяна.
Даже да люти от синкав дим
в болката на моята покана.

Изворът в огнище се цери
и водата пламенна прозира.
Нека любовта ни сътвори,
като огън, силен да извира.

Hatshepsut

Дъждовна притча

Дори да ми е тягостно и пусто,
подобно къща с незапомнен праг,
не крия дъжделивите си чувства
в усоите на някой стар шубрак.

Самотната ми есен ще изплаче
циклоните на своите очи.
А слънцето, подобно на петаче,
ще търси длан за блеснали лъчи.

И в някое гнездо, неотлетели,
ще пърхат птици, сгушили крила.
Да спомнят как листата са шептели
възторга на докоснати чела.

Дъхът на неизказана молитва.
Събрани до безмълвие врати.
Размесена от жълтото палитра,
рисувала душите ни почти.

Картина. Като зов за незабрава
и притча, сътворена в дъждове.
Следа ли е? Тя винаги остава...
Любов ли е? Все още ни зове...