Създаване и укрепване на Дунавска България (681-803 г.)

[Hatshepsut]

1330 години от създаването на Дунавска България

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Стара Велика България

През 2011 г. се навършват 1330 г. от признаването на държавата България в земите на Долния Дунав.

Първоначално тя е заемала земите на днешните североизточна и Северна България, Добруджа и земите Североизточно от долното течение на Дунав. Създаването и признаването на новата държава имало широк отзвук през VІІ в.

Дори през ІХ в. патриарх Никифор и Теофан изповедник, които са основните извори за събитията от 680-681 г., с голяма скръб и болка пишат за срамните поражения на Византия от българите. Това не е никак случайно – кан Аспарух принудил император Константин ІV не само да признае България, но и да й плаща ежегоден данък; като тази данъчна зависимост на империята се запазила до 966 г.

Как се стигнало до единствения случай в Европа в земите на една жива империя – в случая Източната Римска империя или както е позната на всички, Византия, да се създаде самостоятелна държава, която да устои на превратностите на времето и да просъществува до ден днешен?

През V и VІ в. българите са вече добре известни на византийските хронисти. Отначало те били подвластни на хуните, с които първо заедно, а впоследствие – самостоятелно, нападали земите на Византия. Тогава българските племена са обитавали част от степите на Северното и Източното Черноморие, земите северно от Кавказ и степите край Азовско море.

В средата на VІ в. в долното течение на р. Дон се появили аварите, чийто племенен съюз в земите на дн. Монголия бил разбит от тюрките. В движението си на изток те се установили в Панония, като увлекли със себе си и част от българските племена.

От изток обаче настъпили тюрките. Българите и хазарите се съпротивлявали, но в крайна сметка приели тяхната върховна власт, като запазили своята вътрешна автономия. – това вероятно станало около 570 г. Така българските племена се оказали в периферията на едно огромно държавно обединение, простиращо се от Китай до Европа.

Вероятно тогава е възприет и 12-годишният календар, тюркската военно-административна система и титулатура, както и подреждането на войската с център, ляво и дясно крило. В крайна сметка каганатът се разделил на Източен и Западен, като през 630-631 г. в западния тюркски каганат избухнала остра династична криза.

Тя се водела между племената Дулу и Нушиби. Първото племе е в пряка връзка с първите владетели на България, които били от рода Дуло. Поддръжници на Дулу станали българите,  а на Нушиби – хазарите. От това време датира и враждата между двата народа. Използвайки кризата, владетелят на българите-уногондури – Кубрат, се провъзгласил за самостоятелен владетел.

Златен колан на кан Кубрат


Златни пръстени с монограми на кан Кубрат

Това станало около 631-633 г. Неговата държава е известна в изворите като Стара Велика България и обхващала земите край Азовско море и Северното причерноморие в района на Днепър.  Това е първата държава, известна като България. Тя е назована именно по този начин във византийските хроники.

Кан Кубрат починал към 650–655 г. Той имал 5 синове, които фактически управлявали като полунезависими различни части на държавата и имали под своя власт различни български племена. След смъртта на кана вероятно избухнала династична криза, вследствие на което всеки от синовете взел самостоятелно решение за своите поданици. Най-големият – Баян, останал в Стара Велика България.

Вторият син, Котраг, преминал Дон заедно с българското племе кутригури и се заселил срещу земите на брат си. Четвъртият и петият син – Кубер и Алцек, се насочили на запад и се заселили при аварите. Алцек твърде скоро се отделил от тях и се заселил първо в Северна, а впоследствие в Южна Италия.

Именно затова в тази държава има много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. Подобна стъпка направил и Кубер; около 683-685 г. той се отделил от аварите и създал втората България на Балканския полуостров, в земите на днешната ,,държава" Македония.

Третият син – Аспарух, бил начело на племето, директно наречено в изворите ,,българи", както и на част от уногондурите – племето, което владеел великият му баща кан Кубрат. Той пресякъл Дон, Днепър и Днестър и се установил ок. 665-670 г. северно от Дунавската делта, като център на държавата станало мястото, известно като ,,Онгъл".

Има различни обяснения за етимологията на думата. Тя е в пряка връзка със славянското ,,ъгъл", близка е до думата ,,аул", както и с монголското ,,онголо", което означава ,,завой при река". И трите етимологии насочват към територията, заключена между Черно море от изток, завоя на Дунав преди вливането на реката в морето от юг и теченията на реките Прут и Серет от запад.

В този район има многобройни землени съоръжения – валове, както и землени лагери, които изглежда са дело на българите на кан Аспарух. Твърде скоро българският владетел присъединил към територията на държавата и част от Северна Добруджа, като същевременно започнал и нападения много по на юг. И тогава дошъл сблъсъкът с Византия.

Част от територията, заета от българите, попадала в територията на византийската провинция Скития. Въпреки че градовете и селищата тук били отдавна напуснати от своите обитатели поради многобройните аварски и славянски нашествия, това били земи на Източната Римска империя.

Именно това провокирало големия поход на император Константин ІV (668-685) срещу българите през 680 г. Има още един твърде важен факт, който отдавна е известен, но не и сред масовия читател. През 674-678 г. столицата на империята Константинопол била обсадена от арабите. Това било много тежко изпитание за Византия, с което тя се справила блестящо.

През 678 г. византийските войски нанесли съкрушително поражение на арабите в Ликия, а арабският флот претърпял голямо корабокрушение при нос Силея, край бреговете на Памфилия. Арабският халиф Моавия (661-680), поставен буквално на колене от тези събития, се принудил да сключи унизителен мир с Византия, като се задължил да плаща ежегоден данък на империята.

Това направило изключително силно впечатление в Европа. Не само независимите славянски племена, но и дори великият аварски каган (тази титла означава ,,кан на кановете", ,,върховен кан") се респектирали дотолкова от мощта на Византия, че започнали да плащат данък подобно на арабите.

Именно в този момент, през 678 - 680 г., когато империята била в зенита на своята мощ, българите се настанили в нейните земи. Това бил голям удар върху престижа и ореола на непобедимост на Византия, който тя с право си извоювала във войната с арабите.


Именно затова и реакцията на Константин ІV била толкова остра – начело на цялата византийска армия и флот той се отправил към устието на Дунав. Главното българско укрепление било обсадено и в течение на няколко дни не се водели военни действия.

Тогава Константин ІV получил силен пристъп на подагра, поради което дал напътствия на генералите си и с кораб се върнал в Месамбрия. Това разстроило византийската армия и се понесъл слух, според който императорът бягал. Затова и войската се дезорганизирала и започнала да се оттегля.

Използвайки този момент, българите нападнали и нанесли пълно поражение на императорската армия. В преследването й кан Аспарух преминал Дунав и спрял ,,при Варна, близо до Одесос". Тази битка се състояла през лятото на 680 г. През пролетта на следващата 681 г. българските отряди нападнали Тракия.

Император Константин ІV не продължил войната – изглежда, че поражението от предишната година било действително катастрофално за армията му. Затова той сключил мир, според който се задължил да плаща данък на българите – същия данък, който в продължение на повече от сто години Византия плащала на Аварския каганат.

Златна монета на император Константин ІV

Трябва да се знае, че Константин ІV в никакъв случай не бил страхливец. През 678 г. той лично ръководил отбраната на Константинопол от арабите. Така че е по-вероятно той да се е уповавал на огромната си армия и вярвал безусловно в победата си, затова е решил да се оттегли, за да се лекува.

Годината на сключването на мира между Византия и България се знае с точност благодарение на един от протоколите на Шестия вселенски събор, който се провел през 680-681 г. На 9 август 681 г. думата взел сирийският презвитер Константин Апамейски.

Ето какво казва той в началото на словото си: ,,Дойдох при вашия свети събор да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България". Така че мирът с българите бил сключен през периода май-юли 681 г. Показателно е, че презвитер Константин нарича директно новата държава ,,България".

България при кан Аспарух и кан Тервел (680-721)

Тоест, византийците са считали новите си съседи за носители на държавна традиция. Това е съвсем нормално, понеже много години преди 681 г. в хрониките изрично се говори за държавата България. Това става винаги, когато хронистите пишат за кан Кубрат и Стара Велика България. Така че през 681 г. Източната Римска империя признала съществуването на старата, Кубратова България, но вече на територията на Византия.

Такова е било началото на Дунавска България – наследникът на Старата Велика България на кан Кубрат. Това е най-старата държава в Европа, която е запазила без промяна своето име от създаването си до ден днешен.

http://www.desant.net/show-news/22712/

[Hatshepsut]

Битката при Онгъл – победата, която положи основите на Дунавска България


Преселение на българите от Стара Велика България

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от хан/ кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт, която настъпва около 660 година. Една част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост до тях. Пътят, изминат от българите, както и мястото, в което се установяват, са описани най-точно от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същ източник "Велик хронограф", поради което в повествованията им не съществуват значителни отлики). По-конкретният от двамата пише: "Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките...,,

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до оформянето на множество предположения и хипотези, локализиращи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи, почерпени от древните хроникьори, някои от тези твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат безкритично като истинни. Макар целта на тази статия  да е описването на една битка, изиграла решаваща роля за съдбата на България, в нея няма как да не представим основните теории за местоположението на областта. За улеснение те ще бъдат разграничени като теория 1, теория 2 и теория 3.

Теория 1 – Според групата изследователи, които я издигат, въпросният Онгъл се намира в територията, заключена между реките Серет, Прут и Дунав или по-точно в намиращия се там Галицки укрепен лагер. За да подкрепят това свое твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията, получена от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района, с които доказват, че той е бил населяван от българи.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това, анализирайки ги, те достигат до различни заключения. Според тях Онгъл е тъждествен на "голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Никулицел". Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер. Освен информацията от наративните източници, в подкрепа на това твърдение са приведени данните, получени от археологическите проучвания в района, извършени от Карел Шкорпил.

Теория 3 – Тя бива издигната от Васил Златарски и също като теория 2 свързва Онгъл с района на село Никулицел. Между двете теории, въпреки това, има значително разминаване. То се дължи на факта, че за разлика от останалите, в теория 3 се използва допълнителен наративен източник – Арменската география. В тази част от нея, която ни интересува, се казва: "В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място." Използвайки тези сведения, В. Златарски издига становището, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, но днес не съществува, поради изчезването на най- южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъл. Вероятно областта, тъй здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския хан/ кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално Аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези по посока на ромейските владения, намиращи се на юг от река Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констанс II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, в замяна на което му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория звучи правдоподобно, но бива отхвърлена под напора на обективните факти. На първо място Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни "варварски" племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината те да не се втурват моментално за плячка към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните години от своето съществуване. Арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден от тях по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират Аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там не е единствено плячка. Както ще се види в последвалите години, желанието им е да се заселят в тези земи.

Аспарух и конницата на българите в устието на Дунав, А.А. Хофарт

Създалото се съотношение на силите рязко се променя през 678 година, когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мира с империята. Изведнъж Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: "И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад."

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че тя може да погледне смело към северната си граница, където господари са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав единствено за да плячкосват, опасността от тях изглежда се възприема за значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да настъпи срещу тях по следния начин: "А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия."

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса, а именно да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща значителна по размер армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта. Пехотата на свой ред се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – Истрия – Дунавска делта.

Паметник на хан/ кан Аспарух – гр. Стрелча

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо успява да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В разстояние на 3-4 дена той не предприема каквото и да е, а след изтичането им най-изненадващо заедно с 5 кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези "...да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията."

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани той трябва да ограничи своите болежки и вероятно да се завърне при своята армия. Според голяма част от българските историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Някои от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка, която и от причините да е истинна, то резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и наивни сведения. Вторият от тях пише: "Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили."

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника сред своите подчинени, която да доведе до безредно бягство. Много вероятно е сражение да е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от река Дунав, достигайки до град Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъл е с изключително значение за развитието на българската държава. След като в резултат на нея Аспарух преминава трайно река Дунав, той не спира с атаките към Византия. Империята, която само преди няколко години бе подчинила всички свои съседи с един "господарски" мир, сега вижда трудност с отбиването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да прибегне до едно унизително действие, а именно да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. "Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ."

Хан/ Кан Аспарух маслени бои, платно Васил Горанов

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: "Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия."

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Съкровището от Сент-Миклош: Аспарух е бил християнин


Съд от съкровището с християнски кръст в средата,
датирано е от 693 г. - дванадесет години след основаването на Аспарухова България в 681 г.

Надписите на съкровището край банатското село Наг Сент-Миклош доказват не само принадлежността му на първия български владетел, но и че той, кан Аспарух, е бил християнин. Това съобщиха вчера за "Труд" историци, изследвали дълги години гравираните надписи върху изящните златни съдове.

Категорични в това твърдение са доц. Зарко Ждраков, специалист в т.нар. средновековни надписи; носителят на Хердерова награда от Виенския университет проф. Казимир Попконстантинов, преподавател по археология и епиграфика във Великотърновския университет, както и директорът на НИМ Божидар Димитров, който донесе вчера в "Труд" копия на великолепно изработените от нашите предци предмети.

Съдоветеса седем кани, две от които са богато украсени с ритуални историко-митологични сцени, седем двойни чаши, две двойки походни тасчета, чаши с високо столче, малки чашки с ритони, патери, чаши, наподобяващи черепи, и т.н. Върху два от тасовете има врязани кръстове.

Няма никакво съмнение, че съкровището е принадлежало на кан Аспарух. "Учените са категорични, че то е било собственост на прабългарските канове. Въпреки че мнозина румънци и унгарци се опитват да го оспорят, това е неопровержимо", категоричен е проф. Попконстантинов. Той обясни, че не е направено наведнъж, а е сборно - както Рогозенското и Вълчетрънското.

Съкровището е открито преди 210 години от българи градинари. През 1799 г., на 3 юли, край банатското село Наг Сент-Миклош (тогава в границите на Австрийската империя, днес в Румъния) двамата братя градинари Христо и Кирил Наковиго намират при изкопни работи. Братята са от Северна България, но се заселват в Банат и при обработване на градината си на дълбочина 50-60 см се натъкват на един златен предмет. Разравят внимателно почвата и намират общо 23 съда, изработени от злато, с общо тегло 10 кг. Братята подаряват съкровището на австрийския император Йосиф Втори, за което са богато възнаградени. Владетелят им дава благородническа титла, която нарича на името на селището "Наг Сент-Миклоши". Синът на Христо е кръстен Шандор и получава графска титла. Той се жени за графиня Терезия Фештетич. По тази история писателят Моор Йокай написва романа "Цигански барон", а композиторът Йохан Щрауссъздава популярната едноименна оперета.

Съкровището се пази в Музея на история на изкуството във Виенаи е известно като българското съкровище от Наг Сент-Миклош. През 70-те години на миналия век, по времето когато Людмила Живкова е министър на културата, австрийският канцлер Бруно Крайски подарява на българската държава копие на съкровището.

Съкровището е изключително интересно с надписите, които са врязани върху повечето съдове. Преди 8 г. доц. Ждраков заедно с доц. Антоанета Делева(сега е доцент в Гьотеборгския университет) установяват, че тези надписи са на гръцки и прабългарски език. При четенето им са правени много опити, но надписът върху съд №21дава ключ за осмисляне на текста му. Това дължим на проф. д-р Иван Добрев (преподавател по съвременен турски език в академията "Г.С. Раковски") - неговото четене звучи най-правдоподобно: "Чашата, за която Жупан Буила повелй, като направят, да изпишат, и от която да пие наздраве Жупан Бутаул",посочи проф. Попконстантинов.

С гръцки букви е записана годината на изработване на съкровището - 6021 г. от сътворението на света,т.е. 693 г. от раждането на Христос. Тя е написана и на прабългарски език "ален дилон" ("година на змията"). Действително по прабългарския календар 693 г. е Годината на змията. Но през същата 693 г. България е управлявана от кан Аспарух (665-701). Това означава, че съкровището е изработено по негово време и действително в един от надписите ясно се чете името Есперих - така, както е записан владетелят в "Именика на българските канове" - първият български исторически летопис.

Християнските кръстове върху патерите не бива да ни заблуждават, че съкровището е изработено след християнизацията на страната по времето на цар Борис (852-889). Тази теза - кановете от рода Дуло са били "християни", пръв разви Божидар Димитров. За кан Кубрат и внука му Тервел това е сигурно. Тервел дори е канонизиран като християнски светец под името Свети крал Тривелий.

Божидар Димитров

Божидар Димитров: Това е по-ценно и от златото на траките

Имам доверие в разчитането на доц. Зарко Ждраков, защото от години работи съвместно с другия изтъкнат епиграф проф. Казимир Попконстантинов. За съжаление у нас, като се чуе думата "съкровище", у всеки българин асоциативно възниква "тракийско". Може би защото мнозина от управляващите ни са били свързани с изследването на тракийската култура. Съкровището на кан Кубрат, Никополското, Преславското, както и това от Наг Сент-Миклош останаха в забвение. Те не са по-малко красиви от тракийските, дори са с далеч по-сложно изпълнение. Новата датировка на съкровището е и важно доказателство за християнската вяра на владетелите от рода Дуло (632-759) и част от българския народ в т.нар. езическа епоха.

https://www.trud.bg/

[генерал Жеков]

Това трябва да е коректната карта за 681г.,виждат се и нашите територии по пътя насам.

[Hatshepsut]

Да, това е коректната карта.

[Hatshepsut]

Куберова България – втората българска държава на Балканите


"Кан Кубер в битка с аварите", художник – Мирослав Йотов

Седмият век след новата ера е една от най-съдбоносните епохи в историята на европейския Югоизток, а и на цяла Европа. Това е времето, в което окончателно Римската империя (известна ни като Византия) губи балканските си провинции, които са славянизирани. Нещо повече, по Долния Дунав се формира българската държава, чиято поява променя необратимо хода на историята. Често пропускан е фактът, че в действителност на Балканите се формират две български държави – Аспаруховата по Долния Дунав и Куберовата в Македония.

Според някои български медиевисти може да се говори дори и за координирани действия на двете български групи срещу общия враг – могъщото царство на ромеите.

За наше щастие изворите от онази епоха не пропускат появата на политическата сцена на Куберовите българи. Особено място заемат те в ,,Чудесата на св. Димитър Солунски".

Знае се, че българите на кан Кубер идват от Аварския хаганат и по-специалнно областта Срем с център древния римски град Сирмиум (дн. Сремска Митровица). В тази стратегическа област, българите живеели заедно с авари, славяни, остатъци от германските племена готи и гепиди, както и бивши ромеиски поданици, отвлечени и заселени там след аваро-славянските походи в Тракия, Мизия, Дакия, Дардания, Илирик и други балкански провинции.

Лидер на този пъстър конгломерат от етноси става българинът Кубер, който в един момент предявява претенции дори за върховната власт в обширния Аварски хаганат. След продължителна гражданска война, след няколко кръвопролитни сражения, хаганът побеждава Кубер, комуто се налага да се изтегли, заедно с оцелелите си поддръжници.

По ирония на съдбата кан Кубер се установява в Керамесийското поле (Битолското) най-вероятно около 680-та година, по същото време, когато Аспаруховите българи формират своята балканска държава.

Първоначално Кубер подхожда дипломатично към Византия, като изпраща пратеници, които искат от василевса да признае правото на българите да живеят в Керамесийското поле, както и да застави славянското племе драговити да им изпраща храна. По ред причини (вероятно конфликтът с Аспаруховите българи, както и неотдавнашното напрежение по границата с арабите), цариградското правителство се съгласява.

Както местните славяни, така и голяма част от ромейските поданици на Кубер, му дават информация за втория по важност и големина град на Балканите – Солун. У българския владетел се формира идеята за създаване на независима политическа единица със столица Солун.

Задействането на смелия план на Кубер се осъществява с подкрепата на българина Мавър, за когото изворите от епохата пишат, че бил ,,изтъкнат и лукав във всичко". Без съмнение Мавър е представител на българската аристокрация. Изключително начетена и интелигентна личност, която владее освен родния си български, славянски, гръцки и латински.

Крепостните стени на Солун

Мавър бяга в Солун като своего рода дисидент от лагера на Кубер. Българинът успява да убеди византийците, че е враг на Кубер. Хитрият и дързък план действа – василевсът назначава Мавър за ипат (консул) и както изворите ни казват, дори му дава знаме в знак на своето благоволение. Всъщност, Мавър получава и още по-високата титла ,,патриций", както научаваме от печат, който гласи: ,,,,На Мавър, патриций и архонт на сирмисианците и българите".

Под управлението на Мавър са поставени избягалите по-рано от Кубер керамисийци (най-вероятно това са основно християнските поданици на български владетел, които продължавали да изпитват лоялност към отечеството на предците си – Византия). Все пак Мавър започва да назначава за офицери и ръководни кадри в отряда си само ,,съмишленици в коварния му план".

Изключително впечатление за далновидност прави фактът, че българите решават да се възползват от слабостите на християните, използвайки срещу тях собствените им празници. Планът им е – по време на Великата събота срещу Великден – Мавър и верните му бойци да предизвикат граждански брожения, да подпалят няколко сгради и с външна помощ, да превземат ,,богохранимия" Солун.

За съжаление, българският план е осуетен, тъй като византийските власти узнават за намеренията на Мавър. Императорът заповядва на стратега Сисиний, командващ на флота в Елада, да се отправи към Солун, за да подкрепи втория по значимост имперски град, ако българите се опитат да го завладеят. Много скоро ромейският флот е в града.

Мавър и хората му получават заповед да заемат позиции в западните части на града, за да могат керамисийците, бягащи от славяните, да идват при тях без страх и безпрепятствено. Всъщност, това е капан, заложен от ромеите, с цел залавянето на самия Кубер, за когото се очаквало да участва в превземането на Солун.

Самият Мавър и отряда му са преместени в Цариград, където талантливият българин е назначен за началник ,,в тракийските предели". Кан Кубер продължава да вярва в уговорката си с Мавър и третира верните му сподвижници, както и жените им, с изключително внимание и уважение. По внушение на Кубер, Мавър трябва да извърши покушение срещу самия василевс, за да може в настаналия хаос, българите да превземат Солун. Уви, грозно предателство помрачава и тази част от българската история.

Синът на Мавър разкрива пред императора ,,хитрия и коварен план" на баща си и Кубер. В резултат на това Мавър е заловен, лишен от позициите си и заточен в едно от цариградските предградия.

Куберовите българи не успяват да превземат Солун, но въпреки това трайно усядат в Македония, която оттогава насетне ще остане завинаги свързана с българския народ. По-късно териториите на Куберова България са включени в състава на българската държава от кан Пресиян. Едва ли е случаен фактът, че Македония, заедно с Мизия, се превръща в същински център на българщината. Няма как създаването на втори български политически и етнически център на Балканите през VII век, да не повлияе и на по-късното формиране на втората българска книжовна школа – Охридската – и въобще на Македония като второ политическо и културно ядро на българщината. В крайна сметка Кубер постига нещо повече от превземането на Солун, той успява да обвърже древната балканска провинция Македония завинаги със съдбата на българския народ!

https://otechestvo.bg/2019/02/18/kuberova-balgariya-vtorata-balgarska-darzhava-na-balkanite/

[Hatshepsut]

Първо българско царство Начало на българската държавност


Част 1


Част 2


Част 3


Част 4

[Hatshepsut]

Първо българско царство част 5. Хан Аспарух



Първо българско царство част 6. Хан Аспарух



Първо българско царство част 7. Хан Аспарух



Първо българско царство част 8. Хан Аспарух

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Петров "Образуване на Българската държава":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=334

...както и книгата на Георги Атанасов "Първостроителите на Българската държавност":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5683

[Hatshepsut]

Преките наследници на Аспарух и Тервел

https://trud.bg/

Автор: проф.Пламен Павлов



Кои са преките наследници на кан Тервел (700-721), съответно на създателя на Дунавска България кан Аспарух (680-700), е един от заплетените въпроси от нашата средновековна история. Решаването му с желаната от нас яснота е трудно постижима задача. Онова, което знаем за тези двама, трима или четирима (!) господари на България през първата половина на далечния VIII век, се ограничава с няколко реда в ,,Именника на българските владетели". Запазен в три руски преписа от XV-XVI век, този хронографски списък на ,,князете" (такава е титлата, използвана от преписвачите) е един от най-ценните, но и сложни за анализ паметници на нашата историческа традиция. Изследователите, занимавали се с проблема за българските владетели от онази епоха, виждат в лапидарните текстове на ,,Именника" пропуски, повреди и грешки спрямо първоначалното му съдържание. Напълно възможно е в текста, който познаваме днес, да има сериозни грешки. Първите от тях са допуснати от неизвестния по име старобългарския автор, който нейде по времето на цар Симеон Велики (893-927) превежда от гръцки, на който е бил написан оригиналният текст. Още нещо, и до днес се спори дали тази хроника на владетелите е била написана върху пергамент или е надпис върху камък, дори серия от кратки надписи върху колони за всеки от владетелите. За да бъде главоблъсканицата още по-голяма, възможни са и допълнителни грешки, допуснати от руския преписвач. Живял цели седем столетия след съставянето на ,,Именника", почти сигурно е, че той не е разбрал някои думи, имена, изрази и т. н.

Както обобщава чл. кор. проф. Веселин Бешевлиев ,,... за преките, законните наследници на Тервел, които принадлежат към същия род Дуло, дава сведения, и то откъслечни, само ,,Именникът на българските князе". Но той е повреден тъкмо там, където се съдържат тези сведения. В реда, който е посочвал обичайните данни за първия наследник, се чете само края на годината на възкачването ,,... твирем". Името му, броят на годините и посочването на рода му са загубени било поради повреда на листа на това място, било поради нечетлив оригинал, от който е преписано днешното копие. Следващият ред, който е съдържал сведения за втория наследник, също не е достигнал цял. И тук липсва името. Запазени са само останалите данни, от които се вижда, че този княз е управлявал или живял 28 години, бил е от рода Дуло и е заел властта в годината дван шехтем. Негов наследник е бил Севар, който управлявал или живял 17 години, принадлежал към същия род Дуло и заел властта в годината тох алтом. И така, според Именника след Тервел са управлявали трима или четирима князе от рода Дуло, за които никой друг извор не съобщава..."

С хронологията на ,,Именника", броя и имената на владетелите са се занимавали впечатляващ брой учени - В. Златарски, Й. Микола, Дж. Бъри, Й. Маркварт, Г. Фехер, Г. Моравчик, Ом. Прицак, цитираният В. Бешевлиев, М. Артамонов, Ив. Венедиков, В. Гюзелев, М. Москов, П. Добрев и др. Всеки от изследователите е разсъждавал по спорните въпроси, но пълно съгласие няма. Други автори, споделящи теорията на В. Бешевлиев за т. нар. ,,двойни владетели" (кан и кавкан), внасят нови елементи на интерпретация в тази твърде ,,тъмна" картина. За да онагледим това, нека в резюме припомним възстановката на проф. Моско Москов, автор на един от обемистите трудове за ,,Именника". Редът и годините на владетелите според него са следните: Аспарух (668-695), Тервел (695-714), ,,първи неизвестен владетел", отъждествен като Кормесий I (714-715), ,,втори неизвестен владетел", наречен Кормесий II (715-721), Севар (721-737) - последният от Дуло. След него на власт идва Кормесий III - Кормисош (737-754), който прекратява Дуло и налага династията Вокил.

С други думи, за М. Москов наследниците на Тервел са трима: Кормесий I, Кормесий II и Севар. Както стана дума, след тях някои автори прибавят четвърти - ,,Товирем", приемайки загадъчната дума не за датировка, а като лично име. В един от последните опити за обобщение, дело на акад. Васил Гюзелев, наследниците на Тервел са двама: Кормесий (721-738) и Севар (738-753), а Кормисош (753-756) е първият от династията Вокил. В случая обаче по-правдоподобно е да приемем обяснението на В. Бешевлиев, М. Москов и други изследователи, че владетелите с името ,,Кормесий" са двама.

От гледна точка на оскъдните ни знания и отсъствието на други източници, логично е да се приеме, че Кормесий I е син и наследник на Тервел, съответно внук на Аспарух. За известно време той не само е съвладетел на своя баща, но и действащо лице в ,,голямата политика". Именно той подписва договор с Византия през 716 г. и поне в някои случаи командва българските войски срещу арабите при обсадата на Константинипол през 717-718 г. Редно е да отбележим, че правилната форма на името му е ,,Крумесис", както го виждаме в неговия собствен надпис под прочутия Мадарски конник. Тезата за позицията на Крумесис/Кормесий като съвладетел на Тервел е развита от проф. Георги Атанасов и приемливо осветлява някои спорни въпроси. Днес заради победата над арабите през 718 г. с право наричаме кан Тервел ,,спасител на Европа", но не бива да забравяме, че негова ,,дясна ръка" е бил синът му Крумесис I.

Най-вероятно ,,безименният владетел", наследник на сина на Тервел, се е казвал отново Крумесис. Според френският хронист Алберик (XIII в.), който е ползвал по-стари хроники, през 727 г. България е управлявана от владетел на име ,,Кормесий", а през 750 г. е имало ,,трети владетел Кормесий" - очевидно кан Кормисош. Както стана дума, последният идва на престола след представителите на рода Дуло, наричан още ,,Вихтун" (,,Вихър"). Кормисош e от рода Вокил, като е наследен от Винех (754-760), който отново е от рода Вокил. Впрочем, името на рода в ,,Именника" е представено и във варианта ,,Укил". И така, листата на преките наследници на Тервел (последните от рода Дуло) е в следната последователност:

- Крумесис (Кормесий) I - самостоятелно след 721 - преди 727 г.
- Крумесис (Кормесий) II - споменат през 727 г.
- Севар - след 727 - около 737 г.

За съжаление, по-прецизно датиране е невъзможно, тъй като в ,,Именника" в някои случаи са дадени годините на управление (,,държа княжението"), в други - годините на живот (,,живя"), но за интересуващите ни владетели не е използвана нито една от двете форми. Имената ,,Крумесис" и ,,Кормисош", предавани от чуждите автори като ,,Кормесий", са българско съответствие на сакралното староиранско име ,,Хормизд"/,,Ормизд" (от името на бога Ормазд - Ахура Мазда). Негов вариант е и онова на Крум (около 800/803-814). По същество, ако махнем гръцката наставка, името ,,Крумесис" е звучало като ,,Крумес"/,,Крум".

По времето на наследниците на Тервел между България и Византия цари мир. Предвид това византийските автори не са сметнали за нужно да занимават своите читатели със северната съседка и нейните владетели. Борбата с арабите и споровете ,,против" и ,,за" иконите (т. нар. иконоборство в империята след 726 г.) поглъща изцяло вниманието на хронистите.

Когато разсъждаваме за последните представители на династията Дуло, струва си да се запитаме дали кан Кормисош наистина е свалил древния владетелски род? В текста на ,,Именника" е казано само, че Кормисош е ,,изменил" управляващия род и нищо повече. Дали учените не разглеждат съдбата на Дуло в духа на ,,обратната ретроспекция" предвид последвалите в периода 754-766 г. междуособни борби в столицата Плиска? Не е ли възможно Севар да е нямал наследници и това да е довело до избор на владетел от друг знатен род? Тези въпроси си струва да бъдат зададени, въпреки че няма как да им дадем категоричен отговор. И все пак, въпреки оскъдните данни за преките наследници на Аспарух и Тервел, при управлението на Крумесис I, Крумесис II и Севар българската държава запазва своята вътрешна стабилност и военна мощ - обстоятелство, което u позволява да преодолее кризата, разразила се през втората половина на иначе тайнственото осмо столетие...

[Hatshepsut]

ТЕЖЕСТТА НА КОРОНАТА: ХАН АСПАРУХ – ОСНОВАТЕЛЯТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света. 
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

,,Той ми заприлича на митичен герой — цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав... със... свободно развята тъмна коса. Понеже го съзерцавах, без да помръдна или проговоря той клекна, та изравни лицето си с моето. Тогава забелязах , че то било хубаво: малко коси черни очи, прав нос, едва смугла кожа, подчертани устни, брадичка, която издаваше своенравие." Това е романтичния образ на основателя на българската държава, изграден от писателката Вера Мутафчиева в романа й ,,Предречено от Пагане". Скоро след написването му той оживява и на големия екран в трилогията на акад. Людмил Стайков – ,,Хан Аспарух". Сценарият на филма е дело на самата Вера Мутафчиева, а главната роля е поверена на актьора Стойко Пеев, който по онова време е едва третокурсник във ВИТИЗ. Филмът е смятан за най-мащабният и амбициозният проект на българската кинематография и е реализиран по повод 1300 годишнината от създаването на българската държава. Бойните сцени, масовките и силната актьорска игра пренасят в един коренно различен свят.



Хан Аспарух -- Епизод 1 -- Целият епизод

За разлика от творческата измислица, реалността е нито толкова добре позната, нито така идилична. От странни теории за сакрални числа скрити в ,,Именника на българските ханове" до епохални трудове като "История на българската държава през средните векове" на проф. Васил Златарски, и до днес продължават да възникват нови и нови полемики сред историографите. Въпроси като кога е роден хан Аспарух; какъв е бил като личност или коя е точната дата на създаването на държавата ни все още нямат категоричен отговор. За този период от историята има запазени оскъден брой извори, сред които водещи са трудовете на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор. Голямо значение имат също така домашните извори като "Именник на българските ханове" (ІХ в.)  и "Българска апокрифна летопис" (ХІ в.). Този период от историята буди интерес още през XVIII в., а по-късно е разглеждан от историци като проф. Марин Дринов, проф. Петър Мутафчиев, проф. Миляна Каймакамова, Стивън Рънсиман, Георги Острогорски и др.

Точната рождена дата на Аспарух е неизвестна. Смята се, че името му има тюркски произход и вероятно означава ,,другар вълк", ,,сокол" или ,,бял конник". В ,,Именник на българските ханове" е записано ,,Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем." Той е третият син на хан Кубрат, който е предводител на племето уногондури, едно от трите прабългарски племена. Баща му е основател на Стара Велика България, която е обхващала земите на дн. Украйна и Южна Русия. Според сведенията, дадени от Теофан Изповедник, преди смъртта си хан Кубрат съветва петимата си сина Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек (б.а. има различни тези за имената на последните двама) да не се разделят. Оттук се ражда и легендата за снопа пръчки. Тя гласи, че малко преди смъртта си хан Кубрат събрал синовете си и поставил пред тях сноп пръчки. Когато вадел една по една пръчките, лесно ги чупел, но когато те били здраво вързани заедно, било почти невъзможно да се пречупят, с което им показал, че останат ли единни, ще могат да се опълчат на враговете, които ги заобикалят. Каквато и доза истина да се съдържа в тази легенда, факт е, че скоро след смъртта му, когато Стара Велика България е нападната от хазарите, държавата се разпокъсва и братята поемат по различни пътища. 

Така под натиска на Хазарския хаганат,  през 60-те години на VІІ в. племето оногондури, начело с хан Аспарух, след няколкогодишно придвижване се установява на нова територия, известна с името Онгъл. Нейният център е големият укрепен лагер при с. Никулицел в Северна Добруджа (дн. Румъния). Според сведенията той  е предвождал около 10 000 воина, като в това число не влизат жените и децата. Макар в началото отношенията на Аспаруховите българи с Византия да са мирни, това не означава, че Константинопол приема с широко разтворени обятия новите съседи. Точно обратното, но това, което възпира император Константин IV Погонат (668 – 685) да предприеме по-сериозни действия срещу новите заселници, е продължителната война, която води с арабите на изток. По това време по-голямата част от византийските територии в централна, южна и югозападна Мала Азия са окупирани от арабите, които на няколко пъти се опитват да превземат и самата столица на империята.

Балканите, около 680

Тежката военна ситуация, в която е изпаднала Византия е добре дошла за хан Аспарух, който решава да не губи време, а да увеличи териториите си с плодородните земи на юг. Той предприема набези в района на Долна Мизия (дн. Добруджа), която е от ключово значение за Константинопол. Първи под ударите на прабългарите падат крепостите по крайбрежието на р. Дунав. Веднага щом успява да отблъсне арабската заплаха, император Константин IV решава да се заеме с българския въпрос и да ликвидира нашествениците. Той организира мащабен поход по суша през старопланинските походи и по вода – към устието на р. Дунав. Последвалите действия на българите – да се оттеглят в укрепленията си, са описани от византийските хронисти като уплаха и страх пред мощта на императорската армия, а от българските изследователи – като тактика от страна на хана, който искал да причака противника си и да има стратегическо предимство. От гледна точка на последвалите действия на императора, по-логична е констатацията на историографите, тъй като вместо да предприеме щурм, съвсем неочаквано за всички Константин IV заминал за Месемврия  (дн. Несебър) да се лекува.

Тук настъпва големия обрат в събитията. В своята Хроника, Теофан Изповедник описва събитията по следния начин: ,,Конниците (ромеи) обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили". Каквато и да е била реалната причина за промяната на курса на Константин IV, хан Аспарух не е чакал повторна възможност, а се е възползвал от така създалата се ситуация. Голямата победа, която българите удържат води до установяването им на юг от р. Дунав. От стратегическа гледна точка мястото е идеално тъй като от едната страна е реката, от другата – Черно море, а от трета – има теснини и трудно достъпни места. Тези територии се населяват от славянски племена. Когато българите пристигат те сключват договор с тях – давайки им правото да запазят своето самоуправление и самостоятелност, но в рамките на българската държава. Една от важните клаузи в споразумението е за по-добра съвместна защита от Византия. През следващите месеци Аспарух постепенно укрепва границите, като старопланинските проходи са оставени на грижата на северите и изгражда основите на новата държава.

Възползвайки се от отслабването на Византия, Аспарух не само гради държавната структура, но и предприема нови походи срещу империята на юг, в Тракия. По онова време Константин IV не може да се противопостави на българската инвазия и той губи крепост след крепост. Така той опира до дипломацията и решава да сключи договор с хан Аспарух, който се смята за срамно петно в политическия живот на империята. Или както Теофан Изповедник отбелязва ,,императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове". Хан Аспарух не само успява да създаде нова държава на Балканския полуостров, но и с действията си принуждава византийците да му плащат годишен налог.

Монограмата на Аспарух

Така се поставят основите на българската държава. Спорен обаче остава въпросът през коя година реално се е случила битката и обединението между славяни и прабългари. Изпъкват трие водещи теории за 679 г., 680 и 681 г. Проблемът се състои в това кое събитие трябва да се приеме за начало на държавния живот. Становището на Васил Златарски е за 679 г., но то се дължи на неправилно разчитане на Теофановата  "Хронография". Историографи като проф. Александър Бурмов и Петър Петров приемат за начална датата – 680 г. Те считат изградения  тогава съюз между славяни и българи за основополагащ за създаването на държава. За официална е приета 681 година, от когато датира мирът с Източната Римска империя – Византия, т.е. от реалното признаване на държавата от политическия, религиозен и културен център на средновековна Европа по онова време. . Същата година името на българската държава за първи път е и официално споменато по време на VІ Вселенски събор в Константинопол (9.VIII.681 г.).

След като си осигурява мир на юг, хан Аспарух обръща внимание на вътрешното устройство на новосъздадената държава. Основното териториално ядро на новосъздадената държава са земите на бившата римска провинция Мизия (дн. Северна България), а на север, териториите й включвали и части от бившата римска провинция Дакия (дн. Румъния). Водещи в управлението на страната са прабългарите, които образуват местната аристокрация. Те налагат своя начин на живот и управление в новите земи. Държавата е разделена на три части – център, ляво и дясно крило. В центъра е основаната столицата Плиска, където резидира хана, а управлението на другите две части е поверено на едни от най-близките му помощници. Важните решения се взимат по време на народни събори.

Във външнополитически план, през следващите години основното направление на българските походи е на север, срещу аварите. До 685 г. хан Аспарух разширява границите на държавата и присъединява към нея славянското племе – тимочани. През 688 г. новият византийски император Юстиниан II (685 – 695/705 – 711) нарушава мирния договор с българите и предприема военни действия срещу тях. Войските му обаче претърпяват тежко поражение и през останалите години, границите на юг са спокойни и мирът между двете държави е продължен. След този поход липсва подробна информация за развитието на българската държава. Смята се, че след като побеждава аварите и византийците, ханът се заема със следващата голяма сила в района – хазарите. Вероятно около 700/701 г. той загива в битка край р. Дунав по време на поход срещу Хазарския хаганат.

Името на Аспарух и неговата важност за българската държава, го превръщат в жива легенда. Говори се, че още от раждането си, макар и трети по ред, той е бил предопределен за велики дела. Наред с това, че е умел военачалник, за което свидетелстват множеството му победи, хан Аспарух е и далновиден държавник с визия за бъдещето, който укрепва своите граници и съюза си с местното славянско население.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/tezhestta-na-koronata-han-asparuh-osnovatelyat-na-balgarskata-darzhava/

[Hatshepsut]

Двубоят между Телериг и Константин V – опасна игра на хитрост и воля

Телериг е сред владетелите, които имат нелеката задача да ръководят българската държава в един от нейните най-тежки периоди. През втората половина на VIII в. България е разтърсена от династична криза, последвала залеза на властта на владетелския род Дуло. Боилската аристокрация започва свирепа борба за надмощие, която дестабилизира интегритета на българската държава и я прави особено уязвима за атаки от страна на Византийската империя. От друга страна, ромейските василевси, които все още не се примиряват със загубата на своите провинции в Мизия и Мала Скития, подлагат България на чести военни удари, които застрашават съществуването ѝ.

В подобна обстановка на постоянна заплаха от юг, през 768 г. на плисковския трон се възкачва Телериг. Възшествието му съвпада с момент на отдих в честите военни конфронтации между България и Византия. Това дава възможност на новия владетел да укрепи властовите си позиции и да отстрани своите политически противници. Докато Телериг урежда сметките си с непокорната боилска аристокрация, Византия, под ръководството на император Константин V Копроним, води война на изтощение с Арабския халифат, чиито сили за пореден път заплашват ромейските владения в Мала Азия.

Ромейският василевс се изявява като талантлив военачалник. Войските му успяват да превземат Северна Сирия и да откъсват значителни територии по поречието на Горен Ефрат. Арабски войски са неколкократно разгромявани в Мала Азия в началото на 70-те години на VIII в., което и позволява на Константин V да наложи изгоден за Византийската империя мир на арабите. Освободил военния потенциал на империята за нови завоевания, ромейският василевс насочва поглед към България, решен да се превърне във владетеля, който да възстанови балканските владения на Източната Римска империя.

Константин V Копроним, изображение от златен солид

За целта през 774 г. Константин V екипира флот от около 2000 транспортни и военни кораби, които трябва да достигнат устието на р. Дунав при Черно море и там да дебаркират добре въоръжена и подготвена войска. Същевременно от юг през старопланинските проходи се готви да настъпи византийска конна армия. Планът на византийския император обаче се обърква още преди началото му. По думите на известния летописец от VIII в. Теофан Изповедник, след като флотът на ромеите достига Варна, ,,императорът се уплашил и замислил да се върне".

От достигналите до нас сведения научаваме, че Телериг не желае задълбочаването на конфронтацията и изпраща като делегати при император Константин във Варна двама свои довереници, които да преговарят за мир. Василевсът охотно приема българските пратеници и без да иска някаква форма на трибутен данък, сключва примирие, скрепено с клетвени обещания и от двете страни. Готовността, с която Константин V сключва мирната спогодба, е твърде озадачаваща, предвид образа му на талантлив военачалник и садистичен противник. Според думите на вездесъщия Теофан Изповедник, император Константин е способен на невъобразими жестокости, като по време на иконоборческата криза във Византия нарежда изпълняването на екзекуции чрез бичуване до смърт, а ,,на някои намазваше брадите с мехлем от восък и масло и го запалваше, като изгаряше по този начин лицата и главите им".

Едва ли можем да си представим този владетел да връща вече започната военна акция, която е подготвял внимателно, само заради изблик на собственото си малодушие. Далеч по-вероятна е възможността Константин V да научава за готвен метеж или дворцов заговор – събития, които твърде често спохождат живота на един византийски император. В този случай връщането на войската е от първостепенна важност. Така или иначе, според клаузите на примирието и българският и византийският владетел, се споразумяват да не нахлуват в териториите на съседната им държава.

На мирното съжителство между България и Византия не е съдено да просъществува дълго. Още през есента на същата 774 г., Телериг нахлува във византийски територии с ,,дванадесетхилядна войска и боили, за да покори Верзития и да изсели жителите ѝ в България". Местоположението на т.нар. ,,Верзития" все още не е напълно известно, като се смята, че военната кампания е насочена в югозападна от българските граници посока. Докато българските въоръжени сили вече напредват през ромейските земи, делегация пристига в Константинопол, за да договаря с Константин V допълнителни клаузи по мирния договор.

Дали Телериг използва този дипломатически маньовър, за да отслаби бдителността на ромейския василевс? Не е ясно. Според Теофан Изповедник, още докато преговарял с делегатите, ромейският василевс получава известия за акцията на българския владетел от ,,тайните си приятели в България". Под предлог, че подготвя военна кампания срещу арабите, Константин V мобилизира войска от 80 000 души, която потегля за бой с българите. Византийската армия с лекота отблъсква по-малочислената българска войска и по думите на Теофан Изповедник се завръща с ,,плячка и пленници в столицата на империята".

След отправеното от Телериг военно предизвикателство, Константин V започва подготовката на нов поход срещу България. Явно вече преодолял вътрешния конфликт, който осуетил похода му от предходната година, ромейският василевс начертава същия план за атака – докато флотът превозва елитни ромейски войски през Черно море, византийска армия, оглавявана лично императора, започва похода си през Тракия към старопланинските възвишения. Този път обаче атмосферните условия доказват каква съществена за успеха на една военна акция роля биха могли да изиграят. Достигналият до Месемврия византийски флот е посрещнат от бурно и ветровито време, което по думите на Теофан ,,насмалко щяло да разруши всички кораби и да издави войската". Останал без подкрепления, които да подкопаят българската отбрана откъм тила, Константин V е принуден да се завърне безславно в Константинопол.

Същевременно в Плиска Телериг очевидно разсъждава за неуспеха на своята военна акция срещу Византия и подозирайки, че ромейският василевс има ,,тайни приятели" в неговото обкръжение, както ги нарича Теофан, започва да подготвя осъществяването на един от най-брилянтните дипломатически ходове в цялата история на България. Залавянето на византийските шпиони в двореца изисква внимателен подход, но в опасната игра, която смятал да проведе, Телериг очевидно изпъква с повече прозорливост от своите противници. Българският владетел изпраща послание до Константин V:

,,Възнамерявам да избягам и да дойда при тебе. Но, изпрати ми обещание, че няма да пострадам, и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доверя и да ми помогнат".

Печат на Телериг като византийски патриций

Без да подозира клопката, която му била заложена, ромейският василевс изпраща на Телериг пълен списък със своите шпиони в Плиска. Съмненията на императора вероятно са притъпени от обстоятелството, че Византия и преди е посрещала знатни бегълци от България. След получаването на императорския списък, Телериг елиминира без колебание всеки от предателите, лишавайки Византия от източници на вътрешна информация. От хрониката на Теофан научаваме, че след като разбрал за избиването на хората си в Плиска, ,,император Константин изскубал много от побелелите си коси."

Надигран в дипломацическите маньоври от ,,варварски" владетел, Константин започва през 775 г. подготовката за поредния си поход срещу българската държава. Преди многочислената му армия да влезе в бой с българите обаче, императорът на Източната Римска империя е повален от ,,неизличима болест" и издъхва на път за столицата си. Неговият наследник Лъв IV Хазарски е твърде ангажиран в отбиването на подновените арабски атаки срещу Византийска Мала Азия и оставя България да продължи своето възстановяване от десетилетията на изпитания.

След смъртта на дългогодишния си съперник, Телериг излиза като победител от двубоя. Той трябвало да продължи да управлява българската държава през нейния период на вътрешна стабилизация, но съдбата пазела още един последен ироничен обрат. През 777 г. българският владетел е принуден да сдаде властта, когато вследствие вероятно на боилски метеж той усеща заплаха за живота си. Телериг намира убежище в Константинопол, където е приет благосклонно от император Лъв IV и удостоен с титлата патриций.

По думите на Теофан Изповедник видният политически имигрант приема християнството и се жени за Мария, братовчедка на императрица Ирина. От този период от живота на бившия български монарх до нас достига и личният му печат с надписите: ,,Телериг-Теофилакт, Богохраним патриций" и ,,Богородице, помагай на своя раб".

https://bulgarianhistory.org/telerig-konstantin/

[Hatshepsut]

Куберовите българи 1 част



Куберовите българи 2 част

[Hatshepsut]

Преди 1341 години Шестият Вселенски събор обявява нова държава - България

На 12 ноември 680 година (според някои изследователи датата е 7 ноември) е свикан Шестия Вселенски събор на християнската църква, на който е огласено за първи път за една нова държава – България.

Съборът се провежда в столицата на Византия - Константинопол, под егидата на Константинополския патриарх Георгий, римския папа Агатон и император Константин IV Погонат (668-685). На него е трябвало да бъде осъдена монофизитската ерес. В събора участват 170 отци, спорещи по теологически въпроси и той трае повече от година.

Речта, която касае първото споменаване на новата държава, възникнала в европейските владения на Византия, е произнесена на 16-ото заседание на Шестия Вселенски събор от 9 август 681 година от презвитер Константин от гр. Апамея (Сирия): ,,Казвам се Константин. Презвитер съм на светата Божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия... Дойдох при нашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане (в църквата) мир...".

Към 680 г. кан Аспарух вече е основал Дунавска България и заплашва северните граници на империята. По време на самия събор императорът тръгва на поход, за да ликвидира тази опасност, но противникът се оказва по-силен от очакваното и военните действия при Онгъла не носят успех на ромеите. Междувременно Съборът в столицата продължава. Неочакваното отпътуване на Константин Погонат преди края на похода – първо към Месемврия, после и към Константинопол - разколебава войската му и тя започва да отстъпва. Аспаруховата конница излиза от укрепленията, за да преследва ромеите, част от които са унищожени, а други се спасяват с бягство. Император Константин IV е принуден да сключи мир – в края на юли или началото на август със задължението да плаща ежегоден данък.

По този повод византийският хронист Теофан коментира: ,,... този (т. е. императорът), който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, е срамно да бъде победен от този мръсен новопоявил се народ".

https://faktor.bg/bg/articles/predi-1341-godini-shestiyat-vselenski-sabor-obyavyava-nova-darzhava-balgariya

[Hatshepsut]

Шестима български владетели и един византийски император – разказ за войни и интриги

Залезът на династията Дуло през 40-те години на VIII в. дава възможност за изява на българската политическа сцена на представители на други болярски родове. Първият такъв владетел, упоменат в Именника на българските ханове, е Кормисош – благородник, издигнат до върховете на властта от рода Вокил. Кормисош, както надлежно е отбелязано в Именника, ,,изменя" рода Дуло и макар в никой друг източник да не се споменава това ,,изменяне" или в какво се е състояла неговата специфика, властовият вакуум сигнализира за началото на смутни и тревожни времена за българската държава.

Българската историография от десетилетия се стреми да надникне зад кулисите на династичната криза, която се случва в България в средата на VIII в. и многобройни теории и хипотези са изказани за нейните причини. Вероятно можем да разглеждаме честите властови сътресения, които ще бъдат описани в следващите редове, като комбинация от неблагоприятни фактори, които се случват в един и същ момент. Периодът на вътрешна стабилност за Византийската империя съвпада с борбата за властови позиции между благородническите родове в България. Непрестанната заплаха, в която империята се превръща за българската държава се оказва решителен фактор в задълбочаващата се политическа дестабилизация у нас.

Макар да не е сигурно кога управлението на Кормисош стига до своя край, знаем, че през 755 година на престола на плисковските владетели вече стои Винех. По време на неговото управление мирното съжителство с Византия се нарушава и България започва своята дълга борба с император Константин V Копроним.

Син на император Лъв III Сириец, на когото Тервел някога помага при арабската обсада на Константинопол, Константин V демонстрира качества на отличен пълководец и военен тактик. Неколкократно разгромил арабите и стабилизирал далечните граници на империята, Константин V насочва вниманието си към усъвършенстването на въоръжените сили на Византия, набавяйки си средства за своите военни реформи чрез секуларизация на църковни имоти. Ромейският василевс не храни особено топли чувства към свещениците и именно заради честите гонения срещу духовенството, Константин получава обидното прозвище Копроним (Лайнозвани). Константин V никога не забравя за тази нанесена му обидна квалификация. Напротив, както свидетелства летописецът Теофан, омразата на византийския василевс към свещениците само се задълбочава и по време на иконоборческата криза във Византия достига до садистични прояви.

В средата на 50-те години на VIII в. Константин V вече разполага с могъщ военен потенциал под свое командване. За намерението му да го използва срещу българската държава свидетелства провокативната акция от 755 година, когато ромейският василевс се заема с инспекцията и укрепването на отбранителни съоръжения и крепости по българо-византийската граница в Тракия.

Сред владетелите, управлявали българската държава има такива, които са обявявали война на Византия и при доста по-незначителен повод, но на този етап вероятно Винех все още иска да научи до каква степен Константин V е готов за битка с България. Българският владетел изпраща делегация при ромейския василевс с искането България да бъде финансово компенсирана за построяването на новите византийски отбранителни съоръжения и да бъде изплатен полагаемият се годишен данък. Винех бързо осъзнава сериозността на ситуацията, след като пратеничеството му се завръща в Плиска с категоричния и надменен отказ на Константин V. Бил дошъл моментът, в който империята вече се чувства достатъчно силна да търси реванш от България за своите предишни загуби.

Миниатюра 48 от Манасиевата летопис, ХІV век: Разрушение на църква по повеля на иконобореца император Константин V Копроним

Винех преценява, че отговорът на България спрямо византийското предизвикателство трябва да е бърз и недвусмислен. Българските войски са свикани и навлизат дълбоко в Тракия без да срещат сериозна съпротива, като достигат до Анастасиевата стена пред византийската столица. Това именно цели и със своята провокация Константин V – примамването на българската армия извън безопасността на старопланинските възвишения. Излизайки начело на калените в битките с арабите византийски легиони, ромейският василевс влиза в бой с българите. Както споделя злорадо Теофан Изповедник:

,,Императорът излязъл срещу българите и завързал сражение, обърнал ги в бягство преследвал ги с всички сили и навсякъде и погубил твърде много българи. Оцелелите се оттеглили в своите предели."

След нанесеното на войските на Винех поражение, Константин V незабавно се заема да използва спечеленото преимущество – той предприема първия си военен поход срещу България. Още от тази кампания проличава стратегията, която ромейският василевс ще използва при повечето си по-нататъшни военни начинания срещу българската държава. Докато част от армията е натоварена на транспортни кораби и превозвана в българския тил през Черно море, главните ромейски сухопътни сили, предвождани от ромейския василевс настъпват през Тракия. Принуден на воюва на два фронта, Винех изоставя населението около устието на Дунав да се оправя само срещу византийския морски десант и се отправя с войските си към крепостта Маркели, където да пресрещне армията водена от император Константин. Докато ромеите опустошават северните предели на българската земя около Дунав и пленяват населението, Винех влиза в сражение със силите на василевса. Българите отново претърпяват поражение.

Притиснат от обстоятелствата, Винех е принуден да търси мир с Византия. Макар да е напълно наясно, че мирното споразумение предоставя само отсрочка на бъдещите военни конфликти с империята, владетелят има отчаяна нужда от време да възстанови понеслата тежки удари българска военна мощ. Според византийския летописец патриарх Никифор, българските първенци се принуждават да изпратят при императора като гаранти за мира ,,собствените си деца". България губи всичките си територии на юг от Стара планина, а империята спира да ѝ плаща ежегоден данък. Така през 756 г. всички достижения, извоювани по времето на Тервел, се разпадат като пясъчни кули.

Император Константин V има свои причини за да склони на мирното споразумение с България. Трите следващи години, през които Византийската империя и българската държава съжителстват в условията на ефимерен мир, ромейският василевс посвещава на подчинението на така наречените ,,Славинии в Македония". Населението там винаги е било позитивно настроено към България и Константин V предпочита да неутрализира тази опасност в тила на своите войски преди да подходи по-сериозно към амбициозните си планове за завладяването на България. След подчиняването на ,,Славиниите" през 759 година, за ромейския василевс отново идва редът на българската държава.

Византийската войска се отправя към Стара планина, където през клисурата Вергава възнамерява да се насочи на север към столицата. Тесните проломи в планината обаче не се оказват толкова безопасни, колкото византийският император очаква. Малочислена българска бойна група напада изневиделица ромейските редици и в завързалото се сражение успява да нанесе тежко поражение на византийците. В битката загива стратегът на тема Тракезион и имперският логотет на дрома. Според Теофан понеслите много загуби византийци се изтеглят безславно към Константинопол.

Въпреки извоюваната победа срещу войските на император Константин V, Винех не се решава да използва спечеленото преимущество. Не е ясно дали тези предпазливост и нерешителност на българския владетел провокират брожение сред боилите в Плиска, но през 760 година България вече има нов владетел – Телец. По думите на патриарх Никифор, свалянето на Винех се случва, когато ,,след като се уговорили помежду си, българите, избили тези които обладавали по родова линия властта над тях, а за свой владетел поставили така наречения Телесий (Телец), строг мъж, който заедно с това проявявал от младини смелост".

Този споменат от византийския летописец ,,строг мъж" е от рода Угаин. Издигането на аристократичния род към властта свидетелства за намалялото доверие към рода Вокил в България и изострянето на апетитите на боилските първенци към сдобиването с върховната власт. С възкачването си на престола, ,,смелия и строг" Телец преминава в незабавно настъпление срещу византийската заплаха, явно осланяйки се на максимата, че най-добрата защита е нападението. До 763 година новият владетел води успешни бойни действия в Тракия, подлагайки на опустошения византийските поселения там. Константин V не отговаря веднага на предизвикателството, защото нови арабски нахлувания в Мала Азия изискват пълното му внимание.

Походите на Константин V Копроним срещу България

Освобождавайки войски за нов поход срещу България през пролетта на 763 година, императорът се отправя към Анхиало, откъдето да нахлуе в пределите на българската държава. Същевременно сухопътната войска е подпомагана и от действията на флот, чиято цел е да дебаркира мобилна конна армия, която да застраши българските фланг и тил. Българската армия, ръководена от Телец, заема позиции в планинските възвишения в близост до Анхиало, където станува предвожданата от император Константин V войска. Телец обаче не разполага с търпението за водене на бой и обмислянето на стратегически ходове, с които се отличава например по-късният български владетел Кардам.

Вместо да изчака византийците да се опитат щурмуват укрепените български позиции, Телец нарежда армията да посрещне ромейския удар в равнината. В завързалото се на 30 юни сражение българските войски са разбити. Според Теофан Изповедник една значителна част от бойците на Телец умират на бойното поле, а други са пленени. Гордият със своята победа византийски император отвежда заловените българи в столицата на империята, където си организира триумфално шествие, в което показва на константинополското население окованите в дървени букаи войници на Телец. След тържеството на василевса българските бойци са осъдени на смърт и екзекутирани.

Макар да успява да се спаси от изтреблението при Анхиало, Телец не успява да убегне на възмездието на българската аристокрация за този нов провал, който коства на България още унижения и загуби. Според Теофан, боилите държали Телец лично отговорен за станалото и след метеж ,,убили Телец и неговите войводи и поставили за владетел Сабин". С издигането на новия владетел се осъществява и поредната рокада на властта между родовете Угаин и Вокил. Принадлежността към аристократичния род Вокил обаче не помага особено на Сабин да стабилизира положението на властта си или да гарантира безопасността на българската държава.

Загубилата вече много сражения България е на прага на изтощението и Сабин е принуден да търси нова мирна договорка с ромеите. Император Константин V обаче се оказва глух за българските призиви за примирие и през лятото на 765 година започва подготовката на един от най-мащабните си походи срещу българската държава. Крупни войскови формирования биват натоварени на над 2600 плавателни съда, които потеглят за Анхиало и Месемврия, а начело на голяма сухопътна армия ромейският василевс отново се изправя пред Верегавската клисура, където през 759 година претърпява единственото си поражение от българите до момента. В тази критична фаза, в която сякаш бъдещето на българската държава изглежда предрешено и византийските войски стягат обръча, готвейки се за нанасянето на смъртоносния удар, съдбата си прави садистична шега с ромейския император. Византийският флот, който трябва да дебаркира около Месемврия се сблъсква с жестока буря, която разбива плавателните съдове в крайбрежните скали, а бурното море жадно поглъща оцелелите. Както споделя шокирания Теофан Изповедник, труповете на загиналите ромеи са толкова много, че император Константин V нарежда спускането на рибарски мрежи, с които да се улавят удавниците. След като погребва покойните си войници, ромейският василевс се оттегля безславно в столицата си.

Макар България да се спасява на този етап от нашествията на Византия, Сабин преценява, че българските въоръжени сили не са в състояние да преминат в настъпление, възползвайки се от фиаското на ромейския поход от 765 година. Поради това българският владетел изпраща поредна делегация, която да договори примирие с ромейския василевс, но с това си действие си навлича гнева на плисковските боили. Сабин е обвинен в малодушие и според хрониката на Теофан Изповедник мнозинството от българските аристократи заявяват на владетеля си: ,,Чрез теб България ще бъде поробена от ромеите!".

Осъзнавайки, че на хоризонта се задава нов метеж, подобен на онзи, който някога го довежда на власт, Сабин установява че е по-добре да се спасява с бягство, отколкото да сподели съдбата на своя предшественик Телец. Така през 766 година, след като успява да се добере до Константинопол, Сабин е посрещнат благосклонно от император Константин V, а на станалия неудобен плисковски трон се възкачва Умор. Новият владетел, който също е от рода Вокил проявява или прекомерна смелост или твърде сляпо неблагоразумие да продължи политиката на Сабин към търсене на траен мир с Византия. Което и от двете да е ръководело Умор, боилите скоро решават, че и този владетел вече се е заседял твърде дълго. Точно четиридесет дни след овластяването, Умор е свален от българската аристокрация. На негово място, според изворите, се възкачва ,,Токту, мъж българин, брат на Баян." Родът му не е известен.

Окачествяването на Токту като ,,брат на Баян" винаги е пораждало любопитни хипотези сред българските историографи, тъй като показва, че към момента на своето възшествие на българския трон, Токту очевидно е далеч по-малко известен и популярен сред българската аристокрация, отколкото брат си Баян.

Късметът обаче не е на страната на Токту. По време на своето кратко управление от 766 до 767 година, той не успява да се справи с междуособната борба за власт на боилското съсловие, а впоследствие, за да утежни ситуацията за новия владетел, и император Константин начева нов поход срещу България. От летописите на патриарх Никифор научаваме, че след като византийците дебаркират отново по устието на Дунав, Токту се отправя заедно със своите сподвижници да им даде отпор. В разразилото се сражение Токту загива, заедно с брат си Баян и всичките си хора. След неговата смърт на горещия български трон застава Паган.

В безизходицата в която България се намира по това време и Паган решава, че трябва да преговаря за мир с Константин V. Макар да не питае особено доверие към честната дума на ромейския василевс, българският владетел се отправя лично към византийската столица, начело на делегация от боили и български първенци. Същевременно обаче Паган нарежда и укрепването на старопланинските проходи, в случай че войските на императора решат да използват момента на преговорите за посещение в България с цели, различни от мирните. На срещата между Паган и Константин V присъства и бившият владетел Сабин. От изворите можем да съдим, че между Паган и Сабин явно възниква разгорещен диспут, тъй като ромейският василевс укорява българския владетел и присъстващите боили в омраза спрямо Сабин.

След размяната на любезности, в императорския дворец в Константинопол се сключва примирие, което както Паган, така и Константин V знаят, че няма да трае дълго. Императорът използва краткото затишие в бойните действия срещу българите, за да елиминира някои спънки по пътя към следващия му поход към България. Името на спънката било Славун, вожд на северите, който според изворите ,,бил направил много злини в Тракия". След залавянето му, Константин V преминава към провеждането на поредния си поход към българската държава, като начело на голяма византийска войска пресича Стара планина от изток и започва да напредва през българските предели.

Василевсът и неговата армия обаче се натъкват на неочаквано силна българска съпротива, която спира проникването им към центъра на българските земи и византийците успяват да достигнат едва до р. Камчия. Пишейки за неуспешния край на този поход Теофан Изповедник отбелязва, че ,,императорът със страх се завърнал в Константинопол без да направи нищо доблестно". Вместо организирането на успешна съпротива срещу византийското нашествие да стабилизира положението на Паган обаче, той бива обвинен, че въобще е допуснал това нападение да се състои.

Българският владетел е разкритикуван и че не се възползва от ромейското оттегляне за осъществяване на нападения в Тракия. Така през 768 година, властта на Паган бива заплашена от все по-нарастващото неподчинение на боилите. Подобно на Сабин, българският владетел се опитва да се спаси с бягство от бунтуващото се боилско съсловие, но явно смъртта вече го следвала твърде плътно. Според патриарх Никифор, Паган умира от ръцете на своите прислужници край Варна, откъдето смятал да се отправи към Константинопол. След неговата гибел, на трона, вече погубил живота на толкова владетели, застава Телериг.

https://bulgarianhistory.org/dinastichna-kriza-osmi-vek/

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Създаването на Дунавска България