Български Националистически Форум

Българска култура и духовност => Култура и изкуство => Topic started by: Hatshepsut on 04 October 2021, 08:02:31

Title: Светослав Минков
Post by: Hatshepsut on 04 October 2021, 08:02:31
Светослав Минков

(https://dictionarylit-bg.eu/files/photos/thumbs/Sv-Minkov-1936.jpg)
Светослав Минков (1902-1966)

Светослав Минков е роден на 4 февруари 1902г. в гр.Радомир.
Начално образование получава в родния си град. Завършва Втора мъжка гимназия в София (1921). За кратко учи във Военното училище във Вайскирхен (Австро-Унгария). Следва славянска филология в Софийския университет, учи в Търговско-стопанската академия в Мюнхен (1922–1923), продължава образованието си в Свободния университет в София, но не завършва. През април 1925 е арестуван заедно с други писатели и е задържан в Дирекцията на полицията. Работи като библиотекар в Народната библиотека в София (1924–1925), книговодител, началник бюро и помощник-библиотекар в Българска централна кооперативна банка и Българска земеделска кооперативна банка. Делегат на XIV международен конгрес на ПЕН-клубовете в Буенос Айрес (1936), във връзка с който посещава Бразилия и Аржентина. Служител в Българската легация в Токио (1942–1943). През октомври и ноември 1944 е коректор във в. ,,Работническо дело", а през 1945–1946 е редактор във в. ,,Отечествен фронт". След това последователно работи в Радио София (1946–1947), в Българска кинематография (1947–1951), в сп. ,,Български воин" (1952–1954) и в издателство ,,Български писател", където е главен редактор (1954–1956) и редактор (1956–1962). Пътува в редица страни на Европа, Азия и Южна Америка.

Още като ученик Минков пише стихове, разкази и фейлетони. Първата му публикувана белетристична творба е ,,Биномът на Нютон" (сп. ,,Българан", 1920). Сътрудничи и на вестниците ,,Българан", ,,Литературен глас", ,,Мисъл", ,,Литературни новини", ,,Развигор", ,,Съвременник", ,,Вестник на жената", ,,Кормило", ,,ЛИК", ,,Изток", ,,Стрелец", ,,Литературен фронт", ,,Стършел", ,,Весела дружина", на списанията, ,,Хиперион", ,,Златорог", ,,Българска мисъл", ,,Септември", ,,Пламък" и др. Заедно с Хр. Смирненски редактира и издава ,,Календар Българан" (1922). Същата година става съосновател на първото българско издателство за фантастична литература ,,Аргус". А с Г. Милев и Вл. Полянов подготвя за публикуване поредица фантастични разкази от световни автори, но идеята остава нереализирана поради смъртта на Г. Милев.

Тези творчески контакти, както и личното познанство с австрийския писател Г. Майринк, подсилват ранните литературни предпочитания на Минков към модернизма и по-специално към естетиката на диаболизма. Първите му три книги са съставени изцяло от диаболистични разкази. Те въвеждат читателя в потискащата мистична атмосфера на един зловещ свят, управляван от свръхестествени зли сили. Човекът е залутан в този свят на кошмарни привидения и мъртвешки сенки, на демонични предмети (часовници, портрети, огледала, икони) и герои (дяволи, нечисти сили, устрели), безсилен да им се противопостави. Сюжетът на диаболистичните разкази на Минков се разгръща в едно неопределено време и пространство, което подсилва внушението за универсалност. Но след насочването на автора към литературния кръг ,,Стрелец" (1925–1927), в тях започват да се срещат и образи от българската фолклорна демонология (като таласъма и устрела от едноименните разкази). Диаболистичният период в творчеството на Минков продължава почти едно десетилетие. За негов край изследователите приемат разказа ,,Къщата при последния фенер" от едноименния сборник, в който призракът е принуден да отстъпи завинаги пред рационализма на новото време.

Въпреки сбогуването на Минков с ,,литературата на ужаса", някои особености на диаболистичните му разкази – стремежът към универсалност, космополитността на изображението и проблематиката, липсата на психологизъм, вкусът към необичайното и фантастичното – преминават и в зрялото му творчество, но с нова художествена функция – изобличаване на деградацията на съвременния човек и общество. Сатиричният талант на Минков проличава още в някои разкази от преходните му сборници ,,Игра на сенките" и ,,Къщата при последния фенер" (като ,,Американско яйце", ,,Разказ с витамини" и ,,Сламеният човек", по-късно публикуван под заглавието ,,Сламеният фелдфебел"), но пълната си реализация намира в книгите ,,Автомати" и ,,Дамата с рентгеновите очи". Минков е един от първите български писатели, доловили заплахата от прекомерната машинизация и технизация на съвременния живот. Подобно на К. Чапек (и използвайки създадената от него дума ,,робот"), той вплита в разказите и фейлетоните си научни хипотези и научнофантастични утопии, за да покаже опасността от това човешките изобретения да се обърнат срещу своя създател. Символ на дехуманизацията на науката и техническите постижения за писателя е Америка (,,Човекът, който дойде от Америка", ,,Водородният господин и кислородното момиче" и др.), с което се превръща в последовател на Ал. Константинов. Научните изобретения и открития в творбите му често играят ролята на инструмент или катализатор, който прави видима интелектуалната и моралната деградация на съвременния човек (,,Дамата с рентгеновите очи"). С безмилостната си сатира Минков разобличава манипулираната, стандартизирана и в крайна сметка обезличена същност на човека в модерната цивилизация. Условният художествен свят на писателя е населен с герои марионетки, лишени от индивидуалност. Кризата на човешкото е пресъздадена с помощта на гротеската, с тънка интелектуална ирония и пародиране на популярни жанрове и стилове от годините между двете световни войни (на средствата за масово осведомяване, на сантименталната и приключенската литература, на различни словесни клишета и др.).

Ироничната дистанция между разказвача и героите е една от основните отличителни черти на стила на Минков. Тя се запазва и в произведенията, в които фантастичният елемент отсъства. Такъв е цикълът ,,Разкази в таралежова кожа", в който със средствата на реализма е пресъздаден сивият ужас на всекидневието на обикновения човек. Такива са и пътеписите му за Бразилия и Аржентина (,,Другата Америка") и за Япония (,,Империя на глада"). Сатиричната фантастика на Минков няма преки предшественици и последователи в българската литература, макар че е дала творчески импулси на редица писатели, главно в областта на фантастиката, като Л. Дилов, Ем. Манов, Е. Кузманов и др. След 1944 под влияние на обществено-политическите промени в България Минков почти изоставя артистичната пародийна игровост, на която се дължи голяма част от художественото въздействие на текстовете му, и я заменя с директното сатирично изобличение и злободневния алегоризъм. Автор е и на интересни творби за деца, част от които са предназначени едновременно и за възрастни.

Светослав Минков има значителен принос за рецепцията на чуждестранната литература в България. Превежда приказките на Х. Кр. Андерсен, както и произведения на Г. Майринк, Е. А. По, А. П. Чехов, Ем. Лудвиг, З. Ундсет, Ем. Верхарен и др. А преразказите му на приказки от сборника ,,Хиляда и една нощ" (публикувани и под заглавието ,,Приказки на Шехеразада") се ползват с голяма популярност и претърпяват многократни преиздания.

Произведения на Минков са преведени на над 15 езика.

Андрей Ташев

http://dictionarylit-bg.eu/ (http://dictionarylit-bg.eu/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2-%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2)
Title: Re: Светослав Минков
Post by: Hatshepsut on 04 October 2021, 08:07:20
Светослав Минков

(https://i.postimg.cc/QMJcqzJH/Minkov.jpg)

Светослав Константинов Минков e автор на произведения в жанровете диаболизъм, научна фантастика и сатирична фантастика, журналист с дългогодишна практика, коректор, редактор, библиотекар и книговодител.

Заедно с Владимир Полянов основава първото в света издателство, специализирано за фантастика - издателство ,,Аргус".

Биография

Роден е на 4 февруари 1902 г. в гр. Радомир. Син е на Константин Минков - потомък на български революционери. Има двама братя и една сестра. Най-големият му брат Асен загива в Междусъюзническата война.

Майката на писателя - Иванка Бенчева - е дъщеря на образования сопотски свещеник Иван Бенчев. Получила гимназиално образование, тя е културна жена за своето време. Свободно чете и превежда ,,интересни" материали от руското списание ,,Нива". Нейната дипломна работа по литература е оценена като ,,образцова" от инспектора по образованието и е била отнесена за ,,показ" в тогавашното Министерство на просвещението. На децата си постоянно внушава самостоятелност, безкористие и достойнство. Настойчиво следи развитието на всяко едно от тях, като постепенно ги въвежда в големия свят на литературата.

Светослав Минков получава първото си образование в родния град, а Втора мъжка гимназия завършва в София през 1921 г., с известно прекъсване, когато е изпратен във Вайскирхен (Австро-Унгария), за да учи във военно училище. Но по силата на сключения договор, след края на Европейската война той се завръща в София.

След година отива да учи финансово дело в Мюнхен. Там се запознава с бъдещата си съпруга Мария Томова - студентка по славянска филология.

След атентата в черквата ,,Света Неделя" на 16 април 1925 г. той и цялото му семейство са арестувани. (Брат му Иван е бил член на военната организация на БКП и участник в подготовката за атентата; загива няколко дни по-късно в схватка с полицията.) Две седмици биват разпитвани в Дирекция на полицията. След освобождаването им са интернирани в Радомир.

Своя трудов стаж Светослав Минков започва като служител в Народната библиотека в София. От 1926 до 1934 г. работи като книговодител, началник бюро и помощник-библиотекар с няколко кратки прекъсвания в Българската централна кооперативна банка и в Българската земеделска кооперативна банка. От август до октомври 1936 г. посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете. Плод на това негово пътуване са книгите ,,Мадрид гори" (1936 г.) и ,,Другата Америка" (1938 г.).

В Радомир и след връщането си оттам Минков продължава да пише. Изявява се и като преводач - превежда ,,Голем" на Густав Майринк, Андерсеновите приказки и приказките на Шехерезада в периода между 1927 и 1939 г. През 1941 г. Светослав Минков се явява като свидетел по първото дело срещу Никола Вапцаров, за да го защити, което решава до голяма степен делото в полза на поета.

От юни 1942 до ноември 1943 г. работи в българската легация в Токио и напуска ,,по собствено желание".

Девети септември 1944 г. заварва писателя ,,безработен". Авторът продължава да пише, основно фейлетони и приказки за деца. Постъпва веднага в редовете на БРП (к). През октомври и ноември същата година работи като коректор в редакцията на ,,Работническо дело", където е привлечен от главния редактор Крум Кюлявков, а през годините 1945-1946 е културен редактор на в. ,,Отечествен фронт". След това последователно работи в Радио София, в управление ,,Българска кинематография" (където редактира стилово текстовете на филмите), в редакцията на сп. ,,Български воин", а от 1954 г. е главен редактор на издателство ,,Български писател", където се и пенсионира.

Носител е на международната награда за мир ,,Нексьо".

Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

След смъртта му сътрудници на Държавна сигурност конфискуват всичко ценно в дома му, включително литературния му архив. Възможно е негови непубликувани дотогава произведения да са изгубени.

Приноси към фантастиката

Приема се за ,,баща" на модерната фантастика в България. Основател е (заедно с Владимир Полянов) на първото специализирано за фантастика издателство в света - ,,Аргус".

Неговият сборник с разкази ,,Синята хризантема", издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България.

Книгата му ,,Алхимия на любовта" е илюстрирана от световноизвестния датски карикатурист Херлуф Бидструп.

Стил и особености

В диаболичната и особено в научната си фантастика Светослав Минков се прочува като майстор на гротескното, на изтънчената интелектуална подигравка и на бодливата сатира. Типичен пример е героинята от разказа му ,,Дамата с рентгеновите очи" Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че ,,някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си".

Другаде, най-вече в приказките си за деца, Светослав Минков се показва като самотен и тъжен, но мъдър и човечен автор.

http://bgf.zavinagi.org/ (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2)
Title: Re: Светослав Минков
Post by: Hatshepsut on 04 October 2021, 08:08:49
От нашата Download-секция може да свалите

Светослав Минков - Съчинения в два тома: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4797

Светослав Минков - Приказки: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4798
Title: Re: Светослав Минков
Post by: Hatshepsut on 24 November 2021, 07:00:04
Свидетелят, който не предаде Вапцаров, а пък ДС отне архива му

55 години от смъртта на писателя-преводач Светослав Минков

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279464/768x432.jpg?_=1637571383)
Светослав Минков

Знаете ли как се казва първият преводач на български на любимите на всички деца приказки на Андерсен? А на "Приказките на Шехерезада" - най-интересното от "Хиляда и една нощ"? Или пък, кой въвежда в нашата литература едни от най-модерните европейски течения, като диаболизма, сюрреализма и екзистенциализма?

А нещо още по-любопитно: Известно ли ви е, че още през 1922-ра година той става един от собствениците на първото в света издателство за фантастична литература "Аргус"? Сборникът му с разкази "Синята хризантема", издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България.

А знаете ли, че е бил страстен пътешественик и докато работи като преводач в българската легация в Страната на изгряващото слънце, става основател на Българо-японското дружество за приятелство? И че е носител на международната награда за мир "Нексьо", а книгата му "Алхимия на любовта" е илюстрирана от световноизвестния датски карикатурист Херлуф Бидструп?

Времето изтрива "подробностите" от биографиите на значими личности, а някои от тези позабравени "детайли" представляват фундаментален принос за националната ни култура. Зад гореизброените заслуги стои името на българския писател и преводач Светослав Минков, който умира на 22 ноември 1966-а година, точно преди 55 години.

Познаваме го както като детски автор, така и като фантаст, фейлетонист, поет и уникален разказвач-прозаик. Няма да повярвате, но Минков е завършил финансово дело. А става така, че работи като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител. Още като ученик пише стихове, разкази и фейлетони. Сред многобройните му заглавия са сборниците "Синята хризантема" (първата родна фантастична книга), "Игра на сенките", "Къщата при последния фенер", "Автомати", "Дамата с рентгеновите очи", романът "Сърцето в картонената кутия" (в съавторство с Константин Константинов) и мн. др. Произведенията на Светослав Минков са преведени на над 15 езика.

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279456/768x.jpg?_=1637517099)

Светослав Минков има много лица в литературата ни. В ранното си творчество той е любител на страшното, демоничното и призрачното, характерни за т.нар. диаболиззъм. В първите му разкази смъртта е вездесъща мрачна сила, а в по-късните му разкази струи пълнокръвният живот, изпълнен с хумор, ирония и сарказъм.

Светослав Константинов Минков e автор със световно признание в няколко литературни жанра: диаболизъм, научна фантастика и сатирична фантастика. Дори в диаболичните си разкази, той проявява неподражаемо умение да създава образци на гротеската и бодливата сатира. Типичен пример за такова съчетание е героинята му от разказа "Дамата с рентгеновите очи" Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че "някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си".

Вероятно много от написаното преди толкова време от Минков, ще ви се стори съвсем "съвременно". Като това, например:

"Нещо повече: работата бе стигнала дотам, че добродушната богиня на правосъдието, наречена Темида, излезе из класическата си поза на девственица, сне превръзката от очите си и като видя, че светът наоколо е действително прекрасен, захвърли ръждясалите си везни и стана любовница на гангстерите срещу прилично възнаграждение."

А как ви звучи следният откъс от "Филантропична история"?

"Джек Патерсън беше един от ония средни американци, които имат в живота си три опорни точки: бог, долара и рекламата"?

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279439/768x.jpg?_=1637516065)

В периода 1925-1927 г. Минков е член на литературния кръг "Стрелец", събрал интелигенти, които искат да насочат българската литература в интеграция с най-добрите образци на Европа, като заложат на богатството на нашата митология и фолклорните ни традиции. Кръгът просъществувал кратко, и Минков остава ярък "единак" на литературния ни небосклон. "Приличаше на малък екзотичен остров сред националното литературно море. Неговото изкуство винаги е било уважавано, но никога не е било популярно. Имаше повече почитатели и по-малко приятели", пише за него литературният историк Симеон Султанов.

Светослав Минков е роден на 12 февруари 1902 г. в Радомир, като четвъртото дете на подп. Константин Минков - потомък на български революционери, и на Иванка Бенчева - дъщеря на образования сопотски свещеник Иван Бенчев. Има двама братя и една сестра. Най-големият му брат Асен загива в Междусъюзническата война при Босилеград.

Майката на Светослав Минков изиграва огромна роля за интелектуалното израстване на децата си. Самата тя чете и превежда от руски език, а дипломната й работа по литература, била посочена за "образцова" от някогашното Министерство на просвещението.

Светослав Минков завършва гимназия, след което първоначално учи във военно училище в Австро-Унгария, а после следва финансово дело в Мюнхен. Завършил висшето си образование, се завръща в родината.

След атентата в черквата "Света Неделя" на 16 април 1925 г., Минков и и цялото му семейство са арестувани, тъй като брат му Иван е издирван като един от организаторите на атентата. Иван Минков се самоубива, преследван от полицията, а останалите членове на семейството са интернирани в Радомир.

Първата работа на Минков в София е в Народната библиотека, като книговодител и помощник-библиотекар. Междувременно работи по специалността си в две банки, но за кратки периоди от време. През 1936 г. е избран за делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете в Бразилия и Аржентина. След това пътешествие написва книгите "Мадрид гори" (1936 г.) и "Другата Америка" (1938 г.).

Приблизително в същия период и малко след него - до 1939-а година, превежда "Голем" на Густав Майринк, Андерсеновите приказки и приказките на Шехерезада.

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279446/768x.jpg?_=1637516375)

През 1941-ва година е шумното дело по ЗЗД срещу Никола Вапцаров. Светослав Минков е посочен лично от поета за негов свидетел, като се предполага, че роля изиграва съпругата на поета - Бойка Вапцарова, която била колежка на Минков, по времето когато и двамата работели в Българска земеделска кооперативна банка. Минков свидетелства в полза на Вапцаров, като рискува работата си в легацията ни в Япония, и дори забавя пътуването си заради делото. Той безапелационно защитава художествените достойнства на поезията на Вапцаров, и по този начин се откроява сред малцината почтени български интелектуалци, които се явяват в негова защита.

Това достойно поведение на Минков вероятно стои в основата на една мълчалива неприязън към него сред писателските среди, в които и след Девети се открояват като знаменитости няколко личности - и мъже и жени, "отговорили с мълчание", или недомлъвки някога, когато е трябвало да отговорят на въпроса "ценен ли е Вапцаров за българската литература".

От юни 1942-ра до ноември 1943-та година Светослав Минков работи в българската легация в Токио, която напуска по собствено желание. Любопитен факт от биографията му е този, че той посещава нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България, по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Посреща Девети септември 1944-та като безработен. Пише основно фейлетони и приказки за деца. Назначен е като коректор в редакцията на "Работническо дело", където е привлечен от главния редактор Крум Кюлявков, а през годините 1945-1946-а е културен редактор на в. "Отечествен фронт". Междувременно бил приет за член на Съюза на българските писатели и на БКП, но през 1949-а година бива наказан с "порицание" при една партийна чистка. Само талантът му го спасява от цензурата, за да не остане без работа. Последователно е работил в Радио София, в управление "Българска кинематография" (б.а. като стилов редактор), в редакцията на сп. "Български воин", а от 1954 г. до пенсионирането си е главен редактор на издателство "Български писател".

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279481/768x.jpg?_=1637518427)
Портрет на Светослав Минков, худ. Кирил Цонев, 1939 г.

След смъртта на писателя усърдни служители на Държавна сигурност конфискуват всичко ценно в дома му, включително литературния му архив. Това кара биографите на Минков да смятат, че много от непубликуваните му произведения са били нарочно "изгубени".

Важна роля в творческата съдба на писателя изиграва неговата сестра Теодора, която се омъжва за писателя Ст. Л. Костов. Именно тя го свързва с писателските среди. Светослав Минков първоначално се изявява като сътрудник на периодични издания, като "Литературен глас", "Литературни новини", "Мисъл", "Развигор", "Съвременник", "Кормило", "ЛИК", "Стрелец", "Вестник на жената", сп. "Хиперион", сп. "Българска мисъл", сп. "Златорог" и др. Продължава да пише във вестници и списания и след Девети септември 1944-та. Много от сюжетите си черпи от пътуванията си в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка.

Светослав Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е голямо, но богато на новаторски идеи. Първата му белетристична творба е фейлетонът "Биномът на Нютон", който публикува в сп. "Българан" през 1920 г. По същото време се запознава с Гео Милев и и Христо Смирненски. С последния дори издават заедно "Календар Българан" за 1922-ра година.

Това е периодът, в който Минков "преориентира" творчеството си от диаболизма - скъсва със "страшните" си творби и се насочва към гротеската. В "Къщата при последния фенер" сам развенчава мита за призраците, за да насочи писателския си поглед към страшните неща в реалния живот. Писателят открито се обявява срещу механичния свят, който унищожава духовната същност на човеците, и лошият пример за това за него се явяват Америка и американският начин на живот. Един от сборниците му се нарича "Автомати". От сборника "Игра на сенките" (1928) е разказът "Американското яйце" ( "Made in USA"). Това е първият разказ от "американската серия" на писателя.

Много литературоведи подценяват някои от неговите фантастични разкази, но днес с чиста съвест можем да заключим, че тъкмо напротив -в доста от тях се разкриват направо "пророчески" моменти. Героите му, като Човека с металически мозък е очевиден праобраз на робота. В "Една възможна утопия" (1934), с помощта на апарат, наречен "фантаскоп" - нещо като хибрид от телевизор и машина на времето, героят се пренася 300 години напред, за да види как техническите чудеса са засилили... обществената лудост. В "Това се случи в Лампадефория" хората пък са... хора-овце. Минков пародира всичко онова, което влиза в противоречие с човешките представи за духовност. В такъв аспект проявява и антицърковна ирония.

"Сламеният човек" е една от най-значителните гротески на Светослав Минков. Пародирането на процеса за "оживяване на неживото" и "механизиране на живото" е сред любимите му философски теми. Писателят разкрива как постепенно бива измествана социалната роля на човешката същност и по този начин отпочва процесът на отчуждаване на отделната човешка личност и откъсването й от обществото. Сламеният човек е гротесков хибрид - символ на това нарочно провокирано "подчинение" и отчуждение. Роботът в разказа "Човекът, който дойде от Америка" е многозначен, но главното в образа му - онова, което иска да подложи на нашия размисъл Минков, е как човеците приемат присъствието на робот сред човешкото общество. Даваме ли си сметка, какви ще са последствията от това съжителство?, пита ни писателят.

Според единодушното мнение на много литературоведи, централно място в творчеството на писателя заема малкият човек, който е обречен да бъде постоянно манипулиран от разнообразни фактори - като се почне от тайни и демонични сили, и се мине през науката, развитието на техниката, социалните механизми на властта, бюрокрацията, демагогията и пр.

В творбата му "Водородният господин и кислородното момиче" Минков създава образ на учен, който буквално отблъсква читателя със своята рационалност. Очевидно той се опитва да внуши една теза, която е много близка до нашето съвремие - как науката сама по себе си може бездушно да посегне на изначалната човешка природа и нашите възприятия за напредък.

Някои литературоведи са на мнение, че Минков е бил краен скептик. От гледна точка на нашето днес, обаче, той по-скоро е хуманист, който навреме ни е предупредил за много опасности. Направил е това не като пише възторжени химни за науката, а като поставя граници пред нея, които смята за опасно да се прекрачват. За него науката и техниката са не само проява на напредък на цивилизацията, но и възможна световна опасност. И всъщност, се оказва много прав. Ето защо фантастичните гротески на Светослав Минков са окачествявани като най-оригиналните постижения на българската литература.

Човекът, който дойде от Америка (откъс)

"Днес ти пиша това писмо, за да ти съобщя, че ти правя един малък подарък. Някогашният восъчен палячо със звънчето на шапката не съществува вече, но затова пък ти ще получиш един истински човек- от желязо - един автомат-робот, който ще ти помага в къщната работа и ще ти бъде близък другар в самотните часове. Тоя стандартен човек, производство на фирмата "Слейпинг, Том Тон и Ко", е истинско чудо на съвременната техника и напоследък има широко приложение във всекидневния живот на американците. Той е вярното куче, което пази къщата, и съвестният прислужник, който се обажда по телефона, разтваря вратите и посреща гости. Той не консумира нищо друго освен машинно масло и тук за него се плаща годишно данък колкото за един велосипед. Той е лингвист и разбира всички земни езици, така че ти спокойно ще можеш да му говориш на български. Към пратката, която ще получиш, е приложено подробно упътване за обслужване с автомата. Бъди щастлив и не забравяй твоята горещо любеща те леля Олга. Целувам те".

По-нататък в повествованието, роботът Джон влиза в непрестанни препирни с новия си собственик:

- Вие сте непоносим индивидуалист - казва с досада Джон. - Разберете най-сетне, че аз съм масово производство, еднокръвен близнак на хилядите мои събратя, които мислят, приказват и работят досущ еднакво. Ние всички имаме не само еднакви физически качества, но и по равно количество мозък в главите си.

- Та тъкмо защото вашият мозък е претеглен с аптекарски везни и главите ви приличат на лимонадени шишета с точно измерено съдържание, вие, роботите, не представлявате нищо друго освен една сива и безлична тълпа! - отвръщам разпалено аз. - От друга страна запомнете, че стандартното производство дава винаги понижено качество за сметка на количеството, а това безспорно се отразява също тъй върху умствените способности на колектива. Да, в края на краищата, въпреки изумителните постижения на съвременната техника, вие си оставате човек-машина, разбирате ли? Вие можете да бъдете прекрасно оръдие на чуждата воля, ала не и самостоятелна творческа личност".

Последното несъмнено е изречено от първо лице от самият Светослав Минков. Когато роботът Джон умира, т.е. изгасва, се случва следното:

"Опитах се да го съживя и натиснах червеното копче, ала напразно, Джон не дава вече никакви признаци на живот. Той е мъртъв завинаги. Само очите му стоят все така отворени, като на жив човек, и се смеят. Бог да прости великата му стандартна душа!

Тая сутрин открих нещо ново у себе си. Върху гърдите ми светят три копчета: жълто, синьо и червено. Безумна радост изпълва цялото ми същество и от устата ми се откъсва ликуващ вик. Изтичвам в коридора, където в един от ъглите стои изправен гордият рицар на новото време, хвърлям се в прегръдките му и покривам студеното му лице с целувки.

- Джон, погледни ме, ти виждаш, очите ти са отворени! Аз съм вече твой двойник, твое неразличимо подобие. Ти дойде от Америка, за да ми разкриеш неразгадаемата тайна на превъплъщението и да прелееш безсмъртния си дух в моето човешко тяло. Благодаря ти, Джон. Едва сега разбирам какво значи да станеш автомат и да пробудиш у себе си съзнанието, че нашият американски век принадлежи на стандартните хора! Роботи! Събирайте се за великия кръстоносен поход. който носи гибел на стария свят! Братя! Дигнете ръце и бъдете готови да разпалите благородния си гняв със сините копчета на разрушението! Златната птица на щастието ще ни води като библейския гълъб!"

Подобно на днешните любителки на пластичните операции , героинята на Светослав Минков Мими се сдобива с "рентгенови очи".

"Току-що се завърнах от салона на маестро Галфоне, казва тя, и като вървях из улиците, всички се обръщаха да ме гледат. Мнозина дори се спираха и възкликваха: "Ах, какви чудни очи!" Едва сега чувствувам, че живея. Боже, колко съм щастлива! Дано се омъжа само по-скоро", споделя с радост героинята заветната цел на своето преображение.

(https://static.dir.bg/uploads/images/2021/11/21/2279449/768x.jpg?_=1637516653)
Писателят, със съпругата си

"Всичко, което пише дядо ми, се сбъдва. Едно по едно се превръща в реалност", споделя в едно интервю внукът на писателя - Светослав Танев. Наистина, преди повече от половин век Светослав Минков пише за масовото обезличаване, за превръщането на хората в роботи, за подмяната на ценностите с клишета, за суетни и безлични хора, които стигат до абсолютни крайности, за да покрият някакви съмнителни "нормативи" за красота и значимост и пр. Животът ни в голяма степен е онази гротеска, която като пъзел се подрежда от героите на писателя. Фантастиката, която създава, уви, в голяма степен вече е реалност.

А какво ли още любопитно може да е останало в архива на писателя, отнет от ДС? Можем само с тъжна усмивка да гадаем, но ми направи силно впечатление една фраза, произнесена от неговия внук: "Дядо ми само е пребивавал тук, но на практика е бил душевен емигрант".

Много големи личности на България просто са "пребивавали" в родината си, като недооценени и огорчени "емигранти" в нея. Длъжни сме да им отдадем почит за онова, което е останало във времето като наш дълг на признателност към тях. Никога не е късно да кажем "Поклон!"

https://impressio.dir.bg/litsa/svidetelyat-koyto-ne-predade-vaptsarov-a-pak-ds-otne-arhiva-mu