Априлското възстание - 1876 година

[Nordwave]

****  В началото на ноември 1875 г. в Гюргево пристигат 17 емигрантски дейци, които създават нов революционен комитет, под председателството на Стефан Стамболов. По конспиративни съображения заседанията се водят тайно и протоколи не се пишат. Революционерите са напълно единодушни, че въстанието ще се вдигне през пролетта на 1876 г., независимо от това дали е подготвено или не. Трябва да се използва благоприятния момент, когато въстаническите действия в западната част на Балканския полуостров още не са приключили. Създават се четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Не успява да се формира петият – Софийски револююционен окръг). Извън подготовката за въстание остават обширни български територии: Македония, Добруджа, Черноморието, Източна Тракия и т.н. За ръководители на окръзите са определени следните главни апостоли и поомщниците им: Първи (Търновски) окръг – Ст. Стамболов – главен апостол, с помощници Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев (Македончето); Втори (Сливенски) окръг: Иларион Драгостинов – главен апостол, с помощници – Георги Икономов, Георги Обретенов, Стоян войвода; на Трети (Врачански) окръг – Стоян Заимов – главен апостол, с помощници Георги Апостолов, Никола Обретенов и Никола Славков; на Четвърти (Пловдивски) окръг – Панайот Волов – главен апостол, с помощници Георги Бевковски, Захари Стоянов и Георги Икономов.

Надеждите на гюргевските апостоли са свързани с едно продължително по време българско въстание, което да постигне известни успехи срещу турците, след което се очаква намесата на световната общественост и главно на Русия. Първоночално въстанието трябва да обхване планинските райони, където се предвижда създаването на свободни територии с въстаническа власт. Важните балкански проходи трябва да се затворят за движението на турски войски. Замислени са 24 въстанически лагери по планиниските върхове, които да приютят жените и децата от въстаналите селища. За да се предизвика смут, е решено да се подпалят някои селища, между които Одрин, София, Пловдив, Търново, Русе, Шумен и др. Прекъсването на телеграфните връзки и разрушаването на част от двете жп линии на наша територия (Русе – Варна и Цариград – Одрин – гара Белово) трябва да попречи на турските войски бързо да се съсредоточават към бунтовните райони.

Към края на 1875 г. Гюргевският революционен комитет се саморазпуска. Апостолите започват да се прехвърлят в страната, за да заемат поверените им окръзи и почнат подготовката.

Функциите на главен окръг са поверени на Първи (Търновски) революционен окръг но в процеса на работа това няма да се удаде на Стамболов и неговите помощници. По съображения за сигурност централен град на окръга става Г. Оряховица. В революционното дело се включват опитни местни хора: Иван Панов Семерджиев, братя Сидер и Вичо Грънчарови, Христо Донев, Бачо Киро Петров, Стефат Пешев, Цанко Дюстабанов и много други. В окръга пристигат поп Харитон Халачев и офицерът от руската армия Петър Пармаков. Организират се събрания, дават се инструкции, събират се данни, обсъждат се военно-технически планове. Апостолите обикалят околните села с цел да въстановят създадените от Левски революционни комитети. Ст. Стамболов обаче не си позволява голямо движение, защото е компрометиран от събитията през 1875 г. и затова се задържа в с. Самоводене. Набавянето на средства става от местни източници.

През март 1876 г. Ил. Драгостинов и Г. Обретенов пристигат в Сливен, където вече се намират Г. Икономов и Стоил войвода. В местността Куш бунар е изграден укрепен лагер. Тук са пренесени храни, оръжия, боеприпаси, медикаменти. Г. Икономов, който е от Сливен, преценява, че по-полезен ще бъде там, където не го познават, и заминава за Пловдивския революционен окръг. Различията между апостолите обаче не са преодолени: отпада решението за опожаряване на Сливен, не се приема искането на Ил. Драгостинов за масово въстание, надделява мнението на Стоян войвода за четническа борба.

Подготовката в Трети (Врачански) окръг започва през март 1876 г., когато в града пристига главният апостол Ст. Заимов. Обстановката обаче се оказва изключително неблагоприятна. За масово въстание не може да става и дума след удара върху комитетската мрежа през 1872 – 1873 г. Достига се до идеята за подготовка на голяма чета в Румъния, която да донесе оръжие за врачанските въстаници.

Още в края на януари 1876 г. апостолите на Четвърти (Пловдивски) окръг П. Волов и Г. Бенковски преминават замръзналия Дунав и веднага се отправят към своя район. Като помощници привличат З. Стоянов, дошлия от Сливен Г. Икономов и Тодор Каблешков. Енергичните ръководители смятат да подготвят и вдигнат едно истинско "общо въстание". В това отношение ги подкрепят редица местин дейци: Никола Караджов, Васил Петлешков, Петър Горанов, Павел Бобеков, Кочо Честименски, поп Грую, Иван Арабаджията, Гене Телийски и много дрги.

Волов и Бенковски решават център на окръга да стане средногорския градец Панагюрище, който предлага по-добра възможност за нелегална дейност от Пловдив. В града е сформиран Подготвителен комитет, а по селата се възстановяват старите комитетски организации. Преценявайки таланта на ръководител, който притежава Бенковски, Волов доброволно му отстъпва мястото на главен апостол в Панагюрския революционен окръг. Правят се опити за закупуване на оръжие, но това се оказва много трудно. Затова се произвежда и местно оръжие: саби, щикове, черешови топчета и др. Шивачите изготвят униформи за въстаниците. Учителката Райна Попгеоргиева (Райна княгиня) извезва въстаническото знаме. Постепенно населението на Средногорието и Северните Родопи заживява с мисълта за предстоящото въстание. Духът навсякъде е твърде висок. Дейността на Бенковски, Волов, Икономов и съратниците им, които сякаш не знаят умора, подклажда борческото настроение и довежда до оня общ кипеж, наречен от Иван Вазов "пиянството нан един народ".

В разгара на подготовката апостолите от Панагюрския революционен окръг свикват тайно събрание на избрани представители от комитетите в местноста Оборище (14 април 1876 г. ). Присъстват 64 депутати от 55 селища на окръга. На този пръв народен парламент апостолите поискват специални пълномощия, защото се чувства нуждата от здраво ръководство. Обсъдена е и тактиката на предстоящото въстание. Решено е в борбата да се включи цялото мъжко население. Избран е главен военен съвет, който ще заседава в Панагюрище. Поради проливния дъжд заседанието продължава в централния град. Тогава се взема решението въстанието да бъде обявено на 1 май 1876 г., но ако възникнат непредвидени обстоятелства, може да започне и по-рано.

Благодарение на предателството на селянина Ненко Терзийски, турската власт научава за решенията, взети на събранието в Оборище. Към Панагюрище и Копривщицатръгват две турски потери, за да арестуват главните лидери и да обезглавят бунта. Привечер на 19 април 1876 г. Неджиб ага достига Копривщица, където е трябвало да залови Т. Каблешков и другите главни въстанически водачи. Поради опасността властите да задушат в зародиш предстоящата борба, на другия ден 20 април, съзаклятниците обявяват въстанието преждевременно, като нападат конака и убиват няколко заптиета. Неджиб ага и неговият отряд избягват. Т. Каблешков написва "Кървавото писмо" до апостолите в Панагюрище, в което се казва: "Братя, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците! Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте незабавно нашия пример не само в Панагюрище, но разгласете в целия окръг... "

"Кървавото писмо" е получено в столицата на Четвърти революционен окръг на същия ден – 20 април. Веднага Волов и Бенковски обявяват въстанието и в Панагюрище. Ахмед ага и неговият отряд, който е трябвало да залови апостолите, е посрещнат от град от куршуми и незабавно се оттегля. На централния площад се събират над 800 въстаници в униформи и с оръжие в ръка. Бойците се заклеват пред въстаническото знаме. Сформирано е Българско привременно правителство в Средна гора. Въстанието се вдига още същия ден в Клисура и Стрелча. Една чета от 200 конници, начело с Бенковски вдига на борба селата, западно от Панагюрище. За ден – два Средногорието пламва в бунт. Същото става и в Северните Родопи, където въстават Брацигово, Перущица, Батак и др. селища. За съжаление, не избухва бунт в големите градове Пловдив и Пазарджик. Не се изграждат предвидените укрепени лагери в планините, с изключение на лагера, създаден от Гене Телийски на връх Еледжик в Средна гора. Волов и Икономов с малка чета се отправят към селата на изток от Панагюрище и ги вдигат на борба.

Турската власт обаче реагира много бързо. Още на 22 април пада Стрелча. На 26 април е превзета Клисура. На 30 април идва краят на Панагюрище. Тук 1000 въстаници дълго отблъскват атаките на многократно по-силния враг. След превземането му градът е опожарен. На 1 май турците превземат и укрепения лагер на вр. Еледжик, подлагайки на заколение всички заловени българи. След много изпитания, придружен от З. Стоянов, отец Кирил и Стефо Далматинеца, Георги Бенковски преваля Стара планина и достига до Тетевенския Балкан. На 12 май в местноста "Костина" четиримата са предадени и попадат в засада. Тук намират смъртта си вождът на въстанието в Панагюрския революционен окръг. З. Стоянов се спасява по чудо, а другите двама са заловени.

Безпримерен героизъм проявяват въстаниците от селищата в Западните Родопи: Батак, Перущица, Пещера и Брестовица. На 1 май след ожесточен пристъп турците влизат в Перущица. Последните оцелели бунтовници се укриват в църквата и в училищната сграда. Обсадени и мъчени от жестока жажда, бунтовниците продължават отчаяната съпротива. Когато положението става безизходно, част от мъжете последват зловещия пример на Кочо Честименски и Спас Гинев, които убиват жените си и децата си и сами слагат край на живота си. Цветущото родопско селище е превърнато в димящи развалини и открито гробище. Броят на въстаниците в Батак достига 1100 души. Разумното предложение на Петър Горанов жените и децата да се укрият в близките гори не е прието. На 1 май ордите на Ахмед ага Баруталията влизат в Батак. Повярвалите на обещанието, че доброволно предалите се ще бъдат пощадени, са хладнокръвно изклани. Големи са ужасите в претъпканото с хора училище, където всички са избити, а укрилите се в мазето батачени са изгорени живи. Няколстотин души са изклани в църквата. Градът е напълно изгорен. От цялото население на Батак са пощадени само няколко десетки момичета и момчета, предназначени за потурчване и попълване на харемите на турските големци. В Брацигово 1300 въстаници успешно отблъскват пристъпите на 18000 турски войници и башибозук. Когато бунтовниците отказват да се предадат, местните чорбаджии вземат инициативата в свои ръце. На 6 май те предават градеца на турците срещу обещанието да не го опожаряват. Следва масово избиване на жени, деца и старци. В. Петлешков е заловен жив и жестоко измъчван между два запалени огъня, но успява да погълне отрова и умира.

Спасена от чорбаджиите е Копривщица, след като градът е напуснат от бунтовниците. Четата на П. Волов и Г. Икономов се отправя към Балкана, като непрекъснато е преследвана и накрая разпръсната. Т. Каблешков е заловен и се отрявя в Габровското полицейско управление. П. Волов и Г. Икономов достигат до Бяла, Русенско, където са предадени и при опит да преплуват придошлата Янтра, се удавят.

В Търновския революционен окръг властите научават за събитията в Южна България още на 21 април. Предприети са извънредни мерки за сигурност. Полицията пристъпва към ненадейни обиски и арести. Независимо от това, на 25 срещу 26 април в Г. Оряховица е проведено тайно събрание, което решава въстанието в Първи революционен окръг да бъде вдигнато на 28 април 1876 г. Но турската власт проваля заплануваните действия. Заловени са изпратените от Русе 30 каруци с оръжие. Арестувани са Г. Измирлиев, Ив. Панов Семерджиев, Ст. Пешев и др. Ст. Стамболийски не успява да напусне Самоводене.

Все пак въстанието в Търновския революционен окръг е обявено в селата на запад от централния град: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Русаля, Вишовград. На 28 април в с. Мусина пристигат поп Харитон Халачев, Христо Караминков, Петър Пармаков, Христо Донев. От околните селища се събират 200 въстаници, като само бачо Киро Петров води 100 души от Бяла черква. По пътя към Балкана четата спира за кратък отдих в Дряновския манастир. Тук обаче е застигната от турски военни части и трябва да приеме сражението. От 29 април до 7 май четниците отблъскват всички атаки на врага, превръщайки манастира непревземаема крепост. А срещу тях се съсредоточават 11000 войници, които обстрелват манастира и с оръдия. На 1 май четата е сполетяна от нещастие: избухва бурето с барут и ослепява войводата поп Харитон. Ръководството поема П.Пармаков. На 7 срещу 8 май оцелелите въстаници правят опит за излаз; някои от тях се промъкват през плътния турски обръч, но повечето са заловени и убити. Бачо Киро е пленен, съден в Търново и обесен.

Когато Габровският революционен комитет научава за въстаниците в Дряновския манастир, взема решение за незабавно обявяване на бунта. На 1 май в Соколовския манастир се събират 219 души, начело с търговеца Цанко Дюстабанов. Четата се отправя към севлиевските села, където вече са въстанали Кръвеник и Ново село. На 3 май четата освобождава за няколко дни с. Батошево. На 9 май турците овладяват Кръвеник, а на 10 май – Ново село. Десетдневната героична обрба на Габровската чета е прекратена. Последните боеве се водят на 11 май в Балкана, където четата е разгромена. Раненият Ц. Дюстабанов е съден в Търново и увисва на бесилото заедно с Бачо Киро.

Приблизително по същото време е разгромена и тревненската чета от около 50 души, начело с войводата Христо Патрев. Тревненските чорбаджии срещу откуп спасяват града от опожаряване.

Както в Търновския, така и в Сливенския революционен окръг превес взема четническата тактика. На 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстание в Сливен, но се събират твърде малко на брой бунтовници, с които главният апостол и помощник му се отправят към въстаническия лагер в Куш бунар. Тук вече е събрал чета Стоил войвода. Четата непрекъснато е преследвана от турски потери и води няколко сражения. Загиват Ил. Драгостинов и Г. Обретенов, а по-късно пада убит и Стоил войвода. Малкото оцелели въстаници са заловени от турците. Заради подкрепата, която оказват на бунтовниците, жителите на с. Бояджик са масово изклани.

На 24 април известието за започналото въстание в Южна България достига до Врачанския революционен окръг. Ст. Заимов обаче стои твърдо на позицията, че въстанието трябва да започне на 11 май. Чака се голямата чета от Румъния с нужното за бунта оръжие. Едва на 18 май, когато става известно за преминаването на Ботевата чета, е обявено въстание в Враца. Събират се няколстотин зле въоръжени бунтовници, но те бързо се разпръскват, научавайки, че към града настъпват силни турски военни части.

Априлското въстание от 1876 г. обхваща и незначителна част от македонските земи. На 8 май на борба се вдигат селяните от Разловци. Образувана е малка чета, начело с Димитър Попгеоргиев – Беровски. Разловската чета води няколко тежки сражения с последващите я потери. Повечето от четниците загиват, а оцелелите са пратени на заточение. Чежду спасилите се е и войводата Д. Беровски.

Във връзка с въстанието активизира дейността си в Западна Тракия и Родопите Петко Киряков (Петко войвода). След като не успява да се включи активно в въстанието, П. Киряков се отдава на спасителни акции, измъквайки от сигурна смърт много бунтовници от въстаналите райони.


Въстанието вече затихва, когато на българска земя стъпват три чети.


Първата от тях е на Христо Ботев. Той събира 205 души четници, след като разбира за решенията на Гюргевския комитет. Те се качват на австрийския параход "Радецки" от различни пристанища, предрешени като градинари. На 16 май на борда на "Радецки" се качва и Ботев. На 17 май корабът наближава българския бряг при Козлодуй. Ботев връчва на кап. Енглендер един ултиматум на френски език, в който излага причините, наложили промяната на курса на "Радецки". Четниците слизат на родния бряг. Те се закълнати от поп Сава Катрафилов и се отправят към Врачанския Балкан. Очакванията за масово надигане на населението не се оправдават. На 18 май четата води тежко сражение на възвишението "Милин камък", където падат 30 четници, между които знаменосецът Никола Симов – Куруто и поп Сава Катрафилов. На 19 май при Веслец са дадени нови жертви. На 20 май четата достига района на върховете Вола, Околчица и Камарата. Преследвани от редовна войска и черкезки отряди, бунтовниците нямат възможност да си отдъхнат. Боят продължава през целия ден. Привечер битката е прекратена. Именно тогава вражи куршум слага край на живота на войводата, революционера и поет Христо Ботев. Водачеството на намалелите четници поема Никола Войновски. На 21 май при Лютиброд четата води тежко сражение. Тук загива Г. Апостолов. Въстаниците се разделят на няколко малки отряда и се разпръскват. Накрая загива и Н. Войновски. Н. Обретенов и мако на брой живи четници са заловени и пратени на заточение. Отзвукът от героичния 100 – километров път на Ботевата чета в Европа е голям.

В България преминава и малката чета на Таньо Стоянов (20 души). Бунтовниците преминават Дунава при Тутракан и веднага тръгва към Балкана. Подкрепления не получават отникъде. На 25 май четата води тежко сражение при Кардам. Последният й бой е на 27 май в региона на р. Черни Лом, където пада войводата Т. Стоянов. До геройския си край тази малка чета изминава близо 200 км път.

По време на Сръбско-турската война от лятото на 1876 г. в доброволческия отряд на Филип Тотю се сражава и Сидер Грънчаров. На 12 юли 1876 г. начело на 50 четници той навлиза в България. След доста битки четата се разделя на няколко отряда. На 31 юли С. Грънчарон загива. Избити са и голяма част от хората му. Няколко души са заловени от турците. Това е последната проява на въоръжена борба, започнала с пукването на първата пушка в Копривщица на 20 април 1876 г.

[Hatshepsut]

Турските зверства в Батак

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/

Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението.

Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа.

На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото.
На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва ,,батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат". Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак.

Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове.

Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади... Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец.
А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал.
На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите... Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си...

Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда.

С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея.

И до днес насред Батак непоклатимо стои "калето" на вярата – Баташката черква "Света неделя". В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици.

Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат.

След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми.

Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък.

Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. ,,турски" села в планината Родопи.

Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: "Да се изсуши гяурският корен". Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката...

Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението "Баташки хармани" обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината "Св.Атанас", той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити.

Равносметката след турските зверства е следната:
- 100 изгорени селища,
- 200 - разрушени,
- 300 - разграбени,
- зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца.

[Nordwave]

След потушаването на Старозагорското въстание в румънския град Гюргево е формиран нов Централен комитет. Страната е разделена на четири революционни окръга начело с главни войводи или апостоли. Апостолите и техните помощници пристигат в определените им райони още в началото на 1876 г. и веднага се залавят за работа. Това са все млади, способни и беззаветно предани на родината си хора, които виждат смисъла на своя живот единствено в борбата за освобождението на България. Те неуморно кръстосват страната, възстановяват революционните комитети и създават нови, набавят оръжие, водят масова пропаганда за необходимостта от въстание, обучават членовете на комитетите във военно дело.

Най-добра е подготовката за въстанието в Панагюрския (IV) и Търновския (I) революционни окръзи. В Панагюрския окръг главен апостол е Панайот Волов, но впоследствие той добро - волно отстъпва водачеството на своя помощник Георги Бенковски, който се налага с неизчерпаемата си енергия, твърд характер, решителност и изключителни организаторски качества. Тук в подготовката на въстанието е въвлечено почти цялото население. Мъжете продават имотите си, за да се снабдят с оръжие, жените шият въстанически дрехи и знамена, пекат сухари и правят фишеци за пушките. Съставени са тайни мобилизационни списъци, начертан е подробен план за действията на въстаниците. На 14/ 26 април 1876 г. В планинската местност Оборище, недалеч от Панагюрище, е свикано Народно събрание, на което присъствуват 56 представители на тайните комитети от окръга и повече от 200 души въоръжена охрана и помощници.

По предложение на Бенковски събранието решава въстанието да бъде обявено на 1 май, но събитията се развиват по-бързо. Турските власти научават за събранието в Оборище и на 20 април изпращат жандарми в Копривщица и Панагюрище, за да арестуват организаторите. Председателят на революционния комитет в Копривщица Тодор Каблешков се укрива и след кратко заседание на комитета се решава въстанието да бъде обявено незабавно. Над смълчаното планинско градче проечават пушечни изстрели. Църковните камбани забиват тревожно, из улиците се появяват въоръжени младежи във въстанически униформи. Въстаниците превземат с щурм полицейското управление и поставят върху него червено-зеленото знаме с извезан разярен лъв н заветните думи: ,,Свобода или смърт!" Народът ликува. Към Панагюрище препуска на разпенен кон куриер, който носи ,,кървавото писмо" писмото на копривщенските въстаници до комитета в Панагюрище, върху което е поставен кървав знак.

,,Кървавото писмо" предизвиква неописуем ентусиазъм в Панагюрище. Бенковски нарежда да се вдигне незабавно въстание. За броени минути властта преминава в ръцете на въстаниците. Изпратеният за арестуването на революционния комитет турски отряд търси спасение в бягството. Местната учителка Райна Попгеоргиева, наречена от народа Райна княгиня, яхнала на кон, във въстаническо облекло, развява шитото от нея знаме на въстанието. Мало и голямо се събира на площада, за да чуе огнената реч на Бенковски. Създадено е временно правителство начело с видния панагюрски гражданин Павел Бобеков. От столицата на въстание то, Панагюрище, тръгват куриери към всички селища на окръга и към останалите революционни окръзи, за да съобщят дългоочакваната новина и призоват към незабавно въстание. Сам Бенковски начело на конен отряд от 200 души, наречен ,,Хвърковатата чета", обикаля селата, вдъхновява, окуражава, организира.

Пожарът на въстанието обхваща почти всички селища на окръга без двата големи града Пловдив и Пазарджик, в които има многобройни турски гарнизони. Въстаниците се бият храбро, но силите са неравни. Срещу техните остарели пушки и самоделни топчета от черешови дървета се възправя цялата имперска мощ. Едно след друго въстаналите селища падат под напора на неизброимите башибозушки пълчища и редовните модерно въоръжени турски войски. След тридневни ожесточени сражения на 30 април турците влизат в подпаления от артилерията Панагюрище. Всички, които не успяват да се укрият в планината, главно немощни старци и жени с невръстни деца, са избити, а градът е разграбен и опожарен. Същата е съдбата на Клисура, Стрелча и десетки други български селища в Средногорието. Водачите на въстанието с малки групички въстаници се опитват да минат в Румъния, но по дългия път повечето от тях стават жертва на засади Бенковски недалеч от Тетевен, Волов край гр. Бяла и др. Каблешков е заловен и се самоубива в затвора.

Още по-големи са жестокостите, извършени от башибозуците при потушаването на въстанието в родопския район на IV революционен окръг. След няколкодневни сражения башибозуци и редовна войска нахълтват в голямото село Перущица. Стотици въстаници и мирни жители се укрепяват в църквата и продължават отчаяната съпротива. Когато турската артилерия започва да руши стените, членовете на местния революционен комитет Кочо Честименски и Спас Гинев умъртвяват със собствените си ръце своите жени и деца и се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на турците. Примерът им е последван и от други въстаници. Претъпканите с хора църковна и училищна сгради са подпалени и сред пламъците намират мъченическата си смърт стотици перущенци.

Съдбата на намиращото се по-навътре в планината село Батак е още по-ужасна. Свирепите башибозуци на кръвожадния Ахмед Ага Барутинлията подлагат на сеч цялото население. Из-клани са около 4000 мъже, жени, старци и деца. И до днес по стените на старата каменна църква могат да се видят кървавите петна и следите от пожара, а в музея на Батак се съхраня - ват дръвниците, на които са били клани беззащитните жертви. Труповете на мъчениците за българската свобода са оставени непогребани. Цветущото някога селище е превърнато в руини и задълго става свърталище на гарваните и лешоядите.

От въстаналите родопски селища оцелява единствено Брацигово. Тук въстаниците успяват да отбият атаките на башибозуците и слагат оръжие едва когато въстанието в цялата страна е потушено. Водачът на брациговските въстаници Васил Петлешков е измъчван между два огъня, за да съобщи имената на съучастниците си, но той предпочита смъртта пред предателството.

В Търновския революционен окръг най-много въстаници дават селата Батошево, Ново село, Кръвеник, Бяла черква, Му-сина, Вишовград, Дичин, Голямо Яларе и др. Главни ръководи - тели на въстанието тук са Цанко Дюстабанов, поп Харитон, Бачо Киро Петров, Йонко Карагьозов, Тодор Кирков и др. След няколко кръвопролитни сражения, най-голямото от които е под връх Марагидик в Стара планина, въстаническите части са разбити от многократно превъзхождащите ги турски сили. Четата на поп Харитон се укрепява в Дряновския манастир и цели 9 дни отблъсква ожесточените атаки на башибозуците и редовната султанска войска. Когато боеприпасите на въстаниците се свършват, те предприемат решителна нощна атака. Мнозинството загиват в завързалия се ожесточен ръкопашен бой и само 40 от 200 четници успяват да се измъкнат от железния обръч. И в този окръг турците извършват нечувани жестокости — опожаряват десетки селища и избиват стотици мирни жители.

http://www.milarodino.com/bg/history/military_second_bulgarian_state/april_rising/

[Hatshepsut]

Знамето на Априлското въстание - осветено в Панагюрище, изработено от Райна Княгиня.

[Nordwave]

Централен проблем в международните отношения на Балканския полуостров в средата на 80-те години на XIX век бил Източният въпрос.

През 1875 г. възниква напрегната политическа ситуация, известна като източна или балканска криза. Там се концентрира вниманието на всички европейски сили.

Възникналата кризисна ситуация в развитието на Източния въпрос създава благоприятни възможности за активизиране на българското национално-освободително движение.

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция, но обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта.

Някои от членовете на саморазпусналия се БРЦК като отчитали сериозните политически затруднения на Турция и задълбочаването на Източната криза решили да подготвят ново въстание в България. За целта в края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част от българската революционна емиграция, която изгражда политическа организация, известна под името Гюргевски революционен комитет. Той започва да заседава в една специално наета къща, известна като ,,казармата", от 11—12 ноември до 25 декември 1875 година. В състава на комитета влизат Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов и други. Ръководител бил Стамболов, а секретар - Стоян Заимов.

Всички гюргевски дейци били единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябвало да се организира ново въстание. Затова вниманието на комитета било насочено към обсъждане на онези въпроси, от които зависела успешната подготовка на въстанието. С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделили България на 4 революционни окръга. Първи революционен окръг — Търновски, в който влизат Търновско, Габровско, Троянско и Севлиевско. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов, с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков и център Горна Оряховица. Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котленско и се ръководи от Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и други. Трети — Врачански, с апостоли Стоян Заимов, Георги Апостолов, Никола Обретенов. Четвърти — Панагюрски (Плов-дивски), с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков.

Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябвало да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население.Въстанически отряди щели да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвиждало се разрушаването на жп линията Одрин-Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези акции била да се предизвика паника сред мюсюлманското население. Комитетът се обръща с призив към всички българи, служещи в руската, румънската и сръбската армии да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.

Подготовката на въстанието се извършвала в няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военно-техническа подготовка, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, но била крайно незадоволителна.

Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.

Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен около 25 декември 1875 година, след което комитетът бил саморазпуснат, а определените апостоли преминали Дунав и започнали усилена работа по подготовката на въстанието.

Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други, на територията на Търновски окръг се разгърнала активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществявала в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не можели да решат въпроса за оръжието. Видимо изостанала и военната подготовка на населението.

Във втори революционен окръг — Сливенски, възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал да се изградят няколко въстанически лагери в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довели до негативни последици за цялостна подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристигнало и закупеното в Румъния оръжие.

Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказала незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместили ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната. Съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждали въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въстанието. Събранието в Оборище завършило на 16 април. Един от участниците, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпратила в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.

Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното ,,кърваво писмо", с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.

В отговор на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминала в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна поп Георгиева.

Изграждат се укрепителни лагери около Панагюрище, Клисура, на връх Еледжик и други, сформират се бойни отряди като ,,Хвърковатата чета" на Георги Бенковски. Въстаническите действия се разпространяват из всички краища на окръга.

Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците било и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата бил неуспешен. Безпримерен героизъм показали въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите ,,Свобода или смърт". Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.

Въстанието в IV революционен окръг било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: ,,Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда".

В I-ви (Търновски) революционен окръг ,,кървавото писмо" пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите били разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранявал срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.

Във II-ри (Сливенски) окръг властите успели да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на ,,кървавото писмо". На 3 май било обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов била сформирана малка чета, която не стигнала до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата била обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.

На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски.

Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души, от които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосецът на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход ,,Радецки" от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започнал походът на четата. Тя се отправила към Балкана, като водела тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки били боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четника, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Това въстание е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.

Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя е невъзможно. Зверствата на турските войски, в резултат на които са изклани на 30 000 българи и са опожарени стотици селища, отвръщават света от Турция дори в очите на най-ревностните й защитници.

Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за разследване на извършените престъпления. Активна роля в това отношение играят Юджин Скайлер и Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и журналистът Джон Макхаган, който обнародва в английския либерален вестник ,,Дейли нюз" серия вълнуващи статии, в резултат, на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд — най-известният защитник на Османската империя. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.

Своята солидарност към българите изразяват и представителите на общността във всички балкански страни, както и в много други държави — Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.

В започналата словесна война срещу Османската империя се включват активно всички институции и организации като Българската екзархия, Добродетелната дружина и други. Още през лятото на 1876 година се възобновява в Букурещ БРЦК под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). В него участват дейци от различни политически групировки — Киро Цанков, Петър Енчев, Иван Вазов, Иван Грудов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и други. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към организиране на български доброволчески отряди за учасие в започналата през юни 1876 г. нова сръбско-турска война.

След това БЦБО изработва план за организиране на въстание в България. Едновременно с това през лятото на 1876 г. влиятелни български кръгове в Цариград замислят една дипломатическа акция с цел да се запознаят правителствата на великите сили с положението в страната след въстанието, като се предявят исканията за решаване на българския въпрос. Замисълът на тази акция е продължение на въстанието, тъй като съответства на неговите стратегически цели. С тази мисия са натоварени Драган Цанков и Марко Балабанов. Тяхната мисия била организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина в Букурещ — Евлоги Георгиев. В началото на август 1876 година, двамата пратеници заминават за Европа и посещават Лондон, Париж, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на представителствата меморандуми с българските искания за създаване на автономна българска държава. Най-радушен прием им оказват правителствата в Берлин и Петербург, където ги приема лично император Александър II, който ги уверява, че Русия непременно ще окаже съдействие на българите, но само с мирни средства.

През лятото и есента на 1876 г. българският въпрос става централен проблем на Цариградската конференция между великите сили.

В началото на декември 1876 г. посланиците на великите сили се събрали в Цариград, за да подготвят взаимно проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области (приемали) покривали всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига до някъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.

[Hatshepsut]

Българските героини от Априлската епопея


Платното на художника Добри Добрев "Защитата на Перущица".
На преден план размахват саби Анка Райкова и Велика Стоянова

Рамо до рамо с мъжете десетки жени се сражават срещу турците, размахват саби и шият знамена
 
 През дългите години на турско робство българите се борят непрестанно, упорито и мъжествено срещу своя поробител. В апогея на тази борба, какъвто е бунтът от 1876 г., се включват не само мъжете, но и множество самоотвержени българки. Легендарната Райна Княгиня, извезала в Панагюрище знамето на въстаниците не е единствената, която проявява родолюбие и нечувана храброст в онези смутни времена.

По време на Априлското въстание в І-ви (Търновски) революционен окръг родът на новоселските казанджии Драгановци дава петима въстаници: бащата Иван Драганов, чичото Аврам Драганов – член на бойния щаб в селото, племенникът Васил Попиванов, синът Илия Драганов и дъщерята Стояна. За това, че младата жена не е от случаен ,,корен" подсказва не само буйната й непокорна кръв, но и физическият й облик.

На външен вид тя е мургава, с едра фигура, широки плещи, по мъжки свъсени вежди и гърлест глас. Уверено язди кон, пее хайдушки песни, а по нейно настояване чичо й Аврам я обучава в стрелба, както и да борави със сабя. Стреля толкова точно, че започват да я наричат ,,нишанджийката". Още преди Априлското въстание Стояна винаги е редом с мъжете на тайно провежданите нощни комитетски събрания и активно се включва в трескавата революционна подготовка.

При избухването на бунта тя участва наравно с мъжете в боевете срещу турците на 5–9 май 1876 г. при Дебневския проход. А когато въстаниците са разбити, героинята успешно прикрива изтеглянето им към Балкана. Заедно с още няколко смелчаци тя остава на позициите при местността Маринска и поддържа огъня срещу вражеските редици, докато съселяните й успеят да се спасят.

Благодарение на точната й стрелба преследвачите на бягащото към планината беззащитно население са разколебани и в крайна сметка невинните хора избягват клането. Когато боеприпасите на Стояна свършват, тя предвидливо скрива пушката си, малко преди да бъде заловена.

Турците я откарват в селото и в къщата на поп Петко я изправят пред импровизиран съд. Разпитвана е заедно с пленените оцелели въстаници, но никой от заловените й другари не я издава. Поради липса на доказателства младата жена е освободена и доживява Освобождението. Но няма никакви данни повече кога и при какви обстоятелства умира.

Друга българка, която взима дейно участие в априлските сражения през 1976 г., е Мария Иванова Сутич – единствена жена в ,,Хвърковатата чета" на Бенковски. Тя е  родена през 1856 или 1857 г. в Татар Пазарджик. На около 17-18-годишна възраст се омъжва за далматинеца от Дубровник Иван Сутич, който работи като специалист по изграждащата се тогава в Южна България жп линия на австрийския предприемач барон Мориц Хирш. Заедно със съпруга си Мария се установява да живее на гара Белово. При избухването на Априлското въстание в ІV-ти (Панагюрски) революционен окръг двамата се включват в сформираната чета на Георги Бенковски.

По този повод Бенковски се обръща към помощника си Захари Стоянов с думите: ,,Запиши, че днес, на 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Сутич, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята".

Мария Сутич

При разгрома на въстанието Мария или Йонка, както я наричат четниците, се оттегля с мъжа си и останалите около Бенковски хора към Стара планина. С угасването и на последните надежди за спасение Мария моли мъжа си да я убие, но между с. Липен и Тетевен те са заловени и откарани в Софийския затвор. Там прекарват три месеца при изключително тежки условия.

След намесата на чуждестранните консули Иван Сутич е освободен като чужд поданик, а с него и жена му. През 1903 г. Мария е все още жива, но вече е вдовица.

Ролята й в Априлската епопея, за срам на потомците, не е оценена по достойнство от тогавашното българско правителство, което отхвърля нейната молба да й бъде отпусната народна пенсия. Малко по-късно все пак й е дадена малка поборническа пенсия. Дамата от Хвърковатата чета се установява в Пловдив, където живее до края на живота си през декември 1932 г., когато напуска този свят на 76-годишна възраст, без да остави потомство.

Сестра й Теофана обаче има по-различна съдба. Тя се омъжва за Петър Иванов Тресоглавски, с когото имат 4 деца. Нейна правнучка днес е бившата президентша на България Антонина Стоянова, съпругата на експрезидента Петър Стоянов.
В галерията от ,,нежните образи" на априлци се нарежда и Гана Найденова Стоилова от Сопот.

Гана Найденова

Клисурската ,,колежка" на Райна Княгиня е родена през 1851 г. Първоначално учи в Сопотския девически манастир, след това и в класното училище в Клисура, където по-късно става учителка. Тя е член е на тайния революционен комитет в Клисура. По време на подготовката за Априлското въстание шие въстанически дрехи и заедно с ученичката си от Стара Загора Зюмбюла Колчева извезва знамето на клисурските въстаници.

След избухването на бунта Гана взима участие наравно с мъжете в сражението при местността Зли дол. При потушаването му успява да се укрие в гората, а после намира убежище в Копривщица, но там се разболява тежко и едва оцелява. След Освобождението продължава да учителства. Умира около 1916 г.
Към списъка на българките-героини не може да не причислим и двете дъщери на прочутия  Бачо Киро, за които има сведения, че се включват в четата на Цанко Дюстабанов.

Ирина Кирова Петрова е родена през 1857 г. в Бяла черква, Търновско. Завършва Габровското девическо училище, след което става учителка в родното си село (1875 – 1876). След Освобождението се омъжва през 1886 г. за Тодор Тотев – син на легендарния войвода Филип Тотю, преселва се в с. Летница, Ловешко, и учителства там до смъртта си през 1894 г.

По-малката й сестра – Димитра Кирова Петрова, е ученичка в Габровското девическо училище, но го напуска по настояване на баща си. След Освобождението тя се омъжва за даскал Петър Андреев Даскалов, с когото имат 4 деца. Синът им Андрей Даскалов по-късно сродява рода на Бачо Киро с този на Александър Дюма – син, като се оженва за Валери Дюма, внучка на големия писател.

Съпругът на Димитра умира в началото на ХХ в., а тя самата доживява до дълбока старост. При избухването на въстанието в І-ви (Търновски) революционен окръг Бачо Киро въоръжава дъщерите си и ги завежда лично при войводата Цанко Дюстабанов.

Според дописка във в. ,,Български глас" от 1876 г. бащата се обръща към войводата с думите: ,,Приеми, воеводо, и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя дома и да ги варда от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиятец".

Пак според същия източник в последвалите схватки с вековния поробител девойките се държат не по-малко героично от славния си баща. В едно от сраженията с турска потеря по-малката дъщеря Димитра, която тогава е едва на 15 г., успява да стигне до предводителя на потерята Юсуф ага и да го повали със сабята си – постъпка, колкото смела и безстрашна, толкова и достойна за възхищение.

Не можем да не споменем и едни от най-самоотвержените защитнички на Перущица – Анка Райкова и Велика Стоянова. Двете са изобразени на преден план върху художественото платно, намиращо се днес в местния исторически музей – ,,Защитата на Перущица", дело на художника Добри  Добрев.

Малко известна е и Христина Хранова Антонова – последното, осемнадесето по ред, дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря от самоковското село Клисура. Още като невръстна девойка тя се включва в националноосвободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети.

Христина Хранова

Верен съратник е на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София. Априлското въстание я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане.
Христина взима участие като милосърдна сестра и в Руско-турската освободителна война, като воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново.

След Освобождението е изпратена да следва в Акушерския институт при Императорския университет ,,Св. Владимир" в гр. Киев. Тя всъщност е първата действаща акушерка в България. А докато живее и работи във Варна, става и първата българка – спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.

Бойният дух на Христина я хвърля и на фронтовете на Сръбско-българската война. В нея тя се сражава под командването на подполк. Данаил Николаев като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Въпреки че е ранена в крака, несломимата българка не оставя пушката, а междувременно оказва и лекарска помощ на пострадалите войници.

За последно, вече над 60-годишна, ветеранка се включва и в Балканските войни. Но след това смелата героиня е забравена от държавата и прекарва живота си в мизерия, препитавайки се с подаянията на нейни познати.

Едва през 1918 г. й са отпуснати 60 лева месечно ,,пожизнена народна пенсия", с които преживява последните 4 години от живота си. Умира в крайна бедност на 14 ноември 1922 г. в София, на 70-годишна възраст.

Много са още имената на безстрашните български жени, сражавали се наравно с мъжете за свободата на нашата родина. Те също заслужават нашата признателност и възторг, поклон пред техния подвиг.

http://www.desant.net/show-news/24439/

[Hatshepsut]

На живот и смърт за род и свобода


Георги Дражев

,,Не мога, мамо, вече да гледам теглилата в отечеството ни" – казва Георги Дражев и повежда въстаниците в неравната борба.

Денят е 23 април 1873 г. Гергьовден е (по стар стил, б. р.). В голямата къща на ямболския търговец Дражо х. Георгиев е весело и оживено. Посрещат се гости – Георги, големият син на дядо Дражо, е поканил приятели по случай именния си ден.
Но някак странна е тазгодишната веселба – поканени са все мъже и една особена възбуда се чете по лицата на всички. Тук са Никола п.Иванов, Захарий Величков, Атанас Кратунов, Жеко Андреев, Иван Белев – хора, известни на ямболии с буйния си и непокорен нрав, с родолюбието и смелостта си.

Ямболският революционен комитет, създаден на 23 април 1873 г. с председател Георги Дражев (в средата)

Отбрани са вината, отлични са и мезетата, които жените поднасят на гостите, но не яденето и пиенето е събрало тук тези хора. Една сладка мисъл опива умовете и сърцата им, една дума вълнува гърдите: Свобода!
Най-сетне Ставри, по-малкият брат на Георги, заключва портите – дошъл е и последният от поканените. В стаята изведнъж става тихо и от мястото си се изправя Захарий Величков.
Гласът му е плътен и развълнуван: ,,Братя, време е да мрем за отечеството. Нека си подадем ръка и всички задружно, когато дойде часът, да въстанем и смажем нашия тиранин. Ние сме потомци на страшния Крум, нас ни е кърмила майка българка и в жилите ни тече българска кръв".

След него скачат на крака и другите. Възторгът е всеобщ. И волята е една – да се мре! За свободата на отечеството!
Жеко Андреев предлага да се изгради революционен комитет. ,,Този, братя, е най-подходящият момент, сега, когато сме се събрали всички тук заедно..." – отбелязва той.
Предложението се приема единодушно. За председател е избран Георги Дражев.
Година преди това той се е срещал с Левски в Сливен, запознал се е от него с плана на предстоящата бунтовническа акция.

Този едър и красив мъж, с пъстри очи и буйна коса, е душата и сърцето на ямболските бунтовници. Отлично обучен на ,,талим", смел и съобразителен, страшно обичащ свободата, той съвсем млад се отдава на революционна дейност. Сърцето му е пълно с един блян и един е девизът в неговия живот: ,,Българско царство, свободна България".
Той е един от участниците при изгонването на гръцкия владика от Ямбол и заедно с баща си, дядо Дражо, е арестуван. Спомага и за революционизирането на много млади хора от града край Тунджа.

В къщата на родителите му е също така здраво вграден революционният дух – юначната баба Дражевица не се плаши да приучва всяко едно от децата си на непокорство и безстрашие. И ето нейният първороден Георги тръгва да се бие с турците, съпроводен от думите й: ,,Иди, чедо, иди, мила рожбо, да смажем нашия душманин, стига вече черни почерняхме от тия върли изедници".

Това става на 2 май 1876 г., когато ямболските въстаници отиват да се присъединят към четата на Стоил войвода в Сливенския Балкан. А месеци преди това Ямбол е живял в
истински кипеж и надежда.
С комитетски пари е закупено оръжие – пушки, чифтета, револвери, саби и касатури, скъпо и прескъпо е доставян барут чак от Одрин. Жени и деца приготвят фишеци, пече се пексимет. На тайни места по къщите са складирани калпаци и навуща, шият се въстанически дрехи.

Учителката Тининка Георгакева и Радка Белева шият знамето. От едната страна върху зеления плат с жълта и бяла сърма е извезан лъв с корона, отгоре надпис ,,Свобода или смърт". От другата страна се четат думите ,,Ямболци, да измрем за отечеството". И дата – 1876 година.
Настава часът. С буен глас Георги отвръща на майчините думи: ,,Не мога, мамо, не мога вече да гледам теглилата в отечеството ни. Бог ще даде, мамо, свободни дни и за България".

След което повежда групата въстаници. С него е и брат му Ставри. Знамето носи Жеко Андреев.
Внушителна е картината на раздялата и на останалите въстаници с близките им. Всеки знае, че отива на явна смърт, но нито една сълза няма в очите, погледите им са изпълнени с решителност. Взимат си последно сбогом и четата поема в нощта.
След неуспеха на въстанието и разтурянето на четата на Стоил войвода Георги Дражев, тежко ранен на две места, изнемощял от глад и студ следствие дългото скитане из снежния и ветровит Балкан заедно с оцелелите въстаници, е заловен и откаран в Нова Загора.

Когато бричката, с която го водят, навлиза в двора на затвора, той забелязва зад един от прозорците баща си и двамата си братя Ставри и Бельо. Махва с ръка за поздрав и извиква: ,,Няма нищо, българинът за свободата си той знае да мре. Скоро тези читаци ще видят на мястото, където сега е забучена главата на дядо Стоил, да се развява българско знаме с лъв".
След четири дни Георги Дражев е проводен в Одрин и представян пред мезлиша, председателстван от валията. Отговорите му са дръзки и смели: ,,Аз се бих и след мене ще излязат нови сили да се борят с вас, докато България се освободи". Само една е молбата му: ,,Съгражданите ми не осъждайте, единствено аз съм виновен за всичко".
Осъден е на смърт чрез обесване.

Горда е кончината на юнака, както е горд и животът му. В един и същи ден, от двете страни на моста над Тунджа, увисват две бесилки – едната на Георги Дражев, другата на Жеко Андреев. И ето повеждат двамата бунтовници към моста. С красив и силен глас Георги Дражев подема песен:

Чуй ме, мамо, чуй ме
песен кат ти пея.
Не жали ме, мамо,
не плачи за мене
турци кат ме бесят.
Скоро тези читаци
оттук ще избягат.
Българинът мъжки с пушка
и с меч в ръка тях ще изгони!

Бърза денят. На изток небето е алено и разжарено. Скоро ще изгрее  слънцето, ще прогони с лъчите си последните остатъци от нощта. Но очите на героите не ще могат да срещнат светлината му...

С горда и величествена усмивка Георги Дражев се изправя пред бесилката, ръката му сама надява въжето на шията и гласът му отеква мощно:
- Боже, възкреси България! Смърт на поганците.
И увисва на бесилото пред смаяните погледи на събраните наоколо турци.
Денят е 28 юни 1876 година. Петровден.
Изведнъж градът се залива с камбанен звън. Бият камбаните на трите ямболски църкви и славят християнския празник.

Пред гроба на революционера през 20-те години на ХХ в.

Бележка на редакцията: Днес едно от ямболските села – Дражево, носи името на председателя на Ямболския революционен комитет по време на Априлското въстание. Това става с указ № 45 на Народното събрание от 8 февруари 1950 г. В центъра на населеното място има издигнат и паметник на героя.

http://www.desant.net/show-news/30190/

[Hatshepsut]

Априлското въстание - еманация на българския дух

Годината е 1876, денят 20 април – една паметна дата в българската история. На този ден, преди 138 години, един народ се вдига срещу цяла империя в името на едно – свободата. Героизмът, който тези наши деди проявяват е несъизмерим и трудно може да бъде описан в една статия,дори и в цяла книга. За нас,  живеещите в забързания 21-ви век българи, е трудно да си представим това, което всъщност са направили тези хора, а може би не е и нужно. Нужно е да разберем посланието, което те ни оставят. С действията си, с цялата енергия и патос, която влагат в подготовката на това въстание, личности като Георги Бенковски, Бачо Киро, Тодор Измирлиев, Христо Ботев, Панайот Волов и много други ни показват, че когато човек вярва силно в нещо, той е способен да го постигне. Да, мнозина от тях не са се заблуждавали, че шепа народ може да победи цяла империя, но те не са го и искали. Тяхната цел е била друга – Европа, а и целият свят, най-после да разберат, че там на Балканите има един народ, който иска свободата си и е готов да жертва живота си за нея. И те го постигат! Само една година след кървавото потушаване на Априлското въстание, Русия обявява война на Османската империя, а през 1878 година на картата на Европа вече съществува и държавата България. В следващите редове ще опитаме да се пренесем в онези героични времена, представяйки ви исторически факти – изводите и размислите затова заслужаваме ли днес ние тази свобода, оставяме на вас.

Като всяко друго мащабно исторически събитие, Априлското въстание също има своите предвестници. В средата и края на 70-те години на XIX век Османската империя се изправя пред сериозни икономически затруднения. Вековната политика на консерватизъм, както и огромната корупция в административния апарат, не позволяват на Портата да се интегрира в модерния европейски свят. Заемите към европейските банки ставти все по-сериозни, заради което турската управа решава да увеличи данъците. В резултат десятъкът е увеличен на 12,5%, а данъци вече се събирали и от новородените. По традиция, голяма част от данъчните ,,новости" се понасят само от християнското население на империята. Всичко това дава своя логичен резултат и през 1875 година в Босна и Херцеговина избухва въстание. Междувременно, вследствие на териториалните загуби на османците през последния век, българските земи се оказват в центъра на държавата и това позволява на редица българи да развиват търговия, да се докоснат до европейското образование и да замогнат значително. Всичко това засилва още повече желанието им за свобода и така, паралелно с въстанието в Босна, в края на 1875 година се стига и до Старозагорското въстание. Макар и неуспешно, то дава ясен знак, че на дневен ред в българското общество е подготовката на масов бунт.

Основите на Априлското въстание се полагат в град Гюргево, където на 11 ноември 1875 година започва да заседава Гюргевският революционен комитет. Негов председател е Стефан Стамболов, а в състава му влизат още личности като Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други. За много кратък период е изготвен и планът за действие, според който българските земи се разделят на пет революционни окръга – Търновски ( с апостол Стефан Стамболов), Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), Пловдивски (с апостол Панайот Волов) и Врачански (с апостол Стоян Заимов). Предвиденият пети, Софийски окръг, остава само в сферата на приказките. Заседаващите се обединяват около три дати за избухване на въстанието – 11 април, 1 май и 11 май. Така, след като са уточнени голяма част от детайлите около бъдещото въстание, участниците в Гюргевския революционен комитет се прехвърлят в България, за да започнат истинската подготовка на бунта.

От четирите окръга подготовката е на най-високо ниво в Пловдивския. Малко след пристигането си в града обаче, дейците решават да преместят центъра в Панагюрище, защото обстановката там е по-спокойно и населението е по-активно. Главни ,,виновници" за започналата мащабна военна подготовка, пропаганда и организаторска дейност са Георги Бенковски, Панайот Волов и Тодор Каблешков. За съжаление обаче, в другите три революционни окръга нещата далеч не изглеждат толкова розово. Именно липсата на добра координация в действията на различните окръзи историците посочват като една от причините, довели до погрома на Априлското въстание.

Мостът ,,Първа пушка" в Копривщица, където избухва въстанието на 20-ти април 1876 година

На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика общо събрание на всички дейци в местността Оборище, близо до Панагюрище. Причината е, че високата интензивност на действия в IV-революционен окръг застрашава революционерите от изтичане на информация към турските власти. Освен това едно подобно събиране ще помогне за връзката между различните дейци. Макар и кратко, на него се вземат изключително важни решения – определено е въстанието да избухне на 1-ви май, а ако по някаква причина турските власти разберат за този план да се прибегне незабавно към военни действия. Точно така и става – османците намират в лицето на Ненко Терзийски, човекът, който да им разясни обстановката срещу определена сума пари и така на 19 април в Копривщица пристигат конни заптиета, които да заловят съзаклятниците. Изпълнявайки взетото в Оборище решение, Тодор Каблешков организира група, с която на 20-ти април напада конака и обявява началото на Априлското въстание! Именно тогава, с кръвта на заптиетата, той пише прочутото ,,Кърваво писмо", с което разгласява за вдигането на българите. На същия ден въстанието избухва и в Панагюрище, а Беновски от формира конен отряд, останал в историята като ,,Хвърковатата чета", с който започва да обикаля близките села, за да ги вдига на оръжие. В резултат многохилядни орди башибозук и редовна турска армия плъзват срещу въстаниците. Само за няколко дни всички въстанали населени места в района на Средногорието (Стрела, Клисура, Копривщица, Панагюрище) са потопени в кръв, а тази съдба очаква и по-късно въстаналите Батак, Перущица и Брацигово. Показателно за жертвоготовността на българите от онази епоха е това, което прави  Кочо Честименски в Перущица. Виждайки, че няма как да се измъкне от ръцете на тиранина, той слага край не само на своя живот, но и на този на жена си и децата си.

В останалите революционни окръзи въстанието не получава така желания масов характер. В търновско голяма част от дейците били предварително блокирани от турските власти, въпреки което успяват да се организират малки чети, които да продължат борбата. Именно такава е четата на поп Харитон, която прави истински чудеса от храброст и задържа редовната турска армия близо седмица. В Сливенския окръг също са формирани няколко чети, а във Врачанския така и не се стига до реални военни действия.

В крайна сметка, един от най-кървавите моменти от българската история – Априлското въстание, оставя след себе си 30 000 жертви, 80 опожарени и 200 напълно унищожени села. Въпреки трагичния му развой и неуспеха в чисто военно отношение обаче, въстанието постига основната си цел – да постави българския политически въпрос пред Великите сили. През следващите месеци буквално цяла Европа заговаря, че на Балканите има един народ, на който трябва да се помогне и който заслужава свободата си. С голяма заслуга тази информация да стигне до всяко кътче на Стария континент са секретарят на американската легация Юджин Скайлър, руският виценконсул в Пловдив Цертелев и кореспондентът на ,,Дейли нюз" Джанюариъс Макгахан. Благодарение на всеотдайната им работа по безспорен начин са доказани всички извършени зверства, което гарантира и намесата на Великите сили в българския въпрос.

Поклон пред паметта на всички, дали живота си за свободата на България. Нека поне на днешния ден си спомним за тях и се замислим какво можем ние да дадем на тази държава, за да не бъде тяхната саможертва напразна.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Български революционери

[Hatshepsut]

Записки по българските въстания (1976)



http://zamunda.net/details.php?id=4474&hit=1

Епизоди (серии):

ДЖЕНДО
КЪЩА КРАЙ ДУНАВА
НРАВСТВЕНО ВОЗВИШЕНИЕ
МИСИЯ
СТАРОЗАГОРСКОТО ВЪСТАНИЕ
ЧЕТВЪРТИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ
ЗАПОВЕДНИКЪТ
ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
КЪРВАВОТО ПИСМО
ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА
МЕЖДУ ЕЛЕДЖИК И ПАНАГЮРИЩЕ
ПОЖАРИ
КРАЯТ



"Записки по българските въстания" — електронно издание



http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&WorkID=9280&Level=1

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на проф.Христо Гандев "Априлското въстание 1876г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=857

...както и книгата на Константин Косев "Априлското въстание":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3743

...и книгата на Димитър Страшимиров "История на Априлското въстание":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3772

[Hatshepsut]

Априлското въстание (1876) – гласът на другите. /Международен отзвук/

Априлското въстание (1876) без съмнение е връх в българската национално-освободителна идеология. Това е най-крупната въоръжена изява на българската национална революция.

Пресилено е ширещото се в историческата наука мнение, че тактиката и стратегията на организаторите на въстанието изиграва ключова роля в поражението на въстаниците и предопределя неговия резултат. Като цяло в историческата литература се изследват военните аспекти на въстанието, но същественият пропуск и недостатък на този тип изследвания е, че сами по себе си те не разглеждат въстанието като цел, различна от тази на борбата за независимост и самостоятелност. Напротив, не би било пресилено, ако твърдим, че идеологията на организаторите не  е само военна съпротива, а нещо повече – тя е една своеобразна демонстрация на българското желание за свобода, на онзи български порив към независимост и самостоятелност, който българите демонстрират през вековете на турско робство и на онзи български стремеж за държавност, който исторически е заложен в нашия народ. В този ред на мисли, необективно би било да обвиним организаторите на въстанието в липса на далновидност и елементарни познания, сякаш самите те не са били наясно с политическата и военната мощ на Османската империя. Така, ако се откъснем от наложените в историята клишета, то ние бихме съзрели в тактиката на въстаниците нещо много по-важно от военните аспекти, от военната подготовка и организация на въстанието – саможертвата.

Ако започнем да мислим по този начин, то, както пише акад. Константин Косев, ние ще надминем търсенето на недостатъци в стратегията на въстанието и ще достигнем до политическата идеология, до истинския замисъл на въстаниците, а той, за съжаление, е печален. Печален, не защото въстанието е безмилостно потушено, печален, защото борците за нашата свобода умишлено и съзнателно плащат с живота си, с най-ценното, което имат, за да предадат на бъдещото поколение тъй желаната и искана независимост и държавност. Защо иначе прословутият Бенковски би палил и опожарявал цели градове и села, призовавайки българския народ да се вдигне на въстание, ако знаеше, че успехът на въстанието е сигурен?

Изказаното по-горе се подкрепя от думите на акад. Косев, който пише: ,,военното поражение е предварително калкулирано и влиза в сметките на стратегическия замисъл, който очевидно има за цел да постигне определен политически ефект. И го постига – военното поражение се превръща в политическа победа"

Политически резултати и значение на въстанието

При потушаването на въстанието над 30 000 души са избити, без да се прави разлика между възраст, пол, обществено положение. Стотици градове и села са унищожени и буквално сринати със земята, а населението им е подложено на тежки репресии. Дълго време пушека на разрушението се виждал из българските земи. И все още звучали думите на водача на Хвърковатата чета: ,,Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей. А на Русия – нека тя заповяда".  И в думите на Бенковски прозира идеята за саможертва на въстаниците, идеята за една масова национална саможертва, която личи и от думите на Хр. Ботев: ,,ако сега не вземем участие в съсипването на Османската империя, рискуваме утре да сме последни, а може би и забравени в решаването на Източния въпрос".  Но Ботев прави и още нещо – той афишира избухването на Априлското въстание преди да се качи на кораба ,,Радецки" и да отплава  за България, защото за него е много по-важно да се постигне международен отзвук, а не военна победа[1]. Самият Каблешков, в унисон с идеята на Ботев, заявява: ,,Не в куршума на кремъклийката се надявах, а на гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия."

Аргументите по-горе показват истинската идеология на събралите се в Гюргево апостоли, които чрез саможертвата си, целят да предизвикат Великите сили да обърнат поглед към случващото се на Балканите и най-после да решат Източния въпрос, в частност – бъднините на българската държава. И именно в това трябва да се търси величието на апостолите и като цяло на Априлското въстание. То не е самоцелна военна съпротива, нито опит за достигане до свобода чрез национална революция, а нещо много повече: то е опит чрез хилядите загубени животи да се вдигне една друга, много по-ползотворна и смислена революция – тази на човешкото, от която се ражда съчувствието.  В това отношение революционерите изпълняват своя замисъл блестящо, защото въстанието идва в изключително подходяща политическа обстановка и то действително в сърцето на тиранина е отворена люта рана, защото едва шест месеца след въстанието, по време на Цариградската конференция, въпросът за българската свобода е централен и ключов, а неговото решение, както ще видим, ще се случи едва две години след това с Руско-турската освободителна война.

В заключение няма да е пресилено, ако заявим, че е необходимо и нужно да търсим корените на нашето освобождение не в Руско-турската война (1877-1878), а именно в саможертвата на апостолите и участниците в Априлското въстание, които превръщат каузата си в движеща сила за решението на българския въпрос.

В своята същина и по своята значимост, само по себе си, Априлското въстание е съизмеримо само с руската освободителна война, като път за постигане на свобода и откъсване от хомота на турското робство.

Международен отзвук на Априлското въстание

Чрез самоотверженото въстание българския народ спечелил симпатиите на цялата световна общност, която остро осъдила действията на Османската империя и нейните покровители. Интелигенцията от почти всички европейски държави се обявила против опустошителните мерки на Високата порта и зверствата, които тя е направила спрямо българския народ. Жестокостите и кръвопролитията станалия причина видни писатели, журналисти и хора с обществена позиция да хванат перото и да нанесат жесток удар спрямо разрушенията, наложени от османците. Дописките на Макгахан, Скайлер, Ив дьо Вестин се превърнали в основа за разпространението на информация, касаеща случилото се по българските земи през 1876г.

Глас надигнали и видни поети и писатели, сред които Виктор Юго, Оскар Уайлд, Достоевски, Тургенев и Толстой.

http://istoriograph.bg/istoriq/априлското_въстание_отзвук

[Hatshepsut]

Панайот Волов – забравеният апостол

На 20 април 1876 година факт става едно от най-епохалните, емоционални, героични и кървави събития в българската история – Априлското въстание. В следващите редове ще Ви запознаем по-обстойно с живота на една от действащите личности в него – апостола на Четвърти революционен окръг Панайот Волов.

Роден е в семейството на Вичо и Василка Волови. Името на баща му всъщност е Вичо Симеонов – Вола. Сдобива се този прякор, когато на младини убива един вол, имал неблагоразумието да навлезе в семейната царевична нива, за да пакости. Оттогава остава известен като Вичо Вола.

Точната рождена дата на Панайот Волов не е известна. Стилиян Чилингиров посочва 1847 година, а Димитър Страшимиров я поставя някъде около 1851-1853. И двете предположения обаче не са подкрепени с достатъчно доказателства. Известна насока дава по-малката сестра на Волов Вица, родена на 5 март 1853 година. Тъй като разликата във възрастта им е някъде към 2-3 години изследователи приемат, че Панайот е роден през 1850 или 1851 година.

Заслужава да се отбележи, че учи в шуменското взаимно училище при Илия Блъсков, а през 1863-1864 години вече е в местното класно училище, където негов учител е Тодор Икономов. Има желание да продължи обучението си, но безпаричието на семейството му е сериозно препятствие. Все пак, няколко години по-късно, Панайот заминава последователно за Букурещ, Одеса и Болград (Бесарабия), където продължава обучението си.

Огромно съдействие за това оказва неговият вуйчо – Маринчо Бенли, богат търговец и патриот, член на Добродетелната дружина, политическата организация на течението на т. нар. ,,стари" в българското революционно движение. Още на този ранен етап от живота на младия шуменец може да видим влиянието, което оказват двамата възрожденски учители. В писмото до своя вуйчо Волов пише:

,,...Ти разбра, драги ми вуйчо, че аз ти отправям тая молба не за своя полза. Нашият народ е още прост и той има нужда от учени люде, които да го изведат на правия път. Без тях още дълго ще се лута из мъглите на живота, без да види скоро ясен ден над себе си."

А краят на писмото е също толкова показателен за личността на младеж и сякаш дава насока за пътя, по който той един ден ще поеме:

,,Защото знаеш, че истински човек е оня, който се грижи по-малко за себе си, а повече за народа си. Такъв истински човек желая да бъда и аз. Но понеже нямам богатства –  да раздавам от тях, искам да раздавам душата си..."

Макар някои да поставят под въпрос автентичността на документа, поради различния стил на писане в сравнение с други негови по-късни писма, повечето изследователи го приемат за истински и не пропускат да отбележат възможността при написването да е потърсена помощ от друг човек. Имайки предвид колко важен е предмета на телеграмата, това в никакъв случай не може да се изключи. Освен това един бърз преглед към съдбата на Волов е достатъчен да ни убеди как той напълно споделя подобни разсъждения и ги прилага на дело.

През периода 1869-1873 година учи в Николаевската гимназия, но шест месеца преди да завърши се разболява и е принуден да напусне училище. На път за родния Шумен, Волов се отбива през Букурещ при своя вуйчо. Краткият престой не само му позволява да си възвърне здравето, но и да се запознае с младата българска революционна организация (БРЦК). Предполага се, че е посещава печатницата на Любен Каравелов и дори се среща с Христо Ботев.

Завръща се в Шумен към май 1873 година и започва работа като преподавател в местното класно училище, а скоро е назначен за главен учител (т.е. директор). Съчетава работата с възстановяването на тайния комитет, създаден от Левски. Някои считат, че това става по инициатива на революционните комитети в Русе и Търново, взели решение за съживяването на старите огнища. За целта всеки комитет е трябвало да има свой псевдоним и шуменският получава името ,,Крум". Председател става Панайот Волов и в това си качество участва в общото събрание на тайните комитети през 1874 година, където е одобрен за член на БРЦК.

Къща-музей ,,Панайот Волов" в Шумен

През 1875 година Панайот Волов попада в Русенския затвор. Историята е изключително интересна. По това време, на българска територия се строи жп линията Каспичан – Шумен – Ямбол и във тази връзка у нас се намират редица европейски инженери. Между няколко французи от чуждестранната бригада и местната младеж възниква конфликт, стига се до сбиване, а в основата му стои желанието на един от инженерите да се ожени за красивата българска девойка Василка Константинова. Волов е набеден за един от виновниците и заедно с други участници е хвърлен в затвора.

Там той се разболява тежко, което дава повод на Баба Тонка Обретенова да убеди османците, че е неин роднина и трябва да го вземе в къщата си, за да го лекува. Даскалът успява да възстанови силите си и в крайна сметка е освободен. Вместо да се завърне в родния Шумен обаче, той се отправя към Влашко. Съществуват различни версии относно начина, по който осъществява тази своя смела стъпка. Най-разпространената е, че с помощта на Иларион Драгостинов, Никола Обретенов и капитана на австрийския параход ,,Ориент" преминава с  ,,тайната поща" (създадена още по времето на Раковски и доразвита от Левски). Според други той е пуснат под надзор или пък тайно е преминал Дунав с лодка, предоставена от русенския комитет.

През август 1875 година БРЦК решава, че международната обстановка, свързана с изострянето на ,,Източната криза", създава благоприятни условия за извоюване на българската свобода. За тази цел е предвидено организирането на въстание, което трябва да избухне още през същото лято. Волов е определен за апостол на Ловешко и Троянско и се захваща с възобновяване на тайните комитети и да подготовка на региона за бунт. Поради заложения твърде кратък срок за организиране на българските действия, въстанието избухва само в Стара Загора, Шумен и Русе, потушено е с лекота  от турските власти и планът на БРЦК не е постигнат. Волов е принуден отново да замине за Влашко. Въпреки неуспеха и слабата организация на Старозагорското въстание, кризата в Османската империя и съществуващите настроения сред българите дават надежда за подготовката на ново въоръжено надигане.

През ноември 1875 година Волов участва в работата на Гюргевския революционен комитет, който взима решение през май 1876 година да се вдигне всеобщо въстание на територията на България. Волов е определен за главен апостол на IV Пловдивски революционен окръг, а за негов помощник е назначен Георги Бенковски. По-късно към тях се присъединяват Георги Икономов и Захари Стоянов. Апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, поради силата на тамошния комитет и опасността от разкрития в Пловдив. Започва трескава и активна подготовка за предстоящото въстание.

Доказателство за успешната работа на Волов и неговите помощници е фактът, че организацията в Четвърти революционен окръг е най-добрата – тайно се провеждат военни учения, купуват се контрабандни пушки, изработват се ръчно оръдия и се ушиват униформи. Местната учителка Райна Попгеоргиева извезва знамето на въстанието. Макар и определен от БРЦК за главен апостол, с развитието на събитията Волов отстъпва тази чест на Бенковски, пренебрегвайки личната слава и гордостта в името на общото благо. За това решение той споделя на Захари Стоянов:

,,Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене."

На 14 април 1876 година близо до село Мечка, в местността Оборище, е открито събрание на комитетите от IV революционен окръг. Някои считат, че инициативата за свикването му идва именно от Волов. На него юнаците полагат клетва да служат вярно и до смърт на отечеството. Тъкмо тогава, по молба на Панайот Волов, Бенковски е утвърден за главен апостол на окръга.

Въпреки че е планувано за месец май 1876 година, въстанието избухва преждевременно. След закриването на събранието в Оборище един от делегатите – Ненко Терзийски от село Балдево съобщава на турските власти за взетите решения и те се заемат с арестуването на комитетските дейци. Така въстанието започва на 20 април, когато Тодор Каблешков изпраща до ръководството в Панагюрище така нареченото ,,Кърваво писмо" (подписано е с кръст, нарисуван с кръв). В 4 часа следобед, Волов с изстрел известява за началото на въстанието в целия окръг. Въстаниците успяват бързо да овладеят града. Изграден е военен съвет наречен ,,Българско привременно ръководство в Средна гора."

Паметник на Волов при лобното му място

След обявяването на въстанието заедно с Георги Икономов Волов се отправя на североизток, като подпомага действията в Стрелча, Копривщица и Клисура. Две седмици по-късно прави неуспешен опит да вдигне района около Карлово и Сопот на бунт. Въстанието е жестоко потушено. Оцелелите от Панагюрище и Копривщица сформират чета, която да се прехвърли в Търновско, но скоро бива разбита, а членовете ѝ  се разпръсват. Икономов и Волов остават сами и правят опит да преминат във Влашко. На 26 май обаче Панайот Волов намира смъртта си във водите на река Янтра, под Беленския мост. Така завършва животът на тази бележита българска личност. Той не успява да види свободна България, но приносът му, макар и често забравян, е наистина огромен. Въпреки крехката си за такива дела възраст, Волов разгръща широка дейност като учител и революционер, като достоен син на България.

https://bulgarianhistory.org/panaiot-volov/

[Шишман]

ДНЕС Е 20-и април
Поклон пред всички участници в априлското въстание.
Поклон и пред жертвите, без тяхната саможертва, нямаше никога да се освободим.



_________________________________________




__________________________________________________

[Шишман]

images upload

[Шишман]