• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Българката и нейното мѣсто въ историята на България

Започната от Hatshepsut, 02 Август 2018, 23:03:13

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

110 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА МАРИЯ СИРКОВА

Верността, саможертвата и предаността към делото на Левски е едно уникално явление в отечествената ни история. Неговата укривателка и съратничка Мария Николова Сиркова, по баща Тодорова Костова, е родена около 1840 г. в Ловеч. Първият ú съпруг – Никола Сирков Халача, е най-довереното му лице в града. Държи кръчма в крайната махала Дръстене, където е и къщата му. В нея има скривалище, в което се влиза през тавана, ползвано от Апостола. Тук той сам си печата квитанции с малката ,,типографийка". В най-опасните дни той разпорежда: ,,...от днес нататък кой каквото има с мен, у Николчя да оставя..." Домът им е последното убежище на Левски в Ловеч. Сирков умира през 1873 г. По-късно Мария дава подробни сведения за събитията, случили се в къщата ú, пред Димитър Пъшков.
Тя се омъжва повтовно за Никола Цвятков – Бакърджийчето. Той придружава Левски до Къкринското ханче и е арестуван заедно с него. Мария и Н. Сирков зашиват комитетския архив в самара на коня, с който ще пътува Апостола, а с освободения Н. Цвятков продължават спасяването му. Това неоценимо богатство сега се съхранява в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Родолюбивата българка, ловчанката Мария, която живо се интересува от съдбата на Апостола и години наред тръпне за живота му, като излага своя на опасност, умира на 1 ноември 1911 г.


HatshepsutTopic starter

Йорданка Филаретова


Йорданка Филаретова е мярка за нравственост и възрожденски добродетели. Родолюбивата българка и дейна общественичка умира на 25 април 1915 г. в София. Жената, посветила целия си живот на благотворителност и грижа за бедни, болни, бездомни, създавала училища и приюти, напуска този свят тихо и скромно, дарявайки всичко, което притежава. Останала вдовица съвсем млада и изгубила сина си, тя впряга силите си в помощ на нуждаещите се. Никога не потърсва награда и признание за заслугите си, не протяга ръка към държавния бюджет и не поисква никакви отличия.


Йордана Хаджи Коцева Филаретова е родена на 19 март 1843 г. в София в заможното семейство на видния търговец Коце (Никола) Иванов и съпругата му Зоя. Бащата подпомага инициативи, свързани с духовното развитие на българите през 60-те и 70-те год. на XIX век. Младото момиче е възпитано в духа на онова време и съгласно нравите и обичаите на средата, в която расте - да почита родителите си, да изпълнява повелите им, да обича ближните и родината си, да помага на бедните. Атмосферата в дома и дейността на баща ѝ оказват силно въздействие върху характера на Йорданка. От майка си научава как да се грижи за дом и семейство.

Едно не достига на девойката - образование. Липсата на училища по онова време, особено за млади момичета, оставя цели поколения българи неграмотни. Но момичето прави всичко възможно да поправи този недостатък. Жадна за знания, тя постъпва като една от първите ученички в новооткритото от възрожденския просветен деец Сава Филаретов девическо училище в София. Скоро, от ученичка, Йорданка се превръща в любима на учителя си и двамата се женят на 16 октомври 1860 г., когато тя е едва 17-годишна. На следващата година се ражда синът им Владимир.


Сава Филаретов (1825 - 1863)

Филаретов е противник на гръцкото духовенство и полага огромно старание да подготвя обществото за борба с него, откривайки много светски училища по селата. Бдителното гръцко око следи всяка стъпка на своя енергичен неприятел, той е наклеветен пред турските власти и е принуден тайно да напусне София през 1861 г. Младото семейство намира спасение в Русия, където години преди това Сава получава висшето си образование. Там министерството на външните работи оценява способностите и познанията на народния поборник и той е назначен като секретар на руското консулство в Одрин, а скоро след това в посолството на Русия в Цариград. Но Филаретов е вече твърде болен. Поради здравословното му състояние е изпратен като вицеконсул в Кайро, където умира на 13 ноември 1863 г. от туберкулоза.

Останала вдовица твърде млада, Йорданка се заема да продължи делото на своя съпруг. Известно време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град. Тук я заварва революционното движение, в което се включва с огромно желание и сили. Възползвайки се от високото си обществено положение и връзките си с всички видни софийски семейства, Филаретова помага по всякакъв начин. В периода 1869-1877 г. тя работи, освен за патриотичната кауза, също и за просветителското дело.

По това време Йорданка Филаретова е единствената жена в София, към която, в знак на уважение, се обръщат с "Госпожа". Всички знаели коя е "Госпожата", нямало нужда да се обяснява за кого става дума. След петвековно робство тя за първи път събира около себе си софийските гражданки и ги учи на ценностите, предадени ѝ от нейните родители и съпруга ѝ.

През 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество "Майка", имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, да държи сказки, да насърчава и подпомага желаещите да се учат. Дълги години Филаретова е председателка и ръководителка на дружеството.

През 1870 г. на гости в дома на общественичката идва йеромонах Генадий - настоятел на Драгалевския манастир, патриот и стар познайник на баща ѝ. Според някои сведения, със себе си той води един млад рус мъж, представящ се като търговец на кожи. Малко по-късно монахът разкрива истинската му самоличност - самият Васил Левски! Целта на идването му в София е събирането на членове за революционния комитет, а заради общественото си положение, Госпожата напълно отговаряла на критериите. Само за няколко дни Левски успява да основе комитет и на Филаретова се пада честта да пази комитетския архив и да бъде щедра дарителка. По-късно член на софийския комитет става и братът на Йорданка, търговецът Димитър Хаджикоцев. След години, на два пъти за кратко, той става кмет на София.

През 1872 г. е заловен Димитър Общи, помощник на Левски. Той разкрива Апостола и редица комитети, включително този в София. Вследствие на това предателство, почти всички членове на софийската организация са арестувани. Сред предадените е и видната благодетелка. Спасена е благодарение на твърдостта на секретаря на комитета Христо Ковачев, който до последно отрича участието ѝ.

Узнали, че Димитър Общи, разполагащ с портрет на Левски, е разкрил пред турските власти самоличността му, Филаретова и брат ѝ решават да действат. Смелата дама саморъчно пише писмо до Найден Геров - по това време руски консул в Пловдив, съобщавайки какво е станало и с молба да се предупреди Апостола. Левски разбира за предателството малко преди получаване на писмото, но това не омаловажава постъпката на Госпожата.

След гибелта на националния герой и трагичните събития през Априлското въстание, Йорданка продължава кореспонденцията си с Найден Геров. Донесенията ѝ за жестокостите на турските власти в София и Софийско влизат в официалните консулски доклади до Петербург и до голяма степен определят отношението на Русия към българските страдания и вземането на решение за война.

Има една интересна история около черновата на това писмо, чиято достоверност не е потвърдена. Йорданка Филаретова имала навик да пази всичко и събрала цял архив писма, получавани от Цариград, Пловдив и другаде. През 1877 г. властите в София я заподозрели във връзки с русите, което не било лъжа, обискирали къщата ѝ, иззели намерените писма, отнесли ги в конака, където закарали и самата нея с брат ѝ. Там била назначена комисия да разгледа архива и изучи съдържанието му. Комисарите прочитали писмата едно по едно. На една страна отделяли безобидните, на друга - подозрителните. Дошъл редът да се прочете черновата на споменатото писмо. Опасността била голяма, защото следвали и други подобни. Точно когато комисарят протегнал ръка към фаталния лист хартия, пред прозореца на стаята някой силно извикал, че продава хубав кон. Служителят се изправил и казал на останалите:

- Ще почакате, искам да купя тоя кон!

Цялата комисия станала от мястото си, отишла да прозореца да видят коня, а замръзналата на мястото си обвиняема дама светкавично взела уличаващите писма и ги сложила в купчинката с прегледаните вече с невинно съдържание. Така смелата патриотка спасила и себе си, и брат си от сигурна бесилка.

След Освобождението през 1878 г. Филаретова продължава своята обществена дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. става милосърдна сестра. Тя е първата жена у нас, наградена с почетния знак на Българския Червен кръст - "Голям Червен кръст", учреден от Княз Александър I Батенберг.

Отдава се на филантропия, особено след като синът ѝ Владимир, изпратен да учи в Русия, също като баща си, заболява от туберкулоза и умира. От този момент, до края на живота си, скърбящата майка не се разделя с черните дрехи. Средствата, заделени за неговото образование, просветителката дарява за строеж на училище. Така през 1893 г. е открито първото средно стопанско девическо училище "Княгиня Мария-Луиза" на ул. "Лавеле" (днес в сградата се помещава Музеят за история на МВР).

Учебното заведение е не само първото по рода си в страната, но задава и стандартите по отношение на девическото стопанско образование. В него учат момичета от цялата страна, а също деца на бежанци или на българи, живеещи в пределите на Европейска Турция. Бедните момичета са освободени от плащането на такса за обучението, безплатни за тях са и учебниците, храната, лекарствата.

След като през 1896 г. Йорданка Филаретова пренася в родината костите на мъжа си от Кайро, тя се оттегля от обществения живот, завещава имотите си на църквата "Св. Неделя" и заживява в Кремиковския манастир. През 1909 г. основава благотворителното дружество "Всех скорбящих радость". Първоначалната му цел е да се открие приют за бедни и самотни възрастни хора. Теренът за построяването му е предоставен безвъзмездно от Софийската община. Приютът е официално открит на църковния празник Кръстов ден - 14 Септември 1914 г.

Успоредно с това, дружеството строи и т.нар. Доходно здание на пл. "Св. Неделя", което да осигури издръжката на приюта. В зданието има магазини и кантори, които се отдават под наем и така се набавят средства.


Доходното здание (вляво) на площад ,,Св. Неделя"

В края на живота си, изтъкнатата общественичка се отдава на служба на Бога и прекарва дните си в пост и молитви. Живее скромно в сградата на приюта, където на 25 април 1915 г. напуска този свят. Благодетелката оставя всичко свое за благотворителност. За отмъщение никой от нейните роднини не присъства на погребението ѝ.

През 1924 г. започва строеж на по-голяма сграда на приюта, завършена през 1927 г. След години сградата започва да се използва от Института за подготовка на медицински сестри (днешният Медицински колеж), носещ името на изтъкнатата българка.

Мечтата на Йорданка Филаретова да построи църква, е осъществена от последователите на нейното дело.

Към приюта е построен и през 1929 г. осветен храмът "Покров Богородичен". В двора му е гробът на дарителката и пренесените кости на съпруга ѝ.


Църквата "Покров Богородичен" в деня на освещаването ѝ - 22 декември 1929 г.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/105-godini-ot-smartta-na-gospozhata-koyato-ostavi-vsichko-svoe-na-balgariya

HatshepsutTopic starter

"БЕЛЕЖИТИ ЖЕНИ НА БЪЛГАРИЯ" С ПРЕМИЕРА В СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА В МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА ЖЕНАТА

Националният литературен музей и Столична библиотека ви канят на представянето на новата книга на Катя Зографова ,,Бележити жени на България - от Кера Тамара до Петя Дубарова". Книгата е своеобразна енциклопедия на 7 века и над 100 българки и ,,чужденки", отдадени (някои загинали) за България: лейди Емили Странгфорд, Юлия Вревска, Олга Скобелева, царица Елеонора, Анна дьо Грено, мис Стоун, мис Кларк, д-р Елиза Пастернак, Людмила Прокопова. За пръв пък се включват жените в Априлското въстание (от ,,амазонките" до новомъчениците), непопулярни имена като Гранда Мола и Кокон Таша, проследяват се ценни генеалогии: жените от рода Станчови, ,,светлописките" Хитрови, майки и дъщери: Неделя Петкова и Станислава Балканска, Султана Рачо Петрова и Влада Карастоянова, творчески и житейски тандеми като Христина Морфова и Людмила Прокопова.
Открояват се фигурите на Светицата, Хаджийката, Майката, Учителката, българката от Македония, първите войводки, поетеси, пътешественички, ,,равноправки", първата дипломатка, първата лекарка, но и личности - върхове като Райна Княгиня, плеяда значими писателки, издателки, преводачки, оперни прими и инструменталистки, актриси, художнички, архитектки, скулпторки, кинорежисьорки, интелектуалки, учени, журналистки...

Премиерата на книгата ще се състои в Международния ден на жената 8 март, от 18:00 ч. в Американския център на Столична библиотека (пл. ,,Славейков" 4 А).
Книгата ще бъде представена от проф. Жоржета Назърска и проф. Михаил Неделчев, с участието на актрисата Василка Сугарева и музикантите Йосиф Радионов и Ангел Станков.
Ценителите ще могат да разгледат и камерна изложба с оригинални документи, ръкописи, снимки, вещи на ,,бележитите", както и сбирка ценни монети с образи на жени, специално предоставени за случая от видни български колекционери.


HatshepsutTopic starter


HatshepsutTopic starter

Елеонора Българска – забравената царица

Българската княгиня Мария Луиза умира през 1899 г., след като е родила четири деца. За тях княз Фердинанд търси нова грижовна майка. Насочват вниманието му към Елеонора, известна с благородство, милосърдие и скромност. От пристигането си в България, в следващите девет години Елеонора поставя безрезервно своите сестрински заложби в разположение на новото си отечество. Сватбения си подарък от българите в размер на 150 000 лв. тя влага в изграждане на санаториум за гръдноболни деца. Учредява клонове на Българския червен кръст из страната. Посвещава остатъка от живота си на благотворителност и помощ към пострадалите от войните българи. За нея Иван Вазов пише:

,,Жена венценосна, сестра милосердна,
Сестра на геройте из боя жестоки,
Царице, ти цяла любов си победна,
Душа изтъкана от чувства високи..."


HatshepsutTopic starter

Нежната страна на изкуството: Животът на Мара Белчева –  пример за нескончаемата силата на човешката душа


Защо в великденска премяна?
– ми сякаш някой проговори. –
Обръщам се към прага взряна; –
вратата вихъра отвори.
И хладни ме побиха тръпки...
Откак му стъпките умряха, –
по-светли и от думи стъпки –
на прага други не изгряха.

Мара Белчева

(Стихотворението е от стихосбитката ,,На прага стъпки")


Тя е фина, елегантна, нежна. Съпруга на Христо Белчев и спътница на Пенчо Славейков. Жена и поетеса, разголваща без свян душата си, дарявайки малка частичка от нея на всеки, който се потопи в стиховете ѝ.

Мара Белчева винаги ще остане в историята на българския културен живот със своята изящна женственост и мекота на перото.

Разгледан в неговата цялост, житейският ѝ път е изпълнен със страдания. Останала вдовица едва на 23 години, след убийството на Христо Белчев, по това време министър в правителството на Стефан Стамболов, нейната приказна любовна история приключва още преди да е започнала.

И въпреки тежестта на загубата, младата тогава жена трябва да се примира със случилото се и да продължи напред.

Пъстрият живот на Мара Белчева започва на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Има трима братя – Кръстьо, Ангел и Константин Ангелови. Като единствена сестра, а може би и заради пословичната сила на духа ѝ, в трудни моменти всеки от тях търси опора чрез разговорите с нея. Но поетесата е най-близка с Ангел, с когото редовно си пишат писма.

От малка тя е амбициозна в знанията си и изкарва високи оценки в училище. Продължава образованието си във Виена, където се учи на етикет и поведение, пристойно само за истинска дама. И може би точно тези години на обучение помагат най-много за оформянето на характера на Мара Белчева.

Добрите обноски и интелектът ѝ не остават скрити за мъжката аудитория. През годините тя има връзки с неспокойни и властни мъже, в което случване може да се подчертае липсата на всякаква случайност. Поетесата сякаш има способността да омекоти бурното проявление на будните им натури и да внесе в живота им тишина и хармония. Сред близкия ѝ кръг са Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Димитър Ризов и Кирил Христов.

Друга личност обаче е тази, на която се оповава в един от най-трудните периоди в живота си. Това е Петър Дънов.

Времето, прекарано в Бялото братство, е ценен житейски и духовен път за Мара Белчева. Връзката ѝ с природата и спазването на нейните закони преобръщат една фатална лекарска прогноза и подаряват на поетесата още не малко години живот.

Рядко се среща такава сила на духа, въпреки че меланхолията, апатията и депресиите са преследвали Мара Белчева приживе не веднъж. Губи много от най-близките си хора, никога не успява да създаде семейство и деца, а в последните си години бива излъгана от младеж, който обгрижва с майчина обич.

Връзката ѝ с Пенчо Славейков бележи началото на открития ѝ творчески път. Тогава се осмелява да публикува част от своите стихове, редактирани от самия него. По-късно пише сонети, проза. Талантът ѝ е неуспорим, въпреки че някои литературни критици се опитват да отрежат крилата ѝ. През останалото време се занимава с превод. Знае френски, немски и английски. По време на Междусъюзническата война е милосърдна сестра и учителка. Няколко години е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, откъдето си тръгва три години след смъртта на Христо Белчев.

Каквото и да се каже още за живота на Мара Белчева няма да е достатъчно.


Готовността ѝ за саможертва и безрезервна грижа могат да бъдат посочени едновременно като дарба и тежест, която префината ѝ душа едва понася да носи на плещите си. Това в никакъв случай обаче не прави личността на поетесата слаба, а напротив – изгражда у нея устойчивост, сила и способност да се изправя отново, когато животът се опитва да я повали завинаги. Черта, която може да притежава единствено жена, произлизаща от род като този на Мара Белчева.

Женскит образ като пътеводна светлина

По рождение Мара Белчева сякаш притежава онова женско достойнство, което привлича със своята несломимост на характера. Жените в рода ѝ са уважавани по традиция и този безценен пример ѝ дава неподозирана сила.

Влиятелен образ в семейството на Мара Белчева е нейната баба по майчина линия. Родом от Велико Търново, тя олицетворява образа на силната жена – онази, която въпреки житейските трудности успява да се събере и в името на оцеляването да открие начин да съгради нов път от руините на неволите.

Стара мама, както я наричали нейните внуци, остава рано вдовица и е принудена да мисли как да се грижи за децата и дома, загубил мъжка закрила. Умението, което изучава от далечен роднина, ѝ дава възможност да изхранва гладните гърла у дома. Чрез лечебните свойства на билките бабата на Мара Белчева помага на болните, а майсторлъкът ѝ я прави известна в целия град. Така се сдобива и с прозвището ,,баба-хекимка".

Друга черта в характера на възрастната жена обаче също буди възхищение. Стара мама не се поколебава да помага на подгонени четници след погрома на Априлското въстание. Действа с остър ум и хладнокръвие, като преоблича мъжете в женски дрехи и ги превежда през самия лагер на турските табори.

Въпреки че женският образ в семейството на Мара Белчева е много ярък, тя никога не успява да изпълни най-съкровеното си желание – да има деца. Това страдание я съпътства през целия ѝ съзнателен живот.

Останала вдовица едва на 23 години след убийстовот на Христо Белчев, тя никога повече няма да успее да заживее в представата за семейство, типична за българката от XIX в. Нито с Пенчо Славейков, нито по-късно с Георг Адам Мара Белчева сключва брак. По-голямата ѝ лична трагедия е свързана с неудовлетворената нужда да бъде майка на свои деца, която ще я преследва до края на живота ѝ.

Пенчо Славейков не дава и дума да става за женитба. Тази своя липса на семейство, където да отдаде грижата си като жена и майка, по заръките на Славейков тя превръща в подтик към творчески живот и духовно саморазвитие. Но това, че няма собствени деца, далеч не означава, че не успява да даде любовта си на други, макар и не нейни.

Мара Белчева с обич и внимание обгръща децата на братята и сестра си. Подробно обсъжда с брат си Ангел, чрез кореспонденция, бъдещето на племенниците си Николай и Валерия. Към други свой племенник – Вили, тя е болезнено привързана и ранното му самоубийство я разтърства из основи.

От двореца на княз Фердинанд до Женева и обратно

Мара Ангелова, както е моминското ѝ име, започва своя живот на поетеса през 1910 г. В списание ,,Мисъл" са отпечатани два цикъла с нейни лирически стихотворения, чиито ръкописи са редактирани от Пенчо Славейков.

От малка поетесата е амбициозна ученичка. Взискателна към себе си, тя не се задоволява с по-малко от отлични оценки в училище. Възпитанието ѝ в пансиона Бети Фрьолих във Виена също оказва влияние на личността ѝ.

Интелектът на Мара Ангелова не остава скрит и дори самият Христо Белчев се впечатлява от него при запознанството им, когато тя е само на 16 години. Любовта между тях пламва и се развива с красива кореспонденция. Преди обаче да се развие в нещо повече, Мара Белчева попада в един друг свят, съществуващ до този момент само в приказките.

Двайсетгодишната поетеса, вече съпруга на Христо Белчев, става една от първите дами на свободна България, след като вратите на княжевския дворец я приветстват със своето великолепие.

Фердинанд е известен с влечението си към скъпоценните камъни, разкоша и красивите жени. Забелязва младата Мара Белчева и не е тайна, че е привлечен от излъчването ѝ. По тази история съществуват много спекулации и не става съвсем ясно дали решението на поетесата на напусне двореца три години след смъртта на съпруга си е обвързано с влечението на Фердинанд към нея.

След като решава, че този начин на живот не е повече за нея, младата Мара Белчева заминава да учи модерна литература в Женева и все по-рядко се прибира в България. Причината за това може би се крие в разочарованието и неудволетвореността от дворцовите порядки, които се разминават с нейната мекота на характера, деликатността и чувството ѝ за такт.

,,На прага стъпки"

Поетесата никога не е имала влечение към славата, въпреки че от младостта си се движи във високопоставени обществени кръгове.

След издаването на първата ѝ стихосбирка ,,На прага стъпки" през 1918 г. тя сякаш усеща нужда да се освободи от самата себе си и не разголва душата си, в желанието си да получи ласкави думи и признание. Мара Белчева е далеч от суетата. Дори приживе да постига съвършения образ на жената, съчетаваща в себе си красота, нежност, съчувствие и решимост, у нея не съществува тщестлавие. Чрез стиховете си поетесата обръща поглед навътре в себе си, самоизучава кътчетата на душата си.

У нея обаче се крие ненатрапчивата нуждата да бъде позната и помнена, да бъде част от съвременния културен живот на страната. Когато излиза първата стихосбирка на М. Белчева, читателската публика и критиката реагират твърде мълчаливо и равнодушно. По повод шестдестия ѝ рожден ден обаче поетът Кирил Христов – по това време живеещ извън България – прави скромен жест към нея, изпращайки кратка статив във в. ,,Слово", която се състои от кратък обзор на нейното творчество. Решението му трогва силно Белчева и тя не намира думи да изкаже благодарността си към него, тъй като няколко години преди това литературният критик Владимир Василев използва тежки и лишени от всякаво чувство думи в рецензията си за стихосбирката ,,На прага стъпки".

,,Драги поете, това което направихте за мене, по случай рождения ми ден, никой друг не можеше го направи. Аз съм дълбоко трогната и не зная как да благодаря за нежната проява на едно такова благородство. Една отдавна нечувана мелодия, уханието на есенна роза, разтворила слепените с мълчание уста и аз радосттно извиквам, добре дошел!... Чу за мене и хижа, и дворец, тъй че сега и невежите с пръст ме сочат и ония, които не четат освен вестниците, ме изпращат чак до пътните врата, казвайки на слуги и деца ,,Знаете ли коя е тя?"

Този цитат, поместен в първия том от поредицата ,,Мара Белчева" – поезия, проза и преводи на издателство ,,Кибеа", е достатъчно красноречив за чувствата, които изпитва поетесата от жеста на Кирил Христов.

Петър Дънов и раждането на новия живот

,,Светлия четвъртък, 23 април 1925г.

Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия, благ дом на Учителя. Влечеше ме там отдавна. Но все не смеях, както и много други, за да не предизвикаме стражата отсреща и току до тоя дом, под една и съща стряха, е домът на един червен комунист"

Из ,,Тишина теменужена", издателство ,,Бяло братство"

Цитатът е от разказа на самата Мара Белчева за първата ѝ среща с Петър Дънов, носещ прозвището Учителя, а този ,,червен комунист" е самият Георги Димитров. Неведнъж Дънов спасява живота му, въпреки радикалните нагласи на комунистическото движение, свързани с духовността и религията. Но тази тема е въпрос на друг разговор.

Още щом прекрачва прага на дома на Учителя, Мара Белчева чувства как неспокойната ѝ душа се отпуска. По това време България претърпява втора национална катастрофа след края на Първата световна война, а само седмица преди да посети Петър Дънов, на Велики чтвъртък, в църквата ,,Св. Неделя" се случва най-кървавият атентат в историята на страната, предизвикан от крайнолеви дейци на Военната организация на Българската комунистическа партия (БКП). Намясто загиват 134 души. Сред тях има и деца.

Темата, която първо подхващат Мара Белчева и Петър Дънов е именно тази все още витаеща във въздуха трагедия – ,,Отидоха и ще отидат още много невинни жертви (...) Свещениците като праведни души трябваше да предвидят това, което стана. В същия тоя храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на Любовта ли? (...)", споделя ѝ Учителя.

От този ден нататък пред поетесата се разкрива нов път на духовно израстване и той сякаш винаги е бил нещото, от което се нуждае, за да запълни някаква празнота у себе си.

Два месеца по-късно тя пише предговора към италианския превод на беседата ,,Високият идеал" от Петър Дънов. Започва да променя възгледите, мирогледа си и от светска личност, със силно изразена индивидуалност, Мара Белчева се отрича от себе си, започвайки да търси истинската си същност.

В началото на 30-е тя решително продължава да върви по новия си път. От самотния си до преди няколко години живот поетесата заживява пълната негова противоположност. Напуска София и се мести да живее на Изгрева (днешния столичен квартал ,,Изгрев"), заедно с останалите братя и сестри от Бялото братство.

Мара Белчева има силна връзка с Учителя, която ѝ помага да утеши самотната си душа. Установява се в малка дървена къщичка, като всички други, ходи на излети, храни се само с растителна храна и съществува в хармония с природните закони. Братството и учението на Учителя ѝ дават сили да премине през един от най-трудните ѝ житейски периоди.

Преди смъртта да настъпи

С течение на времето можем да заключим, че случайни запознанства не съществуват. И едно такова ще окрили отново вече 60-годишната Мара Белчева.

Копнежът за семейство и деца никога не я напуска и може би голяма част от усещането за самота се дължи именно на тази липса. Човекът, който донякъде ще успее да я запълни, се казва Бони Гацов – около 22-годишен младеж, запленен от учението на Учителя.

Поетесата и Бони Гацов-Магът, с каквото прозвище е известен, водят редовна кореспонденция и лека-полека тя развива към него чисти майчински чувства. Доверява му се така, както само майка може да има доверие към сина си.

След като той се жени, Мара Белчева присъства активно в живота на младото семейство, грижи се за тях и сякаш ги прибира под крилото си. Но в последствие нещо се обърква.

Вече 31-годишен мъж Бони Гацов решава да стане строителен предприемач и започва да строи кооперация, в която да живее и той със семейството си. Поетесата отдавна няма собствен дом. Заради боледуването на Пенчо Славейков тя продава къщата си и благодарение на това той успява да замине на лечение в Италия, което, за жалост, не успява да спаси живота му.

Идеята да е близо до младото семейство на Гацов и най-сетне да намери покой поетесата се съгласява да предплати жилище в уж новостроящата се кооперация. За да се сдобие с нужните средства, тя продава последното ценно нещо, което има – стари семейни портрети. Минават цели три години, но сградата все още не е построена. Слухът за тази несправедливост се разнася и из редиците на Бялото Братство, което Мара Белчева продължава да посещава до 1933 г.

Голямата болка от лъжата, сторена от най-близкия до нея човек, когото гледа с майчина обич, като че ли не излиза наяве. Тя продължава да поддържа добри отношения с Бони Гацов и семейството му години след случилото се. Всички причини за решението ѝ да спре да посещава беседите на Учителя на Изгрева не стават ясни.

През последните си години Мара Белчева живее отшелнически и в самота. Още в края на 20-е години разбира, че има тумор, а лекарите ѝ дават три години до сблъсъка ѝ със смърта. Но скромният и природосъобразен начин на живот, изкаран в по-голямата му част в малката дървена къщичка на Юндола, която поетесата си купува, оборват прогнозата на лекарите.

Краят на земния път на Мара Белчева настъпва през зимата на 1937 година. Поваля я грип, който ден след ден отброява часовете ѝ до заветния 16 март, когато напуска завинаги този свят.

Споменът за деликатната ѝ душа ще остане запечатан в стиховете ѝ, които и до днес – с финес и мекота, докосват всяко човешко сърце.

В душата ми хайдушка се промъкват
нехармонични звукове отвън;
и в нейната света светих замръкват
и крадят те цветя на нейний сън.
И, от сиянието ѝ озарени,
– вълни смирени в лунна светлина –
затихват звуковете победени
в непобедимата ѝ тишина

Мара Белчева

https://chr.bg/istorii/lichnosti/nezhnata-strana-na-izkustvoto-zhivotat-na-mara-belcheva-primer-za-neskonchaemata-silata-na-choveshkata-dusha/

Powered by EzPortal