Докога е имало срѣдновѣковна българска държавность?

[Nordwave]

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Автор: проф.Пламен Павлов

https://liternet.bg/publish13/p_pavlov/konstantin_II_asen.htm

Още от зараждането на модерната историческа наука проблемът за гибелта на средновековната българска държава е решаван по категоричен начин. Още от времето на Константин Иречек, авторът на първата научна история на българите (1876 г.), като горна граница на средновековната българска държавност се приема завладяването на Видинското царство. Това важно събитие се поставя през есента на 1396 г. - теза, която не само заляга трайно в специализираните изследвания, обзорните трудове, учебниците и т.н., но и е здраво "бетонирана" в цялата ни съвременна представа за историческия път на България.

През 1991 г. заедно с Иван Тютюнджиев се опитахме отново да съберем и (пре)прочетем натрупания изворов материал. Нашите изводи за хода на османското завоевание се оказаха неочаквани и донякъде "еретични", вкл. и за гибелта на Видинското царство. Както ще видим по-нататък, напълно възможно е неговият политически живот да е продължил още четвърт век след 1396 г. Предлаганите от нас решения намериха място в някои научни и енциклопедични издания. И все пак нашата хипотеза, която безспорно се нуждае от още факти и доказателства, по едни или други причини не е достатъчно популярна. Отношението на Видинското царство към османските завоевания до осемдесетте години на XIV в. не е напълно изяснено. Неговият владетел цар Иван Срацимир на пръв поглед отсъства в основните извори за хода на османското настъпление на Балканите. По-новите изследвания показват, че нещата са твърде различни. В известното "Огледало на света" на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името "Сарадж". Нещо повече, "Сарадж" е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония. Пръв Ал. Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир.

В "Писание за верските битки на султан Мурад II" се говори за "земята Сарадж-ели" със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин. В "Писанието" става дума за кръстоносния поход на Владислав Варненчик и Янош Хуниади от 1444 г., когато Видинското царство вече е унищожено. Така или иначе, както и в други случаи, и тук османците наричат определена територия по името на най-известния й владетел. Достатъчно е да посочим Добруджа (по името на деспот Добротица), "Константин-ели", от което главният град Велбъжд получава днешното си име Кюстендил (по името на Константин Деянов), "земята на Лаз" (Сърбия), наричана в османските извори повече от столетие с името на загиналия още през 1389 г. княз Лазар и т.н. При Видинското царство е логично такава роля да играе Иван Срацимир, царувал близо четири десетилетия.

Иван Срацимир поема васални задължания към османците поне няколко години преди 1386. Най-вероятно това е станало през 1377 г. заедно с другите видни владетели в българските земи - цар Иван Шишман, деспот Иванко, крал Марко ("Крали Марко" във фолклора) и "господин" Константин Деянов. През посочената година "Сарадж" и "Кьостендил" (Константин Деянов) участват като османски васали в един поход на султан Мурад I в Мала Азия. През 1388 г. същите двама български владетели се готвят за османската офанзива срещу Сърбия, за разлика от Иван Шишман и Иванко, които се отклоняват от поетите задължения към султана.

Османския летописец Мехмед Нешри съобщава, че при похода на султан Мурад І против сръбския княз Лазар (лятото на 1389 г.) недалеч от Ихтиман "...дошъл с войските си владетелят Сарадж..." Според някои извори "Сарадж" се сражава на турска страна и в битката при Ровине във Влахия (17 май 1395 г.). Ако това е вярно, през 1395 г. братята Иван Шишман и Иван Срацимир имат различно политическо поведение. Нека припомним, че именно след тази неуспешна за турците кампания Иван Шишман е заловен и екзекутиран (3 юни 1395 г.).

Пресилено е да се мисли, че Иван Срацимир винаги е оставал лоялен към османците. През 1391 г. е регистриран наказателен поход към Видин, след което в града е настанен турски гарнизон. Срацимир не подкрепя своя брат Иван Шишман нито през 1393 (падането на Търново, 17 юли с.г.), нито през 1395 г. Това вероятно се е дължало не толкова на прословутата вражда на по-големия брат към сина на "еврейката Сара", който по волята на баща им Иван Александър му е отнел търновската царска корона, а на конкретните политически обстоятелства. Нещо повече, между двамата братя е имало тенденция към помирение. В израз на това в своята Рилска грамота (1378 г.) цар Иван Шишман не изключва дори възможността да бъде наследен от "...някого от братята и сродниците..." си.

В края на ХІV в. немският рицар Йохан Шилтбергер нарича Иван Шишман не "цар" или "крал", а "херцог". За един анонимен османски хронист той е само "невернишки бей". И ако това странно "понижаване" изследователите отдаваха на незнание или го свързваха с очевидната слабост на търновския цар, то откритите от Климентина Иванова преписи на "Шишманови писма" не оставят съмнение, че през 1394-1395 г. Иван Шишман наистина не носи титлата "цар"! Въпросните документи са подписани с необичайната и твърде ниска от гледна точка на тогавашната йерархия титла "господин Търновски"! На свой ред Николай Овчаров показа, че Иван-Шишмановият син Александър (същият, който по-късно приема исляма и името Искендер) не носи обичайната за престолонаследника титла "млад цар", а ... "господинчик" (="млад господин") - още едно категорично доказателство, че през последните години от своя живот Иван Шишман не е цар, а само "господин"!

Какво може да означава девалвацията на титлата на Иван Шишман? Едно от възможните обяснения е, че султан Баязид (1389-1402) е наложил на непокорния търновски владетел да се откаже от царското достойнство. Съществува и друга възможност - Иван Шишман (под натиска на болярството, гражданството, общественото мнение и т.н.) да е отстъпил върховната титла "цар на всички българи" на своя по-голям брат. Нека припомним как Асен І "измества" Петър (около 1193 г.), как сръбският крал Стефан Драгутин е принуден да отстъпи престола на брат си Милутин (през 1282 г.) и т.н.

Случайно ли е, че Иван Шишман още отпреди 1388 г., макар да се нарича "господин Търновски", резидира в Никопол? Дали причина за това е само османската заплаха или пък столицата на българските царе е оставена като своего рода "неутрална територия" предвид възможните нови позиции на Иван Срацимир? На тези въпроси засега няма отговор. Когато Иван Шишман вече не е между живите, а неговият престолонаследник Александър приема исляма, българската държавна идея със сигурност е олицетворявана от цар Иван Срацимир.

През 1396 г. във Видин има османски гарнизон. В сравнение с Иван Шишман ("гнусният неверник Сусманоз" за Мехмед Нешри), Иван Срацимир по-рядко създава проблеми на османците. Това индиферетно поведение на видинския цар, което днес може да ни изглежда недалновидно, осъдително и т.н., е обяснимо - опасност "№ 1" за Видин продължава да бъде завоевателната политика на Унгария. Гибелта на Видинското царство по правило се разглежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносците начело с унгарския крал Сигизмунд (бъдещ император на западната "Свещена Римска империя") при Никопол на 25 септември 1396 г. Унищожаването на Търновското царство и започнатата от Баязид мащабна обсада на Цариград (1394-1402 г.) предизвикват първата сериозна реакция от страна на западните християни. В кръстоносния поход участват както унгарски войски, така и френски, немски, чешки, полски, дори английски рицари. Към антиосманската коалиция се присъединяват морските републики Венеция и Генуа, както и рицарският монашески орден от остров Родос (бъдещият Малтийски орден).

Според французина Жан Фроасар крал Сигизмунд е привърженик на предпазливите действия, но войнствените французи "...бяха дошли да превземат цяла Турция и да продължат похода в империята на персите (...), Сирийското кралство и Светата земя..." Западните християни нямат ясна представа за османската мощ, смятайки похода за въоръжена "екскурзия" против примитивен и слаб противник.

Кръстоносците преминават Дунав при Железни врата, откъдето започва територията на Видинското царство. В хрониката на манастира "Сен Дьони" се разказва, че в България кръстоносците вършат "ужасни зверства" срещу православните християни и оставят по пътя си "...безмилостно плячкосани земи и разруха..." Така западната армия достига Видин, където има турски гарнизон. Според Шилтбергер "владетелят на този град и страната" (Иван Срацимир) среща краля извън Видин и признава неговата власт. Австрийският поет Петер от Рец, също участник в похода, твърди друго - "кралят на Видин (...) беше победен след кратък бой..."

Превземането на Видин вероятно става не без помощта на местните българи. Цар Иван Срацимир обаче е заставен да плати контрибуция, а във Видин е оставен унгарски гарнизон. Както посочва Ив. Тютюнджиев, едва ли е случайно недоброжелателното отношение на автора на Българската анонимна хроника към "... блестящия от многото злато и бисери..." унгарски крал и другите "господа", ръководещи тази амбциозна кръстоносна акция. През 1396 г. българите помнят унгарската окупация от 1365-1369 г., когато населението на Видинското царство е подложено на насилствено покатоличване. Въобще традиционното обяснение за приемането на кръстоносците във Видин като освободители е пресилено. Изненадващо е също, че Иван Срацимир не участва в последвалата Никополска битка. Това най-вероятно се е дължало на недоверието на Сигизмунд към българския владетел. Ако кралят е желаел присъединяването му към армията, то надали Иван Срацимир би имал избор.

На 10 септември кръстоносците обсаждат Никопол. Уверени в бързия си успех срещу "езичниците", западните рицари проявяват прибързаност още при подготовката на похода. Знае се, че крал Сигизмунд и неговите съюзници разполагат със стенобойни машини от различен тип, дори с редките и "свръхмодерни" за XIV в., все още непознати и "страшни" (особено от психологическа гледна точка) топове! Машините и артилерията обаче са оставени в Буда, за да се постигне ефект на изненада. Очакваните бързи и лесни успехи имат място само до Никопол - в териториите, където все още функционира българската власт, въпреки османската зависимост и наличието на гарнизони. Укрепеният Никопол е обсаждан цели 15 дни. Според един съвременник принудителното бездействие пред Никопол преминава в "...празненства и оргии, недостойни за Божии служители (... ), войската прекарваше дните в престъпно безгрижие..." Това позволява на Баязид "Светкавицата" да преодолее ефекта на изненадата и да се притече на помощ на обсадената дунавска крепост.

През Одрин, Пловдив и прохода Шипка султанът достига Търново. След кратък престой в старата българска столица на 24 септември той пристига в околността на Никопол. Към него междувременно се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич. Край Търново турците се натъкват на "отряд ризници". Това сведение на Нешри показва, че унгарският крал, вероятно с помощта на български аристократи, се е опитвал да привлече населението на наскоро покореното Търновско царство. Показаното вече поведение на кръстоносците, както и бързото придвижване на Баязид осуетяват тези планове.

Съвременниците дават силно преувеличени данни за числеността на двете войски, достигащи до и над 100 хиляди души. Проучванията показват, че армиите не са надвишавали 15-20 хиляди войници, което за онази епоха също е впечатлавяща численост. Битката започва с атака на французите, които разбиват предните османски части. Решаваща се оказва неочакваната намеса на тежката конница на Стефан Лазаревич, най-верният турски васал по онова време. Ходът на сражението се обръща в полза на султана, докато крал Сигизмунд проявява малудошие, побягвайки с една галера по Дунава. Победата на Баязид е белязана с масовото избиване на голяма част от пленниците, като са пощадени главно знатните лица срещу откуп. Никополската катастрофа охлажда гаснещата и без това кръстоносна идея, а Западна Европа за първи път получава реална представа за османската заплаха.

В каква степен действията на Иван Срацимир по време на похода са преценявани от победителя Баязид като измяна, като поведение, което да изисква той да бъде наказан, а държавата му ликвидирана? При сходни, но все пак достатъчно различни обстоятелства през лятото на 1395 г. Търновското царство е окончателно завладяно, а "господин" Иван Шишман - екзекутиран. Когато става дума за Видин обаче изворите представят нещата в друга светлина.

Най-подробните вести за свалянето на цар Иван Срацимир ни е оставил Григорий Цамбак в своя "Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия": "Така, величаейки се със славни победи, измаилтянинът (Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които му бе изпратил (султанът)..." По-нататък Цамблак пояснява, че Баязид заварва във Видин сръбския княз Стефан Лазаревич заедно с майка му и брат му, както и вдовицата на Углеша. Това мирновременно по характера си посещение противоречи на обстановката през есента на 1396 г. Най-близките по време извори поставят отстраняването на Иван Срацимир в годината "от Сътворението на Света" 6906 (=1 септември 1397- 31 август 1398 от Р. Хр.). Тази септемврийска година сочи и авторът на Българската анонимна хроника от ХV в., според когото "...Баязид обаче не почака нито най-малко, но се вдигна оттам и отиде към запад, като завладяваше царства и земи. Той залови и подчини цар Срацимир в 6906 г." Същата датировка откриваме в сръбски и руски летописи, а влашкият летописец Михаил Мокса твърди, че "...Баязид пленил цар Срацимир в 6906, подчинил го и го направил данник..." Според Мехмед Нешри сръбският княз "...се примолил на султана за Семендире (Смедерево)... Баязид хан склонил, дал му Гювернджинлик (дунавската българска крепост Гълъбец, дн. Голубац в Сърбия), ама Нигболъ (Никопол) и другия град (Видин! - вариант на разчитане, предлаган от преводачката на текста Мария Калицин!) не му дал..."

И други данни, макар да са противоречиви и разнородни, показват, че походът на Баязид против Унгария през Видин е проведен не през 1396, а най-вероятно през есента на 1397 г. През септември-октомври 1397 г. султанът нахлува във Влахия, след което напада Унгария през Срем (дн. Сремска Митровица), т.е. откъм южния дунавски бряг. Такава военна акция се маркира от някои чужди учени, но без да я обвързват с Видин и със съдбата на цар Иван Срацимир. Коментирайки разказа за пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия, сръбските учени приемат, че това е станало през 1397-1398 г. Естествено е, че и пленяването на Иван Срацимир става по същото време.

Според Григорий Цамблак цар Иван Срацимир е "изведен" от столицата си, за да завърши живота си като затворник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, "младият цар Константин"? За него изворите не споменават абсолютно нищо, и то при положение, че той е известна личност. Не се съобщава нито за негово залавяне и хвърляне в затвора, както е сторено с баща му, нито за негово бягство. Едва четвърт век по-късно става дума, че Константин е бил в Унгария и Сърбия. Имаме ли основания обаче да приемем без колебание и без абсолютно никакви резерви (а именно това се прави от пишещите по въпроса), че Константин е напуснал Видин още през 1396 или 1397 г.? И защо една лаконична информация от 1322 г. трябва да "датира" конкретни събития от края на XIV в.?

[Nordwave]

Подходът, предпочетен от мен и от Ив. Тютюнджиев, е противоположен на априорните постановки. Напротив, ние се отказахме да "дописваме" и "допълваме" изворите. И, доколкото това е възможно, да не следваме удобната "логика" на историографските наслоения. Оказа се, че съществуват цяла поредица от сведения, отнасящи се към първите десетилетия на XV в., където името "България" продължава да съществува именно като държавно-политическо понятие. Повечето от тези сведения са добре познати, но се интерпретират винаги от гледна точка на предварително приетото като факт (!) пълно завладяване на България през 1396 г. Какво обаче ни дават въпросните сведения?

Ето какво научаваме от писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Обикновено това писмо, първокласен извор за събитията след битката при Анкара (1402 г.), се свързва с т.нар. "въстание на Константин и Фружин". Според редица автори (В. Златарски, Ив. Дуйчев, П. Петров и др.) Константин с унгарска подкрепа успява временно да възстанови българската власт във вече унищоженото Видинско царство. По-късно се наложи мнението, че става дума за широки антиосмански действия, които не довеждат до възобновяването на българската власт (Ал. Кузев, Ив. Божилов и др.). Подобно развитие се допуска едва за 1408-1413 г. при т.нар. "въстание на Константин и Фружин".

И така, на присъствието на "Константин, прославеният император на България" в този текст винаги се е гледало като на опит за възобновявянето на държавността във Видин. Обаче авторът, който съвсем не е "случаен" съвременник (става дума за самия унгарски крал!), явно не разсъждава по такъв начин - Сигизмунд поставя Константин в идентична позиция с притежаващи напълно реална власт балкански владетели. При това те са избороени в географската последователност на "фронтови държави" от унгарска гледна точка - от запад на изток, т.е. от дясното към лявото крило на един военен фронт. Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски. Факт е обаче, че за унгарския крал в 1404 г. (и преди това!) Видинското царство съществува, а "император Константин" не е "въстаник", а реално управляващ земите си владетел.

Правят впечатление и една поредица от дубровнишки сведения, свързани с Видин. Особен интерес буди решението на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В цитираното решение на Големия съвет от 1398 г. България е дадена редом с кралството Босна и полунезависимите банства Славония и Срем, васални на Унгария. Вярно е, че търговската република Дубровник запазва позициите си в българските земи и във времето на османското владичество. И все пак, ако през 1398 г. Видин вече е бил под османска власт, то надали правителството на републиката би пропуснало такава "подробност", както и едва ли би поставило една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой", а Константин и Фружин навярно отново поели васални задължения към него. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Българското участие е отбелязвано от мнозина учени, но като "етническа" подробност. Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи, и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

През 1413 г. отношенията между Муса (1411-1413) и българите се изострят. В една сръбска летописна бележка, за която се приема, че бележи края на т.нар. "въстание на Константин и Фружин", се казва: "В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април". На свой ред анонимен османска хронист отбелязва наказателен поход на Муса срещу Видин, при който той "...завзел града и го поставил под своя власт." Както ще видим обаче, тези репресии не ликвидират напълно българската власт.

Едно от най-важните известия за съдбата на България в онези години се съдържа във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско (някогашното с. Шишманово, днес на дъното на язовир "Искър"), на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

При един непредубеден подход към горните известния трудно можем да приемем, че от посочените по-горе балкански държави "...единствено България се е намирала напълно под османска власт" (Ал. Кузев). Напротив, поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел!), в което надали трябва да се съмняваме. Прави впечатление, че известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин, забравяйки, че преди това вече е "унищожил" Видинското царство през 1396 г.

Нека се върнем на събитията във Видин в края на 1397 г., когато цар Иван Срацимир е "изведен" от своята столица. По презумпция се приема, че така Видинското царство е унищожено, но редица обстоятелства позволяват да се мисли, че нещата не стоят толкова просто. Няма сведения, че през 1397 г. Видинското царство е превърнато в турски санджак. Стратегията на османците винаги е държала сметка за военнополитическата целесъобразност - особено тогава, когато става въпрос за избягването на преки, удължени и трудно отбраняеми граници. Показателен е случаят с Иван Шишман, чиито територии и права са стеснявани на няколко пъти до 1395 г., макар унищожаването на царството му да е било напълно възможно още през 1388-1389 г. Дори и през 1393-1395 г. "невернишкият бей" Шишман продължава да пази властта си дотам, че е смятан за заплаха с оглед на Баязидовия поход във Влашко. Дори и в София, която е завладяна през 1385 г., е оставено известно християнско самоуправление в лицето на полулегендарния "бан Янука". Такъв полуавтономен статут след 1395 г. са имали "Константиновата земя" (по-сетнешният Кюстендилски санджак) начело с Юсуф, помюсюлманчен син на Константин Деянов, както и Скопие начело с Иджит паша. Елементи на местна християнска власт можем да открием и в завладените византийски и сръбски земи.

Във всеки случай през 1397 г. съдбата на Видин е неясна - сръбската владетелска фамилия, гостуваща на Иван Срацимир в онези смутни дни, моли султана за мощите на св. Петка Търновска. Григорий Цамблак пояснява, че "...те поискаха от царя (султан Баязид) не града, не неговата околност, не богатства..." - реторично изтъкване на тяхното благочестие, но и загатване, че сърбите са имали теоретичната възможност да поискат част от Видинското царство. Подобно загатване за "града" Видин, както показахме по-горе, има и в думите на Нешри.

Според "Руския хронограф" през 1397 г. Видинското царство получава статут, подобен на оня "на арбанаския и босненския владетели", а Михаил Мокса твърди, че Иван Срацимир станал "данник" на султана. Напълно е възможно, както често става в средновековните паметници, да става дума не за споменатия владетел, а за неговия наследник - "младия цар" Константин.

Както вече стана дума, през 1395 г. Константин води преговори с турците в Търново. Йоасаф Бдински недвусмислено сочи благоразположението на османската власт към "младия цар", който е приет "тържествено, със слава и блясък, по царски" от османските власти в Търново. Възможно е султан Баязид да е смятал видинския престолонаследник за по-сигурен васал от своя опитен и амбициозен баща. Прегледът на изворите прави логична тезата за съхраняването на Видинското царство като османско васално владение. За съжаление, липсата на достатъчно доказателства прави това виждане само хипотеза, но тя има не по-малко право на съществуване от наложилата се в науката версия за съдбата на Видинското царство.

Според примерната възстановка на събитията до 1402-1403 г. (битката при Анкара и започналите вътрешноосмански междуособици) цар Константин Видински остава османски васал във Видин, макар и с утежнен статут. За разлика от Стефан Лазаревич и Мирчо Стари той няма възможности за по-сериозна политическа активност. След битката при Анкара условията се променят. Тогава "прославеният император на България" се включва в създадената от Сигизмунд християнска коалиция. Константин подкрепя и своя братовчед Фружин при опитите му да отвоюва бащините си земи. През 1408 г. Сюлейман овладява Темско, с което нанася удар най-вече на Фружин. Конфликтът със Сюлейман продължава, което предопределя българската подкрепа за неговия съперник Муса през 1409 г. Съюзът с "Кеседжията" е нетраен, овладял османската власт на Балканите (1411 г.), той започва враждебни действия против доскорошните си съюзници. Въпреки тежките поражения българите, преди всичко силите на Константин Видински, явно не били сломени напълно. Подобно на други балкански владетели, Константин подпомага Мехмед I. След победата над Муса султанът сключва мир с християнските си съседи, вкл. и с цар Константин (1413 г.).

Докога е съществувало Видинското царство? Без съмнение липсата на извори прави този въпрос извънредно труден. Напоследък Хр. Матанов изказа мнението, че "антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието (на Константин и Фружин, т.е. след 1408 г. - б.а.) и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка... Вероятно при потушаването на въстанието на Бедреддин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. Мехмед I успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи". Данни за някаква връзка между Видин и движението на шейх Беддредин обаче няма.

След 1418 г. Мехмед I засилва натиска си към Влашко, което води до сериозни контрамерки на крал Сигизмунд. През 1419 г. унгарският крал анексира Северин от Влашко, като поставя областта под управлението на флорентинеца Пипо Спано (Филипо деи Сколари, "Филип Маджарин" в нашия народен епос), който от 1408 г. управлява Темешварош (Тимишоара). Енергичният флорентинец укрепява границата, строи и ремонтира крепости и т.н. В изворите се говори за турски набези към Северин, което може да се тълкува по различен начин. Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин вече била унищожена. Мехмед I обаче е обрисуван от съвременниците като разумен и предпазлив държавник, а, както стана дума, по "унгарския фронт" винаги е имало "буферни държавици". По подобен начин стоят нещата и с Босна, и то за един много по-дълъг период. В този смисъл васалното Видинско царство може би е продължавало да съществува, признавайки върховенството на султана и пропускайки войските му през своята територия. Именно към това време късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (писал след 1453 г., т.е. четири десетилетия по-късно!) мъгляво съобщава за пашата Турахан, който управлявал Видин и нападал унгарските земи.

Дали присъствието на Турахан паша означава, че Видин вече е лишен от своя цар, дали отразява някаква поредна османска окупация, или пък, което е не по-малко възможно, визира именно засиленото турско военно присъствие в града и "царството"? - на този въпрос е трудно да се отговори еднозначно, тъй като Халкокондил познава бегло историята на България, а и не е изключено да "смесва" два български града със сходно звучащи имена - Видин на Дунав и Воден в Македония. Византийските автори допускат подобни грешки, а и въпросният Турахан паша е известен най-вече с активността си в южната част на Балканите.

Много по-вероятно изглежда окончателната гибел на Видинското царство да бъде свързана с неуспешния бунт на претендента за османския трон Мустафа ("Дюзме Мустафа") през 1421-1422 г. Метежът на Мустафа е опасен катаклизъм за стабилизиралата се до известна степен османска държава. Най-активен поддържник на самозванеца е доскорошният никополски санджак - бей Джунеид Айдъноглу. Новият султан Мурад II (17 юни 1421-1451 г.) среща големи трудности при потушаването на този бунт, при който временно е загубен контролът над всички балкански и част от малоазийските територии. Турските войски и акънджиите на Балканите застанали на страната на Дюзме Мустафа и Джунеид. Обединените сили се прехвърлили през Галиполи в Мала Азия, а "...по цяла Румелия не останал ни един спахия" - пише Нешри. Фактически ръководител на действията бил Джунеид, чиито земи били завладени от Мехмед I в 1413 г. Айдън бил даден за управление на Александър (Искендер), помюсюлманченият син на Иван Шишман. Джунеид на свой ред получил територията на унищоженото Търновско царство, принадлежащо по право на Александър. През 1416 г. Дюзме Мустафа и Джунеид, провокирани от византийския престолонаследник-съимператор Йоан VIII, предприели неуспешен опит за бунт срещу Мехмед I, след който се укрили в Солун. По-късно Джунеид бил в Цариград, откъдето продължил да крои планове за бунт. Смъртта на Мехмед и желанието на Византия да дестабилизира османския противник дало отдавна чаканата възможност за нови действия на Дюзме Мустафа и Джунеид. През септември 1421 г. те овладели Галиполи и поставили балканските територии под свой контрол. Претендентът отхвърлил византийското влияние, отказвайки да предаде Галиполи на империята, както обещавал по-рано. Той направил опит да се опре на антиосманските сили в Мала Азия ("Измироглу, Ментешеоглу, Караманоглу и околните бейове", както пише Нешри), но още в началото на 1422 г. бил разгромен от Мурад II.

В тази нова, още по-драматична обстановка цар Константин е трябвало да определи своите позиции. Може да се допусне, че подобно на византийския император Йоан VIII Палеолог, и Константин се е надявал на благоприятно развитие на вътрешноосманския конфликт и нови отстъпки - така, както става осем години по-рано при борбата между Мехмед І и Муса. Възможно е, предвид позициите на Джунеид бей в Никопол, Константин да е нямал избор и да е бил заставен да признае именно Мустафа за законен султан. Така или иначе, няма как Видин да е останал незасегнат от тези събития.

След победата си над претендента Дюзме Мустафа султан Мурад II преминава в настъпление към християнските си съседи. През юни 1422 г. започва втората мащабна османска обсада на византийската столица Константинопол. Логично е да се предположи, че преди тази военна операция той вече е усмирил всички размирни райони в балканските си владения. По думите на Нешри Мурад II сключва мир с останалия лоялен към него сръбски деспот Стефан Лазаревич, но към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Може би именно тогава, през пролетта на 1422 г., е окончателно ликвидирана българската власт във Видин?

Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград. Същата година е посочена и в Руския хронограф, където се уточнява, че Константин идва в Белград от Унгария. Смъртта на "императора на българите" ("imperator Bulgarorum") Константин е отбелязана и в сръбския Бранковичев летопис. Не на последно място, всички известни български средновековни "Поменици на българските царе и царици" неизменно завършват или с Константин и Фружин, или само с "Константин Асен цар".

Черногорският учен Б. Шекуларац направи достояние един документ, който може би по-ясно от всички изброени дотук отразява как е схващан Константин Видински от своите съвременици. Става дума за една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където неизвестен монах бележи следното: "В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)..."

Едва ли трябва да се доказва извънредната важност на това съобщение, още повече че то е абсолютно съвременно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е "цар български". Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.!) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! Трябва да отбележим още един детайл към тази сложна панорама от сведения и напластени "митологеми" - за османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

Ако тази хипотеза се подтвърди с още доказателства, се стига до един на пръв поглед сензационен извод - българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа с видинския цар Константин, когото, в съответствие с приетата условна номерация и династична линия (Шишмановци са "клонка" на династията Асеневци), би трябвало да наричаме цар Константин II Асен (1397-1422).

[Nordwave]

Докога е имало средновековна българска държавност? Кога за последен път сме имали територия, пък било то и васална някому? Това са въпроси, по които и до днес се спори. Най-задълбочени в тази област са изследванията на доцентите Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, залегнали в книгата им "Българите и османското завоевание (краят на 13 – средата на 15 в.)" на ИБ "Слово".
Накратко двамата уважавани наши учени лансират и поддържат тезата, че падането на българските земи под османска власт е станало през 1422 г. Ето накратко изворите и документите, на които те се облягат в защита на своята теза:
Разказите за пленяването на цар Йоан Срацимир от Баязид и отвеждането му като пленник в Бурса не съдържат никаква информация за неговия син Константин. Нещо повече: от Григорий Цамблак, Българската анонимна хроника, Михаил Мокса и Нешри може да се направи извод, че пленяването на Йоан Срацимир е станало не през късната есен на 1396 г., а през 1397 и дори през 1398 г. . Така казва и в прав текст Българската анонимна хроника: "Той (Баязид) залови и подчини цар Срацимир в 6906 г. (=1397/1398 г.)" Така твърди и Мокса. Най-известният документ за събитията от онова време е писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което се казва:
"Господин Остоя, крал на Босна ...., знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка, известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воевода на трансалпинска Влахия.... Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."
Както отбелязват доцентите Павлов и Тютюнджиев в случая ако се приеме, че Остоя, Стефан и Мирчо са владетели с реална власт, е много подозрително присъствието в тяхната компания на владетел на несъществуваща държава като Константин. Нещо повече: името на Константин е споменато точно след владетеля на Сърбия и преди това на влашкия воевода или в чисто географски аспект авторът на писмото е подредил владетелите в последователността, в която се намират владенията им от запад на изток: Босна – Сърбия – България – Влахия. Още по-интересно е, че думите "Constantinus, imperator Bulgariae magnificius" не са написани от кой да е, а от самият крал на най-голямата сила с влияние на Балканите в момента – Унгария. Кралят казва, че Константин и Мирчо "се върнаха" под негово подчинение. Тук ясно проличава, че двамата владетели се поставят на една основа, а изразът "се върнаха" означава, че досега те са били васали на някой друг (няма кой освен османците) и логично в новите условия са признали сюзеренитета на Сигизмунд. Дори, съгласно писмото, Константин притежава свои въоръжени сили, с които да напада османците и това е факт, който се потвърждава и от друг източник по-нататък.
Интересни са и описаните от двамата учени дубровнишки сведения, свързани с Видин от периода: Според решение на Големия съвет на републиката от 28. 11. 1398 г. се удължават с 5 години (1398 – 1403 г.) пълномощията на консулите "... в страните Славония, Босния, Срем и България". В сведение от 23. 3. 1411 г. се съобщава за смъртта на дубровнишкия търговец Якша Прибилович в "българската държава"!
Много показателен е и един документ: грамота на сръбския деспот Стефан Лазаревич за манастирите "Тисмана и Водица" във Влашко от 1406 г. В него се казва: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската (земя), мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне в определените църковни села, нека бъде свободен да дойде..." Какъв по-нагледен пример за съществуването на българска държава, пък била тя и васална от това България да стои редом до Унгария в този период и да приема бежанци?
Един от безспорно най-познатите документи от онова време е "Житието на Стефан Лазаревич" от К. Костенечки. Там пише следното: "... и българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе..." и по-нататък: "... (Сюлейман) се отправил срещу Темско (близо до днешен Пирот) и го превзел с бой." Този документ е послужил за изграждането на тезата за въстание начело с Константин и Фружин, датирано от мнозина към на 1408 г. Прави впечатление изразът "отстъпили" (някъде съществува изразът "отметнали". И докато "отметнали" повече прилича на на въстание, но ако по-точният превод е "отстъпили", то тогава излиза, че в тези земи е имало някаква васалност и тя е отметната или поне отметната в полза на чужда васалност.
И по-нататък има интересни документи: В една сръбска преписка, касаеща следващите години, се казва: "В годината 6921 (1413 г.) Муса разори българите и ги пресели на 23. 4. " Сведение на Ашък-паша-заде говори за неподчинение на Видин, а анонимна османска хроника добавя, че Муса "завзе града и го постави под своя власт". Ако приемем, че в някакъв отрязък от време Видин е бил столица, имал е и войска и е проявявал неподчинение, то кой ако не Константин ще е бил изразител на тази воля? А няма как Константин да не се именува цар на българите, още повече, че води армия и, че за такъв го именува дори Сигизмунд.
И ако за Видин има някакво обяснение, то как да тълкуваме следното? Ашък-заде пише по съшото време: "Муса овладя едно по едно селищата: взе Провадия, взе и Мадара ди него... и завзе Велес, завладя също и Овче поле" Нима и там е имало българска власт? Ако да, тогава едва ли говорим за някакво малко, слабо и изолирано въстание, още повече, че превземането на селища "едно по едно" иска време. Интересно е и друго: всички посочени селища се намират в бившата Търновска България и като такива действията означават възстановяване на властта на Фружин, но не касаят Видинска България на Константин!
По-нататък: Хрониката на Псевдо-Сфранцис казва, че през юли 1413 г. против Муса и на страната на Мехмед се сражават войските на "владетелите на Сърбия и България, и на василевса", а Константин Костенечки допълва: "Султанът върна българските пленници, които Муса бе прогонил и заживя в мир с всички". Византийският историк Дука е още по-категоричен: "Султанът приел радушно посланниците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакдемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир"
По-нататък: все още неизползваната в историографията ни "Хроника на турските султани" (XVII в.) за събитията след разгрома на Муса:
"Подари (Мехмед) и на принцепса (принца) на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много..."
Интересно е, че същият автор нарича влашкият владетел Мирчо Стари не "принцепс", а "автентис" (господар), което е по-долу в разбиранията му за владетелска йерархия. В късновизантийската книжнина "принцепс" се използва за независимите латински владетели на Морея и Атина, които от западноевропейска гледна точка са "крале" или "херцози", а "господар" е равносилно на Шишмановото "господин Търновски" или Фружиновото "господар на Загора"
И в други източници има интересни и показателни данни: Според "Руския хронограф" през 1397 г. Видинска България получава статут на васална държава, а Мокса твърди, че Срацимир (може да имал предвид наследникът му) е станал "данник" на султана.
После за известно време липсват данни, но почти няма и данни за военни действия на Балканите - дори Фружин се кротва! А след това идва бунтът на Дюзме Мустафа (1421-1422 г.). По този повод Мехмед Нешри пише: "по цяла Румелия не останал ни един спахия". Армията на Мустафа през Галиполи минава в Мала Азия. След като няма османци на Балканите всички християни наскачат отново (без Сърбия). Ето защо новият султан Мурад II, който разгромява Мустафа, наказва Влашко и тогава доцентите Павлов и Тютюнджиев предполагат, че е унищожено и Видинското царство (пролетта на 1422 г.)
Костенечки пише, че цар константин умира на 17. 9. 1422 г. в Белград, а Руския хронограф добавя, че Константин е дошъл там от Унгария. Нормално да е отхвърлил васалитета (или да е признала за султан Мустафа), а след като Мурад II се завръща да е избягал при Фружин (или заедно с него) при най-мощния османски враг. Още повече нищо не му пречи да живее от пролетта до септември в Буда! Ето и цитатът от Костенечки: "В това време умря и цар Константин, сина на Страцимир, царя български, в същия Белград. Тогава деспота беше в Албания и той дойде от Унгария, където живееше. Него деспота оплака като същински брат и раздаде много за (упокой) на душата му. И това стана в годината 6930 (=1422)." От този момент отново се активизира Фружин.
Друго интересно е, че за османски санджак във Видин за пръв път се споменава през 1430 г. Нешри пише, че местният санджак-бей "бил един юначага, когото наричали Видин Синанъ". Сякаш в унисон с това е и фактът, че активизирането на Фружин започва с похода на Пипо Спано през 1425 г. при който са превзети за кратко Видин и Оряхово.
И няколко думи за Фружин и неговите действия: Общоизвестно е, че след пленяването и обезглавяването на Йоан Шишман единият от синовете му – Александър приема исляма и става управител на Смирна, а друг – Фружин избягва. В "Забележителности от живота на император Сигизмунд" Е. Виндеке съобщава, че в периода 1403 г. – 1406 г. в дома на императора в Естергом живее унгарски военачалник на име "Сусман" Странно име, което най пиляга на наследника на последния Търновски владетел. Ако е вярна датировката, че Константин и Фружин "са отстъпили" от османците през 1408 г., то след престоя в Естергом Фружин е искал да възстанови с помощта на брат си българската власт в Темско. Едва ли е пропуснал да се обяви за български цар в хода на тези събития – това е обичайно действие в хода на всяка кампания. По-късно някои са склонни да виждат покрай надиганията в Провадия и Мадара участието и на Фружин. Следва период на липса на данни за Фружин, в който той или е в Унгария или е при братовчед си във Видин. През 1425 г. участва в похода на Пипо Спано, в който са превзети Видин и Оряхово. Какво ли е правил там? През 1425 г. му е дадено имението Липа в Унгария, а през следващата получава и още едно имение близо до границата. През 1435 г. е изпратен като личен представител на унгарския крал на преговори при въстаналия срещу османците албански феодал Георги Арианити. Интересното е, че преговорите са водени на официалния език в албанската владетелска канцелария, а именно български. Документирано е, че на 6. 9. 1444 г. Фружин продава трето свое имение, находящо се в Арадско. Два дни по-късно кръстоносната армия на Владислав III Ягело (Варненчик) и Янош Хуниади поема на втори поход срещу османците. Известно е, че Варненчик е обещал на Хуниади България като бъдещо владение. Нормално е Фружин да се е противопоставил, което косвено се доказва и от писмо на Хуниади до папа Евгений VI от 1445 г. След злополучния край на похода има документи, които сочат, че е възможно Фружин да е бил оставен без имотите си. Сведения за неговите наследници се съдържат и в други документи, чак до края на 16 в. (дори издигнатият за цар по време на Първото търновско въстание се е именувал Шишман III). Според един османски регистър на населението на Видински санджак от 1454/1455 г. е споменато и името на "Фрузин – княз" и синовете му, които следва да пазят пиротския проход т. е. те представляват свободна и привилегирована рая.
Всичко, писано дотук дължим изключително на труда на двамата наши изтъкнати учени – доц. Пл. Павлов и доц. Ив. Тютюнджиев, които са издирили и анализирали посочените източници в тяхната съвкупност и поотделно в горепосочената книга.
И още един интересен и слабоосветлен факт: "В своята книга "Героичната съпротива на българите против османското нашествие" - "Народна просвета" 1960 г., авторката Бистра Цветкова пише, че след падането на Търново храброст проявили много български градове, но най-много се отличил Ловеч. След продължителна обсада османците провели преговори с войводата на крепостта Станко, известен с прозвището Кусам, В резултат на тях Ловеч станал васален град, който плащал данък и давал войници за помощни корпуси по време на война. Градът имал официален ферман в потвърждение на това. Според едно предание, което се потвърждавало от сведенията на Евлия Челеби в началото на 15 в. османците решават окончателно да ликвидират независимостта на Ловеч. Войските, начело със Синаи паша разгромили българите пред крепостта и Станко наредил защитниците да се укрепят вътре. На копие бил набучен ферманът за особения статут на града. Но предателство на местни боляри улеснило османците в откриването на тунела от крепостта до близката река. Лишен от вода градът бил превзет, а Станко (Кусам) и неговите другари се спуснали с въжета от крепостта и станали хайдути, за което има и народна песен:
"Тук ходи Кусам войвода
с триста души юнаци,
да коли турци, потурнаци."
И за край още един слабоизвестен факт по темата: по пътя от Пирот към София през 1443 г. Янош Хуниади среща един конен български отряд. Б. Цветкова, подкрепена от доц. Павлов и доц. Тютюнджиев, смята, че не става дума за случайно събрани местни хора, а за хайдути или войнуци. Хуниади смята новопристигналите за сериозна военна сила и им поверява задачата да бъдат авангардна част на похода към София. Наистина интересна организация при положение, че след Нишката битка съвсем спонтанно българските селища въстават или българи неорганизирано избиват османци.
Кога е угаснала последната искра на българаската държавност? Въпросът е все още дискусионен. Всеки от посетителите на форума може да прецени и да изкаже своето становище.

www.bg-history.info

[Hatshepsut]

Преди 619 г. в Никопол умира цар Иван Шишман


Портрет на цар Иван Шишман

На 29 октомври 1395 г. в Никопол издъхва последният владетел от Втората българска държава – цар Иван Шишман.
 След Самуил вероятно това е най-трагичния български владетел – станал жив свидетел на превземането, разграбването и поробването на страната му.

Иван Шишман започва царуването си през 1371 г. в тежки междуособици с брат си Иван Страцимир и деспот Добротица, който управляват различни части от разпокъсаната България. Иван Шишман на три пъти преживява и унижението да проси мир от турците и да се признава за техен васал.

Първо на два пъти се признава за васал на султан Мурад I, а след това и на неговия наследник Баязид I.

През 1393 г., Баязид потегля с огромна войска към българската столица. Изненадан, Иван Шишман панически напуска Търново и се укрива в Никопол, а Баязид подлага столицата на обсада. Търново остава под командването на българския патриарх Свети Евтимий Търновски и издържа три месеца.

Последните две години от живота си царят прекарва като управител на Никопол и формален васал на султана, вероятно с надеждата за помощ при подготвяния от Сигизмунд Люксембургски (крал на Унгария и на Свещената Римска империя) кръстоносен поход срещу османците. Има сведения, че Иван Шишман е убит в Никопол на 3-ти юни 1395 г. след завземането на града от нашествениците, но други източници посочват като по-надеждна датата 29 октомври.

Трагична е съдбата и на наследниците на Иван Шишман.

Александър Шишман, първороден син, е пленен и приема исляма под името Искендер като става управител на Самсун през 1418 г.

Другият му син Фружин, участва във въстанията и походите срещу османската власт и умира в Унгария през 1454 г. Според бележка на Браун умира в Брашов през 1460 г. Фружин има син, също наречен Шишман.

Няма сведения за единствената му дъщеря княгиня Кераца Шишманина, посочена в Бориловия синодник.

http://www.faktor.bg/

[Hatshepsut]

На днешния ден през 1422 г. в Белград умира последният български цар Константин II Асен

На днешния ден през 1422 г. — в Белград умира последният български цар Константин II Асен. С кончината му реално се слага краят на средновековната българска държавност. Трагичната дата 17 септември 1422 г. е отбелязана от няколко независими източници, и сред историците няма спор за нея.

Цар или император Константѝн II Асен, известен и като Константин С(т)рацимир, е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Николае I Александру. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396 и 1422 г.

Като престолонаследник участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново. Той заема престола вероятно през 1396 г. след като османците завземат и Видин и неговият баща Иван Срацимир е ,,изведен" от столицата си и хвърлен в тъмница в Бурса, в която умира през 1402 г., веднага след разгрома на турците в битката при Ангора.

През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Рашка и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин, при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи.

Около 1408 г. Константин II дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод османците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби — син на Баязид I Светкавицата. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно Видин още от 1396 г.

Има съществени сведения и съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417-1422 г. като васално на султана.

Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в ,,страните Славония, Босна, Срем и България" т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна.

Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на ,,владетелите на Сърбия и България и на Василевса" (под ,,василевс" се има предвид византийския император Мануил II Палеолог).

Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: ,,Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая..." т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има ,,посланик".

В хрониките на Констанцкия събор от 1414-1418 г. неизменно присъства гербът на ,,императора на България" /три лъва върху златен щит и над тях — царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман.

През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.

При въстанието на Шишмановия син Фружин, известно в историографията и като въстание на Константин и Фружин, от 1408-1413 г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу османците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.

http://www.faktor.bg/novini/balgariya/81963-umira-posledniyat-balgarski-tzar-konstantin-ii-asen.html

[Hatshepsut]

Съдбата на България след цар Иван Срацимир – разбиването на един мит


Бдин – столицата на Второто българско царство ® художник Васил Горанов

Поколения наред българи бяха възпитавани, че краят на средновековната българска държава идва с превземането на Видин през 1396г. и пленяването на Иван Срацимир от султан Баязид. Този въпрос и неговото заключение, категорично намерено още от К. Иречек, задълго заляга в паметта ни.

Липсата на достатъчно извори довели до това не лишено от логика заключение на чешкия учен. Като резултат от работата в последните десетилетия на редица учени обаче се хвърлиха нова светлина около проблема с края на средновековна България. След задълбочени анализи на много историци като двама търновски професори – Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, с основание може да се твърди, че политическият живот на Видинското царство продължило до 1422г., а за последен български цар да се посочи синът на Иван Срацимир – Константин.

В подкрепа на това твърдения има серия от извори, които показват, че България като политическо понятие продължила своето съществуване и след 1396 г. Най-напред на ревизия може да се подложи още твърдението, че Иван Срацимир е детрониран през 1396г. По този повод Българската анонимна хроника от XV век ни казва следното:

,,...Той (султан Баязид) залови и подчини цар Срацимир в 6906 г. (1397-1398 г.)". Годината се потвърждава от още няколко сръбски извора, а влашкият монах Михаил Мокса добавя, че Баязид завладял само част от царството му ,,... пленил цар Срацимир, подчинил го и го направил данник."

До разрива в отношенията между Баязид и Срацимир се стигнал след като последният подкрепил в известна степен Кръстоностния поход на унгарският крал Сигизмунд от 1396 г., който завършил с поражение за кръстоносците при Никопол. Неучастието на Срацимир, с армия в покрепа на Баязид, се разглеждало като неизпълнение на поетите васални задължения, което го превърнало в persona non grata и предопределило съдбата му. Срацимир бил заловен и изпратен ,,... в град Бруса свързан ( Григорий Цамблак)", където и вероятно по-късно умира.

Всичко това обикновено се приема като край на Видинското царство. Връщайки се отново към Михаил Мокса, обстоятелството, че Баязид направил Срацимир данник може да се тълкува, че Видинското царство продължило да съществува и след това под някаква ограничена форма на автономия, а носител на тези задължения станал синът на плененият цар – Константин. Като допълнение добавям, че Видин се споменава като османски санджак едва през 1430 г.

Цар Иван Шишман се прощава с княгиня Мара ® художник Васил Горанов

В обстоятелствата около Видин може да се търси повторение на сценария с Търновското царство на Иван Шишман, което след падането на столицата Търново на 17.07.1393 г., продължило да съществува под по-ограничена форма в стеснени граници още близо две години, а самият цар започнал да се титулува ,,господин". Логиката на османското завоевание, която избягвала непосредствен териториален досег с най-големите си врагове, в случаят Унгария, била в създаването на малки буферни териториални княжества, в каквото вероятно било превърнато и Видинското царство, а младият Срацимиров син, както разбираме от изворите, се ползвал от благоразположението на османците и изглеждал като по-сигурен османски васал от баща си.

С ограничените ресурси, с които разполагал Константин в първите години от управлението си, не му позволили да води различна политика от тази на един лоялен васал. Ситуацията силно се изменила след битката при Анкара (20.07.1402г.), завършила с поражение за османците и пленяването на султан Баязид. Разразилата се между наследниците му борба за престола, дава възможност на балканските християнски владетели да преминат в настъпление срещу османските турци. Новата обстановка развързала ръцете и на цар Константин за водене на активна антиосманска политика.

Като доказателство за това служи писмото на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски до бургундския херцог Филип от 1404 г. в което се упоменават последователно унгарските съюзници и васали водещи военни действия срещу турците. Наред с владетелите на Сърбия, Босна и Влашко се споменава и ,,...известният Константин, прославен император на България" и добавя, че Константин ,,...се върна в лоното на наше величество, под наше подчинение, много пъти напада смело гръцките области и други области, които и до сега се владеят от турците, спечели триумфална победа над враговете и слава за себе си."

Поставянето на българския цар, наравно с другите реални балкански владетели, често се тълкуваше като опит на Константин да възстанови българската държавност. Ключов момент от този текст е твърдението, че той се е върнал в лоното на унгарския крал, което означава, че безредиците обхванали османската държава след 1402 г. дали увереност на царя да отхвърли османският васалитет и да предприеме, по подобие на баща си и чичо си Иван Шишман, проунгарска политика. Присъствието на България и български владетел в споменатото писмо, потвърждава наличие на българска държавност и през 1404 г.

През следващите няколко години в османската вътрешнополитическа криза, в стремежа си да извлекът политически дивиденти, са въвлечени всички балкански владетели. Разказвайки за борбата между Сюлейман и Муса, Българската анонимна хроника пише за ,,власи, сърби и българи" в подкрепа на Муса, като зад това прозира помощта, която получава последният от владетелите на Влахия, Сърбия и България.

Последва разрив в отношенията между Константин и Муса, за да видим българите в подкрепа на султан Мехмед I в битката при Чамурли през 1413 г. Според византийският хронист Псевдо-Сфранцис в битката се сражават: ,,... владетелите на Сърбия, България и василевса". След разгрома на Муса византийският историк Михаил Дука съобщава:

,,Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: ,,Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

И в този епизод, наличието на български посланици на равно с тези на другите съседни балкански държави, потвърждава наличието на България като политически субект и необходимостта от сключването на мир между султан Мехмед I и цар Константин.

Друг аспект от живота на Видинското царство след 1396 г. е икономическият. Според запазените документи излиза, че търговските връзки между Видин и Дубровник продължават дълго след Иван Срацимир. От решение на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. се вижда, че се потвърждава предходно решение от 17 декември 1387 г., което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите ,,...в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в ,,българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

От посочените извори става ясно, че Видинска България продължавала да развива политическа и икономическа дейност дълго време след детронацията на Иван Срацимир в 1396 г., но докога точно остава спорен въпрос. Вътрешните сътресения в Османската империя били постепенно туширани от султан Мехмед I, но предвид предпазливата му политика по отношение на унгарският фронт е малко вероятно да се е решил на стъпката да ликвидира буферните държави по границата с маджарите.

Не така стоят нещата при наследилият го Мурад II (1421-1451). Новият амбизиозен османски султан най-напред трябвало да се справя с бунта на поредният дюзме султан – Мустафа. След като го потушил преминал в настъпление към християнските си съседи. През лятото на 1422 г. предприема втора обсада на Константинопол, други османски части начело с Феруз бей нахлуват към Влашко, а със сръбския деспот Стефан Лазаревич е подписан мир. В хода на тези събития вероятно е било ликвидирано и окончателно и Видинското царство.

Както съобщава Константин Костенечки, на 17.09.1422 г. в Белград умира Константин. Същата година е отбелязана в Руския хронограф, а в Боянския, Погановския и Зографския помениците за българските царе и царици завършват с Константин и Фружин или само с Константин Асен цар.

В българската средновековна история, страдаща от липсата на достатъчно извори, има много дискусионни моменти, един от тях е този около края на Второто българско царство. Изложените документи ни предоставят възможността да удължим живота на средновековна България до 1422 г., а към списъка на българските царе да се добави и името на Константин II Aсен.

Използвана литература:
1. П. Павлов, И. Тютюнджиев. ,,Българската държава и османската експанзия (1369-1422), Велико Търново 1992 г.
2. П. Павлов, И. Тютюнджиев. ,,Българите и османското завоевание (краят на XIII- средата на XV век)", Велико Търново 1995 г.
3. П.Павлов. ,,Цар Константин II Асен (1397-1422) – последният владетел на средновековна България". 2006 г.

https://bulgarianhistory.org/bulgaria-sled-ivan-sracimir-car-konstantin/

[Hatshepsut]

РИМ - Видин с нови факти за падането на Видинското царство

[Hatshepsut]

Гербове на последните български владетели Фружин и Константин II Асен от Bayerische Staatsbibliothek, München

На 17 септември 1422г., в българската крепост Белград умира Цар или император Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир. Последният владетел на Втората Бългрска империя просъществувала от 1185г. до 1422г. Той е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396г. и 1422г.
Въстанието на Константин и Фружин започнало през 1408г. е всъщност военна кампания на цар Константин II Асен за отхвърляне на турското господство над неговите западнобългарски земи и на братовчед му княз Фружин (син на Цар Иван Шишман) за възстановяване на Търновското царство, подпомогната от действията на войводата Мирчо Стари за прогонване на турците от източните български земи. Счита се, че тя продължава с най-голяма сила до 1413г. и окончателно приключва към 1417г.
През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сърбия и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу турците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман, княз Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление за отхвърляне на турското господство от Добруджа до Поморавието останало в българската история като Въстание на Константин и Фружин, при което турците са отхвърлени от източните и западни български земи.
Около 1408 г. Константин II дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод турците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби – син на Баязид I Светкавицата. През 1413 г. турците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между турските походи срещу Влашко (от 1417г.) и последвалия го през пролетта на 1422г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под турска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453г.
Към 1420г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно Видин още от 1396г.
Има съществени сведения и съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417-1422г. като васално на султана:
"Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в ,,страните Славония, Босна, Срем и България" т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна."
Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на ,,владетелите на Сърбия и България и на Василевса" (под ,,василевс" се има предвид византийския император Мануил II Палеолог). Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация:
,,Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая..." т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има ,,посланик".
В хрониките на Констанцкия събор от 1414-1418г. неизменно присъства гербът на ,,императора на България" /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430г. При въстанието на Шишмановия син Фружин, известно в историографията и като въстание на Константин и Фружин, от 1408-1413г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу турците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.
Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:
1. От Константин Костенечки;
2. В Руския хронограф;
3. В Бранковичевия летопис;
4. В една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където той е наречен ,,Цар Български".

Асен Виденов

[Hatshepsut]

Османското завоевание: краят на Средновековна България

Османското завоевание на България е събитие с епохално значение за развитието на страната, оставило трайни отпечатъци видими и до днес. Години наред над историческите личности от родното ни минало тегне оценката на историята, която хвърля върху тях тежката вина за падането на България под османска власт. Поредицата от събития и процеси обаче показват, че в случая говорим по-скоро за една необратимост на случилото се идващо в резултат на редица предпоставки. Героичната съпротива на българите въпреки явната обреченост и категоричното числено преимущество на турците е безспорен факт засвидетелстван от историческите източници.

[Hatshepsut]

Последната съпротива: какво се случи след 1396 година

В края на XIV в. османската държава окончателно затвърждава мястото си на господстваща военно сила на Балканите. Въпреки това българите ясно показват, че не са се примирили и далеч не приемат 1396 година като крайна за своята държавност. В кризисните времена след битката при Анкара под една или друга форма те успяват да се откъснат от властта на османците, но със стабилизирането на тяхната държава при Мехмед I възможността им за самостоятелна съпротива на практика е пресечена. В следващите векове българите, макар и тежко, заживяват под чуждото иго, но така и не го приемат. Нерядко се вдигат на въстания, мнозина подпомагат всяка християнска сила, воюваща с османците, а поколения млади мъже предпочитат тежкия хайдутски живот пред покорството.

[Hatshepsut]

Проф. Павлов: 1396 г. не може да се смята за края на българската държава