Венко Марковски

[Hatshepsut]

Венко Марковски (5 март 1915 – 7 януари 1988) е български и македонски писател, основоположник на македонската литература, останал в литературата и историята с псевдонима Венко Марковски, даден му от Теодор Траянов. Марковски е роден в Скопие по времето на Първата световна война. Семейството му произхожда от град Велес. Фолклористът и общественикът Коста Църнушанов пише за ,,железния български дух" на фамилията, за по-голямата сестра Параскева (свързана с ВМРО), за влиянието на Иван Вазов, Петко Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, сборника на братя Миладинови върху младия Марковски. Венко Марковски активно се занимава и със събиране на български народни песни.

Венко Марковски израства като българин. Националното му съзнание остава непроменено и от факта, че учи в сръбско училище (тогава във Вардарска Македония други училища няма). По това време българите във Вардарска Македония са подложени на асимилация от властта на кралска Югославия. Българите са обявени за ,,сърби" от официалната пропаганда.

Младият Венко събужда подозренията на властите и през 1937 г., след като известно време се крие в Белград, той пристига България.

Още с идването си в София, младият поет е забелязан от македонската българска емиграция, а в списанието ,,Илюстрация Илинден" са отпечатани негови стихове – те са написани както на родния му диалект, така и на литературен български език. Отзивите за творбите на Венко Марковски са добри. Високо е отличена творбата ,,Акорди на вечността. Данте Алигиери" (сонетен венец). Теодор Траянов отбелязва, че ,,...сонетният венец на младия Венко Марковски е наистина едно голямо поетическо постижение..." Този успешен дебют е последван от първата книга на поета, ,,Народни бигори" (1938 г.), чийто предговор е написан от академик Стефан Младенов, който споменава ,,... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език."

Поради увлеченията си по марксизма, Венко Марковски попада в клопката на македонизма. Както споделя самия Венко Марковски, той сам изпитва върху себе си ,,... експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец..." От 1941 година нататък той сам убеждава стотици, а чрез творчеството си и хиляди македонски българи, че не са българи... Заедно с много тогавашни български комунисти критикува ,,великобългарския империализъм" и ,,българската буржоазия". На такива позиции е Венко Марковски в лагера ,,Еникьой", където е изпратен като опасен за сигурността на българската държава комунистически функционер.

Войнстващ македонист е и по време на участието си в комунистическата въоръжена съпротива през 1943–1945 г., както и когато се включва в изграждането на новата югославска република Македония. Години по-късно Венко Марковски променя позициите си:

    От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.
    В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
    На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова...

        (,,Предания заветни", песен втора)

Независимо, че в Скопие е имал високо обществено положение, че е можел да има още по-високо в перспектива, Венко Марковски се отказва да поддържа тезата на македонизма. Интелектуалецът дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който ,,... в Повардарието владей".

Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са ,,бугараши" и ,,фашисти"; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности... Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката... Марковски участва в заседанията на АСНОМ и в комисиите, работещи за създаването на македонския литературен език и в кодифицирането на новия език чрез новата македонска азбука. Буквата ,,Ъ" (ер голям), за която Марковски се бори в езиковата комисия, изработваща ,,македонска азбука", е отхвърлена от ЦК на Югославската комунистическа партия.

Постепенно творецът изпада в изолация, смелите му сатирични стихове срещу новоизлюпените македонски партийни величия му навличат гнева и отмъщението на режима. Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия със СССР и другите комунистически държави, включително и България. Осъден е през 1956 г. и изпратен за пет години в концлагер Голи Оток – място, в което затворниците са поставени при крайно тежки условия.

Самият Марковски пише:

Тази нявгашна земя на чест – сега е стреха на позор нечуван и невиждан геноцид.

В мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани спомените на Венко Марковски за Голи Оток – ,,Островът на смъртта", с което той изненадва управляващите не само в Македония, но и в самата България. Младен Сърбиновски в споменатата по-долу своя пиеса е пресъздал този момент от биографията на поета в една оригинална сцена — срещата на Марковски с Лазар Колишевски. Със свойственото на своята каста ,,бащинско" високомерие партийният ръководител заявява:

,,... Виж, Марковски, ти си наш човек (...). Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония, но не може да преглътне... та дори и когато става въпрос за големия Венко (...) Имаш и големи грехове, и големи заслуги. Защо продължаваш по старому? (...) От теб се иска открита самокритика за цялостното ти поведение и за вредите, които си нанесъл на партията, на Македония и на социализма (...) Придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор...."

(Младен Сърбиновски. Македонският Фауст. София, изд. ,,Труд", 1997)Оригиналният текст на пиесата

Венко Марковски обаче устоява на изкушението, макар то със сигурност е можело да го превърне в ,,патриарх" на македонската литература, още повече, че преди лагера (а дори и когато го заклеймяват като ,,предател", ,,враг" и т.н.) стиховете му владеят сърцата и умовете на младежта. Както докладва на Колишевски една от героините в същата пиеса (,,Активистката") ,,... не можем да отвикнем младите от неговите песни (...), за тях той се е превърнал в мит..." Но убедеността на властниците, че поетът сам ще разруши мита за себе си и ще поеме отново в ,,правилната посока" удрят на камък. Венко Марковски успява да намери убежище отново в България.

Към висините пътят с тръне е покрит. Голготата се храни с мъки и ридания. Ликът на истината е с лъжи обвит.

Така започва едно стихотворение на Венко Марковски в книгата ,,Истината е жестока" (1968).

,,Кръвта вода не става" показва Венко Марковски именно в стихията му на борец за истината. Повод за написването на книгата е излизането на тритомната т.нар. ,,История на македонския народ" (Скопие, 1969), пълен с противоречия основополагащ документ на македонизма въобще.

[Hatshepsut]

Легенди и истини в българската история: Македонскиот Кирил и Методий


Историческото решение за новата азбука

Венко Марковски даде на комшиите четмо и писмо

Кирил и Методий не са автори на македонската азбука. Буквите измисли изкусният граматик Венко Марковски. Той реформира делото на първоучителите и създаде нова по своята същност писменост. Без нея комшиите още щяха да сричат с ,,черти и резки" като древните българи.

Венко Марковски е псевдоним на Вениамин Миланов Тошев (1915-1988). Роден в Скопие, израства под сръбски гнет. През 1937 г. минава границата и пристига в София. Единородците го посрещат както брат среща брата. Дават му хляб, подслон и надежда.

Венко записва славянска филология, издава първите си книги. ,,Народни бигори" и ,,Огинот..." са написани на скопско-велешки диалект, част от югозападните български говори. В предговора към ,,бигорите" проф. Стефан Младенов отбелязва:
,,В това, че г. Марковски, който е роден в Македония под сръбска власт и се е учил в сръбско училище, пише така хубаво български, няма всъщност нищо чудно, защото народът в Македония си говори български и пее своите български песни."
Ценителите на мерената реч посрещат ласкаво Венковите изяви. Теодор Траянов го нарича ,,млад и талантлив поет". Николай Лилиев вярва в ,,сигурността на едно дарование, което тепърва ще се развива и крепне".

Вместо да изпишат вежди, добронамерените отзиви вадят очите на младия талант. Заслепен, Венко Марковски почва да гледа на себе си различно. Всяка сутрин се взира в огледалото и открива, че расте. Скоро вижда снагата си поне с две глави по-висока от събратята по перо. Отражението не е на обикновено дарование, преценява той.

Хитреците отляво това чакат. През 1934 г. Балканският секретариат на Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал въвежда понятието ,,македонска нация". Тя трябва да се включи в Световната революция, от чийто пламъци ще се роди Съветска Македония.

Във връзка с директивата на комунистите им трябва човек като Венко. Тодор Павлов събира хвалебствията в сборника ,,Поезията на Венко Марковски". Вътре добавя свой панегирик за начеващия поет.

,,Всяка негова песен - възторгва се червеният философ - е сякаш напълнен с електричество кондензатор, който, докоснат, веднага те залива с потоци непосредствени, цялостни, първични, народни чувства. Това именно свойство е типично за големите лирици, които не разсъждават, не разказват и не рисуват само, а кипят, горят, бушуват и карат своите читатели да кипят, да горят, да бушуват."

Марксистите внушават на Венко, че нему е отредена историческа мисия. Той - Венко Марковски - е избран да създаде нов език, нова азбука и нова литература за новата македонска нация. Само екстраординарен талант като него е способен да го стори.
,,Дойдох в България, за да помогна да се наложи македонският език като народен и литературен език на свободна Македония", започва да си вярва геният. Венко се труди по въпроса както индивидуално, така и колективно в тъй наречения Македонски литературен кръжок. Там участват още десетина активисти.

До Девети септември 1944 г. работата е свършена. През октомври Марковски отива в редакцията на ,,Литературен фронт". Влиза и докладва: ,,Македония днес има свой литературен език. Предвижданията на мнозина български критици, особено на Тодор Павлов, Г. Бакалов и др., направени в печата още преди войната, се оказаха съвършено правилни. Така винаги е ставало в историята."

През ноември от първа страница на същата трибуна Венко илюстрира как звучи новият език:

Веруеме твърдо в другаринот Сталин,
веруеме твърдо в партийната крепос,
веруеме твърдо в советскиот строй,
веруеме твърдо в армиата красна,
веруеме твърдо в бескрайните степи,
веруеме твърдо в последниот бой!

Произведението обаче е написано с българската азбука, защото македонската още не е готова. ,,В тая насока упорито се работи - уверява Марковски. - Резултатът ще бъде кристализиран на един специален конгрес, на който ще вземат участие всички специалисти по тоя въпрос. Неговото решение ще уточни бъдещата азбука на македонския народ."
Лингвистичният форум е свикан от Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония. В президиума е Венко Марковски. Заедно с други видни граматици той изковава новите писмена. През май 1945 г. азбуката вече е готова. С новичко букварче под мишница Венко се запретва да прави нова литература. Най-важно е внушението, че населението от югозападните предели на отечеството не е българско:

Македонци секога сте били
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят.

Марковски се специализира в областта на сонета. Плете трудни сонетни венци и още по-трудни обърнати сонетни венци. Заглавията на книгите му кънтят монументално: ,,Съдбовни мъченици", ,,Бунтовни вощеници", ,,Вековни върволици". Находки в римотворчеството като ,,Теглила и тюрми светят в летопис. Космоса отключи дързък комунист", влизат в ръководствата по изящна словесност.

Заради изключителни постижения във филологическото и поетическото изкуство Венко Марковски обира всички възможни награди, звания и отличия у нас. Той е академик, лауреат на Димитровска награда, носител на орден ,,Георги Димитров". Марковски е народен деятел на културата, герой на социалистическия труд, герой на Народна република България.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Венко Марковски е най-съветският български поет


Венко Марковски

През 1899 година Иван Вазов публикува малката книжка със стихотворения "Скитнишки песни". Едно от тях е озаглавено "Орлицата". Четиридесет и няколко години по-късно един друг автор присвоява името на това стихотворение и издава поемата "Орлицата". Поетът се казва Венко Марковски, а неговата "Орлица" е

възхвала на комунистическата партия

Този поет през целият си живот е подгъвал снага пред Съветския съюз. Именно защото служи на Сталин участва в "книжовното"създаването на един измислен език. Македонския. Но това не е най-голямата беда. У нас се носи легендата, че Марковски е репресиран от Тито и хвърлен в затвора "Голи оток" заради пробългарските си идеи. Това изобщо не е вярно. Една от големите лъжи на съветската пропаганда в България. Венко Марковски е осъден за дейността му в полза на СССР.

След като се връща в съветския спътник (сателит) Народна република България, Венко Марковски продължава да служи с цялото си сърце, душа и перо на Кремъл.
Няма по-идиотско стихотворение в българската литература от неговото за Чернобил.

Ами прочетете:

I

В Чернобил избухнал е пожар.
Стрес разтресъл земна ос.
Разлюлял се континентът стар.
За ответ копней въпрос.
Ужасът отгде е в тоя час?
Откъде се носи стон?
От какво е разтревожен глас?
Кой помръква небосклон?
Не престава скритата печал
да зове нащрек страна.
Сякаш бурен пурпурен сигнал
пак повиква на война.
Атомен реактор се взривил.
Пламнал атомни гнезда.
Земен сън разбил на Чернобил,
сън на ядрени ядра.
Ледено мълчание звъни:
вика мъртвите пръстта.
Жъртвите облъчват светлини
в живо царство на смъртта.
Из ефира ходи страшна вест.
Тътне ТАСС, Москва гърми.
Сбира испитни съветска свест.
Реактивен взрив дими.
Рак разял е ядрени страни.
Влязла е беда навред.
Смърт в невидима слана слани.
Уплах оковал е свет.
Устни хапе всеки в страшен миг.
Всеки крие зад очите бол.
Мъх е лъхнал из настръхнал лик,
сякаш някой в гръд е меч забол.
Где Безкрай витай - сияй светлик.

II

В миг един денят е станал нощ
и смехът потънал в плач.
Заревал реактор с луда мощ.
Черен почернял е здрач.
Лесове умират и трептят,
оголяват дървеса.
Ветрове неспирен танц въртят.
Рев раздира небеса.
Припят призрачно на Смърт шуми.
Смъртна сянка е с крила.
Облак ядрен яростно дими.
Тътнат зинали била...
Неизвестност пагубна расте.
Плаче мъртвата жена.
Майка търси своето дете.
Стене живата стена.
Мъка свила нашето сърце.
Черно пее Чернобил.
Плам обгърнал нашите ръце.
Туй било е през април.
Изпитания надават вик.
Цял Съюз ведно се слял.
Чернобил е дързък паметник.
Чернобил смъртта е спрял.
Хирошима още вее креп.
Нагазаки смърт реди.
Чернобил познава миг свиреп.
Враг посреща със гърди.
На война милитаризъм пей.
Дири да размири цял Всемир.
Катастрофа ядрена ядрей.
Чернобил предупреждава мир.
Всичко, всичко в миг ще опустей.

III

Бедствие разби и моя дом.
Мъката и мен сплоти.
Бедствието бе подмолен взлом
в наште мисли и мечти.
Бедствие с беда ни сполетя.
Пролетта покри печал.
Иней кине пролетни цветя.
От цветята ний сме дял.
Земьо, моя майчице - тъга,
в мен отеква вопъл твой.
В мъх настръхва моята снага.
В млък замлъква мой покой.
Твоята неволя стене в мен,
моята тревога в теб.
Спира диря неразмирен ден.
Без вода умира хлеб.
Атомният бог е Всичкояд.
Взрив е с плам и дим обвит.
В пролет мине бурен листопад
със запален скреж сърдит.
Огнени ята летят безспир,
към гнездата търсят лет.
Всичко е полуда и немир.
Диря дири мирен свет.
Чучулиги падат на земя.
Плачат сови в час зловещ.
На душа е паднала тъма,
в поглед - догоряла свещ.
Мародери на човешки род -
мъртъвци обират в мрака гърд.
Онемел от ужас цял народ.
Скрита скита ненасита Смърт.
Тая вечер чер е небосвод.

IV

Мисли - мои слънчеви деца.
Днепър тътне и реве.
Тътне рев в прострелени сърца.
Рев Украина зове.
Стар Кобзар е слезъл от гранит.
Кобза чудодайна взел.
Тръгнал е по Днепър жаловит,
свирил е и песен пел:
Ой, ти, моя ненагледна шир.
Смъртен облак се надвил.
Смъртен облак внел в света немир.
Облак чут по Чернобил.
Пел Тарас Шевченко за твърдта,
за духът свободен пел,
за борба народна со Смъртта,
химн редил поет - орел.
В ранина се връщал пак в гранит.
Величав, могъщ, и тих,
със звезди обгърнат, в слънце скрит.
Към света отправял стих:
- Щом умра... Помнете мой завет... -
От деди и внуци с чест
носили потомци свет обет
и събуждали са свест.
Молили са своя фатум строг,
да прогони зли тегла.
Фатум зов не чува в час жесток.
Ядрени са патила.
Зрей злокобен, злобен облак чер,
на земята слиза звездна рат.
Ний ще спрем милитарийски звер,
ний воюващ пролетариат.
Класовият враг е мародер.

V

Всяка педа щедър чернозем,
гражданино, запомни,
бе под удар непознат и нем
в дни на тежки изпитни.
Ядрен облак всъде внесе смут.
Внесе паника и страх.
Чернобил по горест стана чут.
Смърт вали с невидим прах.
Няма нивга ний да разберем
злото от ония дни,
ако чума атомна не спрем.
С мир ще победим войни.
Земната планета е нащрек.
Дига людски род протест.
Людската несрета в този век
стара развенчава свест.
Облак опустява чернозем.
Осланени капят дни.
Ядреният яровит ярем
дни превърна в тъмнини.
Ядрени страни разпалват рат.
Теб, човечество, зове.
Смърт подготвя ядрения ад.
Пращам - сетните слова.
Моят вик ще чуеш, може би?
Чернобил е моя ек.
Чувам зов на сетните борби.
Виждам идва нов човек.
Действа радиоактивна смърт.
Всичко живо е под нейна мощ.
Спир не знае земен световърт.
Мирен спир не знае ден и нощ.
Кой ще спепелее Земна твърд.

VI

Там где радиация витай,
в страх живее всичко там.
Буря с облак ядрен се играй.
Умни същества са в плам.
Още никой страшна вест не чул.
Демон земен шета свит.
Облак броди като сомнамбул
и безспир сменява вид.
Тоя век е вечен панаир.
Всеки се измамва днес.
Суетата е неспиращ вир.
Беднотата скрит е стрес.
Всичко е за продан в стар пазар,
пъпки-рози под роса,
кадифе-елек с момински чар,
бяла майчина коса.
И вина прочути надалек,
и луканка с аромат,
и като душа погача - хлеб.
Мами глед пазар богат.
Пушена сланина и меса,
бито-сирене и боб,
и чеснов, марули и масла,
мами нюх пазар-въртоп.
Може би това е слух един,
и лъжа е - може би.
Прометей е с огън исполин,
с мощ са нашите съдби.
Общността победа закова.
Избуява дих не тих в гръдта.
Разумът - изгубил е слова.
В боя власт изгубила смъртта.
Всичко е реалност и мълва.

VII

Минало се връща в сънен мрак.
Дом е слънце и тъма.
Стара къща се отвара пак.
Къща стара е сама.
Спомените мъртви са лица.
Дрехите им са души.
Спомените живи са деца.
Времето без жал руши.
Бунт разбунват вражески войни.
Майчин плач раздира мен.
Чувам стон на невъзвратни дни.
Виждам изгрев угасен.
Всеки е на себе си гробар
и върховен съдия.
Всеки е на себе си другар,
син на майчица Земя.
Всичко живо тук що виждаш ти,
в мъртво минало живей.
Всичко мъртво - сбъднало мечти,
в живо бъдеще светлей.
Нашта вяра с огън жив гори,
нея враг не ще убий.
Наша воля - чудеса твори,
нея враг не ще разби.
Враг овълчен всичко пожелал:
и свестта на храбър дух,
и мощта на светъл идеал,
и скръбта на верен слух.
Ненасит е людския джелат:
иска да пороби светове.
Иска да прекърши цял Всесвят.
Иска слънцето да окове.
Мир ли искаш - готви се за рат.

VIII

Не буди ме, мале, пред зори.
Не буди от звезден сън.
В мойте сънища тъга гори
и ехти замлъкнал звън.
Не буди ме посред мир заспал.
Моят дух покой не знай.
Сам-самин е месечев опал,
сам-самин съм в син Безкрай.
Чувам сказни за изчезнал свят,
сказни за изгрял живот,
със очи съм виждал звездна рат,
как погълва земен род.
Може би измама в мен владей?
Може би е див мираж?
Полунощ е. Мракът самотей.
В час мъртвешки броди мъртъв страж.
Някой проверява мойта свяст.
Кой разпитва моя дух?
Некой върху мен калява страст,
в тая нощ в покоя глух.
Покажи ми, мале, татков дом,
мойто детство там изгря.
Казват, сине, минал смъртен гром,
гром раззинал, род раздрал.
Твойта самост ме боли.
Няма кой да чуе стон.
Не едни са в гръб стрели.
Не един е кършел клон.
Горестен е, сине, гроб без кръст,
гроб без кръст е, сине, гроб умрял.
Не умира, сине, родна пръст.
Не умира, мале, идеал.
Справедливи са любов и мъст.

IX

Всичко е сразено в час нелеп.
Без война е всичко в бой.
Поглед бдящ е поглед зрящ и слеп.
Рев ехти сред луд покой.
Бедствени настанали беди,
сякаш е нахлул Потоп.
Юрнали са бурните води,
цял е свят огромен гроб.
Радиация излъчва смърт.
Черна зинала земя,
застрашава гибел Земна твърд.
Припят хлипи сред тъма.
С мъртви риби Днепър е покрит.
Черното море бесней.
Стар балкан шуми под звезден щит.
Чер е белият Егей.
Вие с вой добитък недоклан.
Полудели са свине.
Минал е пустинен ураган.
Цвилят и реват коне.
Първи жертви огън е обвил.
Грешките са опит тих.
Опитът съзрява в Чернобил.
Опитът е ум и дих.
Викат грешки, вика съвестта.
Викат ненки на жени,
бойни люде викат доблестта,
викат животворни дни.
Се изселват майки и деца.
Опустява термоядрен край.
Бдят надежди в мъжките сърца.
Над света страдание витай.
Не тъмнеят светлите лица.

Х

Радиоактивните лъчи
са укрити в ритмен звук.
Виждащи невидими очи
в злъч облъчват всичко тук...
И меса, и риби, и млека,
зеленчуци и храна,
сирене, салами и масла,
и ракии, и вина.
Обедняха къщи и поля,
обедня Пазар богат.
Тъмно се проклятие изля
върху стар умиращ свят.
Горда белокаменна Москва
с гордост защити света,
с искрени слова свят призова
срещу черна клевета.
Надалеч отекна мъдра реч,
реч зове на диалог.
Да прекършим кървавия меч,
с чест да вършим мирен слог.
Спри! Смъртта витае в тоя плод.
Нейният е дъх - Земя.
Спри! Смъртта вещае звезден свод.
Нейният е дъх темян.
Туй какво е? Где е житна шир.
Где са къщите в степта?
Мъртвите огнища дирят мир.
Не гасете пепелта!
Черна е неверна самота.
С мир зефир е. Времето е с нрав.
Болна е подмолна пустота.
Изгревът е подвиг величав.
Път към Вечността е Красота.

XI

И лъчите мръкват в слънчев мир,
и цветята капват в май.
Жребий е обсебил хлебна шир.
Мре доброто. Злото трай.
Огън и тревога в гръд пламтят.
Люлки спотаили стон.
Озверени погледи ламтят.
Трепет сепва небосклон.
Мъката е пъкъл. Общ е рев.
Бъднините са на път.
Пълна е душата с бол и гнев.
Зрей духът на кръстопът.
Съмват нови мисли и дела.
Светъл свети идеал.
Пранги кършат кървави чела.
Мощ обира капитал.
От Невада с тътен идва гръм.
Синята пустиня тлей.
Към мира е пътя пуст и стръм.
Към зората път светлей.
Два неравни свята са в двубой.
Ту са мирни, ту са в рат,
ту са бурни, ту са в тих покой,
ту неравни в равен свят.
Две изяви класови са те.
Две пътеки на борба.
В два близнака обликът расте
на човешката съдба.
Разделени търсят общ език.
Две държави - строя два в света,
две съдби сплотени в бой велик,
две прослави са те на свестта.
Тоя свят - борец е мъченик.

XII

Светлина човешка где се скри?
Тук ли нейде вдън земя?
Ядрена температура ври.
Ядрени главни димят.
Умъртвил е огън жива пръст,
камък и земя стопил,
мъката разпънал е на кръст,
люде в лудост потопил.
С въртолети в кръг кръжат летци.
В бой е Велихов с реактор лют.
Денем-нощем с Велихов смелци
са творили саркофаг прочут.
В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за наука е умрел...
Ядрени оръжия реват,
радиация струи.
Без контрол на произвол гневът
властно расне и буи.
Въздухът е мрачен и студен.
Чернобил тих мир желай.
Обикаля облак озлобен.
Смътен е безпътен край.
Лъч облъчващ е с корава власт.
Над плътта духът владей.
В мозък костен обитава свяст.
Огън с пепелта живей.
Огнеборци в огъня горят
и остават паметна следа.
Миротворци битката творят.
Влизат първи в смъртен бой с беда.
Първите в смъртта безсмъртни мрат.

XIII

С пот гасят реактора пламтящ.
Лекарите дават дан.
Между тях е доктор Гейл от САЩ,
сред учени чут и знан.
Смелите престилки свест вестят.
Топли с опит са ръце.
Белите носилки в сяй блестят,
с вопъл, с ропот е сърце.
С вяра мрат облъчени души.
Спят лъчи. Свестта мълчи.
Всичко настояще се руши.
Зрящо ще склопи очи.
Грозни са гробове без цветя.
Минала е орис зла.
Заклинания венци плетят.
Тегнат пранги и тегла.
Ще изгасне властният пожар.
Избухът ще онемей.
Чернобил е съдник и звънар.
Чернобил е - Прометей.
Многолик единствен е света.
Род човешки е голем.
Не умират мир и красота.
Род лудешки е в подем.
Време е да бъдем мъдър луч.
Време - да прегазим гнет.
На земята е човекът ключ.
Със труда е ум в разцвет.
Мрем, живеем в страховит юдол.
Свят мъчителен е ядрен ад.
Бури юри устремен сокол.
Свята два безспир творят Всесвят.
Радостта е вихър в тиха бол.

https://faktor.bg/bg/articles/venko-markovski-e-nay-savetskiyat-balgarski-poet

[Hatshepsut]

Признания на Венко Марковски за изкуствено създадения ,,македонски език" (,,Сонетен венец", 1988 г.)

Вижте цялото интервю с един от създателите на т.нар ,,македонски език", вижте отвратителната фактология за това как безродната марксистка, сталинистка политическа идеология произвежда македонизма към средата на миналия век.

Комунистът Марковски сам описва предателството си също и в ,,Предания заветни", песен втора:

,,От един народ създадохме ний два народа.
От език един направихме езика два.
В името на истината бранехме заблуди.
Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
На България без жал делехме небосвода.
Хвърляхме позор на майка с майчински слова..."