• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Guest. Please login or sign up.

11 April 2021, 01:40:31

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12605 Posts

Шишман
4748 Posts

Panzerfaust
772 Posts

Лина
699 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 20693
  • Total Topics: 1328
  • Online Today: 27
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 30
Total: 30

avatar_Hatshepsut

За православния фанатизъм

Started by Hatshepsut, 18 August 2018, 07:38:53

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] православиерелигияхристиянство

Hatshepsut

18 August 2018, 07:38:53 Last Edit: 10 January 2021, 18:55:06 by Hatshepsut
Дефиниции за фанатизъм:

QuoteФанатизъм се нарича светоглед, който приема, че определени идеи са единствените верни, и придава негативен аспект на всичко различно от тях. Целта му обикновено е налагане на "верните" и отстраняване на "неверните" идеи, като често се смятат за позволени всякакви, или много широки средства.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Фанатизъм

QuoteФанатизъм (гр. Φανατισμός, лат. Fanaticus, фр. fanatisme) — сляпо, безусловно следване на определени убеждения, особено в религиозно-философската, националната или политическата област; доведена до крайности привързаност към някакви идеи, вярвания или мнения, обикновенно съчетано с нетърпимост към чуждите възгледи и убеждения. Отсъствие на критичен поглед към собствените убеждения.

Фанатизмът като емоционално проявление се характеризира с прекомерна ревност, ентусиазъм, мания, сляпа вяра в правотата на своите (често екстремни религиозни или политически) убеждения, вярата в превъзходството и изключителността на предмета на своето обожание и последователите му.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Фанатизм

Ето още един интересен цитат, който намерих в един друг форум:

QuoteФанатизмът обичайно е бездуховно, бездушно, тъпоумно буквопоклонничество, което боготвори второстепенното за сметка на важното. Фанатикът превръща религията в идеология. Той обожава инерцията и ненавижда реалността, затова мечтае да превърне Църквата в обикновен консерваторски клуб. Той е религиозен труп, движен като робот от някакъв формален алгоритъм. Нуждае се от религиозната черупка за защита, но предварително я изпразва от живот, за да освободи място за уюта на егото си. Постепенно фанатикът се сраства с тази черупка и упорито се грижи за удебеляването й чрез буквоедство, а също чрез изобретяване на митомански каузи, осигуряващи реализация за себелюбието му и статута на атрактивна морална жертва. Често той наистина е готов на саможертви, с които много се гордее, и които външно могат да наподобяват християнското себеотречение. В дълбочина обаче фанатизмът е основан на бунт против Бог и против живото, богоподобното, човешкото в човека. В крайна сметка, той е извратен вид себеугаждане. Истина е, че наченки на фанатизъм ще намерим навсякъде, във всяка религия, идеология и дори във всеки човек, но далеч не всеки се оставя да бъде обсебен от това извращение.

http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?p=58140#p58140

Hatshepsut

Митрополит Порфирий: Фундаментализмът се явява напълно противен на Православната църква


,,Днес съществуват много видове фундаментализъм, който по начало е консервативно войнствено движение, което се придържа строго към спазването на свещените текстове", казва в доклада си митрополит Порфирий на IX междуправославна среща в Благоевград.

Според него явлението на крайни, зилотски течения е едно общо явление, което се наблюдава във всички вероизповедания.

,,Простият консерватизъм, православизъм, това е когато Православието става идеология, която защитаваме, за да не бъде нарушена. Идеология, забележете, а не православие",

каза в доклада си митрополитът.

Той обясни, че терминът ,,фундаментализъм" се явява в едно по-обхватно движине, което може да включи крайния консерватизъм и фанатизъм.

,,В религиозната област тенденциите от фундаментализма се проявяват често с по-тежки последици на социално и обществено ниво. Основни черти на фундаментализма са завръщането и упорстването в традицията, както и убеждението, че ,,пазителят" на тази традиция представлява някакъв вид съдия без разбиране на другия. Това кара фундаменталистите да приемат насилствени практики", каза още в доклада си митрополит Порфирий. Той подчертава, че ,,хората, които имат проблем с фундаментализма (са фундаменталити б.р.) показват духовно разложение, антихристиянска и саморазушителна мания". Митрополитът обръща и внимание на явлението фундаментализъм в православието. Той каза, че ,,фундаментализмът не е нов феномен, среща се навсякъде в света и във всяка една епоха. В православното християнство такива явления се намират в пълен възход. От гледна точка на индивидуалните различия е ясно, че винаги ще съществуват хора с такива наклонности", казва митрополит Порфирий.

Според него

,,духовният опит на Църквата и на богословския подход показват, че такива движения са останали маргинални. Няма да е трудно, човек да намери доводи за това, че фундаментализма може да представлява разрушение на автентичната богословска мисъл".

В доклада си митрополит Порфирий даде и цитат от стареца Паисий, който казва: ,,Предпочитам човека с цигара и вестник, отколкото да представя себе си като светец". ,,Това не означава всички да тръгнем с цигара, а да не изграждаме въображаема святост и хората да ни мислят за светии", каза още митрополитът.

,,Трагично е, когато виждаме, че православен християнин казва, че служи на Бога, а диаметрално се намира на другия край на нещата".

В доклада си митрополит Порфирий говори и за притчата за Митаря и Фарисея, а в заключение каза: ,,лесно може да се направи изводът, че у Православието може да се срещне фундаменталистки прочит на отците на Църквата. Човек с фундаменталистки възгледи казва, че използва всички начини да запази вярата от модерните неща в света. Такъв човек се затваря в едно или две мнения от богатата църковна традиция. Необходимостта на тези човеци да съгласуват този тесен подход към фундаментализма води до превръщането на православието в идеология.

Финдаментализмът се явява напълно противен на Православната църква, от живота на неизменната православна вяра, която се основава на седемте вселенски събора.

Това (фундаментализма б.р.) поражда разкол и оклеветяване на живота на православния християнин", каза още митрополит Порфирий.

https://dobrotoliubie.com/2016/09/24/

Hatshepsut

18 August 2018, 07:42:38 #2 Last Edit: 10 January 2021, 18:57:11 by Hatshepsut
Православни талибани с баданарка и вар убиха стенопис на Св. Петка


Унищоженият стенопис и авторът Николай Панайотов

Това е фашизъм, казва авторът на унищожената фреска Нкилоай Панайотов
За скандалите в България няма почивен ден. Такъв беше и този укенд. Въпреки националния траур, след трагедията в Хитрино се случи нещо нечувано – в Севлиево православни талибани с баданарки и боя замазаха и заличиха почти осем метров стенопис на една от фасадите на новопостроения храм ,,Св. Петка". Там бе изписан образът на българската закрилница, но религиозните терористи го унищожиха, произнасяйки анонимна присъда - не бил каноничен.

,,ДОБРО УТРО ФАШИЗЪМ! УНИЩОЖАВАНЕТО НА СТЕНОПИСА В СЕВЛИЕВО?

GOOD MORNING FASCISM! TODAY MY MURAL HAS BEEN DEMOLISHED!"

Това написа вчера на стената си във Фейсбук известният български модернист Николай Панайотов, който от дълги години твори и живее в Париж. Той е автор на ,,скандалния" образ на Света Петка. Творецът е и почетен гражданин на Севлиево, а всяко лято черпи вдъхновение в този край, рисувайки в ателието си в село Стоките.

Николай Панайотов прави стенописа дарение за новия храм. Проектът предварително е съгласуван и одобрен от митрополит Григорий от Търново, а църквата и фреската са осветени от владиката на тържество на 14 октомври – Петковден.

Акцията срещу стенописа тръгва почти анонимно в социалната мрежа. Скалъпява се някаква петиция, която успява да събере едва 114 подписа, като някои от тях са анонимни. Блюстителите на каноничното Християнство, сред които се твърди, че има и зографи и богослови, настояват пред Великотърновския митрополит Григорий ,,загрозяващият стенопис да се заличи". Паралелно с това в сайта Православие. бг се появява статия на богослова от Велико Търново Тодор Енчев.

Той заклеймява творбата на Николай Панайотов: ,,Конкретният стенопис няма нищо общо с традицията в православната иконография. Само този факт вече е достатъчен християните да отхвърлят приемането му за ,,каноничен", както често се изразяват вярващите, които редовно участват в светата Евхаристия

Явно е, че това не е известно на автора на стенописа и само този аргумент е достатъчен да приключа с моя коментар. Това обаче не изчерпва проблемите, които този стенопис поставя пред нас. Следващият основен проблем е, че той не е литургичен, той не изпълнява основните функции, които една икона трябва да има: първо, християните трябва да разпознаят светеца, второ, той да е представен такъв, какъвто е обожен в рая, и трето, тази икона трябва да подпомогне вярващите в тяхната молитва. В този стенопис обаче не виждаме изпълнено нито едно от тези некодифицирани правила, без които едно художествено произведение не може да бъде наречено ,,икона", пише с претенция преподавателят по църковни изкуства в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

Той поставя и проблема - какви са механизмите в Българската православна църква, които би трябвало да не допускат подобни явления.

Въпреки режисираното мирянско недоволство и до момента няма яснота каква е позицията на Търновския владика, който единствено може да се разпорежда какво да се случва с храма в неговата епархия. Въпреки това на 10 декември противници на стенописа вдигат скеле и с баданарки в ръце, като талибаните, които взривяват хилядолетни статуи на Буда,

унищожават образа на светицата,

без дори да знае и основния дарител за храма Богомил Петков.

,,Месец, след освещаването на храма и стенописа, когато вече бях в Париж, неочаквано зад гърба ми е започнала кампания от Богословския факултет в Търново, че образът на светицата не е в канона. До тогава се спотайваха, а можеха да ме потърсят. Кампанията се води от Тодор Енчев, а любопитен факт е, че жена му изписва църкви и аз явно съм им взел хляба, казва пред Faktor.bg огорченият творец. Той обяснява, че лично е направил иконографско изследване на темата, дълго е работил по проекта, който е одобрен от митрополията, а след това и осветен, защото много са го харесали.

,,Но явно съм нарушил интереси! Беше уговорено след пълното одобрение, че ще изписвам интериора в храма и аз започнах да работя по проектите в Париж. Абсолютно съм стреснат, защото нареждането за унищожение идва от богословите, а не от митрополията. Много ги е ядосало, че това е мое дарение, а богословите и иконографите трябва да печелят", казва с ирония Панайотов.

Той коментира и критичната статия в Православие. бг. Според него авторът на текста Тодор Енчев се разкрива като ,,идеолог на копирането като висше православно творчество". ,,Пълна власт на безмозъчната некадърна халтура. Как няма да изчегъртват и замажат моята ,,дяволска работа", тия фашистчета не са пред вратата, те вече са вътре и колят и бесят", коментира Николай Панайотов.

Той е категоричен, че статията в религиозния сайт е имала цел да го анатемоса, но страхливият й автор дори е нямал смелостта да спомене името на зографа на стенописа в Севлиево.

,,Без съд, без присъда покриват с вар стенописа, защото не отговарял на канона. Просто така - власт на тълпата. Тъмно и мрачно Средновековие", коментира с раздразнение скандалната тема анализаторът Илиян Василев. Той директно обвинява Църквата, че години наред мълчи и отказва да заеме позиция по който и да е проблемите на хората.

,,Загинаха хора в Хитрино - да сте видели дори един служител да отиде и да помогне да народа си да мине през тази мъка и болка! Кога за последен път сте чули БПЦ да заеме позиция, да направи нещо за останали без покрив, без храна и без ласка? Но заеха позиция срещу бежанците.

Не бил стенописът каноничен - и кой го реши това - освен някакви самозабравили се "блюстители" на канона.

Църквата е това което сме ние, и това от което имаме нужда - това е канонът.

За това ще си останем в духовно отношение варвари - това е същото, което преди много години се е случило на Галилей. И той е нарушил канона.

А в случая работата на Николай Панайотов като естетика бе много над тъмните и сиви образи на изографисаната църква на баба Ванга в Рупите.

Най-голямата заплаха за тази държава са невежеството и простаците

И медиите мълчат за едно покушение на живо над духа на съвременния българин", казва с гняв Василев.

Дори и да има някакво основание схоластичният спор, как трябва да се изографиса образът на Света Петка, то по никакъв начин не може да бъде оправдан начинът, по който се унищожава стенописът – без да бъде уведомен авторът, без с него да са водени каквито и да са разговори за евентуални корекции или търсене на друга стилистика, или просто за разрешение на проблема. Изпълнена по този дивашки начин наказателната акция обезсмисля всички доводи на блюстителите за каноничност. Лъсват единствено подли лични финансови сметчици. Ако днешните корифеи и ,,пазители" на църковните традиции имаха власт и сили през 13 век, то едва ли световно достояние щяха да станат образите на Десислава и севастрократор Калоян от Боянската църква.

Сблъсъкът между модерност, вяра и канон съвсем не е български. Но за разлика от нашата убита след 45 години комунизъм православна църква, католическата дава светъл пример и то почти преди 80 години. В областта Савоя във Франция е издигната катедралата Église Notre-Dame-de-Toute-Grâce du plateau d'Assye. За сведение на другарите ,,експерти" от православната инквизиця, в изписването на фреските и стъклописите участват Матис, Марк Шагал, Брак, Руо, Бонар, Фернанд Леже и др. , но стряскащият им и до днес модернизъм съвсем не убиват вярата и изкуството. Всъщност самият Николай Панайотов зографисва още през 1985 г. в абатството в Герас в Австрия стенописа ,,Благовещение", но никой не го обвинява, че е извън традициите.

Заради това у нас, докато с фарисейски доводи и действия пазим канона,

храмовете опустяват, а вярващите стават все по-омерзени

от своите духовни пастири, които по ,,канон" живеят в разкош и разврат, носят Ролекси за хиляди и карат Беемвета за стотици хиляди.

И още нещо много важно – православните талибани от Търновската школа забравиха, че извършиха това мародерство по време на коледни пости, оскверниха ги, убивайки осветения образ на българската светицата, сякаш това е Рождеството, което искат.

https://www.faktor.bg/

Hatshepsut

Психология на религиозния фанатизъм

"Фанатизъм" от лат. fanatismus означава изстъпление; доведена до крайна степен привързаност към някакви вярвания или възгледи, нетърпимост към други убеждения, напр. религиозни. Това определение за фанатизма дава не Краткият речник на чуждите думи или което и да е кратко ръководство за студента, а последното издание на Голямата съветска енциклопедия.


Дори самият обем на статията в енциклопедията по-ясно от всичко друго показва, че в родната наука това понятие е твърде слабо осмислено и разработено. Едновременно с това самата дума "фанатизъм" бива широко използвана в атеистичната литература от 20-те до 80-те години (на ХХ век – бел. прев.), когато за религиозни фанатици са обявявани и св. Франциск Асизки, и преп. Серафим Саровски, и св. Тереза от Лизие, и папа Йоан Павел ІІ, и отец Александър Мен и много други.

От какъвто и да е контекст виждаме, че терминът "фанатизъм" обозначава екстремална форма на религиозност. Но къде е мястото на този термин в понятия като аскетизъм, религиозен фундаментализъм или екстремизъм, жестокост и т. н.?

За първи път терминът "фанатизъм" е въведен от Жак Бенин Босюе (1627-1704) – католически епископ, един от главните идеолози на френския абсолютизъм, открил в католицизма, достатъчно рязко обособен от Рим и всъщност превърнал се в национална религия, официална система от възгледи за монархическа Франция. За него фанатици са протестантите, доколкото те предполагат, че техните "мечтания" са вдъхновени от Бога. За Босюе фанатици не са парижките буржоа, които през 1572 г. в нощта на 24 август, когато се чества денят на св. апостол Вартоломей, "вкупом – както ще напише по-късно Волтер, – се втурнаха да убиват, да прерязват гърла, да хвърлят от прозореца и да режат на късове своите съграждани единствено заради това, че не ходели на меса". Фанатици за Босюе са именно протестантите, защото смятали, че вярата им зависи само от Бога, а не от църковните постановления или от утвърдените от когото и да е правила.

Пиер Бейл (1647-1706), а след него и "Френската енциклопедия" (1777 г.) и по-точно авторът на статията за фанатизма М. Делейр, специалист по философията на Фр. Бейкън, дават принципно ново определение за фанатизма. Това е "влязло в действие суеверие" или плод на незнанието, примитивната душа, ирационалното или, по-добре казано, предрационално (prerationel) съзнание. "Фанатизмът се ражда сред нощния мрак на гората и паническия страх, и издига първите езически храмове".

Ако Босюе дава католическо, макар и, разбира се, несподеляно от католическите учени днес тълкование на термина "фанатизъм", то Бейл и "Френската енциклопедия" предлагат под това понятие да разбираме всичко, което засяга ранните форми на религия, а в по-широк смисъл – религиозните чувства изобщо. Въпреки това както Босюе, така и Бейл свързват фанатизма с онези усещания, които изпитват вярващите. На практика, при цялата очевидна несъвместимост между двете интерпретации на фанатизма – и в единия, и в другия случай става дума за самостоятелно религиозно чувство, нерегулирано от никоя богословска система или църковна структура.

По такъв начин Босюе свързва самото определение fanaticus с представата за епифания или богоявление. Именно върху този аспект от култа към Кибела или Белона обръща внимание твърде ерудираният в античните автори Босюе, когато за първи път употребява думата "фанатик" в новоевропейски контекст. Протестантите или например английските квакери, за които той споменава в речта, произнесена на погребението на английската кралица, му се струват фанатици точно поради убеждението им, че всички техни мечтания са боговдъхновени или внушени от Самия Бог.

Принципно ново определение на фанатизма, станало класическо, дава Волтер в излезлия през 1764 г. в Женева "Философски речник". Той издига следната теза: "Онзи, на когото са присъщи екстазни преживявания и видения, който приема сънищата си за реалност и плодовете на своето въображение за пророчества – него можем да наречем ентусиаст; но онзи, който поддържа безумието си, убивайки – е фанатик". Същността на фанатизма според Волтер се заключава в идеята, че отстоявайки онази ортодоксия, за чийто пазител се смята, фанатикът е готов да измъчва и да убива, при което той винаги и изключително се опира на силата. Като "най-отвратителен пример за фанатизъм" Волтер посочва Вартоломеевата нощ. Той се изказва хладнокръвно и за фанатиците – това са "съдии, които произнасят смъртни присъди над онези, чието мнение е различно от тяхното собствено".

Волтер очертава и някои от характерните белези на фанатизма. Той не е просто "плод на незнанието и примитивната душа", както твърди "Френската енциклопедия", но винаги е тясно свързан с психологията на тълпата: "книгите много по-слабо възбуждат фанатизма, отколкото събранията и публичните речи". Фанатизмът винаги е somber et cruel, тоест "мрачен и жесток"; той е едновременно superstition, fievre, rage et colere (суеверие, треска, бесноватост и злоба).

Ако си спомним, че Буше-Леклерк възприема като не съвсем надеждна общоприетата етимология на думата fanaticus от fanum, ще бъде разумно да предположим, че волтеровското определение за фанатизма се базира и върху това, че всеки, който познава гръцкия език, несъмнено ще долови в латинската дума fanaticus отглас от гръцкото прилагателно thanatikos – смъртоносен. За фанатика винаги е свойствено пренебрежително отношение към живота – и към чуждия, и към неговия собствен. Както пилотите терористи, които насочиха пътническите самолети към сградите на Световния търговски център в Ню Йорк, погубвайки себе си и още хиляди хора.

Преди няколко години в един от православните интернет форуми се появи цяла поредица от реплики по повод на това, че страдащите от онкологични заболявания деца, на които помага група ученици на отец Александър Мен, било по-добре и по-полезно да умрат, отколкото да приемат помощ от еретици... Защото мнозина православни неофити възприемат отец Александър като еретик, но тези православни имат твърде малко допирни точки с православието. Ето още един съвременен и на практика не по-малко страшен от извършеното на 11 септември 2001 г. пример за пренебрежително отношение към живота, уви, типичен за фанатика. При това фанатиците сякаш заместват Бога, Който според тях се бави, и започват да съдят и да действат от Негово име.

"Фанатизмът – пише Бердяев, – не допуска съществуването на различни идеи и светогледи. Съществува само врагът. Вражеските сили се унифицират, представят се като единен враг". И по-нататък: "Комунистите, фашистите, привържениците на "фундаменталисткото" православие, католицизъм и протестантизъм не спорят с никакви идеи, те отхвърлят неприятеля в противоположния лагер, към който насочват картечници". Фанатиците като правило не осъзнават, по-скоро, едва усещат слабостта на позицията си, но въпреки това мобилизират всички свои сили в безпощадна защита на изповядваната от тях истина.

Фанатизмът излиза на авансцената на историята преди всичко в епохи на упадък на живата вяра и криза на религиозното мировъзрение; второ, в моменти на смяна на духовните ориентири, когато мнозинството вярващи има твърде слаби представи в какво вярва; и трето – в периоди, през които в живота на обществото преобладава новото. Именно заради това религиозният фанатизъм, Инквизицията, "ауто-да-фе" (португалският израз auto da fe произлиза от латинското actus fidei, т. е. "акт на вярата"); онези клади, в които погиват Ян Хус, Савонарола, Мигел Сервет, Джордано Бруно и много други, и накрая – Вартоломеевата нощ – хвърлят, ако можем така да се изразим, сянка върху Ренесанса.

Бурното развитие на националните езици и литератури, а след това и на изобразителното изкуство (Леонардо да Винчи, Рафаело, Микеланджело); невероятно бързото разпространение на книгопечатането из цяла Европа и последвалият книжен бум през ХVІ век; великите географски открития (Вашко да Гама, Колумб и Магелан) и революцията в областта на класическата наука (Коперник, Тихо Брахе и Йохан Кеплер) за по-малко от сто години промениха света до неузнаваемост. Всичко това дава тласък на гигантска криза в сферата на религиозното светоусещане, която намира израз в Реформацията и Контрареформацията. Появяват се преводи на Библията на всички европейски езици, раждат се нови, немислими дотогава богословски и философски идеи. Това не може да не предизвика реакции не само у средния вярващ, който в новите условия се оказва напълно дезориентиран и започва яростно да защитава своята истина; правдата на отминалите времена, унаследена от предците и дори само поради това свещена, но понякога и у ярките мислители. Подобен е примерът с Томас Мор, оказал се един от застъпниците за екзекуцията на автора на английския превод на Свещеното писание Уилям Тиндейл.

ХХ век има много прилики с епохата на Ренесанса. Телефонът, радиото и телевизията; научно-техническата революция като цяло; ядрената физика и атомната бомба; авиацията, космическите полети; накрая интернет и изследванията в областта на клонирането – всичко това също до неузнаваемост промени живота около нас, както става през ХVІ век. Като не успява да осмисли събитията около себе си, човекът, изповядващ традиционните ценности, лесно попада в капана на фанатизма. Това почти винаги се случва, когато (използвам евангелския образ) съботата, тоест следването на религиозните норми и буквата на закона, на една или друга идеология или догма, се оказва по-ценно от живия човек. Всъщност именно за този капан Иисус Христос многократно говори на страниците на Новия завет, изобличавайки книжниците и фарисеите.

Необходимо е да си дадем сметка, че днес фанатизмът се проявява не само в ислямския свят. Разбира се, макар че в условията на съвременното общество поддръжниците на фанатизма невинаги разполагат с възможността да убиват или да изгарят на клади в името на своята представа за истината (да си спомним Мартин Лутер Кинг или отец Александър Мен), дори и в тази ситуация те лесно се приспособяват, като намират трибуна в средствата за масова информация, във вестниците, радиото и особено в интернет форуми и чатове, където нерядко се оформя истинска зона на омраза.

Фанатикът, и по-точно, заразеният от бацила на фанатизма неофит започва да показва и да разобличава враговете – преди всичко еретиците, католиците, протестантите и т. н.; бори се с културата; създава не само около себе си, но и в обществото нажежена обстановка на страх, нетърпимост и ересомания.

Няма да е пресилено, ако кажем, че съветската идеология канонизира насилието и несвободата. Възпитаният в съветската школа човек, усвоявайки традиционните ценности – както религиозни, така и политически – започва много бързо да ги защитава в новите условия, като използва методологията, която е усвоил, фигуративно казано, от вестник "Правда". Врагът трябва да бъде намерен, разобличен, обезвреден и унищожен. Враг в тази ситуация се оказва всеки другомислещ. По такъв начин религиозният фанатизъм, винаги израстващ от стремежа да се защити старото, традиционното, осветеното от времето и паметта за миналото, в постсъветската действителност придобива ново измерение.

Какво, ако не типичен пример за разпалване на фанатизъм и междурелигиозна вражда, представлява отговорът на един от московските свещеници на въпрос, зададен от радиослушателка: как да постъпят жителите на град, в който баптисти са построили молитвен дом? Свещеникът отговори, че трябвало да съберат колкото може по-голяма купчина камъни и да удрят по прозорците на баптистите, докато те сами не се махнат оттам... Има ли този отговор дори в минимална степен нещо общо с православието, което по цял свят е известно като религия на жертвената любов?

Къде можем да търсим изход от създалата се ситуация? Според Али Апшерони фанатиците "възприемат търпимостта едностранчиво, ратуват за справедливост единствено по отношение на самите себе си". С различни думи, но за същата особеност на фанатизма говори Бердяев, насочвайки към това, че на фанатиците винаги е присъщ егоцентризъм. "Вярата на фанатика, неговата всеотдайна и безкористна преданост към идеята ни най-малко не му помага да преодолее егоцентризма... фанатикът от което и да е течение отъждествява своята идея, своята истина със самия себе си". Оттук Бердяев прави изключително важния извод: "егоцентризмът на фанатика... се изразява в това, че той не вижда човешката личност, не взема под внимание индивидуалния човешки път".

Аналогични идеи изказва и горецитираният Али Апшерони. "Ислямът – пише той, – не се нуждае от фанатизирани революционери; той се нуждае от благочестиви и набожни хора, които притежават дълбока и искрена вяра и които са култивирали в себе си толерантност и откритост към хората с различно мнение, говорещи на други езици и изповядващи друга вяра".

http://www.pravoslavie.bg/

Hatshepsut

18 August 2018, 07:44:47 #4 Last Edit: 18 August 2018, 12:53:56 by Hatshepsut
За фанатизма, ортодоксията и истината


Темата за фанатизма, свързана с привързаността към ортодоксални учения, е много актуална. Историята е ритмична, в нея играе огромна роля редуването на психическите реакции. И ние навлизаме в ритъм, в който преобладава насочеността към принудително единство, към задължителна за всички ортодоксия, към ред, който потиска свободата. Това е реакция против XIX век, против неговото свободолюбие и човечност. Образува се масова психология на нетърпимост и фанатизъм. При това равновесието се нарушава и човек се оставя да достигне до маниакална обсебеност. Индивидуалният човек става жертва на колективни психози. Протича страшно стесняване на съзнанието, потискане и изместване на много съществени човешки черти, на цялата сложност на емоционалния и интелектуален живот на човека. Единството се достига не чрез пълнота, а чрез все по-голяма ущърбност. Нетърпимостта е сродна с ревността. Ревността е психоза, при която се изгубва чувството за реалностите. душевният живот се преобръща и се фиксира върху една точка, но точката, върху която става фиксирането, съвсем не се възприема реално.

        Човекът, в когото нетърпимостта е достигнала до нажежеността на фанатизма, подобно на ревнивеца, навсякъде вижда само едно и също, само измяна, само предателство, само нарушаване на верността към единното, той е подозрителен и мнителен, навсякъде открива заговори срещу възлюблената идея, против предмета на своята вяра и любов. Фанатично нетърпимият човек, както и ревнивецът, е много трудно да бъде върнат към реалностите. Фанатикът, обсебен от мания за преследване, вижда около себе си козни на дявола, но винаги самият той преследва, измъчва и убива. Човекът, обсебен от мания за преследване, който се чувства отвсякъде заобиколен от врагове, е много опасно същество, той винаги става гонител, не преследват него, а именно той самият преследва.

        Фанатиците, извършващи най-големи злодеяния, насилия и жестокости, винаги се чувстват обкръжени от опасности, винаги изпитват страх. Човек винаги извършва насилие от страх. Афектът на страха е дълбоко свързан с фанатизма и нетърпимостта. За фанатика дяволът винаги изглежда страшен и силен, той вярва в него повече, отколкото в Бога. фанатизмът има религиозни корени, но той лесно преминава в националната и политическата сфера. Националният или политическият фанатик също вярва в дявола и неговите козни, ако и религиозната категория на дявола да му е напълно чужда. Против силите на дявола винаги се създава инквизиция или комитет за обществено спасение, всесилна тайна полиция, ЧК. Тези страшни учреждения винаги са се създавали от страха от дявола. Но дяволът винаги се оказвал по-силен, той прониквал в тези учреждения и ги ръководел.

        Няма нищо по-страшно от страха. Духовното излекуване от страха е нужно на човека повече от всичко. Нетърпимият фанатик извършва насилие, отлъчва, затваря в затвори и екзекутира, но всъщност той не е силен, а слаб, той е потиснат от страха и съзнанието му е страшно стеснено, той по-малко вярва в Бога, отколкото толерантният човек. В известен смисъл би могло да се каже, че фанатичната вяра е слабост на вярата, безверие. това е отрицателна вяра.

        Архимандрит Фотий в епохата на Александър I вярвал най-вече в дявола и антихриста. силата на Бога му се струвала нищожна в сравнение със силата на дявола. Инквизицията също толкова малко вярва в силата на християнската истина, колкото и ГПУ (Главно политическо управление - бел. прев.) малко вярва в силата на комунистическата истина. фанатичната нетърпимост е винаги дълбоко неверие в човека, в Божия образ в човека, неверие в силата на истината, т.е. в края на краищата неверие в Бога. Ленин също така не вярвал в човека и в силата на истината, както и Победоносцев - те са от една раса. Човекът, който се е оставил да го обсеби идеята за световната опасност и за световния заговор на масоните, евреите, йезуитите, болшевиките или някакво окултно общество на убийци, престава да вярва в Божията сила, в силата на истината, и се опира само на собствените насилия, жестокости и убийства. Такъв човек е всъщност обект на психопатологията и психоанализата.

        Маниакалната идея, внушена от страха, е най-голямата опасност. Сега фанатизмът, патосът на общозадължителната ортодоксална истина се проявяват във фашизма, в комунизма, в крайните форми на религиозен догматизъм и традиционализъм. Фанатизмът винаги разделя света и човечеството на две части, на два враждебни лагера. Това е военно разделяне. Фанатизмът не допуска съсъществуването на различни идеи и мирогледи. Съществува само врагът. враждебните сили се унифицират, представят се като единен враг. Това е също както ако човек би осъществил разделяне не на аз  и множество други аз-ове, а на аз и не-аз, като при това си представя не-аз като единно същество. Това страшно опростяване облегчава борбата. За комунистите сега в света има само един враг - фашизмът. Всеки противник на комунизма само с това вече става фашист. И обратното. За фашистите всеки противник на фашизма вече е комунист. При това количеството на фашистите и комунистите в света непомерно нараства. От враждебност към комунизма хората застават на страната на фашизма и от вражда към фашизма - на страната на комунизма. Обединението се осъществява по отношение на дявола, който е другата половина на света. Предлага ви се нелепият избор между фашизъм и комунизъм. Непонятно е защо трябва да избирам между две сили, които еднакво отричат достойнството на човешката личност и свободата на духа, еднакво практикуват лъжата и насилието като методи на борба. Ясно е, че трябва да застана на страната на някаква трета сила - това и прави във Франция течението, свързано с   "Esprit" и "La Fleche", еднакво враждебно на капитализма, фашизма и комунизма. Фанатичната нетърпимост винаги ни поставя пред измамен избор и осъществява фалшиво разделяне. Но интересното е, че патосът на фанатичната нетърпимост в днешно време е резултат не на страстна вяра и убеденост, а на изкуствено самонавиване, често на стилизация и е породено от колективни внушения и демагогия. Има, разбира се, отделни комунисти и фашисти, вярващи и убедени до фанатизъм, особено сред руските комунисти и немските нацисти, по малко сред италианските фашисти, които са по-скептични и подчинени на пресметливата политика. Но у комунистическата и фашистката маса няма никакви твърди и обмислени вярвания и убеждения. тази маса се стилизира под фанатизъм вследствие на внушение и подражание, а често пъти и от интерес.

        Съвременният патос на нетърпимостта много се различава от средновековния; тогава действително е имало дълбока вяра. Средният човек на нашето време няма идеи, той има инстинкти и афекти. Нетърпимостта му е предизвикана от условията на война и от жаждата за ред. Той познава само истината, полезна за организацията. Двучленното разделяне на света, предизвикано от изискванията на войната, има своите неотвратими последици. Нашата епоха не познава критиката и идейния спор и не познава борбата на идеите. Тя познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Инакомислещият се разглежда като престъпник. С престъпника не се спори. Всъщност вече няма идейни врагове, има само военни врагове, които принадлежат към враждуващи държави. Спорът е толерантност, най-свирепият спорещ е толерантен човек, той допуска съсъществуването на други идеи, различни от неговите, той смята, че в сблъсъка на идеите може по-добре да се разкрие истината. Но сега в света няма никаква идейна борба, има борба на интереси и юмруци. Комунистите, фашистите, фанатиците на ортодоксалното Православие, Католицизъм или Протестантство не спорят с никакви идеи, те отхвърлят противника в противоположния лагер, към който се прицелват картечници.

        Патосът на ортодоксалната доктрина, която се оказва полезна за борбата и за организацията, води до пълна загуба на интерес към мисълта и идеите, към познанието, към интелектуалната култура, и сравнението със средновековието е много неблагоприятно за нашето време. Никакво идейно творчество при това не се наблюдава. В това отношение нашата нетърпима епоха е поразително бездарна и убога, в нея творческата мисъл замира, тя паразитно се храни от предшестващите я епохи. Най-влиятелните мислители в съвременна Европа, като Маркс, Ницше, Киркегор, принадлежат към оня XIX век, против който в момента се осъществява реакция. Единствената област, в която се наблюдава главозамайващо творчество, е областта на техническите открития. Ние живеем под знака на социалността, и в тази област стават много положителни неща, но никакви социални идеи, социални теории сега не се създават, всички те принадлежат на XIX век. Марксизмът, прудонизмът, синдикализмът, дори расизмът - всички са родени от мисълта на XIX век. Главото предимство на днешня век е в това, че той е повече обърнат към реалностите, разкрива реалностите. Но разобличавайки старите идоли, новият век създава нови идоли.

        За фанатика не съществува многообразният свят. Той е човек, обсебен само от едно нещо. Той има безпощадно и зло отношение към всичко и всички, освен към едно. Психологически фанатизмът е свързан с идеята за спасението или гибелта. Именно тази идея фанатизира душата. Има едно нещо, което спасява, всичко останало погубва. Затова трябва изцяло да се отдадеш на това едно и безпощадно да изтребваш всичко останало, целия множествен свят, заплашващ с погибел. С гибелта, свързана с множествения свят, е свързан и афектът на страха, който винаги е в основата на фанатизма.

        Инквизиторите са били напълно убедени, че извършваните от тях жестокости, мъчения и изгаряния на клади са прояви на човеколюбие. те се борели против гибелта и за спасението, опазвали душите от съблазънта на ересите, заплашващи с гибел. по-добре да се причинят кратки страдания в земния живот, отколкото гибел на мнозина във вечността. Торквемада бил безкористен, изпълнен със себеотрицание човек, той не искал нищо за себе си, той бил целият отдаден на своята идея, на своята вяра; изтезавайки хората, той служел на своя Бог, той правел всичко изключително за слава Божия, в него имало дори мекота, той към никого не изпитвал злоба и враждебност, той бил по своему "добър" човек. Аз съм убеден, че също толкова "добър" човек, убеден вярващ, беше и Дзержински, който в своята младост е бил страстно вярващ католик и искал да стане монах. Това е интересен психологически проблем.

        Вярващият, безкористният, идейният човек може да бъде фанатик, да извършва най-големи жестокости. Да се отдадеш без остатък на Бога или на идея, заместваща Бога, подминавайки човека, да превърнеш човека в средство и оръдие за славата Божия означава да станеш фанатик - и дори изверг. Именно Евангелието откри на хората, че не може да се изгражда отношението към Бога без отношението към човека. Ако фарисеите поставяха съботата над човека и бяха изобличавани от Христос, то и всеки, който е поставил дадена отвлечена идея по-високо от човека, изповядва религията на съботата, отхвърлена от Христос. при това е все едно дали това ще е идеята на църковната ортодоксия, на държавността и национализма или идеята на социализма и революцията.

        Човекът, чиято фикс идея е на издирването и изобличаването на ереси, отлъчването и преследването на еретици, отдавна е изобличен и осъден от Христос, ако и да не забелязва това. Патологичната ненавист към ереста е обсебеност от "идея", която е поставена по-високо от човека. Но всички ортодоксални доктрини на този свят са нищо в сравнение с последния измежду хората и неговата съдба. Човекът е образ и подобие Божие. А всяка система от идеи е породена от човешката мисъл или безмислие. Човек не се спасява и не загива от това, че се придържа към някаква система от идеи. Единствената истинска ерес е ереста на живота.

        Именно изобличителите и гонителите на ереси са били еретици на живота, еретици по отношение на живия човек, на милосърдието и любовта. Всички инквизитори са били еретици на живота, те са били изменници на жизнения догмат за човека. Кирил Александрийски е бил еретик на живота в по-голяма степен от изобличаваните от него еретици. Зад изобличаванията на еретици винаги е скрита греховната похот към властта, волята към могъщество.

        Патологичната обсебеност от идеята за спасение и гибел, от която обсебените би трябвало да се лекуват, може да бъде пренесена и в социалната сфера. Тогава тази паническа идея поражда революционния фанатизъм и създава политически инквизиционни учреждения. Нетърпимостта и инквизицията се оправдават от заплашващата социална гибел. Така например, московските процеси много напомнят процесите срещу вещиците. И тук и там обвиняемите признават престъпните си отношения с дявола. Човешката психика не се променя много. Всъщност фанатизмът винаги има социален характер. Човек не може да бъде фанатик, когато е поставен пред Бога, той става фанатик само когато е поставен пред други хора.

        Фанатикът винаги има нужда от враг, винаги трябва да убива някого. Ортодоксалните догматични формули са образувани не по отношение на Бога, а по отношетие към други хора, те са се образували, защото са възникнали еретични мнения. Фанатизмът винаги означава социална принуда. Или той може да приема формата на самоизгаряне, както например в крайните течения на руския разкол, но и в този случай той също означава социална принуда с обратен знак. Фанатизмът на крайната ортодоксия в религията има сектантски характер. Чувството на удовлетворение от принадлежността към кръга на избраните е сектантско чувство. Фанатизмът калява волята и организира за борба, за причиняване на мъчения и за понасяне на мъчения. У най-мекия и кротък фанатик, смятащ себе си за човеколюбец, грижещ се за спасението на душите и обществата, има елемент на садизъм. Фанатизмът винаги е свързан с явлението на мъчителството. Идеологически фанатизмът винаги е изстъпление на ортодоксията.

        Категорията на ортодоксията, противопоставяна на ереста, се прилага сега към типове мислене, нямащи нищо общо с религията - например към марксизма; но тя има религиозен произход. Въпреки, че произходът и е религиозен, тя е преди всичко социално явление и означава господство на колектива над личността. Ортодоксията представлява умствено организиране на колектива и означава екстериоризация на съзнанието и съвестта. Ортодоксията утвърждава себе си в противоположност на ереста. Еретикът е човек, който не мисли в съгласие с умствената организация на колектива. хората, които считат себе си за предимно ортодоксални и изобличаващи еретиците, т.е. инакомислещите, обичат да казват, че защитават истината и поставят истината по-високо от свободата. това е най-голямата заблуда и самоизмама на ортодоксите.

        Патосът на ортодоксията, който подхранва фанатизма, няма нищо общо с патоса на истината, той е именно неговата противоположност. ортодоксията се образува около темата за спасението и гибелта, ортодоксите сами са изплашени и плашат другите. А истината не познава страха. Именно пазителите на ортодоксията най-много са изкривявали истината и са се страхували от нея. Пазителите на религиозната ортодоксия са изкривявали историята. Пазителите на марксистката или расистката ортодоксия също изкривяват историята. Тези хора винаги създават злостни легенди за силата, която им е враждебна. Истината се подменя от ползата, от интересите на организирания ред.

        Човекът, фанатизиран от някаква идея като единственоспасяваща, не може да търси истината. Търсенето на истината предполага свобода. Извън свободата истина няма, истината се дава само на свободата. Извън свободата има само полза, а не истина, само интереси на властта. Фанатикът на определена ортодоксия търси власт, а не истина. Истината не е дадена в готов вид и не се възприема пасивно от човека, тя е безкрайна задача. Истината не пада върху човека отгоре, като някакава вещ. И откровението на истината не може да се разбира наивно-реалистично. Истината е също така път и живот, духовният живот на човека. А духовният живот е свобода и няма свобода извън него.

        Всъщност фанатиците на ортодоксията не познават истината, защото не познават свободата, не познават духовния живот. Фанатиците на ортодоксията смятат себе си за смирени хора, защото са послушни на църковната истина, и обвиняват другите в гордост. Но това е страшна заблуда и самоизмама. Нека в Църквата да се съдържа пълнотата на истината. Но защо ортодоксът мисли, че именно той притежава тази истина на Църквата, че именно той я знае? Защо именно на него е даден този дар на окончателно различаване на църковната истина от ереста, защо той се оказва този избранник? Това е гордост и самомнение, и няма по-горди и самомнителни хора от пазителите на ортодоксията. Те отъждествяват себе си с църковната истина. Съществува ортодоксална църковна истина. Но може би ти, фанатико на ортодоксията, не я познаваш, ти познаваш само отломки от нея като следствие от твоята ограниченост, сърдечна вкамененост, твоята нечувствителност, твоята привързаност към формата и закона, отсъствието на даровитост и благост.

        Човекът, оставил се да бъде фанатично обсебен, никога не допуска тази възможност за себе си. Той разбира се е готов да признае себе си за грешник, но никога не се признава за намиращ се в заблуждение, в самоизмама, в самодоволство. Затова той смята за възможно при цялата своя греховност да измъчва и преследва другите. Фанатикът се осъзнава като вярващ. Но може би неговата вяра няма никакво отношение към истината. Истината е преди всичко изход от себе си, фанатикът не може да излезе от себе си. Той излиза вън от себе си само в своята озлобеност срещу другите, но това не е изход към другите и към другия.

        Фанатикът е егоцентрик. Вярата на фанатика, неговата беззаветна и безкористна преданост на идеята ни най-малко не му помага да преодолее егоцентризма. Аскезата на фанатика (а фанатиците често са аскети) ни най-малко не побеждава погълнатостта от себе си, ни най-малко не го обръща към реалностите. Фанатикът на дадена ортодоксия отъждествява своята идея, своята истина със себе си. Той самият е тази идея, тази истина. Ортодоксията - това е той. В края на краищата това винаги се оказва единственият критерий за ортодоксията.

        Фанатикът на ортодоксията може да бъде краен привърженик на принципа на авторитета. Но той винаги незабелязано отъждествява авторитета със себе си и на никакъв несъгласен с него авторитет никога няма да са подчини. Склонността към авторитет в нашата епоха носи именно такъв характер. Авторитарно настроената младеж не признава никакви авторитети над себе си, тя смята самата себе си за носителка на авторитета. Ултраправославно настроената младеж, която не обича свободата и изобличава ересите, счита себе си за носителка на Православието. Последното е пример за това доколко противоречива и несъстоятелна е идеята за авторитета. На практика авторитетът никога не притеснява неговите фанатични привърженици, той притеснява другите, техните противници, и ги насилва. Всъщност никой никога не се е подчинявал на авторитет, ако го е смятал за несъгласен с неговото разбиране за истината. Изповядването на някаква крайна ортодоксия, на някаква тоталитарна система винаги означава желание да се принадлежи към кръга на избраните, на носителите на истинното учение. Това ласкае гордостта и самомнението на хората. В сравнение с това свободолюбието означава скромност.

        Много е приятно и ласкателно да смяташ себе си за единствения знаещ какво е Православието или истинният марксизъм-ленинизъм (психологията е една и съща). Робеспиер беззаветно е обичал републиканската добродетел, той е бил най-добродетелният човек в революционна Франция и дори единственият добродетелен. Той отъждествявал себе си с републиканската добродетел, с идеята за революцията. Той е представлявал завършения тип на егоцентрика. Цялата тази лудост по добродетелта, това отъждествяване на себе си с нея е било най-отвратителното у него. Порочният Дантон е бил хилядократно по-добър и по-човечен.

        Егоцентризмът на фанатика на дадена идея, на дадено учение се изразява в това, че той не вижда човешката личност, невнимателен е към личния път на човека, той не може да установи никакво отношение към света на личностите, към живия, конкретен човешки свят. Фанатикът познава само идеята, но не познава човека дори и тогава, когато се бори за идеята на човека. Но той не възприема и света на другите идеи, различни от неговите собствени, не е способен да влезе в общуването на идеите. Обикновено той нищо не разбира и не може да разбере; именно егоцентризмът го лишава от способността за разбиране. Той изобщо не иска да убеди в истинността на нещо, той изобщо не се интересува от истината. Интересът към истината извежда от затворения кръг на егоцентризма. Егоцентризмът изобщо не е същото като егоизма.

        Егоистът в житейския смисъл на думата все пак може да излезе вън от себе си, да се заинтересува от света на чуждите идеи. Но фанатикът-егоцентрик, безкористният, аскетичният, беззаветно преданият на дадена идея, изобщо не може да направи това - идеята го центрира върху самия него. За нашата смутна епоха са характерни не само изблиците на фанатизъм, но и стилизацията на фанатизъм. Съременните хора изобщо не са толкова фанатични и съвсем не са толкова привързани към ортодоксални учения, колокото това може да изглежда на пръв поглед. Те искат да изглеждат фанатици, имитират фанатизъм, произнасят фанатични думи, правят насилствените жестове на фанатиците. Но мтного често това само прикрива вътрешната пустота. Имитацията и стилизацията на фанатизъм е само един от начините за запълване на тази пустота. Това означава също творческо безсилие, неспособност да се мисли. Претендиращите на знание на ортодоксалната истина се намират в състояние на безмислие. Любовта към мисълта, към познанието е също и любов към критиката, към диалогичното развите, любов към чуждата мисъл, а не само към собствената.

        На фанатичната нетърпимост се противопоставя толерантността. Но толерантността е сложен феномен. Толерантността може да бъде резултат от безразличие, равнодушие към истината, неразличаване на доброто и злото. Това е топлохладната, либералната толерантност, и не тя трябва да бъде противопоставяна на фанатизма. Възможна е страстна любов към свободата и истината, пламенна отдаденост на идеята, но - при огромно внимание към човека, към човешкия път, към човешкото търсене на истината. Свободата може да бъде разбрана като неразривна част от самата истина. И не всичко човек трябва да търпи. Към съвременната нетърпимост и фанатизъм, към съвременната ортодоксомания изобщо не трябва да се отнасяме толерантно, обратното, трябва да бъдем нетолерантни. И на враговете на свободата изобщо не е необходимо да се дава безгранична свобода. В известен смисъл ни е нужна диктатура на реалната свобода. Докато съвременните диктатури се основават на душевен фундамент, който разкрива тежко душевно заболяване. Необходим е курс на духовно лечение.

http://www.palitrabg.net/2h.htm

Шишман

Напоследък се появиха доста такива хора.

генерал Жеков

Фанатизъм на религиозна основа-винаги е вреден за нацията.Православните фанатици са същите като ислямистите
ϟϟ|СВОБОДЕН-СОЦИАЛЕН-НАЦИОНАЛЕН| lYl 
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО И ВСИЧКО ЗА БЪЛГАРИЯ!

Шишман


За православния фанатизъм
 Една добра , и важна тема от старият форум. Малко съм я преправил и смекчил тона.
________________________
Омръзна ми по форумите да ме наричат православен фанатик, верски фанатик и тем подобни, за това искам да изясня работата с православния фанатизъм , така че и на последния глупак да му стане ясна.
Западните богослови никога не ползват думата фанатик относно православните, по презумция за тях, а и по принцип всеки православен е фанатик. Така е защото православните християни отказват да си подменят вярата, да отстъпват от нея , да я модернизират и т.н. – пазят я свято, такава каквато им е дадена от Господа Исуса Христа. Пазят я без изменения и отклонения. По принцип фанатизма може да е и добър и лош. Православния такъв се състои в без-прекословно спазване на :догми, канони и писанията на светите отци на църквата, постите, изповедта причастието и други работи. Православния фанатизъм никога не води до: самоубийства, садизъм, масови убийства, извратеност, педерастия и подобни неприятни и ненормални отклонения.. Води до получаване на дарове от Бога от рода на : лечителство, ясновидство, прозорливост и други за които обикновения пост комунистически и модерен човек не е чувал даже. С една дума води до добри последствия.
Кои може да бъдат наречени православни фанатици ? Някога е имало юродиви ради Христа – тоест доброволно правещи се на луди хора, угаждащи така на Бога. В днешни дни такива май вече няма, или поне аз не съм чувал да има.
Другия вид възможни фанатици са монасите, но не всички, а само напълно отдадените на Бога, угаждащи Му всеотдайно и изцяло. Сред тях особено са активни тъй наречените зилоти, от които има доста на св. Гора Атонска.
Обикновен човек, като мене не може да е фанатик защото : живея в света, не съм изцяло отдаден на Бога, не спазвам редовно поста, не се изповядвам редовно , не се причестявам и върша доста греховни работи.
Примери за отдадени на Бога хора, които според днешните разбирания са фанатици има много, и нито един от тези хора не е правил нищо лошо , нито е повел някого към лоши дела.Аз ще дам за пример само някои по-известни.
Драги  ми модерно-толерантни хора свикнали да заклеймявате другите, като верски фанатици : вие ядохте ли на никулден риба, а вашите родители ?
Знаете ли че този св. Николай според слабоумните  квалификации на някои хора  е верски фанатик  ? Вие защо така сте го почели а, нали според вас фанатизма е нещо лошо ?
Защо говорите на български език, че и пишете на него ? Та езика ни е такъв, какъвто е благодарение на братята Кирил и Методий, които според някои квалификации са фанатици . На тяхната аз-бука пишете, по-късно преправена от св. патриарх Евтимий, който според вас също, трябва да  е верски фанатик и е лош .

Ами я нека тия модерно-либерални хора  ми кажат: защо почитат история славяно-българска написана от лошия според тях Паисий хилендарски ? Та той е бил лош фанатик !
 Да отречем сега възраждането ли ? Да някои наистина са за отричането му ! 3ащо да не е нещо немодерно нещо по-западно и по-шик ? Ами тогава да отречем цялата ни история и всичките ни народни юнаци - герои защото те или са излезли от фанатичната православна църква, като Левски – йеродякон Игнатий или пък са плод на труда на същата тази църква.
А сега де – какво да правим ? Аз викам да поумнеят някои хора и да преосмислят ценностната си система, та да не стават смешни нихилисти. Викам и че много от тях самите са фанатици, ама на други теми като , нихилизъм и крайно чуждопоклонничество.

Шишман

Дефиниции за фанатизъм:


Фанатизъм се нарича светоглед, който приема, че определени идеи са единствените верни, и придава негативен аспект на всичко различно от тях. Целта му обикновено е налагане на "верните" и отстраняване на "неверните" идеи, като често се смятат за позволени всякакви, или много широки средства.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Фанатизъм
Това : (като често се смятат за позволени всякакви, или много широки средства ) на края обаче не е верно относно православните !

Шишман

ДОБРО
______________

"Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (1Кор. 3:18-19).

"Oнова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците...
Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите;
Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните;
Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо" (1Кор. 1:24, 27-2. ***

"Юродство" всъщност означава "безумие". Но юродството заради Христа - това е особена, висша степен на християнско подвижничество. Подбуждани от гореща ревност и пламенна любов към Бога юродивите заради Христа, наред с другите лишения и себеотречението, се отричали и от най-същественото отличие на човека (в сравнение с останалите земни същества) - от обичайната употреба на разума: те доброволно си давали вид на безумни хора, нямащи нито приличие, нито чувство за срам, и дори понякога вършели неща, на пръв поглед съблазнителни.

В пълно съзнание, представяйки се за лишени от разум, юродивите заради Христа доброволно предизвиквали върху себе си непрестанни оскърбления от страна на околните, и били изоставени от почти всички и презирани. Като се отказвали напълно от всякаква собственост, от всякакви удобства и житейски блага, свободни от каквато и да било привързаност към земното, без да имат определено място, където да живеят и подхвърляйки се на всички случайности на безприютния живот, тези Божии избраници наистина са били странници на този свят. Храната, облеклото, жилището сякаш не представлявали за тях насъщна потребност и необходима жизнена принадлежност.

При всичко това юродивите винаги са били на духовна висота, непрестанно издигали ума и сърцето си в молитва към Бога, постоянно са горели духом пред Него. Тъй като невинно понасяли безчислено много оскърбления и лишения, те били чужди на духовната гордост и считали себе си за големи грешници. Юродството заради Христа - това е доброволно, непрестанно мъченичество, постоянна борба против себе си (т.е. против своята явна или тайна гордост), против света и дявола, и при това - борба изключително трудна и жестока.

Лишени, на пръв поглед, от обикновения здрав човешки разум, юродивите при все това извършвали (в рамките на обществото) такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостъпни за останалите хора. Те не се стеснявали да говорят истината в очите на когото и да било, и със своите думи или с необичайните си постъпки в едни случаи страшно изобличавали и наказвали (т.е. чрез тях Бог е наказвал) несправедливи хора и закоравели грешници (а това често били могъщите и силните на деня), а в други случаи утешавали и укрепявали благочестивите и богобоязливите.

Нерядко юродивите се подвизавали сред най-порочните членове на обществото, с цел да им помогнат да изправят живота си и да се спасят, и мнозина от този тип хора връщали в пътя на истината и доброто. Със своя дар от Бога да предсказват бъдещето и със своите молитви те често пъти избавяли съгражданите си от заплашващите ги бедствия, и отклонявали от тях Божия гняв.

Освен цялата си трудност, подвигът на юродството заради Христа изисквал от светите подвижници и висока духовна мъдрост, за да могат да обръщат своето безславие в прослава на Бога и в назидание на ближните, без да допускат в привидно безумните си дела нещо греховно, и в онова, което изглежда неблагопристойно, да не примесват нещо съблазнително или обидно за другите.

Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили през втората половина на IV век в люлката на древното монашество - Египет. В юродство са се подвизавали св. Андрей Юродиви, св. преп. Симеон и Йоан Юродиви (празнувани на 21 юли), св. Теофил и други. Наричаме ги блажени, защото са изпълнявали Господните заповеди и чрез ума си винаги са пребивавали в молитвено общение с Бога.
-----------------------------------------------------------------------------
Юродив (на ц.сл. глупав, безумен) - светец, приел по Божие призвание подвига "юродство заради Христа", та като стане "от долен род" на тоя свят, презрян, "измет на света", да намери милост в очите на Господа. Юродивите по благочестиви съображения съзнателно симулирали безумие, за да скрие от света своето съвършенство и да избегне суетната светска слава. Затова те приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, обръщали грешници в пътя на покаянието и смело изобличавали неправедните управници, като при това вършели такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостижими за повечето хора. Техният подвиг намира оправдание в думите на св. апостол Павел:

"Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (1Кор. 3:18-19).

"Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо" (1Кор. 1:27-2.

Наричаме ги блажени, защото са изпълнявали Господните заповеди и чрез ума си винаги са пребивавали в молитвено общение с Бога.

"И беше чужд в своя народ...и сред мълвите съхрани себе си" (из кондака на св. Василий Блажени).

Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили през втората половина на IV век в люлката на древното монашество - Египет. Освен св. Андрей Юродиви (†ок. 936 г., 2 октомври), в юродство са се подвизавали св. преп. Симеон и Йоан Юродиви (празнувани на 21 юли), св. Теофил, св. блажена Ксения Петербургска, св. Василий Блажени и други. Наричаме ги блажени, защото са изпълнявали Господните заповеди и чрез ума си винаги са пребивавали в молитвено общение с Бога.

В богослужението при службата на преподобни и юродиви ради Христа се чете Посланието към Галатяни (5:22-6:2), Евангелието по Матея (11:27-30) или по Лука (6:17-23).
 

Шишман

На този, не го знам кой е :но външният му  вид говори много за него.




Hatshepsut

Quote from: Шишман on 10 January 2021, 22:13:55На този, не го знам кой е: но външният му  вид говори много за него.





Това е руския философ Николай Бердяев (1874-1948), мой пропуск е, че не съм му изписал името под снимката в статията.
Малко повече информация за него:

https://bg.wikipedia.org/

Шишман

Quote from: Hatshepsut on 11 January 2021, 06:03:21Това е руския философ Николай Бердяев (1874-1948), мой пропуск е, че не съм му изписал името под снимката в статията.
Малко повече информация за него:

Не знам дали знаеш, но никак не е уважаван сред православните. Водят го сектант и другар на комунистите. Външният вид в случаят не лъже.

FELDMARSCHALL

Прилича на гошо тарабата (георги димитров) ! :lol:
Funny Funny x 1 View List

Шишман

Не фанатизма е лош и страшен, а гордостта и идващият от нея егоизъм. Както и липсата на правилно , критично мислене или когато мисленето е повлияно от политика или идеологии.