• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 June 2021, 06:03:15

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13076 Posts

Шишман
5263 Posts

Panzerfaust
849 Posts

Лина
726 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 21938
  • Total Topics: 1346
  • Online Today: 80
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 32
Total: 33

Дамян Дамянов

Started by Hatshepsut, 01 September 2018, 11:36:34

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Приятели

Много бяха. Имах ги с дузина.
Скъпи, верни, на живот и смърт.
Днес ги гледам-шепа, неколцина.
Четри-пет на пръсти се броят.

Оредяха, все по-оредяват.
В лесен час - безброй, но в мъчен, ах,
само тук-там още някой става
да ме подкрепи измежду тях.

Аз ли ги разгоних, те ли - мене?
Служба, пост - какво ни раздели?
Времето ли хората променя,
друго ли? Не знам. Но ме боли.

Може би през ситното решето
сее ни животецът така,
че остават само тези, дето
само в скръб подават си ръка?

Може би най-верните остават -
тези, дето могат или не
да те пренесат и през жарава
с неопожарени рамене.

Много бяха. Шепа са. Къде ги?
Нищо, да са живи, да съм жив?
Гледам ги все във раменете, тегля:
само шест ми трябват, шест -
ковчегът да ми носят, без да им тежи!

Hatshepsut

Аз исках да ти кажа две слова

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Hatshepsut

Пловдив

Какъв загадъчен-лиричен град!
С каква магия вечна ме привличаш?
Не знам защо тъй много те обичам,
не знам с какво ме дърпаш все назад

към своята земя с тракийски дъх,
под своя свод – усмивка на славянка...
Дали, минавайки през тебе, свойта сянка
не съм оставил в твоя древен мъх?

Дали не съм оставил своя глас
в небето ти с Орфеевото ехо
или пък някъде под витите ти стрехи
в предишен свой живот живял съм аз?

Не зная. Толкоз разнолик народ
през твоите земи се е кръстосал,
че може би в кръвта си още нося
един неподозиран твой живот!

Не зная. Но със въздуха си тих
ти ме опиваш с нещо тъй огромно.
И аз днес всичко искам да си спомня.
Като в обърнат Дебелянов стих.

Hatshepsut

Лятната жена

Полуразголена и тръпна
като самото лято - тя
върви изящно недостъпна
и покоряваща света.

С каква ли чародейна сила
тя мъжките очи слепи?
С какво невидимо лепило
по роклята си ги лепи?

Като от брошки с тях огряна,
минава лятната жена.
Светът е неин! Прошка няма!
И тя го тъпче без вина

с пантофки златни на кралица.
С каква насмешка среща тя
полусакатите старици
със още зимните палта,

които ѝ се хилят с дребен
беззъб и тъй злокобен глас:
- И ние бяхме като тебе,
и ти ще станеш като нас! -

За бога, вий сте прави, баби,
но спрете кобните слова!
Тя още млада е, не трябва
да се досеща за това!

Такова нещо е животът -
кръг: лято - зима... Е, добре,
но би ли цъфвало дървото,
да знаеше, че ще се мре?

Дали и зрънцето посято
класило би, щом има сърп?
Старици, днес пред чуждо лято
стаете свойта зимна скръб!

Не злобно, с радост отминете
две токчета, един паваж,
с които преминава летен,
суетен, млад и мимолетен
самият собствен ваш мираж!

Hatshepsut

За обич съм родена

...И пак вървя сред хорските очи.
И пак ги питам с обичта си плаха:
,,Кои от вас ме гледат с поглед чист,
кои от вас любов ми обещаха?"

Те всичките усмихват се към мен,
те всичките любов ми обещават.
Но се загубват във дъжда студен
и както обещават – отминават.

Очи различни със скръб и смях.
Със нежна болка и глас студен.
Очи безбройни, а между тях
до днес не срещнах очи за мен.

Вървят очите. И цялата земя
със влюбените погледи ме гледа.
И нищо, че отново съм сама,
аз все пак ги изпращам с вик последен:

,,Напразно отминавате сега!
Напразно вий не спирате пред мене!
Не, аз не съм родена за тъга!
За щастие и обич съм родена."

Очи различни със скръб и смях.
Със нежна болка и глас студен.
Очи безбройни, а между тях
аз зная, греят и две за мен.