Захарий Стояновъ

[Hatshepsut]

Биографични бележки

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област-2.09.1889, Париж)


Захари Стоянов, портрет нарисуван от Георги Данчов-Зографина

Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).



За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в. "Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба" (1885), в. "Свобода" (1887-1889). Активно сътрудничи на вестниците "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Л. Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. "Свобода". Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове - срещу политически и идейни противници, срещу мними "дълбокоучени", откъснали се от народа нашенски "аристократи", срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус - гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори "солени" изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов "Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г." и др.

Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на "Записки по българските въстания", така и на "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография", "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868". Същият идеен патос определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л. Каравелов и Хр. Ботев. В тези две насоки той осъществява основния си замисъл - да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на В. Левски и Хр. Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Ст. Караджа, писани паралелно със "Записките..." и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захари Стоянов е "Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876" - плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. В процеса на работата авторът надхвърля първоначалната задача - да опише личните си преживявания по време на преломните за нацията събития от 1875 и 1876. Постепенно създава художествения свят - богат, емоционално пъстър, многообразен и противоречив. Тръгнал от собствената си биография, авторът разширява повествованието до епични размери и превръща мемоара в многопластов разказ с оригинална познавателна и художествена стойност. Захари Стоянов обхваща въстанията и техните основни етапи - подготовка, избухване, ход, поражения, последици. Навлиза в същността на епохата чрез многобройни епизоди и множество лица-участници. В стремежа към историческа мащабност търси вътрешния смисъл на събитията, на поведението и действията на участниците в тях, обхваща дълбоки пластове от народопсихологията и националната характерология. Съчетанието на документална автентичност с белетристично изображение и публицистичен патос става основа за жанровата уникалност на "Записките...". Книгата е едновременно разказ и мемоар, очерк и документ; съдържа пътеписни описания и елементи на автобиография. Всичко това е обединено от мощното авторско присъствие, от неговата ярка личност, неспокойна, с подвижна мисъл, тревожно самосъзнание и постоянна емоционална съпричастност. Тази личност свързва калейдоскопа от пластични изображения, драматични сцени, диалози, патетични отклонения и трезви разсъждения в една привидно нестройна, нетрадиционна, но вътрешно логично обусловена композиция. Художествено-документалната стойност на "Записките..." се определя преди всичко от историко-социалните измерения на образите и от тяхното психологическо и пластично представяне. Тези образи са десетки - от различни слоеве, възрасти, професии, народности - от водачите (Г. Бенковски, П. Волов, Т. Каблешков, поп Груйо), техните известни и неизвестни сподвижници, последователи и противници (селяни, овчари, занаятчии, търговци, даскали, попове, турци, цигани) до "черните души" на предателите. Обхванато е цялото пълноводие на живота в един исторически отрязък от време, във възход и падение, с проявите на героизъм, предателство, равнодушие. Характерни са емоционално-естетическите преливания от трагично и патетично извисяване към комично приземяване; смесицата от величие и дребнавост, краткият път от апотеоза до анекдота.

Главен герой в "Записките..." е авторът, разкрил себе си в процеса на социалното и духовното си изграждане като участник във въстанията и чрез уникалните си скитания из турските затвори след техния погром, когато извиква на помощ способностите си за артистични превъплъщен за да оцелее. Художническата смелост, с която самокритично и самоиронично изобразява себе си, смехът над себе си, слагат последния щрих върху неговия оригинален автопортрет. Наблюдателност, усет за психологически и пластичен детайл, майсторство на диалога, непресекващо чувство за хумор, ирония, самоирония и сатирична острота са основните качества на художника Преките публицистични намеси от своя страна разкриват критика-моралист, патетичния есеист, аналитичния народопсихолог. В стилно-езиково отношение "Записките..." предлагат излючително разнообразие - стилистична пъстрота, включване на метафоричното, пластичното и емоционално-изразното богатство на българския език от епохата. С обхвата на изображението, с идейно-тематичното си богатство и многопроблемност, с художествените си достойнства и документално-информативната си стойност "Записките..." съчетават върховите постижения на историографа, публициста, народопсихолога и белетриста. Книгата предлага оригинални решения на възлови проблеми от националната литературна история и теория - отношенията субективно - обективно, художествено - документално, автор - разказвач, история - съвременност и др. Полага традиции в областта на българската мемоарно-документална художествена проза.

http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=149

[Hatshepsut]

Захари Стоянов – националният герой в сянка

Българските национални герои живеят в епохата на Възраждането. Те са възпитавани в патриотичен дух и изповядват най-прогресивните хуманистични ценности на времето си. Националните герои са близки до сърцето на всеки българин. Всеки българин ги познава малко или много от ,,песните" на ,,патриарха на българската литература" дядо Иван Вазов. Левски, Бенковски, Раковски, Каблешков, Караджата, Волов, Кочо Честименски, Опълченците на Шипка – все герои от Вазовата ,,Епопея на забравените", все национални герои. А ако се добави и Ботев, списъкът би станал почти пълен.

Какво друго свързва всички тези хора? Те са отдали живота си в името на българския народ, те са пожертвали себе си за Родината и умират в името на българската свобода.

Има обаче и други славни личности, които също жертват себе си, участват в националноосвободителното движение, но оцеляват, не умират, а дочакват Освобождението. Затова те също в известен смисъл са национални герои. Два ярки примера в това отношение са Стефан Стамболов и Захари Стоянов.

Захари Стоянов e роден с името Джендо Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Той като че ли винаги e оставал малко встрани от историческия фокус към българските въстания, макар че самият да е едновременно основен участник в тях и техен летописец. Заслугата на Захари Стоянов за познаването и осмислянето на събитията довели до българското Освобождение, е огромна. Струва ми се обаче, че не е достатъчно позната за широкия кръг любители на славното ни историческо минало. Затова би било интересно отново да се подчертае.

Трябва сериозно да се акцентира това, че само творчеството на Захари Стоянов предава на нас с такава непосредствена изчерпателност събитията около Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания. И още нещо много важно. Когато Захари Стоянов започва работа върху ,,Записки по българските въстания" (1884 г.),настроенията в България към борците са свобода съвсем не са били такива, каквито са днес. Ето споделеното от автора в предисловието към творбата му:

,,Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес. (...)

,,Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци" и пр. – викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много характер на пожертвование, на хероизъм и пр."

Иван Вазов написва прочутите си 12 оди от цикъла ,,Епопея на забравените" почти по едно и също време със Захари Стоянов, дори почерпил вдъхновение от него. След като се появяват на бяла светлина ,,Записките.." на Захари Стоянов и ,,Епопея на забравените" на Иван Вазов, чак тогава може да се каже, че на българските национални герои е отдадена необходимата към делото им почит, а подвигът им е представен като завет към потомците.

Захари Стоянов е един от идеолозите на българщината. Свидетелствата за това са много. Интересна за отбелязване е реакцията му от едно посещение при неговия познат Георги Живков, министър на народното просвещение. Министърът се обърнал остро към Захари Стоянов относно излязлата наскоро книга за Ботев.

,,Каква книга си написал ти за Христо Ботев? Нима не знаем какъв е бил той в действителност?"

На което Стоянов възразил: ,,Да мълчим! На младото поколение са нужни добри примери."

В края на предисловието към ,,Записки"-те авторът отправя своето емоционално послание:

,,Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Честименски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гъделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха, не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество – свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример."

По време на Априлското въстание Захари Стоянов е част от "Хвърковатата чета" на Георги Бенковски. Той е много близък до войводата си, свидетелства за неговите указания към въстаниците и за развоя на военните действия. Последиците от погрома на башибозуците над град Панагюрище са описани по следния начин:

,,Всички убедителни уверения, че ако се събере достатъчно сила, щяло да се направи това и онова, трябваше да служат в очите на панагюрци за проста подигравка. Човек, изпитал своите слаби сили в неравната борба, видял вече своето поражение във всичката му голота, не му се помогнало, когато трябвало – и сега ти го убеждавай, ако си нямаш работа. Наистина, че мнозина панагюрски въстаници, между които бяха Рад Каймакът, Недю и пр., говореха: ,,Оттук нататък ние станахме вече бунтовници" – но повечето бяха на противното мнение.

– Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата – говореха тия последните и въздишаха, когато ги поканихме да се изкачат на Лисец. – Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние да живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?

И едните, и другите имаха право. (...)

Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!... – каза той и отиде да седне при корена на един бук."

Безсмъртните думи на Бенковски, наред с изключителната му прозорливост за предстоящите събития (Руско-турска освободителна война), са запечатани завинаги в българската историческа памет благодарение на Захари Стоянов.

Летописецът на българските въстания е рамо до рамо с войводата и в неговата трагична кончина. Предадени от дядо Вълю, говедарин от тетевенските колиби, Георги Бенковски и неколцината му приближени попадат на засада и са убити от турците. Захари Стоянов по чудо оцелява. По-късно пише:

,,Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата ,,Св. Всех Святих". Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове."

След Освобождението Захари Стоянов се включва в българския политически живот. Участва в Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885), партиен активист е. Деятелността му е твърде разнообразна, но ако може изобщо да се говори при нея за някакво степенуване по важност – на първо място остава работата по мемоари му за българските въстания, един уникален историографски, а и литературен принос. Както Захари Стоянов сам пише:

,,Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се заеме да пише историята на българския народ от неговото пропадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството."

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ" И ЦЕННОСТИТЕ НА ИСТОРИЯТА.

Това е голямата книга от средата на 80-те години на 19. век, която има за обект близките събития на комитетски съзаклятия и въстания. И както Захари Стоянов уточнява, неговата цел е "святата истина" за "нашите въстания". "Записки по българските въстания" намекват още в предисловията си онези водещи принципи на разказването.

Захари Стоянов разглобява единната гледна точка към Историята и в "Записките" направо бълбукат множество зрителни ракурси - старите войводи, Раковски, прокламации с различна давност и идеологии, символи, документи - и всичко това трябва да представи не единна събитийна линия, а да съшие множествения образ на "най-блестящата страница от историята". От друга страна, като функция на това първото, "Записките" разбиват и единната аксиология на Историята. Оценъчните планове са една множествена, разнопоставена и с различен генезис смес от посоки и възможни стойности на събитието. Още повече, че Захари Стоянов смесва и изказа - ту изявително, ту преизказно наклонение, т.е. ту е свидетел, очевидец, ту не е.

За З. Стоянов "святостта" не на факта, а на събитието в неговото противоречиво състояние не позволява "да облагородява и претънчва тия събития". И подчертава, че: "зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползвам". И ако авторът, въпреки "съветите на мнозина приятели да бъде кратък", надхвърля фактите с "подсмиване, където трябва", и с подробен поглед към "оригиналния субект и към предателя", това се дължи на предварителната уговорка, че ще следва "разказ на очевидци". Тя ще служи като призма, която ще умножи посоките на разказване.

НАРАТИВНАТА НИШКА за най-важните събития от българската история в "Записки по българските въстания" (според З. Стоянов това са въстанията от 1875-1876 г.) се колебае из широките хоризонти между разказа (спомена на очевидци) и записките на разказа (документирането на разказите за "най-блестящата страница от нашата история"). И тъй като "нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи фактове", то и З. Стоянов съзнателно се предпазва от литературни ефекти, разширявайки възможностите на мемоара (писмения текст) с енергията на устно разказаното събитие: "Преди да започна разказа си, съответстващ на заглавието на тази книга...". Може би само така, чрез преразказ, препредаване на големия сюжет за въстанията (с всички следствия от това) "малоразвитият читател" ще съумее да разбере събитието. Доминирането на устния модел (както на много места авторът подхвърля: "искам да кажа", "най-напред съм длъжен да кажа", "забравих да кажа", "тук му е мястото да кажа"), на преразказването не през личната гледна точка, а през гледната точка на събитието (очевидеца), на обстоятелството и ситуацията е най-адекватният път за изграждане на цялостния наративен модел в "Записките". Така авторът (мемоаристът) се разтваря в сказовата стихия, в ставащото събитие и губейки качествата на мемоарист, той не аспектира, а съвместява, сблъсква и събитийни планове, и факт през документ, а документът пък се увлича в слухове и мълви, които го фолклоризират (както става с Привременния закон на Раковски, писмата на Букурещкия комитет, плана за запалването на Цариград). Всичко това разтваря и личностите през събитието и натрупва разнопосочни хронологични посоки.

Най-външното хронологично съотнасяне, което удостоверява истинността, е между времето на въстанията и следосвобожденското време. З. Стоянов засича главния сюжет за "тогава" през различни странични или частни сюжети, но разказани "после". Така "думите на Каравелов, казани в брой 52 на "Независимост", писмата на А. Кънчев, спомените на дядо Вълю, на баба Тонка и пр. се натрупват в основния разказ и в успоредния разказ, течащ под линия. Но под главната посока на удостоверяване нескрито е прокарана своеобразна линия на "връщане" назад, преди времето на "българските въстания" - към Раковски, старите войводи, благотворителните комитети, дружини и алианси, които институционално играят роля на символи на българската държавност. Така главният сюжет за "българските въстания, най-вече Априлското", се накъсва от множество натрупвания, които имат за цел да изчистят и мотивират идеологическия език на "най-българското време".

Липсата на стройна и единна хронология в книгата на З. Стоянов е функция на опитването на разказващия да се разтвори в събитието и обстоятелството, без да го насочва, а да повествува "отвътре" (което пък се вменява като недостатък на "Записки по българските въстания" при по-късните прочити на Б. Пенев и И. Мешеков). Това води до две важни следствия:

Първото следствие е, че "Записките" умишлено загубват глобалната гледна точка на Историята: след Освобождението, още в самото начало на 80-те г. на 19. век, тази гледна точка е конструирана чрез идеята за високия героизъм и непоклатимия патриотизъм на българина, дръзнал сам да търси свободата си. Обаче в книгата на З. Стоянов героическото не се откроява, а се разтваря в бездействието, мерзостите, апостолските "лъжи", саморазправата с малодушните; а пък патриотизмът има за свое обратно лице страха и предателството. От гледна точка на патриотичното и героичното Захари Стоянов неслучайно засреща в конфликт идеологиите на 60-те и на 70-те години на 19. век (Раковски - Каравелов, П. Хитов - Хр. Ботев).

Преориентирането на Историята и извеждането на една доминанта - "въстанията от 1875 и особено Априлското" - ще мотивира търсенето на всички гледни точки към тях: не само подготовката и избухването на бунта, но и всички "околни" сюжети за овчарските дивотии, за Раковски, Ат. Узунов, Каравелов, баба Тонка, Ангел Кънчев, за читалищната дейност, за затворите и т.н. Те пък от своя страна изискват разширяване на мотивацията с цитати от "литературата" на овчарския живот (Блажена Теодора, Митарствата на Богородица), писма, мълви, парчета от вестникарски статии, прокламации, списъци, припомняне на "Хасковското приключение", въстаническа клетва, поглед към торбата с бойната готовност на въстаника и какво ли още не. Въпросът за това разноречие би могъл да има и такъв отговор:

Човекът от края на 70-те години на 19. век е в самата история на комитетските брожения, защото постоянно се сблъсква със знаците на Историята, които усвоява във вихъра на самите събития (писма, тайни пратки, формиране на съзаклятнически кръгове, а по-сетне - униформи, кавалерия, войска). Но (според "Записките", "Чичовци" и "Немили-недраги") човекът на 70-те години постоянно влиза и в "историите" на литературата, по-точно в онова, което са оставили Блъсков, Каравелов, Войников, побългарените книги на Фенелон, Дефо, стиховете на Хомяков, фолклоризираните "Горски пътник", Чинтулов и Стамболов. Тоест освен глобалните идеологически знаци той познава и знаците за човешки състояния в лицето на класически и нетолкова класически художествени текстове. Познавайки ги, този човек на 70-те години присвоява техния художествен свят като факт, привежда фикциите към опита си и смила границите между художество и действителност, без да съумее да види делитбения им белег - езика. Според З. Стоянов човекът на 70-те години познава и друга "литературна класика" от смесените сборници за митарствата на блажена Теодора, "Камък падна от небето", "Рибний буквар", "Вечният календар".

Малко по-късно обаче човекът на 80-те години освен всичко друго, освен това, че помни близките събития, е вече и читател на "историите" за тези събития. Той не е в събитията, не е всред обектите на техните знаци, защото събитието е свършило. Остава паметта за него. "Записките" трябва да изиграят ролята на памет. Трябва, но книгата на З. Стоянов отказва да изпълни терапевтичната задача, която се изисква в този момент от литературата - чрез мемоар, спомени, записки да се възпроизведе "най-българското време" и да се вложи в текста чувство на национална гордост от извършените високи дела.

Отказът на "Записките" да изпълнят ролята на памет, която, припомняйки, лекува или подкрепя националното съзнание, е наложително да се разбира в по-особеното им положение сред такива гранични жанрове на литературата, каквито са мемоарът и литературоподобният спомен или очерк за събитията.

Читателят на 80-те години иска да разпознае себе си, но това може да стане само чрез спазване на нормите, на правилата на жанра "мемоар", а това пък ще рече и спазване на неговата висока идеология, гарантирана от паметта за високите събития. Авторът трябва не да "произвежда друга действителност" (художествен свят), а да възпроизвежда познатата действителност, служейки си не с въображение, а със самодисциплина. И в същото време този читател е "малоразвит", както сам казва З. Стоянов, няма изработени културни рецептори за границите между литература, история, документ.

От тези гледни точки "Записките" е недисциплинирана книга, защото тя не следва познатото, не опитва чрез него да поддържа (или да гради) високия статус на читателското възприемане чрез възпроизвеждане на глобалните национални събития в изключителния сюжет за един бунт и един погром. Споменах, че човекът от времето на събитията в "Записките" все още не приема езика като делитбен белег между световете на фикцията и реалното. Заради това З. Стоянов интуитивно остава при множествения свят на това читателско съзнание. И това е свят без граници между категориите в себе си, между сюжетите си и между пропорциите, с които тези сюжети се изказват.

Оттук идва натрупването на сюжети, описания, времеви планове, които не аспектират гледни точки, нито пък създават мотиви за по-нататъшното развитие на единното повествование. Защото такова няма. В "Записките" има различни сюжети - такива, които следват големи събития, но и такива, които са малко известни или въобще не са възпитателни за читателя на 80-те години на 19. век. В книгата има и различни посоки на развитието на идеологията - от най-българското време до най-срамното време, от съзнателното саможертване до съзнателното предателство, което често се възприема не като лично падение, а като длъжност пред реда и държавата.

В своята книга Захари Стоянов следи постоянно това разноречие. Липсата на граници в езика, съвместяването на различните езици на бита и бунта се нуждаят от външен знак за стойност на човека на бунта. Заради това пратениците на Букурещкия комитет тръгват с пълномощни; такива пълномощни се пишат винаги, щом някой от апостолите понечи да премине в друг окръг, където не го познават. Българите, герои на "Записките", се обучават да четат знаците на бунта (оръжие, тайна полиция, охрана, кореспонденция) и да им вярват. В края на краищата трудно им вярват, защото знаците изпреварват същността на своя обект. В шестата част на първия том има такава случка, разказана под линия - в Самоков очакват да пристигне Бенковски и когато той идва, но не със своя кон, а с чужд, събужда подозрение. Тамошният човек държи в ръце писмо с описание на апостола, сравнява това, което вижда, и разсъждава така: "Чертите на човека са същите, а конят променен". Примерът подсказва за парадоксите на времето, в което човекът на действието, човекът в историята няма усет за писмения език, сравнява буквално и в края на краищата изгонва Бенковски.

СЛЕД ЗАГУБАТА на глобалната гледна точка на Историята идва и другото следствие в "Записки по българските въстания" - разколебаната ценностна йерархия. Разколебана е не ценността на събитието, а ценностната система на субекта на нарацията. Казано иначе - той не подрежда в единна и последователна посока фактите (спомените), а равнопоставя всички възможни сюжети от тези "най-блестящи страници на историята". Най-важната амбиция на писането за Историята трябва да бъдат "българските въстания, най-много Априлското". Ясно е, че З. Стоянов като участник и особено като "летописец" ще опитва да пренареди акцентите. В този смисъл не е случайна огромната първа глава за "овчарските дивотии". Тя трябва да изобрази един статус, една културна ситуация на първични нрави и долни инстинкти, в които не само няма място за думи като свобода, но няма място и за думи като "българин". Първата глава - "Няколко подробности" - ясно казва какви са били емоциите, чувството за национална идентичност, вярата в голямата идея за свобода. На практика - никакви. Така "Записките" ще изграждат една важна манипулация - как събитието, "твърде театрално", "без сериозна подготовка", е произвело историческата идея, а чрез нея и своето историческо лице и своите герои. Тоест абсолютните национални ценности. Дивашките нрави и овчарските утопични и идилични места, сякаш поставени извън инсигниите на българския дух, трябва да се патетизират, да се обработят и извисят, за да стане възможно раждането на определения като "син на България" или "мъченик". Езикът на революцията трябва да се учи от такива хора. И ако в "Записки по българските въстания" гъмжи от предателства, редом с героическите действия, то това се дължи на голямото социално разноречие, на сериозната празнина между езиците на бита (дивотиите) и, от друга страна - езика на "лудата" и "пиянска" идея да се "стропаля петстотингодишно царство" (фразата е на Вазов, но можем да я срещнем и в "Записките").

Накратко казано, Захари Стоянов не може, а и не иска да се освободи от всичкостта, от преплитането и сблъскването на разноредови речеви модели, които разбиват единността на мемоарния модел. "Записките" не могат и не позволяват кодът на мемоара да бъде следван.

(По принцип кодът на мемоара налага чрез автобиографизма представа за индивидуален свят, който пречупва Историята, въплъщавайки се в нея. От това "пречупване" на голямото събитие произтича и субективната точка на оценностяване, която не променя, а допълва Историята. Тогава различните частни документи в мемоара (писма, дневници) ще са задължителният втори план, който ще удвои събитието, но няма да бъде отклонение от него.)

В "Записките" има всякакви документи, само не и частни. Всички устави, прокламации, цитати от вестникарски статии, списъци и пр. свидетелства, някои от които на пръв поглед са дори излишни, на практика са излизане от "разказа на очевидците". З. Стоянов не сумира и не обработва спомени, а дава среща на всички възможни езици, всички гледни точки: освен официалния език на революцията в книгата имат немалко място езиците на частните гледни точки, на участници и въобще на свидетели на събитията: от бай Иван Арабаджията до дядо Вълю и Мазната; от Раковски и Каравелов до Бенковски и отец Кирил. Това разнопосочно включване на всякакви гледни точки засреща в отношения романтичната идеология на Привременния закон за горските чети с неговата утопична идея за акумулиране на общ бунт на Балканите с реалистичната Прокламация на БРЦК, революционната идеология на бунта с идеологията на страха, подчинила българите. Но разнопосочното включване на гледни точки в третия том засреща и езика на апостолската мисия с цинизма на затворниците.

Подобно състояние на повествователната тъкан ориентира "Записките" към едно постоянно влизане вътре в събитието и излизане от него към друго събитие, към друг идеен план и въобще към друга ценностна позиция. Книгата на З. Стоянов последователно демонстрира липсата на конвенция за воденето на разказа. Различните сюжети в "Записки по българските въстания" не се мотивират, нямат причинна връзка и дори понякога са в абсурдно съседство - като убедителни ще посоча още три примера от различни части на "Записките".

След припомнянето на романтичното време на старите войводи (1867) и техния "таен" комитет, който без оглед на конспиративните правила публикува открито меморандуми и привременни закони (т.е. Устава на Раковски), книгата на З. Стоянов веднага прехвърля върху сюжета за интригата между младите патриоти и войводата Панайот Хитов в 1876 г. (с. 76-82)1.

Сюжетът за бягството на групата около Бенковски и предателствата на овчарите след погрома на Априлското въстание е прекъснат от обширна бележка под линия, в която се намесва сюжетът за предателствата спрямо Ботевата чета, препредаден според разказа от Н. Обретенов и С. Пенев.

В големия разказ за затворите е известен сюжетът за затворническата "клетва" над зелената паница: "Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целувание, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч". Непосредствено след обширния пасаж за това затворническо "иницииране" чрез травестирана клетва следва диалогът между арестуваните Каблешков и Джендо - абсурдното тук е, че Каблешков "изпява" пред З. Стоянов новините около погрома, като имитира музиката на "Марсилезата".

Нанизването на един сюжет в друг, прекъсването на главното събитие (а то е с няколко части - подготовката на бунта, самият бунт, погромът, затворите) от други събития, други факти, документи и свидетелства се подчинява на една важна особеност на сказовото водене на нарацията: сказът има една главна тема, която може да се "раздува" със сюжети от различен порядък и не в хронологична или причинно-следствена връзка помежду им. Така не по нормите на формалната логика, не и по нормите на мотивацията помежду им различните сюжети, различните разкази (на З. Стоянов, както и препредадените разкази на очевидци), различните документи, писма и свидетелски натрупвания обслужват темата. Например връзката между разбитата група около Бенковски и събитията около четата на Ботев е темата за предателствата на българите; връзката между Привременния закон на Раковски и конфликта на младите хъшове с П. Хитов е в темата за отминалото време на старата хайдушка и четническа идеология и ненужното и пречещо тщеславие на старите войводи.

Подобно водене на повествованието за "най-блестящите страници от нашата история" обяснява защо хронологията не е най-важната задача на З. Стоянов. Сам той отчита натрупването на "много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности". Постъпателността на разказването не може да издържи на такова натрупване. И нещо друго - олюляването на главния разказ към други събития не търси мотиви от паралелни факти. Напротив, всички привлечени факти - за баба Тонка, за Каравелов, за Раковски, за Панайот Хитов, за Ботевата чета, за Ангел Кънчев, за Устава на Македонската лига, писмата, прокламациите, вестникарските статии - тези и ред други свидетелства конструират глобалните обстоятелства в "най-българското време". Затова З. Стоянов избира своя авторски път, без да бъде "строго обективен и хладнокръвен", без да "облагородява и претънчва събитията", а да ги превърне в огромно и противоречиво кълбо от обстоятелства за главното - "българските въстания, най-много Априлското".

Този текст завършва без логично извеждане на най-важното, до което е стигнал. Защото още не е стигнал дотам. Работата върху огъването на пространството между литература и история предстои. Ето само тезиси на предстоящото:

Разказващият З. Стоянов, който събира всички "разкази на очевидци", не доминира като фигура в събитията. Въпреки първоличната форма на повествование в три четвърти от "Записките" субектът на "летописеца" не изземва функциите на субект на нарацията. А и не може, защото събитието, документът, обстоятелството, детайлите са над него. Заради това езикът на "Записките" е множествен език, в който властва и идеологически, и събитиен разнобой. Както и възможност за конвергенция между сюжетите.

В "Записките" няма втори и трети план, няма перспективи на гледните точки, защото всички "второстепенни и третостепенни фактове" са обстоятелства. Натрупването им е обилие на сказовата стихия, която увлича всичко по темата, без да се опитва да ги съотнесе в перспективи или да ги използва като мотив. Причината е в липсата на доминация на гледната точка (позицията) на разказващия, т.е. в липсата на единен субект на езика на разказа за "българските въстания".

Събитията, в които не е участник, а са предадени по "разказа на очевидци", З. Стоянов следи в преизказно наклонение. Така е в сюжетите за баба Тонка (с. 114 и сл.), за залавянето на Ат. Узунов (с. 134 и сл.), за въстанието от 1875 г. в Шумен и Червена вода (180 и сл.), за плана за подпалването на Цариград (с. 185 и сл.), както и за събитията във въстанието от 1876 г. в Пловдив, Брацигово, Перущица, които З. Стоянов предава в третия том.
Най-българското време се радва и на най-обилно внимание. То трябва не само да "удостовери", а и да изгради идеологията му, както и да сглоби духа му. Това са опитвали и М. Греков, и Ив. Андонов, и Ст. Заимов, и Ат. Шопов, и Д. Хаджигенчев, и още цяла дузина мемоаристи. Но "Записките" умишлено отказват да се разпознават като мемоар. Те са нещо, което може да изригне само по "условностите" на устния словесен модел, което самият Захари Стоянов знае прекрасно.

Цветан Ракьовски http://liternet.bg/publish4/crakiovski/index.html

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои от произведенията на Захарий Стоянов:

Исторически съчинения

Историческите съчнинения на Захарий Стоянов включват: биографията на Васил Левски, биографията на Христо Ботев и "Четите в България на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа 1867-1868"

Лични свидетелства

Записки по Българските въстания

[Hatshepsut]

Проф. Неделчев за Захарий Стоянов: Той първи осъзна поробващите претенции на Русия спрямо България


Захарий Стоянов

Ролята на Захарий Стоянов в национално-освободителното движение е най-вече като свидетел, и то не винаги пряк свидетел, - защото знаем, че Записките по българските въстания са направени като преразказ, голяма част от тях преразказват сюжети, които са заети от други автори, мемоаристи и преки участници в тези събития. Голямата роля на Захарий Стоянов е в това, че той прави едно епическо повествование, и че обобщава и споява всички тези разкази, каза пред БГНЕС литературният критик, политик и общественик проф. Михаил Неделчев по повод днешната годишнина от смъртта на Захарий Стоянов, починал на 2 септември 1889 г. в Париж.

С авторското си присъствие като автор-повествовател, Стоянов придава на Записките една интимност, усещане за пряко наблюдаване на събитията. Това е много прекрасна илюзия, но е много силна, убедителна и важна за възприемането на неговите творби.

Стоянов изгражда и първите биографии на Васил Левски и Христо Ботев. Той е първият значителен биограф, и огромната му роля през времето на Източна Румелия, когато той е в Пловдив, той – в противовес на групата на Иван Вазов, Михаил Маджаров, Константин Величков, и въобще на другите консервативно настроени журналисти, Захарий Стоянов се противопоставя като поставя в новата българска история най-вече фигурите на националреволюционерите.

Той е имал огромна заслуга за това, че ние, българите мислим за нашите националреволюционери – Левски, Ботев, Раковски, като за първенци – в това има и плюс, има и минус, защото по този начин църковниците, просветителите, остават на втори план. И в това е една от големите заслуги на Захарий Стоянов.

Подобно на всички големи български възрожденци, Захарий Стоянов много бързо е разбрал, че както е наша освободителка, така е и наша поробителка. Много бързо той е разбрал, че руските имперски интереси не съответстват на българските национални интереси и на новата българска държава, и той самият пише много текстове в тази насока. Неслучайно Стоянов е един от много близките съратници на Стефан Стамболов – самият Стамболов не е русофоб – не мрази Русия, но се противопоставя на руската имперска политика. По подобен начин и Захарий Стоянов е критично настроен към руското имперско грандоманско величие, и прави много жестове в тази насока, вкл. Пише и много текстове и съчинения в този дух.

При Иван Вазов катарзисът във възгледите му спрямо Русия е по-късен, но и доста по-сложен, допълва проф. Неделчев. Вазов е бил поддръжник на Русия, чак през Първата световна война, когато нашите войски застават срещу руските войски на Добруджа, Вазов в ужас казва: Братя, какво правим ние, защо така?

Захарий Стоянов много по-рано осъзнава имперските претенции на Русия.

На въпрос къде в обществото ни се размиха уроците от тези хора, проф. Неделчев коментира, че обществото ни непрекъснато изпада ту в едната, ту в другата крайност. То е дълбоко поляризирано, част от него е абдалски русофилски настроено – каквото и да се случва, ,,като Русия няма втора", а друга част или е про-западно настроено, или е скептично относно Русия в ролята й на ментор, освободител, пазител на българските интереси, завърши проф. Неделчев.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-prof-nedelchev-za-zahariy-stoyanov-toy-parvi-osazna-porobvashtite-pretentsii-na-rusiya-spryamo-balgariya

[Hatshepsut]

Захарий Стоянов като историк, и не само...

Автор: Проф. Пламен Павлов

На 5 септември в Медвен се състояха Петите четения, посветени на Захарий Стоянов

Най-често Захарий Стоянов е представян като автор на мемоарно-биографични произведения, публицист и белетрист

В дните между светлия ден на Съединението (6 септември 1885 г.) и черната дата на българската Голгота (9 септември 1944 г.) нека хвърлим поглед към невероятната личност на Захарий Стоянов, отишъл си от този свят на 2/14 септември 1889 г. Връзката на Захарий с първата от двете дати е категорична – не някой друг, а именно той е председател на БТРЦК (Българският таен революционен централен комитет) – ,,двигателят" на съединението на автономната провинция Източна Румелия с Княжество България. С второто събитие, случило се половин век след смъртта му, някогашният революционер и държавник на пръв поглед няма нищо общо, на за тази косвена, все пак твърде важна връзка ще стане дума по-късно.

Да се върнем към значението на делата и творчеството на Захарий Стоянов за днешна, а и за бъдеща България. Темата беше във фокуса на ,,Петите четения, посветени на Захарий Стоянов", организирани от Община Котел, Историческият музей – Котел и къщата-музей ,,Захарий Стоянов", които се проведоха на 5 септември в родния му Медвен. Инициативата дължим на Димитринка Петкова, бивш заместник-управител на Сливенска област, на журналиста Доброслав Иванов и други родолюбци. В скромната, но съдържателна програма участваха оперната прима Татяна Шиварова (родственица на Захарий Стоянов), писателят Любомир Котев (автор на стойностно изследване за големия революционер, писател и държавник), проф. Виолета Русева (изследовател на неговото творчество), музейни специалисти... Бяха наградени  участниците в превърналия се в традиция конкурс ,,Захарий Стоянов – летописецът на националната революция".

Във връзка с годишнината от смъртта на Захарий Стоянов в социалните мрежи имаше коментари, в които различни хора с изненада отбелязваха, по-скоро си припомняха, че авторът на култовите ,,Записки по българските въстания" (1884-1892), ,,Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му"(1883), ,,Христо Ботйов. Опит за биография" (1888), ,,Четите в България" (1885) и още историографски, литературни и публицистични текстове, умира на едва 39 години... Роденият в Медвен Джендо Стоянов Джедев, каквито са рождените му имена, е знаково име на националната революция – участник в подготовката на Старозагорското въстание, апостол на Априлската епопея, председател на БТРЦК, подготвил и допринесъл най-много за Съединението през 1885 г. Захарий Стоянов израства ,,в движение", за да се превърне в едно от най-ярките имена на българската журналистика и публицистика, на какво ли не още... Умира при неизяснени и до днес обстоятелства в ,,Отел дьо Суез" в Париж по време на своя визита като председател на Народното събрание. Преки данни за руска ,,връзка" в изненадващата смърт на големият политик и държавник, принципиален противник на бруталната намеса на империята във вътрешните дела на България, засега няма. Възможно е следите да са в руските архиви, уви, недостъпни, особено при опитите за изясняването на толкова деликатни въпроси.

,,Историк ли е Захарий Стоянов?" Въпросът навярно ще предизвика недоумение, въпреки че от години го наричаме за ,,Летописеца" (с главна буква!) на Априлското въстание, първият изследовател на делото на Васил Левски и Христо Ботев, на четите от 1867-1868 г. и ред други събития. Да не говорим за неговата публицистика, в която историята често е на преден план. И все пак, в енциклопедии, учебници по литература и т.н. обикновено четем: ,,Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности." Цитираният текст е от иначе добрата статия за него в електронната библиотека ,,Словото", заимствана и в българския вариант на ,,Уикипедия". Тази оценката има своите корени още в годините скоро след смъртта на Захарий Стоянов. След години на омаловажаване на мястото на ,,неукия овчар" и ,,мемоарист" в нашата литература се стига до възгласа на проф. Александър Балабанов: "Абе, той, тоя Захарий Стоянов, бил много голям, бе!" Нещо повече, безспорният ерудит отсъжда: ,,В лицето на Захарий Стоянов ние имаме нашия Тукидид...", мотивирайки своята оценка не само с външните прилики между ,,История на Пелопонеската война" и ,,Записките...", а с епическата дълбочина и психологически рисунък на авторите. Предвид белетристичната ,,струя" в книгите на ,,много големия Захарий" литературният критик Д. Б. Митов обяви ,,Христо Ботйов..." (1888 г.) за първия български роман! Няма да отнемаме палмата на първенството от ,,Под игото" на Иван Вазов (писан през 1887-1888 г., първо издание през 1894 г.), но книгата на Захарий има черти на роман, на романизирана биография, наистина първата в нашата литература.

Дали Захарий е само ,,историограф", ,,разказвач" за миналото или е ,,истински" историк? В същност, той е и едно и другото! Летописеца няма академични титли, но притежава достатъчно пълнокръвна представа за тогавашната наука. Както беше показано от Любомир Котев, ,,котленския овчар" е с добро за времето си образование от гледна точка на тогавашните ,,стандарти". Известен е и неговият последователен стремеж към самообразование – само ще припомним как научава френски и жадно поглъща морето от знание в библиотеката на русенското читалище ,,Зора". Във възрожденското ни образование историята е на почит. Няма как Захарий да не е познавал книгите за Асеневци и българските хайдути, а и  други творби на Раковски, четени със страст от интелигенцията и дори от по-грамотните ,,хъшове"... От някои бележки в авторските му текстове може да се предполага, че Захарий е чел в руски превод ,,Залез и упадък на Римската империя" на Едуард Гибън и други светила на тогавашната световна наука. Работейки върху творчеството на Ботев и Каравелов (именно той е първият редактор на техните съчинения!), няма как да не е познавал трудовете на Д. Иловайски и други историци.

Захарий Стоянов целенасочено издирва и анализира цялата възможна информация – така, както постъпват професионалните историци. При работата си върху биографията на Левски събира спомени и разкази от неговите съратници в Ловеч, Търново, Лясковец, Пловдив, Букурещ и т.н., както и редица документи. И подлага всичко на критична оценка. Един показателен пример – инцидентният конфликт между Левски и Раковски в Белград през 1862 г., като прави уговорката, че случаят му е известен само от един източник и трябва да бъде проверен. В тази връзка Христо Иванов – Големия пише на Захарий, че става дума не за Левски, а за Стефан Караджата. В повествованието си за четата на Хаджи Димитър и Караджата авторът се опира на спомените на Ангел Обретенов, допълнени с други сведения на съвременници, информация от в-к ,,Дунав" и други периодични издания, на новоиздирени сведения, колкото и малко да са те по онова време. Що се отнася до ,,Записките...", Захарий Стоянов събира цялата достъпна информация, с която обогатява собствените си впечатления и, както изглежда, някакви свои записки, изгубени при патилата му след погрома на въстанието. Показателно е, че при работата си върху тритомната ,,История на Априлското въстание" (1907 г.) историкът Димитър Страшимиров буквално върви по стъпките на Захарий при детайлното проучване на събитията.

Няколко думи за връзката, макар и абстрактна, между наследството на Захарий Стоянов и случилото се на 9 септември 1944 г. Да си представим как би реагирал непоколебимият защитник на българската свобода, на която отдава своя живот и огнено слово, на  оперетъчния преврат против самата България под дулата на една чужда армия? На реките от българска кръв и насилие, последвали псевдо-революцията на 9 септември? На реалния отказ от суверенитет и национални идеали... Какво ли би казал ,,много големият Захарий" за онези уж патриоти, които с пяна на уста, развявайки червени и чужди знамена (!), ,,защитават" мегаломанския паметник на окупатора в сърцето на свободна България?!

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Захарий Стоянов - летописецът

Част 1


Част 2