История на Испания

Hatshepsut · 08 Ное 2024, 15:05:44

История на Испания

Общ преглед

Саграда фамилия - гр.Барселона

Праистория и Иберия

Според археологическите проучвания, проведени в Атапуерка, северна Испания, територията на страната е населявана от хуманоиди от повече от 1 милион години. Първите съвременни хора, кроманьонците, започнали да пристигат от север през Пиренеите преди около 35 000 години. За тяхната култура говорят множество пещерни рисунки в северна Испания по склоновете на Кантабрийските планини, като по-известни са тези в Алтамира, Ел Кастило, Пиндал и други. През неолита и бронзовата ера са съществували добре организирани селища в югоизточните части на страната, включително най-голямото селище в Европа от този период, Лос Миралес близо до Алмерия. Първите народи, които обитавали полуострова са иберийците и келтите, като първите населявали югоизточните райони покрай Средиземно море, а вторите — атлантическия бряг на север и северозапад. В централните части, където е имало интензивни контакти между тях, се образува специфична група, наречена келтибери. Освен това, баски племена населявали западните Пиренеи. Между 500 и 300 г. пр.н.е., финикийците и древните гърци основават техни колонии по средиземноморското крайбрежие на полуострова. По-късно картагенците завладяват цяла южна Испания. Техни основни крепости там са Гадер (Кадис) и Нови Картаген (Картахена). По време на Пуническите войни (264 пр.н.е — 146 пр.н.е.) Картаген е победен от римляните, които ги изместват.

Римска Испания

Римляните разширяват и благоустрояват съществуващи градове, като Тарагона (Tarraco) и основават нови включително Сарагоса (Caesaraugusta),Мерида (Augusta Emerita), Валенсия (Valentia), Леон (Legio Septima), Бадахос (Pax Augusta) и други. Икономиката са разраства, като Иберия е сред най-важните доставчици на суровини и селскостопански продукти в империята. Страната е житницата на Римската империя, заедно с Египет и изнася злато, мед, вълна, зехтин, вино. Императорите Траян, Теодосий I и философът Сенека са родени в Иберия. Християнството е въведено в страната през 1 век. По време на упадъка на Римската империя през 5 век в страната нахлуват германски племена. Вестготи, свеви, вандали и алани пристигат в Испания, като пресичат Пиренеите. Романизираните вестготи се заселват там през 415. Те приемат християнството и създават Вестготското кралство, което обхваща по-голямата част от полуострова, след като завладява земи от свевите на северозапад и византийските територии на югозапад.

Мюсюлманска Испания

Между 711-718 г. почти целият Иберийски полуостров е превзет от бербери-мюсюлмани, известни също като маври. Раздираното от вътрешни противоречия Вестготско кралство става лесна жертва за ислямските нашественици. Само някои отделни планински области в северната част на полуострова, като Астурия, Навара и няколко графства в Пиренеите успяват да запазят своята независимост. В исляма християните и юдеите са признати като ,,народи на Книгата" и могат да практикуват религията си при определени дискриминационни условия. Въпреки това има няколко вълни на масова ислямизация, особено през Х-ХІ век. Самото ислямско общество имало вътрешни търкания. Имало сблъсък на интереси между берберите от северна Африка, които съставлявали по-голямата част от войската и управляващите араби от Близкия изток. През Х век емирът на Кордоба, който е потомък на династията на Омаядите се провъзгласява за халиф. С течение на времето, големи колонии от маври се установяват най-вече в плодородната долина на Гуадалкивир, крайбрежието на Валенсия и планинските райони около Гранада. През Х век Кордоба, столицата на халифата, става най-големият и богат град в средновековна Европа.

Реконкиста

Терминът ,,реконкиста" (reconquista, отвоюване) обозначава седем вековния период между началото на 8 в. и края на 15 в., през който северните християнски кралства Кастилия, Навара, Леон, Арагон и Португалияотвоюват обратно южните иберийски земи, поробени от Арабския халифат. Смята се, че Реконкистата започва с успешната битка при Ковадонга през 722, когато кралят на Астурия Рамиро побеждава мюсюлманите. През 732 ислямските армии са разбити от краля на франките Карл Мартел в битка при Поатие, което ги принуждава да се изтеглят на юг и да осигурят стабилна граница по реките Ебро и Дуеро. През 739 г. те са прогонени от Галисия, която впоследствие се превръща в третия по важност поклоннически център в християнския свят с катедралата в Сантяго де Компостела. Няколко години по-късно франките успяват да завладеят най-североизточните части на Испания, като създават Испанската марка, от която включва части от Навара, Арагон и Каталония. По-късно от тези територии се обособили няколко държави. Първото испанско кралство е Астурия, обособило се след битката при Ковадонга. През 910 столицата на кралството е преместена от Овиедо в Леон и то става известно като Кралство Леон. През 11 век Кралство Кастилия, дотогава погранично графство се откъсва от Леон, а от 13 век двете държави се обединяват. Малко по на изток през 824 се създава кралство Навара, а в североизточните райони се образува Кралство Арагон след обединението между едноименното кралство и графство Барселона. През 1139 от Леон се откъсва Португалия. В началото на 11 век, кралят на Навара Санчо Гарсия успява да завладее Кастилия, няколко графства в Пиренеите и да направи краля на Леон свой васал, но след смъртта му през 1035, страната е разделена между синовете му.

Испания като световна сила

Обединението на Кастилия и Арагон и последвалото присъединяване на Навара през 1512 поставят основите на съвременна Испания и Испанската империя. През 16 и 17 век Испания е най-мощната страна в Европа и света. Страната достига върха на своята сила при кралете Карлос I (1516-1556) и Фелипе II (1556-1598). През 1571 флотите на Испания и Венеция унищожават османския флот в битката при Лепанто, а през 1586 при Азорските острови е разбита обединената флота на Франция, Англия и Португалия. В няколко последователни войни през 16 век Франция е разгромена, а през 1580 е завладяна и Португалия. През 1588 Испанската Армада отплава към Англия, но е силно повредена от буря, а след няколко малки сражения с англичаните, в които не губи нито един кораб, се оттегля на север, където много кораби потъват при друга буря. Англичаните предприемат няколко атаки към испанските владения, които са разбити. Войната с Англия продължава до 1605 и приключва с изгоден за Испания договор. В началото на 16 век испанските конкистадори завладяват огромни територии в Америка. През 1521 г. Ернандо Кортес унищожава империята на ацтеките, а през 1533 друг испанец, Франсиско Писаро завладява империята на инките. През 1519-1522, експедицията водена от Фернандо Магелан прави първото околосветско пътешествие, с което кръглата форма на Земята е окончателно доказана. Испанските колонии се простират в Централна и Южна Америка, Мексико, южните и западните части от САЩ, Филипините, Гуам, а от 1580 г. и португалските колонии в Бразилия, африканското крайбрежие, части от Индия, Макао и други. Испания става известна като империята, където слънцето никога не залязва. Освен ценни метали, скъпоценности и нови култури, испанските изследователи донасят в Европа знания, които променят представите за света.

Деветнадесети век

Неуспешната обсада на Сарагоса от французите през 1808 г. На следващата година, превъзхождащите френски войски превземат града. Загива почти целия гарнизон от 22 000 души, както и 32 000 жители. Сарагоса става символ на героизма на борбата на испанския народ срещу французите. Новият чуждестранен монарх е посрещнат с възмущение. На 2 май 1808 г. в Мадрид избухва народно въстание срещу френските окупатори, което прераства в Испанската война за независимост. Във всички провинции се създават регионални армии от доброволци и бивши офицери и войници от армията. Те успяват да нанесат няколко поражения на французите, но след личната намеса на Наполеон са победени поради липсата на координация и снаряжение. Това довежда до изпращането на английски експедиционен корпус под ръководството на херцог Уелингтън, който с помощта на испанците окончателно изтласква французите от полуострова през 1814 г. През 1809 г. на събранието на Кортесите (Парламента) в Кадис е приета една от първите в света либерални конституции.

Съвременна история

Двадесети век не носи мир на Испания — страната участва в колонизацията на Африка и завладява Испанско Мароко, Западна Сахара и Екваториална Гвинея. Тежките загуби във войната в Риф срещу берберите подкопават монархията. Установен е авторитарен режим под ръководството на генерал Примо де Ривера (1923-1931), който завършва със създаването на Втората испанска република. Новото правителство предлага автономия на Галиция, Баския и Каталония и избирателни права на жените. След кървавата Гражданска война в Испания (1936-1939), Републиката е свалена от генерал Франсиско Франко, който установява авторитарен режим до смъртта си през 1975. През октомври 1977 г. в замъка Монклоа се сключва споразумението Монклоа: споразумение между политици, партии и търговски съюзи как да се планира и провежда икономиката по време на прехода от диктатура към демокрация. Споразумението се разглежда като първото демократично в Испания. В резултат на това споразумение, новата испанска конституция е одобрена от референдум на 6 декември 1978 г. и Испания става демократична държава и предоставя автономия на всичките си провинции. През 1986 страната става член на Европейския съюз, което дава нов тласък на икономиката. От близо 50 години правителството на Испания се бори с баската терористична организация ЕТА, която иска да откъсне Баския от кралството.

https://oureurope.bg-schools.com/data.php?id=15&subpage=2

Hatshepsut · 09 Ное 2024, 14:22:14

География на Испания

Испания е държава, разположена в Югозападна Европа, заемаща около 83% от площта на Пиренейския полуостров. Освен континенталната ѝ част в състава ѝ се включват още: Балеарските острови в Средиземно море, Канарските острови в Атлантическия океан, малки пространства от Северна Африка (градовете Сеута и Мелиля) и островите Велес де ла Гомера, Алусемас и Чафаринас край мароканското крайбрежие.

Географско положение, граници, големина, брегова линия

В съвременните си граници Испания има площ 504 840 km² и се нарежда на трето място в Европа след Украйна и Франция. Морските граници на страната са 5664 km, в т.ч. с Атлантическия океан – 2234 km, със Средиземно море – 1670 km. Балеарските острови имат дължина на бреговата линия 620 km, Канарските острови – 1140 km. На север Испания граничи с Франция (623 km) и Андора (63,7 km), на запад с Португалия (1214 km) и на юг с Мароко (15,9 km, чрез Сеута 6,3 km и Мелиля 9,6 km и британското владение Гибралтар (1,2 km). Общата дължина на сухоземните граници е 1917,8 км. Максималната дължина на страната от запад на изток е приблизително 1000 km, а от север на юг – 840 km..

Територията на Испания, заедно с островитe се простира между 28° и 44°с.ш. и между 18°з.д. и 4°и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (43°47′29″ с. ш. 7°41′20″ з. д.), нос Естака де Барес на брега на Атлантическия океан.
• крайна южна точка – континентална (36°00′00″ с. ш. 5°36′40″ з. д.), нос Тарифа, на Гебралтарския проток; островна (27°38′16″ с. ш. 17°59′12″ з. д.), остров Йеро от Канарските острови.
• крайна западна точка – континентална (43°03′20″ с. ш. 9°17′58″ з. д.), нос Торинянн на брега на Атлантическия океан; островна (27°42′59″ с. ш. 18°09′39″ з. д.), нос Торинянн остров Йеро от Канарските острови.
• крайна източна точка – континентална (42°19′10″ с. ш. 3°19′20″ и. д.), нос Креус, на брега на Средиземно море; островна (39°52′38″ с. ш. 4°19′41″ и. д.), нос Есперо, на брега на остров Менорка от Балеарските острови.

Голяма част от бреговете на Испания са слабо разчленени. Бреговете на Бискайския залив са планински, стръмни, скалисти с множество малки заливчета. На северозапад, в Галисия преобладават стръмните брегове от риасов тип. На югозапад бреговете са пясъчни, лагунни и маршеви, ниски и плоски по цялото крайбрежие на Кадиския залив. Бреговете на Средиземно море са предимно абразионни и абразионно-акумулативни, на места планински и предимно праволинейни. Река Ебро и редица по-малки реки образуват делти.

Релеф

Повече от 65% от територията на Испания е разположена над 500 m н.в., в т.ч. повече от 25% – над 1000 m. Максималната височина на страната е връх Муласен – 3478 m, издигащ се в планината Сиера Невада в южната част на Испания. Общият план в строежа на релефа съответства основно на геоложките тектонски структури. Северозападите, западните и централните части на страната са заети от плата и средновисоки планини, формирали се на мястото на епихерцинските платформи. Северните, източните и южните периферии на полуострова представляват младо нагънати планини и акумулативни равнини, свързани с предпланинските потъвания. Широко са разпространени високи платообразни равнини и плата (основно платото Месета) с височина 800 – 1000 m на северозапад (в Стара Кастилия) и 500 – 600 m на югоизток (в Нова Кастилия), над повърхността на които са възвишават островни планински масиви с остатъчен или блоков произход. Между платата в Стара и Нова Кастилия от югозапад на североизток се простира система от кулисообразно разположените нагънато-блокови и блокови хребети на Централните Кордилери, характеризиращи се със заравнени била, плоски върхове и стръмни склонове. В северозападната част на страната са разположени Галисийския масив и планините на Леон, които са силно разчленени от разломи със заложени в тях дълбоки речни долини. Покрай Бискайския залив се простират Кантабрийските планини, преминаващи на изток в мощната система на слабо разчленените Пиренейски планини (височина до 3404 m, пик Ането), характеризиращи се със своя планинско-ледников релеф. От юг Пиренеите са ограничени от тясната Арагонска равнина с река Ебро, южно от която се издигат Иберийските планини. В североизточната част на страната, между Пиренеите и долното течение на река Ебро са простират Каталонските планини, силно разчленени от дълбоки речни долини. Южните и югоизточни части на полуострова са заети от Андалуските планини, съставени от редица хребети, в т.ч. планината Сиера Невада, между които са разположени многочислени вътрешнопланински котловини. На югозапад се простира алувиалната Андалуска низина – най-обширната в Испания, имаща слабо хълмист релеф в северните и североизточни части в близост до планините и слабо разчленена повърхност край Кадиския залив.

Климат

Северозападните и северните части на страната се характеризират с умерен океански климат с обилни валежи (1000 – 2000 mm годишно), мека зима и топло лято. В крайбрежните райони средната януарска температура е 7 – 8°С, а средната юлска – 18 – 20°С. В планините, особено в Пиренеите, на височина над 2500 m температурата през зимните месеци е отрицателна, а през летните е от 10 до 12°С. В останалите райони на Испания климатът е субтропичен, средиземноморски с горещо сухо лято и мека влажна зима. Средната януарска температура е от 4 – 5°С на платото Месета до 12 – 13° на юг, а средната юлска – съответно от 23 до 29°С. Субтропичните райони се различават главно по количеството на валежите и продължителността на лятното засушаване. С особена сухота на климата се отличават централните, източните и югоизточни райони, където годишната сума на валежите се колебае от 300 mm (на места от 200 mm) до 500 mm. Значително по-голямо овлажняване имат западните и югозападните райони, а също и планинските територии. В испанската част на Пиренеите има незначително количество ледници с обща площ около 40 km².

Води

Голяма част от реките на Испания имат предимно дъждовно подхранване и резки сезонни колебания на оттока, със зимно-пролетен максимум и летен минимум, когато големите реки силно намаляват, а малките пресъхват. Само на север и северозапад реките са пълноводни целогодишно и с относително равномерен сезонен отток. В Пиренеите, Андалуските планини и частично в Централните Кордилери дъждовното подхранване на реките се допълва със снежно. Най-големите реки отнасящи се към водосборния басейн на Атлантическия океан са: Тахо, Дуеро, Гуадиана, Гуадалкивир, а към водосборния басейн на Средиземно море – реките Ебро, Хукар, Сегура. Повечето от големите реки пресичат участъци с прагове, което заедно с лятното маловодие възпрепятства корабоплаването. Водите на реките в Северна Испания се използват предимно за енергийни цели, а останалите – главно за изкуствено напояване, като на много от тях са изградени големи язовири. Испанските езера са малко и са разположени предимно в планините.

Почви и растителност

Национален парк на остров Ла Палма, Канарски острови

Северните и северозападните райони на Испания са покрити листопадни широколистни гори съставени от дъб, бук, кестен, с някои представители на вечноселената растителност в подлеса, развити върху планински кафяви горски почви. По горните части на склоновете те се сменят с иглолистни гори съставени от бор и ела върху планински подзолисти почви. В Пиренеите горната граница на гората преминава на височина от 1800 до 2100 m, а нагоре е разположен пояса на субалпийската и алпийска тревиста и храстова растителност върху планинско-ливадни почви. Останалите райони на Испания са представени от средиземноморски тип растителност, развита върху субтропични типични и излужени почви, често характеризираща се със значителна каменистност. Тук растат ксерофитни гори от вечнозелени дъбове (корков, каменен и др.), борове (алепски, пинии), кипарис, а също и някои листопадни дървета (кестен, клен, липа), храстови и полухрастови формации (маквис в по-влажните места, храстовидна мащерка, гарига в по-сухите места). Най-засушливите места на платото Месета и югоизточното крайбрежие са покрити с тревисто-храстова растителност (тамариск, розмарин, тамян, испанска драка и др.), развита върху сиво-кестеняви почви, понякога и солончаци. В крайния юг на страната се срещат малки горички от нискоразвиващата се палма хамеропс (единствената в Европа диворастяща палма). Долините на големите реки са заети от ливадна растителност развита върху тъмноцветни алувиални почви.

Животински свят

Фауната в северните и северозападните райони на Испания е близка до средноевропейската. Тук обитават лисица, пор, кафява мечка, бурсук, каменен козел, сърна. В останалите райони преобладава средиземноморската фауна с голямо количество ендемични видове и представители на фауната от Северна Африка – вивера, испански заек, алжирски таралеж. Около Гибралтар се срещат макаци, единствените в Езропа представители на маймуните. В страната има около 400 вида птици, в т.ч ендемични (червена патица, синя сврака) и многочислени гущери и змии. В моретата, миещи бреговете на страната има разнообразни риби, в т.ч. тон, сардина и треска имащи важно промишлено значение.

Природни райони

В зависимостот геоложкия строеж, релефа, климата, почвите и растителността територията на Испания се поделя на 7 природни района:

• Галисия и Кантабрийски планини – район с влажен океански климат, пълноводни реки и широколистни гори;
• Пиренеи – мощна планинска система с най-пълната в Испания височинна ландшафтна поясност, с преобладаване на широколистните и иглолистните гори, а на юг и югоизток е разпространена и средиземноморска растителност;
• Плато Месета – обширно плато, заемащо централната и западна част на Пиренейския полуостров (около 60% от територията на страната), със засушливи равнини покрити с ксерофитни средиземноморски храсти и тревисти формации. Разположените околовръст нагъното-блокови планински хребети са по-влажни и на места обезлесени;
• Източно Средиземноморско крайбрежие и Балеарски острови – район характеризиращ се с горещ климат и различни варианти на средиземноморски гори и храсти;
• Андалуски планини – климатът на запад и север е влажен, а на юг и изток сух с ясно изразена височинна ландшафтна поясност от средиземноморски тип;
• Андалуска низина – район с най-горещия климат в Испания и малки маквисови горички;
• Канарски острови – архипелаг с вулканичен релеф, океански климат и растителност и голямо количество североафрикански видове растителност и животински свят.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Испания

Hatshepsut · 10 Ное 2024, 14:50:23

Държавно устройство на Испания

Испания e парламентарна монархия. Държавен глава е кралят (сегашният е Фелипе VI).

Крал Фелипе VI

Изпълнителна власт

Изпълнителният орган e правителство начело с министър-председател, назначаван от краля и подлежащо на одобрение от демократично избрания Конгрес на депутатите.

Законодателна власт

Законодателният орган са Генералните кортеси (на испански: Cortes Generales), двукамарен парламент, състоящ се от 350-членен Конгрес на депутатите и 266-членен Сенат. Историята му датира от 12 век.

Сградата на долната камара на испанския парламент

Съдебна власт

Съдебна власт – Конституционният съд има юрисдикция по въпросите за Конституцията. Върховният съд оглавява система, обхващаща териториални, областни, регионални и общински съдилища.

Конституция

Официалният екземпляр от Конституцията на Испания от 1978 г.

Сегашната Конституция на Испания е основният и върховен закон, действащ в страната. Приета е от Парламента на Испания на 31 октомври 1978 г., както и от народа чрез референдум на 6 декември. Конституцията е официално одобрена от краля Хуан Карлос на 27 декември. Обнародвана е в държавния вестник на 29 декември, като от същия ден влиза в сила.

Конституцията на Кралство Испания съдържа 169 члена, поделени на 10 раздела.

Административно деление на Испания

Административно-териториално деление на Испания. С червен цвят са изписани имената на автономните области, а с черен - имената на провинциите

Административното деление на кралство Испания е уредено в испанската конституция от 1978 г. според която има три нива на териториална организация: (в низходящ ред) автономни области, провинции и общини.

Автономни области

Автономните области са най-голямата единица и гарантират упражняването на правото на автономия и самоуправление, гарантирано от конституцията на националностите и регионите в член 143 от Конституцията като същевременно се декларира нерушимото единство на испанската нация (член 2). Те представляват силно децентрализирана форма на териториална организация, така че Испания не е федерация и държавата е по-висша от автономните области. Испанският Конституционен съд нарича този модел на териториална организация ,,държава от автономии".

Автономните области са с широка законодателна и изпълнителна независимост, обезпечена от автономно парламентарно и регионално управление и най-общо следват историческите кралства на Иберийския полуостров преди обединението на Испания. Правомощията на отделните области се определят от техния статут на автономност. Има известно разделяне на така наречените исторически области със силна регионална идентичност (Баския, Каталония и Галисия, които са получили статут на автономия по време на Втората испанска република (1931 – 1936). Историческите области имат по-широка автономност, включително контрол върху местните избори. Още докато се пише конституцията, Андалусия също започва да иска самоуправление, което води до нейното признаване за историческа област. В крайна сметка правото за самоуправление е разширено и важи за всеки регион, който го поиска. Окончателното оформяне на автономните области се извършва в периода 1979 – 1983, като още четири области се самодефинират като ,,националности", но получаването на автономия при тях следва по-дълга процедура.

Към 1983 са провъзгласени 17 на брой автономни области. Най-големият регион по територия е Кастилия и Леон, а най-малкият – Балеарските острови. С най-много население е Андалусия, а с най-малко е Ла Риоха. Освен това през 1995 градовете Сеута и Мелиля в Северна Африка са провъзгласени за автономни испански градове (ciudades autónomas).

Провинции

Някои от автономните области включват по-малки единици – провинции (provincias) – а седем се състоят от само една провинция – Астурия, Кантабрия, Навара, Ла Риоха, Мадрид, Мурсия и Балеарските острови. Общият брой на провинциите в Испания е 50.

Провинциите в Испания

Общини

Най-ниската административна единица в Испания е общината (municipio), като техният брой е 8111. Исторически, някои региони са разделени на комарки (comarcas), които имат различен произход и значение в отделните региони, като в Каталония представляват историческите графства.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Кралство Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Конституция на Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/https://bg.wikipedia.org/wiki/Административно деление на Испания

Hatshepsut · 11 Ное 2024, 13:53:32

Икономика на Испания

Лозя в Ла Риоха. Регионът е прочут с висококачествените си червени вина

Според Световната банка, икономиката на Испания е девета по големина в света и пета в Европа. За 2007 БВП на човек от населението е 33 700 щ.д., с което Испания задминава някои страни от Г-7, като Италия и се нарежда непосредствено след Япония и Франция (чиито БВП е 33 800 щ.д.). Растежът на испанската икономика за 2007 е 3,7% като по този показател изпреварва всички членове на Г-7 и другите големи европейски икономики за трета поредна година.

Правителството на Хосе Мария Аснар успешно въвежда еврото в началото на 1999 г. и кешово от 1 януари 2002 г., успява да се справи с безработицата, която става 7,6% и се нарежда сред най-ниските в Европа за 2005 (през 90-те години безработицата достига 20%). Главната слабост на икономиката е сравнително високата инфлация, но въпреки това испанската икономика има потенциал да нараства с по-бързи темпове от средните за ЕС, благодарение на индустрията и увеличаващата се търговия с Латинска Америка и Азия.

Преди световната криза икономиката на Испания успява да избегне нулевия растеж за разлика от повечето други големи европейски страни. Между 2000 г. и 2005 г. Испания създава половината нови работни места в целия Европейски съюз. До 2008 г., тя продължава да има една от най-динамичните икономики в ЕС и привлича много чужди инвестиции. В резултат на кризата обаче икономиката се свива и се стига до рецесия през 2009 г. и 2010 г., безработицата се увеличава от 7,6% до над 20%.

Съвременна Испания е високо развита индустриално-аграрна страна. По обем на промишлено производство е на пето място в Европа и на осмо място в света. Най-силно развити промишлени отрасли са машиностроене, автомобилостроене, корабостроене, самолетостроене, автомобилостроене, електротехническа, химическа, текстилна промишленост. Страната е богата на полезни изкопаеми. Испания е голям производител на вино (3-то място в Европа), ориз (най-високи добиви в света), бадеми, тютюн, маслини (на първо място в света по производство на висококачествен зехтин). Най-големите автомобилостроителни заводи се намират в Марторел (близо до Барселона), Виго, Сарагоса, Валенсия, Мадрид, Памплона, Барселона, Валядолид, Паленсия. Самолети се произвеждат в Севиля (два завода), Хетафе (близо до Мадрид) и Кадис, а хеликоптери – в новия завод в Албасете. Най-големите центрове на локомотиво- и вагоностроенето са Лас Матас (до Мадрид), Сан Андрео Комтал (до Барселона), Беасаин и Ирун (в Баския), Сарагоса, Валенсия и други. Там се произвеждат едни от най-бързите влакове в света.

Важен дял в икономиката на страната има международният туризъм. Годишно Испания се посещава от около 60 млн. туристи (95% от тях са от Западна Европа). Страната притежава най-голямата в Европа леглова база за обслужване на многобройните посетители. Голяма част от населението е ангажирано в сферата на туристическото обслужване, а приходите от туризма се равняват на 40 млрд. евро.

До икономическата криза, строителството отбелязва силно развитие. Средно на всеки испанец се пада по 45 m² обща площ на жилище (2005 г.). За сравнение: В Узбекистан на всеки жител се пада средно 14 m², в Русия – 20,5 m², в България и Унгария – по 30 m², в Ирландия – по 33 m², в Португалия – по 36 m², във Франция – 37 m², в Германия – 44 m², в Дания – 52 m², в Люксембург – 53 m², в Швеция и Белгия – по 55 m². Делът на собствениците на жилища възлиза на 87% от населението. По този показател Испания заема първо място в ЕС.

Транспорт

През по-голямата част от 20 век, транспортната инфраструктура на Испания значително изостава от тази в Западна Европа, но от 1970-те години насам, тя е силно разширена и модернизирана и сега Испания разполага с една от най-големите и качествени транспортни системи в Европа.

Дължината на асфалтираните шосета е над 650 хил. километра, а на автомагистралите – над 15 621 km, по което отстъпва само на САЩ и Китай. Автомагистралната мрежа продължава да се разширява с бързи темпове. Испания цели да има над 1 млн. електрически автомобила до 2014 г., като част от правителствения план за енергийна ефективност. Според министъра на промишлеността Мигел Себастиан, електрическите автомобили са двигателят на нова индустриална революция.

За периода 2000 – 2010 са инвестирани над 40 млрд. евро в железопътната мрежа на страната. Испания има най-голямата високоскоростна железопътна мрежа в Европа и втора в света след Китай. Към октомври 2010 са построени 3,500 km високоскоростни линии, като Мадрид-Севиля с отклонение до Малага; Мадрид-Сарагоса-Барселона с отклонение до Уеска, Мадрид-Валенсия а много повече са в строеж или процес на планиране. Под Кордилера Сентрал се строи тунелът Гуадарама, който с дължината си от 24 km ще бъде втория по дължина в Европа, а под Кантабрийските планини се строи друг 20-километров тунел. Със средна скорост достигаща 300 km/h, испанските влакове AVE са най-бързите в света, следвани японските и френските TGV, а по точност (98,54%) са втори след японските Шинкансен.

AVE между Мадрид и Барселона

Силно развит е морският транспорт – над 400 кораба с обща вместимост 3200 хил. тона. Най-големите морски пристанища са Алхесирас, Билбао, Картахена, Санта Крус де Тенерифе, Барселона, Валенсия, Ла Коруня и други. В страната има над 30 международни летища, най-голямото от които е мадридското Барахас с над 49,8 млн. пътници за 2010 г. Други големи летища са тези в Барселона, Палма де Майорка, Малага. Линията Мадрид – Барселона е най-натоварената въздушна линия в света с полети на всеки половин час и е известна като ,,въздушен мост".

Селско стопанство

Земеделие в Риоха

Водещ отрасъл на селското стопанство е растениевъдството (осигурява над 50% от себестойността на продукцията). Отглеждат се пшеница (около 20% от посевната площ), ечемик, царевица (в централните и южните райони на страната), ориз (на поливните земи на средиземноморското крайбрежие; добивът му в Испания е един от най-високите в света). свят), картофи и захарно цвекло и бобови растения. Също и зеленчуци (заемат 60% от посевната площ): домати, лук, пипер, патладжан.

Маслини (водеща зона за отглеждане на маслини в света), цитрусови плодове и тютюн. В най-южната част на страната отглеждат бадеми (водещата експортна дестинация в Западна Европа), фурми и захарна тръстика (в Европа растат само в Испания), смокини, нарове и памук.
Лозарство – по средиземноморското крайбрежие и в районите Кастилия-Ла Манча, Естремадура.

Животновъдството се развива успешно: в сухите райони се отглеждат кози и овце, а на север се отглеждат говеда.

Отличителен отрасъл е добивът и износът на коркова кора.

Риболов

Испания е една от първите десет страни в света по улов на риба, морски дарове и тяхната преработка и е основен износител на прясна риба и рибни консерви (годишно 20-25% от общия улов се преработва в консерви). Основната част от риболова се извършва край бреговете на Кантабрия, Страната на баските и Галисия. Най-често се ловят сардини, хек, скумрия, аншоа и треска.

Индустрия

Най-старата индустрия е минното дело.

Сред отраслите на машиностроенето се откроява корабостроенето. Автомобилната индустрия (SEAT) също присъства. Развити са металообработването и производството на промишлено оборудване.

От леката промишленост най-голямо значение имат текстилната и кожено-обувната промишленост (на Испания се падат 4% от световния износ на обувки).

Хранителната промишленост включва винопроизводство, производство на растителни масла (Испания е световен лидер в производството на зехтин), плодове и зеленчуци и рибни консерви.

Горивно-енергиен комплекс

В горивно-енергийния комплекс (ГЕК) проблемът е, че имайки един от най-високите темпове на растеж в ЕС, Испания не се осигурява самостоятелно с енергия и е зависима от чуждестранни износители - страната внася 80% от консумираната енергия (почти всичкия газ и нефт). Испания е на 40-то място в света по енергийни ресурси.

Банков сектор

Испанската банкова система е една от най-стабилните в Европа. Сред нейните отличителни черти са следните: висока степен на концентрация на банковия капитал заедно с малък брой кредитни институции (395), значително ниво на валутни резерви (13,9 милиарда евро), широка мрежа от клонове на частни банки и държавни спестовни каси. Доминираща роля играят националните банки със 100% испански капитал. Лидер по стойност на пазарните активи е финансовата група Grupo Santander, която е създадена през 1999 г. в резултат на сливането на две големи банки.

Позицията на Испания в световната икономика се определя от интернационализацията на националните кредитни и финансови институции. Около една четвърт от активите на банковата система на Испания се държат в чужбина, като половината в Латинска Америка, а другата половина в европейските страни. Двете основни испански банкови групи, Santander и BBVA, са сред най-големите банки в света.

Финансовата криза в Испания започна постепенно да прераства в политическа. От една страна, регионите с техните изключително слаби банки се нуждаят от помощ от националното правителство. От друга страна, някои територии, по-специално Каталуния, вярват, че без насочващата ръка на Мадрид биха се чувствали много по-добре.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испания

https://ru.wikipedia.org/wiki/Испания Экономика_и_финансы

Panzerfaust · 11 Ное 2024, 23:46:17

Цитатъ на: Hatshepsut - 11 Ное 2024, 13:53:32Според Световната банка, икономиката на Испания е девета по големина в света и пета в Европа. За 2007 БВП на човек от населението е 33 700 щ.д., с което Испания задминава някои страни от Г-7, като Италия и се нарежда непосредствено след Япония и Франция (чиито БВП е 33 800 щ.д.).

Тия данни са малко остарели, затова давам актуалните (МВФ, 2024 г.):
Според МВФ икономиката на Испания е 15-а в света и 6-а в Европа с 1 731 469 000 000 (1,731 трлн.) долара, а на глава от населението е 35 789 долара.
https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_GDP_(nominal)
https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_GDP_(nominal)_per_capita

Hatshepsut · 12 Ное 2024, 15:19:34

Праистория

Праисторическият период на Иберийския полуостров, на който в момента се намират Испания и Португалия, обхваща времето от появата на първите хоминиди до появата на първите писмени паметници през ерата на финикийската колонизация.

Иберия е кръстена от римляните от името на иберийците, обитавали източното крайбрежие на полуострова. Писмената история на полуострова започва с пристигането на колонисти (финикийци, гърци, картагенци и по-късно римляни). Колонистите са били технологично и културно по-напреднали от местните жители, които са запазили много следи от късната бронзова епоха, така че вместо културно взаимно проникване следва упадък на автохтонните култури и последващото им асимилиране от римляните до началото на новата ера.

Географски условия

Когато се изучава историята на Иберийския (Иберийски) полуостров, трябва да се вземе предвид орографските и климатичните особености, които са повлияли на историческото развитие на региона.

Относителната изолация на полуострова от Северна Европа, причинена от естествена граница - Пиренейските планини - допринася за това, че връзката между културните феномени на Иберийския полуостров и в Европа не е била толкова силна. От друга страна, поради географското си положение, полуостровът се е превърнал във връзка, свързваща Европа и Северна Африка.

Трудният терен и силно променливият климат също изиграват роля. Реките, по-дълбоки от сегашните, създават речни тераси, благоприятни за обитаване на хора. Освен това е доказано, че е имало вулканична дейност, особено в две области: в съвременните провинции Сиудад Реал и Хирона.

В историята на климата са регистрирани четири ледникови епохи и три междуледникови периода. Въпреки че заледяванията се различават едно от друго, като цяло климатът на полуострова по това време е бил по-дъждовен от сега и е приличал на съвременния климат на Полша или Европейска Русия. Климатът на кантабрийското крайбрежие е бил много по-студен и влажен, подобен на климата на съвременна северна Шотландия. През междуледниковите периоди такъв е бил климатът на кантабрийското крайбрежие, а Андалусия е била полупустиня.

Мамут (реконструкция)

Повечето от жителите на Иберия са се занимавали с лов. През ледниковите периоди мамутите, вълнистите носорози и северните елени, произхождащи от Централна и Северна Европа, са били често срещани на нейната територия. През междуледниковите периоди са живели южният мамут, слонът с прави бивни и носорогът на Мерк. Освен това в различни климатични периоди са живели и други животни: мечка, вълк, кон, бизон, дива свиня, куче, елен и коза.

Палеолит

Палеолитът се разделя на три етапа:

Долен палеолит, от 1 500 000 до 100 000 г. пр.н.е.
Среден палеолит, от 100 000 до 35 000 г. пр.н.е.
Горен палеолит, от 35 000 до 10 000 г. пр.н.е.

Долен палеолит

Каменната археология на обектите Баранко Леон, Фуенте Нуева 3, Ла Сима дел Елефант (Испания) може да се класифицира като извънафрикански ,,предстари" оръдия на труда. Каменни артефакти, датиращи от около 1 милион години, носещи ясни следи от човешко влияние - фрагменти от кремък, на които е придадена форма на полумесец. Характеристики на каменни сечива на възраст преди 0,83±0,07 милиона години от седименти по бреговете на река Валпарадис, която тече през град Тераса (Барселона), са сравними с характеристиките на олдувайската технология Mode 1.

Доскоро археолозите датираха появата на хората в Европа преди около 600-500 хиляди години. Те вярвали, че това са малки групи ловци-събирачи от вида Homo erectus. Останките от периода на долния палеолит на Иберийския полуостров са много оскъдни и датират отпреди около 500 хиляди години.

Въпреки това, преобладаващите идеи бяха напълно променени от скорошни находки в Сиера де Атапуерка близо до Бургос. Най-старите надеждни човешки останки в Европа са първата фаланга на малкия пръст на лявата ръка (ATE9-2), зъб (премолар) и челюст (ATE9-1, ниво TE9) на Homo sp. (възможно видът Homo antecessor - предшественик на човека) от испанската пещера Сима дел Елефанте в Атапуерка, датирана преди 1,2-1,3 милиона години и фрагмент от челюст от квадрат K29 в горната част на нивото TE7 на човека, който е живял преди приблизително между 1,2 и 1,4 милиона години.

През 1994 г., по време на проучване на нивото на TD на пещерата на върха на Гран Долина (хребета Атапуерка), бяха открити тогава най-старите останки от хоминид в Испания, датиращи от преди около 780 хиляди години.

Членове на изследователския екип в района на Атапуерка, след като анализираха намерените останки, стигнаха до заключението, че това е вид хоминин, различен от Homo erectus, по-развит и с капацитет на черепа от около хиляда кубически сантиметра. Благодарение на тях е предложена нова хипотеза за човешката еволюция. Древните обитатели на Атапуерка са произлезли от така наречения Homo antecessor (предшественик на човека) - междинна връзка между Homo erectus и два вида като Homo neandertalensis и Homo sapiens, които се разпространяват в Азия и Европа от средния плейстоцен.

Според своята култура долнопалеолитните хоминиди са били ловци и събирачи, живеещи на малки групи, без постоянно местообитание, във временни лагери на открито, обикновено край реки. Двустранни ръчни секири (бифаси) на тези хоминиди са открити в Испания и Португалия, често заедно със скелетни останки на големи бозайници. Според експерти хоминидите или са яли трупове на големи животни, или са ги ловували на групи, като са ги вкарвали в капани. Съдейки по някои скелетни останки, намерени в Атапуерка, тези хоминиди може да са практикували канибализъм.

Череп № 5 или AT 700 (Miguelon) от пещерата на костите е най-пълният преднеандерталски череп, открит в света

В испанската пещера Сима де лос Уесос са открити останките на Хайделбергския човек на възраст прибл. 400 хиляди години, чийто ДНК анализ показа, че той е от неандерталската линия.

В Португалия, близо до град Торес Новас, в една от пещерите на карстовата система на пещерата Almond Gruta de Aroeira или Galeria Pesada е открит череп на представител на вида Homo heidelbergensis, чиято възраст се оценява на 390-436 хиляди години, а също и кучешки зъби и кътници. Някои от животинските кости в пещерата Ароейра са изгорени. В Торалба и Амброне (Испания) има дървени въглища и дърво, а ашелските каменни артефакти са на възраст 0,3–0,5 милиона години.

Среден палеолит

Стъргалка за кожа

Този период, наричан още мустерийски в Европа, се свързва с Homo neanderthalensis или просто неандерталците. Това са хоминиди, чиято култура според традиционното датиране е съществувала между 100 000 и 43 000 години, което до голяма степен съвпада с Вюрмското заледяване. Въпреки това появата на неандерталците сама по себе си не бележи границата между долния и средния палеолит, тъй като неандерталците са възникнали в Европа чрез автохтонно развитие от друг вид. В Испания са открити няколко места с мустерийски сечива, характерни за неандерталците, които датират от периода на рисийското заледяване, тоест преди около 200 000 години (например пещерата Las Grajas близо до района Archidona в Малага).

Въпреки че доскоро неандерталецът се смяташе за потомък на вида Homo erectus, според хипотезата на антрополозите от Атапуерка той може да бъде по-нататъшно развитие на по-късния вид Homo heidelbergensis. Това може да се докаже по-специално от останките на 32 представители на последния вид, открити в Ямата на костите в Сиера де Атапуерка (датирана преди около 430 хиляди години), които вече имат някои характеристики, характерни за неандерталците.

Има много доказателства за присъствието на неандерталци на Иберийския полуостров. По-специално, в близост до Гибралтар (Пещерата на Горам, Пещерата на Бенет, Ибекс, Авангард, Хайина, Форбс (Гибралтар 1), Дяволската кула (Гибралтар 2) ) са открити 2 черепа, в пещерата Ел Сидрон - останките на 12 неандерталци отпреди 49 хил. години и на много други места из целия Иберийски полуостров - костни останки и няколко зъба. Неандерталците, открити в Зафарая, са живели не преди 31-33, а преди 46 хиляди години и също са практикували канибализъм. Три мутации, свързани с функционирането на имунната система и функционирането на вторичните комплекси за хистосъвместимост, бяха открити в Y-хромозомата на неандерталеца от Ел Сидрон. Това може да доведе до развитие на реакции на отхвърляне на плода, в резултат на което дете, заченато от жена сапиенс от неандерталец, не би било жизнеспособно.

Жълти и червени морски раковини с пробити в тях дупки, са открити в пещерата Куева де лос Авионес в югоизточна Испания, датират отпреди 120-115 хиляди години. В португалската пещера Фигейра Брава (Gruta da Figueira Brava), на 30 км от Лисабон, неандерталците са яли морски дарове от преди 106 000 до 86 000 години.

Неандерталски череп Гибралтар 1, намерен през 1848 г

Неандерталците са били ловци и събирачи. Те са били много силни и по обем на мозъка малко се различавали от съвременните хора. За разлика от своите предци, неандерталците демонстрират значително културно разнообразие, което се дължи отчасти на по-големите климатични и температурни колебания, които ги принуждават да търсят убежище в пещерите. Неандерталците подобрили някои технологии, използвани преди това от хоминидите, като лов на големи животни (коне, северни елени, бизони) и използване на тяхната кожа. Инструментите от т. нар. мустерийски тип са били доста разнообразни и специализирани. Интересът на неандерталците към ярки предмети и практиката на погребенията им в пещерата Морин (Cueva Morín) показват, че те са имали примитивни духовни идеи.

Около 43,5 хил.г. пр.н.е. на мястото на Аранбалца II се появяват носители на Шателперонската култура.

На Иберийския полуостров, съдейки по дати от находището Ел Солт в Аликанте, неандерталците са изчезнали не по-късно от преди 43 хиляди години, около времето на събитието Хайнрих 5. Рязката промяна в седиментните скали в горната част на последователността предполага, че има силен период на засушаване, съвпадащ с последното заселване на това място от неандерталци. Мустерийските слоеве в пиренейските пещери L'Arbreda, Labeko Koba и La Viña, датирани по-рано на 29 хиляди години, са оценени на 44 хиляди години с помощта на нов метод.

На река Ебро, на границата на средния и горния палеолит, възниква ситуация, наречена ,,граница Ебро": кроманьонците живеели на северния бряг на река Ебро, а последните неандерталци живеели на южния бряг в сухите условия на степите). В неандерталското място на Шателперонската култура в пещерата Фордада в североизточна Каталуния са открити кости от пръсти и нокти на голяма птица от семейството на ястребите Aquila adalberti (испански орел) на възраст ок. 40 хиляди години с разрези, направени на почти същото разстояние и под същия ъгъл. Колиета, направени от нокти на птици от рода Aquila, намерени в неандерталски обекти в Хърватия и Франция, са с 50-60 хиляди години по-стари от иберийските находки.

Горен палеолит

Този палеолитен етап е продължил в по-голямата част от Европа от 40 000 до 8 000 г. пр.н.е. Това е свързано с факта, че в Европа хомо сапиенс (кроманьонците) окончателно измества неандерталеца, изчезнал на границата на средния и горния палеолит. Кроманьонската култура е по-развита от неандерталската. Кроманьонците живеели в колиби на открито или в пещери (последните особено в студените райони). Очевидно е имало номадски групи, които последователно са заемали определени ловни райони. Голямото изобилие от находки, свързани с това време, сочи, от друга страна, експоненциален растеж на населението, съчетан с по-разнообразна и питателна диета, включваща плодове, риба и други морски дарове.

Продуктите от този период са каменни, със забележимо подобрена степен на изработка и разнообразие, както и продукти от кост, рог и слонова кост, украсени и доста сложни, например харпуни. Има забележим напредък в културните продукти (предмети на изкуството, бижута, рисунки по пещерни стени и др.) и духовните практики (погребения, гробни дарове, малки скулптури и др.).

Места от горния палеолит са съсредоточени в два големи района на Иберийския полуостров. В района на испанския Левант има селища, чиито характеристики се различавали значително от другите европейски региони. Сред намерените предмети има оригинални върхове на стрели с шипове и ствол за вкарване, както и странни рисувани пластини.

Артефакти от културата Aurignacian в пещерата Bajondillo (Малага, Андалусия) показват, че съвременният човек е живял в Южна Испания преди 44 хиляди години. Оринякски инструменти и кости от пещерата Lapa do Picareiro в Централна Португалия датират отпреди 38,1 и 41,1 хиляди години. Настоящите доказателства подкрепят източно-западна окупация на Европа, започваща ~46 хиляди години на Балканския полуостров при пещерата Бачо Киро. Съвременните хора се разпространяват нагоре по река Дунав и по брега на Средиземно море за сравнително кратък период. В някакъв момент около преди 43-42 хиляди години, варианти на началния горен палеолит, обединени в оринякския комплекс, се разпространяват синхронно в цяла Евразия.

Копие на полихромна картина от пещерата Алтамира, Кантабрия

Най-старите находки от горния палеолит (на възраст около 35 000 години) са открити в Кантабрия, въпреки че най-изобилните от тях датират от края на периода - това са по-специално паметници на скалното изкуство в големи пещери в региона, паралели на които съществуват по същото време в далечната южна Франция (във връзка с което е въведено понятието франко-кантабрийска културна област). Сред паметниците от този период особено интересни са пещерите Ел Кастило, Алтамира и Тито Бастило. По правило тези стенописи са били разположени на труднодостъпни места; те изобразяват животни в характерни пози, като броят на представените видове е доста разнообразен (преобладават бизони, елени и коне). Често изображенията се наслагват едно върху друго и върху тях личат следи от удари. Може би тези следи ни позволяват да интерпретираме рисунките като изпълняващи магическо-ритуална роля, когато ловците, за да осигурят успех в лова, удрят изображения на животни. Изображенията на хора са доста редки. Разликите в скалното изкуство между Леванта и Френско-Кантабрия се дължат на климата и начина на живот във всеки от двата региона.

По време на последния ледников максимум (преди 27-23 хиляди години) много студен и сух климат принудил хората да се оттеглят в южните райони. Иберийският полуостров става все по-населен. Останките на четирима души от Сериня в Испания датират отпреди 25-27 хиляди години. Изследванията на изотопния състав на костите разкриват, че диетата на хората от каменната ера се основава на растения и сухоземни животни, особено малки животни като зайци, и не съдържа риба.

В пещерата Пеня Капон в провинция Гуадалахара Хомо сапиенс се е появил преди 26 100 години, което съответства на събитието Хайнрих 2. Седиментният слой на пещерата също съдържа артефакти от културата Solutrean (преди 18-15 хиляди години) и, вероятно, Gravettian (преди 28-21 хиляди години).

Започвайки от 25 000 г. пр.н.е. и в продължение на приблизително 4 хиляди години испанската пещера Нерха е била използвана от малки групи хора сезонно и е била обитавана от пещерната хиена в периоди, когато хората са отсъствали.

Примери за скално изкуство, открити в три пещери на хълма Aitzbitarte в Страната на баските в Северна Испания, представляват артистичен стил, непознат преди това на Иберийския полуостров, подобен на стила, познат от обектите от Gravettian.

Скелетът на 4-годишно дете, Lagar Velho 1 или Детето Лапедо, датира от 24 500 години преди настоящето.

В археологическия парк на долината Коа в Португалия са открити изображения от периода на горния палеолит, създадени от примитивни художници преди 23 хиляди години, включително най-големите фигури на бикове в света - три и половина метра височина.

Пещерни рисунки в пещерата Erlaiz, открити в северна Испания близо до град Seston (провинция Гипускоа), датират от възраст между 22 000 и 15 000 години.

Клъстерът El Mirón се състои от седем индивида след последния ледников максимум преди 19 000–14 000 години, които всички са свързани с магдаленската култура. От зъби, намерени през 1996 г. в пещерата Ел Мирон в слой на възраст 14 120 ± 35 години преди настоящето, ДНК е секвенирана и е определена митохондриалната хаплогрупа H (ht 2). Ел Мирон е много вероятно да има кафяви очи (>0,99) и много вероятно да има тъмна коса (0,60–0,99).

Останките на жена от пещерата Cova Gran de Santa Linha в провинция Lleida датират отпреди между 14 350 и 14 100 години.

Скални рисунки в испанската пещера Armintxe, открити в Vizcaya (Страната на баските) в община Lekeitio, датират отпреди около 14 хиляди години. Рисунките на коне, бизони, кози, лъвове принадлежат към магдаленската култура.

Епипалеолит

Началото на холоцена се свързва с края на последното заледяване. Има изчезване на мегафауната, рязка промяна на флората и фауната, което от своя страна води до големи миграции на хора и промени в начина им на живот. В Испания обаче тези явления са по-малко драматични, отколкото в европейските региони на север, и много следи от горния палеолит остават.

Периодът около 9000 - 6000г. пр.н.е. е преход между палеолита и неолита. Нарича се епипалеолит. Хронологически епипалеолитът съвпада с мезолита и е разновидност на последния. През този период настъпва затопляне на климата и икономическа диверсификация (бране на плодове, дребен дивеч, риболов, други морски дарове и др.). Появяват се малки каменни изделия (микролити), пригодени за използване с дървени или костени дръжки, което показва по-практичен манталитет и по-висока специализация в сравнение с предходната епоха. Културните зони са същите като през магдаленската епоха: кантабрийска (астурийска култура), средиземноморска зона и крайбрежната зона на съвременна Португалия.

Сред представителите на азилийската култура от епипалеолитната епоха от Балма де Гиланя или Балма де ла Гвианя в Пиренеите (испанска провинция Лерида), Y-хромозомни хаплогрупи C1a1a (BAL003, 12 830-10 990 години преди настоящето) и I1 (BAL0051, 11 095 години преди настоящето време) и митохондриални хаплогрупи U5b1, U5b2a, U2'3'4'7'8'9.

Hatshepsut · 13 Ное 2024, 13:30:21

Неолит

Долменът Менга, Антекера

От 6000 г. пр.н.е. на полуострова започва епохата на неолита. Както и в други части на Европа, той е внесен отвън, главно от имигранти от Близкия изток, които започват да проникват на полуострова по Средиземно море в периода 6-4 хил. пр.н.е., и във всеки от подрегионите тяхната култура придобива свои собствени характеристики, поглъщайки местната култура.

В пещерата Баранко Гомес, разположена на брега на река Гуадалопе, е открита скална рисунка с мъж, който се движи по стълба, за да стигне до пчелен кошер, и датира от преди 7,5 хиляди години.

Отправната точка на разпространението на неолита е мястото на Кастело де ла Плана на източното крайбрежие близо до Валенсия, откъдето неолитните култури (импресо) се разпространяват по източното и южното крайбрежие, а също и навътре около Мадрид. Западната част на Испания запазва мезолитния начин на живот повече от хилядолетие. В първия етап на неолита, започвайки от 6-то хилядолетие пр.н.е. на полуострова се разпространява културата на кардиалната керамика, която се характеризира с декориране на керамика с отпечатъци от сърцевидни миди (cardium edule). Места на тази култура са открити в Каталуния, испанския Левант и Андалусия. Има признаци на земеделие, въпреки че като цяло това е скотовъдна култура, освен това, привързана към водоеми.

През неолита възникват земеделието и скотовъдството и заедно с тези нови видове икономика населението започва да преминава към уседнал начин на живот. На Иберийския полуостров пастирството е доминиращият тип икономика в по-голямата част от територията, като се имат предвид характеристиките на местния ландшафт. Различните земеделски и животновъдни практики водят до широкомащабна специализация и разделение на труда, което от своя страна допринася за социалното разслоение. Появяват се земеделски инструменти – мотики, сърпове и ръчни мелници. Разпространени са и доста сложни инструменти от дърво, рог и кост, но основното постижение на неолита е керамиката, която играе жизненоважна роля при съхранението и приготвянето на храна.

От 4000 г. пр.н.е. започва втората фаза на неолита. На този етап се наблюдава разпространението на неолитните технологии по цялата територия на полуострова, с образуването на селища на платата, в долината на река Ебро и Страната на баските. Културата на ямните погребения се разпространява от Каталуния до южната част на Франция: характеризира се с индивидуални погребения с погребални дарове, покрити с огромни, масивни каменни плочи. Тази култура също има много напреднали технологии за производство на керамика. Тази култура е била предимно аграрна и погребенията показват социална стратификация, вероятно въз основа на вида на извършваната работа.

С навлизането на селското стопанство номадските ловно-събирачески племена (останките от културата Тарденоз) започват да намаляват.

Халколит

Около 3700 г. пр.н.е в южната част на Иберийския полуостров се появява мегалитна култура, която се разпространява от съвременна Алмерия, след което преминава в полукръг на север от Испания по посока на часовниковата стрелка. През медната епоха мегалитите се разпространяват в цяла Атлантическа Европа, както и в Северна Африка (Рокния). Северноафриканските мегалити обаче все още са слабо проучени поради липсата на систематични разкопки в този регион и е невъзможно да се установи как мегалитната традиция се е преместила от Испания в Северна Африка или обратно.

Разпространение на мегалитите в Европа и Северна Африка в късния етап на халколита (края на 3-то хилядолетие пр.н.е.)

Използването на метали е голямо технологично постижение и в същото време културен крайъгълен камък. Идва ерата на металите. В западната археология обаче медната епоха често се разглежда като по-скоро късен неолит, тъй като използването на металургична технология става широко разпространено едва по-късно през бронзовата епоха.

Най-важният културен феномен на медната и ранната бронзова епоха са мегалитите, възникнали през ранния халколит. Те представляват големи колективни погребения и са често срещани и на други места в Атлантическа Европа, където очевидно са пристигнали заедно с разпространението на общ религиозен култ. Мегалитните паметници са много разнообразни: от сравнително прости долмени до коридорни гробници, направени от гигантски каменни плочи и след това покрити с още по-масивни плочи, въпреки че понякога техните проекти включват малки елементи. Мегалити се срещат из целия Иберийски полуостров, но най-често в източна Андалусия. Съществувал от 4-то до средата на 3-то хилядолетие пр.н.е., тоест до ранната бронзова епоха. След това нови мегалити не се издигат, а старите се използват от следващите култури за техните погребения или други ритуални цели.

Друг халколитен феномен е иберийското схематично изкуство. Неговите паметници са разположени в каменни жилища в планински вериги, обикновено на открито. Изкуството представя групови сцени с голяма динамика, стилизирани човешки фигури. В сравнение с палеолитното (магдаленско) изкуство на франко-кантабрийския регион, неолитното левантийско изкуство се характеризира с висока степен на схематизация и абстракция.

Бронзова епоха

Ранна бронзова епоха

Две важни култури са свързани с ранната бронзова епоха на Иберийския полуостров. В периода 2500-1800г. пр.н.е. в Мурсия и Алмерия възниква културата Лос Миларес, наречена на типичното погребение. Културата се характеризира с висока гъстота на населението и земеделие с развито напояване. Селата от тази култура са били заобиколени от мощни стени и други укрепления.

По-късен културен феномен от бронзовата епоха е традицията на чашите с форма на камбана, която съществува в периода 2200-1700 г. пр.н.е. и се разпространява в цяла Европа. В момента археолозите го разглеждат не като археологическа култура, а по-скоро като традиция, вероятно свързана с определени носители, които представляват малцинство в обществата от онова време. Тази традиция се доказва от присъствието в погребения (принадлежащи към различни археологически култури) на керамични купи и други съдове под формата на обърната камбана в комбинация с набори от медни предмети, което показва съществуването на социални елити, които се различават от останалото население по тяхното ниво на богатство. Паметници на традицията на чашата с форма на камбана са открити в устието на река Тежу в Португалия, в Каталуния, близо до Мадрид (Ciempozuelos) и на Гуадалкивир.

Камбановидна чаша от Сиемпосуелос

Бронзовата култура Ла Манча (Motillas) също е съществувала в центъра на полуострова, с укрепени селища по хълмовете близо до Гуадиана.

На Балеарските острови около 2000 г. пр.н.е. се появява талайотската култура, очевидно свързана с миграцията от региона Лангедок-Русийон. Името на тази култура се свързва с големи кули, вероятно с отбранителен характер, под формата на пресечени конуси, изградени от масивни камъни, около които възникват селища. В допълнение към тези кули, тази култура се характеризира с друг вид каменни конструкции, които се наричат "таула" - това са масивни каменни "маси", очевидно жертвени олтари по предназначение, разположени на открито, високи 3-4 метра. От тях около 30 оцеляват на остров Менорка. Третият тип каменни конструкции от онова време е ,,навета" – правоъгълна конструкция във формата на корабен силует, завършваща с апсида и изградена от големи каменни блокове, служеща за колективни погребения.

Средна и късна бронзова епоха

Култури в Испания от средната бронзова епоха

Култури в Испания от късната бронзова епоха

Находките на полуострова показват мащабен търговски обмен в Средиземно море, който е вървял както от изток на запад, така и от запад на изток. Аргарската култура се развива на територията на съвременните провинции Алмерия, Гранада и Мурсия. Нейните укрепени градове имаха правоъгълна планировка и са доста големи. Около тези градове се развиват земеделие и скотовъдство, както и металургия, в която основна роля играят мед, сребро, злато и различни сплави, например използването на калай за производство на бронз. Възниква власт на по-високо ниво от клановата и племенната власт и социалната организация се променя драматично. Тук възниква градският живот в съвременния смисъл на думата. Обществото е разделено на ,,касти" (социални слоеве) в зависимост от достъпа до метали.

Аргарската култура поддържала тесни контакти с други култури чак до Гуадиана, като културата Мотилас в съвременните провинции Албасете и Сиудад Реал. Първоначално се смяташе, че последната е просто вариант на културата Аргар, която се променя, когато се разпространява навътре в полуострова; Понастоящем културата Motillas (бронз от Ла Манча) се счита за отделен културен хоризонт, който има силни връзки с културата Argarine и културата на валенсианския бронз. Селищата на тази култура са многобройни, но разпръснати на голяма територия. Селищата обикновено са били разположени на групи, вътре в които са поддържани връзки. По своето разположение тези селища, известни като моррас (провинция Албасете) или мотилас (Сиудад Реал), са били кръгли крепости, разположени в концентрични кръгове около централна цитадела. В други части на полуострова не е имало аналози на тези селища.

Наколно жилище "краног"

Тази култура се характеризира и с друг тип селища, известни като кастелони (,,малки замъци"), селища в пещери или така наречените ,,кошари". Някои селища са много оригинални, като ,,краног" (вид наколна къща) в El Acequion, което показва висока степен на адаптивност на тази култура към местните условия. Тази култура е един от субстратите, върху които по-късно се развива иберийската култура. Мрежата от връзки и комуникации, създадена от хората от тази култура, остава непокътната до римската епоха.

Контактите на аргарската култура се простират и до Гуадалкивир, където по-късно възниква Тартес.

Едновременно с възхода на Ел Аргар, започвайки от ~ 2200 г. пр.н.е. има пълна смяна на линиите на Y-хромозомата - почти всички мъже принадлежат към Y-хромозомната хаплогрупа R1b1a1a2a1a2a1-Z195 (дъщерна линия на клона R1b-DF27 на субклада R1b-P312, който напълно липсва в Иберия до 2400 г. пр.н.е.). Хаплогрупата R1b-DF27 има висока честота на Иберийския полуостров, достигайки 40% от Y-хромозомните хаплогрупи както в Испания, така и в Португалия, докато другаде е много по-рядко срещана. Смята се, че произходът на тази линия е в Северна Испания около 4000 г. пр.н.е., и очевидно скоро след това се разделят на подлинии с потенциална географска диференциация. По-специално, дъщерната на R1b1a1a2a1a2a1-Z195 линия R1b1a1b1a1a2a1b-L176.2 (ISOGG 2019–2020) се появява по-често на изток, а линията R1b-Z220 има тенденция да достигне своя връх в северната централна част на полуострова.

Проникването на други култури през Пиренеите продължава непрекъснато в продължение на много векове. Влиянието на тези миграции е голямо във вътрешността и в северната част от полуострова, а на юг практически липсва. Новите заселници са умеели да правят и използват железни инструменти. Вълни от имигранти идват от две посоки: от териториите на съвременните провинции Навара и Страната на баските, от една страна, и от изток, от Каталуния, от друга. Те донесли със себе си подобрени земеделски технологии и заели най-слабо населените райони на Месета по това време. Те експлоатирали находища на желязо в Северна Испания, отглеждали зърнени култури и добитък в голям мащаб. Те доминират в централна и северозападна Испания и в крайна сметка се оказват управляващата класа в северното испанско средиземноморско крайбрежие, докато културите на юг и югоизток имат различен характер.

Към края на този период (1200-1000 г. пр. н. е.) културата на полетата с урни прониква в Иберия през Пиренеите и селищата на тази култура започват да се разпространяват из целия полуостров (първоначално по източния бряг).

Желязна епоха

Желязната епоха на полуострова започва около 800 г. пр.н.е. и продължава до завладяването на Испания от римляните, след което започва периодът на класическата античност. Желязната епоха е последният етап от предписмената история, който на територията на полуострова съвпада с времето на колонизирането му от средиземноморските народи (гърци, финикийци, картагенци) и народите от северна Европа (лузитани и келти).

През желязната епоха е имало смесица от автохтонни културни черти с влияния, въведени отвън от новодошлите. Като цяло културите от бронзовата епоха плавно, без прекъсване, еволюират в култури от желязната епоха. Археологическите находки показват постепенна и бавна еволюция и само външни културни и технологични иновации причиняват прогресивна диференциация между народите, живеещи по средиземноморския бряг, които са много по-напреднали, и техните съседи във вътрешността на полуострова.

Произходът на металургията на желязото не е напълно ясен. Както при бронза, има рудиментарна обработка на метеоритно желязо, последвана по-късно от обработка на желязна руда, която вероятно произхожда от средата на 2-ро хилядолетие в Мала Азия (халибите), въпреки че някои изследователи смятат, че идва от Африка. Всъщност желязото до около 1200 г. пр.н.е. не е било обработвано и дори след това в продължение на много векове е било използвано заедно с бронза като материал за производството на оръжия, инструменти и бижута.

Създаването на основите на металургията на желязото е дълъг процес, тъй като въпреки че суровините за производството на желязо са изобилни в много региони, високата температура за топенето им (около 800 °C) прави откриването на коването на желязо въпрос на шанс. Първоначално въглищата се пекли в огъня, след което се изсипвали в кладенец, където имало редуващи се слоеве въглен и желязо, които се нагрявали с мехове. Резултатът бил отливки от толкова чисто желязо, че след повторно нагряване те можели да бъдат изковани, за да се отдели шлаката и да се оформи в желаната форма. Този метод не може да доведе до създаването на оръжия и предмети, толкова ефективни, колкото бронзовите. Само истинската тясна специализация прави възможно усъвършенстването на металургията на желязото и нейното господство над металургията на бронза.

Почти невъзможно е точно да се проследи времето на появата на новия метал на полуострова, главно поради причината, че в продължение на няколко века металургията на желязото е съжителствала с тази на бронза. Възможно е да е донесена от финикийски колонисти около 1000 г. пр.н.е., или дори от гърците, които основават първата си колония на Родос (сега Розес в провинция Жирона) през 8 век. пр.н.е. Също така не трябва да забравяме, че започвайки от 900 г. пр.н.е., келтите, които вече познават този метал и са въоръжени с мечове, копия, щитове и шлемове от желязо, започват да мигрират към полуострова.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Иберия

Hatshepsut · 14 Ное 2024, 14:00:14

Доримско население на Иберия

Населението на Иберия около 300 г. пр.н.е.

Общ преглед

Доримското население на Иберия, т.е. на Иберийския полуостров (сега Испания, Португалия и Андора) се състояло от три основни етнически групи:

• прединдоевропейско население (иберийски племена; турдетани и вероятно келтизираните турдули и кинети; протобаски - аквитани и васкони);
• келтски племена заселили се в Иберия или т.нар. келтибери;
•лузитаните които може да не са келти, и които съвременните португалци считат за предтечи.

Под Иберия в античността се разбирала цялата територия на полуострова, чието име и носи по иберите.

В античността гръцки и римски източници споменават за лигури в североизточната част на полуострова. Тукидид пише, че лигурите разбили сиканите и те се преселили в Сицилия. По сетне лигурите изчезват от източниците, което предполага, че вероятно са напълно асимилирани от келтите, чийто обичаи напомняли на древните автори на лигурските.

Авиен споменава естримниите като коренно население на Португалия. Херодот пише за кониите по тези места. Според Салустий, балеарците (баларите - известните антични прашкаджии в картагенската армия) се преместили на островите чийто име носят около 2000 г. пр.н.е.

Според последните проучвания, протобаските не са автохтонно население в Иберия, ами прескачат на полуострова от Аквитания покрай Бискайския залив.

По средиземноморското и южноатлантическото крайбрежие на полуострова по времето на античната колонизация първи основават свои колонии финикийците - Гадес, последвани от гърците. Финикийските иберийски колонии са обединени по-сетне в иберийски владения на Картаген.

Лигурите се споменават в гръцки и римски източници като народ, обитавал Северна Испания в праисторически времена; по-специално Тукидид пише, че под ударите на лигурите сиканите са били принудени да се преместят в Сицилия. В историческата епоха лигурите не се споменават на територията на Испания; те вероятно са били напълно асимилирани от келтите, сходството на чиито обичаи с лигурийските е отбелязано от древните автори.

Гай Салустий Крисп съобщава, че баларите (един от народите на Нурагическа Сардиния) са мигрирали от Иберия около 2000 г. пр.н.е. д.

Баските, въпреки популярността на хипотезата за тяхната автохтонност, е малко вероятно да са населявали по-голямата част от Испания в праисторически или дори ранни исторически времена. Народите, идентифицирани с баските (аквитанци, васконци) до последните векове на Римската империя са били локализирани на югозападното крайбрежие на съвременна Франция (Аквитания) и само леко са засегнали далечния север на Испания в района на Бискайския залив. Надписи на баски, намерени по време на разкопки на римски град, условно наричан Ируня Велея, сега се признават за фалшифицирани.

Тартес

Тартèс (на латински: Tartessus; на испански: Tartessos) е древен град-държава съществувал на ограничена територия в Южна Испания през първото хилядолетие пр.н.е. Основан е според легендата от тартесийците - етруски от морските народи от Мала Азия, а според другата алтернативна версия е дело на местните иберийски племена турдетани и турдули, които си взаимодействали в тясно сътрудничество на тази територия с първата финикийска колония - Гадес.

Разположен в близост до мините за сребро, мед и олово в планината Сиера Морена, в продължение на хилядолетие и половина Тартес и главен посредник при износа на калай от Британия и при снабдяването с бронз на цялото Средиземноморие. Руфий Фест Авиен ни известява от 4 век, че било обичайно жителите на Тартес да търгуват в пределите на ,,Естримнид" [Британските острови].

Антични сведения
Съхранилите се сведения за града не са много. Точното местоположение на древния град все още не е точно установено, но със сигурност това е долното течение на река Бетис, съвременна Гуадалкивир.

Според Библията, цар Соломон e търгувал със сребро и злато с Тартес, която търговия продължила някъде докъм VIII век пр.н.е. За полумитичния тартески владетел, или ,,мъжът от сребро" (условно означаван като Аргантоний 2), за многобройните му стада, богатите му медни мини, щедрите му реколти от грозде и маслини и за кръглите му кораби, които достигнали бреговете на Британия, пишат много антични автори - Херодот, Посидоний и др. Страбон предава, че жителите на Тартес са имали писмена поезия и проза и закони в стихотворна форма още преди шест хилядолетия.

Съвременни сведения
Съвременната историческа наука приема, че Тартес е основан не по-късно от 1100 г. пр.н.е. (което отговаря на хипотезата за основаването му от етруските, които са морски народи) и с течение на времето става център на федерация от племена заемащи територията на днешните Андалусия и Мурсия.

Държавно и политическо устройство
Властта в Тартес принадлежала на цар (най-известния от които е Аргантоний, който по свидетелствата на Херодот е управлявал от 630 г. пр.н.е. до 550 г. пр.н.е.). Впоследствие Тартес встъпва в алианс с елините, а след поражението на последните в битката при Алалия е унищожен от пуните (около 539 г. пр.н.е. или 535 г. пр.н.е.).

Археология и материална култура
Повечето археолози са на мнение, че тартеската култура е продължение на културата на бронзовата епоха в югозападна Иберия. Някакво влияние върху Тартес би могла да е оказала и културата Ел-Аргар, локализирана в югоизточния край на Пиренейския полуостров от/през 2-рото хилядолетие пр.н.е.

Тартески пекторал

Език и писменост
Тартеският език е известен по многобройните топоними, а също така и от текстове. Той е изолиран, и връзката му с други древни езици не е установена и изяснена. В този смисъл може с висока степен на достоверност да се твърди, че същият не е в родствена връзка с останалите ни известни палеоиспански езици, в това число и с иберийския.

За запис на писмени текстове, тартесийците са измислили палеоиспанската азбука (възможно, но съвсем несигурно е същевременно, тази писменост да произлиза от финикийската, защото ако това е така, то тя е изменена или променена до неузнаваемост), която по-късно е била заимствана от иберите. Тартеската писменост е разшифрована през 30-те години на 20 век от Мануел Гомес-Морено. На тартеските монети от късния период надписите са на латинска азбука в нейния нумидийски вариант.

Ибери

Иберите обитавали цялата територия на испанския Левант, от Пиренеите до Гадес (дн. Кадис), въпреки че тяхната зона на влияние обхващала значителна част от територията във вътрешността на полуострова, от долината на река Ебро до долината на Гуадалкивир. Иберийците са били хомогенна култура със следи от гръцко и картагенско влияние. Основните ѝ характеристики обаче са свързани с еволюцията на автохтонни култури от бронзовата епоха: укрепени селища с различни размери, от градове до малки селища, често на хълмове и възвишения. Иберийците са водили земеделски и пастирски начин на живот, но също така са търгували със занаятчйска продукцияи и минерали с други култури от онова време.

През периода V-III в. пр.н.е. различните региони на Иберия достигат различни нива на политическо и социално развитие. По-голямата част от иберийската територия е управлявана от аристокрация, която контролира селскостопанското производство и упражнява властта си чрез военна сила, както може ясно да се види от находките на погребални дарове, сред които оръжия (включително известната фалката) заемат значително място, както и изображения, прославящи воинската доблест. Редица селища са имали водачи (,,царе"). Завладяването на Иберия, първо от картагенците, след това от римляните, води до забавяне на развитието на Иберия и доста бърза латинизация на иберийското население.

В културната сфера иберите достигат високо ниво. Известни са писмени паметници на иберийския език, чиято писменост (заимствана от Тартес) е дешифрирана, но езикът остава неразбираем. Иберийците също са имали характерни религиозни и погребални обреди; градоустройството е развито в редица градове. Сред оцелелите произведения на изкуството скулптурите заемат специално място, сред които се открояват Дамата от Елче, Дамата от Баса, Дамата от Серо де лос Сантос и така нареченият Бик на Баласоте.

Дамата от Елче

Бик на Баласоте

Келти и лузитани

Келтски развалини - Кастро в Галисия

Келтите в Иберия са група племена, които по времето на римското завоевание са живели на широките плата в северната централна и западната част на Иберийския полуостров. Някои от келтите, които попадат под влиянието на иберите и заимстват тяхната култура, се наричат келтибери. Келтите са водили земеделски начин на живот и са били доста бедни (в сравнение с цивилизациите на иберите и турдетаните). Те били групирани в племенни конфедерации. Келтските племена имали своя аристокрация. Те живеели в малки, но добре укрепени селища. Те владеели технологиите на металургията на желязото и обработката на текстил, които римляните високо ценели.

Въпреки очевидния отбранителен характер на техните селища (например Кастро в Галисия), няма ясни доказателства в полза на тяхната войнственост. Известни са големи племенни групи като галеци, астури и кантабри.

Освен келтите, по същото време в западна Испания проникват и лузитаните. Културата и езикът на лузитаните били близки до келтските; Редица експерти класифицират лузитанския език като италийски език. Подобно на келтите, лузитаните са били завладени и асимилирани от римляните.

Гръцка и финикийска колонизация

Населението на Иберия около 200 г. пр.н.е.

Колонизацията на Иберийския полуостров през I хил. пр.н.е. е ограничена, като правило, до малки и малочислени населени места. Колонистите, основали тези селища, не са били толкова заинтересовани от завземането на земя, колкото от осигуряването на търговия и контрол върху доставките на минерални ресурси за родината от Иберия.

Финикийци

Възникването на култури в източната част на полуострова съвпада с разпространението на финикийското влияние в цялото Средиземноморие в периода до 12 век пр.н.е. Присъствието на финикийците е ограничено до крайбрежието на Андалусия и ограничена зона на вътрешно влияние, което се свързва със заселването на Тартесос.

На финикийците се приписва основаването на Гадес (съвременен Кадис). Що се отнася до датата на основаването му, тя е донякъде спорна: гръцки и римски източници го поставят на 1100 г. пр.н.е. Този град става основен център на търговията между финикийците и Тартесос.

Въпреки че има по-стари обекти, финикийски селища са открити на брега на Малага и Гранада от 8 век. пр.н.е. Това са търговски предприятия за установяване на текуща търговия с металопроизводствените центрове във вътрешността на полуострова, въпреки че е възможно също да са имали самостоятелна аграрна икономика. Вероятно те са въвели производството на желязо, което е доста сложно, и грънчарското колело.

Картагенци

Максималното присъствие на картагенците на Иберийския полуостров и прилежащите острови се свързва с периода 9-3 век. пр.н.е. Индивидуалните финикийски търговци са заменени от картагенската държава, която създава търговски пунктове на средиземноморския бряг, откъдето контролира производството на полуострова, главно мините близо до Кастуло (Линарес), и в същото време оказва влияние върху местните култури. Основните търговски партньори на Картаген са иберите и Тартесос. Балеарските острови са били картагенска колония. Картагенското влияние може да се проследи в многобройни керамични изделия, погребални дарове и др. В селищата на картагенците са открити следи от почитането на богинята Танит и други картагенски богове, главно в Бария (Алмерия) и Гадес (сега Кадис).

Според древни източници картагенският командир Хасдрубал Красивия през 227 г. пр.н.е. основал град Карт-Хадашт (сега Картахена), вероятно на мястото на бившия тартески град Мастия. Картахена е заобиколена от стени, бързо се разраства в голям град и се превръща в основна база на пуните на Иберийския полуостров.

Също така важна била колонията Ебусус (Ибиса), стратегическата военноморска база на Картаген в западното Средиземноморие.

Културното влияние на Картаген върху Иберийския полуостров се оказва малко. Възможно е палеоиспанската писменост да е създадена на базата на финикийската. Възможно е също някои занаяти и селскостопански технологии да са заимствани от пуните.

Гърци

Въпреки че много гръцки артефакти са открити на територията на Испания и Португалия, особено на територията на Тартесос - предимно керамични съдове - едва от 6 век. пр.н.е. те стават толкова много, че може да се говори за гръцка колонизация (преди това са идвали чрез международна търговия). Пристанището, което е било крепост на гръцката колонизация, е съществувало на мястото на съвременния град Уелва. Може би гърците са изгонили финикийците от тази територия, възползвайки се от упадъка на тяхната цивилизация.

Древните историци споменават многобройни гръцки колонии в Испания, но от повечето от тях не е останала следа. Възможно е някои от тези ,,колонии" всъщност да са били иберийски или финикийски селища, които са използвали услугите на гръцки навигатори и са търгували с гръцки стоки с населението от вътрешна Испания; Постепенно, поддавайки се на гръцкото влияние, жителите на тези селища са могли да приемат гръцки имена. Археолозите са открили повечето гръцки (или приели гръцката култура) селища на брега на Аликанте. Единственото селище, надеждно идентифицирано като древногръцко, се намира на брега на Хирона. Основано е от колонисти, първоначално от гръцкия град Масилия (сега Марсилия) около 600 г. пр.н.е. Тази колония скоро става богата и просперираща, търгувайки с вътрешността на Испания: гърците доставяли керамика, вино и оцет в замяна на сол и текстил. През периода 5-4 в. пр.н.е. колонията се разраства, била оградена със стени и било отделено свещено място. До идването на римляните колонията е съжителствала относително мирно с иберийците.

Влиянието на гърците върху иберийските племена, с които са търгували, е очевидно - то се проявява в произведения на изкуството, в езикови заемки и в други културни характеристики. Това състояние на взаимно разбирателство между гърците и автохтонните иберийци и тартесианци е ,,златен век", през който местните култури били запознати с пан-средиземноморските цивилизационни постижения.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Доримско население на Иберия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тартес

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Иберия

Hatshepsut · 15 Ное 2024, 14:50:09

Завладяване на Испания от Рим

Хронология на римското завладяване на Испания

Завладяването на Испания (на испански: Conquista de Hispania) - в испанската историография се отнася за историческия период от началото на римския десант в Емпорион (218 г. пр. н. е.) до окончателното завладяване на полуострова от Октавиан Август през 17 г. пр. н. е.

Предистория

Финикийците са първите представители на развитите цивилизации, посетили Иберийския полуостров. Най-старите контакти между тях и местните датират от 12 век пр.н.е., когато е основан град Гадир.

Тяхната дейност е съсредоточена главно на югоизточното крайбрежие на юг от река Ибър (съвременно Ебро). Там те създават голям брой търговски бази с цел износ на минерали и други ресурси от предримска Испания към пазарите на древното Средиземноморие. Тези малки бази рядко са били нещо повече от склад, построен на кея, но те правят възможно не само да се изнасят суровини, но и да се разпространяват занаятчийски продукти от източното Средиземноморие сред местните жители, което увеличава влиянието на древната цивилизация върху културите на коренното население на полуострова и допринася за заемането от тях на определени културни черти.

През 600 г. пр.н.е. гърците се присъединяват към колонизацията и основават търговския град Масалия (съвременна Марсилия). Регионът започва да има все повече и повече връзки с цивилизацията. Най-силното културно влияние идва от иберийските племена, които постепенно започват да развиват големи градски центрове като крайбрежни колонии и структурирано общество със социална йерархия. Иберийците обаче били политически разпокъсани.

Влиянието на древните култури отслабва с отдалечаването от източното крайбрежие. Населението на северозападната част на Иберийския полуостров живеело предимно в малки села, занимаващи се със земеделие и скотовъдство. Центърът и западът са заети от келтите, които се появяват там от другата страна на Пиренеите около 7 век пр.н.е., на север - предците на съвременните баски. Келтските племена, обитаващи вътрешните плата на северния централен полуостров, са били в тесен контакт с иберийците на изток и са заимствали много културни характеристики от тях, като използването на грънчарското колело, отличителния стил на каменни фигурки на глигани и бикове, както и иберийската азбука, но градските центрове в тези области започват да възникват едва през 2 век пр.н.е.

Картагенска Испания

След Първата пуническа война (264-241г.пр.Хр.) картагенският командир Хамилкар Барка, придобил значително политическо влияние по време на войната и последвалия бунт на наемниците, заедно със синовете си Ханибал и Хасдрубал, започнали кампания за завладяване на Иберийския полуостров и установяване на властта на Картаген над големи части от него, особено южното и източното крайбрежие. Местните племена са били подчинени чрез подкупи, военни съюзи и бракове или груба военна сила. Покорените племена от своя страна послужили като важен източник на попълване за картагенската армия, която привлича части от съюзнически племена и също така и наемници сред местните жители. Сред родната армия частите на Илергетите, както и легендарните балеарски прашкари, получили специална слава. Разчитайки на тази армия, Картаген можел да устои на Рим и да укрепи властта си в Северна Африка. Това развитие на събитията се разглежда от Рим като заплаха за неговата мощ и като достатъчна причина да нахлуе в Испания.

Втората война между Картаген и Рим (218-201 г.пр.Хр.) възниква от спор за контрола над Сагунтум, гръцки крайбрежен град, разположен на източното крайбрежие близо до днешна Валенсия. Около 225 г. пр.н.е римляните подписват споразумение с Хасдрубал, зет и наследник на Хамилкар Барка, което ограничава сферата на картагенско влияние до територията на юг от река Ебро и също така гарантира независимостта на Сагунт. Въпреки това през 219 г. пр.н.е. Ханибал обсадил града, след като в него избухнал вътрешен конфликт в резултат на политическа криза и привърженици на прокартагенската партия са убити във въоръжени сблъсъци. Градът се обръща към Рим за помощ, но не я получава. След дълга обсада и кървави битки, по време на една от които Ханибал е тежко ранен, картагенската армия превзема града с щурм, въпреки героичната съпротива на жителите на града. Сагунтум е почти напълно разрушен, първо от картагенците по време на обсадата, а след това и от самите му жители. Много от сагунтийците се самоубиват, за да избегнат продажбата им в робство от картагенците.

Рим, разгневен от действията на картагенците, се обърнал към картагенското правителство с искане за екстрадирането на Ханибал като нарушител на договора и изтеглянето на войските от Сагунт; Картаген отказва и римският сенат обявява война.

Морските пътища по това време са били надеждно контролирани от римската флота. Следователно, в края на обсадата на Сагунт в началото на лятото на 218 г. пр.н.е. Ханибал пресича Ебро с цел да достигне Италия по суша и през лятото завладява редица испански области на север от реката. Покорил иберийските племена, но оставил недокоснати гръцките градове по крайбрежието, в края на лятото той потеглил през Южна Галия и Алпите към Италия, начело на армия от почти 100 000 воини (по други оценки - около 60 000). Той поставил по-малкия си брат Хасдрубал с 15 000 войници да охраняват картагенските владения на юг от Ебро; Хано (вероятно племенникът на Ханибал Хано Стария) с 11 000 войници остава да гарантира сигурността на новозавоювания север от Испания.

Междувременно римска армия от около 22 000 души, водена от консула Публий Корнелий Сципион, е изпратена по море до Масилия в Южна Галия със заповед да пресрещне армията на Ханибал. Кавалерийски патрул, изпратен от Масилия на север нагоре по Рона, се натъкнал на отряд нумидианска кавалерия от ариергарда на Ханибал и го победил, след като получил информация, че основните сили на армията са преминали през тази област преди три дни. Сципион отплава обратно в Италия, за да организира отбраната, но по-голямата част от армията, водена от брат му Гней Сципион, е изпратена по море в Испания с цел да върже картагенските войски там и да им попречи да подкрепят италианската армия на Ханибал. Тази смела стратегическа маневра изиграва решаваща роля за победата на римляните в тази война, чието начало съвсем не е в тяхна полза.

Римското нахлуване в Испания

Мястото на първия римски десант на Иберийския полуостров е гръцкият град Емпорион в Северна Испания в подножието на Пиренейските планини. Първата задача на римските нашественици е да намерят съюзници сред местните жители. Те влезли в съюз с водачите на някои иберийски крайбрежни племена, но римляните вероятно не успели да спечелят мнозинството от иберите; например племето Илергети, силно племе на север от Ебро, е известно, че е останало лоялно към картагенците. Въпреки това, умело сключвайки договори или използвайки военна сила, Гней Сципион бързо поема контрола над цялото испанско крайбрежие на север от Ебро, включително град Таракон (съвременна Тарагона), в който установява своята резиденция.

Първата важна битка между римската и картагенската армия се състояла през 218 г. пр.н.е. на територията на селището Цисис южно от Таракон. Гней Сципион, имащ двойно предимство пред армията на Хано, лесно го победил. Картагенците губят 6000 убити в тази битка, други 2000 са пленени, включително самия Хано, както и водача на Илергетите Индибил (който ще създаде много трудности на римляните в бъдеще). Хасдрубал, който с армията си бързал да се присъедини към Хано, закъснял и не посмял да атакува главните сили на римляните. Вместо това той пресича Ебро и повежда кавалерийски рейд зад римските линии. След това Хасдрубал бил принуден да изтегли войските си обратно през Ебро и да се оттегли в столицата си Нови Картаген (съвременна Картахена); Римляните се оттеглят към Таракон и започват да го укрепват. С победата при Сисис римляните укрепват своя престиж сред близките иберийски племена; Позицията на картагенците била значително отслабена.

През пролетта на 217 г. пр.н.е. близо до устието на Ебро се състояла морска битка между флотовете на Гней Сципион и Хасдрубал Барка, в която картагенците претърпели съкрушително поражение, губейки три четвърти от флота си; Благодарение на тази победа римската флота получава пълен контрол над морето, който запазва до края на войната. Римският контрол върху морските пътища и морската блокада на картагенските пристанища на испанския бряг изиграват значителна роля за отслабването на армията на Ханибал, която се противопостави на римляните в Италия.

След победата при Ебро пристигат подкрепления от Италия, водени от Публий Сципион (с ранг проконсул на Испания), което дава възможност на римляните да напреднат на юг към Сагунт.

Братята Сципион добре укрепили град Таракон и използвали пристанището за подслон на флотата. Крепостната стена вероятно е построена върху основите на циклопска структура от древни времена; Белезите на иберийски зидари върху каменните блокове, от които е изградена, подсказват, че в строителството е използван широко местен труд.

През 216 г. и римляните, и картагенците са били по-заети с консолидирането на своите испански владения, отколкото да се бият помежду си. Братята Сципион се бият с Индибилус и неговите Илергети, картагенците подчинили тартеските племена. През 215 г. картагенците получават подкрепления, водени от Химилкон, и в устието на Ебро се провежда друга битка, наречена Битката при Дертос. Този път победата също е на страната на римляните, които отново не позволяват на Хасдрубал да подкрепи силите на Ханибал в Италия в критичен за него момент. Хасдрубал претърпява толкова значителни загуби, че Картаген бил принуден да изпрати големи подкрепления в Испания, водени от Маго Барка (третият, най-малък син на Хамилкар Барка), който първоначално имал за цел да укрепи италианската армия на Ханибал, което не му позволява да събере достатъчно сили за решителен удар на Рим след битката при Кана.

Въстанието на Сифакс, който тогава се съюзява с Рим, в западна Нумидия принуждава Хасдрубал с по-голямата част от войските си да се завърне в Африка през 214 г., губейки инициативата в испанския театър на операциите в полза на римляните. В Африка Хасдрубал подкрепя съперника на Сифакс, водача на източните нумидианци Галу, и с подкрепата на него и сина му Масиниса нанася тежко поражение на Сифакс. През 211 г. Хасдрубал се завръща в Испания с голяма армия, включително нумидийската кавалерия на Масиниса.

По същото време, между 214 и 211 г., братята Сципиони се отправили към вътрешността нагоре по Ебро; най-малкото е надеждно известно, че през 211 г. римската армия включва контингент от хиляди келтиберийски наемници, които живеят във вътрешността на полуострова. През 212 г. войските на Сципион превземат града, където започва тази война, Сагунт, използвайки го като база за по-нататъшно настъпление в Южна Испания. Но както римляните, които не са получавали подкрепления от няколко години, така и картагенците, заети с африканските дела, нямали достатъчно сили за решителна офанзива и боевете през този период са от локален характер.

Hatshepsut · 16 Ное 2024, 14:26:41

Смъртта на Сципион и временно поражение на римляните

Към началото на 211 г. пр.н.е. картагенските сили били разделени на три армии; първите два са водени от братята Хасдрубал и Маго Баркис, третият е командван от Хасдрубал, син на картагенския генерал Ханибал Гиско, който загива по време на Първата пуническа война. Римляните от своя страна също разделили армията си на три части, за да се изправят срещу картагенците; две римски армии са командвани от Гней и Публий Сципион, третата е водена от Тит Фонтей. През 211 г. римляните предприемат нова офанзива на юг, която завършва с катастрофа за тях и смъртта на братята Сципиони; Римските сили в Испания били на ръба на пълно поражение.

Сципионите решават да победят картагенските армии една по една, но силата на трите картагенски армии е почти равна и за да постигнат тактическа победа над която и да е от тях, римляните трябва опасно да отслабят армията, противопоставяща се на другите две. Гней Сципион се противопоставя на Хасдрубал, като имал почти двойно числено предимство пред него; Публий тръгнал срещу Магон. Въпреки предимството на римляните, Хасдрубал успял да устои на атаката им и да спре римското настъпление: след като научил, че по-голямата част от римската армия, настъпваща към него, са иберийски наемници, той успял да ги привлече, обещавайки по-добро заплащане, и оставил Гней Сципион със сравнително малък контингент от италиански легионери. След тази загуба Сципион нямал друг избор, освен бавно да се оттегли на север, отблъсквайки непрекъснатите атаки на картагенците.

Междувременно обединените сили на Хасдрубал, син на Гискон, и Маго Баркис, подкрепени от нумидианците от Масиниса, пресрещат армията на Публий Сципион в горното течение на Бетис (Гуадалкивир). По време на битката при Кастулон (близо до съвременния Линарес) римската армия е обкръжена и почти напълно унищожена; Сред загиналите бил и самият Публий Сципион.

След поражението на войските на Публий Сципион, картагенците започват да събират войски срещу армията на Гней. Те успяват да отрежат отстъплението му; Римляните били принудени да спрат и да се бият близо до Илорка. Обединените картагенски сили превзели набързо укрепения римски лагер на върха на висок хълм с атака и унищожили римската армия. По време на битката при Илорка, няколко дни след смъртта на Публий Сципион близо до Кастуло, същата съдба сполетява брат му Гней.

Картагенците вече се готвели да прекосят Ебро, но били отблъснати от реката от Гай Марций Септимий, римски офицер, избран за командир на армията след смъртта на Сципион. Обстоятелствата на тази битка, състояла се около 211 г. пр.н.е., и точните подробности са неизвестни, но е известно, че водачът на илергетите, Индибил, този път се бие на страната на римляните.

Картагенската победа е изненада и за двете страни. Картагенците, които внезапно вземат инициативата в испанския театър на войната, не успяват да се възползват от възможността и да надградят успеха си. Те биха могли да изпратят подкрепления към италианската армия на Ханибал или да укрепят испанския контингент и да прогонят римляните от Иберийския полуостров с решителен удар, създавайки заплаха за Италия от север; вместо това картагенците прекарват следващите няколко месеца в консолидиране на позицията си в Южна Испания, давайки време на римляните да се възстановят. Рим, макар и първоначално шокиран от съкрушителното поражение и смъртта на своите генерали, реагира решително: Сенатът незабавно изпраща Клавдий Нерон в Испания с армия, за да подсили римските гарнизони, които все още остават в Испания. Римските победи при Сиракуза в Сицилия и Капуа в Италия позволили на римляните да освободят някои войски, за да подсилят испанската армия и да изготвят план за по-нататъшна кампания в Испания, където в края на 211 г. ситуацията се повтаря напълно положението от 218г.: римските сили под командването на Марций Септимий и Клавдий Нерон се укрепили на север от Ебро, докато картагенците отново контролирали цяла централна и южна Испания.

През 210 г. Римският сенат назначава Публий Корнелий Сципион Младши, син на генерала, който загива при Кастуло, за върховен главнокомандващ в Испания, въпреки неговата младост (25 години) и липсата на опит като претор консул, необходим за такова назначаване. През следващите четири години той успява не само да задържи римските позиции в Испания и да предотврати възможността за подкрепа от Испания за италианската армия на Ханибал, но също така да възобнови офанзивата и да изчисти Испания от картагенците, а след това, водейки обединена римска армия, нанася окончателното им поражение при Зама, зад което е удостоен с почетната титла Африкански от римския сенат.

Сципион Африкански

Публий Сципион Млади отплава за Испания с 11 000 войници и подобно на баща си осем години по-рано акостира в Емпорион. Комбинирайки италиански контингент с римски войски, разположени в Испания, той започва кампания срещу картагенците с армия от общо 28 000 пешаци и 3000 коня и не получава подкрепления до края на войната.

В базата си в Тарако Сципион незабавно започва да повдига морала на римската армия и привлича подкрепата на местните племена, влизайки в съюзи с тях. През зимата на 210/209 г. той прави няколко разузнавателни нападения дълбоко в територията на Картаген и установява, че картагенската армия не само остава разделена на три армии, но поради разногласия между техните командири, те не координират действията си. Армията на Хасдрубал Барка била разположена в горното течение на Тежу, армията на Хасдрубал Гиско била далеч на запад в Лузитания, в района на съвременния Лисабон, армията на Маго Барка била в Гибралтарския проток. Въпреки че всяка от картагенските армии била сравнима по размер с цялата римска армия, картагенските командири били разположени далеч един от друг и от основната си база - Нови Картаген, с превземането на който бъдещият Сципион Африкански започва испанската си кампания.

В началото на 209 г. пр.н.е. войските на Сципион пресичат Ебро и обсаждат столицата на картагенска Испания от суша и море. След като укрепили позициите си срещу атака отзад, преди да пристигнат основните сили на картагенската армия, римляните започнали да се подготвят за нападение над града. След две неуспешни фронтални атаки, Сципион предприе тактиката на едновременна атака срещу крепостта от няколко посоки, знаейки, че гарнизонът на града е твърде малък, за да защити ефективно целия периметър. Благодарение на ниското ниво на водата в залива, което разкрива северната стена, войските, свалени от корабите, успяват да атакуват в посока, неочаквана за защитниците на Нови Картаген, и да проникнат в града. Изключително ниското ниво на водата в лагуната, което вероятно се дължи на силните ветрове в морето, прави силно впечатление на римските войници, които стигат до заключението, че техният командир е бил подпомаган от самия бог на моретата Нептун. Римляните извършват клане на населението в града, потушавайки последните огнища на съпротива, но когато картагенският гарнизон, воден от Маго (съименник на командира на една от армиите), хвърля оръжията си и се предава, Сципион нарежда насилието да спре.

Превземането на Нови Картаген не само дава опора на римляните в сърцето на картагенска Испания; римляните превземат картагенския арсенал тук с голям брой оръжия, боеприпаси и провизии, от които изпитвали голяма нужда, а също така получили местните сребърни мини, отлично пристанище и солидна база за по-нататъшните си операции в Южна Испания; Освен това в Нови Картаген римляните заловили испански заложници, които картагенците държали, за да гарантират лоялността на иберийските племена. Освобождаването на заложниците позволило на Сципион да спечели водачите на много племена, които все още подкрепяли картагенците, по-специално Индибил, водачът на илергетите, и Мандоний, водачът на аусетаните - племена, които живеели в подножието на Пиренеите в северната част на страната и постоянно заплашвали комуникациите на римляните, както и на лидера на едетаните Едекон. Отношенията между местните племена обаче били изключително сложни; Иберийското общество няма централна власт и всяко племе самостоятелно решава кого да подкрепи, като често променя позицията си няколко пъти по време на войната.

Отношението на Сципион към населението на града в края на обсадата и щурма е изключително меко по това време. Картагенските граждани са освободени и дори им било позволено да вземат имуществото си със себе си. На занаятчиите е обещана свобода, ако продължат да работят в интерес на римската армия. Сред местните жители Сципион също така набира голям брой гребци за корабите на своята флота и войници за помощните части на армията, увеличавайки броя на войските си и показвайки, че се отнася към местното население като към съюзници, а не като към врагове.

След като укрепил Нов Картаген и оставил силен гарнизон в него, Сципион изтеглил по-голямата част от армията си обратно в Тарако, за да попречи на картагенците да прекъснат неговите обширни комуникации. Останалата част от 209г. той посвещава на бойната подготовка на войските. Картагенците, лишени от флота, не са имали възможност да отвоюват столицата си от римляните; освен това те трябвало да положат значителни усилия, за да запазят своите испански съюзници покорни, за да им попречат да преминат на римска страна. Всъщност, като превземат Нови Картаген, римляните постигат в Испания това, което Ханибал успява да постигне преди това в Италия – да надигне местното население срещу традиционните владетели. Когато Хасдрубал започва да събира армия в подкрепа на Ханибал в Италия, Сципион знае за това предварително чрез широка мрежа от информатори и шпиони. В началото на 208 г. пр.н.е. армията на Сципион се премества на юг към Бекула, за да изненада картагенците.

В битката при Бекула 35 000 до 50 000 римски войници се изправят срещу 30 000 картагенци. Картагенците претърпяват тежки загуби при Бекула (от половината до две трети от армията им), но въпреки че тази битка се счита за победа за римляните, Хасдрубал успява с останалата част от армията да се оттегли организирано във вътрешността и да продължи планираното кампания към Италия, избирайки маршрут, който заобикаля Пиренеите от запад, за да заобиколи римските укрепления в североизточната част на страната.

Сципион смята, че е безсмислено да марширува на север през планински терен, обитаван от враждебни племена, имайки две други картагенски армии в тила си, и затова не преследва Хасдрубал (за което по-късно е силно критикуван от Катон Стари), фокусирайки се върху картагенските войски оставайки в Испания. Хасдрубал преминава през земите на баските (с които вероятно е сключил съюзен договор) в Южна Галия. След като подсилил армията си с галски наемници и прекосил Алпите, той нахлува в Италия, опитвайки се да се обедини с италианската армия на Ханибал. През 207 пр.н.е. в битката при Метавър в Етрурия картагенската армия е победена от Марк Ливий Салинатор; Самият Хасдрубал загива в тази битка.

След Бекула Сципион тръгва срещу армиите на Маго и Хасдрубал Гиско. След като значително подсилил армията си с отряди от местни испански племена, които го провъзгласили за крал (въпреки че Сципион отказва да приеме тази титла), той получил отлична позиция да нанесе решителен удар на картагенците. Марк Силан с 10 000 пеши и 500 конни войници тръгва на форсиран поход срещу Маго. Армията на Маго, подсилена от подкрепления, водени от Хано, който пристига от Картаген, значително надвишава римските сили, но атаката на Силан е пълна изненада. Картагенците претърпяват тежко поражение; местните им съюзници избягали и Хано бил заловен. Маго събира онова, което е останало от картагенската армия и отива в Хадес (съвременен Кадис), за да се присъедини към армията на сина на Хасдрубал Гискон, който, след като научил за поражението на Хано, решил да не приеме битката и да изтегли войските си от възможния удар от Сципион.

До края на 207 г. римските армии на Силан и Сципион билиа заети с консолидирането на римския контрол над Южна Испания и нападенията на местните племена, останали верни на Картаген, с цел да ги принудят да прекъснат отношенията си с Картаген и да лишат картагенците на подкрепа и подкрепления от иберийците. Когато новините за поражението и смъртта на Хасдрубал при Метавър пристигат в Испания, картагенците в Испания вече са преминали в отбрана, намирайки убежище в няколко мощни крепости на южния бряг. И двете армии започват да се подготвят за последната битка за господство на Иберийския полуостров.

Окончателна победа на римляните

През зимата на 207/206 г. картагенците събират войските на последните си испански съюзници и получават подкрепления от Африка. През пролетта на 206 г. Магон и Хасдрубал Гиско тръгват срещу Сципион, имайки в редиците си от 50 000 до 70 000 пешаци, от 4 000 до 5 000 конници и 36 слона. Сципион също набира голям брой новобранци от испанските племена; армията му била силно отслабена от необходимостта да поддържа гарнизони в новозавладените територии, а римските легионери представлявали само малка част от армията му, която наброявала около 45 000 воини. Въпреки численото превъзходство на врага, Сципион напредва, за да посрещне картагенците близо до град Илипа (съвременен Алкала дел Рио близо до Севиля). Сципион перфектно компенсира липсата на численост на войските с военен талант и успешни тактически маневри и по време на многодневната битка при Илип той напълно победил картагенците. Маго и Хасдрубал Гиско с останките от армията, които успелиа да избягат от клането, пробили обратно към Хадес.

След победата при Илипа римската армия започва да потиска последните центрове на картагенската съпротива в Южна Испания; Сципион също предприема рисковано морско пътуване до Африка, за да преговаря със Сифакс. След завръщането си от Африка Сципион се разболява сериозно и болестта му се влошава, когато армията се придвижва срещу Хадес и по някое време започват да се разпространяват слухове, че е починал. Римската армия не е получавала заплата дълго време - опустошената от войната Италия не е била в състояние редовно да плаща на легионерите, а недоволството нараства сред римските гарнизони в Северна Испания, които не са участвали във военни действия и следователно не са могли да разчитат на военна плячка и грабеж. През лятото на 206 г., след като получил фалшиво съобщение за смъртта на Сципион, римският гарнизон на река Сукрон се разбунтува. Възможно е иберийците да са участвали в подстрекаването на легионерите, тъй като по същото време в североизточна Испания избухва иберийско въстание, водено от Индибил и водача на аусетите Мандоний. Бунтовническите легионери обаче не прибягват до активни действия, след като става ясно, че Сципион е жив, и когато легионът получил заповед да се яви в Нови Картаген, уж за да получи заплатите си, той пристигнал там в пълна сила. Подстрекателите и инициаторите на бунта са арестувани и екзекутирани, след което бунтът бързо затихва. Бунтовните иберийци били победени първо от легата Гай Лелий, а след това и от самия Сципион; обаче дългата конфронтация с иберите била неизгодна за римляните. Сципион влиза в преговори и обещал да спаси живота и на двамата лидери в замяна на иберийците да платят обезщетение, достатъчно за уреждане на сметките с легионерите и осигуряване на заложници. Мандоний е екзекутиран по-късно, през 205 г.; Индибил успява да избяга.

След битката при Илипа става ясно, че картагенците няма да могат да се задържат на Иберийския полуостров. Хасдрубал Гиско отплава за Африка, където успява да спечели бившия римски съюзник Сифакс (според Тит Ливий той пристига при Сифакс по същото време като Сципион, но не се осмелява да атакува римляните в неутрално пристанище, което принадлежи на неговия възможен съюзник). Маго Барка, възползвайки се от факта, че римляните са заети с вътрешни проблеми в северната част на страната, прави морски набег от Хадес, опитвайки се да превземе Нови Картаген, но гарнизонът на крепостта успява да отблъсне атаката на Картаген. Когато се върнал в Хадес, той не бил допуснат в града. Той отплава до Балеарските острови, където набира армия от местни аборигени и след това акостира в Лигурия (близо до съвременна Генуа) в последен опит да нахлуе в Италия от север и да помогне на италианската армия на Ханибал. През 205 г. той е победен от римляните в Цизалпийска Галия, както Хасдрубал две години по-рано. Хадес, след заминаването на Магон в края на 206 г., се предава на римляните без бой. Така Рим напълно изчиства Испания от картагенското присъствие и става едноличен владетел на страната. Цялото крайбрежие от Пиренеите на североизток до Алгарве на югозапад била под римски контрол; на север римската територия се простираше на запад покрай Пиренеите до съвременните Уеска и Сарагоса.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Завоевание_Испании_Римом

Hatshepsut · 17 Ное 2024, 14:22:28

Римска Испания

Римска Испания I—III век

Намесата на римляните в Испания е тясно свързана с много по-обхватния им конфликт с Картаген. Тъй като има подписано споразумение от 226 г. пр.н.е., определящо зоните им на влияние, атаката на картагенците срещу Сагунт е повод за война.

Втората пуническа война започва, когато Ханибал поема от Нови Картаген на север, пресича река Ебро и извършва преход през Алпите с цел да покори Рим. Атаката му е неуспешна, а през това време римският флот нанася поражение на картагенския край устието на Ебро и армията на Хасдрубал отстъпва в Нови Картаген. Римски командващ на бойните действия на испанския театър (а след това на африканския) е Сципион Африкански. Римското завоюване на Испания в голяма степен предопределя и пренасянето на бойните действия в Африка и крайната победа във войната, понеже изтласкването на Ханибал от Италия е изключително трудно (виж милосърдието на Сципион).

Завладяването на Иберия от римляните протича на три етапа:

• между 218 и 172 г. пр.н.е. – средиземноморското крайбрежие и Андалусия;
• между 194 и 172 г. пр.н.е. – долината на Ебро, съпроводено от Келтиберските войни;
• след 123 г. пр.н.е. Балеарските острови и останалата част.

Испания при Октавиан Август (27г.пр.Хр.-14г.сл.Хр.)

От 19 г. пр.н.е. Иберийският полуостров става неразделна част от Римската империя под името (Х)испания (Hispania). Първоначално провинциите са две: Близка Испания и Далечна Испания, но при Октавиан Август вече са три: Бетика (долината на Гуадалкивир), Лузитания (около долината на Тахо и колонията Емерита Августа, където през 25 г. пр.н.е. се заселват първите римски ветерани) и Тараконска Испания, към която са включени долината на Ебро, Каталония, северозападната област и Картахена. Август и следващите императори от Юлиево-Клавдиевата династия включват Испания в политиката на метрополията, експлоатират местните богатства и развиват пътищата, съдебния апарат и търговията. Народите на Иберийския полуостров се интегрират в икономиката на Рим – Испания изнася метали, жито, вино и зехтин. Установява се трайна икономическа и обществена организация – голямото земевладелско имение латифундия, градовете като центрове на цивилизацията (много от тях стават римски муниципии) и изградена между тях пътна мрежа. На полуострова са прокарани пътища в много направления: от Пиренеите до Леон, от Тарагона до Андалусия, от Лисабон до Мерида, от Мерида до Сарагоса.

Важна роля в романизацията играе латинският език. Хиспано-римляните получават достъп до римската култура, оформят се испанските кланове. Започва преместване на патриции в Рим и някои от известните римляни са от иберийски произход. Такива са сенаторите Балбо, Траян, Улпий, някои от най-добрите писатели на Рим – Марциал, Квинтилиан, Сенека, Лукан – и дори императори: Траян, Адриан, Теодосий I. В безредиците след убийството на Нерон Испания изиграва решаваща роля, след като нейните легиони подкрепят претендента за император наместник на Тараконска Испания Сервий Сулпиций Галба.

По времето на Веспасиан жителите на Испания получават статут на jus latii, което им дава някакви гаранции, макар и да не са пълноправни граждани,а през 212 г. император Каракала ги повишава в пълноправни римски граждани jus Romanorum, но просперитетът на провинцията започва да запада. Много заможни граждани предпочитат да живеят в разкошните си вили в провинцията, вместо в града. Този упадък в урбанизацията съвпада с варварските нашествия.

Испания при император Диоклетиан (284-305)

След реформите на Диоклетиан през 293 г. Тараконска Испания е разделена на три части: Галика (на латински: Gallaecia), Картагеника (на латински: Carthaginiensis) и Тараконика (на латински: Tarraconensis). Тараконска Испания е загубена от Рим в началото на V век, а на територията ѝ възниква кралството на вестготите.

По време на упадъка на Римската империя в страната започват да нахлуват германски племена. В началото на V век в Испания пристигат, като пресичат Пиренеите, свеви, вандали и алани. След края на вандалската война територията на днешна Андалусия е завладяна от византийците, които я обособяват във Византийска Испания.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Римска Испания

Hatshepsut · 18 Ное 2024, 13:13:53

Испания при вестготите

Корона на вестготите (653 – 672), намерена в Испания. Национален археологически музей на Испания

Вестготи

Вестготите, наричани също визиготи (на латински: Visigothi, Tervingi, Wisigothi, Vesi, Visi, Wesi, Wisi), което буквално означава западни готи, са един от двата клона на готите, наред с остготите, сиреч източните готи. Те са един от германските народи, които навлизат в Римската империя по време на Великото преселение на народите. Вестготите нанасят поражение на римляните в битката при Адрианопол през 378 година, след което, водени от Аларих I, се насочват към Италия и разграбват Рим през 410 година.

През 418 година вестготите се установяват в южните части на Галия като федерати на Империята, но малко по-късно създават свое независимо Вестготско кралство със столица в Тулуза. Те разпростират властта си в Испания за сметка на вандалите, но губят териториите си в Галия след поражението от франките през 507 година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта Септимания и Пиренейския полуостров, откъдето изтласква окончателно Византийската империя и където унищожава държавата на свевите. След падането на Римската империя, вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.

Пиренейския полуостров (430-455г.)

В края на 6 век вестготите преминават от арианството към католицизма и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици. В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при завладяването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в Испанската марка и в основаното от вестготския благородник Пелайо Кралство Астурия.

Вестготите в Испания

Романизираните вестготи пристигат в Иберия между 409 и 507 г. след края на Западната Римска империя и на Тулузкото кралство. Те не са нашественици, а съюзници на Рим. Основаното от тях Толедско кралство постепенно обхваща по-голямата част от полуострова, след като завладява земите на свевите на северозапад и византийските територии на югозапад. След постигането на политическо единство през 654 г. се установява и юридическо единство с Книгата на съдиите (Forum judicum), която е вдъхновена от римското право и подчинява жителите на един закон. При това вестготите са малцинство сред местното християнско население от хиспано-римляни. Освен това изповядват арианството, което ги противопоставя още повече. На III Толедски събор от 8 май 589 г. по времето на крал Рекаред I обаче официална религия и на Вестготското кралство става католицизмът. Оттогава нататък между католическата църква и държавната власт настава своеобразно отъждествяване, което ще остави трайни следи в Испания. На периодични събирания – църковните събори в Толедо – кралската власт и духовенството разискват и определят насоките в развитието на кралството.

Толедското кралство престава да съществува след като между 711 и 718 г. от Северна Африка нахлуват араби и бербери (наричани още маври, на испански: moros).

Толедско кралство

Толедското кралство (на испански: Reino de Toledo) e кралство на вестготите в Испания от 507 до 725 г. със столица Барцино (507 – 546) и Толедо (546 – 721).

Толедското кралство (586-711г.)

Образувано е след Битката при Вуйе през късното лято на 507 г., когато вестготите, водени от Аларих II, са изтласкани от франките, начело с Хлодвиг I, към Испания.

Вестготите изподвядват арианството (507 – 589) и след III Толедски събор от 8 май 589 г. по времето на крал Рекаред I възприемат католицизма.

Владетели на кралството

Гезалех, 507 – 511 г.
Амаларих, 511 – 531 г.
Теудис, 531 – 548 г.
Теудигизел, 548-549 г.
Агила I, 549-554 г.
Атанагилд, 554-567 г.
Лиува I, 568-572 г.
Леовигилд, 568-586 г.
Рекаред I, 586 – 601 г.
Лиува II, 601 – 603 г.
Витерих, 603-610 г.
Гундемар, 610-612 г.
Сисебут, 612-621 г.
Рекаред II, 621 г.
Свинтила, 621-631 г.
Сисенанд, 631-636 г.
Хинтила, 636-639 г.
Тулга, 639-642 г.
Хиндасвинт, 642-656 г.
Рекесвинт, 649-672 г.
Вамба, 672-680 г.
Ервиг, 680-687 г.
Егика, 687-702 г.
Витица, 698-709г.
Родерих, 710-711 г.
Агила II, 711-714г.
Ардо, 714 – 721 г., последният крал на вестготите

Падане на кралството

Кралството прекратява да съществува след инвазията на маврите през между 711 и 718 г. Цяла Септимания пада под тяхна власт през 725 г.

До 710 г. арабите завладяват цяла Северна Африка и през тази година правят първия си сериозен опит да проникнат на Иберийския полуостров. Тяхното предмостие е град Сеута от южната страна на Гибралтарския проток. Военната експедиция от четиристотин души има предимно разузнавателен характер и се увенчава с пълен успех. През юли 711 г. отряд под командването на Тарик ибн Зияд, който вече се състои от седем хиляди мюсюлмански войници (300 араби, останалите бербери), пресича Гибралтарския проток. По това време крал Родерик води война с васконите (баските) на противоположния край на полуострова. Това позволява на хиляди мюсюлмански войници да прекосят пролива само с четири кораба и спокойно да започнат да се движат на север към Севиля, а след известно време да получат още няколко хиляди войници като подкрепление. В битката при Гуадалете вестготската армия е напълно победена. Всички подробности за тази битка са неизвестни. Неизвестна е и съдбата на краля. Причините за поражението на вестготите в тази битка могат да се обяснят с липсата на време за подготовка за битката, бързата смърт на краля и най-близките му съратници, вероятното предателство на част от армията и предимствата на арабската кавалерия.

Въпреки че след поражението при Гуадалете групи от привърженици на Родерих в различни части на страната се опитват да се съпротивляват, нямало човек, който да организира борбата срещу нашествениците в държавен мащаб. Толедо, столицата на вестготските крале, се предава без съпротива. Значителна част от вестготската аристокрация избира да остане в териториите, завладени от мюсюлманите. Например синовете на краля получават от арабите в частна собственост богатите земи на вестготската корона.

През 718 г. мюсюлманите контролират почти целия Иберийски полуостров, а през 721 г. завладяват Септимания, където управлява последният вестготски крал Ардо. Само в най-северните райони на кралството мюсюлманите срещат сериозна съпротива и тези области остават непревзети от тях. Там през 714 г. е провъзгласен новият вестготски крал Агила II и там през 718 г. възниква ново кралство - Астурия, което става трамплин на Реконкистата и зародиш на бъдеща Испания.

Основната причина за разпадането на Вестготското кралство е слабостта на институцията на кралската власт и постоянната борба на върха на управляващата прослойка за трона. Една от причините за успеха на мюсюлманите в иберийската им кампания е също така, че значителна част от местното население гледа на новодошлите не толкова като нашественици, а като освободители. Друга причина е умелата политика на завоевателите, които предложили на противниците си приемливи условия за предаване, включително възможността да запазят вярата си и да управляват собствените си дела.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вестготи

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Толедско кралство

https://ru.wikipedia.org/wiki/Вестготское_королевство

https://ru.wikipedia.org/wiki/Список_королей_вестготов

Hatshepsut · 19 Ное 2024, 19:48:08

Византийска Испания

Византийска Испания (565—586)

Византийска Испания (също Спания, лат. Provincia Spaniae) - владения на Източната Римска империя в Испания през 552-624 г., върху земи, завладени от войските на император Юстиниан от кралството на вестготите.

Завладяване на територията

Причината за експедицията в Испания е призивът към императора на визиготския аристократ Атанагилд, който се разбунтува срещу крал Агила I. Атанагилд поискал военна помощ, вероятно обещавайки в замяна, че визиготите отново ще се признаят за федерати на империята. Според друго предположение той отстъпва на византийците територията в южната част на полуострова, която вестготите така или иначе не контролират.

Юстиниан се възползва от възможността да върне Испания под имперско управление и през пролетта на 552 г. изпраща там експедиция, водена от патриций Либерий. Завладяването на Южна Испания е улеснено от факта, че на тази територия са запазени римските порядки и властта на местните магнати, а жителите, които изповядват ортодоксалното християнство, са враждебно настроени към арианските готи. Освен това пристанищните градове на юг имали силни търговски връзки с Изтока.

По това време владенията на Византия вече са близо до Испания. По време на Вандалската война византийците превземат африканския бряг, крайната точка на техните владения на запад е Септем (Сеута), разположен срещу испанския бряг; Балеарските острови също са отвоювани от вандалите.

Не знаем подробности за кампанията. Прокопий изобщо не я споменава, а сведенията на Йорданес и Исидор Севилски са твърде оскъдни. По времето, когато императорските войски дебаркират, Агила вече е убит и Атанагилд заема трона. Привържениците на Агила обаче продължават да се съпротивляват и следователно кралят не може да попречи на византийците. Той не възнамерявал да спази споразумението с империята и след известно време започнал война с византийците, резултатите от която също не са известни. Очевидно това не е било много успешно за вестготите, тъй като те не са успели да изгонят византийците и не са могли да им попречат да организират своя провинция в южната част на полуострова.

Въпреки това, според изследователите, византийците в Испания не са получили топъл прием. Местното романско благородство, което не се подчинява на готите, не иска да признае властта на императора. Без достатъчна подкрепа от местното население може да се разчита само на военна сила, но Юстиниан, зает с войната на няколко фронта, не може да изпрати значителни контингенти в Испания. Затова трябвало да се сбогува с мечтите за завладяване на полуострова и да се ограничи до малки територии. Около 554 г. е сключен мирен договор, който установява границата на византийските владения.

Граници и управление

Въпросът за границите на византийска Испания е отдавнашен предмет на дебат. Информацията в изворите е много оскъдна, а археологическите данни могат да се интерпретират по различни начини. Има две крайни гледни точки: някои изследователи предполагат, че византийците са завладели целия юг на Иберийския полуостров, включително западния му край (съвременен Алгарве), други смятат, че провинцията се състои от няколко крайбрежни анклава без хинтерланд, връзката между които се осъществява по море.

Редица изследователи смятат, че първоначалната столица на провинцията е Кордуба, но има сериозни съмнения, че византийците са притежавали Кордуба и Хиспалис. Най-вероятно тези градове са били независими както от вестготите, така и от империята. Ако това е така, тогава столицата от самото начало е била Картахена Спартария (Картагена), бившият център на римската провинция Картагенска Испания.

Административно Испания е била подчинена на преторианския префект на Африка. Възможно е новата провинция да е включвала Балеарските острови, които са били част от испанския диоцез по време на Римската империя.

Патриций Либерий, ако управлява провинцията, го прави за много кратко време, тъй като още през 553 г. се завръща в Константинопол. Постоянните войни с вестготите изискват обединяването на военната и гражданската власт в едни и същи ръце, по примера на Африка и Италия, където са създадени екзархати.

Ѐкзарх (от гръцки ἔξαρχος) е титла, използвана във Византийската империя за управители, оглавяващи административната и военната власт в сравнително отдалечени провинции (екзархати), като Картаген и Равена.

Войни с Леовигилд

Вестготският крал Леовигилд се възползва от сложната външнополитическа ситуация на Византия, чиито италиански владения са нападнати от лангобардите през 568 г., и през 570 г. започва военни действия, пресичайки Бетис и опустошавайки значителна част от византийските територии. На следващата година той постига още по-голям успех: с помощта на предател превзема добре укрепения Асидон (Медина-Сидония) и изтласква византийците до брега. Само липсата на флот не му позволява да завърши работата и да изгони императорските войски от Испания. След това той покорява Кордуба, която дотогава остава независима. През 572 г. е сключен мир, според който долината Бетис отива при вестготите, а византийците запазват само тясна крайбрежна ивица.

Следващият сблъсък с вестготите се случва по време на гражданска война през 580-те години. Синът на Леовигилд Херменегилд се провъзгласява за крал и се разбунтува срещу баща си с подкрепата на испано-римското благородство. Базата му са градовете на Бетика: Кордуба, Хиспалис и Емерита Августа (Мерида). Херменегилд приема ортодоксалната (католическа) вяра и разчита на подкрепата на своите събратя по вяра: византийците и суевите. Той влиза в кореспонденция с императорите Тиберий II и Мавриций, а севилският епископ Леандър, един от водачите на римската аристокрация, отива в Константинопол, за да помоли за помощ.

Византийското правителство не успява да изпрати допълнителни сили в Испания, а местните войски са недостатъчни. Суевският крал Мирон се притекъл на помощ през 583 г., но бил победен и умрял. Византийците се възползват от гражданската война и присъединяват Кордуба към своите владения, но през 584 г. Леовигилд я превзема отново.

Коменциол

Победите на Леовигилд заплашват византийците със загуба на техните владения в Испания. Границата с вестготите била толкова близо до Картахена, че станала видима от града. За да коригира ситуацията, Мавриций изпраща в Испания опитния военачалник Коменциол. В Картахена има надпис в негова чест, датиран от 589/590 г. Коменциол се нарича там патриций, началник на войските (magister militum Spaniae) и ректор на провинцията. Той обединява военното командване и гражданската администрация в свои ръце и, според свидетелството на папа Григорий I, дори участва в назначаването и отстраняването на епископи.

Надпис в чест на Коменциол в Картахена

Коменциол успява да върне част от територията, превзета от вестготите, и до 589 г. той връща Асидон.

Падане на Византийска Испания

През 602 г. император Мавриций е свален и убит, след което започва продължителна война с персите. Вестготският крал Витерих се възползва от това и започва война с византийците с цел превземане на южна Бетика и достъп до пролива. Може би по това време вестготите отново превземат Асидон.

Крал Сисебут печели решителна победа над византийците. Византийците са победени в две битки и управителят на провинцията, патриций Цезарий, моли вестготския крал за мир. Той се съгласил на преговори и било изпратено съвместно пратеничество в Константинопол. Императорът обаче нямал време за испанските дела и посланиците се върнали без нищо. Император Ираклий се съгласява с предаването на Картахена и по-голямата част от територията. Мелака (Малага), вторият по важност град в провинцията, също е загубен.

През 623-625 г. крал Свинтила завладява почти всички останки от византийските владения. Очевидно всичко, което е останало на византийците, са няколко точки в района на днешен Алхесирас, което, съчетано с владението на Септем, прави възможно контролирането на Гибралтарския проток. Провинция Испания престава да съществува, останките й са включени в Мавритания II.

Икономика

Установяването на византийска власт предизвиква съживяване на търговията в Южна Испания. В Картахена е открит монетен двор, който сече не само златни солиди (вестготите също секат монети, но за тях това е просто символ на суверенитет), но и дребни монети, които осигуряват нуждите на търговията. Има възраждане на пазарната икономика, която била западнала по време на управлението на варварите. В допълнение към Картахена се увеличи ролята на Мелака, превръщайки се във важен транзитен пункт за вноса от Северна Африка.

В същото време постоянните войни с вестготите и затварянето на границата прекъсват икономическите връзки на градовете на византийска Испания с други градове на полуострова и водят до преориентиране към търговия с Африка и Изтока. Ожесточените войни и честите набези подкопават икономиката в граничните райони, а тежестта на имперската данъчна система пада върху самата провинция. Това предизвиква недоволство сред населението, от което се възползват вестготските крале.

В същото време вестготското завоевание донесло нови проблеми, причинявайки непоправими щети на местната икономика. Варварите съзнателно унищожават градовете, които превземат; пристанищата и търговските центрове са унищожени навсякъде. Разрушавайки пристанищата, визиготите искали да предотвратят евентуален десант на византийците и атакувайки търговски центрове, те отслабили позицията на търговците - социалната група, най-тясно свързана с Източната империя.

Културно влияние на Византия

В районите на Иберийския полуостров, които попадат под управлението на Византийската империя през 6 век, местната култура е значително повлияна от културата на византийска Африка. Този факт се обяснява с дългогодишните и отново подновени при византийците връзки между Южна Испания и Северна Африка, които Юстиниан също анексира, създавайки административната единица "Африкански екзархат" с център Картаген. Този факт се потвърждава от археологическите разкопки на две църкви: в Алгезарес южно от Мурсия и в Сан Педро де Алкантара близо до съвременния град Малага. В околностите на Картахена са открити и множество амфори и керамика от северноафриканско производство, което показва активни търговски връзки между испанските и африканските владения на империята.

Византия има и културно влияние върху Кралство Толедо. От края на 6 век вестготските крале започват да подражават на византийците в организацията на придворната бюрокрация и в някои външни атрибути на властта на монарха. Правните историци отбелязват широко заемане от готските законодатели на правни норми от Кодекса на Юстиниан. Византия оказва силно влияние върху испанската църква: от начина на рисуване на икони и формата на литургията до естеството на монашеските разпоредби.

Археологическите данни показват, че от средата на 6 век предметите и декорациите, изработени в готически стил, излизат от мода, а занаятчийските продукти, носещи отпечатъка на византийския стил, стават все по-широко разпространени. Архитектурата също показва значително византийско влияние.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Византийская Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Екзарх

Hatshepsut · 20 Ное 2024, 14:35:20

Арабско завоюване на Иберийския полуостров

Общ преглед

Раздираното от вътрешни противоречия Вестготско кралство става лесна жертва за ислямските нашественици. Само някои отделни планински области в северната част на полуострова, като Kралство Астурия, Kралство Навара и няколко графства в Пиренеите успяват да запазят своята независимост. Арабите наричат целия Пиренейски полуостров Ал-Андалус, но днес само най-южната част на полуострова е запазила това име като Андалусия.

Ислямът признава християните и евреите като ,,народи на Книгата" и им позволява да практикуват религията си при определени дискриминационни условия. Въпреки това има няколко вълни на масова ислямизация, особено през Х – ХІ век.

В самото ислямско общество съществуват вътрешни търкания и сблъсък на интереси между берберите от Северна Африка, съставляващи по-голямата част от войската, и управляващите, които номинално са подчинени на Арабския халифат. През Х век емирът на Кордоба, който е потомък на династията на Омаядите, се провъзгласява за халиф (вж. Кордовски халифат). С течение на времето големи колонии от маври се заселват най-вече в плодородната долина на Гуадалкивир, крайбрежието на Валенсия и планинските райони около Гранада.

През Х век столицата на халифата Кордоба е най-големият и богат град в средновековна Европа. Процъфтяват търговията по Средиземно море и културата. Мюсюлманите следват интелектуалните традиции на Близкия изток, а ислямски и еврейски философи от Ал-Андалус възраждат класическата древногръцка школа в Западна Европа. Културата на романизираното местно население се съчетава по уникален начин с тази на мюсюлманите и евреите, което спомага за разцвет в архитектурата и литературата. Нашествениците въвеждат нови селскостопански култури и построяват обширна мрежа от напоителни канали, което довежда до силно увеличаване на селскостопанското производство.

Вътрешността на голямата джамия в Кордоба, която сега е катедрала

Арабско-ислямското (срещано и като мавърско) завладяване на Иберийския полуостров е военна кампания на нахлуващи от Африка арабски и берберски племена, предвождани от умаядски военачалници, на територията на Пиренейския полуостров в периода от 711 до 788 г.

По време на управлението на халиф Ал-Уалид I от династията Умаяди, през април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив. След като побеждават вестготите на Родерих в решителната битка при Гуадалете през юли, Тарик получава подкрепления от страна на своя командир Муса ибн Нусаир и продължава похода си на север. Към 717 г., арабско-берберските войски пресичат Пиренеите и навлизат в Септимания. Те продължават да завземат територии в Галия до 759 г. В резултат на нахлуването е унищожено Вестготското кралство и е установен независим Кордобски емират начело с Абд ал-Рахман I (управлявал 756 – 788 г.), който завършва обединението на ислямските територии на Иберийския полуостров, които получават името Андалус. Тази кампания бележи най-западната точка на разширение на Умаядския халифат и на исляма в Европа.

Извори

За събитията от този период не съществуват достатъчно надеждни източници. Единственият християнски източник, считан за правдоподобен, е една Хроника от 754 г., известна като Мосарабската хроника (на испански: Crónica mozárabe de 754). С неизвестен автор и написана на простонароден латински език, тя описва събития, станали в района на Средиземноморието между 610 и 754 г. Ценен исторически източник за Византия, Вестготското кралство и Арабския халифат от VII—VIII в., тя често е неясна в описанието си. Мюсюлмански източници, писани от съвременници няма, а за тези от по-късна епоха се счита, че са идеологически повлияни. Поради това всички подробности, касаещи тези събития трябва да бъдат приемани само като вероятни.

Предистория

Всъщност още преди нахлуването от 711 г. берберите многократно са нахлували в южната част на Иберийския полуостров. От тях произлиза и името на завоевателите, популярно сред европейците – маври. Във втората половина на VII век византийските крепости в Северна Африка се огъват една след друга пред мощния натиск на арабските завоевания. Картаген е превзет през 698 г. През 705 г. ал-Уалид I (al-Walīd I), шестият халиф на Умаядите, назначава Муса ибн Нусаир за наместник на запад; той анексира цяла Северна Африка на запад до Танжер и постига напредък в разпространението на исляма сред местното население. От друга страна, с възкачването на престола на Родерих през 709 г. Толедското кралство изпада във вътрешна криза, прераснала в междуособици. Наследниците на сваления след преврат предишен крал Витица бягат със своите привърженици в Магреб – в близост до Сеута. Християнският владетел на Сеута граф Юлиян Сеутски постига споразумение с Муса да го подкрепи във войната срещу узурпатора Родерих.

Военни действия

През април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив и навлизат на европейския континент. В битката при Гуадалете на 19 юли 711 г. вестготите на Родерих са разбити, включително и поради масово дезертьорство от бойното поле. Вместо да се завърне в Африка, Тарик напредва на север и превзема Толедо, унищожавайки остарялата вестготска военна машина.[3] Част от вестготите успяват да се оттеглят на север от Пиренеите във Франкската държава. Тарик презимува в Толедо, а на следващата година Муса начело на нова армия навлиза и след дълга обсада превзема Мерида. Той достига Толедо през лятото на 713 г. Оттам напредва в посока североизток, превземайки Сарагоса и покорявайки страната на север до Пиренеите; след това продължава на изток. В края на лятото на 714 г. Тарик и Муса са извикани в Дамаск от халифа, към този момент единствените незавладени територии на полуострова остават част от Астурия и страната на баските.

Бързият успех на завоевателите може да се обясни с липсата на консолидирана съпротива от страна на местното население, което намира подслон основно в централната планинска част на полуострова. Съпротивата му е слаба, като завоевателите намират подкрепа сред съществуващото еврейско малцинство, което е тормозено при управлението на вестготите. Освен това завоевателите водят политика, която е по-благоприятна от тази на вестготите: налозите не са така тежки; крепостните селяни, които приемат исляма, получават свобода (mawālī; ед.ч.: mawlā – мюсюлмани, които не са араби) и покровителството на местния владетел-арабин; а евреите получават равни права с християните. Така в мюсюлманска Испания се оформя нова социална структура на обществото: арабите са управляващата класа; под тях са берберите, чиято численост и влияние нараства през следващите векове поради постоянния им приток от Африка; следва местното население, избрало да приеме исляма (musālimah – ислямизирани) и техните потомци мувалади, като мнозина от тях са също така mawālī (ползват се с покровителството на владетел-арабин) или са от берберско потекло. Тази група формира болшинството от населението, тъй като през първите три века населението има социална и икономическа мотивация да приеме исляма. Най-отдолу в социалната йерархия са християните и евреите, които са избрали да запазят вярата си, но техният брой намалява с времето. Има и малка група роби (Ṣaqālibah) – пленници от север или други европейски страни и черни роби и наемници.

През 719 г. маврите пресичат Пиренеите и са пред Тулуза, а през 720 г. – по долината на Рона във Франция. В новите си владения, в началото Омаядите правят редица отстъпки, явно желаейки да привлекат на своя страна местното християнско население. След похода си до Мурсия, Абд ал-Азиз подсигурява създаването на т.нар. Теодемирово кралство, което просъществува до 740 г.

Съвсем скоро след нашествието християните оказват съпротива в битката при Ковадонга през 722 г., в която печелят първата си значителна победа. Така се слага началото на многовековен процес по възвръщане на териториите – Реконкистата. Междувременно нашествието на арабите в Западна Европа достига до брега на Лоара и е окончателно спряно след поражението им от войската на Карл Мартел в битката при Поатие през 732 г.

През 759 година франките, водени от Пипин Къси, прогонват арабите от Нарбон, завладян от тях през 719 г., и ги преследват чак до Пиренеите. Отгласът от сраженията между франки и мюсюлмани, заедно с прославяната битка при прохода Ронсево (778 г.), в която са убити много знатни франки, лежат в основата на множество епични песни, написани две-три-столетия по-късно, сред които изпъква Песен за Роланд.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Арабско завоюване на Иберийския полуостров

https://bg.wikipedia.org/wiki/

Hatshepsut · 21 Ное 2024, 19:26:45

Реконкиста

Мавърската армия (вдясно) на Алмансор по време на битката за Реконкиста при Сан Естебан де Гормас, от Кантигас де Алфонсо X ел Сабио

Общ преглед

Реконкиста (на испански и португалски език: Reconquista, тоест отвоюване) се нарича процесът на отвоюване на Иберийския полуостров от властта на мюсюлманите, продължил 774 години. В началото на VІІІ в. Вестготското кралство рухва под ударите на арабско-мавританските войски, начело с Тарик ибн Зияд. Испания става част от Омаядския халифат, навлизат големи маси мюсюлмани, които оставят дълбоки културни следи. През 718 или 722 г. с християнската победа при Ковадонга започва прогонването на нашествениците първо от най-северните области (Астурия), после и от другите части на страната. С разширяването на християнските владения се образуват и други държави – кралствата Леон, Галисия, Кастилия, Португалия, Арагон, Навара, както и графство Барселона. Между тях протичат процеси на разцепление и обединение. В същото време на юг се образува Кордовският емират и халифат, който се разпада през ХІ в. Това е една от главните причини за победата на християните.

Ключови моменти от дългата религиозна борба са победата на християните при Симанкас (939), превземането на Толедо (1085), последвалата контраатака на Алморавидите с победата им при Саграхас, превземането на Лисабон (1147). Последният мюсюлмански успех е битката при Аларкос (1195), след което при Лас-Навас-де-Толоса (1212) идва съкрушителната християнска победа. Тя е последвана от бързото падане на Кордоба (1236), Валенсия (1238) и Севиля (1248). Последните владения на мюсюлманите около крепостта Гранада оцеляват повече от два века, докато през 1492 г. с нейното превземане на Реконкистата е сложен край.

По време на военните действия християнските владетели издават множество декрети за толерантност, което улеснява победата им, но след финалния им успех тази политика се променя. Следва прогонване на останалите мюсюлмани и на евреите и триумф на католическата вяра. Понятието Реконкиста се появява през ХІХ в. в трудовете на испански историци, които виждат в борбата съществен принос към формирането на испанската нация. Това, което в началото се е възприемало като възстановяване на вестгостката държавност, сега придобива съвсем друг смисъл.

Арабско завоевание на Испания

По времето на Омаядската династия, в края на VІІ в., арабите покоряват северна Африка. През 698 г. пада византийската твърдина Картаген. В пространството между Тунис и Мароко те заварват полуномадски народи като берберите и маврите и бързо, макар и повърхностно, ги ислямизират. Така се създава база за атака срещу Вестготското кралство. В началото на 711 г. неголяма армия от 7000 бербери, командвана от арабския пълководец Тарик ибн Зияд, преминава Гибралтарския проток и се установява в най-южните части на Испания. Вестготите изпращат против тях армия, начело на която застава самият крал Родерих. В битката при река Гуадалете през същата година те претърпяват пълно поражение, в което загива и кралят. Сега нови военни части се прехвърлят от Африка, включително елитни арабски войници, докарани направо от Дамаск. До 714 г. мюсюлманите превземат Сарагоса и Леон, с което премахват всички стратегически точки на вестготската съпротива.

През 717 г. мюсюлмански контингенти за първи път преминават Пиренеите и проникват в Септимания – днешното френско крайбрежие на Средиземно море. От 721 до 725 г. тази област е завладяна. Същевременно са предприети първите нашествия на територията на Франкското кралство – към Тулуза и по долината на Рона. Европа е алармирана от очевидното намерение на арабите да завземат значителни части от християнския свят, но те са спрени в кръвопролитната битка при Поатие (732). Поражението води до бързото стихване на арабската агресия и до установяването на относително спокойствие по границите. Арабската власт над Испания не се налага достатъчно здраво, за да се гарантира подчинението на цялата страна. Ето защо завоевателите показват толерантно отношение към покорените християни. Контролът е най-слаб в района на Кантабрийските планини на север, където местни аристократи се радват на почти пълна независимост. Именно оттам през 718 г. започва Реконкистата.

Мюсюлманският свят в Испания

Кордобският Омаядски халифат около 1000 г.

В началото Испания става част от огромния Арабски халифат, управляван в този момент от Ал-Уалид І. Халифът отзовава Тарик и изпраща като управител Муса ибн Нусаир. Муса избира за своя столица процъфтяващия град Севиля, а синът му Абд-ал Азис се жени за вдовицата на Родерих. Много скоро те попадат под подозрение, че се стремят да откъснат страната от властта на халифа, както и да приемат християнството. Смъртта на Ал-Уалид през 715 г. е последвана от смъртта на Муса и сина му, след което управител на Испания става Аюб ибн Хабиб. Мюсюлманите наричат завоюваната Испания Ал-Андалус и се заемат да я уредят по своите обичаи. Те гарантират религиозна свобода на християните под властта им, с което се предпазват от големи бунтове. Същевременно обаче им налагат специалния данък джизие, израз не само на финансова зависимост, но и на съществуващата дискриминация. Испания е разделена на пет административни региона, които обхващат днешните: 1. Юга (дн. Андалусия); 2. Запада (дн. Португалия и Галисия); 3. Центъра (Кастилия и Леон); 4. Североизтока (Навара, Арагон и Барселона); 5. Септимания.

През 750 г. в Арабския халифат е извършен преврат и Омаядите губят властта. Новата силна династия е тази на Абасидите. Един омаядски принц – Абд ар Рахман – пристига в Испания и създава независима държава, наречена Кордобски (Омаядски) емират. Столица става град Кордоба. През 929 г. емиратът прераства в халифат, конкурентен на Абасидите. Той просъществува около век. При негово по-продължително оцеляване Реконкистата едва ли изобщо би се увенчала с успех. След разпадането му през 1031 г. възникват двадесетина малки ислямски княжества, известни като тайфи. Тяхната слабост е най-щастливото обстоятелство за християните.

По време на своето управление мюсюлманите превръщат Испания в най-добре развитата и благоденстваща страна в Европа. Кордоба става най-многолюдният град, заедно с Константинопол. Тя става център на оживена търговия, произвеждат се многобройни занаятчийски стоки. Архитектурата е в разцвет и до днес са останали паметници като джамията Мескита и дворците Алхамбра и Алкасар. Изключително развити са науки като математика, медицина, агрономия, астрономия, фармацевтика. Открит е университет, който предшества дори най-ранните в християнска Европа.

Кралство Астурия

Паметник на дон Пелайо, първият крал на Астурия

Това е името на най-северните части на Пиренейския полуостров, по скалистите брегове на Бискайския залив. Там мюсюлманската власт е само на хартия и някои вестготски вождове действат самостоятелно. Такъв е бившият телохранител на Родерих Пелагиус, известен по-късно с името Пелайо. През 718 или 722 г. той побеждава в долината на Кавадонга малък арабски отряд и се обявява за крал на Астурия. Този самоволен акт не води до автоматично признание от другите християнски държави. След поражението при Поатие през 732 г. арабите решават да консолидират владенията си в Испания, но рейдовете в Астурия не сломяват християнската съпротива. Пелайо умира през 737 г., наследен от сина си, с което се установява принципа на наследието. Първоначалните посоки на разширението на Астурия са по бреговете, към Галисия и Баските земи, съпроводени от династични бракове с местните вождове. През 742 г. обаче в земите на юг от Кантамбрийските планини избухва въстание. Астурийците се възползват и за първи път разширяват територията си до река Дуеро.

През 759 г. Пипин Къси прогонва мюсюлманите от Септимания, след което разширява Франкското кралство до Пиренеите. През 778 г. неговият син Карл Велики за първи път прехвърля войските си на юг от планината и обсажда Сарагоса. На връщане той е нападнат от баски войници в прохода Ронсево – битката, която прави прочуто името на Роланд, герой на популярна легенда от следващите векове. В края на VІІІ в. крал Алфонсо ІІ (791 – 842) установява здрави връзки с Карл Велики и дори съвместни действия. Техен връх е общата морска експедиция срещу Лисабон (798), която обаче е твърде амбициозна за времето си. Голямата полза за Алфонсо е, че франкският император и папата го признават за крал на Астурия. Така тази държава получава своето заслужено място на картата на Европа. През 801 г. франките превземат Барселона и създават Испанската марка, а това дава още повече увереност, че мюсюлманите може да бъдат победени.

ІХ в. е времето, в което се появява разнообразие сред християнските държави в Испания. Кралство Астурия, макар и най-силно, вече не е единственият двигател на реконкистата. През 824 г. се появява Наварското кралство, а по-късно Испанската марка се трансформира в независимото графство Барселона. През 874 г. астурийците превземат ключовото пристанище Порто. Там възниква графство Португалия, все още техен васал. Това е време, в което християните в Испания остават без подкрепата на могъщата Франкска империя. На нейно място вече е Френското кралство, а то е далеч по-слабо от нея.

Кралство Леон

През 910 г. астурийският крал Алфонсо ІІІ Велики абдикира в полза на тримата си синове: Гарсия взема южните части (Леон), Ордоньо – западните (Галисия), а Фуела – първоначалните земи на Астурия. Постепенно всички земи на кралството попадат под властта на Фуела, но единството трае кратко. Започва дълъг период на фрагментация, който завършва през ХІ в., а тогава обединеното кралство вече носи името на новата си столица – Леон. Епохата представлява редица от поражения и победи. През 30-те години на Х в. новосъздаденият Кордобски халифат започва мощно настъпление на север, като едва не ликвидират кралство Навара. Офанзивата е спряна през 939 г. в голямата битка при Симанкас. Там Рамиро ІІ Леонски разбива армията на халифата, халифът Абд ал Рахман ІІІ едва не загива. Това се счита за особено ключов момент в хода на Реконкистата. Въпреки че впоследствие Леон и Навара дават васална клетва на халифа, след Симанкас настъпва равновесие, което ще продължи векове напред.

Следващият етап от борбата между християни и мюсюлмани се свързва с името на кордобския пръв министър Ал-Мансур, наричан Победителят. При него халифатът преживява най-голямото си могъщество. Първо Ал-Мансур въвежда ред в собствените си владения, като неутрализира сепаратистите, а след това атакува християнските държави. През 985 г. армиите му превземат Леон и го опожаряват. Всички християнски завоевания на юг от река Дуеро са изгубени. През 988 г. същата съдба сполетява и Барселона. Тъжен момент за християните е падането на свещения град Сантяго де Компостела (997). Камбаните на прочутата църква са отнесени в Кордоба, където престояват повече от две столетия. Времето на Кордобското могъщество приключва около 1009 г., когато започва гражданска война. Тя довежда първо до отслабването, а после и до разпадането на халифата. От 1031 г. вече няма единна мюсюлманска държава в Испания, а двадесетина емирати (тайфи), които воюват помежду си със същото ожесточение, с което се бият с християните.

Кралство Леон се възползва от новата обстановка по времето на Фернандо І (1037 – 1065), който начева серия опустошителни походи на юг. Редица мюсюлмански градове откупват свободата си чрез големи суми (париас). Връх на тази политика е атаката срещу Севиля през 1063 г. Когато Фернандо І умира (1065), отново настъпва разделение на земите му между тримата му синове. За първи път на картата се появява държава с името Кастилия, на която съдбата предписва славно бъдеще.

Алфонсо VІ, худ. Хосе Мария де Лосада

Леонският крал Алфонсо VІ (1065 – 1109) се смята за най-големия герой на Реконкистата. Той продължава политиката на баща си да напада близките емирати и превръща владетелите на Толедо и Сарагоса в свои васали. Един от неговите помощници става известният Ел Сид, по-късно истинска легенда. В тази обстановка емирът на Севиля прави опит да обедини мюсюлманите. Той превзема Кордоба и Мурсия и контролира целия юг, но силите му не достигат за пълен успех. Вместо това останалите емири търсят съюза на християните. Усилията на Алфонсо VІ се насочват към отслабената тайфа Толедо. Четири години продължават усилията му да изолира, а след това да задържи на престола слабия емир Ал-Мамун. На 6 май 1085 г. Толедо отваря вратите си пред победителя и завинаги остава под християнска власт. Падането на този град носи със себе си много символика. Това е старата вестготска столица. След Симанкас това е втори повратен момент на Реконкистата.

Апогей на реконкистата (1085 – 1212)

Падането на Толедо предизвиква шок сред останалите емирати. Виждайки се безпомощни да спрат християнското настъпление, те се обръщат за помощ към североафриканската империя на Алморавидите. През 1086 г. армия от 50 000 бербери и маври, командвана от големия пълководец Юсуф бин Ташфин, акостира в Алхесирас. Много скоро тя нанася тежко поражение на Алфонсо VІ в голямата битка при Саграхас. Алморавидите не са толерантни към евреите и християните като Омаядите, те налагат на местните владетели своята власт и с това предизвикват всеобща съпротива. Когато през 1090 г. подновяват настъплението си, срещу тях се формира съюз от мюсюлмани и християни. Въпреки това Ташфин успява да изтласка Леонското кралство от много завзети земи и стига до река Дуеро. Толедо е обграден от три страни, но до атака срещу него не се стига.

Каузата на християнството в Испания кара много рицари от Франция и Бургундия да дойдат и да се бият. Това не носи непосредствен успех, ако се съди по новото християнско поражение при Уклес през 1108 г. Но това сражение е последният успех на Алморавидите. С упадъка на тази империя започва серия от християнски победи.

През 1118 г. театърът на военните действия се пренася по долината на река Ебро. Там век по-рано от Навара се е отделило малкото кралство Арагон. Алфонсо І Арагонски иска да превземе Сарагоса, но се нуждае от сериозна подкрепа. Отзовават се много рицари от Тулуза. Общите усилия дават резултат и градът е превзет. Той става столица на Арагон. Не след дълго мюсюлманите са прочистени от целия испански североизток чак до Валенсия. В същото време от другата страна на полуострова възниква португалското кралство. Един от дошлите по-рано бургундски рицари се омъжва за дъщерята на Алфонсо VІ. Дават му графство Португалия като апанаж. Неговият син Афонсу І Енрикеш побеждава мюсюлманите при Орике през 1139 г. и се обявява за крал. Четири години по-късно леонските крале признават независимостта на Португалия. По време на Втория кръстоносен поход Афонсу І се договаря с рицарите за обща атака на Лисабон. Градът пада през 1147 г., което се счита за единствения успех на кръстоносците.

Идването на множество рицари на испанска земя събужда и у местните кръстоносната идея. ХІІ в. вижда появата на първите испански военно-монашески ордени – Орденът на Сантяго, Орденът на калатравите и други. Въведена е рицарската бойна стратегия и тактика, най-вече тежковъоръжената конница с големи копия и щитове. Рицарите, наричани caballeros, се издигат в култ. Появяват се песните за Роланд и Ел Сид. Както и в останалите страни, рицарите се бият с подкрепата на своите селяни, въоръжени с лъкове със стрели. Имат лични оръженосци, които обикновено използват арбалети. Друг вид войскови подразделения са градските милиции (от граждани-доброволци) и техният принос често е равен с този на благородниците.

В средата на века християнските успехи стигат до там, че в ръцете им за първи път от четири века пада Кордоба (завладяна за кратко от Алфонсо VІІ от 1146 до 1149 г.). Резултатът е, че нова африканска империя се замесва във военните действия в Испания – това е империята на Алмохадите. Нейните халифи завземат Андалусия, преместват столицата си в Севиля. Издигат там известната джамия, както и двореца Алкасар (да не се бърка с Алкасар в Сеговия). Тяхната власт в Испания достига апогея си при Юсуф І (1163 – 1184) и Якуб І (1184 – 1199) – способни и начетени мъже, които показват толерантно отношение към покорените християни и мюсюлмани. Техният най-голям успех е победата при Аларкос (1195), където разбиват кастилския крал Алфонсо VІІІ. Толедо отново е поставен под заплаха, но не е атакуван.

Лас Навас де Толоса

В края на ХІІ в. започва бавният процес на консолидация на християнските държави в Испания. Първо Арагон и Барселона се сливат по династичен принцип и се поставят основите на по-късната Арагонска корона (1164). Новото кралство се договаря с Леон за сферите на влияние, за да се избегнат конфликти между християните. Следващата голяма стъпка в това отношение е сливането на Леон и Кастилия през 1230 г. Междувременно обаче се стига до най-голямото и решително сражение на Реконкистата – битка при Лас Навас де Толоса.

През 1211 г. Алфонсо VІІІ Кастилски призовава останалите християнски владетели за обединение срещу Алмохадите. Той получава и подкрепата на папата, който обявява кръстоносен поход. Папата заплашва с отлъчване всеки, който не подкрепи кастилците. В Толедо се събира внушителна войска от 2000 рицари и 60 000 лековъоръжени войници, между които и малка група френски рицари. Срещу тях Алмохадите изваждат армия, която според някои оценки достига 600 000 души. Битката се води на 16 юли 1212 г. След продължителна ръкопашна схватка кастилските рицари си пробиват път до лагера на халифа, който панически напуска бойното поле. Армията му отстъпва с колосални загуби. Тази стратегическа победа пречупва силата на Алмохадите, които повече не могат да спират християнското настъпление. От този момент успехът на Реконкистата е само въпрос на време.

Паметник в чест на побе-дата при Лас Навас-де Толоса

Краят на мюсюлманската власт (1212 – 1492)

До битката при Лас Навас де Толоса между мюсюлманите и християните цари равновесие. Полуостровът е разделен на две сравнително равни части, а границата между тях се мени слабо. Дългото съжителство на религии и цивилизации научава господарите от двете страни да уважават поданиците си друговерци и да им гарантират основни права, за да избягват излишни вътрешни конфликти. При това не са редки случаите на сътрудничество между християнски и мюсюлмански държави. След битката този баланс е разрушен и Реконкистата навлиза в решителна фаза на голямо християнско надмощие. Само за краткия период от 1220 до 1250 г. християните завоюват повече земи, отколкото през предишните два века.

Първоначално в периода между 1229 и 1235 г., падат Балеарските острови. Там арагонският крал Хайме І създава васалното кралство Майорка. Малко по-късно той превзема Валенсия и за Арагон Реконкистата приключва. Междувременно през 1231 г. се води втората битка при Гуадалете. И ако първата е имала тъжни последици за християните, сега поражението е за мюсюлманите. Емирът на Мурсия е разбит, а държавата му – ликвидирана. През 1236 г. е постигнат огромен успех, когато силите на Фернандо ІІІ Кастилски превземат старата столица Кордоба, а след това триумфално връщат в Сантяго де Компостела камбаните, отмъкнати навремето от Ал Мансур. Това се случва след кратка подготовка през зимата и офанзивата успява благодарение на предателството на част от населението, което отваря портите. Кастилците превземат и Кадис, с което добиват излаз на Атлантическия океан южно от Португалия. Малко по-късно с превземането на Фару завършва и португалската Реконкиста. През юли 1247 г. Фернандо ІІІ начева обсада на другия ключов град на Алмохадите, Севиля. Негови кораби успешно навлизат по река Гуадалкивир и блокират връзката на града с морето. И все пак кастилците срещат много по-сериозна съпротива, отколкото при бързото падане на Кордоба. Обсадата е жестока и продължава 16 месеца. През ноември 1248 г. изтощеният от глад град капитулира, повече от половината население го напуска и се преселва в Африка. С това приключва и интересът на Алмохадите към Испания.

Гранада

От 1250 г. се установяват граници, които остават почти непроменени през следващите два века. В югоизточните части се оформя Емирство Гранада, където се установява династията Нашрид. В едноименната столица е построен красивият дворец Алхамбра.

Дворецът Алхамбра в Гранада

Основател на държавата е Мохамад І, родственик на Алмохадите. Ако не е била неговата амбиция да се задържи на полуострова, Реконкистата би приключила още през ХІІІ в. В началото на ХІV в. кастилците (Кастилия остава единствената държава, която граничи с емирата) си поставят за цел да овладеят Гибралтарския проток и да откъснат Нашридите от естествените им съюзници в Африка. Падането на Гибралтар през 1309 г. е символично събитие. То предизвиква поредната (и последна) намеса на африканска мавританска държава в съдбата на Испания. През 1333 г. султанът на Мароко Абу ал-Хасан Али І от династията на Маринидите превзема обратно Гибралтар. Той прехвърля солидни армии на полуострова и изисква от Нашридите васална клетва. Но времената са се променили. За разлика от предишните подобни случаи, сега мюсюлманите срещат силна съпротива. През 1340 г. се състои решителна битка край река Саладо – Маринидските сили са разгромени от обединена кастилско-португалска войска и никога повече не се опитват да нахлуят на полуострова. Девет години по-късно кастилците повторно и този път окончателно превземат Гибралтар. В същото време те полагат сериозни усилия да превземат Гранада. Нейното положение в планината Сиера Невада улеснява отбраната ѝ и през 1350 г. християните са принудени да спрат с атаките. За следващите 130 години настъпва мир и равновесие, което удовлетворява и двете страни.

Гранада е васална държава и изплаща годишните си данъци към Кастилия чрез добивано в Африка злато. Ситуацията се оказва добре дошла за кастилците, които иначе не биха имало достъп до него. Това е главната причина да няма сериозни нарушения на мира през следващите десетилетия. Нашридите са принудени също така да оказват военна помощ на кастилския крал. Въпреки естественото си нежелание, те изпращат войски при обсадата на Севиля. Поради заселването на много избягали мюсюлмани Гранада се превръща в най-големия град в Испания и истински център на науките и изкуствата. Известно е, че в средата на ХV в. там има 137 джамии. Емиратът активно търгува с Република Генуа и Арагон, опитва и за известно време владее ключовия град Сеута на входа на Гибралтарския проток.

Обединение на Испания и падане на Гранада

През ХV век на Пиренейския полуостров съществуват четири християнски държави с утвърдена държавност: кралствата Кастилия, Португалия, Арагон и Навара. Поради липсата на свободни територии те се впускат в завоевания извън полуострова. Арагонците се установяват в Сицилия и южна Италия. Португалците превземат Сеута през 1415 г. и изследват африканските брегове за да открият път към Индия. Кастилия, която е най-силна, се стреми към обединение на полуострова под своя власт. За целта през 1469 г. кастилската принцеса Изабела и арагонският принц Фернандо сключват династичен брак, който предвещава появата на бъдещата испанска монархия. Скоро те заемат троновете в своите страни, но обединението все още не е факт. Всеки от тях има права върху своето кралство и ограничени правомощия в кралството на съпруга си.

Младата владетелска двойка е амбицирана да приключи проблема с все още мюсюлманска Гранада. С намаляла територия и ограничени ресурси емиратът вече е по-лесна плячка. Въпреки това в започналата през 1482 г. Гранадска война успехите първоначално са на страната на мюсюлманите. Емирът Мохамад ХІІ (Боабдил) организира ожесточена съпротива и побеждава кастилците край Малага. Скоро обаче е свален с преврат и ходът на войната се обръща. През 1487 г. кастилците превземат Малага, главното пристанище на Гранадския емират. Това довежда Боабдил отново на власт. Две години по-късно падат крепостите База и Ал Загал, с което в мюсюлманска власт остава само крепостта Гранада. През 1491 г. се подписва договорът от Гранада, който предвижда нейната капитулация. Фернандо и Изабела гарантират свободното изселване на маврите, както и толерантно отношение към тези, които останат. На 2 януари 1492 г. Боабдил предава на победителите ключовете на града и напуска страната. С това Реконкистата приключва.

Капитулацията на Гранада пред Фернандо и Изабела, худ. Франсиско Падиля Ортис

Мюсюлманите и евреите в католическа Испания

Християнските владетели, също както мюсюлманските, показват в хода на Реконкистата уважение към друговерските си поданици. След падането на Толедо Алфонсо VІ издава декларация за толерантност, която се спазва от кралете на Леон и Кастилия чак до окончателната победа. След това започват принудителните мерки. Още през 1493 г. с Декрета от Алхамбра Фернандо и Изабела задължават 200 000 евреи да напуснат страната или да приемат католицизма. Повечето от тях отиват в Османската империя, а актът на испанските власти буди присмеха на султана. През 1502 г. Изабела задължава всичките си поданици да бъдат католици, а през 1526 г. Карл V въвежда това правило и в Арагон. Нови 200 000 маври отпътуват към Африка. Енергията на испанските управляващи се насочва и към мориските – маври, които с времето са приели християнството. Натискът срещу тях продължава дълго и е безмилостен. Испанците ги виждат като икономически съперници и настояват за прогонването им. През 1568 г. се стига до въстание на мориските, след което повечето от тях са прогонени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Реконкиста

Hatshepsut · 22 Ное 2024, 14:26:50

Испанска империя

През същата 1492 година, в която завършва Реконкистата, Христофор Колумб получава средства за своята експедиция от католическите крале, открива Новия свят, основава там испански колонии и започва изграждането на Испанската империя. Тя е една от първите глобални империи, както и една от най-големите.

Към края на 16 век Испания и Португалия са начело на завоюването на нови територии и се конкурират в прокарването на нови търговски пътища по море. Малко по-късно обаче те обединяват усилията си като Иберийска уния и до разпадането ѝ през 1640 г. имат почти монопол в мореплаването. Търговията процъфтява както в Атлантика – между Испания и Америка, така и в Тихия океан между Източна Азия и Мексико през Филипините. Конкистадорите покоряват държавите на ацтеки, инки и маи не без помощта на донесените от европейците болести като едра шарка и дребна шарка и завоюват значителни територии в Северна и Южна Америка.

Отначало териториите в Америка носят разочарование, тъй като завареното население няма много какво да предложи за търговия. За сметка на това започва внос към Европа на голям брой и различни нови видове растения и животни – т.нар. Колумбов обмен. Към 1520 г. обаче са открити залежи от сребро в Мексико и Боливия, които започват да се разработват в индустриални мащаби и оказват силно влияние върху испанската икономика. В замяна на изнесеното сребро се внасят луксозни стоки и зърно. Благородните метали се пренасят с конвои от испански кораби (т.нар. Сребърен флот) и допринасят до превръщането на Испания в края на 16 век в най-богатата държава. Огромните богатства, добивани в испанските колонии, простиращи се от Калифорния до Патагония, позволяват на Испания да води множество войни и агресивна политика в цяла Европа и в света. Същевременно притокът на сребро и злато намалява стойността им, цените се повишават главоломно и в съчетание с огромните дългове на короната това води до спад в икономиката и до няколко последователни национални банкрута. В резултат на неплащанията на испанските крале към 1690 г. европейските банкери спират да им отпускат заеми.

Испанската империя (на испански: Imperio Español) е една от най-големите империи в историята на човечеството, както и първата глобална империя. Тя включва испанските владения в Европа, както и колониите в Америка, Азия, Африка и Океания, които Испания контролира между 15 и 19 век. Испания запазва някои владения в Африка до втората половина на 20 век. По време на своя разцвет при Карлос III, испанската империя обхваща около двадесет милиона квадратни километра и е най-голямата за своето време.

Карта на Испанската империя

През 1492 година Христофор Колумб начело на испанска експедиция открива Америка. Колониите в Новия свят стават основна част от испанската империя. Отначало испанците започват да се заселват на Карибските острови, а след това конкистадорите завладяват империите на ацтеки и инки. За няколко десетилетия империята обхваща огромни територии от Северна до Южна Америка.

Друга испанска експедиция около света под командването на Фернандо Магелан между 1519 и 1522 поставя под испански контрол територии в Далечния изток, като се основават колонии на Филипините и Гуам. През Атлантическия океан процъфтява търговията между Испания и колониите; към метрополията всяка година пътуват флотилии, натоварени със злато и сребро. По това време 4/5 от световния добив на благородни метали става в испанските колонии. Голяма част от тези приходи се използват за скъпоструващи войни в Европа и Средиземноморието в защита на испанските владения. Непрекъснатите конфликти в Европа и издигането на други колониални сили като Англия, Нидерландия и Франция допринасят за отслабването на империята след средата на 17 век.

След края на Войната за испанското наследство през 1713 г., Испания губи европейските си владения, но запазва огромната колониална империя. По време на френската окупация през 1808 са прекъснати връзките с колониите и богатата класа се надига срещу испанската власт. Между 1810 и 1825 г. се води ожесточена война за независимост на колониите, в резултат на което в Америка се образуват редица независими държави. От четири вековната империя под испански контрол остават само Куба, Пуерто Рико, Филипините и тихоокеанските острови, които обаче през 1898 г. са заграбени от САЩ след поражението на Испания в Испано-американската война. Останалите островчета в Тихи океан са продадени на Германия през 1899 г.

От испанската империя остават Испанска Гвинея (Екваториална Гвинея), Испанска Сахара (Западна Сахара) и Испанско Мароко. Испания се изтегля от Мароко през 1956 г., а през 1968 дава независимост на Екваториална Гвинея. Когато Испания изоставя Западна Сахара през 1976, територията е окупирана от Мароко и Мавритания, като последната се изтегля през 1980. Според ООН, Западна Сахара все още технически се намира под испанска администрация.

Испански златен век

Катедралата в Гранада е един от архитектурните символи на испанския златен век.

Краят на Реконкистата и началото на завладяването на Америка позволяват на Испания да се превърне в политически най-силната сила в Европа за почти век и половина. Амбициите на многобройното испанско благородство (идалго) и вдъхновението от успеха на вековната ,,свещена война" под знамето на католическата вяра правят испанската армия една от най-силните в света и изискваха нови военни победи.

Още във войните за Италия през 1504 г. Неапол е завладян от Испания. Наследникът на Фердинанд и Изабела е най-голямата им дъщеря Хуана, която се омъжва за Филип I, син на император Максимилиан I Хабсбургски. Когато Филип умира млад през 1506 г. и Хуана полудява, Фердинанд е назначен за настойник на сина й Карл от кастилските владения, които завладяват Оран през 1509 г. и присъединяват Навара към Испания през 1512 г. След смъртта на Фердинанд (1516 г.) кардинал Хименес поема регентството до пристигането на младия крал Карл I, който лично поема управлението през 1517 г. Карл от Дома на Хабсбургите през 1519 г. под името Карл V също става император на Свещената Римска империя.

Император Карл V

Когато Карл е избран за германски император през 1519 г. (като Карл V) и следователно отново напуска Испания (1520 г.), избухва въстанието "комунерос" - протест срещу абсолютизма на Карл и неговите холандски съветници в името на националните институции на Иберия. Движението Комунерос приема напълно демократичен характер, но въстанието е умиротворено от победата на благородническата милиция при Вилалар (21 април 1521 г.) и екзекуцията на въстаническия лидер Хуан Падиля.

Бунтовниците създават ,,Свещената хунта на общностите на Кастилия" (на испански: La Santa Junta de las Comunidades de Castilla), към която се присъединиха почти всички градове на Кастилия, включително столицата Валядолид. Бунтовниците настояват Карл V да живее в Испания, протестират срещу абсолютизма на Карл и неговите холандски съветници в името на националните институции на Иберия; те искат отстраняването на чужденците от правителството, редовното свикване на Кортесите, разширяване на градското самоуправление и забрана за износ на златни монети в чужбина.

Бунтовниците провъзгласили Лудата Хуана за владетел на Испания. Широкият обхват на движението, което от 1521 г. придобива антиблагороднически характер, подтиква благородниците да преминат на страната на краля. В битката при Вилалар (23 април 1521 г.) силите на Комунерос, водени от Хуан Падиля, са победени, той и други лидери на хунтата са заловени и екзекутирани. През 1522 г. съпротивата на въстаниците е окончателно сломена. Правителствените репресии продължават до 1526 г.

Карл V дава пълна амнистия, но се възползва от страха, който движението донася на благородниците, за да стесни старите им привилегии и свободи. Кортесите се оказват неспособни да се противопоставят на правителството, благородниците започват да гледат на лоялността като на свое основно задължение, а хората търпеливо се подчиняват на кралската власт и нейните завоевателни планове. Кортесите безпрекословно започват да снабдяват Карл V с пари за войната с Франция, начинанията срещу маврите в Африка и потушаването на Шмалкалденския съюз в Германия. За Хабсбургите и за разпространението на римокатолическата вяра испанските войски се бият по бреговете на По и Елба, в Мексико и Перу.

Междувременно в самата страна трудолюбивите мориски са потискани и изгонени, хиляди испанци са изпратени на кладата от инквизицията, всеки опит за свобода е потушен; промишлеността, търговията и селското стопанство загиват от произволна данъчна система. Не само благородството, но и селяните и гражданите се стремели към военна и обществена служба; на други градски и селски дейности се гледало с презрение. Църквата е притежавала големи площи земя, които са й давани в наследство в ущърб на преките наследници; тези земи запустяват или се превръщат в пасища, а количеството на обработваемата земя все повече намалява. Търговията преминава в ръцете на чужденци, които се възползват както от Испания, така и от нейните колонии. Когато Карл V се отказва от короната през 1556 г., владенията на австрийските Хабсбурги и Испания отново са отделени едни от други. Испания запазва само Холандия, Франш-Конте, Милано, Неапол, Сицилия и Сардиния в Европа. Целите на испанската политика остават същите; Испания става център на католическата реакционна политика.

През 16 век като форма на държавно управление се налага абсолютизмът. В началото на 16 век възниква испанската колониална империя, основана на колониалните завоевания в Америка. Испанската империя достига своя разцвет през 16 век с разширяването на колониите в Южна и Централна Америка и превземането на Португалия през 1580 г.

Испанският златен век (на испански: Siglo de Oro) е период на разцвет на литературата и изкуствата в Испания при управлението на Хабсбургите, от края на XV век до втората половина на XVII век. В политически смисъл започва след 1492 г., с края на Реконкистата и пътуванията на Христофор Колумб в Новия свят, и завършва през 1659 г., когато е подписан Пиренейският договор между Франция и Испания.

Терминът ,,златен век" е въведен от Луис Хосе Веласкес, маркиз де Валдефлорес (на испански: Luis José Velázquez, marqués de Valdeflores), ерудит и антиквар от XVIII век (1722 – 1772), в неговата пионерска критическа студия ,,Корени на кастилската поезия" (на испански: Orígenes de la poesía castellana) (1754), макар и той да визира изключително XVI век. По-късно дефиницията се разширява, за да обхване цялата класическа епоха на апогей на испанската култура, преди всичко испанския Ренесанс от XVI век и испанския барок от XVII век. Макар че точната датировка не е възможна, теоретиците на модерната историография посочват като начало и край на Златния век на изкуствата и литературата две ключови събития: написването на ,,Граматика на кастилския език" (,,Gramática de la lengua castellana") от Антонио де Небриха през 1492 и смъртта на последния голям писател от периода – Педро Калдерон де ла Барка през 1681 г.

От този период датират архитектурни паметници като кралският дворец Ескориал, шедьоври на живописта от Ел Греко, Диего Веласкес и Франсиско де Сурбаран, многобройни литературни произведения, сред които Дон Кихот на Сервантес и творчеството на Лопе де Вега, както и образци на пикаресковия роман. Испания дава тон на цялата европейска култура. Дори модата в облеклото се диктува от испанците със строга тъмна дреха и пищни дантелени яки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испанска империя

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испански златен век

https://ru.wikipedia.org/wiki/Восстание комунерос

История на Испания

Similar topics (5)